Джон Гришам
Пазителите (25)

25

Шофирам на изток по тясно шосе, но ми е трудно да определя дали съм в Мисисипи или в Алабама, защото боровите гори ми изглеждат съвсем еднакви. Най-общо, посоката е Савана. Не съм се прибирал от три седмици и се нуждая от почивка. Мобилният ми бръмва и на дисплея се изписва името на Глен Колакърчи, възрастния адвокат от Сийбрук.

Не е той, а хубавата му секретарка Бий, която ме пита кога отново ще бъда наблизо. Глен искал да поговорим, но предпочитал да не се срещаме в Сийбрук, а някъде другаде.

Три дни по-късно влизам в „Бикът“ — популярен бар в Гейнсвил. В сепаре в дъното забелязвам Бий, която ми маха. Срещу нея седи адвокат Колакърчи, издокаран със син памучен костюм, колосана бяла риза, раирана папийонка, тиранти.

Бий се сбогува и аз заемам мястото й. Сервитьорката ни осведомява, че барманът тъкмо забърква сангрия по специална своя рецепта и че трябва непременно да я опитаме. Поръчваме две чаши.

— Обичам Гейнсвил — казва Глен. — Прекарал съм седем години тук в един друг живот. Чудесен град. Чудесен университет. Вие къде сте завършили, Поуст? Не мога да си спомня.

Аз пък не помня да съм му споменавал.

— В Тенеси.

— Нямате добри футболни отбори в университетите.

— И аз не съм фен на „Флорида Гейтърс“ — казвам.

— Разбира се.

Успели сме да прескочим темата за времето, която на юг запълва поне първите пет минути от всеки разговор между двама мъже, преди да се насочат към футбола, който отнема средно по петнайсет. Нерядко съм груб в желанието си да избегна загубата на толкова много време.

— Хайде да пропуснем футболната тема, Глен. Не сме тук за това.

Сервитьорката ни донася две внушителни чаши розова сангрия с много лед. Когато тя си тръгва, той казва:

— Така е. Моето момиче намери твоята молба онлайн и ми я принтира. Не се оправям с компютрите. Интересно четиво. Хубаво изложение, добре обосновано, много убедително.

— Благодаря. Това ни е работата.

— Върна ме двайсет години назад. След като Кени Тафт беше убит, се говореше, че събитията не са се развили точно както твърди Фицнър. Носеха се слухове, че собствените му колеги, момчетата на Фицнър, са му устроили засада. Може би нашият добър шериф наистина е бил замесен в търговията с наркотици, както подозираш. Може би Тафт е знаел твърде много. Тъй или иначе, случаят е много стар и остана неразрешен. Няма следа от убийците, няма и никакви улики.

Кимвам вежливо, докато той набира скорост. Засмуквам сангрията през сламката и Колакърчи следва моя пример.

— Партньор на Тафт беше младок на име Брейс Гилмър, който се отърва само с леки наранявания — май го одраскал куршум, но нищо сериозно. Познавах майка му, навремето ми беше клиентка. Гилмър напусна града скоро след убийството и повече не се върна. По-късно случайно срещнах тази жена и хубаво си побъбрихме. Тогава тя ми каза — трябва да е било преди петнайсет години, — че според сина й и той е бил мишена в онази нощ, но просто му провървяло. Двамата с Тафт били връстници, на двайсет и седем, и се разбирали добре. Като единствен чернокож заместник-шериф, Тафт нямал много приятели. Освен това знаел нещо за убийството на Русо, поне според Гилмър. Случайно да сте разговаряли с него?

— Не сме.

Всъщност не можахме да го открием. Обикновено Вики успява да намери всеки в рамките на двайсет и четири часа, но засега Брейс Гилмър ни се изплъзва.

— И аз така допуснах. Майка му се преместила преди известно време. Миналата седмица я открих в дом за стари хора край Уинтър Хейвън. По-възрастна е от мен и здравето й е много разклатено, но си поприказвахме по телефона. Непременно трябва да говориш с Гилмър.

— Може би — отговарям сдържано.

Напоследък Гилмър оглавява списъка ми.

Глен плъзва към мен една от визитките си. На гърба е надраскал името: Брус Гилмър. Адресът е в Сън Вали.

— В Айдахо? — питам.

— Навремето бил морски пехотинец и се запознал с момиче от онзи край. Според майка му няма да е много разговорлив. Уплашил се и заминал отдавна.

— И променил името си на Брус.

— Така изглежда.

— Защо ти дава адреса му, след като той не иска да говори? — питам.

Той завърта китка, за да покаже, че жената е луда.

— Явно съм я уцелил в хубав ден.

Засмива се на своята духовитост и смуква продължително през сламката си. Големият му нос е зачервен, а очите му сълзят като на пияница. Чувствам как алкохолът ме хваща.

Той продължава:

— И така, преди няколко седмици си пиех питието с друг стар адвокат в Сийбрук, не го познаваш. Навремето бяхме партньори, но той престана да практикува, след като жена му умря и му завеща малко пари. Разказах му за срещата ни и за вашите теории, дадох му и копие от молбата ви. Сподели, че открай време е подозирал Фицнър. Според него шерифът не е заловил истинския убиец, защото не е искал да го залови. Кийт е знаел прекалено много и е трябвало да се отърват от него. Честно казано, Поуст, просто не помня подобни разговори по време на убийството.

Такива стари клюки са напълно безполезни. След като цял един град е направил прибързано заключение, напълно естествено е някои хора да се позамислят с течение на времето. Повечето обаче просто са си отдъхнали с облекчение, че някой е осъден и че случаят е приключен.

Получил съм нужното, едва ли ще има още полезна информация. Докато Глен пресушава чашата си, клепачите му натежават. Вероятно много често обядът му е течен, а следобедът му минава в дрямка.

Ръкуваме се и се разделяме като стари приятели. Предлагам да платя сметката, но Колакърчи е решил да пийне още сангрия. Докато излизам, Бий изниква изневиделица и с широка усмивка ми казва, че „пак ще се видим“.

 

 

Кени Тафт оставил бременна съпруга, Сибил, и двегодишно дете. След смъртта му Сибил се върнала в родния си град Окала, станала учителка, омъжила се повторно и родила още едно дете.

Франки пристига в града незабелязано като нощта и я намира у дома, в хубава къща на различни нива в предградията. Вики е направила проучване и вече знаем, че Сибил е омъжена за директор на гимназия. Домът им е оценен на 170 000 долара, а данъците им миналата година са били 18 000 долара. Имат ипотека отпреди осем години. И двете им коли са купени на лизинг. Явно Сибил и мъжът й си живеят тихо и кротко в хубав квартал.

И тя не иска сътресения в този спокоен живот. По телефона казва на Франки, че не желае да разговаря за покойния си съпруг. Трагедията с убийството на Кени е отпреди повече от двайсет години и дълго я е превъзмогвала. Фактът, че убийците така и не са открити, само влошава нещата. Не, не знаела нищо, което не било известно навремето. Франки я притиска леко, но тя се разстройва и му затваря телефона. Той ми докладва и заедно решаваме засега да се отдръпнем.

 

 

Тридневното шофиране от Савана до Бойзи сигурно щеше да е по-лесно от пътуването със самолет. Заради времето кисна на летището в Атланта тринайсет часа, а полетите на таблото изчезват един по един — падат като плочки на домино. Седнал съм близо до един бар и наблюдавам как уловените в капан хора влизат в него и часове по-късно излизат, залитайки. За пореден път съм признателен, че алкохолът не ме изкушава. Най-накрая се добирам до Минеаполис, където ме осведомяват, че полетът ми за Бойзи има дублирани места. Чакам ли, чакам и в последния миг ме чекират. Пристигаме в Бойзи в два и половина през нощта и, разбира се, не мога да взема автомобила, който съм запазил, защото службата за коли под наем е затворена.

Досадно е, но не е бог знае какво. Не бързам за уговорена среща в Сън Вали. Брус Гилмър не знае, че отивам при него.

Вики, разбира се, е успяла да ми намери невероятно евтино място за нощувка в тази прочута курортна местност. На зазоряване се домъквам до тясна стаичка в западнал мотел в Кечъм и спя с часове.

Гилмър е нает от луксозен курортен комплекс в Сън Вали като управител на голф игрището. Не знаем много за него, но тъй като няма сведения за развод нито на Брейс, нито на Брус Гилмър, допускаме, че все още е женен за същата жена. Вики не е открила данни за официална смяна на името му. И все пак той е успял да остави Сийбрук зад гърба си преди двайсетина години. В момента е на четиресет и седем, с една година по-млад от мен.

Докато шофирам от Кечъм към Сън Вали, не мога да откъсна очи от планините и гледките. Времето е направо мечта. Когато тръгнах от Савана, навън беше трийсет и пет градусова лепнеща жега. Тук е с петнайсет градуса по-хладно и дори да има висока влажност, не я усещам.

Голф клубът е достъпен само за членове, което ще ми създаде трудности. Свещеническата якичка обаче винаги помага. Слагам я и спирам на портала. Осведомявам охраната, че имам уговорена среща с Брус Гилмър. Служителят проверява клипборда си, а колите зад мен бързо се умножават. Повечето сигурно са на нетърпеливи играчи на голф. Охраната най-сетне ми дава пропуск и ми махва да премина.

В магазинчето за екипировка питам за господин Гилмър и получавам насоки. Кабинетът му се намира в сграда, която е скрита от поглед, заобиколена от трактори, косачки и напоителна техника. Питам един работник, който ми посочва човек с телефон в ръка, застанал под една тераса. Приближавам зад него и чакам. Когато прибира телефона си, пристъпвам напред и казвам:

— Извинете, вие ли сте Брус Гилмър?

Той се обръща към мен, веднага забелязва якичката ми и допуска, че съм свещеник, а не любопитен адвокат, дошъл да рови в миналото му.

— Да. А вие кой сте?

— Кълън Поуст от „Пазители на справедливостта“ — отговарям и му подавам визитката си.

Правя го толкова често, че обикновено улучвам най-подходящия момент.

Той разглежда визитката ми, бавно протяга ръка и казва:

— Приятно ми е да се запознаем.

— И на мен.

— Какво мога да направя за вас? — пита с усмивка.

В крайна сметка работи в сферата на услугите. Клиентът преди всичко.

— Аз съм епископален свещеник, но и адвокат на осъдени невинни хора. Опитвам се да ги измъкна от затвора. Хора като Куинси Милър. В момента той ми е клиент. Ще ми отделите ли няколко минути?

Усмивката изчезва и Гилмър се озърта.

— За какво ще говорим?

— За Кени Тафт.

Той произвежда нещо средно между усмивка и сумтене и раменете му увисват. Примигва няколко пъти от изумление и промърморва:

— Сигурно се шегувате.

— Вижте, аз съм от добрите. Не идвам да ви заплашвам, нито да развалям прикритието ви. Кени Тафт е знаел нещо за убийството на Кийт Русо и може би го е отнесъл в гроба си, но може и да не е. Просто съм тръгнал по следите, господин Гилмър.

— Казвайте ми Брус. — Кимва към вратата. — Да влезем в кабинета ми.

За щастие, няма секретарка. Той прекарва много време на открито и кабинетът му е разхвърлян, както се полага на човек, който предпочита да оправи пръскачката на двора, отколкото да напечата писмо. Навсякъде са пръснати разни неща, а по стените висят стари календари. Гилмър ми посочва стол и се отпуска в друг зад металното си бюро.

— Как ме намерихте? — пита.

— Просто минавам оттук.

— Не, сериозно.

— Ами не може да се каже, че се криете, Брус. Какво стана с Брейс?

— Колко ви е известно?

— Много. Знам, че Куинси Милър не е убил Кийт Русо. Убийството е дело на банда наркотрафиканти, а Фицнър сигурно е прикривал бандата. Едва ли ще намеря човека, дръпнал спусъка, но и не съм длъжен. Работата ми е да докажа, че Куинси не го е направил.

— Е, късмет.

Брус сваля кепето си и прокарва пръсти през косата си.

— Всичките ни случаи са трудни, но печелим повече пъти, отколкото губим. Измъкнал съм осем клиенти от затвора.

— Само с това ли се занимавате?

— Да. В момента се боря за шестима, сред които е и Куинси. Случайно да го познавате?

— Не. Той е отраснал в Сийбрук като Кени Тафт, но аз съм от Алачуа. Не го познавам.

— Значи не сте работили по разследването на убийството?

— О, не, не можех да припаря до него. Фицнър го ръководеше и не споделяше информация.

— Познавахте ли Русо?

— Всъщност не. Знаех кой е, виждал съм го в съда от време на време. Градът е малък. Убеден ли сте, че не е бил убит от Куинси Милър?

— Сто процента.

Той се замисля. Очите и ръцете му се движат бавно. Не мигва. Вече е превъзмогнал шока, че някой го връща към миналото му, и не иска да изглежда разтревожен.

— Имам един въпрос, Брус. Още ли се криете?

Той отговаря с усмивка:

— Всъщност не. Мина много време. Със съпругата ми заминахме набързо, посред нощ, нямахме търпение да оставим онова място зад гърба си, затова през първите няколко години все се озъртах.

— Но защо? Защо заминахте и от какво се страхувате?

— Знаете ли, Поуст, не съм сигурен, че ми се говори за това. Не ви познавам и вие не ме познавате. Оставих бремето си в Сийбрук и ми се иска да си стои там.

— Разбирам. Но защо ми е да повтарям думите ви пред други хора? Не сте били свидетел по делото на Куинси. Не мога да ви принудя да се върнете в Сийбрук, дори да исках. Нямате какво да кажете в съда.

— Тогава защо сте тук?

— Защото съм убеден, че Кени Тафт е знаел нещо за убийството на Русо, и много искам да разбера какво.

— Кени не може да говори.

— Несъмнено. Но казвал ли ви е нещо за Русо?

Брус се замисля продължително и започва да клати глава.

— Не помня нищо — отговаря, но едва ли ми казва истината. Чувства се неловко, затова постъпва предсказуемо и променя темата. — Да не смятате, че е било поръчково убийство? Дело на банда?

— Нещо подобно.

— Откъде сте сигурен? Нали уж нямаше съмнение, че Милър го е убил?

Откъде съм сигурен ли? В съзнанието ми изниква Тайлър, провесен на сантиметри от крокодилите.

— Не мога да ви разкрия всичко, което знам, Брус. Аз съм адвокат и голяма част от работата ми е поверителна.

— Щом казвате. Вижте, в момента съм доста зает.

Поглежда си часовника и неумело се преструва, че времето го притиска. Изведнъж страшно му се дощява да напусна стаята.

— Добре. Ще поостана няколко дни да си почина. Може ли да поговорим отново?

— За какво?

— Бих искал да разбера какво се случи в нощта на убийството на Кени.

— Каква полза ще има от това клиентът ви?

— Никога не се знае, Брус. Работата ми е да не спирам да се ровя. Имате номера ми.