Бърнард Корнуел
Повелителите на Севера (11)

Глава осма

Бяхме общо седемдесет и шест бойци, включително Стеапа и аз. Всичките на коне, снабдени с добри оръжия, шлемове и метални или кожени ризници. Четирийсет слуги водеха резервни животни, натоварени с щитове и провизии, но те не влизаха в бройката. Някога Рагнар можеше да събере над двеста мъже, но мнозина бяха загинали при Етандун, а други си бяха намерили други господари през дългото му отсъствие. И все пак представлявахме страховита гледка. Яздехме под неговото знаме с орлово крило. То беше истинско орлово крило, заковано за върха на дълъг прът. Още две подобни крила украсяваха шлема му.

— Мечтаех си за това — каза ми той, докато яздехме редом един с друг. — През цялото време, докато бях заложник, си мечтаех пак да тръгна на война. Нищо не може да се сравни с това усещане, Утред, нищо!

— Ами жените?

— Жените, да! Война и жени! — Той подвикна от радост, а жребецът му запреде с уши и изпръхтя, сякаш споделяше доброто настроение на господаря си. Намирахме се в челото на колоната, но Рагнар бе изпратил дузина съгледвачи далеч пред нас. Те си държаха очите отворени, разговаряха с пастирите и научаваха последните слухове. Подаваха си сигнали един на друг, както и обратно към нас. Бяха като глутница хрътки, душещи въздуха, за да уловят следата на Гутред, която очаквахме, че в крайна сметка ще ни отведе на запад, към Кумбраланд. Отначало напредвахме бавно, защото не бяхме уверени в посоката, което изнервяше нетърпеливия отец Беока. Накрая съгледвачите получиха сигурни сведения, че дирята води на изток и ние пришпорихме конете към хълмовете.

— Изглежда, че Гутред се опитва да стигне обратно в Йоферуик — предположи Рагнар.

— Твърде късно е да се връща там — отвърнах.

— Или пък се е паникьосал и вече сам не знае какво прави.

— Виж, това е по-вероятно.

Придружаваха ни двайсетина жени, сред които и Брида. Тя носеше кожена ризница, а върху нея черно наметало, пристегнато на шията с изящна брошка от сребро и черен кехлибар. Косата й бе вързана с черна панделка отзад на тила, а на хълбока й висеше дълъг меч. Беше се превърнала в красива и властна жена за ужас на отец Беока, който я познаваше от дете. Закърмена като християнка, тя бе загърбила вярата и това наред с красотата и увереността й не му даваше мира.

— Тя е вещица — изсъска ми поверително веднъж.

— Ако е вещица — отвърнах, — толкова по-добре, че е на наша страна.

— Господ ще ни накаже, да знаеш!

— Тези земи не са на твоя Господ, а на бог Тор.

Той се прекръсти, за да отблъсне ереста, съдържаща се в думите ми.

— А ти какви ги вършеше снощи? — продължи негодуващо. — Как можа изобщо да ти мине през ума, че може да станеш крал?

— Много лесно. Аз произхождам от крале. А твоите предци какви са били, отче? Свинари?

— Кралят е богопомазано същество — пусна репликата ми край ушите си той. — Избран лично от Всевишния и от всички светии. Допускаш ли, че би могъл да замениш Гутред на трона на Нортумбрия, след като лично блаженият Кътбърт го е отвел там?

— Ами тогава да обръщаме конете и да се прибираме у дома.

— У дома? — ужаси се отчето. — Защо?

— След като свети Кътбърт е отвел Гутред до трона, нека той го закриля. Ние не сме му необходими. Нека сам си води битките, подкрепян от своя съсухрен мъртвец. А хрумвало ли ти е, че може и вече да е станало?

— Кое да е станало?

— Битката. Че Гутред е победен и лежи мъртъв в някое дере или пък е окован в робските вериги на Кяртан?

— Боже опази — прекръсти се отново Беока.

— Не се притеснявай, още не се е стигнало дотам — успокоих го.

— Откъде знаеш?

— Щяхме да срещнем бегълци — отвърнах, макар че нямаше как да съм сигурен. Нищо чудно Гутред да се сражаваше дори в момента, макар вътрешното усещане да ми говореше, че е жив и не се намира далеч. Това усещане е трудно да се опише. То е инстинкт, също толкова труден за проумяване, колкото и Божието послание в полета на птиците, но аз съм се научил да му вярвам.

И то за сетен път не ме подведе, защото още преди пладне един от съгледвачите ни се зададе, препускайки в галоп през полето. Той спря запотения си кон пред нас, хвърляйки във въздуха чимове трева, и съобщи, че в долината на река Суейл, край Кетрехт, има голяма група хора.

— От нашата страна на реката ли са? — попита Рагнар.

— Да, милорд, в старата крепост. Обградени са вътре.

— Обградени?

Мъжът обясни, че изходите на крепостта са завардени от друга войска. Той не се бе приближил достатъчно, за да разпознае знамена или отличителни знаци, бързайки да ни съобщи вестта, че Гутред може да е наблизо, но други двама се бяха спуснали в долината.

Ускорихме крачка. Облаците над главите ни се сгъстиха и заваля краткотраен дъжд. Той тъкмо спираше, когато насреща ни се зададоха двамата съгледвачи. Те бяха ходили до самите стени и разговаряли с войниците там.

— Гутред е в крепостта — докладва единият.

— А кой го е обсадил?

— Хора на Кяртан, милорд — ухили се боецът, знаейки, че щом става дума за хора на Кяртан, битката е гарантирана. — Към шейсетина на брой. Само шейсет!

— А самият Кяртан там ли е? Или Свен?

— Не, предвожда ги мъж на име Ролф.

— Говорихте ли с него?

— Да, и дори пихме от пивото му. Задачата му е да пази Гутред да не избяга до идването на Ивар от юг.

— Ивар, а не Кяртан? — учуди се Рагнар.

— Това, което научихме, е, че Кяртан не мърда от Дънхолм, а Ивар ще дойде веднага щом подсигури гарнизона на Йоферуик.

— Долу в долината има шейсет души на Кяртан! Шейсет души за убиване! — викна Рагнар към хората си, а ръката му инстинктивно посегна към дръжката на Сърцеразбивача. Това бе неговият меч, носещ същото име като този на Рагнар-старши, за да му напомня дълга да отмъсти за смъртта на баща си. Той нареди на един слуга да му донесе щита, сетне се обърна пак към съгледвачите: — А вие за какви се представихте?

— За войници на Хакон, милорд. Казахме, че обикаляме да търсим него.

— Добре сте направили — кимна Рагнар и им даде няколко сребърни монети. — А с колко мъже разполага Гутред в крепостта?

— Според Ролф са към сто.

— Сто? И не се опитва да пробие обсадата?

— Не, милорд.

— Голям крал, няма що — изсумтя презрително Рагнар.

— Ако влезе в битка, в крайна сметка ще му останат по-малко от петдесет — намесих се аз.

— И какво според теб върши там?

— Моли се навярно.

Гутред, както по-късно узнахме, действително бе изпаднал в паника. След осуетения си опит да достигне Бебанбург бе поел на запад към Кумбраланд в надеждата да открие приятели в познатите земи. Но лошото време го бе забавило, а постоянното присъствие на конници, наблюдаващи отдалеч, го бе изпълнило със страх от засади сред стръмните хълмове. Затова бе решил да свърне към Йоферуик, но в крайна сметка бе стигал едва до римската крепост, охранявала някога брода на река Суейл при Кетрехт. Част от войниците му го бяха напуснали, предусещайки, че ако останат с този крал, ги очаква единствено смърт. Напълно отчаян, той бе разпратил хора да търсят помощ от християнските танове в Нортумбрия, но ние бяхме видели труповете из пътя и знаехме, че такава помощ няма да дойде. Сега бе приклещен като плъх в капан. Шейсетте души щяха да го държат в Кетрехт, докато Ивар не дойде да го убие.

— Ако Гутред се моли — рече назидателно Беока, — то явно молитвите му са чути.

— Искаш да кажеш, че християнският Бог ни е изпратил? — попитах.

— Че кой друг? — изпъчи гърди той и отупа прахта от расото си. — Щом срещнем Гутред, ще оставиш мен да говоря първи.

— Смяташ ли, че сега е време за церемонии?

— Аз съм посланикът, не го забравяй! — изпротестира той. Насъбраното му негодувание бликна изведнъж, като пълноводен поток. — Нямаш и понятие от чест и достойнство! Аз съм посланикът! И какво целеше снощи, като заръча на оня ирландски дивак да ми резне гръкляна?

— Да те накарам да замълчиш, нищо повече.

— Ще разкажа на Алфред за твоето безочие. Можеш да бъдеш сигурен!

Той продължи да се жалва, но аз вече не го слушах, защото бяхме превалили хълма и пред нас се простираше като на длан долината на виещата се река Суейл. Укреплението бе недалеч от южния й бряг. Старите земни валове образуваха широк квадрат, в който бе затворено селището Кетрехт, с издигащата се в средата му църква. Тук реката се пресичаше от великолепния римски път, водещ от Йоферуик към негостоприемния Север, а част от каменната арка на моста все още стоеше.

С приближаването си видяхме, че Кетрехт е пълен с хора и коне. Над фронтона на църквата се вееше знамето на Гутред, с изображението на свети Кътбърт. Една група от войниците на Кяртан се бяха разположили северно от реката, блокирайки бягството през брода, а останалите лагеруваха в полето от южната страна. Бяха като ловни кучета, завардили изходите на лисича дупка.

Рагнар спря коня си. Хората му промушваха ръце през ремъците на щитовете и разхлабваха мечовете в ножниците, готвейки се за битка. Аз използвах възможността да огледам крепостта, която се намираше в окаяно състояние. Земните валове отдавна се бяха сринали, запълвайки рова, а ограда от колове нямаше, така че човек спокойно можеше да прекрачи вътре, без дори да забавя ход. Нищо не пречеше на шейсетте конници да влязат, но те предпочитаха да обикалят наоколо и да крещят обиди на обсадените. Повечето от хората на Гутред се бяха скупчили около църквата. Щом ни зърнаха, вероятно решиха, че сме нови врагове, защото се стекоха към южния край на укреплението. Замислих се дали и Гизела не е сред тях. Спомних си погледа на тъмните й очи, засенчени от дългите ресници, и неволно отпуснах юздите. За този миг бях мечтал през двете адски години, прекарани зад греблата на Свери, затова дори сега не изчаках Рагнар. Пришпорих коня и полетях сам към долината на река Суейл.

 

 

Беока естествено ме последва, грачейки, че той е посланикът на Алфред и затова трябва първи да се яви пред Гутред. Към средата на хълма обаче изгуби равновесие и падна от седлото. Оставих го да лази с отчаяни вопли из тревата и да се мъчи да хване кобилата си.

Късното есенно слънце озаряваше ярко земята, още мокра от дъжда. Лъчите му се отразяваха от ризницата и шлема, от центъра на щита и гривните по ръцете ми и аз целият блестях като бог на войната. Извърнах се да видя дали Рагнар идва подир мен, но той свърна на изток, очевидно с намерение да пресече отстъплението на хората на Кяртан покрай брега.

Достигнах подножието на хълма и без да забавям скорост, продължих към римския път. Подминах християнско гробище, осеяно с могилки земя и малки дървени кръстове. Всичките те бяха обърнати към големия кръст, предназначен да покаже на християните посоката към Йерусалим в деня, в който те вярваха, че мъртвите ще се надигнат от гробовете си. Пътят ме отведе право към южния вход на крепостта. Обсадените наблюдаваха отгоре, а неколцина войници на Кяртан излязоха насреща ми, но без да проявяват безпокойство. В крайна сметка изглеждах като датчанин и бях сам, а те — много, при това мечът ми все още беше в ножницата.

— Кой от вас е Ролф? — извиках, щом стигнах до тях.

— Аз — обади се едър, чернобрад мъж. — А ти кой си?

— Твоята смърт — отвърнах и като извадих Змийския дъх, впих пети в хълбоците на жребеца си. Животното полетя в галоп и преди Ролф да успее да посегне към оръжието, моето острие го улучи във врата с такава сила, че главата му отхвръкна заедно с шлема и се отърколи на пътя. Аз се смеех, обхванат от дивата радост на битката. Пред мен стояха още трима мъже и никой от тях не реагира. Те само гледаха потресени как обезглавеният труп на командира им се олюлява в седлото. Насочих се към средния, изблъсках коня му встрани със своя и му нанесох удар със Змийския дъх. След това между мен и крепостта вече не остана никой.

На входа й стояха петдесетина от обсадените. Конници почти нямаше, затова пък почти всички държаха в ръце мечове или копия. Зърнах и самия Гутред, с озарени от слънцето руси къдрици, а до него — Гизела. Толкова пъти безуспешно се бях опитвал да извикам лицето й в паметта си през дългите дни на робството. А ето че сега тя стоеше пред мен и изглеждаше толкова близка и позната с широката уста и предизвикателните си очи. Беше облечена в бяла ленена роба, пристегната на кръста със сребърна верига. Косите й, прибрани като на омъжена жена, бяха скрити под прилепнало боне. Тя държеше под ръка брат си, който се взираше невярващо в събитията, разиграващи се около несигурното му убежище.

Двама от хората на Кяртан ме последваха, докато останалите се суетяха, раздвоени между шока от смъртта на Ролф и ненадейната поява на отряда, предвождан от Рагнар. Извърнах се към преследвачите си толкова рязко, че копитата на жребеца ми изровиха размекнатата земя. Това ги накара да отстъпят. Единият бе бърз, но конят на другия накуцваше. Той дочу, че го настигам, и хвърли меча си назад в отчаян опит да се спаси. Отблъснах острието с щита, а после забих Змийския дъх в гърба на мъжа, изтеглих го и нанесох повторен удар през лицето му. Мъжът нададе агонизиращ писък и се строполи от седлото. Заобиколих го, свалих шлема от главата си и с окървавен меч препуснах обратно към входа.

Разбира се, това бе самохвалство. Чисто самохвалство. Абсурд бе да се опълча сам срещу шейсет души, но нали Гизела гледаше. Всъщност особена опасност за мен нямаше. Хората на Кяртан не бяха готови за бой, а ако сега ме подгонеха, лесно щях да намеря убежище в крепостта. Но те не ме гонеха. Бяха твърде разтревожени от приближаването на Рагнар, затова ги зарязах и влязох при обсадените.

— Да не сте забравили да се биете? — им извиках. Нарочно игнорирах Гутред и дори Гизела, макар че нарочно бях свалил шлема, за да ме познае. Сигурен бях, че ме наблюдава. Усещах изумлението във взора на тъмните й очи и се надявах, че това е радостно изумление. — Всички онези копелета трябва да умрат! — посочих с върха на меча си навън. — Всички до последния, затова излезте и ги убийте!

Тогава връхлетя Рагнар и се разнесе трясък на щитове, звън на мечове, вопли на хора и цвилене на коне. Противниците се огънаха под напора му и заотстъпваха нагоре и надолу по течението на реката. Огледах лицата пред себе си.

— Райпър! Клапа! — извиках. — Какво гледате, спрете ги!

Двамата стояха с увиснали челюсти, сякаш виждаха пред себе си призрак, какъвто в известен смисъл и бях. Особено се радвах да видя Клапа, чието присъствие означаваше, че Гутред още не е изгубил напълно верността на датчаните.

— Клапа, задник такъв, престани да се пулиш! Скачай в седлото и се бий!

— Да, милорд!

Продължих напред, докато не се оказах лице в лице с Гутред. Зад гърба ми се вихреше касапница. Неговите хора бързо се отърсваха от вцепенението и бързаха да се присъединят към нея, но той се бе вторачил единствено в мен. Стоеше неподвижно, заобиколен от свещениците и Гизела, а в изражението му се четеше страх.

— Помниш ли ме? — попитах хладно.

Отговор не последва.

— Ще направиш добре, ако дадеш кралски пример и посечеш неколцина врагове. Имаш ли кон?

Той кимна все така безмълвно.

— Тогава яхвай го и влизай в сражението.

Гутред само отстъпи крачка назад. Слугата доведе коня му, но той не го възседна. Обърнах се към Гизела, която ме гледаше с пламнал взор. Исках да промълвя, но сега бе мой ред да се лиша от дар слово. Някакъв свещеник я затегли встрани, но аз насочих към него окървавеното острие на Змийския дъх и той замръзна. Струваше ми се, че съм останал без дъх, че целият свят е притихнал в очакване. Порив на вятъра разроши кичура черна коса, подаващ се изпод бонето й. Тя го отметна с ръка, после се усмихна.

— Утред — произнесе името ми сякаш за първи път.

— Гизела — успях да изрека най-сетне.

— Знаех, че ще се върнеш.

— Ти нямаше ли да се биеш? — изръмжах на зяпащия отстрани Гутред и той избяга като бито куче. Сетне викнах на едно момче да доведе коня на мъжа, когото бях наръгал в гърба. — Качи се — казах на Гизела и тя се изкатери в седлото, като подви неловко поли и напъха кални обувки в стремената. После протегна ръка и докосна бузата ми.

— Отслабнал си.

— Ти също.

— Бях нещастна от мига, в който се разделихме. — Тя задържа още малко длан върху бузата ми, сетне я дръпна и като свали с рязко движение бонето, разпусна гарвановочерните си коси. — Каквото и да казват, аз всъщност не съм омъжена.

— Поне засега — отвърнах с преливащо от радост сърце, без да снемам взор от нея. Ето че отново бяхме заедно, а безкрайните месеци на робство бледнееха в съзнанието ми, сякаш никога не се бяха случвали.

— Е, уби ли достатъчно врагове? — попита дяволито тя.

— Още не.

И ние препуснахме към клането.

 

 

Няма как да изтребиш една вражеска армия до крак. Или поне рядко се случва. Винаги, когато възпяват някоя битка, поетите държат да подчертаят, че никой не се е спасил. Освен ако поетът също не е участвал в битката — тогава обикновено оцелява само той. Странно как песнописците изваждат такъв голям късмет, но какво ли разбират те? Никога не съм виждал някой от тях да застава в стена от щитове. И все пак край Кетрехт трябва да сме изклали над петдесет от хората на Кяртан. После всичко стана хаотично, защото хората на Гутред не правеха разлика между последователите на Кяртан и датчаните на Рагнар. Така в суматохата част от враговете успяха да отърват кожите. Финан, атакуван от двама бойци на Гутред, бе убил и двамата и тъкмо се канеше да нападне трети, когато го спрях.

— Чакай, той е от нас — извиках.

— Прилича на плъх — изръмжа Финан.

— Името му е Ситрик и навремето ми се врече във вярност.

— И все пак прилича на плъх.

— Ти на наша страна ли си, или се присъедини към войската на баща си? — попитах Ситрик.

— Господарю! — извика младежът, щом ме позна, сетне притича и падна на колене в изровената от копита кал до коня ми. — На ваша страна съм!

— И не си се клел на Гутред?

— Той никога не е искал това от мен.

— Но си му служил? Не си избягал обратно в Дънхолм?

— Не, не, останах с краля.

— Така е — потвърди и Гизела.

Подадох Змийския дъх на Гизела, после се наведох и протегнах десница на Ситрик.

— Значи все още си ми верен?

— Разбира се! — той сграбчи невярващо ръката ми.

— Но каква полза, след като не можеш да победиш един мършав ирландец като този?

— Той е много бърз, господарю.

— Е, тогава ще трябва да усвоиш триковете на Финан — рекох и потупах младежа по бузата. — Радвам се да те видя, Ситрик.

Рагнар бе пленил двама мъже и Ситрик разпозна по-високия от тях.

— Името му е Хога — ми каза.

— Е, вече е Хога мъртвецът — отвърнах, знаейки, че Рагнар няма да пощади никого от хората на Кяртан, докато самият Кяртан бе жив. Тук ставаше дума за кръвна вражда, за всепоглъщаща омраза. Рагнар едва започваше да отмъщава за смъртта на баща си, но за момента Хога и по-ниският му другар сякаш се надяваха, че ще оцелеят. Говореха оживено, описваха как Кяртан разполагал с близо двеста бойци в Дънхолм и как освен хората, изпратени тук под командването на Ролф, предоставил голям отряд в подкрепа на Ивар.

— Но защо не е дошъл сам начело на цялата си армия? — поинтересува се Рагнар.

— Не иска да оставя Дънхолм, в случай че Елфрик от Бебанбург реши да нападне в негово отсъствие.

— А Елфрик заплашвал ли е да го стори? — намесих се аз.

— Нямам представа.

Подобно дръзко начинание не бе в стила на моя чичо, макар и да допусках, че би тръгнал да спасява Гутред, ако знаеше къде да го открие. Той искаше мощите на светеца, а също и Гизела, но не на всяка цена. Положително не би рискувал да изгуби Бебанбург, точно както и Кяртан не рискуваше Дънхолм.

— Знаеш ли дали Тира е още жива? — поднови разпита Рагнар.

Хога се поколеба, преди да отговори.

— Жива е, но луда, милорд. Съвсем луда.

Рагнар изгледа изпитателно двамата пленници и те се сконфузиха под взора му, но после той вдигна лице към небето, където високо над хълмовете на запад кръжеше ястреб.

— Кажете ми — попита с тих и почти дружелюбен глас — от колко време служите на Кяртан?

— От осем години — рече Хога.

— А аз от седем — додаде другият.

— Значи и двамата сте били с него — продължи все така кротко Рагнар, — преди да се укрепи в Дънхолм?

— Да, милорд.

— И сте били с него — тук тонът му изведнъж стана суров, — когато поведе хората си към Сюнингсвейт. Когато изгори бащиния ми дом. Когато уби родителите ми, а сестра ми направи курва на сина си?

Никой от двамата не отговори. По-ниският се разтрепери, а Хога се озърна, сякаш търсейки път за бягство, но отвред го заобикаляха само въоръжени датчани на коне.

— Не, милорд — простена, щом видя Рагнар да вади Сърцеразбивача.

— Да — изръмжа Рагнар и замахна с разкривено от гняв лице. Трябваше да слезе от седлото, за да довърши делото. Пленниците вече бяха мъртви, а той продължаваше да кълца като обезумял падналите им тела. Обърнах се към Гизела. Тя стоеше спокойно, но усетила погледа ми, се обърна с леко изражение на триумф, задето не е изпаднала в ужас от гледката.

— Те заслужаваха ли го? — попита.

— Напълно — отговорих.

— Добре тогава.

Брат й от своя страна пропусна зрелището. Беше уплашен от мен, за което не го винях, а още повече от опръскания в кръв Рагнар, затова благоразумно се оттегли към селището. Отец Беока междувременно успя да открие част от свещениците на Гутред и да поговори с тях. Сега се зададе, куцукайки, с думите:

— Решено е представянето пред краля да се състои в църквата. — В този миг забеляза двете разфасовани тела, чиито глави се въргаляха отстрани. — Мили Боже, кой стори това?

— Рагнар.

Отчето се прекръсти.

— Както вече казах, срещата е в църквата. И се постарай да избършеш тази кръв от ризницата си, Утред. Все пак сме посланици!

Обърнах лице на запад и видях шепа бегълци да се отдалечават по посока на хълмовете. Без съмнение щяха да прекосят реката нагоре по течението и да се присъединят към другарите си на отсрещния бряг. А после всички заедно да се приберат в Дънхолм, за да отнесат на Кяртан вестта за своя разгром. Щом чуеше за знамето с орлово крило, той щеше да разбере, че Рагнар се е завърнал от Уесекс.

И може би, въпреки че се намираше върху непристъпната си скала, скрит зад високите стени, в сърцето му щеше да се прокрадне страх.

 

 

Препуснах към църквата, като поведох със себе си и Гизела. Беока се заклатушка подире ми, но беше твърде бавен.

— Почакай! — извика. — Не отивай без мен!

Но аз нямах намерение да го чакам. Вместо това пришпорих коня и го оставих далеч назад.

В църквата цареше сумрак. Единствената светлина идваше от малкия прозорец над вратата и от няколко мъждиви лоени свещи, запалени на олтара. Там, върху грубо скована маса, покрита с черен плат, лежаха ковчегът на свети Кътбърт и другите две сандъчета с реликви. Гутред седеше отпред на трикрако столче за доене, а край него стояха прави двама мъже и една жена. Мъжете бяха абат Едред и отец Хротуерд. Жената бе млада, с миловидно кръгло лице и доста бременна. По-късно научих, че е Осбурх, саксонската кралица на Гутред. Тя отмести поглед от мен към съпруга си, явно очаквайки го да заговори, но той мълчеше. Край лявата стена на църквата се бяха скупчили двайсетина войници, а край дясната — още повече духовници. Двете групи се разправяха за нещо, но с влизането ми притихнаха.

С Гизела минахме по прохода, хванати под ръка, докато не се озовахме пред Гутред, който не смееше да вдигне очи. Един или два пъти отвори уста, но думите му не идваха. Тогава погледна крадешком покрай мен, сякаш се надяваше през вратата да влезе някой не чак толкова страшен.

— Ще се оженя за сестра ти — казах.

Пак мълчание. Един монах понечи да протестира, но бързо бе дръпнат назад от свой другар. Реших, че днес съдбата явно е решила да ме поглези, защото това бяха Джанбърт и Айда — двойката, уредила изпращането ми в робство. Тогава от дъното на църквата все пак се надигна глас:

— Лейди Гизела вече е омъжена.

Гласът принадлежеше на възрастен мъж, пълен и сивокос. Беше облечен в къса кафява туника, със сребърна верижка на врата и вирна предизвикателно глава, щом закрачих към него.

— Ти си Ейдън — казах. От четиринайсет години не бях стъпвал в Бебанбург, но без усилие го познах. Навремето бе един от прислужниците на баща ми, натоварен със задачата да не допуска нежелани гости в залата за пиршества, но напереният му вид издаваше, че оттогава се е издигнал в длъжност. — Какъв си сега, Ейдън? — подрънках верижката му с ръка.

— Иконом на господаря на Бебанбург — рече намусено той. Явно не ме познаваше и нищо чудно — за последно ме бе виждал като деветгодишно дете.

— Значи това те прави мой иконом — отбелязах.

— Твой? — попита мъжът, но сетне си даде сметка какво означават думите ми и отстъпи крачка назад, присъединявайки се към двама по-млади войници. Жестът бе неволен, причинен по-скоро от учудване, отколкото от уплаха, защото Ейдън не беше страхливец. Сега бързо се окопити и отново ме погледна предизвикателно.

— Лейди Гизела е омъжена.

— Омъжена ли си? — обърнах се аз към нея.

— Не — отвърна тя.

— Чу ли? — казах. — Дамата не е омъжена.

Гутред прочисти гърло да заговори, но размисли, защото тъкмо тогава Рагнар и хората му започнаха да влизат в църквата.

— Тя си има съпруг и той е лорд Елфрик — обади се някой измежду духовниците. Обърнах се и видях, че е брат Джанбърт.

— Елфрик? — престорих се, че за първи път чувам новината. — Това родено от курва краставо псе?

Ейдън сръчка в ребрата единия от войниците до себе си и онзи вдигна меча. Другарят му стори същото. Аз им се усмихнах и много бавно изтеглих Змийския дъх от ножницата.

— Това е Божи дом! — възропта абат Едред. — Приберете оръжията!

Никой от нас не го послуша. Двамата обаче не направиха опит да ме нападнат, защото знаеха репутацията ми, а и острието на Змийския дъх още лепнеше от кръвта на хората на Кяртан.

— Утред! — появи се откъм входа Беока, разбутвайки присъстващите, за да стигне до мен. — Какво правиш, Утред!

— Не се притеснявай, отче, имам малко работа. Помниш ли Ейдън? — Беока едва сега забеляза сивокосия, когото познаваше добре от годините в Бебанбург, и спря объркано. — Нашият приятел Ейдън иска да се бия с тези две момчета, но преди да му доставя удоволствието, искам да чуя как Гизела изведнъж е станала съпруга на мъж, когото никога не е виждала.

Ейдън хвърли поглед към Гутред, очаквайки помощ от него, но такава не идваше, така че се наложи да се оправя сам.

— Аз я отведох в църквата вместо лорд Елфрик, така че пред очите на Бога е омъжена — рече накрая.

— А спа ли с нея? — попитах, предизвиквайки възмутен шепот сред духовенството.

— Разбира се, че не.

— Ако още е девствена, значи не е женена. Една кобила не е обяздена, докато някой не я възседне. Възсядали ли са те досега? — попитах Гизела.

— Още не — отвърна тя.

— Омъжена е — настоя Ейдън.

— Стоял си до нея пред олтара вместо чичо ми и наричаш това сватба?

— Прав е — намеси се тихо Беока.

— Значи сега, ако те убия — продължих, без да обръщам внимание на отчето, — тя ще стане вдовица?

Ейдън блъсна единия от войниците си към мен и онзи глупец взе, че ме нападна. Замахнах веднъж със Змийския дъх, рязко и силно, и оръжието му издрънча встрани, а моето острие опря в корема му.

— Искаш ли да си видиш червата пръснати по пода? — попитах го ласкаво, сетне надигнах гордо глас: — Аз съм Утред, господар на Бебанбург. Аз съм мъжът, убил Уба Лотброксон край морето. Погубил съм повече хора, отколкото мога да преброя. Но нека това не те спира. Искаш да се хвалиш, че си ми пролял кръвта? Онази крастава жаба Елфрик ще се радва, ако го сториш. Ще те възнагради богато. Така че давай, опитай — ръгнах го с върха на меча. Но той не стори нищо подобно. Вместо това отстъпи със залитане назад, както и другарят му. И нищо чудно, защото Рагнар и Стеапа се бяха присъединили към мен, а зад гърбовете им напираха цяла тълпа датчани в бойни доспехи, с брадви и мечове в ръце.

— Сега можеш да отпълзиш обратно при чичо ми — казах на Ейдън — и да му предадеш, че е загубил невестата си.

— Утред! — успя най-сетне да продума Гутред, но аз го игнорирах и отидох в другия край на храма, при скупчилите се свещеници и монаси. Гизела ме съпроводи, взе така уловила ме за ръка. Подадох й Змийския дъх и се изправих пред Джанбърт.

— Още ли смяташ, че тази жена е омъжена?

— Разбира се — изгледа ме дръзко той. — Цената бе платена, а брачният съюз — осветен.

— Цена? — погледнах към Гизела. — Колко са ти платили?

— Ние платихме на тях. Дадохме им хиляда шилинга и ръката на свети Осуалд.

— Ръката на свети Осуалд? — едва не се изсмях.

— Абат Едред я намери — поясни сухо тя.

— Най-вероятно я е изровил от сиромашкото гробище — предположих.

— Всичко бе сторено според мирските и църковните закони — настръхна брат Джанбърт. — Бракът е валиден.

Имаше нещо в тясното му, надменно лице, което ме дразнеше, затова се пресегнах и го улових за косата около остриганото теме. Той опита да се съпротивлява, но беше твърде слаб. Дръпнах главата му напред и надолу и я пресрещнах с набедреника над дясното си коляно. Сетне го изправих и попитах:

— Омъжена ли е?

— Да — каза той с удебелен от кръвта в устата му глас.

Повторих движението и този път усетих как зъбите му се чупят.

— Омъжена ли е? — Отговор не последва и аз потретих, като този път носът му изпращя в бронираното ми коляно. — Зададох ти въпрос.

— Омъжена е — настоя Джанбърт. Целият се тресеше от болка и безсилен гняв, а духовниците наоколо протестираха, но аз бях изгубен в сляпата си ярост. Той бе послушната маша на моя чичо, договорил с Гутред изпращането ми в робство. Заради неговите козни едва не бях загинал в мъки и унижения, прикован зад веслата на Свери. Споменът за тях забули съзнанието ми в алена мъгла и аз отново придърпах главата на монаха, но този път не го ударих, а извадих своя къс меч, Жилещата оса, и му прерязах гърлото. С едно движение. Докато острието напускаше ножницата, за миг зърнах разширените му, невярващи очи и — да си призная — сам наполовина не вярвах какво върша. Но все пак го извърших. Наточената стомана опря в сухожилията и хрущялите, мина през тях и кръвта пръсна по ризницата ми. Джанбърт се срина на пода, като приритваше и пускаше мехури. Останалите духовници запищяха като жени. Бяха достатъчно ужасени и докато обезобразявах лицето на Джанбърт, но никой не бе очаквал да стигна чак дотук. Дори аз самият останах изненадан докъде ме е тласнал гневът, но не изпитвах съжаление, нито разглеждах постъпката си като убийство, а като сладко и заслужено отмъщение. Всеки напън зад веслото, всеки удар, получен от хората на Свери, бяха вкарани в него. Отместих взор от агонизиращия Джанбърт към вечния му спътник, брат Айда.

— Омъжена ли е тази жена? — попитах.

— Според църковния закон… — започна онзи, но после спря, загледа острието на Жилещата оса и заекна: — Не е омъжена, докато бракът не е консумиран.

— Ти смяташ ли се за омъжена? — попитах Гизела.

— Ни най-малко.

Наведох се и избърсах оръжието в полите на расото на Джанбърт. Той вече лежеше неподвижен, със застинали в изненада очи. Един от свещениците събра кураж и коленичи да се помоли над него, но останалите стояха като овче стадо, подплашено от вълк. Беока отваряше и затваряше уста, без да произнесе нито звук. Прибрах Жилещата оса, взех Змийския дъх от Гизела и заедно се упътихме към брат й. Гутред се бе вторачил в трупа на монаха и в кръвта, оплискала пода и роклята на сестра му. Вероятно реши, че се каня да сторя същото и с него, защото преглътна конвулсивно, но аз спрях и посочих към Рагнар.

— Това е ърл Рагнар — казах — и той е дошъл да се бие за теб. Не че заслужаваш помощта му. Ако зависеше от мен, щях да те окова и да те пратя пак да чистиш нощното гърне на крал Еохайд.

— Говориш с богопомазания! — изпротестира отец Хротуерд. — Покажи уважение!

— Впрочем и теб никога не съм те харесвал — вдигнах към него Жилещата оса.

Беока, ужасен от поведението ми, ме избута встрани и се поклони пред Гутред. Беше пребледнял като восък след убийството на монаха, но дори и то не можеше да го отвлече от славната задача да бъде уесекски посланик.

— Нося поздрави от Алфред, краля на Уесекс…

— По-късно, отче — прекъснах го аз.

— Нося християнски поздрави — настоя упорито той, но сетне изписка, защото го дръпнах назад. Някои от духовниците си закриха очите с ръце, явно смятайки, че ще заколя и него.

— По-късно, ти казах — пуснах го и се обърнах към Гутред. — Е, какво ще правиш сега?

— Да правя? — примигна той.

— Да, обсадата вече я няма, така че си свободен. Какви са плановете ти?

— Нашите планове са да те накажем! — обади се вместо него Хротуерд и като ме посочи с пръст, взе да бълва необуздани заплахи, че съм грешник, езичник, убиец на член от светото братство и че Гутред няма да избегне Божието възмездие, ако ме остави да си тръгна безнаказано. Кралица Осбурх се взираше ужасено в обезумелия, разчорлен монах, който пръскаше слюнки и не спираше да крещи:

— Единствената надежда за Халиверфолкланд е съюзът с Елфрик от Бебанбург. Изпратете му невестата и убийте тоя безбожник!

Гизела стоеше до мен и стискаше ръката ми. Аз не казвах нищо.

Абат Едред, който сега изглеждаше също толкова стар и сбръчкан, колкото блажения Кътбърт, се опита да въдвори ред в храма. Вдигна ръце, докато наоколо не настъпи тишина, и благодари на Рагнар за разправата с хората на Кяртан.

— Това, което трябва да направим — обърна се после към Гутред, — е да отнесем светеца на север. В Бебанбург.

— Първо да накажем убиеца! — не мирясваше Хротуерд, сочейки ме с дървено разпятие.

— Нищо не е по-ценно за нас от неговите мощи — игнорира го Едред, — затова трябва да осигурим безопасността им. Предлагам да потеглим още утре сутрин.

Ейдън, икономът на Елфрик, поиска разрешение да говори. След като получи думата, каза, че е дошъл да вземе булката на господаря си с добра воля и на собствен риск. Че моето държание е било обидно, но е склонен да го забрави, ако Гутред осигури пристигането на Гизела и свети Кътбърт в Бебанбург.

Гутред се двоумеше.

— Ако тръгнем натам, Кяртан ще ни попречи — каза.

Едред обаче бе подготвен за възражението.

— Не и ако ърл Рагнар ни придружи, господарю. Църквата ще му се отплати подобаващо за услугата.

— Но кой от нас ще спи спокойно — размахваше дървения си кръст Хротуерд, — ако този кръвник бъде оставен между живите? Смърт! Смърт! Брат Джанбърт е мъченик!

Неколцина духовници се присъединиха към призивите, но Гутред успя да ги усмири, припомняйки си за посланичеството на отец Беока. Той настоя за тишина и му даде думата. Бедният Беока. Толкова дни бе репетирал словото си, шлифовал фразите, изричал ги на глас, променял ги, искал и отхвърлял съвети и препоръки. Сега започна с официален поздрав от Алфред, но Гутред надали го чу, защото бе зает да наблюдава мен и Гизела, а Хротуерд междувременно съскаше злословия в ухото му. Беока храбро продължи с хвалебствия по адрес на Гутред и кралица Осбурх, като ги наричаше божествена светлина на Севера и в общи линии отегчаваше всички присъстващи. Някои от войниците на Гутред го взеха на подбив, като се правеха на куци и кривогледи, докато Стеапа, уморен от безсърдечната им гавра, не отиде зад отчето и не постави ръка върху дръжката на меча си. Стеапа бе кротък по душа, но имаше страховит вид. Освен исполинския ръст кожата му бе изпъната върху черепа така, че го правеше неспособен на други изражения освен на свирепа омраза или вълчи глад. Той огледа помещението, очаквайки някой да продължи с подигравките, но желаещи нямаше.

Беока, естествено, остана убеден, че собственото му красноречие ги е накарало да притихнат. Той приключи с нисък поклон пред Гутред, преди да поднесе подаръците. Те включваха книга, която Алфред твърдеше, че сам е превел от латински на английски. Според Беока бе пълна с християнски наставления, така че може и да е истина. Тежкият том имаше твърда подвързия, отрупана със скъпоценни камъни. Гутред го повъртя в ръце, докато се сети как да отвори закопчалката, сетне разгърна една от страниците, държейки я на обратно, и заяви, че това е най-ценният дар, който някога е получавал. Каза същото и за втория предмет — франкски меч със сребърна дръжка, украсена с топка от прозрачен кристал. Но третият бе положително най-впечатляващ — реликварий от чисто злато, инкрустиран с пурпурни гранати, в който лежаха косми от брадата на свети Августин от Контварабург. Дори абат Едред, пазителят на най-тачените мощи в Нортумбрия, се приведе благоговейно да докосне сияещия метал.

— В тези дарове е заложено послание — рече Беока.

— Давай по-накратко — измърморих аз, а Гизела ме стисна за ръката.

— С нетърпение очаквам да го чуя — отговори любезно Гутред.

— Книгата символизира познанието — поде отецът, — защото без познание едно кралство е куха черупка на варварството и невежеството. Мечът е оръжието, с което пазим това познание, защитаваме Божия ред на земята, а кристалът на дръжката е вътрешното око, позволяващо ни да прозрем волята на Спасителя. Космите от брадата на свети Августин са, за да ни напомнят, че без нашия Господ сме нищо, а без светата църква — обикновена плява, носена от вятъра. Алфред от Уесекс ти желае дълъг и мъдър живот, богоугодно управление и мир в кралството.

Той се поклони, а Гутред отвърна с благодарствена реч, която обаче приключи с умолителния въпрос дали Алфред от Уесекс ще изпрати помощ на Нортумбрия.

— Помощ? — попита Беока, неуверен как да отговори.

— Трябват ми воини — рече Гутред, а аз се зачудих как изобщо очаква да оцелее достатъчно дълго, за да могат каквито и да било воини да стигнат от Уесекс до него.

— Кралят изпрати мен — намесих се.

— Убиец! — джафна неукротимият Хротуерд.

— Изпрати мен — повторих, като пуснах ръката на Гизела и отидох да се присъединя към Беока и Стеапа в пространството пред олтара. Беока крадешком ми правеше знаци да се махам и да мълча, но Гутред пожела да ме изслуша. — Преди повече от две години — напомних му аз — ти пожертва свободата ми, за да направиш Елфрик свой съюзник. Той ти обеща да унищожи Дънхолм, но доколкото разбирам, Дънхолм още стои непокътнат, а Кяртан е жив и здрав. След като си разбрал колко струват обещанията му, нима си готов пак да заложиш на него? Смяташ ли, че като му дадеш сестра си и мощите на един светия, ще тръгне да се бие за теб?

— Убиец — процеди през зъби Хротуерд.

— Бебанбург все още е на два дни път оттук — продължих — и за да стигнеш дотам, ти трябва помощта на ърл Рагнар. Но ърл Рагнар е мой приятел, не твой. Той никога не ме е предавал.

При споменаването на предателството лицето на Гутред трепна конвулсивно.

— Не ни е нужна подкрепата на езичници, кралю — приведе се към него Хротуерд. — Ако просто се причестим тук, в река Йордан, и се оставим в ръцете на Бога, той ще ни преведе здрави и невредими през владенията на Кяртан!

— Къде е пък тази река Йордан? — поинтересува се Рагнар.

Аз свих рамене, защото смятах, че се намира някъде в християнските свети земи, а не тук, в Нортумбрия.

— Река Суейл — извиси проповеднически глас Хротуерд, сякаш се обръщаше към многохилядно паство — е мястото, където блаженият свети Паулин е покръстил Едуин, първия християнски крал на нашата страна. Безчет хора са се кръстили във водите й, ето защо тя е свещена! Нашата река Йордан! Ако потопим мечовете и копията си в нея, Господ ще благослови остриетата им. Ще станем непобедими!

— Без ърл Рагнар — прекъснах безцеремонно излиянията му, вперил взор в Гутред — Кяртан ще ви разкъса на парчета. А както вече казах, Рагнар е мой приятел.

Гутред улови жена си за ръка, сетне събра кураж и срещна погледа ми.

— Какво би сторил на мое място, лорд Утред?

Враговете ми, от които в църквата имаше доста, със зле прикрита неприязън забелязаха обръщението „лорд“.

— Много е просто, господарю — пристъпих напред. Нямах ясна представа какво ще кажа, но изведнъж ме осени вдъхновение. Трите предачки или си правеха поредната шега, или бяха решили да позлатят съдбата ми, подобно на неговата.

— Просто? — учуди се той.

— Ивар поема към Йоферуик, а Кяртан изпраща войска да ти попречи да стигнеш Бебанбург. Каква е целта им? Да те превърнат в беглец. Да влязат в крепостта ти, да превземат замъка ти, да унищожат саксонските ти поддръжници, а после, когато вече няма къде да се скриеш, да те пленят и убият.

— Е, и? Остава ли ми някакъв изход?

— Да си намериш друга крепост. Място, където ще бъдеш в безопасност.

— И кое е то?

— Дънхолм, разбира се.

Той се вторачи в мен. В църквата настана гробна тишина. Дори духовниците, които допреди минута зовяха за моята смърт, млъкнаха. А аз си спомнях за Алфред. За това как в онази ужасна зима, когато цял Уесекс изглеждаше обречен, той мислеше не просто за оцеляване, а за победа.

— Ако тръгнем призори — казах — и маршируваме бързо, до два дни ще превземем Дънхолм.

— Нима можеш да го направиш? — попита със затаен дъх той.

— Не, господарю. Но заедно можем.

Всъщност далеч не бях толкова уверен. Знаех единствено, че врагът е силен, че си играе с Гутред като котка с мишка и че единственият му шанс за защита е нападението. А също, че поради многобройните войници, разпратени от Кяртан да вардят подстъпите към Бебанбург, Дънхолм е по-слабо защитен от всякога.

— Наистина можем — подкрепи ме Рагнар, заставайки до мен.

— Тогава ще го направим — отсече Гутред и така решението бе взето.

На свещениците не им се понрави, че ще остана безнаказан, а брожението им нарасна още щом кралят ги заряза и ме покани да го придружа до малката къща, която му служеше за квартира. Гизела също дойде с нас и застана край огнището, в което гореше малък огън. Следобедът бе хладен — първият студ, предизвестяващ настъпването на зимата. Щом останахме сами, Гутред ме погледна и се усмихна смутено.

— Съжалявам — рече с прегракнал глас.

— Ти си копеле — отвърнах.

— Виж, Утред…

— Задник. Миризлива фъшкия от невестулка.

— Все пак съм крал — опита да съхрани останките от достойнството си той.

— Значи си фъшкия от кралска невестулка. Задник, седнал на трон.

Гутред не намери какво да отговори, затова се отпусна върху единствения стол в стаята и сви рамене.

— И все пак постъпката ти бе правилна.

— Така ли? — просветна лицето му.

— Да. Макар че не сработи. Ти ме пожертва, за да си спечелиш подкрепата на Елфрик. С неговите войски трябваше да смачкаш Кяртан като гнида, но той още е в замъка си. В същото време Елфрик се величае за господар на Берниция, а ти се разправяш с бунтуващи се датчани. Затова ли трябваше две години да опъвам гръб зад веслата? — Той мълчеше. Разкопчах колана с меча, сетне изхлузих тежката ризница през главата си и я оставих да падне на пода. Пред озадачения му поглед съблякох и туниката и му показах белега на лявото си рамо, изрязан от ножа на Хака.

— Знаеш ли какво е това?

Гутред поклати глава.

— Робско клеймо. Ти нямаш такова, нали?

— Нямам.

— Значи аз съм го понесъл вместо теб. За да можеш да властваш над тези земи. Но от крал ти се превърна в жалък беглец, водещ се по ума на свещеници. Още навремето ти казвах да убиеш Ивар.

— Трябваше да те послушам — призна той.

— И как можа да позволиш на онова рошаво кречетало Хротуерд да наложи църковен десятък на датчаните?

— Той каза, че лично свети Кътбърт се явил и му го заръчал.

— Този светия май е доста разговорлив като за мъртвец. Защо не си набиеш в главата, че ти управляваш тук, а не свети Кътбърт?

— Християнската магия винаги досега ми е помагала — опита да се оправдае Гутред.

— Нима? — възразих подигравателно. — Защо тогава Кяртан и Ивар са живи, а ти се разправяш с разбунтували се датчани? Забрави за християнската магия. Сега имаш мен и ърл Рагнар. По-добър от него няма да намериш в цялото кралство, затова го пази като зеницата на очите си.

— Ще го пазя, обещавам. И теб също.

— Как иначе, нали ще ти ставам зет.

Той кимна и с изнурена усмивка посочи към Гизела.

— Тя все казваше, че ще се върнеш.

— А ти ме смяташе за мъртъв?

— Надявах се да си жив. — Гутред се изправи и пристъпи към мен. — Ще повярваш ли, ако ти кажа, че ми липсваше?

— Разбира се, защото и ти липсваше на мен.

— Наистина? — прокрадна се надежда в гласа му.

— Да — отвърнах и колкото и да е странно, не лъжех. Бях очаквал, че срещата с него ще ме изпълни с омраза, но той ми беше все така симпатичен. Прегърнахме се, а после Гутред си взе шлема и тръгна към вратата, която представляваше парче плат, окачено на гвоздеи.

— Е, разполагайте се — подхвърли на излизане към мен и Гизела. — Къщата е ваша за през нощта.

 

 

Дори и сега, след толкова години, видя ли момиче, което да ми напомня за Гизела, в гърлото ми се надига буца. Момиче с грациозна и уверена стъпка, с тънка талия, дълга черна коса и предизвикателно вирната брадичка. Всеки път ми се струва, че отново виждам нея и понеже съм станал мекушав стар глупак, очите ми се насълзяват.

— Да знаеш, че вече съм женен — признах й онази вечер.

— Така ли? — учуди се Гизела.

— Казва се Милдрит — продължих — и навремето я взех, защото Алфред ми нареди. Но тя ме мрази и отиде в манастир.

— Май всичките ти жени стават монахини — Милдрит, Хилд, а сега и аз.

— Вярно — усмихнах се. — Не ми беше хрумвало досега.

— Всъщност Хилд ме посъветва да постъпя в манастир, ако някога се почувствам заплашена. Затова и го направих, щом разбрах, че Кяртан ме иска за снаха.

— Гутред никога нямаше да те даде за жена на Свен — уверих я аз.

— Напротив, обмисляше го. Трябваха му пари и подкрепа, а нямаше какво друго да предложи освен мен.

— Разменна монета.

— Именно.

— Хареса ли ти в манастира?

— Всичко ми беше противно, докато те нямаше. Е, сега ще убиеш ли Кяртан?

— Разбира се.

— Как?

— Още не знам. А може и Рагнар да го убие. Той има повече основание да го мрази от мен.

— Когато отказах да взема Свен — рече Гизела, — Кяртан се закани, че щял да ме плени и даде на войниците си. Да ме върже за кол и да остави всички да ми се изредят, а после да насъска по мен кучетата си. С Милдрит имахте ли деца?

— Един син. Но той умря.

— Моите деца няма да умират. Синовете ми ще бъдат воини, а дъщерите — майки на воини.

Усмихнах се и прокарах ръка по гръбнака й така, че тя потрепери връз мен. Бяхме завити с три наметала, но косата й бе мокра, защото тръстиковият покрив отгоре капеше. Сламеникът под нас също бе влажен и миришеше на гнило, но ние бяхме щастливи.

— Покръсти ли се, докато стоя при монахините? — попитах.

— Разбира се, че не — смръщи нос тя.

— И игуменката нямаше нищо против?

— Аз й давах сребро.

— Значи всичко е било наред.

— Не вярвам, че някой датчанин наистина е приел Христовата вяра.

— Дори и брат ти?

— Не знам какво става в неговата глава, но ние имаме много богове, а християните — само един. Как му беше името? В манастира ми го казаха, но аз забравих.

— Йехова.

— Точно така. Сякаш не ни стигат Один и Тор. Той има ли си жена?

— Не.

— Горкият Йехова.

Горкият Йехова, помислих и аз и още го мислех на следващия ден, докато под проливния дъжд, шибащ останките на стария римски път и превръщащ полетата в кал, прекосявахме река Суейл, за да поемем на север, към непристъпната крепост. Отивахме да превземем Дънхолм.