Бърнард Корнуел
Повелителите на Севера (5)

Глава втора

Когато плаваш в морето, понякога се случва да се отдалечиш твърде много от брега, да се надигне буря и теченията да те повлекат със злостна сила. Тогава вълните се разбиват на бяла пяна над бордовете и нямаш друг избор, освен да се оставиш на волята на боговете. Свиваш платната, преди да са се скъсали, и прибираш веслата, защото са безполезни срещу стихията. Мълвиш молитви, гледаш причернялото небе, слушаш воя на вятъра, търпиш брулещия дъжд и само се надяваш корабът да не се обърне или натъкне на подводна скала.

Така се чувствах и аз в Нортумбрия. Едвам избягал от лудостта на Хротуерд в Йоферуик, бях унизил Свен, който сега щеше да жадува смъртта ми повече от всичко на света — стига естествено да вярваше, че мога да бъда убит. Не смеех да остана в средната част на кралството, където враговете ми бяха твърде многобройни, нито да отида на север към Бебанбург, моята собствена земя. Там чичо ми ежедневно се молеше да умра и да го оставя законен наследник на заграбеното, а аз не исках да улеснявам сбъдването на желанията му. Така омразата на Кяртан, жаждата за мъст на Свен и злобата на чичо ми Елфрик бяха ветровете и вълните, запратили ме на запад, към хълмовете на Кумбраланд.

Следвахме римската стена, която ги пресичаше. Тази стена е удивително съоръжение, минаващо през цялата земя, от море до море. Направена е от камък и следва долини и възвишения, без да прекъсва, брутална и безмилостна. Срещнахме един пастир, който никога не бе чувал за римляните и смяташе, че е построена от древни гиганти и че когато настъпи краят на света, през нея ще нахлуят варварите от Севера, носейки със себе си смърт и разруха. Сетих се за това пророчество същата вечер, докато наблюдавах как една вълчица тича с изплезен език по стената. Тя ни хвърли бегъл поглед, после скочи от нея и побягна в южна посока. В наши дни зидарията е цялата изронена, между камъните растат цветя, а горната част е покрита с дебел слой торф, но все пак гледката е поразителна. Днес също умеем да строим каменни сгради от рода на църкви, манастири или домове на велможи, но подобна стена изобщо не е по силите ни. А и не беше само тя. Покрай нея минаваше широка канавка, а отвъд канавката — гладък, застлан с плочи път. На всеки няколко километра се издигаше наблюдателница, а два пъти на ден подминавахме укрепления, приютявали навремето римските войници. Покривите на казармите им отдавна бяха изчезнали и сега те бяха дом на гарвани и лисици, макар че в една такава постройка открихме гол мъж с дълга до кръста коса и сплъстена, сива брада. Беше много стар — твърдеше, че е над седемдесетгодишен. Беше неприятна гледка, само кирлива кожа и кости, но Уилибалд и седмината духовници, които бях спасил от Свен, коленичиха пред него, защото бил прочут отшелник.

— Навремето е служил като епископ — довери ми Уилибалд, след като получи благословията на кльощавото същество. — Имал е богатство и почести, челяд и слуги, но е пожертвал всичко, за да служи на Бог в уединение. Истински светец.

— А не допускаш ли, че просто му хлопа дъската? — попитах. — Или че има зла и проклета жена, от която е избягал?

— Той е откликнал на зова господен и с времето ще бъде канонизиран, помни ми думата!

Хилд бе слязла от коня и ме гледаше умолително. Явно копнееше също да получи благословията на отшелника и искаше моето разрешение. В крайна сметка не бе моя работа какво ще прави, затова свих рамене. Тя моментално коленичи пред похотливо хилещия се старец, който се почеса по чатала и положи кръстния знак върху двете й гърди, като натискаше силно с пръсти, за да опипа зърната й. Изпитах силно желание да сритам дъртото копеле и още сега да го пратя в редовете на мъчениците. Той продължи, като положи ръце върху косата й и взе да бръщолеви някакви молитви. Хилд тръпнеше от възторг, а накрая се изправи просълзена от благодарност. Старецът ме изгледа злобно изпод вежди и протегна костелива длан, сякаш очакваше да му платя за услугата. Вместо това му показах чука на Тор и той изсъска проклятие измежду двата жълти зъба, останали в устата му. После го оставихме на пустото мочурище под унилото небе да фъфли своите молитви.

След като минахме северно от стената, се разделих с Болти. Той вече беше в безопасност, защото това бе територия на Бебанбург, патрулирана от войниците на Елфрик, а също на датчаните, живеещи върху моята земя. Аз продължих на запад покрай стената в компанията на отец Уилибалд, Хилд, крал Гутред и седмината освободени духовници. Бях успял да разкъсам оковите на Гутред и сега кралят роб яздеше кобилата на Уилибалд с две железни гривни, от които висяха по няколко брънки ръждива верига. Той бъбреше непрестанно.

— Това, което трябва да направим — заяви на втория ден от пътуването, — е да съберем армия в Кумбраланд, с която да прекосим хълмовете и да превземем Йоферуик.

— А после? — попитах.

— Продължаваме на север! — възкликна възторжено той. — На север! В наши ръце ще падне Дънхолм, а после и Бебанбург. Не ти ли харесва идеята?

Разкрих на Гутред истинското си име, като му казах, че съм законният владетел на Бебанбург, а също и че той никога не е бил превземан.

— Значи е здраво укрепен, а? — отвърна Гутред. — Подобно на Дънхолм? Е, ще видим, щом му дойде времето. Но, разбира се, трябва първо да довършим Ивар. — Той говореше така, сякаш да се победи най-могъщият военачалник в Нортумбрия е детска игра. После изведнъж му хрумна друго. — А защо да не сключим сделка с Ивар? Знам, че той има син, а аз имам сестра за женене. Ако ме признае за крал, може да станем съюзници.

— Откъде знаеш, че някой вече не е взел сестра ти, докато си бил в плен? — прекъснах го.

— Че кой ще я вземе? Тя прилича на кобила в лицето.

— Кобила или не, щом е дъщеря на Хардикнут, надали ще липсват кандидати.

— Докато баща ми беше жив, да. Но сега? — Гутред поклати неуверено глава.

— Нали сега ти си крал? — Естествено, не вярвах нито за миг на измислицата му, но нищо не пречеше да се поразвлека.

— Вярно! Значи все пак ще я искат, нали? Въпреки лицето й.

— Наистина ли прилича на кобила?

— Е, малко — направи гримаса Гутред. — Но не е съвсем за изхвърляне. А и е крайно време да се задоми. Трябва вече да е на петнайсет или шестнайсет! Мисля, че синът на Ивар ще е добра партия. Така двамата ще сключим съюз, а той ще ми помогне да се справя с Кяртан. А също да дадем един добър урок на копелетата от Страт Клота.

— Виж, с това съм съгласен — отбелязах.

— Те убиха баща ми, представяш ли си? А мен превърнаха в роб! — Той се ухили широко.

Хардикнут, бащата на Гутред, бе датски ърл, установил се в Кеър Лигалид, главния град на Кумбраланд. Хардикнут се беше провъзгласил за крал на Нортумбрия — малко самонадеяно, но западно от хълмовете се случваха странни неща. Човек можеше да се провъзгласи и за крал на луната, ако пожелае, без никой извън Кумбраланд да му обърне и най-малко внимание. Хардикнут не бе представлявал заплаха за по-големите владетели около Йоферуик. Всъщност не бе представлявал заплаха за никого, защото Кумбраланд бе едно диво и тъжно място, вечно нападано от норвежците откъм Ирландия, а също от ужасяващите диваци от Страт Клота. Кралят на последните, Еохайд, спореше за титлата крал на Шотландия с Аед — същият, срещу когото се биеше Ивар.

Баща ми обичаше да казва, че наглостта на скотите няма край. Те имаха претенции към земите на Бебанбург и преди да дойдат датчаните, семейството ми постоянно се сражаваше с тях. Като дете ме бяха учили, че шотландските племена са много, но двете най-близки до Нортумбрия са самите Скоти, в момента предвождани от Аед, и онези от Страт Клота, които живееха на западния бряг и никога не припарваха до Бебанбург. Затова пък нападаха Кумбраланд и преди две години Хардикнут, решавайки да ги накаже, бе повел малка армия към планините на север. Там Еохайд му беше устроил засада и го бе убил, а сина му бе поробил.

— Защо не е убил и теб? — попитах.

— Трябваше — съгласи се с усмивка Гутред, — но отначало не знаеше кой съм, а докато разбере, жаждата му за кръв вече бе преминала. Затова просто ми тегли един хубав бой, а после каза, че ще съм негов роб. Обичаше да ме гледа как му чистя нощното гърне. Идеята бе да ме унизи допълнително, разбираш ли?

— Като те направи домашен прислужник?

— Защото е женска работа — поясни Гутред. — Но си имаше и хубава страна. Прекарвах цялото си време сред момичета, което ми допадаше.

— И защо избяга от Еохайд?

— Не съм. Гелгил ме купи от него. При това плати доста скъпо — рече с гордост младежът.

— Защо, за да те продаде на Кяртан? — попитах.

— О, не! Канеше се да ме продаде на свещениците от Кеър Лигалид! — той кимна към седмината мъже в раса, отървали кожата заедно с него. — Спазарили се за мен предварително, но Гелгил качил цената, а после те се натъкнали на Свен, който естествено ги пленил. Баща му Кяртан искаше да ме върне обратно в Дънхолм, а Гелгил не смееше да му се опълчи, така че всички бяхме обречени, докато ти не се появи.

Това не бе съвсем лишено от смисъл и аз продължих да разпитвам, докато не сглобих цялата история. Оказваше се, че Гелгил, известен и от двете страни на границата като търговец на роби, бе купил Гутред от Еохайд за безбожна сума не защото струваше толкова, а защото свещениците го бяха наели да го стори.

— Двеста шилинга, осем вола, два чувала малц и един обкован със сребро рог, толкова платиха за мен — заяви с достойнство младежът.

— И на Гелгил не му се е досвидяло?

— Той играеше само като посредник в сделката. Парите не бяха негови.

— А чии?

— На свещениците. Трябва да са опоскали среброто от цял Кумбраланд.

— Но защо Еохайд се е съгласил да те продаде?

— Защо не, на толкова висока цена?

— Нали е убил баща ти. Твой дълг е да му отмъстиш и той чудесно го знае.

— Мисля, че ме харесваше — отвърна Гутред и аз му повярвах, защото в него наистина имаше нещо харизматично. Гледах го всеки ден и присъствието му не носеше нищо освен щастие, а в неговата компания целият живот изглеждаше някак по-ведър. — До самия край ме караше да му чистя гърнето, но престана да ме рита всеки път, щом се наведях. А също обичаше да си говорим.

— За какво?

— О, за всичко! За боговете, за времето, за лова и риболова, за това как се прави хубаво сирене, за жените… Той не ме считаше за боец и всъщност бе прав. Естествено, аз съм крал и като такъв трябва да предвождам хората си, но не ме влече. Еохайд ме накара да се закълна, че никога няма да тръгна на война срещу него.

— И ти се закле?

— Разбира се! Аз също го харесвах. Може да му отвличам добитъка и да убивам всички мъже, които изпрати в Кумбраланд, но това не е война, нали?

И така, Еохайд бе прибрал парите на църквата, а Гелгил бе отвел Гутред на юг в Нортумбрия, но вместо да спази условията на сделката и да го предаде на свещениците, бе свърнал на изток, преценявайки, че може да спечели повече, ако го предложи на Кяртан. Свещениците бяха тръгнали по петите му, настоявайки да си приберат стоката, и тогава всички заедно се бяха натъкнали на Свен, който пък бе видял собствен шанс да спечели от Гутред. Младежът бе син на Хардикнут и законен наследник на Кумбраланд, което означаваше, че струва значителен откуп. Свен бе планирал да го отведе в Дънхолм, където несъмнено е щял да убие божиите служители. Но се бях появил аз с лице, увито в черен плат, и ето че сега Гелгил бе мъртъв, Свен прогизнал в пикня, а Гутред — свободен.

Разбирах всичко това, но не виждах защо седем саксонски духовници ще идват чак от Кеър Лигалид да платят цяло състояние за Гутред, който бе не само датчанин, но и езичник.

— Защото съм техен крал, разбира се — обясни ми Гутред, сякаш това бе най-очевидното нещо на света. — Макар че и аз самият вече не се възприемах като такъв, след като Еохайд ме плени. Но щом това е желанието на християнския Бог, кой съм аз, та да му противореча?

— Техният Бог те иска за крал? — повдигнах учудено вежди.

— Да — рече сериозно Гутред. — Защото съм избраният. Смяташ ли, че трябва да се покръстя?

— Не.

— Аз пък мисля, че трябва, просто за да покажа признателност. Боговете не обичат неблагодарниците, нали?

— Това, което боговете обичат — отвърнах, — е хаосът.

В този ден боговете бяха доволни.

 

 

Кеър Лигалид представляваше жалка гледка. Норвежците го бяха ограбили и опожарили две години по-рано, след смъртта на бащата на Гутред, и той така и не беше възстановен. Останките му се намираха основно на южния бряг на река Хедене, където водната преграда бе предоставила известна защита от мародерстващите скоти. Тя обаче не бе спряла последващия рейд на викингите, пристигнали с флотата си нагоре по течението. Те бяха обрали всичко по-ценно, изнасилили жените, които им хванат окото, избили безполезните мъже и взели останалите като роби. Тези викинги идваха от селищата си в Ирландия и бяха врагове със саксонците, ирландците, скотите и дори понякога със собствените си братовчеди датчаните, които не бяха пощадили в Кеър Лигалид. Пристигнахме по здрач и минахме през порутените порти, навлизайки в порутеното селище. Дъждът, ръмял през целия ден, най-сетне престана и изпод червеникавите облаци на запад надникнаха мъждиви слънчеви лъчи. Те озариха ризницата ми, лъскавия шлем с озъбената вълча глава, гривните по ръцете ми и дръжките на двата меча и някой извика, че кралят идва. Аз наистина приличах на крал в пълното си бойно снаряжение, яхнал буйния Уитнер, който час по час мяташе грива и риеше земята с копита.

Въпреки окаяното си състояние градът гъмжеше от народ. Тук-таме се срещаха възстановени сгради, но повечето хора се тълпяха в овъглените руини заедно с добитъка си. Нямаше начин това да са оцелелите от нашествията — бяха твърде многобройни. Оказа се, че са жители на Кумбраланд, доведени в Кеър Лигалид от своите свещеници с обещание за идването на нов крал. И ето че сега от изток пристигаше величествен воин на черен кон, с озарени от залязващото слънце доспехи.

— Кралят, кралят! — подеха още гласове и от пепелищата и импровизираните заслони наизлизаха мъже, жени и деца, за да ме зяпат. Уилибалд се мъчеше да разсее заблудата, но думите му, изречени на уесекски, се губеха сред всеобщата врява. Очаквах Гутред също да протестира, но вместо това той нахлупи качулката на главата си и досущ заприлича просто на поредния свещеник. Някои от зрителите коленичеха при преминаването ни, а сетне ставаха и тръгваха подир нас. Хилд се смееше, а аз я улових за ръка, та да язди до мен като кралица. Тълпата растеше все повече с приближаването ни до билото на ниския хълм, където бе построена голяма нова сграда. Очаквах, че е някакъв палат, но се оказа църква, от чиито двери излязоха свещеници и монаси, за да ни приветстват.

В Кеър Лигалид цареше лудост. Различна от тази в Йоферуик, където се лееше кръв, но все пак лудост. Жени плачеха, мъже викаха, деца се кокореха с пръст в уста. Майки ми протягаха бебетата си, да ги докосна за късмет.

— Трябва да спреш това! — рече Уилибалд, успял да ме настигне и да се хване за дясното ми стреме.

— Защо?

— Защото тези хора са в грешка, разбира се! Гутред е кралят!

— Че какво пречи аз да стана крал? — произнесох бавно, сякаш идеята току-що ми бе хрумнала.

— Утред! — възкликна потресено Уилибалд.

— Не виждам с какво съм по-лош. Имам си потекло и всичко останало.

— Гутред е кралят! Сам абатът го е провъзгласил!

Така бе започнала лудостта в Кеър Лигалид. Градът бил свърталище на гарги и диви зверове, докато отвъд хълмовете, от Линдисфарена, не се появил абат Едред. „Линдисфарена“, разбира се, е манастирът недалеч от Бебанбург. Разположен е на източния бряг на Нортумбрия, докато Кеър Лигалид се намира в западния й край. Абатът, прогонен от датските нашествия, дошъл в Кеър Лигалид и построил новата църква, пред която се намирахме. А също така видял Гутред в своите сънища. Днес, разбира се, всеки нортумбриец знае историята за това как свети Кътбърт се явил на абат Едред и му посочил бъдещия крал, но тогава, в деня на пристигането на Гутред в Кеър Лигалид, тя звучеше просто като поредната лудост в един побъркан свят.

Хората не спираха да ме величаят, затова Уилибалд се обърна и викна на Гутред:

— Кажи им да престанат!

— Народът иска крал — отвърна онзи, — а Утред прилича на такъв. Нека обере лаврите за момента.

Неколцина млади монаси, въоръжени със сопи, държаха разбунената тълпа далеч от църковните двери. Едред бе обещал чудо и народът от дълго време чакаше то да се случи, затова и реагираше така на появата ми. А аз действително приличах на славен воин. През целия си живот съм следвал пътя на меча. Ако съм имал избор, което неведнъж се е случвало, всеки път съм предпочитал да извадя оръжието, вместо да реша спора с думи. Повечето хора не са устроени така. Те жадуват мир. Искат да гледат как растат децата им, да сеят семена и да знаят, че ще доживеят жътвата, да се кланят на своите богове, да се грижат за семейството си и никой да не ги закача за нищо. Но съдбата бе решила да живеем във времена, раздирани от насилие. Датчаните се появиха покрай бреговете ни на своите дълги кораби, увенчани със зверски глави, за да грабят и поробват, да насилват и убиват. В Кумбраланд, която е най-дивата част от саксонските земи, безчинстваха не само те, но също норвежците и скотите и никой не можеше да бъде спокоен за утрешния ден. Мисля, че щом разрушиш мечтите на някого, запалиш дома му, опропастиш реколтата му, изнасилиш дъщерите му и поробиш синовете му, ти пораждаш лудост. Разправят, че при свършека на света боговете щели да се опълчат един срещу друг, хората да обезумеят, реките да потекат алени от кръв, небето да се изпълни с писъци, а великото дърво на живота да се сгромоляса с гръм, който да бъде чут и до най-далечните звезди, но всичко това тепърва предстои. А тогава, през 878-ма година, когато бях още млад, в Кеър Лигалид вилнееше просто малка лудост. Тя беше лудостта на надеждата, на вярата, че един крал, появил се в нечий сън, ще сложи край на хорските страдания.

Абат Едред чакаше в края на кордона от монаси и щом конят ми стигна до него, вдигна ръце към небето в знак на благодарност. Беше висок мъж, стар и беловлас, с изпито, сурово лице, ястребови очи и — нещо странно за свещеник — препасан на пояса меч. Не можеше да види лицето ми, скрито зад шлема, но дори след като го свалих, продължи да ме смята за краля. Вторачи се в мен, сетне свали ръце и направи нисък поклон.

— Добре дошъл, господарю — изрече с гръмлив глас. Монасите край него паднаха на колене. — Добре дошъл! — повтори той.

Това беше забавен момент. Все пак Едред бе назовал Гутред за крал под предлог, че свети Кътбърт му го е показал насън. А ето че сега вземаше мен за богопомазания, което означаваше, че или Кътбърт му е показал погрешно лице, или Едред е лъжливо копеле. А може би свети Кътбърт беше лъжливото копеле. Във всички случаи чудото — а сънят на Едред категорично се възприемаше за чудо — бе крайно подозрително. Веднъж разправих случката на един свещеник, а той отказа да ме слуша. Само ми изшътка, прекръсти се и хукна да си казва молитвите. Целият живот на Гутред бе предопределен от един сън, а истината бе, че Едред не можа да го разпознае, макар днес никой да не ми вярва за това. Уилибалд, разбира се, подскачаше наоколо като ужилен и се мъчеше да поправи заблудата, докато не го цапнах зад тила да престане. После посочих Гутред, който вече бе свалил качулката си, и казах на Едред:

— Ето това е вашият крал.

За секунда той остана като втрещен, после лицето му се сгърчи от безсилна ярост, защото разбра — може би единствен сред присъстващите, — че измамата му може да бъде разкрита. Но бързо съумя да се овладее, поклони се на Гутред и повтори приветствието. Онзи отвърна с обичайната си приветливост, след което двама монаси бързо му помогнаха да слезе от коня и го поведоха в църквата. Ние ги последвахме, като аз наредих на някои от пазачите да държат Уитнер и кобилата на Хилд. Те отначало се възпротивиха, защото също искаха да видят какво ще стане в храма, но мирясаха, след като ги заплаших, че ще им счупя остриганите темета, ако животните се изгубят.

Вътрешността беше тъмна. Около олтара и покрай основния проход, където пееха и се кланяха монаси, горяха лоени свещи, но техните пропукващи, димящи пламъчета едва смогваха да разсеят гъстия мрак. Църквата бе голяма — по-голяма дори от онази, издигната от Алфред в Уинтансестър, но строена набързо, със стени от неодялани трупи. Щом очите ми привикнаха, видях, че покривът е направен от грубо навързани снопи тръстика. Имаше петдесет-шестдесет духовници и към две дузини танове, ако по-видните и богати хора на Кумбраланд можеха да се величаят с този ранг. Последните бяха заобиколени от свои последователи и аз с любопитство отбелязах, че някои носят на вратовете си кръстове, а други — чука на Тор. Значи сред множеството имаше датчани и саксонци, които не враждуваха помежду си, а се бяха събрали в подкрепа на Едред и на обещания от него крал.

Тук беше и Гизела.

Разпознах я веднага — високо, тъмнокосо момиче, с издължено и много сериозно лице. Носеше сива наметка и отначало я взех за монахиня, докато не видях гривните по ръцете и масивната сребърна закопчалка на шията й. Имаше големи очи, които сега сияеха от сълзи на радост. Щом я забеляза, Гутред се впусна към нея и двамата се прегърнаха горещо. Накрая той я освободи от обятията си и импулсивно я доведе при мен.

— Това е сестра ми Гизела — я представи. — А това е лорд Утред, комуто дължа свободата си.

— Благодаря, милорд — каза тя, но аз останах безмълвен. Усещах присъствието на Хилд до себе си, но въпреки това не смогвах да снема взор от Гизела. Петнайсет-шестнайсетгодишна по думите на брат й, но още неомъжена, съдейки по свободно пуснатите й черни коси. Изобщо не намирах, че прилича на кобила — за мен това бе неземно лице, лице, способно да възпламени гръдта на мъжа и да го преследва с години. Дори и днес мога да го видя пред себе си — издължено, с възтънък нос и тъмни очи, чието изражение понякога бе унесено, а друг път палаво и игриво. Още щом ме погледна за първи път, разбрах, че съм изгубен. Орисниците, предящи нишката на съдбата, ми я бяха изпратили и нищо вече нямаше да бъде същото.

— Още не си се задомила, нали? — попита я загрижено Гутред.

— Разбира се, че не — отвърна тя, докосвайки косите си. Щом се омъжеше, те щяха да бъдат сплетени и прибрани. — А ти?

— И аз не съм.

В този момент абат Едред дойде да отведе Гутред, а Гизела трябваше да се върне при своята придружителка. Пътьом се обърна да ме види през рамо и леко се препъна. Никога няма да забравя усмивката, с която ми отправи този взор между отпуснатите си клепки.

— Хубава девойка — каза Хилд.

— Предпочитам да имам хубава жена — отвърнах.

— Тогава най-добре се ожени.

— Аз съм женен — напомних й и това беше самата истина. Имах съпруга в Уесекс на име Милдрит, която ме мразеше, но сега се намираше в манастир. Нямах представа дали се счита за моя или за Христова невеста, а не ме беше и грижа.

— Но това момиче май ти хареса.

— Всички момичета ми харесват — опитах да се измъкна. Гизела междувременно се бе изгубила сред тълпата, напираща да наблюдава церемонията. Тя започна с това, че абат Едред откачи колана с меча от кръста си и го препаса върху дрипавите дрехи на Гутред. Сетне загърна новия крал в хубава зелена мантия, обточена с кожи, и положи бронзов обръч връз русата му коса. Накрая, под нестихващите песнопения на монасите, го поведе из цялата църква, та всички да го видят. Държеше дясната му ръка вдигната и несъмнено мнозина са се зачудили защо владетелят им встъпва в длъжност с робски окови на китките. Посетителите коленичеха. Гутред познаваше мнозина от датчаните, служили някога на баща му, и ги поздравяваше приветливо. Кралската роля му прилягаше, защото бе умен и добросърдечен, но аз се чудех дали наистина я приема сериозно, или просто се забавлява. Мисля, че я разглеждаше просто като поредното приключение, макар и безспорно по-приятно от чистенето на изпражненията на Еохайд.

Едред ни удостои с проповед, която, за щастие, не трая дълго, макар че я изнесе и на двата езика. Датският му куцаше, но все пак бе достатъчен, за да извести сънародниците на Гутред, че Бог и свети Кътбърт са го избрали да властва над тези земи и че славата неизбежно ще го следва по петите. После отведе новокоронясания в средата на храма, където се бяха скупчили доста монаси. Щом те се отместиха да им сторят път, в мъждивата светлина се разкриха три сандъка, заобиколени от горящи и пропукващи свещи.

— Сега кралят ще положи обет! — обяви Едред на присъстващите. Повечето християни коленичиха и дори част от езичниците датчани последваха примера им. Моментът трябваше да бъде внушителен, но Гутред наруши цялата тържественост, като се озърна към мен и се провикна:

— Утред, ела! И ти трябва да си тук!

Едред се наежи, но Гутред бе непреклонен, защото трите сандъка го тревожеха. Бяха украсени с позлата, имаха тежки метални закопчалки, а и потрепващите светлинки наоколо го навеждаха на мисълта, че става дума за някаква християнска магия, затова предпочиташе да сподели риска с мен.

— Как те нарече той, Утред ли? — изгледа ме подозрително абат Едред.

— Лорд Утред командва моята гвардия — вирна нос Гутред. Това ме произвеждаше в командир на нещо несъществуващо, но запазих сериозна физиономия. — Затова ако ще се полагат обети, той трябва да ги полага заедно с мен.

— Утред — повтори с хладен тон абатът. Нямаше как да не знае името, защото идваше от манастира на остров Линдисфарена, разположен насред бащините ми земи.

— Аз съм Утред от Бебанбург — казах достатъчно гръмко, за да се чуе във всяко кътче на църквата. Вестта предизвика сподавен шепот сред монасите. Някои се прекръстиха, а други ме загледаха с нескрита ненавист.

— Какво общо имаш с този човек? — обърна се абатът към Гутред.

— Той ме спаси и е мой приятел — отвърна младежът.

Едред също направи кръстния знак. Не му се нравех още от самото начало, когато ме бе сбъркал с краля от пророческия си сън, но сега кипеше от омраза към мен, защото от семейството ми се очакваше да брани манастира „Линдисфарена“, който сега лежеше в руини, докато Едред, неговият абат, бе прокуден в изгнание.

— Елфрик ли те изпраща? — ме попита.

— Чичо ми Елфрик — изрекох презрително — е самозванец, крадец и глупак. Един ден ще разпоря вонящия му търбух и ще го пратя под дървото Игдрасил, та драконът Нидхьог да се нахрани с него.

Едва тогава на абата му просветна.

— Значи ти си синът на лорд Утред — рече, плъзвайки взор по гривните на ръцете ми, скъпата броня, дръжките на мечовете и чука на Тор около врата ми. — Момчето, отгледано от датчаните.

— Аз — отвърнах саркастично — съм момчето, убило Уба Лотброксон край южното море.

— И както вече казах, е мой приятел — настоя Гутред.

Абат Едред потръпна, после леко склони глава, сякаш да покаже, че се примирява с неизбежното.

— Добре, но ще се закълнеш във вярност на крал Гутред — изръмжа към мен.

Репликата ме завари неподготвен. Клетвите са сериозно нещо. Ако изпълнех искането, вече нямаше да съм господар на себе си. Щях да се превърна в собственост на този новоизлюпен крал, длъжен да му се подчинявам и да му служа на живот и смърт до сетния си ден, а от тази мисъл ми призляваше. Гутред забеляза колебанието ми и се усмихна.

— Аз ще те освободя — прошепна на датски, давайки ми да разбера, че и той като мен приема цялата церемония на шега.

— Заклеваш ли се? — попитах.

— Да пукна, ако лъжа!

— Пристъпваме към полагане на обетите — оповести Едред в опит да възвърне поне част от тържествената обстановка в църквата, която сега бръмчеше като кошер. След няколко кръвнишки погледа от негова страна паството поутихна и той отвори единия от двата по-малки сандъка. В него имаше книга в подвързия, обсипана със скъпоценни камъни.

— Това е голямото евангелие на Линдисфарена — рече благоговейно абатът, като извади книгата и я вдигна високо, така че оскъдната светлина заигра по камъните. Монасите се закръстиха усърдно, а той подаде тежкия том на стоящия отстрани свещеник, който го пое с треперещи ръце. После се наведе към втория малък сандък. Щом вдигна капака, отвътре се показа съсухрена отрязана човешка глава със затворени очи. Гутред неволно трепна от отвращение и боейки се от магия, ме улови за дясната ръка.

— Това са мощите на свети Осуалд — каза Едред с пресекващ от вълнение глас. — Някога крал на Нортумбрия, а сега блажен светец, възнесъл се при всемогъщия Бог.

Освободих се от хватката на Гутред и пристъпих напред, за да погледна по-добре. Навремето, преди двеста години, Осуалд бе царувал не само над Бебанбург, но и над цяла Нортумбрия. Бе загинал в битка срещу мерсийците, които го насекли на късове, затова се чудех как главата му е останала цяла след касапницата. Бузите й бяха хлътнали, а кожата — пергаментова, но инак изглеждаше съвсем непокътната. Косата бе дълга и сплъстена, а вратът увит в парче пожълтял плат. Челото бе увенчано с диадема от позлатен бронз. Мумифицираните устни се бяха свили, разкривайки няколко от зъбите.

— Възлюбени свети Осуалд, пази ни, напътствай ни и се моли за нас — рече, кръстейки се, Едред. Монасите, паднали на колене, се кланяха безспир. — Свети Осуалд — продължи абатът — е воин господен и докато той е на наша страна, нищо не може да ни се опълчи.

После той се обърна към последния и най-голям сандък. Църквата притихна. Християните бяха наясно, че изваждайки на показ тези реликви, Едред призовава небесните сили за свидетели на обетите, докато езичниците датчани, макар и да не разбираха докрай какво се случва, бяха впечатлени от магията, изпълнила просторната сграда. И кулминацията на тази магия явно тепърва предстоеше, защото монасите се бяха проснали по корем върху пръстения под. Едред се молеше горещо, мърдайки безмълвно устни край последния сандък. Ръцете му бяха сключени, а очите — вдигнати към гредите на тавана, край които пърхаха врабчета. Молитвата му продължи дълго. Накрая той дръпна двете тежки бронзови закопчалки и вдигна масивния капак.

В сандъка лежеше труп. Беше увит в ленено платно, но очертанията на тялото се виждаха ясно. Гутред пак ме улови за ръка, сякаш можех да го предпазя от магиите на Едред. Абатът междувременно отгърна внимателно платното. Отдолу се показа мъж в бяла епископска одежда, с бродирано наметало отгоре. Лицето му бе покрито с малка квадратна кърпа, обточена със златна нишка, а от главата бе паднала смачкана митра. Златен кръст, украсен с гранатови камъни, лежеше полускрит от ръцете, сключени молитвено върху гърдите. На един от костеливите пръсти имаше пръстен с рубин. Някои от монасите се задъхваха, сякаш не можеха да понесат светата сила, струяща от трупа. Дори Едред бе леко пребледнял. Той опря чело в ръба на ковчега, сетне вдигна глава и ме погледна.

— Знаеш ли кой е това?

— Не — отвърнах.

— В името на Отца и Сина и Светия дух — с пресекващ глас абатът улови крайчеца на златотканата кърпа и я дръпна, разкривайки восъчно лице, осеяно с по-тъмни петна — това е самият свети Кътбърт. Най-прославеният, най-блажен и възлюбен от всички небесни застъпници. О, мили боже, спаси и помилуй нас, грешните. — И той, коленичил на пода, се заклати напред-назад.

До десетгодишна възраст аз бях отгледан с истории за свети Кътбърт. Знаех как той научил хор от тюлени да пее псалми, а орлите му носели храна на един малък остров недалеч от Бебанбург, където се усамотил за известно време. С молитвите си можел да усмирява бурите и така избавил безброй моряци от удавяне. Ангелите слизали да си приказват с него. Веднъж спасил цяло семейство, като заповядал на пламъците, обхванали къщата им, да се върнат в ада, откъдето са дошли. Имал навика посред зима да влиза до шия в леденото море. Стоял така по цяла нощ и се молел, а на сутринта, щом излезел на плажа, монашеското му расо било още сухо. В безводни години карал извори да бликват от съсухрената земя, а ако птиците крадели новозасетия ечемик, им нареждал да го върнат обратно в браздите и те го слушали. Или поне така разправяха.

Положително беше най-таченият светец на Нортумбрия — онзи, който бдеше над нас и към когото насочвахме молитвите си, за да може да ги прошепне в ухото на Бога. А ето че сега лежеше в резбования и позлатен дървен сандък, изпънат по гръб, с чернеещи ноздри, хлътнали бузи и леко зяпнала уста, в която изсъхналите венци бяха оголили редките зъби така, че приличаха на кучешки. Един дори бе счупен. Клепачите на очите бяха затворени. Моята мащеха имаше гребен, за който се твърдеше, че принадлежал на светеца. Тя все се хвалеше как намерила в него косми, които имали цвят на чисто злато, но косата на този мъртвец бе черна като катран. Дълга, права и зализана назад от високото чело към монашески остриганото теме. Едред внимателно наложи митрата върху главата му, сетне се наведе и целуна рубинения пръстен.

— Забележете — каза с проникновен глас, галейки едната от костеливите ръце — как плътта е незасегната от тление. Това е истинско чудо и безспорен знак за святост. — Той се наведе пак и този път целуна светията право в полуотворените, пепеляви устни. — О, преблажени Кътбърт, напътствай ни и ни води към слава в името на онзи, който умря на кръста заради нас и от чиято дясна страна сега седиш ти във вечно великолепие и блясък, амин!

— Амин! — повториха монасите. Най-близките се бяха надигнали от пода, за да видят нетленните мощи, и повечето плачеха, съзерцавайки жълтеещото лице.

— Пред теб, млади човече — обърна се отново към мен Едред, — е духовната сила на Нортумбрия. В тези сандъци са заключени нашите чудеса, нашите съкровища, нашата слава, светините, посредством които общуваме с Бога и търсим неговата закрила. Докато те са в безопасност, и ние сме в безопасност. А някога — тук той се изправи и гласът му стана суров — всички те бяха под закрилата на господарите на Бебанбург, но тази закрила им изневери! Езичниците връхлетяха, изклаха монасите, а обитателите на крепостта се скриха зад нейните стени, вместо да излязат и да се бият с тях. Но нашите предци съхраниха Христа в сърцата си и оттогава ние бродим из пустошта, носейки символите на вярата със себе си. И един ден ще построим велик храм, а светлината на тези реликви ще озарява обетованата земя. Към тази земя аз водя своя народ! — Той махна с ръка, сочейки тълпите извън църквата. — Бог ми е пратил армия и тази армия ще триумфира, но не аз ще я водя в битка. Всевишният и свети Кътбърт ме дариха с видение, в което ми показаха нейния предводител, нашия крал. Показаха ми крал Гутред!

Тук абатът улови ръката на Гутред и я вдигна високо, предизвиквайки овациите на множеството. Самият Гутред имаше по-скоро слисан, отколкото царствен вид, а аз просто сведох очи към покойния светец.

Знаех, че приживе Кътбърт е бил епископ и игумен на манастира в Линдисфарена — островът, разположен северно от Бебанбург. Почти двеста години тялото му бе лежало в манастирската крипта, докато викингските атаки не бяха станали твърде застрашителни. За да спасят светите мощи, монасите ги бяха отнесли във вътрешността на страната и оттогава бродеха с тях из цяла Нортумбрия. Едред негодуваше, задето моето семейство не бе защитило манастира и обитателите му, но силата на Бебанбург, кацнал върху издадената над вълните скала, бе именно в неговата недостъпност. Само глупак би напуснал стените му, за да се бие. Ако трябваше да избирам дали да запазя Бебанбург, или да спася някаква реликва, с лекота бих се простил с целия християнски календар. Съсухрени трупове на светци има под път и над път, но непревземаеми крепости се срещат рядко.

— Представям ви — извика Едред, все още държейки ръката на Гутред — краля на Халиверфолкланд!

Краля на какво? За миг помислих, че слухът ми изневерява, но не. Едред действително бе казал Халиверфолкланд, което означаваше Земя на народа на светеца. Явно това име бе избрал за кралството на Гутред, а под „светец“, естествено, се разбираше блаженият Кътбърт. Дотук добре, но всеки владетел на тази земя щеше да се окаже като овца сред вълци. Вълците бяха Ивар, Кяртан и моят чичо. Те разполагаха с истински армии от обучени войници, докато Едред се надяваше да сътвори чудо от една мечта. И все пак за момента Кеър Лигалид бе най-доброто ми убежище в Нортумбрия. За да ме намерят тук, моите врагове трябваше първо да прекосят хълмовете, а освен това лудостта започваше да ми се нрави. В лудостта се крие промяна, а в промяната се крие шансът за богатство.

— А сега — Едред пусна Гутред и се обърна към мен — ти ще се закълнеш във вярност към нашия крал и страната му.

Гутред ми смигна крадешком и аз покорно коленичих, посягайки към десницата му, но Едред ме спря.

— Ще се закълнеш на светеца.

— На светеца?

— Положи ръце върху пресветите ръце на Кътбърт — нареди абатът — и произнеси словата.

Подчиних се и усетих под пръстите си големия пръстен с рубина. Побутнах камъка, за да видя дали няма да се разклати, но той изглеждаше здраво закрепен в обкова си.

— Обещавам да бъда твой последовател и да ти служа вярно — казах на трупа. Помъчих се да завъртя целия пръстен, но костеливите, мъртви пръсти се бяха вкопчили в него.

— Заклеваш ли се в живота си? — попита строго Едред.

Направих сетен опит, но пръстенът все така не помръдваше.

— Заклевам се в живота си — произнесох тържествено, без ни най-малко да се притеснявам. Как може една клетва, дадена на мъртвец, да бъде обвързваща?

— А вричаш ли се да служиш на крал Гутред?

— Да.

— И да бъдеш враг на всички негови врагове?

— Винаги.

— И да славиш името на свети Кътбърт до края на дните си?

— И това също.

— Тогава можеш да целунеш светията.

Наведох се през ръба на ковчега по посока на скръстените ръце.

— Не! — изпротестира Едред. — По устата!

Провлачих колене напред, превих гръб и целунах сухите, дращещи устни.

— Слава на Бога — възкликна Едред. После накара и Гутред да се закълне във вярност на Кътбърт, а цялата църква стана свидетел как кралят роб коленичи и целуна трупа. Монасите запяха, а на паството бе разрешено да мине покрай ковчега и да види светите мощи. Щом дойде редът на Хилд, тя цялата потрепери, по лицето й рукнаха сълзи, а нозете й се подкосиха, така че трябваше да я вдигна и отведа встрани. Уилибалд остана не по-малко впечатлен, но неговото лице просто грееше от радост. Колкото до Гизела, тя не се поклони на трупа. Само го огледа с любопитство, но той очевидно не значеше нищо за нея, от което си направих извода, че още е езичница. Сетне с усмивка вдигна очи към мен и те ми се сториха по-ярки дори от рубина върху пръста на светеца.

Така Гутред се възцари в Кеър Лигалид. За мен всичко представляваше пълна безсмислица, но това бе магическа безсмислица. Мъртвият мечоносец се врече във вярност на един покойник, а робът стана крал. Боговете се превиваха от смях.

 

 

Много по-късно проумях, че съм постъпил точно както би искал Алфред. Налял съм вода в мелницата на неговата църква. По онова време се водеха две войни. По-явната бе между саксонци и датчани, но имаше и друга, между християнство и езичество. Повечето саксонци бяха християни, а повечето датчани — езичници, поради което изглеждаше, че двете съвпадат, но в Нортумбрия благодарение на хитростта абат Едред конците се оплетоха.

Избирайки Гутред за крал, Едред на практика приключи войната между саксонци и датчани в Кумбраланд. Гутред, естествено, беше датчанин, което означаваше, че сънародниците му ще го следват. Но понеже бе провъзгласен за владетел от саксонски духовник, саксонците бяха не по-малко склонни да го подкрепят. Така двете най-големи враждуващи племена в Кумбраланд се обединиха. Бритите, от които имаше немалко из тези места, също бяха християни и техните свещеници ги посъветваха да приемат избора на Едред, което те и сториха.

Да провъзгласиш някого за крал е едно, а това той да се закрепи на власт — съвсем друго, но Едред бе премислил тактиката си удачно. Гутред имаше добро сърце, но също бе син на покойния Хардикнут, назовал себе си крал на Нортумбрия, така че имаше претенции към короната, а никой от тановете на Кумбраланд не бе достатъчно силен да ги оспори. Те се нуждаеха от общ предводител, защото твърде дълго се бяха боричкали помежду си, а също бяха страдали от нашествията на норвежците от Ирландия и на диваците от Страт Клота. Обединявайки датчани и саксонци, Гутред разполагаше със значително по-големи сили да се опълчи на тяхната заплаха. Сред местните владетели имаше само един потенциален съперник на име Улф — датчанин, притежаващ земи южно от Кеър Лигалид. Той бе по-богат от всеки друг тан в Кумбраланд, но стар, сакат и без синове, поради което се врече в лоялност на Гутред. Неговият пример убеди и още датчани, че това е верният път. Те коленичиха един подир друг пред новия крал, а той ги изправяше, поздравяваше ги по име и ги прегръщаше.

— Май наистина трябва да стана християнин — каза ми в утрото след пристигането ни.

— Защо?

— Вече ти обясних защо. За да покажа благодарност. Впрочем не трябва ли да се обръщаш към мен с „милорд“?

— Да, милорд.

— Боли ли според теб?

— Кое, да те наричам „милорд“?

— Не — изсмя се Гутред. — Да се покръстиш.

— От къде на къде ще боли?

— Знам ли. Не те ли приковават за кръст или нещо подобно?

— Разбира се, че не. Просто те окъпват с вода.

— Аз и без това се къпя — смръщи вежди той. — Защо саксонците не се къпят? Нямам предвид теб, ти се къпеш, но повечето саксонци — не. Да не би да им харесва да ходят мръсни?

— От къпането може да се простудиш.

— Е, аз не се простудявам. Та това било, значи? Просто едно окъпване?

— Да, и трябва да приемеш правилата им.

— Като например да се откажеш от другите богове?

— Естествено.

— И да имаш само една жена?

— Да, за това са особено придирчиви.

Гутред размисли.

— И все пак смятам, че трябва да го направя, защото богът на Едред наистина има сила. Ето, виж оня мъртвец. Истинско чудо е, че толкова време не се е разложил!

Датчаните бяха запленени от реликвите на Едред. Повечето не разбираха защо група монаси ще разнасят един труп, една глава на мъртъв крал и една богато украсена книга из цяла Нортумбрия, но разбираха, че тези неща са свещени и това ги впечатляваше. Светините притежават мощ. Те са пътека от нашия свят към по-великите светове на отвъдното и още преди Гутред да пристигне в Кеър Лигалид, някои датчани бяха приели покръстването като начин да се възползват от тази мощ за лична облага.

Аз не съм християнин. В наши дни не е здравословно да си го признавам, понеже епископите и свещениците имат твърде голяма власт и е по-лесно да се преструваш на вярващ, отколкото да плаваш срещу течението. Закърмен съм с християнството, но на десетгодишна възраст, щом се озовах в семейството на ърл Рагнар, открих, че старите саксонски богове, които са също богове на датчаните и норвежците, ми допадат повече от един Бог, принадлежащ на толкова далечна страна, че досега не съм виждал никой, който да е стъпвал там. Тор и Один са бродили из нашите хълмове, спали са в нашите долини, любили са нашите жени, пили са от нашите ручеи и това ги прави някак близки и родни. Друго, което харесвам при тях, е, че не са обсебени от хората. Имат си свои вражди и любовни авантюри и през повечето време изобщо не ни обръщат внимание, докато християнският Бог сякаш си няма друга работа, освен да се занимава с нас. Измисля всевъзможни правила, заповеди и забрани и се нуждае от стотици свещеници и монаси, които да следят за спазването им. Струва ми се доста мрачен Бог, макар църквата все да повтаря колко много ни обичал. Никога не съм си позволявал глупостта да мисля, че Тор, Один или Ходер^[1] ме обичат, макар и понякога да се надявам, че ме считат достоен за тях.

Но Гутред искаше мощта на християнските реликви да работи за него, поради което, за огромна радост на Едред, помоли да бъде покръстен. Церемонията се състоя под открито небе, пред голямата църква, където младият крал бе потопен в огромна бъчва с речна вода, докато всички монаси издигаха молитвено ръце нагоре и славеха Бога. После го загърнаха в мантия, а Едред го короняса повторно, полагайки върху мократа му коса диадемата от позлатен бронз на покойния крал Осуалд. Намазаха челото му с миро, дадоха му меч и щит и го накараха да целуне както евангелието от Линдисфарена, така и устните на свети Кътбърт, чийто ковчег бе изнесен за целта отвън, пред очите на цялото множество. Гутред даваше вид, че се радва на случващото се, а абат Едред толкова се трогна, че измъкна украсения с гранати кръст от съсухрените пръсти на светията и го окачи на врата му. Впрочем украшението не се застоя дълго там — след като кралят бе показан с него на парцаливите си поданици сред руините на Кеър Лигалид, то бе върнато на мъртвия си собственик.

Вечерта се състоя пиршество. Храната бе оскъдна — само пушена риба, варено овнешко и корав хляб, затова пък пивото се лееше като река, така че на другата сутрин всички бяха махмурлии за първия Уитан, или кралски съвет на Гутред. Като датчанин той, естествено, не бе привикнал на подобни събития, където присъстваха всички танове и висши духовници, но Едред настоя Уитанът да се проведе без отлагане, а Гутред да го председателства.

Срещата се състоя в голямата църква. През нощта бе валяло и от рехавия тръстиков покрив се процеждаше вода, така че присъстващите постоянно се местеха, стараейки се да избегнат студените капки. Нямаше достатъчно столове или табуретки, затова насядахме по застлания с рогозки под, образувайки широк кръг около Едред и Гутред, които се настаниха край отворения ковчег на Кътбърт. Бяхме общо четирийсет и шестима души — половината духовници, а другата половина едри земевладелци от Кумбраланд, както саксонци, така и датчани. Обстановката бледнееше в сравнение с кралските съвети в Уесекс. Нямаше блясък, нито показно богатство. По ръцете на датчаните дрънчаха гривни, а неколцина саксонци носеха сребърни брошки, но всичко изглеждаше повече като сборище на фермери, отколкото като заседание на държавни големци.

Едред обаче имаше грандиозни идеи. Той започна, като ни запозна със събитията в останалата част от Нортумбрия. Знаеше какво се случва там, понеже получаваше доклади от свещениците из цялата страна. Според тези доклади Ивар още бил в долината на река Туеде, където водел люти, но разпокъсани сражения срещу силите на шотландския крал Аед.

— Кяртан Жестокия се спотайва в крепостта си и няма да излезе оттам, за да се бие — продължи Едред. — Остава единствено Егберт от Йоферуик, а той е слаб.

— Ами Елфрик от Бебанбург? — вметнах аз.

— Елфрик се е заклел във вярност на свети Кътбърт — отвърна абатът — и няма да стори нищо, което би накърнило паметта му.

Това може и да бе истина, но не пречеше любимият ми чичо да поиска моята кожа в отплата за верността си. Не казах нищо повече, само слушах как Едред предлага да сформираме армия и да се отправим на поход през хълмовете, за да превземем Йоферуик. При тези думи присъстващите се спогледаха изумено, но никой не дръзна да възрази — толкова силен бе авторитетът му. Мъжете очакваха, че от тях ще се иска да бъдат готови за отблъскване на нови атаки на викингите откъм Ирландия или евентуално на Еохайд от Страт Клота, а не да тръгнат из далечни земи, за да свалят крал Егберт.

Улф, най-богатият датчанин на Кумбраланд, накрая се намеси. Той бе възрастен, вероятно прехвърлил четирийсетте, осакатен и покрит с белези от честите сражения, но можеше да осигури петдесетина обучени войници на Гутред. За останалите части на Британия това би изглеждало скромно, но за Кумбраланд представляваше значителна сила. Сега той поиска да знае защо трябва да води хората си отвъд хълмовете.

— Ние нямаме врагове в Йоферуик — отбеляза, — а същевременно рискуваме да нападнат земите ни тук, докато ни няма.

Повечето присъстващи датчани замърмориха в знак на съгласие, но Едред бързо напипа слабото им място.

— В Йоферуик има несметни богатства — каза.

— Богатства? — повдигна вежди Улф, все още предпазливо.

— Сребро — кимна Едред. — А също злато и скъпоценни камъни.

— А жени? — попита някой.

— Йоферуик е гнездо на разврата — кимна Едред. — Дяволско свърталище, пълно с похотливи и сладострастни жени. Град на порока, който трябва да бъде пречистен от светото воинство.

При споменаването на похотливите и сладострастни жени очите на датчаните светнаха и повече никой не възрази на идеята да се нападне Йоферуик. След като градът бъдеше превзет — подвиг, който Едред изобщо не подлагаше на съмнение, — походът трябваше да продължи на север.

— Мъжете от Йоферуик ще подсилят нашите редици — заяви той. — Кяртан Жестокия е страхливец и няма да излезе срещу нас. Ще се крие в своята твърдина като паяк в мрежата си. И нека гние там, докато не настъпи часът да го смажем. Елфрик от Бебанбург също няма да създава проблеми, защото е християнин.

— Той е коварно копеле — изръмжах, но никой не ми обърна внимание.

— Тогава ще победим Ивар — продължи Едред. Зачудих се как нашата паплач ще се справи със стената от щитове на Ивар, но той явно не хранеше никакви съмнения. — Бог и свети Кътбърт ще се сражават редом с нас. Ще станем господари на Нортумбрия и Божията милост ще озари Халиверфолкланд, а ние ще издигнем на свети Кътбърт храм, който ще смае света.

Ето кое бе съкровеното желание на Едред — храмът. Заради него се вихреше цялата лудост. Храм на един мъртъв светец. С тази цел бе издигнал Гутред за крал, а сега гласеше война с цяла Нортумбрия. А на следващия ден пристигнаха осемте черни конници.

 

 

Разполагахме с общо триста петдесет и четирима мъже на боеспособна възраст, от които едва двайсет имаха метални ризници, а към стотина — кожени. Повечето от онези с ризниците имаха и прилични оръжия от рода на мечове или копия, докато другите бяха въоръжени с брадви, сърпове, коси и мотики. Едред ги величаеше като Армията на светеца, но ако аз бях този светец, веднага щях да си плюя на петите и да избягам обратно на небесата в очакване на нещо по-добро.

Една трета от армията ни се състоеше от датчани, а останалите бяха най-вече саксонци, макар че имаше и неколцина брити с дълги ловни лъкове. Лъковете можеха да бъдат страховити оръжия, затова нарекох бритите Гвардията на Кътбърт и им заръчах да бранят трупа на светеца, който явно щеше да ни придружава в завоевателната кампания. Тя щеше да започне веднага щом съберяхме достатъчно храна за бойците и фураж за конете. От последните разполагахме едва с осемдесет и седем, затова пристигането на ездачите бе повече от добре дошло.

Както споменах, те бяха общо осем, като водеха и четири резервни коня. Всички животни бяха тъмнокафяви или черни. Мъжете имаха хубави метални или кожени ризници, черни наметала и боядисани в черно щитове. Пристигнаха в Кеър Лигалид откъм изток, следвайки римската стена, която продължаваше от другата страна на реката. Прекосиха коритото й през брода, защото старият мост бе съборен от норвежците.

Те не бяха единствените новодошли. Хора се стичаха постоянно от всички страни — монаси, но също и бойци, обикновено носещи брадви или обковани с желязо тояги. Особеното при осмината бе, че се появиха в пълно бойно снаряжение. Бяха датчани и обясниха на Гутред, че идват от името на Хергист, който притежаваше земя в местност, наречена Хегостелдс. Хергист вече бил стар и не можел да дойде сам, затова изпратил най-добрите си мъже.

Водачът им, на име Текил, изглеждаше опитен воин — с четири гривни по ръцете, дълъг меч и твърдо, уверено лице. Всички бяха трийсетинагодишни с изключение на един, който бе съвсем млад, почти момче. Той бе и единственият без гривни за заслуги.

— Защо Хергист е решил да праща хора чак от Хегостелдс? — поинтересува се Гутред.

— Прекалено близо сме до Дънхолм, милорд — отвърна Текил. — И господарят ни се надява да унищожиш това гнездо на оси.

— Тогава сте добре дошли — рече Гутред и позволи на осмината да коленичат пред него и да му се закълнат във вярност.

Същия следобед бях излязъл в полето южно от Кеър Лигалид да обучавам личната му гвардия. Бях подбрал трийсетина читави мъже, водейки се единствено от принципа половината да са датчани, а другата половината — саксонци. Мъчех се да ги накарам да образуват стена от щитове, в която всеки датчанин да има саксонец за съсед. Резултатите бяха плачевни и аз се молех само да не им се налага да го правят в истински бой. Датчаните, привикнали от малки да боравят с оръжие, бяха малко по-добри, но им липсваше нужната дисциплина.

— Щитовете ви трябва да се застъпват — им крещях, — иначе сте мъртви! Искате ли врагът да ви разпори? Да видите как червата ви увисват до глезените? Ако не, докоснете проклетите щитове. Не така, задници такива! Десният ръб да излезе пред левия ръб на съседа! Ясно?

— Би трябвало да включиш хората на Текил в гвардията ми — подхвърли Гутред, наблюдаващ упражнението отстрани.

— Не искам да ги включвам — отвърнах.

— Защо?

— Защото не ги познавам.

— Не познаваш и тези тук — посочи той мъжете в редицата.

— Стига ми да знам, че са идиоти и че майките им е трябвало да си държат кълките събрани. Какви ги вършиш, Клапа? — викнах на един едър и непохватен млад датчанин. Бях забравил истинското му име, но всички го наричаха Клапа, което означава тромав. Беше селско момче, силен като бик, но схващаше малко бавно. Сега мигаше на парцали, докато крачех към него. — Кажи ми какво се очаква от теб?

— Да стоя близо до краля — изломоти той.

— Правилно! — кимнах, защото това бе първият и най-важен урок, който трябваше да набия в главите на новоизлюпените си гвардейци. И все пак не това бе отговорът, който очаквах. — А сега да чуем какво трябва да правиш в стената от щитове — издумках го с юмрук по мускулестата гръд.

Той помисли секунда-две, сетне лицето му грейна.

— Да държа щита високо!

— Браво! — възкликнах, повдигайки щита му. — Не си го мотай около пръстите на краката! А ти какво се хилиш, Райпър? — Райпър беше саксонец, слаб и жилав като невестулка за разлика от масивния Клапа. Прозвището му означаваше крадец, защото си беше именно такъв. Ако законите се прилагаха стриктно, трябваше да го жигосат и нашибат с камшици, но аз харесвах дяволитостта в живите му очи и се надявах да направя от него ловък убиец. — Знаеш ли какво си ти, Райпър? — ударих с длан по щита му. — Ти си един ерслинг. Клапа, какво значи ерслинг?

— Задник, милорд.

— Точно така, задници! А сега щитовете горе! Горе, казах! Да не искате хората да ви се смеят? — посочих към другите групи мъже, разиграващи сражения из голямата ливада. Воините на Текил също бяха тук, но седяха на сянка и само гледаха случващото се, демонстрирайки, че нямат нужда от обучение.

— Знаеш ли — обърнах се към Гутред, — не бива всички добри бойци да са включени в гвардията ти.

— Защо? — попита той.

— Защото така ще се окажеш обграден, щом всички други избягат. И ще те убият. Няма да бъде приятно.

— Същото се случи с баща ми в битката срещу Еохайд — призна младият крал.

— Предлагам да сложим Текил на единия фланг, а Улф и неговите войници — на другия.

Улф, вдъхновен от мечтите за купища сребро и похотливи жени, бе зарязал тревогите и вече нямаше търпение да тръгне срещу Йоферуик. Той още не знаеше за пристигането на черните конници, защото се бе отправил извън Кеър Лигалид с хората си да събира фураж и храна.

Разделих гвардейците на два отряда и ги накарах да се бият помежду си, като първо им наредих да увият мечовете в плат, за да не се изколят. Желание не им липсваше, но имаха още много да учат. В крайна сметка щяха да станат бойци, освен ако първо не срещнеха армията на Ивар, в който случай щяха да умрат. След известно време, щом крайниците им натежаха, а лицата им плувнаха от пот, обявих почивка. Забелязах, че датчани и саксонци сядат поотделно, но това бе нормално да се очаква. Изграждането на доверие не става за един ден. Поне можеха що-годе да общуват помежду си — в Нортумбрия датският и саксонският език до голяма степен се бяха преплели. Те бездруго имаха сходно звучене и хората се разбираха едни други, стига да произнасяха думите ясно и отчетливо. Понякога дори беше трудно да разбереш кой е датчанин, а кой саксонец. Имаше и такива от смесени родители — датски баща и саксонска майка, но не и обратното.

— Мисля да се оженя за саксонка — сподели ми Гутред. Бяхме стигнали до края на съседната нива, където няколко жени кълцаха слама и я разбъркваха с овес. Щяхме да носим сместа за храна на конете по време на похода.

— Защо си решил така? — попитах.

— За да покажа, че Халиверфолкланд принадлежи и на едните, и на другите.

— Казва се Нортумбрия, а не Халиверфолкланд — вметнах раздразнено.

— Все едно — сви рамене той, сякаш названието нямаше значение. — Но държа саксонката да бъде красива. Подобно на Хилд, само дето Хилд е твърде стара.

— Стара? — подсмихнах се.

— На мен ми трябва някоя тринайсет-четиринайсетгодишна, току-що напъпила и готова да ражда бебета. — Гутред прескочи един нисък плет и слезе по стръмния бряг към ручея, течащ на север към река Хедене. — В Йоферуик дали ще се намерят хубави саксонки?

— Но държиш да е девствена, нали?

— Определено — кимна той след кратък размисъл.

— В такъв случай може и да са останали една-две в Йоферуик.

— Жалко, че ти си с Хилд — рече неопределено той.

— В смисъл?

— Ако не бяхте заедно, от теб можеше да стане добър съпруг за Гизела.

— Хилд и аз сме само приятели — отвърнах, което бе самата истина. От поклонението пред тялото на свети Кътбърт насам тя се бе вглъбила в себе си и избягваше ласките ми. Знаех, че усеща зова на своя Бог и я питах дали не иска отново да стане монахиня, но тя само поклати глава и отвърна, че още не е готова.

— Но май е ще по-добре да я омъжа за някой крал — продължи Гутред, без да обръща внимание на думите ми. — Да речем, за Аед от Шотландия. Да го усмиря с брачните окови. А още по-полезно ще бъде да я дам за сина на Ивар. Смяташ ли, че е достатъчно красива?

— Разбира се, че е!

— Конска муцуна — засмя се Гутред на стария й прякор. — Като малки с нея идвахме да се къпем тук. — Той свали ботушите си, остави ги на брега и нагази срещу течението. Аз го последвах покрай ручея, привеждайки се под надвисналите клони. Около ушите ми бръмчаха мухи, а дрехите ми лепнеха от пот. Денят бе душен и горещ.

— Да не си решил да ловиш риба под камъните? — попитах.

— Не, търся един остров.

— Надали ще е много голям — подхвърлих. Ручеят бе широк едва няколко крачки и дълбок до коляно.

— Стори ми се достатъчно голям, когато бях на тринайсет.

— Достатъчно голям за какво? — шляпнах една конска муха върху ризницата си. Жегата почти ме караше да съжалявам, че съм я надянал, но от опит знаех, че човек трябва да привиква с нея като с втора кожа — иначе се чувства тромаво и неловко в боя. Махнех ли я, ми се струваше, че боговете са ме дарили с криле.

— За мен и за една саксонка на име Идит — ухили се Гутред. — С нея загубих девствеността си. Беше сладко момиче.

— Вероятно все още е.

— Не — поклати глава той. — Намушка я бик и умря.

После продължи да гази, подмина обрасла с папрат плитчина и след петдесетина крачки нададе радостен вик, защото бе открил мястото. Настигнах го и съжалих бедната Идит — невзрачното островче бе скалисто и трябва здравата да бе протрило кльощавия й задник.

Гутред седна и започна да мята камъчета във водата.

— Смяташ ли, че можем да победим? — ме попита.

— Вероятно ще ни се удаде да превземем Йоферуик, стига Ивар да не се е върнал.

— А ако се е върнал?

— Тогава сме мъртъвци.

Челото му се смръщи.

— Можем да преговаряме с Ивар.

— Това би направил Алфред — отвърнах.

— Чудесно! — ободри се Гутред. — А аз ще му предложа Гизела за снаха.

Пуснах последното покрай ушите си.

— Но Ивар няма да преговаря с нас. Той ще се бие, защото е Лотброк и си служи с приказки само когато му трябва да печели време. Вярва в меча, копието, щита, бойната брадва и в смъртта на враговете си. С такива като него не можеш да преговаряш — трябва да се биеш, а ние нямаме армия за целта.

— Но щом Йоферуик падне — възрази енергично кралят, — тамошните хора ще се присъединят към нас. Армията ни ще нарасне.

— Наричаш това армия? — подсмихнах се. — Ивар води закалени в сражения воини. Изправим ли се едни срещу други, нашите датчани ще се присъединят към тях.

Върху честното му лице се изписа неподправена изненада.

— Но те се заклеха във вярност към мен!

— И все пак ще минат на негова страна — уверих го мрачно.

— Какво препоръчваш тогава?

— Да превземем Йоферуик — отвърнах след кратък размисъл, — да го плячкосаме и да се върнем пак тук. Ивар няма да ни последва, защото не го е грижа за Кумбраланд. Тогава ще можеш да управляваш тук и да се надяваш той да те забрави.

— Едред няма да остане във възторг.

— Какво иска той?

— Своя храм.

— Може да го построи и тук.

Гутред поклати глава.

— Решил е да го направи на източния бряг, защото там живеят повече хора.

Предположих, че идеята на абата е да издигне светилище, което да привлича хиляди поклонници и да пълни сандъците на църквата с пари. Тук, в пущинаците на Кеър Лигалид, трудно можеше да разчита на реки от вярващи.

— Но нали ти си господарят — възразих. — Ти даваш заповедите, а не Едред.

— Вярно е — рече сухо той, мятайки поредното камъче. После ме изгледа особено. — Кажи ми кое прави Алфред добър крал?

— Кой казва, че е добър?

— Всички. Според отец Уилибалд е най-славният владетел от Карл Велики насам.

— Зарежи Уилибалд. На него чавка му е изпила ума.

— Не харесваш ли Алфред?

— Мразя проклетото копеле.

— Но той е воин, създател на закони…

— Никакъв воин не е! — прекъснах го презрително. — Той ненавижда сраженията. Трябва да ги води, но не му допадат, а е и прекалено кекав, за да застане в стената от щитове. Виж, за законите съм съгласен. Направо ги обожава. Мисли си, че ако въведе достатъчно закони, на земята ще настъпи рай.

— Но защо тогава хората го смятат добър? — попита озадачено Гутред.

Загледах един орел, кръжащ високо в небесната синева, и се помъчих да отговоря безпристрастно.

— Алфред е справедлив. Държи се честно с околните, или поне с повечето от тях. Можеш да разчиташ на думата му.

— Това не е ли хубаво?

— Но същевременно е набожен, досаден и вечно угрижен киселяк — допълних. — Това е истинската му същност.

— Аз също ще бъда справедлив — заяви Гутред. — Ще накарам поданиците да ме харесват.

— Те вече те харесват — уверих го. — Но трябва и да се боят от теб.

— Да се боят? — Идеята явно не му се понрави.

— Нали си крал.

— Аз ще бъда добър крал — рече разпалено той. И тъкмо тогава хората на Текил ни нападнаха.

Трябваше да се досетя. Осем въоръжени до зъби мъже не прекосяват планини и гори, за да се присъединят към чужда кауза. Те бяха нарочно изпратени и не от някой си Хергист от Хегостелдс, а от Кяртан Жестокия. Бесен от причиненото на сина му унижение, той бе изпратил черните конници да ни издирят. Не им бе отнело дълго да разберат, че сме поели покрай римската стена, и ето че сега заварваха Гутред и мен сами на дъното на тази уединена долина в жаркия летен ден.

Те се впуснаха надолу по сипея с оръжия в ръце и аз успях да извадя Змийския дъх, но Текил и още двама ме отблъснаха назад към ручея. Отначало успях да парирам атаката, но скоро се озовах по гръб във водата. Един от мъжете притисна гърдите ми с коляно, а друг задържа главата ми под повърхността, докато с ужас не осъзнах, че се давя. Светът около мен потъмня. Исках да извикам, но от устата ми не излизаше нито звук. После Змийския дъх бе изтръгнат от десницата ми и изгубих съзнание.

Свестих се върху малкото островче. Осмината бяха наобиколили Гутред и мен, държейки мечовете в готовност. Текил ритна встрани острието, опряно в гърлото ми, и приклекна до мен.

— Утред Рагнарсон, нали? Ако не се лъжа, наскоро си имал среща със Свен Едноокия, който ти праща поздрави — рече ухилено. Не отвърнах нищо и той продължи: — Няма ли случайно да извадиш сгънатия кораб „Скидбладнир“ от кесията си и да отплаваш с него към Нифлхайм?

Продължих да мълча, само дишах хрипливо и изкашлях малко вода. Исках да се бия, но беше безнадеждно. Текил бе изпратил двама от своите хора да доведат конете, но оставаха още шестима опитни воини, които ни наблюдаваха зорко.

— Жалко, че не хванахме и курвата ти — рече Текил. — Кяртан искаше да се позабавлява с нея.

Събрах цялата си останала сила и опитах да стана, но един от мъжете ме сръчка с оръжие в корема. Текил само се засмя, сетне разкопча и свали колана ми. Опипа кесията и кимна доволно при звъна на монетите.

— Чака ни дълго пътешествие, Утред Рагнарсон, а не искаме да ни избягаш. Ситрик, оковите!

Младото момче, единственото от групата без гривни по ръцете, доближи неспокойно и извади от кожена торба два чифта робски окови.

— Него можете да оставите тук — кимнах към Гутред.

— О, Кяртан би желал да окаже гостоприемство и на него, но не чак толкова, колкото да поднови познанството си с теб — рече шеговито Текил, сетне ми смигна и извади от пояса си тънък нож, толкова остър, че ръбът му изглеждаше назъбен. — Впрочем, Утред Рагнарсон, за да сме сигурни, че няма да ти хрумне да избягаш, той заръча да ти резна сухожилията на краката. Без сухожилия човек не може да тича, нали? Също така ще ти извадя едно око. Свен поиска да оставя едното за него, но каза, че няма нищо против да извадя другото, за да те направя по-послушен. А аз искам да бъдеш послушен. И така, кое око предпочиташ да ти извадя, Утред Рагнарсон? Лявото или дясното?

За пореден път премълчах, но признавам, че бях здравата изплашен. Помъчих се отново да стана, но двама мъже бяха приковали ръцете ми към земята. После върхът на ножа докосна кожата точно под левия ми клепач и Текил се усмихна.

— Кажи сбогом на окото си, Утред Рагнарсон.

Ярката светлина на слънцето се отразяваше от острието, изпълвайки взора ми с нетърпимо сияние. И днес, толкова години по-късно, още виждам това сияние.

И още чувам писъка.