Габриела Улберг Вестин
Самотна пеперуда (27)

19 септември 2012 година

В края на краищата „безграничност“ е красива дума.

Въпреки онова, което може да стори с нас, децата.

През първите години живяхме в дом без граници.

Ти, аз и нашият приятел. Нашият Петер.

Безграничността е красива в основата си.

„Живеем на отворени врати. Даваме безгранична любов, всички заедно в хармония.“

Все едно казваха:

„Осъществяваме себе си, но забравяме за децата си.“

Чувствителни деца. Като мен и Петер.

Петер беше тук. И няма да ме остави на мира, не и сега, когато ме е открил. Разбрах го.

Той е дори вътре в мен. Сигурна съм, защото познавам признаците. Инстинктът ми казва да го махна и трябва да се добера до лекар. Само не знам как ще го понеса.

Но въпреки това всичко ще свърши. По един или друг начин.

Силите ми вече свършиха. Също и инстинктът ми за оцеляване. Копнея да се махна оттук. Копнежът е по-силен от всякога.

Монс е човек, който вдъхва сигурност. Така е. И е баща на децата ми. Приятно ми е да знам, че те имат него. А рано или късно ще намери друга жена, която може да стане част от живота на децата ми. Ако съм напълно откровена, мисля, че вече я е намерил.

Но ще се боря още малко. Поне докато се преместим в Худиксвал. Ще се боря за Анине и Антонио, които ми дадоха най-голямата любов.

Скъпи братко. Пиша на теб, защото ти си единственият, на когото разчитам.

Както пишеше в писмото, което ти изпратих в Норвегия, исках да дойдеш тук във Флоренция, когато моментът настане.

Исках да прочетеш историята ми. Да опиташ да разбереш защо е станало така.

Разкажи на децата ми, само за това те моля. Но разкажи красивата история. За летата в детството ни, както си ги спомням и както се надявам, че и ти си ги спомняш. Копнея да се върна там. И щом дойде денят, когато няма да мога да направя нищо повече, тогава спомените ще ми помогнат да се усмихна.