Габриела Улберг Вестин
Самотна пеперуда (10)

27 декември 2012 година

Пеле Алмен погледна към гипсовата отливка, която висеше на стената в чакалнята. Коремът на бременна жена. Пред него имаше две сключени ръце, сякаш за да защитят плода вътре. Лампа осветяваше с топла светлина заобления корем.

Пеле Алмен предпочиташе да не ходи там, но кой щеше да отиде? Още щом акушерският кабинет „Шепен“ отвори, той се обади и обясни от какво се интересува. Обещаха му да разговаря с една от акушерките още същата сутрин. Първо се беше обърнал към женската консултация на болницата в Худиксвал, но Хена Педершен не фигурираше като тяхна пациентка през последните месеци. Но пък акушерката, с която той разговаря, видя, че в списъка с пациентите има бележка срещу името на Хена, когато въведе нейното ЕГН. Била планирана за операция, но не се явила на уговорената дата. Направлението било издадено от „Шепен“ — новооткрита, частна алтернатива, която се рекламирала като предлагаща малко по-спокойна и уютна обстановка от болничната. Или поне така обясни акушерката в болницата. Алмен, който седеше на червения, голям ъглов диван, беше съгласен с нея. Но никакъв уют на света не можеше да го накара да се отпусне.

Стомахът му се сви. Болките тръгваха от двете страни и вървяха нагоре. Може би трябваше да отиде на лекар. Той погледна към масичката пред себе си. Там имаше списания с лъскави корици, подредени в спретната редица. Срещу него сияеха красиви, весели, бременни жени. Най-полезните съвети как жените да се подготвят за раждането се редуваха с най-добрите начини да направят плочки на корема след това. В един от ъглите на помещението имаше кана с охладена вода и наредени една върху друга пластмасови чашки в ярки цветове.

Освен Алмен там седяха три двойки и чакаха реда си. Коремите на жените бяха различно големи, но всички имаха еднакви изпълнени с очакване изражения на лицата. Гърдите му се стегнаха, когато помисли за съпругата си София. Преди няколко години те самите също седяха в такава чакалня. Също бяха изпълнени с очакване, само няколко седмици преди изчисления термин. Очакваха дете. Но за по-малко от минута очакването беше заменено от ужас, гняв и неизчерпаема тъга.

На София й се беше сторило, че бебето мърда все по-малко в корема й. След разговор с акушерката се беше успокоила. Това било съвсем естествено в края на бременността, й казала тя. Но, разбира се, че можело да заповядат на преглед. Но докато акушерката местеше накрайника на ехографа по корема на София, тя се изнервяше все повече и повече. Движеше го напред-назад, все по-бързо и привидно напосоки. Но напразно. Там нямаше живот. Той усети парене зад клепачите при спомена и преглътна с усилие. Не сега.

— Пеле Алмен — каза закръглена жена със сребриста коса, подстригана на черта, и очила с черни рогови рамки откъм една от вратите.

Алмен вдигна бързо поглед и стана, за да последва жената, която се казваше Сив. Влязоха в един от кабинетите.

— Разбрах от колежката си, че сте от полицията — каза Сив със спокоен и топъл глас.

Алмен показа полицейската си значка.

— Имаме основания да смятаме, че жена на име Хена Педершен се е обърнала към вас някъде към средата на декември. Или за да направи аборт, или за да получи помощ след помятане — обясни той.

— Така е — отвърна Сив. — Всъщност точно аз я приех. Много добре си я спомням. Хена дойде при нас за потвърждаване на бременността. Никога не съм срещала човек, който да изглежда толкова крехък. Боях се да не се счупи, когато я докосна.

— В коя седмица беше?

— В четиринайсета — каза Сив.

— А в такъв случай кога трябва да е забременяла? — попита Алмен.

— Нека да видя. — Сив извади кръгъл картон с различни дати. Схемата му беше добре позната и той си спомни радостта, която беше изпитал, когато разбра от нея кога най-вероятно е забременяла София. През медения им месец. Той пак преглътна. Не бяха разбрали защо детето е починало. Може би защото София се беше разболяла от грип, но не беше сигурно. Опитаха отново, всъщност дори оттогава не бяха спирали да опитват. Напразно, както изглеждаше. Той потърси погледа на Сив.

— Хена трябва да е забременяла някъде в началото на септември — каза Сив и срещна очите на Алмен над очилата си. — Но беше странно. Когато потвърдихме бременността, тя беше съкрушена. Падна на пода и бях принудена да извикам един от лекарите ни. След малко Хена се съвзе и успя да се овладее. Спомням си, че дълго седя мълчаливо, преди да каже, че иска да направи аборт. Дадохме й направление за болницата в Худиксвал, каквито са правилата — обясни акушерката.

— Тя така и не се е явила в болницата на уговорената дата — отбеляза Алмен.

— Така ли, не се ли е явила? — попита Сив учудено. — Какво всъщност се е случило на Хена?

— Била е открита мъртва — каза Алмен. — За съжаление не мога да ви дам повече подробности.

Акушерката го погледна. Червените рози на бузите й бяха избледнели.

 

 

— Значи мислиш да заминеш за Флоренция? — попита Ингрид Бенгтсон и изпусна една химикалка на пода. В ушите на Юхан Рока дрезгавият й глас се конкурираше с пищенето, което още не беше изчезнало след вечерта в „Госип“. Двамата седяха един срещу друг в една от конферентните зали, където скоро щеше да се проведе оперативка.

— След два часа ще взема Х2000^[1] до „Арланда“ — каза Рока. — Ще пристигна точно навреме, за да хвана пряк полет до Пиза. Фатима Воа свърши отлична работа с всички резервации.

Ингрид Бенгтсон сложи длани на плота на бюрото и понечи да се изправи, но вместо това се прокашля и се облегна на стола.

— Нямаме практика да изпращаме хора на твоята длъжност — каза тя след малко.

— Лутаме се да намерим някоя следа — изрече Рока спокойно. — Всичко подсказва, че човекът, който е искал да убие Хена, е част от предишния й живот. Единственият в Швеция, който изглежда може да ни даде някаква следа, е един съпруг, който, ако питаш мен, изобщо не е познавал жена си. И преценявам, че аз съм най-подходящ да замина.

Бенгтсон го гледа известно време, преди да отговори:

— Дори да е така. Но откъде да вземем парите според теб? Не може ли да стане по телефона?

— Фатима Воа е адски добра в преговорите. Ще ни излезе евтино — каза Рока. Той потърка длани и се опита да звучи възможно най-убедително. Единствената свободна стая се беше оказала в един четиризвезден хотел, в самия център на Флоренция.

Бенгтсон въздъхна.

— Окей. Най-важното, разбира се, е да напреднем с разследването. И ако преценяваш, че е необходимо да заминеш за Флоренция, ще заминеш. Но тогава искам да видя резултати.

Рока си отдъхна.

— Освен това искам всичко да стане по правилата — продължи тя. — Първо трябва да бъде установен контакт с Италия чрез Евроджъст. Трябва да помоля Самели за помощ. Ще минат поне два-три дни, докато…

— Всичко е уредено — прекъсна я Рока. — Имаме одобрението на италианците. Ако си отвориш вътрешната поща, ще видиш.

— Не е възможно. Не… не става толкова бързо — каза тя.

— Става. Вярвай ми.

Бенгтсон се облегна на стола, скръстила ръце, и го изгледа продължително. Изминаха няколко секунди.

— Юхан, пил ли си? — попита тя.

— Вчера излязох и пийнах някоя и друга чаша, да. Извън работно време. Имаш ли възражения?

— Имаме хора, които могат да ти помогнат, ако имаш проблеми с алкохола, знаеш го.

Гневът закипя в него.

— Донеси дрегер, няма проблеми.

Бенгтсон усука един кичур от косата си между пръстите си.

— Само искам да знаеш, че имаме отлична програма, ако се нуждаеш от това.

Преди той да успее да отговори, вратата се отвори и на прага застана Пеле Алмен с ръце на кръста.

— Нали тук ще бъдем? — попита той.

Рока кимна и му благодари наум.

— Не можеш ли да почукаш, преди да влезеш? — изсъска Бенгтсон. — Наистина ли бяхме приключили? — попита тя и погледна към Рока, докато вдигаше химикалката от пода.

— И още как! — Той й се усмихна. — Алмен, какво излезе от посещението в женската консултация?

— Хена е била там и бременността й е била потвърдена. Получила нервен срив и казала, че иска да направи аборт.

— Нещо друго? — попита Рока.

— Така и не се явила, когато трябвало да направят аборта — каза Алмен. — Вероятността да е пометнала е голяма.

— А значи Монс не е имал ни най-малка представа за това. — Рока поклати глава.

— А и твърди, че не е забременяла от него — добави Алмен.

— Именно. Да предположим, че Хена е имала извънбрачна връзка. Забременяла и бъдещият татко не останал приятно изненадан — каза Рока.

— И отишъл, за да й постави ултиматум, без да знае, че тя вече не е бременна, и всичко излязло от релси? Точно на Бъдни вечер?

Когато Алмен изказа тази мисъл, Рока осъзна колко неправдоподобно звучи. Наистина не беше задължително обстоятелствата около убийствата да са достоверни, но…

— Трябва да продължим да разнищваме тази следа. На първо време повдигни въпроса пред Монс.

Рока кимна на Алмен.

— Ще се погрижа — каза Алмен. — Какво ще правим след това?

— Аз заминавам за Флоренция. Трябва да си поговорим с приятелката на Хена. Единствената…

— Значи ти заминаваш — рече Алмен. — Супер.

Той поглади корема си и се усмихна на Рока.

 

 

Евелина Улсдотер трябваше да се срещне с италианците в офиса им. Беше облечена с черна шифонена блуза с дълбоко деколте. Тоалетът й се допълваше от ластични дънки, обувки с високи токчета и черно кожено яке.

Италианският офис на „Тру Стайл Сторис“ се намираше на таванския етаж на сграда в центъра на Флоренция, на десет минути пеша от хотела. По тясно каменно стълбище, застлано с червен кадифен килим се стигаше до най-горния етаж — до голяма стъклена врата, която водеше към рецепцията. Когато влезе вътре, тя хвърли поглед към часовника на мобилния си телефон. Разполагаше с предостатъчно време и щеше да успее да пийне нещо, преди другите да дойдат.

Рецепционистката й сервира старателно приготвено лате във висока чаша.

— Чух за убийството в Швеция — каза жената и поклати глава. — Ужасяващо.

Евелина кимна и приглади косата си назад.

— Какво казва полицията? — попита жената.

— Всъщност не знам — отговори Евелина. — Но изглежда не разполагат с някакви улики за убиеца.

Тя хвърли поглед към вратата и с усмивка към жената се извини, че трябва да провери отново една подробност преди началото на срещата.

До рецепцията имаше диван и фотьойли от черна кожа. Евелина седна там и извади мобилния си телефон. Отвори бележките, копира името, което беше написано на кутийката в джоба на Мануел, и го пейстна в полето на търсачката в Гугъл: Миоинозитол триспирофосфат.

Тя сбърчи чело, когато прегледа резултатите от търсенето. Първо няколко научни статии, в които се разглеждаха свойствата на препарата да повишава драстично притока на кръв към мускули под напрежение и така да понижава отделянето на млечна киселина. След това няколко статии за лабораторни опити с мишки и слухове за използването му върху състезателни коне. Защо Мануел носеше това нещо в джоба си?

Евелина погледна часовника. Срещата трябваше да започне преди петнайсет минути, а италианците още не бяха дошли. Тя продължи да сърфира в интернет, за да убие времето. Погледна отгоре-отгоре шведските новинарски сайтове, но ги затвори също толкова бързо, когато се появиха снимките на Монс Сандин и Хена Педершен. Провери Фейсбук. Не й се занимаваше да чете всички актуализации на статуси за прекрасната Бъдни вечер, която приятелите й бяха прекарали, и за прекрасното посрещане на Нова година, което им предстоеше. Мамка му, колко добре се справяха всички.

Отвори своя профил. Прочете последните актуализации на статуса си.

Наслаждавам се на СПА уикенд с най-добрите си приятелки. (3 декември)

Наздраве от червения килим. Бандата е готова за филмова премиера. (10 декември)

Търся коледен подарък в „Ен Ко“^[2] за любимия. (12 декември)

Когато прочете между редовете на собствените си публикации, осъзна, че тя самата е абсолютно същата. Лицемерка.

Опитвам се да се наслаждавам на СПА уикенд с момичета, които изобщо не ме познават.

Пия кисело пенливо вино с колежки, които са абсолютно некадърни.

Купувам коледни подаръци за приятеля си, когото скоро ще напусна.

Трагично. Тя затвори Фейсбук и прегледа есемесите си. Започна да си мечтае за хотелското легло.

— Евелина!

Зад нея се чу познат глас и тя се обърна. Беше Франка, която отговаряше за изложенията на „Тру Стайл Сторис“ в Италия. Жената притича до Евелина на токчета, които можеха да пробият и италиански мрамор. Хвана ръцете й и я целуна във въздуха с оцветените си в червено устни.

— Съжалявам, че закъснях — изрече задъхано. — Знаеш ли, чух за убийството в Швеция. Направо ужасно. Тук всички са възмутени.

— Да, случилото се е ужасно — каза Евелина и се огледа. — Къде ще седнем? Имаме ли зала?

Франка я поведе към конферентната зала.

— Другите ще дойдат всеки момент — обясни. — Задръствания, нали знаеш?

Тя жестикулираше както само италианките умеят.

Конферентната зала беше в кула с прозорци към тясна уличка. Седнаха на кръглата маса в средата на стаята.

— Всичко ли върви по план преди изложението? — попита Евелина.

Франка извади лаптопа си и заговори:

— Обсъдихме последните скици с фирмата, която ще монтира витрините. Като че ли разбраха точно как искаме да изглеждат. Можем да прегледаме всичко, ако искаш. Освен това съставих предложение за развлечения за ВИП клиентите. Коктейл за откриването, вечери, ще изпробваме един нов ресторант от другата страна на реката, който е много на мода в момента… Между другото ще ходим там утре вечерта, ще бъдем ти, аз и Алесандро. Може би и Нико.

Франка продължи да изброява. Евелина осъзна, че й е трудно да се съсредоточи.

— Ciao^[3], Евелина!

Вратата се отвори и влязоха двама италианци. Алесандро и Нико. Два тъмносиви костюма. Алесандро малко по-напред, с тъмни очила с опушени стъкла, Нико отзад, плътно зад него. Алесандро беше главният директор на италианския клон, а Нико — директорът по продажбите. Евелина отдавна подозираше, че двамата имат връзка. Не беше сигурна, но интуицията й го подсказваше. Ако предположенията й бяха верни, допускаше, че държат никой да не разбере. И двамата бяха женени и имаха деца.

— Как я карате там горе, в Швеция? Тази работа с убийството на жената на Монс Сандин е ужасна!

Алесандро сгъна вълненото си палто и го преметна през облегалката на един стол.

„По дяволите“ — помисли си Евелина.

— Да, ужасно е. Полицията изглежда е безсилна — каза тя. — Сега предпочитам да продължим обсъждането.

Тя си сложи очилата и се превърна в Евелина, the very important business woman^[4]. Италианците се настаниха до масата.

— Както разбрахте от последния текущ доклад, продажбите в целия свят намаляват — каза тя.

И тримата кимнаха едновременно. Евелина продължи:

— Последното тримесечие изглежда ужасно зле. Вие в Италия всъщност сте един от малкото пазари, които донякъде подобряват положението. Модните ревюта на панаира тук във Флоренция са много важни, всички го знаят. Ръководството поставя високи изисквания към нас и очаквам да постигнем нещо главозамайващо. Клиентите трябва да запомнят ревюто ни. Трябва да се погрижим за тях. Няма значение колко е добра последната ни колекция, в крайна сметка всичко се решава от контактите.

„Контакти в един измислен свят, където само фасадата има значение — помисли Евелина. — Измислен свят, за който отговарям аз.“

— Евелина, не мога да не те попитам — прекъсна я Нико. — Полицията наистина ли смята, че са търсели точно жената на Монс Сандин? А ако той е следващата жертва?

— Жена му нямаше ли някакво тъмно петно в миналото си? — каза Алесандро. — Чух, че е била членка на някаква секта.

Нервите й бяха опънати до крайност и устата й пресъхна.

— Сериозно… — каза тя. — Не искам да говорим повече за убийството. Не затова сме тук. Покажете ми скиците, ако обичате.

С трепереща ръка тя се протегна към една от чашите с вода по средата на масата. Нико и Алесандро се спогледаха.

Франка отвори презентация на компютъра и я проектира върху бялата стена до тях. Снимките се изреждаха, докато тя говореше и обрисуваше перфектната обстановка, която беше планирала. Кулисите на ревюто. Витрината. Блясъкът. Усещането за висока класа. Страхотно. Перфектно. Евелина си отдъхна.

— Справили сте се превъзходно. Както винаги — изрече тя.

— Евелина, нали си подготвена за вечерята утре? — каза Алесандро и й намигна. — След това ще излезем. Най-добрият диджей на Италия е в града. Това не е за изпускане.

„Не“ — помисли тя. Досадна елегантна вечеря — това беше последното, за което беше подготвена.

— Wow^[5]. Ще бъде супер! — Тя си наложи да се усмихне с една от най-широките си и озъбени усмивки.

 

 

— Пеле Алмен, полиция на Худиксвал. — Алмен протегна ръка към мъжа, който отвори вратата. Посивялата му коса беше щръкнала, а той присви очи срещу тях.

— Сиверт Першон — каза мъжът.

— Трябва да разговаряме с вас. Сигурно сте чули, че у един от съседите ви е станало престъпление.

Той пусна Яна да мине, а тя също протегна ръката си, за да поздрави.

— А, да, жената на Сандин. Но какво общо имаме ние с това?

Сиверт сложи ръце на кръста си и изгледа напрегнато Алмен.

— Обикаляме съседите, за да разберем дали някой е видял или чул нещо необичайно на Бъдни вечер или преди това — каза Алмен в опит да го успокои. — Имате ли нещо против да влезем и да затворим вратата?

— Разбира се, влезте. Само изтупайте хубаво снега.

Сиверт Першон погледна притеснено към кубинките им, докато им държеше вратата, за да влязат.

Алмен тупна няколко пъти с крака на пода на верандата и прекрачи прага. Яна вървеше плътно зад него.

Антрето беше осветено от свещи в месингови свещници, монтирани на стената. На пода имаше червено-бели килимчета от парчета плат. Във въздуха се носеше аромат на кафе. Къщата напомняше за дома на родителите на Алмен и той се усмихна вътрешно.

— Искате ли кафе? — попита Сиверт. — Бабата приготвя най-хубавото традиционно кафе в околността.

Той се обърна към кухнята, където закръглена жена с престилка стоеше до печката.

— Аз бих пийнал една малка чашка — отговори Алмен, а Яна поклати твърдо глава.

Жената на Сиверт излезе в антрето с бяла порцеланова чаша в ръка. Подаде я на Алмен. Той я взе и погледна в чашата. Изглеждаше, сякаш някой вече е пил от нея.

— Ужасно съжалявам, но усещам, че стомахът ми няма да понесе повече кафе — Той поглади многозначително корема си и подаде чашата на Сиверт.

— Няма нищо, аз мога да го изпия — каза той и поднесе чашата към устните си. Последва шумно сърбане.

— Какво правихте на Бъдни вечер? — попита Алмен.

— Бяхме си вкъщи с бабата. Обядвахме обичайните ястия за Бъдни вечер. Кюфтета, кренвиршчета, херинга и салата от червено цвекло. Нищо купешко, всичко трябва да бъде домашно приготвено. Моята баба ги може тези неща. Пийнахме и по някоя чашка шнапс, но не прекалено много, не. — Сиверт ги погледна и поклати глава. — После гледахме „Доналд Дък“. Винаги сме го гледали, дори да не сме имали деца или внуци на гости, които да искат — това си е част от традицията някак си.

Той говореше високо и ръкомахаше.

— Видяхте ли или чухте ли нещо по-различно наоколо? — попита Алмен.

— Не, нищо по-различно. Целия ден си седяхме вкъщи, нали валеше сняг и ни се струваше, че никога повече няма да излезем — каза Сиверт и прокара ръка под носа си.

— Разбрахме, че вие отговаряте за почистването на снега тук в Сколбу, вярно ли е?

— Да, в обичайните случаи, но не и на Бъдни вечер.

— Как така?

— Прехвърлихме почистването на снега на друг, за да можем поне веднъж да си починем. Откакто живеем тук в Сколбу, не е валяло толкова много сняг, колкото се изсипа тази година, а ние отдавна живеем тук, така да знаете. Това лято ще станат четирийсет години. Тази зима вече сме спечелили колкото за няколко сезона.

Алмен погледна към Яна, която стоеше разкрачена и беше насочила цялото си внимание към мъжа. Стори му се, че е бледа и изморена. Измъчена. Не беше нужно да идва с него, но самата тя настоя.

— Кой пое грижата вместо вас? — попита Алмен.

Изражението на Сиверт стана по-сериозно.

— Густавсон — онзи, който кара снегорина в Лингарьо. Обикновено се заместваме един друг, когато някой иска да бъде свободен. Между другото той сам предложи, дължал ми една услуга, така каза. Не следя кой е чистил сняг повече пъти, но сигурно е имал право. Е, разбира се, погледнах през прозореца, за да съм сигурен, че го прави както трябва, но естествено, че… той направи много обиколки, а не можех непрекъснато да проверявам.

Към бръчките на лицето му се добави една тревожна.

— Но после Густавсон се обади и попита дали не мога да направя една обиколка по-късно вечерта; възникнал проблем със снегорина, така каза. Аз направих една обиколка към седем и вече беше спряло да вали. Дотогава със сигурност съм бил изтрезнял от шнапса. И не минах по алеята към дома на Сандин, нали бяхте преградили там — побърза да добави мъжът.

— Какво е малкото име на Густавсон?

— Хенри, Хенри Густавсон.

— Имате ли телефонния му номер?

Сиверт стисна устни.

— Каза, че си сменил номера, по-късно щял да ми го даде, защото не го знаел наизуст.

Яна направи крачка към него.

— Ако ви се е обадил, номерът би трябвало да се е запазил в телефона — каза тя и се изкашля в ръкава на якето си.

— В този ли? Винаги съм се чудил къде се виждат номерата, за които всички говорят.

Мъжът се протегна за слушалката на един светлосив бакелитен телефон с шайба. Алмен се усмихна вътрешно на хората, които още държаха на старата техника.

— Разбирам — каза Яна. — Не се безпокойте. Ще проверим в „Телия“. Защото вие сте техен абонат, нали?

— Да, не можем да се доверим на друг, освен на „Телеверкет“^[6], в никакъв случай. Скъпо е, а и никога не ми е било съвсем ясно за какво толкова ни искат пари. Но винаги са си вършили работата, затова няма да ги сменяме.

— Благодарим за информацията. Не се колебайте да се свържете с нас, ако се сетите за нещо, което предполагате, че може да ни бъде от полза. Дори да не мислите, че е от значение, може да се окаже решаващо за разследването — каза Алмен и подаде една визитна картичка на мъжа, който я огледа внимателно и я пъхна в джоба на гърдите си. После двамата му благодариха и излязоха.

— Струва си да поговорим с този Густавсон — каза Алмен, когато седнаха в колата. — Най-вероятно е бил в близост до къщата на Монс Сандин в най-важните часове.

— Нещо ми подсказва, че трудно ще го открием — каза Яна.