Габриела Улберг Вестин
Самотна пеперуда (2)

24 декември 2012 година

Вибрацията в дясната ръка стресна Хена Педершен. Още не беше свикнала с мобилния телефон, въпреки че се беше опитала. Монс й го подари, защото смяташе, че без телефон не се живее. Но тъй като тя беше карала без мобилен телефон цели трийсет и пет години, беше убедена, че той греши. Хена прокара неуверено пръст по екрана и прегледа появилия се текст.

Седя на един паркинг в Центъра. Мануел се обади току-що. Зле е и иска да поговорим. Не смея да откажа. Sorry. Дядо Коледа ще се забави малко. Извинявай отново. Целувка!

Бъдни вечер нямаше да премине, както си беше представяла, веднага го разбра. Напоследък почти нищо не ставаше така, както се надяваше, но се беше постарала точно този ден да мине добре.

Монс взе колата да отиде в Худиксвал преди известно време, а навън вече беше тъмно като в катран. Тя потрепери. Колкото обожаваше лятната светлина на Норланд, толкова мразеше тъмнината, която сега се беше настанила като плътно затворен похлупак над тях.

Пробождане в долната част на корема я накара да се превие. Напоследък болката и кръвоизливите ту започваха, ту спираха, и ставаше все по-трудно да ги скрие. Тя се подпря на стената, за да отиде до банята, а когато стигна, се хвана с две ръце за мивката и се наведе над нея. Разгледа отражението си в огледалото и видя, че очите й са кървясали.

„Трябва да издържа — помисли си. — Само днес.“

— Мамо, мамо! Не искаме да гледаме повече телевизия. Искаме Дядо Коледа да дойде!

Виковете на децата я сепнаха. Тя напръска лицето си с вода, а после намери ластик и върза косата си на стегната конска опашка. Отиде във всекидневната веднага, щом успя. На телевизора, който точно бяха монтирали на една от дългите стени, се виждаха две кучета, застанали до една маса, които си побутваха кюфтета едно към друго с муцуните си. До масата стоеше едър мъж и свиреше на цигулка. За миг беше очарована от уюта в тази сцена. Стори й се, че вече е гледала филма в детството си.

— Разбирам, че нямате търпение, но Дядо Коледа няма да успее да дойде, преди филмът да свърши — каза тя и се опита да скрие напрежението, което изпитваше, когато седна на ръба на дивана.

— Но ние искаме да дойде веднага! — извика дъщеря й.

Умърлушените им лица я накараха да погледне към часовника си. Още половин час. Най-малко. Когато се изправи, й причерня и тя се олюля. Обърна се неспокойно към децата, но те бяха впили погледи в телевизора. Когато си върна равновесието, тя се запъти бавно към кухнята.

През панорамния прозорец видя, че продължава да вали сняг. Небето нямаше да се откаже, докато не затрупа околността с бели преспи, сигурна беше.

Тя се унесе в мисли, но се стресна от шума на двигател в далечината. Затаи дъх, за да чуе по-добре. Звукът се приближаваше все повече и тя отиде в антрето. Колите, които се чуваха тук, идваха или при тях, или отиваха към съседската къща на неколкостотин метра преди тяхната.

— Идва, идва! — извика синът й.

Въпреки че седеше до системата за домашно кино, той също беше успял да различи звука. Изтича в хола, следван от по-малката си сестра. Двамата заскачаха нетърпеливо, опрели длани на прозореца към двора. Но тъй като не видяха друго, освен тъмнина, спряха да подскачат.

— Мамо, нали Дядо Коледа пътува с кола?

Хена погали сина си по късо подстриганата коса.

— Да, ако елените не могат да си проправят път в снега, сигурно се качва на някоя от онези коли с големите гуми — като на татко, нали знаеш?

— Мамо, къде е татко всъщност? — попита дъщеря й. — Ще се върне ли, преди Дядо Коледа да дойде?

— Миличка, надявам се. Отиде да напазарува, а после щеше да си дойде.

Те постояха малко и почакаха, но търпението на децата не трая дълго и телевизорът отново привлече вниманието им. В момента даваха черно-бял бик, който изтича на една голяма арена. Хена тръгна към дивана след децата.

Някакво скърцане я накара да спре. Звучеше като стъпки по стълбището пред къщата. Когато скърцането се чу отново, тя осъзна, че отвън със сигурност има някого.

Може би Монс все пак беше успял да си дойде по-рано, помисли си тя, и в същия момент на вратата се потропа силно. Децата застанаха до нея и всяко от тях пъхна малката си ръчичка в нейната. Тя си пое дълбоко въздух и заедно тръгнаха към вратата.

През прозореца в антрето се мярна облечена в червено фигура и Хена усети как в тялото й веднага се разля топлина. Той най-накрая се беше върнал у дома и тяхната Бъдни вечер можеше да започне.

Тя хвана дръжката на вратата и я натисна. Отвори, като бутна силно, а след това застанаха мълчаливо и зачакаха. Не се чуваше нито звук. Нещо проблесна пред очите й и отново й се зави свят. Подразни я, че Монс се мотае отвън, вместо направо да влезе.

— Добре дошъл, Дядо Коледа — каза тя.

Снегът на верандата изскърца от стъпките, а облечената в червено фигура се появи на прага.

— Внимание, внимание. Има ли послушни деца тук?

Гласът накара мускулите й да се сковат. Тя вдигна поглед към веселата усмивка под белите изкуствени мустаци и срещна дружелюбните отвори за очите на маската.

— Мамо, колко е плътен гласът на Дядо Коледа…

Срамежливият смях на дъщеря й се чу сякаш от разстояние, а Хена стоеше неподвижна, парализирана. Гласът не можеше да бъде сбъркан. Гласът на злото. Зрителното й поле се замъгли и тя заотстъпва, като се препъваше, докато не се удари в стената.

Вратата се затръшна с глух трясък. Хена полагаше усилия да възвърне зрението си, но мъгливата завеса се уплътняваше все повече. Дядо Коледа направи крачка към нея и тя се притисна към стената. Краката й се подкосиха и тя се свлече на пода.

— Мамо! — изкрещя дъщеря й. — Не искам да правиш така, престани!

Ужасът в гласа на дъщеря й я накара да се опита да се изправи, но краката не я държаха и тя запълзя. Подът вибрираше от тежките стъпки, които я преследваха. Опита се да изпищи, но от гърлото й излезе само дрезгав звук.

С последно усилие допълзя до банята. Краят беше настъпил по-скоро, отколкото очакваше.

 

 

От получаването на сигнала по радиото до пристигането им на мястото изминаха трийсет минути.

— От полицията сме. Влизаме!

Гласът на Пеле Алмен отекна в широкото антре. Той се спря за секунда на прага, докато оглеждаше помещението. Опитваше се да разбере пред какво е изправен. Да се случи такова нещо в Худиксвал на Бъдни вечер. Да се случи изобщо.

Снегът нахлуваше през отворената врата и Алмен чу учестеното дишане на Мария Нилсон зад гърба си. Той тръгна напред, а тя го следваше.

— Ало! От полицията сме. Има ли някого тук?

Никакъв отговор. Някъде от вътрешността на къщата идваше светлина и се чуваше телевизорът. Пеле Алмен хвърли поглед през рамо. Мария Нилсон през цялото време поддържаше връзка с комуникационната централа.

През главата му минаваха най-различни мисли. Убиецът можеше да е още в къщата. Можеше да има повече от една жертва.

Кръвта пулсираше в слепоочията му. Бяха пристигнали първи на местопрестъплението. Единствената свободна патрулна кола, снабдена с радиостанция. Дяволите да я вземат снежната буря. Дяволите да ги вземат катастрофите, които ангажираха дежурните полицаи.

Докато вървяха по коридора, минаха покрай затворената врата на баня. На пода личаха ясни следи от кръв, а също и на дръжката на вратата.

Двамата продължиха, без да спират, към всекидневната и погледнаха към дивана. Сърцето на Алмен се успокои, когато видя, че там седи Монс Сандин с двете деца до себе си. Световноизвестният футболист беше почти неузнаваем. Високата му фигура беше прегърбена; широко отворените му очи се взираха право напред, а тъмната му коса беше разрошена. Едно от децата — дъщеря му, ако се съди по конската опашка — беше заровило лице в пуловера му. Брат й седеше, обгърнал коленете си с ръце, и не отместваше поглед от телевизора.

— Пеле Алмен и Мария Нилсон от полицията на Худиксвал. Можете ли да разкажете какво се е случило? — Наложи се Алмен да вложи целия си професионализъм, за да говори с неутрален глас.

— Тя е мъртва. Мъртва е, мамка му. — Гласът на Монс Сандин пресекна. Той обърна бавно глава към Пеле и очите им се срещнаха. Празнотата в погледа му беше смущаваща.

— В банята е, нали? — попита Мария Нилсон и забърза към затворената врата.

— Да… тя… тя лежи на пода — заекна той и се втренчи в окървавените си ръце.

След няколко секунди чуха писъка на Мария Нилсон. После тя излезе от банята, като се олюляваше, с лице, скрито в ръкава на якето.

— Мамицата му… не мога!

— Трябва да ви помоля да дойдете с мен в колата ни, и то незабавно — каза Алмен и се обърна към Монс Сандин. — Заради собствената ви безопасност.

Монс вдигна децата на ръце.

— Аз… аз не съм й сторил зло — каза той и се огледа с блуждаещ поглед. Алмен го подкани да тръгне; трябваше да побързат. Беше необходимо да отцепят периметъра. Да претърсят къщата. Да повикат линейка. Да се погрижат децата да се махнат оттам. Да закарат Монс в участъка. Да осигурят колкото могат повече доказателства, докато криминалистите се надигнат от коледните трапези и поемат случая. Как, по дяволите, двамата с Мария щяха да се справят с всичко това?

Когато минаха покрай вратата на банята, Монс се спря. Момиченцето вдигна глава и погледна тъжно към Алмен.

— Дядо Коледа не беше добър — каза то. — Той приспа мама.

Алмен преглътна с усилие и се вгледа в Монс. Изчака той да реагира. Не видя друго, освен каменно изражение, като се изключи едва доловимото потрепване на ъгълчето на устата.

 

 

Снегът им стигаше до коленете, докато крачеха към колата. Преди Алмен да отвори задната врата, той се обърна към Монс:

— Трябва да ви задам няколко въпроса, но това ще стане в участъка. Първо трябва да се погрижим децата да отидат на сигурно място. Родителите ви живеят във Форша, нали?

— Да… на пътя за Скармюра. Нямат ни най-малка представа за случилото се — каза той и хвърли поглед към къщата, а после побутна децата да се качат в полицейската кола.

— Ще се свържем с тях. Засега някой от социалната служба ще се погрижи за децата. Може би ви се струва прекалено драстично, но такива са процедурите ни.

Момиченцето беше закрило лицето си с ръце. Дори само от мисълта какво беше видяло кожата на Алмен настръхна.

— Искам да отцепиш района, и то светкавично. — Той погледна строго към Мария Нилсон. — Журналистите скоро ще надушат какво се е случило.

Тя кимна в отговор.

— Аз ще остана тук междувременно — каза Алмен. — После ти ще седиш с тях, докато дойдат от социалната служба. Трябва да осигуря доказателствата в къщата.

Тялото му се тресеше от адреналина, докато той газеше в снега по обратния път към къщата. Пътеката към голямата врата му се струваше като тесен тунел и той задиша дълбоко, за да опита да се успокои. Загложди го една мисъл: трябваше да предупреди семейството си, което го чакаше у дома. Тази година щяха да се простят с коледната веселба.

 

 

— Колко беше часът, когато пристигна в Сколбу?

Пеле Алмен наблюдаваше всяка промяна в изражението, всяка едва доловима мимика на лицето на Монс Сандин. Седяха от двете страни на правоъгълната маса в кабинета.

— Ами… трябва да е било към четири и половина — отвърна Монс. — Аз закъснях.

Наложи се Монс да се прокашля, за да може да говори ясно, да докара уверения и приятен глас, който Алмен беше чувал стотици пъти в телевизионни интервюта.

— Колко закъсня?

— Бяхме решили да се прибера към четири и да бъда облечен като Дядо Коледа. Тръгнах от къщи малко преди началото на „Доналд Дък“^[1], казах на децата, че отивам да напазарувам. Не се чувствах съвсем уверен при мисълта да се престоря на Дядо Коледа, но бяхме решили да им устроим най-хубавата Коледа в новата къща. Чакаха да дойде Бъдни вечер още от лятото, когато я купихме. Не спираха да задават въпроси за Дядо Коледа, какви подаръци ще получат. А не стана така…

Скулите на Монс започнаха да потрепват и Алмен сведе поглед към записките си. Положението беше неприятно и той трябваше да се съсредоточи, за да не може състраданието да му попречи да си върши работата.

— Има ли кой да потвърди, че си напуснал жилището?

Монс се взря в прозореца и сбърчи чело.

— Петер Кранс, един приятел — отговори той и въздъхна. — Пихме кафе в дома му, преди да продължа.

— Къде отидохте?

— Напазарувах последните продукти за коледната вечеря. След това обикалях с колата и убивах времето.

— Защо се забавихте?

Монс бутна стола назад и краката изстъргаха върху пода.

— Обади се един приятел от Италия. Има много проблеми и яко го е загазил. Имаше нужда да поговори и аз… аз не можех да кажа, че нямам време… Седях в колата на един паркинг и повече от час говорих по телефона с него.

Гласът му пресекваше отново и отново и Алмен побутна бележника си.

— Разбирам, че ти е трудно. Ще можеш ли да продължиш?

— Да… ами, просто не мога да осъзная, че я няма.

Монс закри лицето си с ръце.

— Как се казва приятелят ти?

— Батиста. Мануел Батиста. Играхме заедно във „Фиорентина“.

— Какви проблеми има?

Изведнъж Монс се изправи на стола и Алмен беше поразен от авторитета, който излъчваше.

— Дявол да го вземе, това няма нищо общо с Хена, нали?

Той почти прикова Алмен на мястото му с погледа си. Очевидно съзнаваше, че известността му предполага известна власт, и за кратко Алмен не беше сигурен как да продължи.

— Разбирам, че се учудваш, но трябва да те помоля да отговориш на въпроса — каза той колкото можеше по-категорично.

— Ами, много проблеми има — започна той. — През лятото скъса кръстни връзки. Травмата не е излекувана напълно и оттогава не е стъпвал на игрището. Изпаднал е в нещо като депресия. Изобщо не е свикнал да не пишат за него във вестниците…

Монс вдигна бавно глава и погледна към Алмен.

— Забеляза ли нещо особено пред къщата, когато се върна?

— Нищо, освен проклетия сняг. Никакви следи, нищичко.

Алмен записа.

— Какво видя, когато отвори вратата?

— Най-напред почуках. Изчаках. Дори не бях успял да си облека костюма на Дядо Коледа, но реших да не си правя труда. Стори ми се странно, че никой не отваря, знаех с какво нетърпение децата чакат празника. Но въпреки това влязох. Помислих, че не са чули почукването. Или са изгубили надежда, че Дядо Коледа ще дойде… Беше съвсем тихо. А после, когато стигнах до банята, я видях. Всичката тази кръв. Разбрах, че всичко е свършено… че тя… че е мъртва.

— Какво направи тогава?

Монс удари с длани по масата и за миг на Алмен му се стори, че той ще се нахвърли върху него през масата.

— Какво, по дяволите, мислиш, че направих? Тя беше съвсем изстинала, не можех да направя нищо… нищичко… плуваше в собствената си кръв, беше разпорена от горе до долу. Ясно ли ти е? Децата вече нямат майка. Аз нямам Хена! Настоявам за адвокат, ако искаш да продължавам да ти давам информация!

След като Монс изля гнева си с крясъци, той заплака и едрото му тяло се срина на стола.

Алмен се подпря с лакти на плота на масата и отпусна лице върху дланите си. Чувстваше се объркан. Когато вдигна глава и потърси погледа на Мария, забеляза, че очите й са насълзени. Взе бележника и изчете записките. Монс Сандин. Най-близкият роднина на жертвата. Извършителят според статистиката, но не и според шестото чувство на Алмен. Или? Не биваше да оставя интуицията му да бъде подведена от общественото положение на Монс. Но от чисто етична гледна точка той трябваше да бъде задържан само ако Алмен предполагаше, че рано или късно ще му бъде наложена постоянна мярка за задържане под стража. Етика и статистика. Да го задържи, или не. Той изчака няколко секунди, след което вдигна поглед към Монс.

— Ще ти прочета какво съм записал — изрече. — А после трябва да кажеш дали съм възприел правилно отговорите ти. За съжаление след това ще трябва да останеш при нас. Утре ще проведем разпит по всички изисквания на закона и, разбира се, имаш право на адвокат.

— Защо трябва да ме задържате? — попита Монс възмутено. — Та аз не съм направил нищо!

Алмен си пое дълбоко дъх и усети как стомахът му се сви.

— Съжалявам — каза. — Трябва да потвърдим алибито ти. По случая ще работят най-добрите ни криминалисти. Разчитай на нас.

Монс поклати бавно глава и погледна Алмен е разочарование.

 

 

Часовникът на мобилния телефон показваше 19:04 на Бъдни вечер, когато Юхан Рока седна на паркета във всекидневната. Прокара ръце по избръснатата си глава и се втренчи в струпаните на купчини кашони с покъщнина. Значи тук щеше да живее сега — в малка дървена къща в Худиксвал. Веселия Худиксвал. На триста километра от Стокхолм. Близо ли беше това, или на майната си?

В момента все едно че се намираше на края на света. Но тъй като само преди два часа беше прекрачил за първи път прага на къщата, може би сега не беше моментът да поставя под въпрос собственото си решение да се върне тук. Но тази мисъл не му излизаше от ума.

Ако някой си въобразяваше, че Рока се е преместил в Худиксвал заради заплатата, той щеше да му се изсмее в лицето. Парите не можеха да бъдат мотив дори за студент от полицейската академия. Не можеше да се оправдае и с желанието да живее по-близо до родителите си. Те се бяха преместили в Испания преди две години, без той да разбере. С картичка за Коледа същата година лаконично му съобщиха, че не възнамеряват да се върнат — никога. Не, единствената правдоподобна причина за преместването беше, че работата като ръководител на следствието в отдела за тежки престъпления щеше да се отрази добре на кариерата му. И че щеше да работи в екип с компетентен комисар, Антонсон. Наистина в малък участък, но със сигурност и тук щеше да има какво да научи.

Той стана и отвори един от кашоните. Големите фотоалбуми лежаха с гърбовете нагоре и той прокара пръст по тях, докато четеше прилежните надписи. Спря се на албума със стари студентски снимки. Една бегла мисъл, и добре познатата буца отново заседна в гърлото му и той затвори кашона. Преглътна и поклати глава заради неспособността си да признае пред себе си, че целта на преместването му тук беше пределно ясна.

Той прогони неприятните мисли и извади мобилния си телефон. Слушалките висяха, заплетени на кълбо, и той осъзна, че търпението няма да му стигне да развърже възлите. Рязко дръпна кабела, отиде в банята и го изхвърли в тоалетната. Свали панталоните си и с помощта на струята урина се опита да потопи слушалките под повърхността на водата. Много се подразни, когато не успя. Натисна копчето за пускане на водата и загледа как водопадът в тоалетната чиния отнасяше белия кабел в канализацията.

Отиде в кухнята, докато натискаше бутоните на телефона, за да избере най-горния от списъка с най-често набирани номера. Първият сигнал още не беше завършил, когато Виктор Бергман вдигна.

— С криминален комисар Юхан Рока ли разговарям?

Рока се усмихна, когато чу добре познатата мелодия на хелсингландския диалект.

— Нищо не си разбрал. Криминален инспектор Рока, ако нямаш нищо против — отговори той през смях.

— Полицай като полицай. Каква, по дяволите, е разликата?

— Ами, нали разбираш, когато си служил на държавата повече години от мен и си се окичил с куп златни нашивки, едва тогава можеш да се наречеш комисар.

Отсреща се чу продължителна и дълбока въздишка.

— Добре, добре. Сега ще ловиш лошите тук в Худиксвал. За това поне сме единодушни, нали?

— Тъй вярно. Двамата с Пеле Алмен ще държим фронта.

Рока се опитваше да звучи въодушевен от новата си работа, но се съмняваше, че успява.

— Ама че екип — засмя се Виктор. — Но къде ще живееш? При мама и татко ли?

— Нищо подобно. Те си седят на плажа в Коста дел Сол като две опърлени стафиди. Не, нанесох се в малка къща тук в Овик, на един съученик. Успях да договоря по-нисък наем, за да е по джоба на едно ченге.

— Има си хас. Добре си е в къща.

— Да, а и кой не си мечтае да има за наемател един прилично дебел полицай в разцвета на силите си?

Смехът на Виктор отекна в ухото му, а в същото време се чуха две писукания и Рока погледна към телефона. Обаждаше се Пеле Алмен и той се замисли дали да вдигне или не.

— За вълка говорим, а той в кошарата — каза той после по телефона. — Не мога да ти отделя повече време, ще се чуем по-късно!

— Ама чакай… нали ще излезем утре? — извика Виктор. — Коледа в Худиксвал, всички ще бъдат там.

— Естествено — рече Рока и натисна бутона за край на разговора.

— Здрасти, Алмен, приятелю и колега — каза Рока, когато отговори на новото повикване.

В другия край се чуха бързи стъпки и учестено дишане.

— Гръмнали са жената на Сандин — съобщи задъхано Пеле Алмен.

— Какви ги говориш, по дяволите?

— Чиста проба екзекуция. В къщата в Сколбу.

Рока се пренесе двайсет и пет години назад във времето. Тогава той, Виктор и още няколко техни приятели играеха в същия футболен отбор като Сандин. Преди на големите шведски клубове да им се отворят очите за неговия суперталант и зашеметяващата му кариера да започне.

— Само искам да те предупредя — каза Пеле Алмен. — Бенгтсон ще те помоли да започнеш по-рано, да ръководиш разследването. Явно всички други следователи са в отпуска или са заети с нещо друго. Добре дошъл в Йевлеборгска област.

— Бенгтсон?

За миг Рока си помисли, че напълно се е объркал, но след това си възвърна увереността. Антонсон беше името на шефа на криминалния отдел.

— Ингрид Бенгтсон е най-голямата шефка — поясни Алмен. — Или „голяма“ може би е силно казано, сигурно ти стига само до пъпа. Тя замести Антонсон, който те назначи. Нали той почина.

— Какво? — възкликна Рока и седна на един от белите дървени столове до кухненската маса. — Не съм чул нищо за това. Какво се е случило?

— Сърдечен удар — отвърна Алмен. — Няколко дни преди Бъдни вечер.

Рока се втренчи в масата. Защо не беше получил тази информация?

— Горкият човек. Какво е настроението в участъка?

— Ако съм честен — горе-долу — каза Алмен. — Хората са притеснени. Ингрид Бенгтсон е… ами, ще те оставя да си съставиш собствено мнение.

Приключиха разговора и Рока се облегна на стола. Значи нова шефка. Но освен това: някой убил жената на Монс Сандин. В Худиксвал, на родния му терен. Рока осъзна, че новата му длъжност ще предполага повече усилия, отколкото изобщо беше предполагал.

Той отвори браузъра на телефона и отвори последната новинарска емисия на Шведската телевизия. Убийството в Сколбу се разискваше надълго и нашироко като първа новина. Дежурният инспектор в Йевле говореше лаконично в микрофона на журналиста. Каза очакваното. Нямало заподозрян. Нищо за оръжието на убийството. И все още не назоваваше жертвата. Всеки път се позоваваше на следствената тайна.

Рока предположи, че вече са тръгнали слухове. Скоро щеше да се наложи да потвърдят какво е сполетяло любимеца на цяла Швеция.