Габриел Гарсия Маркес
Вест за едно отвличане (12)

11.

Маруха чу комюникето на Екстрадитаблес в неделя, 19 май, в седем часа вечерта. Не се споменаваха нито денят, нито часът на освобождаването и според начина на действие на наркокартела можеше да е след пет минути или след два месеца. Майордома и жена му нахълтаха в стаята, готови за празненство.

— Това вече свърши — извикаха. — Трябва да го отпразнуваме.

Не бе лесно за Маруха да ги убеди да изчакат официалната заповед от устата на някой пряк пратеник на Пабло Ескобар. Новината не я изненада, тъй като през последните седмици бе забелязала явни признаци, че нещата вървят към по-добър край, отколкото бе предположила след обезсърчаващото намерение да сложат мокет в стаята. В най-новите емисии на „Колумбия ги издирва“ се появяваха все повече приятели и популярни актьори. Маруха следеше сериалите с възроден оптимизъм и с такова внимание, че виждаше кодирани съобщения дори в глицериновите сълзи на артистите в безнадеждните любовни истории. Все по-скандалните изказвания на отец Гарсия Ерерос очевидно сочеха, че невероятното е на път да се случи.

Маруха понечи да си облече дрехите, с които я бяха довели, предвиждайки внезапно освобождаване, което би я принудило да се появи пред камерите в окаяния анцуг на заложничка. Но липсата на новини по радиото и разочарованието на Майордома, който очакваше да получи официалната заповед, преди да си легнат, й внушиха да не става смешна дори пред себе си. Изгълта голяма доза сънотворно и се събуди едва на следващата сутрин, понеделник, с ужасяващото усещане, че не знае нито коя е, нито къде е.

 

 

Никакво съмнение не тревожеше Вилямисар, защото писмото от Ескобар беше недвусмислено. Съобщи го на журналистите, но те не му обърнаха внимание. Около девет часа една радиостанция с гръм и трясък обяви, че госпожа Маруха Пачон де Вилямисар току-що била освободена в квартал Салитре. Журналистите се втурнаха като луди, но Вилямисар остана невъзмутим.

— Никога не биха я пуснали в толкова отдалечен район, където може да я сполети нещо — заяви. — Сигурно ще е утре, и то на сигурно място.

Някакъв репортер му препречи пътя с микрофон в ръка.

— Учудващо е, че имате доверие в тези хора — му каза.

— Това е военно споразумение — отвърна Вилямисар.

По-доверените журналисти останаха в коридора — а някои в гостната — на апартамента, докато Вилямисар ги подкани да си вървят, за да заключи. Други си устроиха бивак в пикапи и автомобили пред сградата, където прекараха нощта.

В понеделник Вилямисар се събуди както обикновено, с новините по радиото, но остана в леглото до единайсет. Помъчи се да държи телефона свободен, но обажданията на журналисти и приятели не го оставяха на мира. Новината на деня все така беше освобождаването на отвлечените.

В четвъртък отец Гарсия Ерерос бе посетил Марияве, за да я уведоми поверително, че следващата неделя съпругът й ще е свободен. Беше невъзможно да се разбере как го е узнал седемдесет и два часа преди да се появи официалното комюнике на Екстрадитаблес за освобождаването, но семейство Сантос го прие като свършен факт. За да го отбележат, направиха снимки на отеца с Марияве и децата и в събота ги отпечатаха в „Тиемпо“ с надеждата, че Пачо ще ги приеме като лично послание. Така и стана: още щом разгърна вестника в затворническата си стая, Пачо получи ясното прозрение, че постъпките на свещеника са стигнали кулминацията си. Прекара един неспокоен ден в очакване на чудото, като подхвърляше невинни уловки в разговори с пазачите, очаквайки да изпуснат нещо важно, обаче нищо не постигна. Радиото и телевизията, които от няколко седмици не преставаха да обсъждат темата, тази събота я отминаха.

Неделята започна както обикновено. На Пачо му се стори, че от сутринта пазачите са странни и нетърпеливи, но през деня постепенно се върнаха към неделната рутина: специален обяд с пица, после филми и стари телевизионни програми, малко игра на карти, малко футбол. Изведнъж, когато никой не очакваше, новинарската програма „Криптон“ излъчи ексклузивно, че групата на Екстрадитаблес е обявила освобождаването на последните двама отвлечени. Пачо скочи с победоносен вик и прегърна дежурния пазач. „Помислих, че ще получа инфаркт“, разказа. Но пазачът прояви сдържаност и недоверие.

— Да изчакаме потвърждението — каза.

Обходиха набързо другите новинарски програми на радиото и телевизията и всички излъчваха комюникето. По един от каналите предаваха репортаж от редакцията на „Тиемпо“ и след осем месеца Пачо отново почувства под краката си твърдата почва на свободния живот: почти безлюдната зала на неделната смяна, познатите лица в остъклените кабинки, собственото си работно място. След като повтори изявлението за предстоящото освобождаване, специалният пратеник на новинарите вдигна микрофона — сякаш беше фунийка сладолед — към устата на един спортен репортер и го попита:

— Как ви се струва новината?

Пачо не успя да сдържи рефлекса на главен редактор.

— Що за идиотски въпрос! — викна. — Да не очаква да му каже да не ме пускат още месец?

По радиото, както винаги, не бяха толкова категорични, но бяха по-емоционални. Всички се скупчиха в дома на Ернандо Сантос и оттам предаваха изявленията на всеки попаднал им подръка. Това още повече изнерви Пачо, защото вече му се струваше възможно да го пуснат още през нощта. „Така започнаха двайсет и шестте най-дълги часа в живота ми — сподели той. — Всяка секунда ми изглеждаше като час.“

Медиите бяха навсякъде. Телевизионните камери препускаха между жилището на Пачо и жилището на баща му, и двете още от неделя вечерта претъпкани с роднини, приятели, обикновени любопитни и журналисти от цял свят. Марияве и Ернандо Сантос не помнеха колко пъти са се местили от едната къща в другата според непредвидимата насока на новините, така че Пачо вече не различаваше от чие жилище водят предаването по телевизията. Най-лошото бе, че в домовете на двамата задаваха едни и същи въпроси, докато положението стана нетърпимо. Настъпи такова безредие, че сред гъстата навалица Ернандо Сантос едва си проправи път до собствения си дом, за което му се наложи да се промъква през гаража.

Пазачите, които не бяха на смяна, се втурнаха към Пачо да го поздравяват. Толкова се радваха на новината, че той забрави, че са тъмничари, и срещата заприлича на обикновено празненство между връстници. В този момент осъзна, че намерението му да реабилитира пазачите се проваля с освобождаването му. Тези момчета от провинцията в Антиокия бяха избягали в Меделин, погубваха се в крайградските общини и без никакви скрупули убиваха и се оставяха да бъдат убивани. Обикновено произхождаха от неблагополучни семейства, в които фигурата на бащата беше крайно отрицателна, а на майката извънредно влиятелна. Свикваха да получават много пари за работата си и губеха представа за цената им.

Когато най-после успя да заспи, на Пачо му се присъни кошмар, че уж е свободен и щастлив, а като отваря очи, вижда все същия таван. Прекара остатъка от нощта, измъчван от лудия петел — кукуригаше по-шантаво и по-близо от всякога, — и Пачо наистина изгуби всякакво чувство за реалност.

В понеделник в шест сутринта радиото потвърди новината, но без намек за часа на евентуалното освобождаване. В края на безкрайно повтарящия се главен бюлетин бе обявено, че отец Гарсия Ерерос ще даде пресконференция в дванайсет на обяд, след среща с президента Гавирия. „О, Господи — помисли си Пачо. — Дано този човек, който направи толкова много за нас, в последния момент не оплеска нещата.“ В един часа му съобщиха, че ще бъде освободен, но не узна нищо повече до пет следобед, когато един от маскираните шефове бездушно го уведоми, че съобразно медийната тактика на Ескобар Маруха ще излезе навреме за новините в седем, а той — за новинарския блок в девет и половина.

 

 

Сутринта на Маруха премина по-занимателно. Някакъв второстепенен шеф влезе в стаята около девет и уточни, че освобождаването ще е следобед. Освен това й разказа подробности за действията на отец Гарсия Ерерос, може би с намерението да замаже грубостта, проявена при предишно посещение, когато го бе попитала дали съдбата й е в ръцете на свещеника, а той бе отвърнал с насмешка:

— Не се тревожете, вие сте в много по-сигурни ръце.

Маруха разбра, че погрешно е изтълкувал въпроса, и побърза да поясни, че винаги е изпитвала голямо уважение към свещеника. Вярно, че в началото не обръщала внимание на проповедите му по телевизията, понякога объркани и неразгадаеми, обаче от първото му послание до Ескобар проумяла, че е свързано с живота й, затова вечер след вечер внимателно го гледала. Бе следила нишката на неговите постъпки, посещенията му в Меделин, развоя на разговорите му с Ескобар и нямаше съмнение, че е на прав път. Сарказмът на шефа я бе уплашил, че може би отецът не се радва на толкова голямо доверие от страна на Екстрадитаблес, както би могло да се съди от публичните му изявления пред печата. Потвърждението, че скоро ще бъде освободена благодарение на застъпничеството му, много я зарадва.

В края на кратък разговор за обществената реакция, във връзка с освобождаването, тя попита шефа за пръстена, който й бяха взели още в първата къща в нощта на отвличането.

— Бъдете спокойна — каза той. — Всичките ви вещи са на сигурно място.

— Тревожа се — отвърна тя, — защото ми взеха пръстена не тук, а в първата къща, в която бяхме, след което не сме виждали човека, който го задържа. Дали не бяхте вие?

— Не съм аз — каза мъжът. — Но както ви казах, не се безпокойте, защото ценностите ви са там. Видях ги.

Жената на Майордома предложи да купи на Маруха каквото й е необходимо. Маруха й поръча туш за мигли, червило, молив за вежди и чифт чорапи, защото в нощта на отвличането нейните се бяха скъсали. По-късно влезе Майордома, обезпокоен от липсата на новини за освобождаването и уплашен да не са променили плановете в последната минута, както често се бе случвало. Маруха обаче бе спокойна. Изкъпа се, облече дрехите, които носеше по време на отвличането, с изключение на кремавия жакет, който щеше да си сложи на излизане.

През целия ден радиостанциите подгряваха интереса със спекулативни догадки за освобождаването на похитените, с интервюта със семействата, с непотвърдени слухове, които само след минута биваха опровергавани от други, още по-сензационни. Но нищо сигурно. Маруха изслуша гласовете на децата и приятелите си с прибързан възторг, помрачаван от неизвестността. Отново видя обновения апартамент и мъжа си, беседващ радушно с ордите репортери, уморени да я чакат. Сега имаше време да разгледа по-добре подробностите на обстановката, които първия път я бяха шокирали, и настроението й се подобри. Пазачите спираха трескавото си чистене, за да слушат и гледат новините, и се опитваха да я окуражават, но с напредването на следобеда все по-малко успяваха.

 

 

Президентът Гавирия се събуди в пет сутринта без будилник в своя четирийсет и първи понеделник на президентския пост. Обикновено ставаше, без да пали лампата, за да не буди Ана Милена — понякога тя си лягаше по-късно от него, — и вече избръснат, изкъпан и облечен за работа, сядаше на едно преносимо столче, което държеше пред спалнята, в студения мрачен коридор, за да чуе новините, без да пречи на никого. Слушаше радиото съвсем тихо, на малък транзистор, долепен до ухото. Преглеждаше с един поглед вестниците от заглавията до обявите, като късаше без ножици интересните материали, за да ги проучи по-късно, според случая, със секретарите, съветниците и министрите. Веднъж попадна на информация за нещо, което трябвало да се свърши, но не беше свършено, и изпрати изрезката на съответния министър с едно изречение, набързо надраскано в полето: „Кога, по дяволите, министерството ще оправи тази бъркотия?“ Проблемът бе разрешен мигновено.

Единствената новина за деня бе предстоящото освобождаване на заложниците и свързаната с него аудиенция на отец Гарсия Ерерос, за да го информира за разговора с Ескобар. Президентът реорганизира работния си ден така, че да бъде на разположение по всяко време. Отмени някои по-малко срочни срещи, премести други. Първото заседание бе с президентските съветници, което той откри с ученическата формула:

— Добре, да приключим с това домашно.

Неколцина от съветниците току-що се бяха завърнали от Каракас, където предишния петък бяха разговаряли с недоверчивия генерал Маса Маркес; съветникът по печата Маурисио Варгас бе споделил с него тревогата, че никой, нито вътре, нито извън правителството, не знае какво точно ще предприеме Пабло Ескобар. Маса бе убеден, че няма да се предаде, защото разчита на амнистията на Конституционната асамблея. Варгас бе възразил с въпрос: „За какво му е амнистия на човек, осъден на смърт от собствените си врагове и от картела в Кали?“ И бе заключил: „Може и да му помогне, но това не разрешава напълно проблема.“ Ескобар спешно се нуждаеше от сигурен затвор за себе си и хората си под закрилата на държавата.

Съветниците се безпокояха, че отец Гарсия Ерерос ще се яви на аудиенцията в дванайсет с някое неприемливо искане на Ескобар от последната минута, без което не би се предал или не би освободил отвлечените журналисти. За правителството това би представлявало непоправимо фиаско. Съветникът по международните въпроси Габриел Силва изказа две превантивни препоръки: първо, президентът да не е сам на срещата, и второ, веднага след нея да се подготви възможно най-подробно комюнике, за да се избегнат спекулации. Рафаел Пардо, който предишния ден бе излетял за Ню Йорк, одобри предложението по телефона.

Президентът прие отец Гарсия Ерерос на официална аудиенция в дванайсет по обед. От едната страна заедно с отчето присъстваха двама свещеници от енорията му и Алберто Вилямисар със сина си Андрес. От другата бяха президентът с личния си секретар Мигел Силва и с Маурисио Варгас. Информационната служба на президентството направи фотографии и засне видеоклип, за да ги предаде на пресата, ако всичко свършеше добре. Ако не, поне медиите нямаше да разполагат със свидетелства за провала.

Осъзнаващ важността на момента, отецът подробно разказа на президента за срещата си с Ескобар. Не изпитваше никакво съмнение, че той ще се предаде и ще освободи заложниците, като подкрепи твърдението си със записките, направени на четири ръце. Единственото условие на Ескобар бе затворът да е в Енвигадо, а не в Итагуи от съображения за сигурност, обосновани от самия него.

Президентът изчете записките и ги върна на отеца. Направи му впечатление, че Ескобар не обещаваше да освободи отвлечените, а се задължаваше да постави въпроса пред групата на Екстрадитаблес. Вилямисар му обясни, че това е една от предпазните мерки на Ескобар: никога не бе признавал, че държи отвлечените, за да не предостави уличаващо го доказателство.

Отецът попита как да постъпи, ако Ескобар го помоли да го придружи при предаването му. Президентът не възразяваше да го направи. Когато свещеникът изказа съмнение по въпроса за безопасността на операцията, президентът му отвърна, че никой освен Ескобар не би могъл да осигури по-голяма безопасност за собствената си операция. Накрая президентът обясни на отеца — и придружителите му го подкрепиха, — че е наложително да сведе до минимум публичните изявления, за да не провали всичко с някоя неуместна дума. Свещеникът се съгласи и успя да отправи едно последно завоалирано предложение: „С това исках да бъда в услуга и оставам на вашите заповеди, ако ви потрябвам за нещо друго, като постигането на мир с онзи, другия свещеник.“ На всички беше ясно, че има предвид испанския свещеник Мануел Перес, главнокомандващ Националната армия за освобождение. След двайсет минути срещата приключи без официално комюнике. Верен на обещанието си, отец Гарсия Ерерос даде пример за сдържаност в изявленията си за печата.

 

 

Маруха изгледа пресконференцията на отеца и не откри нищо ново. Новинарските телевизионни канали продължаваха да показват репортерите, застанали на пост пред домовете на отвлечените, но тези кадри спокойно можеха да бъдат и от вчерашния ден. Маруха също повтори целия предишен ден минута по минута, дори й остана време да изгледа следобедните сериали. Окуражена от официалното съобщение, Дамарис й оказа милостта да си поръча менюто за обяд, като осъдените на смърт в навечерието на екзекуцията. Без намек от подигравка Маруха й каза, че би искала всичко друго освен леща. Накрая не им стигна времето, Дамарис не успя да направи покупки и за прощалния обяд имаше леща с леща.

Пачо, от своя страна, си облече дрехите от деня на отвличането — бяха му отеснели, защото бе надебелял от заседналия живот и лошата храна — и седна да слуша новините, палейки цигара от цигара. Чу какви ли не версии за освобождаването си. Чу отричането им, чу и обичайните чисти лъжи на колегите си, затъпели от напрегнатото чакане. Чу, че са го засекли да се храни инкогнито в някакъв ресторант, но се оказа, че бил един от братята му.

Препрочете уводните статии, коментарите, информационните материали, които бе писал на актуални теми, за да не забравя занаята и които мислеше да публикува, вече на свобода, като свидетелства от заложничеството. Бяха над сто. Прочете на пазачите един от тях, написан през декември, когато традиционната политическа върхушка бе започнала да поставя под съмнение легитимността на Конституционната асамблея. Пачо бичуваше политиците с енергия и изблик на независимост, които несъмнено бяха плод на размишленията му като заложник. „Всички знаем как се получават гласове в Колумбия и как са били избрани мнозина от депутатите в парламента“, отбелязваше в една бележка. Бе написал, че купуването на гласове е разпространено в цялата страна, особено в крайбрежните райони; томболите за електроуреди в замяна на изборни услуги са станали повсеместни, а мнозина от избраниците искали власт само заради други политически злоупотреби, като получаването на комисиони върху заплатите или депутатски привилегии. Затова — бе написал — избраните са си все същите, които „сега, изправени пред опасността да загубят привилегиите си, реват с пълен глас“. В изводите разобличаваше дори себе си: „Обективността на медиите — не изключвам и вестник «Тиемпо», — за която бе водена такава борба и бе започнала да се налага, се изпари.“

Най-учудваща от статиите му беше относно реакцията на политическата върхушка срещу движението M-19, когато то успя да събере над десет процента от гласовете за Конституционната асамблея. „Политическата агресивност срещу M-19 — бе написал — и наложените му ограничения (да не кажем дискриминация) в средствата за масова информация показва колко далече сме от проявата на толерантност и колко много ни липсва, за да модернизираме най-важното: мисленето си.“ Пишеше, че политическият елит е приветствал участието на бившите партизани в изборите, за да изглежда демократичен, но когато гласовете им надхвърлили десет процента, преминал в нападки. И завършваше в стила на дядо си Енрике Сантос Монтехо (Калибан), който бе най-четеният колумнист в историята на националната журналистика: „Един определен и силно традиционен сектор от колумбийското общество уби тигъра, ала се уплаши от кожата му.“ Нищо не можеше да е по-изненадващо за човек, който от началното училище се бе проявявал като преждевременно развит модел на романтичната десница.

Пачо скъса всички статии, с изключение на три, които, по необясними за самия себе си причини, реши да запази. Съхрани черновите на писмата до семейството си и до президента на републиката, както и завещанието си. Би искал да вземе веригата, с която го връзваха за леглото, с надеждата, че скулпторът Бернардо Салседо ще я използва за някоя своя творба, но не му разрешиха от страх, че по нея може да се открият уличаващи отпечатъци.

Маруха, напротив — не пожела да запази никакъв спомен от ужасяващото минало, което възнамеряваше да изтрие от живота си. Но когато към шест следобед вратата започна да се отваря отвън, тя проумя до каква степен тези горчиви шест месеца ще й влияят и занапред. Това бе часът на смъртта на Марина и на излизането на Беатрис, часът на екзекуцията или на освобождаването. Очакваше със свито сърце зловещата ритуална формула: „Да вървим, пригответе се.“ Влезе Доктора, придружаван от помощника си от предишния ден. И двамата изглеждаха изнервени.

— Хайде де! — нареди Доктора на Маруха. — Побързайте!

Тя толкова пъти си бе представяла този момент, че сега се почувства обзета от желанието да печели време и попита за пръстена си.

— Дадох го на вашата зълва — каза помощникът.

— Не е вярно — възрази Маруха съвсем спокойно. — Казахте ми, че сте го видели по-късно.

Не я интересуваше толкова пръстена, колкото да го разобличи пред началника му. Но Доктора толкова бързаше, че се престори, че не разбира. Майордома и жена му донесоха на Маруха торбата с личните вещи и подаръците, направени от различните пазачи по време на затворничеството: коледни картички, анцуг, хавлиена кърпа, списания и някоя и друга книга. Кротките момчета, които я бяха охранявали през последните дни, нямаха какво друго да й дадат, освен медальончета и образи на светци, като я умоляваха да се моли за тях, да не ги забравя, да направи нещо, за да ги измъкне от този живот.

— Ще го направя — увери ги Маруха. — Ако някой път имате нужда от мен, потърсете ме, ще ви помогна.

Доктора не искаше да остане по-назад. „Какво мога да й дам за спомен?“, си мислеше, докато опипваше джобовете си. Извади гилза от деветмилиметров патрон и я подаде на Маруха.

— Вземете — каза по-скоро сериозно, отколкото шеговито. — Това е куршумът, който ви спестихме.

Не бе лесно да откъснат Маруха от прегръдките на Майордома и Дамарис, която повдигна маската си до носа, за да я целуне и да я помоли да не я забравя. Маруха искрено се развълнува. В края на краищата свършваха най-дългите и жестоки дни в живота й, а тази беше най-щастливата минута.

Нахлупиха й качулка, която сигурно беше най-мръсната и най-смрадливата, останала им подръка. Сложиха я наопаки, с дупките за очите на тила, и тя не можа да избегне спомена, че така я бяха сложили и на Марина, преди да я екзекутират. Отведоха я с тътрене на крака в мрака до автомобил, който беше комфортен като онзи, с който я бяха отвлекли, сложиха я да седне на същото място, в същата поза и взеха същите предпазни мерки: с глава върху коленете на един от мъжете, за да не я видят отвън. Предупредиха я, че по пътя има няколко полицейски поста и ако ги спрат, Маруха трябва да си свали качулката и да се държи прилично.

 

 

В един часа Вилямисар обядва със сина си Андрес. В два и половина легна за следобедна почивка и до пет и половина си навакса недостигащия му сън. В шест часа току-що бе излязъл от банята и започваше да се облича, за да чака съпругата си, когато телефонът иззвъня. Свали слушалката на деривата в спалнята и едва успя да каже: „Слушам?“ Непознат глас го прекъсна: „Ще си дойде няколко минути след седем. Вече тръгват.“ Затвориха. Беше неочаквано съобщение, което Вилямисар прие с благодарност. Обади се на портиера, за да се увери, че колата му е в двора и шофьорът е на мястото си.

За посрещането на жена си облече тъмен костюм с вратовръзка на светли ромбове. Изглеждаше по-строен от всякога, защото за шест месеца бе отслабнал четири килограма. В седем влезе в гостната, за да поговори с репортерите, докато чакаха Маруха. Там бяха нейните четири деца и общият им син Андрес. Липсваше само Николас, музикантът в семейството, който след няколко часа щеше да пристигне от Ню Йорк. Вилямисар се настани в най-близкото до телефона кресло.

 

 

По това време Маруха беше на пет минути от освобождаването. За разлика от нощта на отвличането, пътуването към свободата беше бързо и безпрепятствено. В началото се движеха по открит черен път със завои и криволици, съвсем неподходящи за луксозен автомобил. От разговорите Маруха разбра, че освен мъжа до нея, друг един е седнал до шофьора. Не й се стори никой от тях да е Доктора. След четвърт час я накараха да легне на пода и спряха за пет минути, но не разбра защо. После излязоха на голям шумен булевард с натоварения трафик в седем вечерта и без инциденти поеха по друг булевард. Внезапно, след по-малко от три четвърти час от потеглянето, автомобилът рязко спря. Мъжът до шофьора нетърпеливо заповяда на Маруха:

— Хайде, слизайте бързо!

Този до нея се опита да я изблъска от колата. Маруха се възпротиви.

— Нищо не виждам! — извика.

Понечи да си свали качулката, но груба ръка й попречи. „Изчакайте пет минути“, изкрещя. С едно тласване я изблъска от колата. Маруха почувства световъртеж, ужас и си помисли, че са я бутнали в пропаст. Твърдата земя й възвърна дъха. Докато чакаше колата да се отдалечи, осъзна, че е на улица с малко движение. Много внимателно свали качулката, видя къщите между дърветата с първите светнали прозорци и чак тогава проумя, че наистина е свободна. Часът беше седем и двайсет и девет минути и бяха минали сто деветдесет и три дни от вечерта, в която я бяха отвлекли.

Самотен автомобил се приближи по булеварда, направи обратен завой и спря край отсрещния тротоар, точно срещу Маруха. Тя си помисли, също като Беатрис в онзи момент, че това не може да е случайно. Тази кола сигурно бе изпратена от похитителите, за да подсигурят щастливия край на отвличането. Маруха се доближи до прозореца откъм шофьора.

— Моля ви — му каза, — аз съм Маруха Пачон. Току-що ме пуснаха.

Искаше само да й помогне да намери такси. Но мъжът изкрещя. Минути преди това бе чул по радиото новините за предстоящото освобождаване на заложниците и си бе помислил: „Ами ако се натъкна на Франсиско Сантос, докато търси кола?“ Маруха изгаряше от нетърпение да види близките си, но склони да я откара до някоя близка къща, за да се обади по телефона.

След като я разпознаха, стопанката на жилището, децата, всички се втурнаха да я прегръщат с радостни възгласи. Маруха се чувстваше като упоена и всичко, което се случваше наоколо, й приличаше на поредната измама на похитителите. Мъжът, който я бе прибрал, се казваше Мануел Каро и беше зет на собственика на жилището Аугусто Бореро, чиято съпруга пък беше дългогодишна активистка на Нов либерализъм и бе работила с Маруха в предизборната кампания на Луис Карлос Галан. Маруха виждаше действителността като от разстояние, като на киноекран. Поиска чашка ракия — никога не си обясни защо — и я гаврътна наведнъж. Тогава се обади по телефона вкъщи, но тъй като не помнеше добре номера, два пъти набра погрешно. Женски глас незабавно отговори: „Кой е?“ Маруха го разпозна и каза спокойно:

— Александра, дъще.

Александра изкрещя:

— Мамо! Къде си?

Когато телефонът иззвъня, Алберто Вилямисар бе скочил от креслото, но не бе успял да изпревари Александра, която случайно минаваше покрай апарата. Маруха започна да й диктува адреса, но дъщеря й нямаше подръка хартия и молив. Вилямисар издърпа слушалката и поздрави Маруха с вцепеняваща естественост:

— Как е, момичето ми, как сте?

Маруха му отвърна по същия начин.

— Много добре, любов моя, всичко е наред.

Той си бе подготвил хартия и молив за този момент. Записа адреса, докато Маруха му го диктуваше, но усети, че нещо не е точно, и помоли да се обади някой от семейството. Жената на Бореро му даде нужните пояснения.

— Хиляди благодарности — каза Вилямисар. — Близо е. Идвам веднага.

Забрави да затвори, защото желязното самообладание, което бе проявявал в дългите месеци на напрежение, внезапно се изпари. Слезе по стълбите, прескачайки по две стъпала, и тичешком прекоси преддверието, следван от тълпата репортери, натоварени със страховитото си въоръжение. Друга влизаща група едва не го събори на вратата.

— Пуснаха Маруха — изкрещя на всички. — Да вървим.

Влезе в колата и така затръшна вратата, че задрямалият шофьор се стресна. „Отиваме за госпожата“, каза Вилямисар. Съобщи му адреса: диагонален булевард 107, номер 27–73. „Бяла къща на западната успоредна на автомагистралата“, уточни. Изрече го толкова бързо и неразбираемо, че шофьорът потегли в неправилната посока. Вилямисар го насочи с необичайно за него избухване.

— Внимавайте хубаво какво правите — му извика. — Трябва да стигнем за пет минути и ако се объркате, ще ви откъсна топките!

Шофьорът, който заедно с него бе изстрадал ужасната драма на отвличането, не се трогна. Вилямисар възвърна спокойствието си и го упъти по най-бързия и лесен маршрут, защото докато му обясняваха адреса, той си бе представял откъде трябва да минат, за да не се загубят. Беше най-лошият час на трафика, но не и най-лошият ден.

Андрес бе потеглил след баща си заедно с братовчед си Габриел, след върволицата коли на журналистите, които си проправяха път с хитростите и лъжливите сирени на линейки. Въпреки че беше опитен шофьор, Андрес попадна в задръстване. Изостана. Вилямисар обаче успя да стигне за олимпийския рекорд от петнайсет минути. Не му се наложи да разпознава къщата, защото група репортери пред жилището убеждаваха собственика да ги пусне да влязат. Вилямисар си проправи път сред навалицата. Нямаше време да поздравява, защото собственичката го позна и му посочи стълбите.

— Оттук — му каза.

Маруха беше в голямата спалня, където я бяха отвели, за да се понагласи, преди да пристигне мъжът й. На влизане се бе сблъскала с непозната гротескна фигура: самата тя в огледалото. Видя се подпухнала и отпусната, с подути от нефрита клепачи, със зеленикава и повехнала кожа след шестте месеца, прекарани в полумрак.

Вилямисар с два скока се качи, отвори първата попаднала му врата, но се оказа детската стая, с кукли и велосипедчета. Тогава отвори отсрещната и видя Маруха, седнала на леглото с карирания жакет, с който бе излязла от апартамента в деня на отвличането, току-що гримирана за него. „Връхлетя като вихър“, спомни си Маруха. Тя се хвърли на врата му и двамата застинаха в силна, дълга и безмълвна прегръдка. От екстаза ги извади тропотът на журналистите, които бяха успели да преодолеят съпротивата на домакина и вкупом бяха нахлули в къщата. Маруха се уплаши. Вилямисар се усмихна развеселен.

— Това са колегите ти — й каза.

Маруха се ужаси. „Шест месеца не се бях виждала в огледалото“, каза. Усмихна се на образа си, но не беше тя. Изправи се, опъна косата си на тила с панделка, пооправи се, доколкото можа, и се помъчи жената от огледалото да заприлича на представата, която преди шест месеца бе имала за себе си. Не успя.

— Изглеждам ужасно — промълви и показа на мъжа си деформираните си подпухнали пръсти. — Не бях забелязала, защото ми взеха пръстена.

— Прекрасна си — каза й Вилямисар.

Прегърна я през рамо и я отведе в хола.

Журналистите ги нападнаха с камери, прожектори и микрофони. Маруха бе заслепена. „Спокойно, момчета — им каза. — У дома ще си поговорим по-добре.“ Това бяха първите й думи.

 

 

Новинарските емисии в седем вечерта не съобщиха нищо, но от един мониторинг на радиото Гавирия узна, че Маруха е освободена. Потегли към дома й заедно с Маурисио Варгас, като преди това подготвиха официалното комюнике за освобождаването на Франсиско Сантос, което трябваше да се случи всеки момент. Маурисио Варгас го бе прочел на глас пред магнетофоните на репортерите с условие, че няма да го пуснат в ефир преди официалното потвърждение на новината.

В този момент Маруха беше на път за дома си. Малко преди това се разнесе слух, че Пачо Сантос бил освободен, и журналистите пуснаха вързаното куче на официалния бюлетин, което с радостен лай се втурна навън по всички радиостанции.

Президентът и Маурисио Варгас го чуха в колата и се поздравиха за идеята, че го бяха записали. Но пет минути след това новината бе опровергана.

— Маурисио! — възкликна Гавирия. — Издънихме се!

Все пак единственото, което тогава можеха да сторят, бе да се надяват, че новината ще се сбъдне така, както я бяха предали. Междувременно, тъй като не можеха да влязат в апартамента на Вилямисар поради стълпотворението вътре, останаха в дома на Асенет Веласкес един етаж по-горе, за да изчакат, след три лъжливи съобщения за освобождението му, истинската свобода на Пачо.

 

 

Пачо Сантос бе чул новината за освобождаването на Маруха, прибързаната вест за своето собствено и издънката на правителството. В този момент в стаята влезе мъжът, с когото бе разговарял сутринта, и той го отведе под ръка и без превръзка на долния етаж. Там си даде сметка, че къщата е празна, а един от пазачите му обясни през смях, че са откарали мебелите с камион, за да не плащат наема за последния месец. Всички се сбогуваха с големи прегръдки и благодариха на Пачо за всичко, което бяха научили от него. Отговорът на Пачо бе искрен:

— И аз научих много от вас.

В гаража му връчиха книга, за да си закрие лицето, сякаш чете, и му изпяха предупрежденията. Ако им се изпречеше полицията, трябваше да скочи от колата, за да успеят да изчезнат. И най-важното: не биваше да казва, че е бил в Богота, а някъде по каменист път на три часа оттам. По една страховита причина: знаеха, че Пачо е достатъчно проницателен, за да е придобил представа за местоположението на къщата, и не биваше да я издава, защото през дългите дни на заложничеството охранителите бяха съжителствали със съседите, без да се крият.

— Ако кажете нещо — каза в заключение отговорникът на операцията, — ще трябва да избием всички съседи, за да не ни разпознаят.

Срещу полицейската будка на булевард „Бояка“ и 80 улица моторът изгасна. Отказа два, три, четири пъти, докато на петия запали. Всички плувнаха в студена пот. Две пресечки по-нататък взеха книгата от ръцете на отвлечения и го пуснаха на ъгъла с три банкноти по две хиляди песо за такси. Пачо взе първото, което мина, с млад симпатичен шофьор, който отказа да приеме пари и с натискане на клаксона и възторжени викове си проправи път през множеството, чакащо пред вратата на дома му. Репортерите от жълтата преса бяха разочаровани: след двеста четирийсет и четири дни затворничество очакваха измършавял и съкрушен човек, а срещнаха един подмладен отвън и отвътре Пачо Сантос, по-пълен, по-отнесен и с по-силно желание за живот от всякога. „Върна се съвсем същият“, заяви братовчед му Енрике Сантос Калдерон. Друг, заразен от екзалтираното настроение на семейството, каза: „Не му достигаха още шест месеца.“

 

 

Маруха вече бе у дома си. Пристигнаха с Алберто, преследвани от подвижните телевизионни станции, които ги задминаваха и предвождаха, като предаваха на живо през задръстванията в движението. Водачите, които следяха перипетиите по радиото, ги разпознаваха на минаване и ги приветстваха с натискане на клаксоните, докато общият вой обхвана цялото трасе.

След като изгуби баща си по пътя, Андрес Вилямисар реши да се прибере вкъщи, но бе шофирал толкова агресивно, че моторът се откъсна и лостът за скоростите се счупи. Остави автомобила под надзора на полицаите от най-близкия пост и спря първата кола, която мина: тъмносиво БМВ, шофирано от симпатичен чиновник, който слушаше новините. Андрес му каза кой е, защо е закъсал на пътя и го помоли да го откара докъдето може.

— Качвайте се — му каза водачът, — но ви предупреждавам, че ако лъжете, лошо ще си изпатите.

На ъгъла на Седмо шосе и 80 улица го застигна приятелка в старо рено. Андрес продължи с нея, но по нагорнището към Околовръстното колата заглъхна. Андрес едва се вмести в последния бял джип на Радио Кадена Насионал.

Склонът към сградата бе блокиран от автомобили и тълпа съседи, наизлезли на улицата. Тогава Маруха и Вилямисар решиха да оставят колата, за да извървят пеш останалите сто метра. И без да забележат, бяха слезли на съвсем същото място, откъдето я бяха отвлекли. Първото лице, което Маруха разпозна сред възторженото множество, беше на Мария дел Росарио Ортис, създателка и директорка на предаването „Колумбия ги издирва“, което за пръв път тази вечер не бе излъчено поради липса на тема. Веднага зърна и Андрес, който бе успял да скочи от джипа и се мъчеше да стигне до сградата в мига, в който висок и снажен офицер от полицията заповяда да затворят улицата. Андрес, чисто интуитивно, го погледна в очите и каза твърдо:

— Аз съм Андрес.

Офицерът нищо не знаеше за него, но го пусна да мине. Маруха го разпозна, когато се втурна към нея и се прегърнаха сред залп от овации. Наложи се да си проправят път с помощта на патрулиращите полицаи. Маруха, Алберто и Андрес заизкачваха склона със свито сърце, докато накрая вълнението взе връх. За пръв път бликнаха сълзите им, които тримата се бяха опитвали да сдържат. Не можеше да е иначе: докъдето поглед стигаше, безброй добри съседи бяха развели знамена от прозорците на най-високите сгради и приветстваха с пролетни бели кърпи и оглушителни възгласи триумфалното завръщане у дома.