Габриела Улберг Вестин
Самотна пеперуда (4)

25 декември 2012 година

Яна Вайсман затвори вратата на зелената дървена къща зад себе си и излезе на двора. Навалелият сняг стигаше до глезените й и веднага се просмука в тънкия плат на маратонките. Тя пробяга през двора, излезе на улица „Луцгатан“ и продължи по току-що изчистената от снегорина „Стургатан“. Часът беше шест без петнайсет сутринта, в този ден както във всички останали. Най-накрая беше спряло да вали сняг и звездите се открояваха ясно върху тъмното небе.

След няколко минути тя стигна до хотел „Стадсхотелет“. Едва успя да реагира, когато една врата се отвори и някакъв мъж излезе на тротоара пред нея, като се олюляваше. Тя се блъсна в него от едната му страна.

— Защо не гледате къде вървите! — изсъска Яна и направи крачка встрани.

— Щом си излязла да тичаш по това време и точно в този ден от годината, вината си е твоя. Успокой топката, маце — каза завалено мъжът.

Яна го изгледа и пак затича, като в същото време изпита странното усещане, че вече го е виждала. Отхвърли тази мисъл и се опита да се концентрира върху „Enjoy the Silence“^[1] на „Депеш Мод“, която кънтеше в слушалките й. Бягането беше нейният отдушник. Усещането, когато стъпките и ударите на сърцето намираха правилната честота, отхвърляше всички ненужни мисли и й помагаше да се съсредоточи. Но тази сутрин не се получаваше. Споменът за случилото се предишната вечер надделяваше.

Всичко започна, когато колегите от отдел „Опазване на обществения ред“ в полицията я извикаха. За нея нямаше значение, че е Бъдни вечер. Точно обратното, изпита облекчение. Всичко в тази част от годината беше пригодено за другите, не за нея. В центъра на града, по телевизията, във вестниците. Весели семейства. Деца. Навсякъде Коледа. Работата изсмукваше от тялото й тъгата и безпокойството, които я завладяваха.

С другия криминалист веднага разбраха, че не става въпрос за рутинна задача. Щяха да работят по случай, който щеше да засегне цялата страна и целия свят на футбола. Но именно предизвикателствата движеха Яна и в колата на път към Сколбу тя се затвори в балона на професионализма. Представи си мястото на престъплението. Настрои се умствено, за да може да забележи подробности и отклонения от нормалното и очакваното.

Но никакви представи на света не можеха да я подготвят за гледката, когато влезе в къщата и отвори вратата на банята. Светлата, чиста кожа на фона на тъмночервения цвят наоколо с неговата безвъзвратност. Вътрешности и разпорено тяло насред локва от кръв.

All I ever wanted, all I ever needed^[2] — нежният и леко тъжен глас проникваше в ушите й. Тя забави крачка. Тръгна. Спря. Наведе се напред, опряла ръце на коленете си. Белите й дробове се свиваха в отчаяни опити да поемат повече кислород.

Яна виждаше Хена пред себе си и колкото и да искаше, не можеше да забрави гледката. Животът й беше завършил със същинска касапница, но не това беше най-отвратителното. Яна беше виждала такива неща и преди. Най-лошото беше, че Хена беше усмихната. Че изглеждаше доволна — сега, когато никой никога нямаше да може да я върне към живота.

Тя принуди краката си да продължат напред. Накара ходилата си да удрят все по-бързо по изчистената от сняг алея около езерото Лилфиерден. Гневът нарастваше в нея и всяка стъпка беше като камшичен удар, който я караше да тича още по-целенасочено и хладнокръвно. Тя пробяга последните няколко километра по обратния път до къщата по-бързо от всякога.

Влезе с последни сили в антрето и се свлече на пода. Отдалеч чу гъргорещ звук и веднага при нея се озова Ардженто, нейният сребрист котарак от породата Корниш Рекс. Отърка се в краката й и я погледна със зелените си очи. Присъствието на котарака накара Яна да забрави за малко всички останали чувства. Тя протегна ръка, за да го погали по гърба. Красивият Ардженто. Блясъкът на вълнистата козина отдавна беше угаснал, а ребрата се брояха под дланта й. Сега се усещаха още повече. Против волята си тя призна пред себе си, че е време отново да го заведе на ветеринар. След празниците. Проклетите празници.

Тя съблече спортния екип и влезе в душкабината. Дишането й още не се беше успокоило. Не и като друг път. Усили струята на максимум, остави черната си коса да образува мокра драперия пред лицето й и затвори очи. Хена изплува отново в съзнанието й. Усмивката беше още по-ясна. Яна удари тила си във фаянсовите плочки и подложи гърдите си под ударите на струйките. Презрението към злото надделяваше все повече. Но тя имаше предимството да знае, че злото винаги има слаба страна, колкото и дребна и незначителна да изглежда, а тя щеше да я открие.

Отпусна ръце покрай тялото си. Припари й зад спуснатите клепачи и скръбта се надигна. Докато водата шуртеше по лицето й, тя даде воля на сълзите си.

 

 

В Худиксвал емблемата на полицията стои върху продълговата, жълта тухлена сграда. Западнала и грозна според мнозина, а Юхан Рока беше склонен да се съгласи с тях. Ако сградата се гледа от юг, главният вход се намира в най-отдалечения край и точно там Рока си беше уговорил среща с Ингрид Бенгтсон, новата шефка на криминалния отдел. Забеляза я още докато влизаше през сините стъклени врати.

— Юхан Рока — каза той и стисна протегнатата й ръка. — Повикахте ме малко по-рано от планираното.

— Аз съм Ингрид Бенгтсон, добре дошъл — каза тя, когато стисна ръката му в отговор и вдигна поглед към лицето му. Отначало погледът й му се стори напрегнат, но след това на лицето й се разля усмивка. Косата й беше руса, а бретонът — разрошен. Рока веднага помисли за прическите, които бяха на мода през осемдесетте, и преглътна един коментар, който беше започнал да се оформя безмилостно на езика му. По-добре да го дава по-кротко. Да я опознае. Не всички имаха същото чувство за хумор като него. Далеч не всички, което може би беше добре. Той й се усмихна, колкото можеше по-широко, и в същото време съблече пухеното си яке и го преметна през ръката си.

— Радвам се, че имаше възможност да дойдеш по-рано — каза тя. — Прокурорът е тук и правим кратък обзор на случая в конферентната зала ей там.

Тя говореше бързо, но ясно, а гласът й беше дрезгав като на дългогодишна пушачка. Огледа го от главата до петите и задържа погледа си на нивото на гърдите му. Отне му няколко секунди да осъзнае защо. Тениската. Беше забравил да се преоблече. Той сведе поглед под натиска на нейния.

I’m an asshole. So if you don’t want your feelings hurt, don’t talk to me.^[3]

— Ще ни бъдеш полезен… надявам се — каза Бенгтсон и се прокашля.

Рока вървеше два-три метра зад нея към конферентната зала. Тя се движеше ужасяващо бързо и той се принуди да прави по-широки крачки, за да не изостане. Срещнаха двама колеги с униформи, които бързо отстъпиха настрани и им кимнаха.

Когато влязоха в конферентната зала, се спряха точно до вратата. Погледът на Рока се плъзна по четиримата, които седяха до изтърканата маса. Колегите. Той позна двама от тях. Пеле Алмен, разбира се. Той седеше, скръстил жилестите си ръце, и се поклащаше със стола. Изглеждаше спокоен и уверен както винаги. До него седеше прокурорът Пер Видар Самели. Беше облечен с виненочервена риза и черен кожен елек. Посивялата му коса стърчеше във всички посоки. Тъй като разследването беше за убийство и можеше да се усложни заради агресивното отразяване в медиите, беше решено той да ръководи следствието. Рока беше чул, че Пер Видар Самели не е застъпник на йерархично организираните работни групи, а оставя самите полицаи да поемат голяма част от отговорността.

— За мен е удоволствие да ви представя Юхан Рока — каза Ингрид Бенгтсон. — Всъщност той щеше да застъпи на длъжност след празниците, но с оглед на ситуацията се нуждаем от всички подкрепления, които можем да получим. Той ще поеме щафетата от мен и ще ръководи следствието от страната на полицията. Освен това самият той ще извършва някои следствени действия.

Тя се усмихна и му кимна насърчително.

— Сегашното положение излиза от обичайните рамки — започна Рока. — Както чухте, аз ще ръководя екипа, но съм част от него и работата ще се върши от всички заедно. Професионалната ми история е доста шарена, а що се отнася до работата ми в полицията, съм бил в Стокхолм, във всякакви отдели — от „Опазване на обществения ред“ за Западния район, през Областната комуникационна централа до Националната криминална полиция. Ще разкажа повече за себе си по-късно, сега искам да използваме цялото време, с което разполагаме, за да задвижим разследването.

Рока направи пауза и отново огледа новите си колеги. Очите на всички бяха обърнати към него. Очакваха да каже нещо повече. Четирима души, за двама от тях той не знаеше абсолютно нищо, и случай, засягащ най-успелия спортист на Швеция.

— Преди да започнем, искам да сте наясно с едно — продължи той. — При мен няма скрито-покрито. Ако направите някой гаф, елате при мен и ми кажете, за да решим проблема. Ако науча след това, ще побеснея.

Те го гледаха втренчено. Рока забеляза как Пеле Алмен полага усилия да не се засмее в знак на съгласие. Въпреки че не беше наблюдавал много Рока в професионалната му роля, той сигурно си спомняше какво се случваше понякога, когато бяха по-млади. Новите колеги бяха свободни да си съставят каквото искат мнение. Той щеше да спести време, ако обяснеше правилата от самото начало. Откъм Ингрид Бенгтсон се чу дискретно покашляне, когато той седна до масата.

— Сега ми се ще да разбера що за типове сте вие — каза Рока и потърка дланите си. Погледът му падна върху двамата, които седяха до Пеле Алмен. Една жена, над трийсетгодишна, се представи като Яна Вайсман, криминалистка и специалист по киберпрестъпления. Торбестият пуловер успяваше да скрие формите й, но Рока беше почти сигурен, че физиката й ще се окаже впечатляваща. До Яна седеше Ялмар Албинсон, криминалист и специалист по медицинска биология. Очилата му стояха на върха на носа, а очите му бяха присвити.

— Ялмар, разкажи накратко какво е показало техническото разследване до момента — каза Ингрид Бенгтсон и кимна подканящо.

Ялмар Албинсон се сепна и побутна очилата нагоре върху носа си. Беше на възрастта на самия Рока. Тъмна коса, пооредяла най-отгоре на главата. Той придърпа един лаптоп, който стоеше на масата, и когато с усилие успя да включи кабела в прожектора, върху спуснатия екран се появи снимка.

На нея беше Хена Педершен. Лежеше на едната си страна, с глава върху дясната ръка. Дългата й, вълниста коса, вързана на конска опашка, беше пропита с кръвта, която беше текла на различни места около нея. Ако се гледаше само лицето й, не можеше да се каже, че е мъртва, по-скоро изглеждаше, сякаш лежи със затворени очи и срамежлива усмивка на устните.

Юхан Рока я позна. Светлата кожа, красивата уста с характерно родилно петно точно до едното ъгълче. Беше я виждал на снимки заедно с Монс Сандин на някаква премиера. Хладното й излъчване и по скандинавски изчистеният й стил я бяха превърнали в своеобразна модна икона.

— Предполагам, разбрал си, че идентифицирахме тялото на трийсет и пет годишната Хена Педершен, която е била убита с ръчно огнестрелно оръжие в дома си на Бъдни вечер — започна Ялмар. — От думите на дъщерята можем да предположим, че извършителят е бил с костюм на Дядо Коледа. В момента на изстрела най-вероятно е стоял на вратата на банята. Разстоянието между цевта и жертвата е било приблизително два метра. Първият куршум я е уцелил най-напред в долната част на дясната ръка, а след това е проникнал в дясната част на торса. Хена най-вероятно е разбрала какво ще се случи и е вдигнала ръце пред лицето си, за да се защити. След това явно извършителят е решил да изпразни остатъка от пълнителя в корема на жертвата. Оттам и нелицеприятните огнестрелни рани.

Ялмар Албинсон гледаше право пред себе си, докато разказваше, и звучеше, сякаш е наизустил доклада. Рока опита да срещне погледа му, но не успя. Ялмар продължи:

— Трябва да се отбележи също, че на врата си е носила този предмет.

Той кликна с мишката и отвори една снимка на найлонов плик, в който имаше тънка кожена лента.

— Защо ти се струва толкова странно? — попита Рока.

— Според Монс Сандин никога не е носила лентата преди това.

Рока кимна.

— Окей. А какво ще кажете за Сандин? — попита той.

Пеле Алмен се намести удобно на стола и отпусна ръце върху облегалките.

— Точно Монс Сандин се обади в централата за спешни повиквания. Бил тръгнал от Сколбу към два часа. Трябвало да свърши нещо в Центъра, преди да се върне в къщата, за да изненада децата в ролята на Дядо Коледа. Когато бил в града, му се обадил стар приятел от Италия. Явно изключително важно обаждане, заради което Монс Сандин останал да седи в колата и се прибрал по-късно от предвиденото. Когато влязъл в къщата, го посрещнала тази гледка.

— Откъде знаем, че е излязъл от къщата?

— Един негов приятел потвърди, че са се видели, а една касиерка от „Хемшьоп“ свидетелства, че Сандин е пазарувал в супермаркета. За сметка на това не успяхме да потвърдим казаното от самия него за часа, в който се е върнал в къщата.

— Костюмът на Дядо Коледа? — попита Рока.

— Беше захвърлен на пода в кухнята. Според Монс той не го е обличал.

— Това тепърва трябва да се потвърди. Разговаряли ли сме вече с децата?

— Не, от социалната служба прецениха, че е невъзможно. Нямаме представа колко точно са видели. Веднага след оперативката ще се свържа със социалната работничка, която отговаря за тях — каза Пеле Алмен. Той извади кутия със снюс^[4], взе малко от тютюна, оформи го старателно на топче и го постави под горната си устна. После извади шишенце с дезинфектант и разтърка дланите си, след което отново скръсти ръце и се облегна на стола.

— Телефони? — попита Рока.

— Анализирах всички данни в XRY^[5] — каза Яна Вайсман. — Телефонът на Сандин е бил във връзка с четири различни номера между два и четири часа на Бъдни вечер. Единият от тях наистина е на Мануел Батиста от Италия. Но все още чакаме информацията за позиционирането от „Телия“^[6], за да можем да потвърдим алибито с още по-голяма сигурност. Освен това ще проверим още няколко номера, от които са му се обадили.

— А телефонът на Хена?

Погледът на Яна Вайсман срещна неговия за кратко, преди тя отново да сведе очи.

— Най-странното, което открих, беше непознат номер, от който е установена връзка с телефона приблизително един месец преди Бъдни вечер — каза тя. — „Телия“ ще ни предостави цялата налична информация.

— Събрани улики около къщата?

— Снегът затрудни работата ни — отговори Яна и го погледна за момент. — Издухахме пласт пресен сняг от двора и успяхме да открием няколко следи от обувки и от два автомобила. Едната отговаря на колата на Сандин — „Лексус“ RX 450h. Другата е със съвсем различна широчина, най-вероятно е от снегорин.

Рока кимна.

— Гледах интервю с дежурния инспектор в Йевле — каза той. — Кога ще разкрием самоличността на жертвата?

Той погледна към Ингрид Бенгтсон.

— Естествено, журналистите са ни накацали като мухи на мед — каза тя. — В момента дежурният в Йевле има грижата за това. Съвсем скоро ще разкрият самоличността. Отне ни известно време да намерим единствения жив роднина от страната на Хена и да го уведомим — един брат, който живее в къща-лодка до Будьо в Северна Норвегия. Той казва, че не използва такива модерни джаджи като телефон. Полицията в Будьо му е съобщила новината за смъртта преди четвърт час. Били принудени да отидат дотам с хеликоптер — каза тя.

— Този брат — той има ли алиби? — попита Рока.

— Колегите в Будьо са разпитали Бирк Педершен информативно. Явно не се е срещал със сестра си през последните двайсет години. Поддържали са връзка само с писма от време на време. Казва, че е празнувал Коледа сам на лодката — каза Бенгтсон.

— Та това не е кой знае какво алиби?

Бенгтсон го погледна и повдигна вежда.

— В този случай сигурно ще му трябват към две денонощия да се придвижи от едната до другата точка — каза тя. — Ако има късмет с транспорта, искам да кажа. Братът няма шофьорска книжка. Дори да беше тръгнал от Сколбу за Будьо веднага след убийството, нямаше още да е стигнал до вкъщи. Ако няма личен шофьор, разбира се.

„Божичко!“ — помисли си Рока и поклати глава. Малко неща можеха да го учудят, поне не обикновено.

— Съдебномедицинска експертиза? — попита той.

— Тялото е закарано за аутопсия в Упсала — каза Ялмар Албинсон. — Вероятно след една седмица ще получим пълен доклад. Евентуално ще могат да дадат някои предварителни сведения още след два-три дни. Намерените куршуми са изпратени в Националната криминалистична лаборатория. Засега можем да кажем само, че са от някой по-малък калибър. В НКЛ са изпратени и дрехите, включително костюмът на Дядо Коледа. Да добавя: за анализ на барутни остатъци.

Рока никога не беше чувал друг да говори толкова обстоятелствено. Той огледа Ялмар Албинсон и установи, че само устата му се движи; останалата част от лицето му не се променяше, докато говореше.

— А съседите? — попита той.

— Тези, които живеят най-близо, са заминали за празниците — отговори Пеле Алмен и спусна навитите ръкави на пуловера си. — Продължаваме да разпитваме живеещите по протежение на пътя за Сколбу, но не сме стигнали далеч. Тези, с които сме разговаряли до момента, не са видели и не са чули нещо странно.

— Какво знаете за последните дни от живота на Хена Педершен?

— Не знаем много. Всеки момент ще дойде адвокатът на Монс и следващата стъпка е редовен разпит — каза Алмен.

— Трябва да отида до Сколбу — продължи Рока. — Трябва да огледам мястото със собствените си очи, доколкото е възможно. Имате ли нещо против?

Ялмар наклони глава и кимна предпазливо. Яна се размърда и погледна сериозно към Рока.

— Все още търсим следи в снега и настоявам да бъдете внимателни.

— Разбира се. След Сколбу ще си поговоря с Монс Сандин — каза Рока.

— Окей. Какво да правим с журналистите? — попита Пеле Алмен и поглади корема си. — Дори на мен ми звънят.

— В този случай журналистите няма да ни накацат като мухи на мед — рече Рока. — Ще ни налетят, както възбудените мъжки шимпанзета се нахвърлят на женските. Вероятно пред нищо няма да се спрат и ще рискуват всичко, за да измъкнат информация от нас, провинциалните полицаи. Никой не бива да дава изявления за убийството. За всякакви въпроси ги насочвайте към дежурния инспектор в Йевле. Правилно ли съм разбрал, Бенгтсон?

Рока се обърна към шефката.

— Ъъъ… да… точно така — отвърна тя.

— Алмен ще дойде с мен в къщата. С останалите от вас искам да се срещна, когато се върнем. Въпроси?

Рока стана от стола и го бутна към масата, като в същото време срещна ококорените погледи на другите.

— Да — каза Ингрид Бенгтсон. — Аз имам няколко въпроса. Но можем да ги обсъдим в кабинета ми, когато се върнеш.

Рока чу, че дрезгавият й глас звучи малко по-остро.

 

 

Монс Сандин все още не се беше разсънил, когато протегна ръка, за да провери дали тя лежи до него. Щом ръката му падна право надолу, вместо да се спре върху тялото на Хена, той отвори очи. Около него беше тъмно като в рог и той пак затвори очи, наложи си да се пренесе обратно в състоянието, в което нямаше нужда да възприема заобикалящото го време и пространство.

В мислите си той отново изкачи стълбите пред къщата в Сколбу. Беше закъснял, но знаеше, че в момента, в който влезе, ще забравят за това. Почука на голямата дървена врата и зачака. Изпълнените с очакване гласове се приближаваха все повече и повече, а малките крачета тропаха по пода, преди вратата да се отвори съвсем малко. Ето ги, там беше и Хена. С дългата вълниста коса, кафявите очи и меките устни. Точно както когато я видя за първи път. Тя се усмихна и го покани да влезе. Но той тъкмо щеше да прекрачи прага, когато пропадна право надолу.

Монс подскочи върху нара. Олюля се и трябваше да се подпре с ръка, за да не падне на пода. Действителността започна да превзема мислите му, а сърцето му биеше все по-бързо. Беше принуден да осъзнае бруталната истина. Хена вече я нямаше. Беше си отишла. Мъртва. Той сложи ръце на челото си. Отчаяно се опита да си спомни какво беше видял, когато влезе в къщата. Какво се беше случило? И какво се случваше сега, около него и най-вече вътре в него? Седеше тук, в ареста на полицейския участък в Худиксвал, и нямаше ни най-малка представа кога ще излезе. Беше заподозрян. Думата го прониза. Заподозрян за убийството на собствената си жена. А утре щяха да го разпитват, след това прокурорът щеше да реши дали да остане в ареста. Полицаите бяха казали, че в най-лошия случай ще трябва да остане три денонощия. Това беше абсурдно. Кой им даваше право да го държат тук, въпреки че беше невинен! Полицаят като че ли наистина повярва на думите му, каза, че ще направят всичко възможно, за да намерят доказателствата, които да го оправдаят. Но това обещание не му даваше много надежда.

Той подръпна светлосинята риза. Памучният плат беше корав. Собствените му дрехи бяха конфискувани, както и мобилният телефон. Щеше да му трябва цяла вечност да разбере как е попаднал в това положение. Мисълта да бъде затворен за цял живот го караше да преглътне с усилие, за да не повърне.

Той помисли за всички журналисти, които точно в този момент остреха пера, за да разнищят историята в медиите. Навсякъде. В Швеция и по света. Щяха да го преследват. Да не зачитат личния му живот. А този път ставаше въпрос за загуба, която не можеше да преодолее. За този противник не можа да се подготви, не разгада намеренията му.

Той прокара отчаяно ръце през косата си. Нямаше възможност да се свърже с говорителя си, само със Стефан Фантенберг, адвоката. Той стисна гумения дюшек и залюля горната част на тялото си напред-назад. От напрежението, което се разстилаше от корема нагоре през гърдите и накрая стягаше гърлото му, го обземаше смъртен страх. Той се запита как човек с клаустрофобия би издържал да седи тук. А после спря да се люлее. Хрумна му, че може би все пак е на най-сигурното място. Тук нито един журналист няма да може да достигне до него. Нито пък някой друг’.

После мислите му отново се развихриха. Струяха в мозъка му и се преплитаха. Правилно ли беше решението да оставят живота си във Флоренция и да се преместят в Худиксвал? Поне така смяташе. Но какво всъщност потискаше Хена и я тревожеше толкова напоследък? Той не успя да достигне до нея с въпросите си. Тя го избягваше. Или пък той не прояви достатъчно интерес? Може би нямаше да се озове тук, ако беше отделил време да я изслуша внимателно.

Той слезе от нара и застана с гръб до бетонната стена. Когато излезеше от това място, ще бъде сам с две деца. Два малки индивида, които ще бъдат зависими от него за дълго време напред. Пари няма да им липсват, разбира се, ще може да им купува каквото си поискат, умножено по сто. И с облекчение, и радост ще ги води на тренировки по футбол и гимнастика. Но как ще потръгне с всичко останало — с онова, за което Хена се грижеше сама, когато той отсъстваше от къщи, онова, което не можеше да се купи с пари? Емоционалната сигурност. Инстинктивната, непринудена прегръдка на едно малко, тъжно телце. Толкова естествена, когато имаше нужда от нея. Как ще успее да им даде това? Разбира се, той обичаше децата си, но довчера беше изпълнявал ролята на родител от разстояние. Такива бяха безмилостните факти. Собственият му избор. Естествено, заради кариерата. Но ако беше откровен със себе си, това беше преди всичко едно лесно оправдание. Така му беше доста удобно. Животът му се опростяваше. Или по-точно: способностите му като родител стигаха дотам. Най-добре беше да го признае пред себе си. По дяволите, той не знаеше как се справят другите. Как ще бъде самотен родител на две личности, които всъщност не познаваше? Сам. Самотен.

Той се обърна и заудря с юмруци по бетонната стена. Болката в ръцете беше вцепеняваща. Въпреки това той продължи да удря чак докато кожата на ръцете му не се разкъса и потекоха червени струйки. Това не беше алтернатива. Не беше той. Не беше Монс Сандин.

 

 

Когато от скоростната кутия се чу пронизително бучене, Пеле Алмен не можа да сдържи смеха си. На втория опит Юхан Рока успя да включи на първа скорост и потеглиха към Сколбу.

— А ти се водиш един от малкото в полицията, които имат книжка за всякакви категории превозни средства.

Пеле Алмен поклати глава.

Пътят беше съвсем пуст, докато минаваха покрай дървените къщи в пастелни цветове в квартал „Фискарстан“. Снегът беше натрупал преспи на покривите и дори на первазите. Заради пътната обстановка не можеха да се движат дори с позволените петдесет километра в час.

— Радвам се, че идваш с мен — каза Рока. — Искам да продължиш да работиш по разследването. Пет пари не давам, че си назначен в „Опазване на обществения ред“.

Алмен явно се колебаеше и се забави с отговора:

— Аз нямам нищо против. Но имай предвид, че това решение няма да се хареса на всички.

— Слушай, сериозно — каза Рока. Бенгтсон. Май е голяма скандалджийка, а?

— Има нещо вярно в думите ти — каза той и погледна през страничното стъкло. — Но малцина имат нейния опит.

Рока се намести на шофьорското място. Чистачките скърцаха монотонно и размазваха топящи се снежинки върху стъклото.

Бенгтсон сигурно щеше да прояви разбиране, помисли той. Алмен беше далеч по-квалифициран от полицаите в „Опазване на обществения ред“. Освен че беше работил няколко години в патрулна кола, беше натрупал опит и в няколко криминални отдела в Стокхолмска област. С оглед на минималните им ресурси беше идиотщина да го накарат пак да седне в патрулната кола, поне докато не постигнеха по-значителни резултати в разследването.

— Слушай, сигурно си им направил силно първо впечатление — каза Алмен, без да отмества поглед от пътя. — Няма лесно да те забравят.

Той се засмя.

— Мислиш ли, че прекалих? — Алмен изгледа Рока продължително. — Значи така мислиш. Но нали ме познаваш. Понякога ми се струва, че не мога да се стърпя. Думите напират да излязат.

— Подбирай момента — каза Алмен.

Рока неохотно се съгласи, но се зачуди дали си струва. Да трябва да си мери приказките само защото околните невинаги бяха готови за неговата спонтанност. Той помълча известно време и следеше с поглед къщите, покрай които минаваха. На повечето прозорци светеха свещниците за Адвент^[7], а в къщите жителите на Худиксвал продължаваха да празнуват Коледа.

— Как ти се струва тук всъщност? — попита той после.

— Не може да се сравнява със Стокхолм, естествено. Но на София не й харесваше там. Нямаше кой да ни помага с децата и не можехме да караме по този начин, така че какво друго ни оставаше?

— Тя как приема това, че ще работиш през коледните празници? — попита Рока.

Алмен погледна отново през страничното стъкло на колата.

— Разбира ме, но й е трудно да го приеме — отговори. — Махна се. Взе децата и замина при родителите си.

— Олеле! Значи в бъдеще трябва да се постараеш да си по-свободен.

— Нали? — Алмен се засмя саркастично. — Сякаш ще има някаква полза. Сякаш ще ни отпуснат необходимите служители, за да разкрием например това убийство. На Бъдни вечер в цялата област на работа бяхме, общо взето, само аз и Мария Нилсон. Схващаш ли? Мамка му. В сравнение с тук Стокхолмска област ми се струва като рая. Само идиоти могат да мислят, че можеш да заловиш убиец с двама дежурни полицаи.

От устата на Алмен хвърчеше слюнка и той нахлупи униформената си шапка на главата.

— Разбирам те. Но такова е положението. Ти си пристигнал първи на местопрестъплението и си много опитен. Какво предполагаш? — попита Рока.

Алмен помълча известно време. Размишляваше.

— Сандин не е убил жена си — каза и погледна уверено колегата си. — Но съм сигурен, че убийството на Хена е свързано по някакъв начин с него. Че е заплаха.

— Защо мислиш така?

— Чу ли за „Солентос“ — че са го потърсили в Худиксвал преди няколко години? Тези типове са били hangarounds^[8] на истинските членове и са получили задачата да покажат за какво ги бива.

„Солентос“. Рока потръпна. Споменаването на името го накара да се хване здраво за волана, за да може да се съсредоточи върху шофирането.

— Ехо, чуваш ли ме?

— Да, да — отговори Рока и се прокашля.

— Както и да е — каза Алмен. — Нямаше много доказателства. Но в участъка на Сити^[9] си имахме вземане-даване със „Солентос“ миналата година и те споменаха Сандин във връзка с някакъв скандал в гардеробната на стокхолмско заведение — ресторант, с който той бил свързан по някакъв начин. Не искам да кажа, че зад това стоят „Солентос“, но може би други имат сметки за разчистване с него. Човек с парите на Сандин винаги е в рисковата зона.

— За мен той си остава същият печен тип — каза Рока. — Спокоен и уверен. Героят. Не е толкова глупав да се забърка в такова нещо. Има прекалено много за губене.

— Жена си например каза Алмен. — Знаеш ли какво? Смятам да разреша този случай.

Той удари с юмрук по арматурното табло.

— Нямам нищо против — отвърна Рока. — Но не искам и ти да изгубиш жена си. Когато приключим, трябва да се погрижиш София да се върне. Може да си поиграете на „скрий палката“. Хората не обръщат достатъчно внимание на тези неща. Чисто и просто няма да се връщаш, докато не правите секс.

— Ти си абсолютно ненормален. Но ми харесваш.

Алмен поклати глава.

Бяха стигнали до портата и тясната алея към къщата. Тя стоеше там, зад горичка от високи ели, предназначени да скрият най-добрия футболист на Швеция и семейството му от хорските погледи. Рока никога не беше предполагал, че ще мине през тази порта с полицейско волво ХС70.

Когато паркираха, той остана на шофьорското място. Държеше черните си кожени ръкавици между палеца и показалеца.

— Има ли изобщо нещо по-противно от полицейските ръкавици? Кръв, повръщано, пикня и други гадости.

— Напълно съм съгласен — каза Алмен. — Но как ти хрумна това точно сега? Твоите сигурно са съвсем нови?

— Да, но гадостите няма да ми се разминат само защото са ме повишили. Тук ще се наложи въпреки всичко да запретна ръкави, както разбирам.

Той се изсмя.

— Съвсем правилно си разбрал — изрече Алмен и го изгледа продължително.

 

 

На двора пред къщата на Монс Сандин кипеше трескава работа. Няколко полицаи от „Опазване на обществения ред“ даваха указания на трактористи, които събираха снега, за да бъде разтопен в търсене на доказателства.

Рока и Алмен се качиха по стълбите, отвориха масивната дървена врата и влязоха. Двама криминалисти в защитно облекло им показаха откъде да минат, за да стигнат до банята.

Голямата локва кръв беше потъмняла и засъхнала върху гранитогреса. От мокрите следи от обувки беше останало само едва различимо петно. Рока си представи как Хена лежи там. Той отстъпи назад в коридора, за да застане в същото положение, в което извършителят беше стоял в момента на изстрелите.

— Извършителят е насъбрал много агресия — каза Алмен и застана до него, скръстил ръце.

— Защо мислиш така?

— Заради начина, по който е стрелял. Изпразнил е целия пълнител в нея.

Рока кимна и двамата продължиха към вътрешността на къщата. След няколко крачки Алмен спря и се обърна към Рока. Приближи се до него и го погледна в очите.

— Слушай, отговори ми съвсем честно. Защо си тук?

Въпросът дойде неочаквано и тялото на Рока се напрегна до последното мускулно влакно. За миг той не знаеше какво да отговори. Изчака няколко секунди.

— Ъъъ… тук в Сколбу ли?

— Не се прави на разсеян. Имаше блестяща кариера в Стокхолм, а сега си тук, в малък участък в Норланд. Заради Фани Петершон си дошъл, нали?

Само толкова беше нужно, за да изникне пред очите му картината, която напразно се беше опитвал да забрави: светли къдрици в необуздан танц около едно лице, което не беше виждал от двайсет години. Което и никой друг не беше виждал още от нощта, когато тя изчезна. Фани. Любовта на живота му.

— Защо смяташ така? — попита той и се прокашля.

— Нали те познавам, ти сам го каза преди малко.

Рока издиша бавно.

— Ще ти отговоря честно. Очаквам с нетърпение да започна работа тук на север и в един и същ екип с теб. Но, разбира се, че Фани има голяма роля за идването ми. В онова разследване може да пише каквото си ще. Не мисля, че тя изчезна по собствена воля, и съм си обещал да разбера какво се е случило всъщност. Иначе няма да мога да продължа напред.

Алмен сложи ръка на рамото на Рока.

— Разбирам това — каза той. — Но не бива да имаш много високи очаквания. Закриха случая преди ужасно много години, а знаеш какво означава това. И ако бях на твое място, нямаше да ровя много-много.

Ръката му стисна рамото на Рока и той постоя малко така, а след това се обърна и излезе.

 

 

Когато Евелина Улсдотер отвори очи, й се стори, че са пълни с едрозърнеста сол. Присви ги, за да може да фокусира погледа си и да огледа малките издатинки, които мечето на бояджията беше оставило върху бялата стена преди точно три години. Именно тогава купиха апартамента в „Лилиехолмскайен“ в Стокхолм и направиха пълен ремонт, въпреки че сградата беше новопостроена.

Лежеше в същото положение, в което беше заспала предишната вечер. Спомни си за кавгата. Сълзите. Очите й смъдяха и усещането не изчезваше, колкото и да мигаше. Тя придърпа завивката под брадичката си и се сви на кълбо, така че коленете й се притиснаха до гърдите. Да не се обръща. Да лежи тихо, да диша повърхностно, да не го буди. Но беше прекалено късно.

— Знам, че си будна.

От гласа на Юханес косъмчетата на ръцете й настръхнаха. Нямаше да успее да се измъкне.

— Ти не ме харесваш — каза Евелина и усети как пулсът й се ускори.

— Не ми прехвърляй топката, малката. Обичам те, знаеш го. Но ако човек иска деца, трябва да прави секс, само че ти може би не си го разбрала? — контрира Юханес саркастично.

Тя добре го съзнаваше. Преди пет дни седеше на тоалетната чиния. Хвана найлоновото пликче при вдлъбнатинката, скъса го и извади белия тест за бременност. Както всички предишни пъти, едва успяваше да си поема дъх. Изпишка се. Засече времето. Надяваше се. Чакаше. Напразно. Проблемът беше, че той не разбираше как се чувства тя. Като провалила се.

Мислите й бяха прекъснати от добре позната ръка, която я погали леко по рамото и надолу по гърба. През тялото й пробяга трепет. Ръката се плъзна към кръста й, а после отпред по корема. Когато спря до пъпа, показалецът проследи заоблянето, а след това ръката продължи надолу под ластика на гащите. Тя изпъхтя, когато пръстите се спуснаха между краката й и потънаха в цепката. Там се размърдаха в кръг в несръчни опити да извикат насладата.

— Юханес… аз…

Тя се опита да се отпусне. Всичко щеше да приключи бързо, знаеше го. Но не се получаваше. Не можеше да се преструва повече. Стисна краката си, а после хвана ръката и я отдели от тялото си.

— Ти вече никога не искаш, мамка му! — изсъска той и се обърна.

Тя отметна завивката и седна в леглото. Ръцете й образуваха топла стена около тялото й и тънката нощница. Тя не можеше повече да пренебрегва предупредителните сигнали, които отекваха вътре в нея всеки път, когато телата им се доближаваха. А всичките им кавги й пречеха да извика и една конструктивна мисъл. Но тя си наложи да помисли.

Какво означаваше това чувство?

Дали копнежът й по нов малък живот беше толкова голям, че беше замъглил в съзнанието й значението на човека, който беше до нея?

Нейна ли беше всъщност вината, че се караха?

Тя преглътна, за да спре гаденето.

— Ти не разбираш нищо — каза, без да се обръща.

— Утре заминавам, знаеш — отвърна Юханес.

— И ще ми бъде страшно приятно.

Тя задиша бързо и стисна очи.

С толкова нетърпение очакваше заминаването му. Той щеше да отсъства един месец, да бъде от другата страна на Атлантическия океан. Когато се върнеше, щяха да се преместят в нов апартамент, по-голям. Тя имаше нужда от време, за да помисли. Да разбере какво означават чувствата. Най-после да бъде откровена със себе си и да се осмели да предприеме необходимите действия. Самата тя щеше да замине за Флоренция след една седмица. Беше време за „Пити Уомо“, едно от най-важните модни изложения за годината за марката „Тру Стайл Сторис“, където работеше. Нейна беше задачата да се погрижи изложението да бъде перфектното изживяване за всички важни клиенти. Екипът й щеше да работи денонощно, но тя знаеше, че командировката ще й помогне да събере мислите си.

— Честно казано, и на мен ще ми бъде приятно — каза Юханес.

— Какво искаш да кажеш?

— След всичките ни скандали — продължи той. — Мисля, че имаме нужда да се разделим за известно време. Ако не можем да общуваме, е по-добре да сложим край на връзката ни.

Всичко в нея се преобърна. Та това не бяха негови думи. Юханес не биваше да казва, че връзката им не върви.

— Ето, виждаш ли, ти не ме харесваш. Ще ти бъде приятно да не си с мен — каза тя.

— Изобщо не те разбирам. Не става въпрос за това, нали ти казах. Искам връзката ни да върви. Искам да стана баща. Искам ти да станеш майка на децата ни. Трябва да поговориш с някого. Дяволите да го вземат, тъкмо купихме и нов апартамент.

— Мислиш ли, че можем да решим проблемите?

За свое удивление тя чу умоляващия тон на собствения си глас. Просто така се получи, без да го иска, и не успя да се противопостави. Както винаги.

— Наистина не знам. Ужасно ми омръзна от това положение. Но искам да направя опит въпреки всичко.

Юханес се обърна настрани и придърпа завивката над главата си. Дискусията приключи.

Евелина усети добре познатия натиск върху гърдите. Не можеше да му позволи да я изостави. Всичко друго, но не и това. А и той беше свестен, нейният Юханес. Печелеше добре. Въпреки че често отсъстваше. Трябваше да бъде доволна. Кой й гарантираше, че ще може да намери по-добър?

Тя стана, излезе от спалнята и отиде до големия панорамен прозорец. Беше тъмно, а конусите от светлина на уличните лампи покрай кея падаха върху ледената покривка на водата. От другата страна бяха Сьодермалм и Танто с отдаваните под наем общински вили с градини, побелели от снега. Красивият Сьодермалм.

Тя взе едно сиво вълнено одеяло и се уви с него. Плашеше я колко беззащитна беше пред собствените си чувства и пред демоните в себе си. Не можеше ли просто да се чувства спокойна и сигурна, обичаща и влюбена наистина? Можеше ли изобщо да се влюби? Можеше ли да обича някого наистина?

Да, можеше. Както беше обичала него, мъжа на живота й, който не искаше да напусне най-голямото и важно място в сърцето й, колкото и тя да се опитваше да го прогони оттам. Явно не им беше писано да бъдат заедно. Друга се беше изпречила на пътя й и въпреки че й беше трудно, Евелина се беше видяла принудена да направи всичко по силите си, за да приеме това и да продължи напред.

— Евелина. Можем да спрем да се караме, нали? Няколко седмици няма да се виждаме и не искам да се разделим скарани.

Тя се сепна, когато Юханес се приближи към нея откъм гърба й и я прегърна. Топлото му, силно тяло се притисна към нейното и тя се отпусна. Въпреки всичко й беше доста приятно. Бурята от мисли утихна и постепенно изчезна. Тя се нуждаеше от това усещане за сигурност.

— Знаеш ли какво? — каза той и я пусна. — Отворих страницата на „Афтонбладет“, явно е станало убийство в Худиксвал. Жена на трийсетина години, майка на две деца. Омъжена за известен спортист. Коя може да е?

Сърцето на Евелина прескочи, а мислите й отново се завихриха. Тя си пое дълбоко въздух, а после се обърна към Юханес:

— Наистина ли? Ох, колко ужасно. А и с две деца. Знае ли се кой го е направил? — попита тя и го целуна.

— Не, от убиеца няма и следа.

 

 

Когато Юхан Рока отвори вратата на кабинета на Ингрид Бенгтсон, я намери седнала до бюрото, загледана през прозореца. Стаята беше най-просторната в цялата сграда, но изгледът не беше ни най-малко приятен. Почти празен паркинг, с изключение на три побелели от снега коли.

— Заповядай — каза Бенгтсон и погали с ръка лъскавата лакирана повърхност на тъмнокафявото дървено бюро.

Рока седна на стола за посетители.

— Това синът ти ли е? — попита той и посочи снимка в рамка до компютъра.

— Казва се Йеспер — каза тя и намести снимката. Ръката й се задържа върху рамката. — Днешната младеж. На деветнайсет, а е без истинска работа.

— Ще си намери — успокои я Рока. — Когато аз бях на деветнайсет, мислех, че цял живот ще обикалям света с раницата на гърба.

Той се замисли колко привлекателна му се струваше тази младежка идея и до днес. Без постоянен дом. Само с една раница.

— Но нищо друго не го интересува, освен компютрите — въздъхна Бенгтсон. — Опитах се да събудя интерес у него към футбола, риболова на муха или готвенето. Каквото и да е. Но той седи денонощно пред компютъра. „В нета“, както казва.

Рока се засмя, а тя продължи:

— А сега твърди, че са се свързали с него от някаква фирма в Стокхолм, която произвежда такива игри. Искат да работи при тях. Какво да работи, се питам аз.

Бенгтсон намести златните нашивки на ризата си.

— От това се печелят луди пари. Сигурно двойно повече, отколкото печелим двамата с теб заедно — увери я Рока.

Тя го погледна обидено.

— Областният полицейски началник каза същото и че трябвало да се гордея, но не знам.

Тя пъхна ръка в едно от чекмеджетата на бюрото. Чу се подрънкване на стъкло и Бенгтсон извади малко шишенце и отвъртя червеното капаче, попипа едно подвижно топче, а после го прокара по устните си. В стаята се разнесе добре познат изкуствен аромат на ягоди, а паметта за аромати на Рока го пренесе трийсет години назад във времето. Той се засмя вътрешно.

— Бих искала да чуя какво можеш да кажеш за местопрестъплението — изрече Бенгтсон и прибра гланца за устни в чекмеджето. — Но първо искам да обсъдим няколко въпроса.

Тя понижи глас и се приведе напред.

— Първо. Искам да държиш Алмен настрани от разследването. Той присъстваше на оперативката, защото е бил първият пристигнал на мястото, но е назначен в „Опазване на обществения ред“, а на тях също не им достигат служители.

— Знам, че положението с личния състав е по-различно тук, отколкото в Стокхолм — отвърна Рока. — Но става въпрос за един от най-известните хора в Швеция и се нуждаем от цялата помощ, която можем да получим.

Бенгтсон се облегна на стола.

— Тук не правим разлика между жертва и жертва. Знаеш на какво се основава ценностната ни система.

Рока я погледна и си помисли, че можеше да изброи поне сто случая, при които се бяха отклонили от ценностната си система.

— Естествено — каза той после. — Но не можем да си затворим очите за това, че сме изправени пред зрелищен случай.

— Разбира се. Но трябва да знаеш, че съм впечатлена от солидния ти опит и въпреки че не си назначен от мен, разбирам какъв капацитет притежаваш. Освен това разполагаш с Ялмар и Яна. Много компетентни, с широки познания и остър ум. Постигат високи резултати, ако питаш мен.

— Естествено — отвърна той. — Ще разрешим този случай. Но как ще обясниш приоритетите на полицията, след като не позволяваш на един изключително компетентен полицай да улесни работата ни по разследването?

— Разсъждавам така — започна Бенгтсон. — Никога не се знае кога ще стане катастрофа. Увеличава се броят на кражбите с взлом, а и на случаите на побой. „Опазване на обществения ред“ не може в никакъв случай да остане без кадри. — Тя скръсти ръце. — Освен това мисля, че можеше да попиташ мен или началника на Алмен, преди да го вземеш със себе си в Сколбу.

Рока си пое дълбоко въздух.

— Окей — каза и издиша. — Ще го имам предвид в бъдеще. А второто?

— Какво второ? — попита тя.

— Започна с „Първо“.

Бенгтсон изчака в опит да си придаде вид, че размишлява.

— А, да. Искам да те помоля да си мериш приказките.

— Има ли някоя конкретна дума, която искаш да избягвам оттук нататък?

— Имах предвид онова за маймуните — каза тя и наклони глава настрани.

Рока не знаеше дали да се изсмее, или да стане и да излезе от кабинета. Нито едното, реши той накрая.

— Окей. Повече няма да казвам „възбудени шимпанзета“, обещавам — отговори. — Не съм искал никой да се възмути.

Бенгтсон му се усмихна.

— Какво ще кажеш за разследването? — попита тя.

— Впечатлен съм колко сте напреднали до момента. Криминалистите вършат страхотна работа въпреки обстоятелствата навън. Но ако ме извиниш, искам да си поговоря със Сандин. — Рока се изправи и тръгна към вратата.

— Правилно. И гледай да разрешим този случай.

 

 

Разпит на Монс Сандин, съпруг на убитата Хена Педершен. Часът е петнайсет и трийсет на двайсет и пети декември и се намираме в полицейския участък на Худиксвал. Разпитът провежда Юхан Рока, а с мен е Пеле Алмен. Присъства и адвокатът на заподозрения, Стефан Фантенберг.

Рока вдигна очи от микрофона и срещна погледа на Алмен. Той спусна клепачи в знак на потвърждение.

Светлината в залата за разпити беше силна и разкриваше всички неравности на боядисаните в сиво стени. Рока стискаше бележника си. Трудно му беше да възприеме седящия пред него човек. Монс Сандин, всеобщата гордост. Синът на градчето. Героят. Раменете му бяха приведени, лицето му беше бледо, а очите му изглеждаха хлътнали след няколкото часа в полицейския арест. Видът му нямаше нищо общо с представата за спортист. На стола до Монс Сандин седеше Стефан Фантенберг с кръстосани крака. Той гризеше трескаво нокътя на показалеца си, а след това изплю едно парченце.

— Моите съболезнования — каза Рока на Монс. — Не си представях срещата ни така. А сигурно и ти.

Монс се размърда. Рока можеше да говори само за себе си и ситуацията му се струваше абсурдна. Но когато опита да се постави на мястото на Монс, му се зави свят. Надяваше се скоро да потвърдят алибито му, обаче си наложи да остави състраданието извън залата за разпити.

— Прочетох записките от първоначалния ти разпит. Още не си разказал за последните ви дни с Хена. Искам сега да разкажеш.

Монс Сандин се поизправи.

— Не правихме кой знае какво. Хена беше малко потисната и предпочиташе да си бъде вкъщи и да шета. Аз обикалях по задачи, напазарувах последните неща, които ни трябваха за Коледа. Срещах се с приятели, които се радват да се видим, след като се върнахме тук.

— Откога живеете тук?

— Купихме къщата това лято, но ми оставаше голяма част от футболния сезон, затова се нанесохме чак през ноември.

Рока взе химикалка и записа в бележника си.

— Как се запознахте?

— Бяхме във Флоренция. Преди осем години. Двама общи приятели организираха вечеря, на която и двамата бяхме поканени. Веднага забелязах, че тя е различна. Не приличаше на никоя жена, която бях срещал.

Монс се втренчи в сключените си ръце върху зеления плот на масата.

— Как така различна?

— Истинска бохемка. Може би защото е живяла в комуна е майка си и брат си, не знам. Водели необичаен начин на живот, нямали дори телевизор. А и дори само това, че тя не искаше да използва мобилен телефон. Трябваше да я накарам. Та днес животът е такъв, че не може без телефон.

Монс го погледна отчаяно.

Рока повдигна вежди и Монс продължи:

— Понякога стоеше по цяла нощ, за да рисува. Седеше на пода. Пиеше вино и слушаше музика. Беше непоправима мечтателка, а аз бях реалистът във връзката ни.

Рока долови нежност в изморения поглед на Монс.

— Художничка ли беше?

— Мечтаеше да стане, а аз се опитвах да й помагам.

— Често ли се виждаше с майка си?

— Отношенията им са били доста напрегнати, доколкото разбрах. Всъщност Хена не ми е разказвала много за майка си. Аз се срещнах с нея само веднъж, преди да почине, а не мисля, че са се виждали много често и преди да се съберем с Хена.

Рока записа.

— Имаш ли някакво предположение защо отношенията им са били такива?

Монс помълча известно време.

— Нямам представа — каза и разтвори отчаяно ръце.

— Кога е починала майка й?

— Мисля, че преди около три години.

— Как го прие Хена?

— Не го коментира много. Разбра от баба си. Всъщност ми изглеждаше доста безразлична. Попитах я дали иска да отиде на погребението, но тя категорично отказа. Всъщност Хена е била най-близка с баба си. Родена е в Дания, но се преместили почти веднага в комуна, някъде в Южна Швеция, струва ми се. Но после тя отишла да живее при баба си и израснала при нея, на остров край брега на Дания. Бабата също почина, преди една-две години. Хена го прие много по-тежко.

— Срещал ли си се с нейния брат Бирк Педершен?

— Той щеше да ни идва на гости във Флоренция, но нещо се случи и си остана на лодката си.

— Хена имаше ли много приятели?

— Няколко. Нямала нужда от много приятели, така казваше, но малкото, които има, означавали много за нея. Най-добрата й приятелка се казва Каролина, живее във Флоренция.

— Какво означаваше Хена за теб?

— Що за въпрос е това? Тя ми беше съпруга. Майката на децата ми. Ти как мислиш?

Монс се наведе напред и се втренчи в Рока.

— Искам да чуя твоя отговор на въпроса — каза и също се наведе над масата.

— По дяволите, Рока. Та ти ме познаваш. — Монс удари масата с двете си ръце.

Рока стисна зъби и се втренчи в него.

— Познавах те. И по онова време не бях ченге. Отговори на въпроса.

Монс изсумтя и се обърна към адвоката, който затвори очи и му кимна дискретно.

— Окей. През по-голямата част от живота си съм живял лекомислено и безгрижно, въпреки че съм работил като вол, за да стигна там, където се намирам. Хена ме накара да видя свои страни, които никога по-рано не бях виждал, научи ме да надзъртам отвъд видимото. Тя… изваждаше на повърхността части от мен, които иначе никога нямаше да имат шанс да разцъфтят.

Монс се отпусна на стола.

— Обичаше ли я?

— Раз… разбира се, че я обичах. Що за въпроси са това, по дяволите? — Той се изправи толкова рязко, че столът падна, и се обърна към Стефан Фантенберг: — Вместо това се погрижи да потвърдиш алибито ми. Не възнамерявам да отговарям на нито един въпрос повече за любовния ми живот!

След това хвана стола за облегалката и го удари в бетонната стена.

— Може ли да направим пауза?

Стефан Фантенберг се изправи бързо и погледна извинително към Рока.

— Разбира се, но помни, че задавам само въпроси, които са важни за разследването. Не съм някакъв си журналист от жълт вестник — каза Рока и прекъсна записа.

Монс и адвокатът излязоха от стаята, а Рока стана от мястото си и направи една обиколка около масата. Той разбираше реакцията на Монс. Но ако проявеше прекалено много състрадание, нямаше да стигнат доникъде в разследването.

След няколко минути двамата се върнаха. Монс се беше овладял и седнаха.

— Трябва да те помоля да отговаряш на въпросите ми — каза Рока.

Монс прокара ръце през косата си и въздъхна.

— Това е най-ужасното нещо, което ми се е случвало. Рока, по дяволите! Жена ми е мъртва, а ти питаш дали съм я обичал!

— Разбирам, че ти е тежко, но аз решавам какви въпроси да задавам, това е положението. Как беше връзката ви?

Монс преглътна с усилие.

— Добре. Естествено, не беше толкова страстна след седем години и две деца, но въпреки това бих казал, че имахме хубава връзка в сравнение с много други.

Рока записа в бележника.

— Как се чувстваше Хена всъщност?

— Винаги е била меланхолична, малко мрачна. Настроенията й се меняха.

— Ти твърдиш, че не си убил Хена. Имаш ли представа дали някой друг е искал да й навреди?

Монс хвърли бърз поглед към Фантенберг, преди да отговори:

— Хена беше най-кроткият човек, когото можеш да си представиш, и на мравката правеше път. Така че не, нямам представа.

— Съществува възможност човекът, който е убил Хена, да търси и теб. Какво ще кажеш по този въпрос?

Монс скръсти ръце и се облегна на стола, а после се взря право в очите на Рока.

— Трябва да разбереш, че когато човек живее толкова различен живот като мен, понякога се натъква на хора, които завиждат или имат други проблеми. Никога не съм се чувствал застрашен и не съм се тревожил за собствения си живот.

Рока си отбеляза наум: Защитен механизъм.

— Преди няколко години са те потърсили от „Солентос“, когато си бил на купон тук в Худиксвал. Можеш ли да ми разкажеш тази история?

Монс махна отчаяно с ръце.

— Нищо особено, само дойдоха при мен и ми предложиха закрила. Отказах, естествено. Не исках да имам нищо общо с тях, бизнесът им е против принципите ми.

— Споменали са името ти пред нашите полицаи след тази случка.

Рока не посмя да срещне погледа на Алмен. Знаеше, че с този въпрос престъпва граница. Беше получил тази информация от него, а не я беше прочел в записки от разпит. Стреляше напосоки.

— Тогава попитайте тях, аз не съм замесен в нищо, свързано със „Солентос“. — Очите на Монс засвяткаха. — Но ти си имал вземане-даване с тях, ако не ме лъже паметта. Всъщност е цяло чудо, че ти е позволено да работиш в полицията.

Лицето на Рока пламна и с крайчеца на окото си той видя как Пеле Алмен обърна очи към него. Той се прокашля:

— Ако случайно съм се мотал с рокери с кожени якета, това няма нищо общо с този разпит, сега говорим за теб. Ще проверим „Солентос“. Друг въпрос: нашата експертка по киберпрестъпления е установила, че си говорил дълго по телефона следобеда на Бъдни вечер. Освен разговора с Мануел Батиста, заради когото по твоите думи си закъснял за вкъщи, си бил в контакт и с още няколко души. Можеш ли да разкажеш с кого още си разговарял?

— Много хора ми се обаждат, и то всеки ден. Приятели и познати, но и други, които по някаква причина са успели да намерят телефонния ми номер. Невъзможно е да си спомня всички, които са се обаждали. Знам, че говорих с Петер Кранс и Магнус Андершон, а после се обадих на мама.

— Три правилни отговора от четири. Спомняш ли си още някого?

— Ужасно съжалявам, но не си спомням — отговори Монс.

— Ще проверим дали „Телия“ ще ти помогнат да си спомниш. Край на разпита на Монс Сандин — каза Рока и изключи записа.

 

 

Бирк Педершен седеше в поза лотус пред камината. Оранжевите пламъци непрекъснато пълзяха нагоре. Известно време се опитваше да ги следва с поглед, но след това се съсредоточи върху една точка, която се намираше далеч отвъд пламтящия огън. Бирк затвори очи и си пое дълбоко въздух през носа. Проследи мислено пътя на въздуха, който подразни косъмчетата в носа му и продължи в белите дробове, а след това го издиша през устата. Ръцете му почиваха тежко върху коленете и цялото му тяло бавно се отпускаше.

Пред очите му изникна образът на Хена. Косата й се развяваше едновременно с дългото колие, когато тя тичаше пред него по поляната. Слизаха към плажа. Бирк не искаше да прогони образа, а продължи да наблюдава Хена. Бялата рокля полепваше по краката й, когато тя скачаше ту наляво, ту надясно по отъпканата пътека. В края на поляната започваше плажът. Хена се обърна и му махна да побърза. Но той остана на мястото си, предпочете да я наблюдава от разстояние. Тя беше щастлива, неговата сестра. Или поне изглеждаше щастлива, а той много искаше да бъде така.

Бирк се изправи бавно и отиде до камината. Сивите вълнени чорапи, които бяха окачени да се сушат, бяха сухи и топли и той ги взе, когато се заизкачва по тясната спираловидна стълба към спалнята на тавана. До леглото стоеше високият кафяв шкаф. Той отвори вратичката най-горе, пъхна ръка и взе кафява дървена кутия. Свали я и я погледа. Проследи издълбаните букви с показалеца си: БП 1974.

„Не трупай повече вещи, отколкото се побират в кутията“ — помисли той. — Нали така казваше баба?

После отвори капака. Най-отгоре беше пачката с банкноти, точно както трябваше. Той я побутна настрани и погледна белия плик с пощенско клеймо от Италия. Поглади го с върховете на пръстите си и го взе, отвори го. Вътре беше ключът. Всеки път, когато отваряше кутията, се притесняваше, че той няма да бъде там. За да не го загуби, беше завързал за него кожена лента с триъгълно парче полирано дърво. Когато приближи парчето дърво към носа си, усети сладкия, мек аромат на хвойна. Беше се надявал да не му се наложи да използва този ключ, но и не се учудваше, че моментът е дошъл. Хена беше прекалено красива за този свят, винаги си го беше мислил.

Бяха минали три часа от посещението на полицая. Той му беше задал въпроси за Хена. Кога са се видели за последен път. Въпроси за детството им. Какво е правил той самият в момента на убийството. Тежки въпроси, но полицаят изглеждаше доволен от отговорите и каза, че ще се свържат с него.

Бирк взе решение веднага; беше време да тръгва. Щеше да си стегне багажа с най-необходимото, после да поспи един час. След това щеше да се отправи на дългия път.

 

 

След разпита Юхан Рока отиде в стаята за почивка. Главата му пулсираше, а тениската му стягаше на врата. Вдиша дълбоко няколко пъти и помисли за живота на Хена. Такава трагедия. Никакви живи роднини, освен един брат на лодка някъде близо до Северния ледовит океан. Само няколко приятели, нищо повече. И мъж, който явно не я беше познавал истински.

След като погледна мобилния си телефон, той разбра, че журналистите са започнали да звънят. Гласът му на телефонния секретар ги приканваше да се свържат с отговарящия за връзките с обществеността в Йевле. Въпреки това имаше седем пропуснати обаждания и още толкова съобщения. Настояваха да им се обади. Заплашваха, че ще напишат статиите си дори без да са говорили с него, и казваха, че сигурно ще бъде по-добре, ако получи възможността да коментира. Той не смееше дори да си помисли колко им е напечено в Йевле.

Сложи пластмасова чашка на поставката на кафемашината и натисна копчето, което обещаваше много силно кафе. На една от масите имаше бял хартиен плик. На него пишеше „Сладкарница Дакос“ и той не устоя на импулса да го отвори. Засмя се сам на себе си. В плика имаше една-единствена поничка с пудра захар. Полицейска поничка и полицейско кафе. Клише. Но беше невъзможно да устои на изкушението.

Часът беше пет следобед и сега, когато седна да си почине, умората го заля. Бърз разговор с Алмен, после щеше да потегли за вкъщи. Беше обещал на Виктор Бергман да излязат да купонясват и въпреки че в момента въобще не беше в обичайното си настроение за парти, знаеше, че няма да се измъкне. Първо загрявка в апартамента на Виктор по старите традиции. После излизане. От друга страна, можеше да се окаже забавно: щеше да се срещне с много от старите си приятели.

— Може ли да седна при теб?

Алмен се приближи към масата, на която беше седнал Рока.

Той се отпусна бавно на стола и поглади корема си, като се намръщи.

— Как си? — попита Рока.

— Стомахът ми се обажда пак — каза той. — Сигурно съм прихванал някоя гадна бактерия. Помниш ли, когато върлуваше свинският грип? Всички използваха дезинфектант за ръце и никой не се разболя. Сега не можеш да видиш нито едно шишенце с дезинфектант наоколо. Трябва да се пести, разбира се.

Рока кимна бавно.

— Какво ще кажеш след разпита?

— Разбрахме малко повече за Хена, но не много. Той не беше много словоохотлив. Трудно е да се каже дали защото е съкрушен, или защото премълчава нещо — каза Алмен и не успя да скрие едно оригване.

— Съгласен съм — рече Рока. — Не трябва да забравяме, че е хитър.

Яна стоеше до печката и пълнеше термос с вода от една тенджера.

— Какво мислиш за всичко това, Яна?

Тя се обърна бързо към тях.

— Монс е невинен, твърдо съм убедена в това — отговори лаконично.

— Окей. Това тепърва ще се види. Как си представяте следващата стъпка, докато чакаме да се появи нещо по-конкретно от инстинкта ни?

— В най-добрия случай утре ще получим списъците с географските позиции от „Телия“.

Яна разтвори отчаяно ръце и не изглеждаше по-обнадеждена от Рока.

— Между другото, как мина със социалната служба? Кога ще можем да разговаряме с децата? — попита Рока.

— Те са при баба си й дядо си — каза Алмен. — Най-после са успели да заспят дълбоко и имат нужда да си починат добре.

— Естествено. Просто ще трябва да почакаме. Би ли желал да се поразровиш в тази история със „Солентос“? Обади се на Юнас Андершон от Националната криминална полиция и кажи, че аз питам.

Алмен го изгледа продължително.

— Рано или късно всичко излиза наяве — каза, като гледаше Рока в очите.

— Разбира се — изрече Рока кратко. — Рано или късно.

Алмен се изправи и бутна стола към масата.

— Веднага ще проверя. Ако не се заседя в тоалетната.

Той се присви и забърза.

— После си отиваме вкъщи да почиваме — каза Рока. — Яна, ти живееш тук в центъра, нали? Имаш ли желание да ме ескортираш донякъде?

Яна спря рязко и се обърна.

— Мислех да остана. Вечер работя най-добре. — Тя се обърна към мивката.

„И рано сутрин“ — помисли Рока.

— В момента няма много за правене. — Той се прозя. — Досега сте работили много здраво. Използвай шанса да си починеш. Никога не се знае кога ще можеш да спиш пак.

Рока огледа Яна. Според слуха тя беше изключително интелигентна и аналитична, способна да дава всичко от себе си, за да разкрие престъпленията. Той плъзна погледа си по очертанията на тялото й, от главата до петите. Започваше да подозира, че е прав в предположенията си, че тя тренира усилено.

— Хайде, ела да се поразходим — настоя той.

Яна се размърда нервно.

— Но аз… не мога да се отдалечавам много. Трябва да си взема колата по пътя към вкъщи.

Едва бяха излезли на тротоара пред участъка, когато някой тикна микрофон под носа на Рока. Дребното лого говореше, че е на един от националните телевизионни канали.

— Искаме да ви зададем няколко въпроса за убийството в Сколбу — изрече една жена с черно пухено яке и избута напред свой колега с камера на рамото.

— Трябва да ви помоля да се обърнете към отговарящия за връзките с обществеността в Йевле. Предполагам, че знаете как да се свържете с него — отговори Рока и ускори крачка.

Яна вървеше до него, пъхнала ръце в джобовете на пухеното яке и с лице, обърнато на другата страна.

— Вие ли работите по убийството? Засегнат е един от най-известните хора в Швеция. Трябва да разберете, че е наложително да отговорите на въпросите ни.

Журналистката трябваше да тича, за да върви рамо до рамо с Рока.

— Вие си гледайте вашата работа, а аз ще си гледам моята — отвърна той. — Обърнете се към Йевле.

— Въпреки това ще направим репортаж, да знаете — предупреди журналистката задъхано. — Не е ли по-добре да получите възможност да коментирате?

Рока поклати глава и накрая журналистката свали микрофона и се спря.

Рока и Яна продължиха по улица „Нора Шюркогатан“.

— Откога работиш тук в Худиксвал? — попита той.

— От осем години — отвърна Яна и се втренчи в покрития със сняг тротоар.

— С какво си се занимавала преди това?

— Изкарах стажа си в Стокхолм, там съм родена, така че това беше най-естественият избор. После работих една година в „Опазване на обществения ред“ в Западния район.

Той потрепна, когато тя спомена участъка, в който самият той беше работил няколко години.

— Тогава сигурно знаеш кой е Яне Хилмершон? — попита той въодушевено и разказа за бившия си колега, който беше неразделно свързан с този участък. Полицай от отдел „Опазване на обществения ред“, висок два метра и тежащ сигурно сто и петдесет килограма, с огромен нос и глас, преминаващ във фалцет.

— Не — каза Яна.

Нима? Виж ти.

Завиха по „Стургатан“ и тръгнаха към източните части на града. Рока случайно докосна Яна и тя веднага отстъпи настрани, за да увеличи безопасното разстояние между тях.

— Имаш ли роднини тук на север?

— Не. Родителите ми са покойници. Единствено дете съм.

— Аха. — Рока се замисли за собственото си положение. На практика и неговите родители бяха мъртви. Сприхави пенсионери без никакъв живец. А всъщност и той беше единствено дете, защото от петнайсет години не беше виждал брат си.

— С какво се занимаваш, когато не работиш? — попита той в нов опит да поддържа разговора.

— Почти непрекъснато работя. Но за мен е важно да тренирам.

„Право в десетката“ — помисли той.

— Тренировки с тежести и бягане, нали?

— Да, по много и от двете.

Яна вдигна качулката на пухеното си яке и заби брадичка в яката.

— Може би ще ме вземеш със себе си в залата — каза Рока. — Имам нужда да започна да тренирам, гърбът ми е много зле. Понякога едва ставам от леглото сутрин. Докторът казва, че само тренировките ще ми помогнат, но ми е страшно скучно.

Яна го погледна.

— Утре. Тренировка с тежести в мазето. В шест.

Рока се стресна.

— Сутринта ли?

— Точно така — отговори тя.

— Сетих се, че нямам дрехи за тренировка — каза Рока. — А сега всички магазини са затворени, много жалко.

Яна му отправи тъмен поглед. А после се спря.

— Ето я колата ми.

Рока огледа колите до тротоара. Коя беше нейната? Королата, Голфът или…

Чу се изсвирване и купето на един черен мерцедес светна. Заемаше място колкото королата и голфа заедно.

— Майко мила — каза Рока. — Яка бричка.

Без да каже нито дума, тя отвори вратата и извади стъргалка за лед. След като я прокара няколко пъти по предното стъкло, Яна зае шофьорското място. Двигателят забоботи, а Рока се наслади на звука. Наблюдава я, докато тя с известно усилие изкара колата на улицата и потегли. Когато се изгуби от погледа му, той обърна очи към празния паркинг, а после се усмихна на себе си и закрачи.