Бърнард Корнуел
Повелителите на Севера (4)

Глава първа

Торкилд остави кораба да се върне стотина крачки назад по течението, сетне заби носа му в тинята и скочи на брега близо до една върба. Завърза го с ремък от тюленова кожа за дънера на дървото и се огледа боязливо по посока на въоръжените мъже.

— Ти — посочи ме с пръст, след като се качи обратно на борда. — Иди да разбереш какво се случва.

— Случват се неприятности — отвърнах. — Трябва ли ти да знаеш повече?

— Трябва ми да разбера дали всичко е наред с моя склад. А не ми се ще да разпитвам сам, затова е по-добре да го сториш ти.

Беше ме избрал, защото бях воин и нямаше да изгуби нищо, ако загинех. Повечето от гребците му умееха да се бият, но той правеше всичко възможно да избягва сраженията, защото търговията и кръвопролитията са лоши партньори. Въоръжените мъже вече слизаха надолу по брега към нас. Бяха шестима, но доближаваха колебливо, защото екипажът на Торкилд наброяваше двойно повече, а всеки от тези обветрени мореплаватели имаше брадва и копие подръка.

Надянах ризницата, взех великолепния си, украсен с вълча глава шлем, пленен от един датски кораб край уелския бряг, и препасах Змийския дъх и Жилещата оса. Така, в пълно бойно снаряжение, скочих тромаво на брега. Подхлъзнах се в тинята и трябваше да се уловя за трънаците и копривата, за да не падна. Ругаейки от убожданията, най-сетне се изкатерих до пътеката. Бях идвал тук и преди — това бе същото широко крайбрежно пасище, където баща ми бе повел атаката срещу Йоферуик. Сложих си шлема и викнах на Торкилд да ми хвърли щита. Той го стори и тъкмо се канех да поема към шестимата мъже, които ме чакаха с извадени мечове в ръце, когато Хилд също скочи подир мен, понесла единствения ни багаж — кожената торба, в която не носехме почти нищо освен запасен кат дрехи, нож и точилен камък.

— Трябваше да останеш на кораба — казах й.

— Не и без теб. Кои са тези хора? — посочи тя към шестимата, които все още се намираха на петдесетина крачки от нас и не бързаха да скъсяват дистанцията.

— Сега ще разберем — казах и извадих Змийския дъх.

Сенките вече се удължаваха и огньовете на града грееха в златно и пурпурно в сумрака. Гарваните летяха към гнездата си, а в далечината се виждаха крави, връщащи се от паша за вечерното доене. Крачех към шестимата мъже. Бях облечен в ризница, носех щит и два меча, ръцете ми бяха обсипани с гривни, а шлемът на главата ми струваше цяло състояние. Видът ми явно ги респектира, защото, макар и с извадени оръжия, се бяха скупчили един до друг и чакаха. На вратовете на някои от тях висяха кръстове, което говореше, че вероятно са саксонци.

— Когато човек се прибира у дома — викнах им на английски, — не очаква да го посрещат на нож.

Двама от групата бяха по-възрастни, над трийсетте, и имаха гъсти бради. Носеха и ризници, докато останалите четирима, облечени в кожени туники, бяха още младежи — седемнайсет– или осемнайсетгодишни, и държаха мечовете също толкова непохватно, колкото аз бих държал ралото. Вероятно ме взеха за датчанин, защото слизах от датски кораб. Знаеха, че с дружни усилия могат да убият един датски воин, но че и той ще погуби поне двама от тях, преди да умре. Затова бяха облекчени, но и учудени да чуят родния си език.

— Кой си ти? — попита един от брадатите.

Вместо да отговоря, продължих да вървя към тях. Ако ме бяха нападнали в този момент, щях да съм принуден да избягам безславно или да умра, но крачех с уверен вид. Щитът ми бе спуснат ниско, а върхът на Змийския дъх се влачеше във високата трева. Те взеха мълчанието ми за дързост, докато всъщност то се дължеше на объркване. Възнамерявах да се назова с измислено име, защото не исках Кяртан или коварният ми чичо да узнаят, че съм се завърнал в Нортумбрия, но, от друга страна, собственото ми име носеше бойна слава и аз се изкушавах да го използвам, за да ги впечатля. За щастие, вдъхновението ме осени тъкмо навреме.

— Аз съм Стеапа от Дефнашир — обявих и в случай че Стеапа не бе достатъчно добре познат в Нортумбрия, добавих самохвално: — Аз съм воинът, пратил Свейн Белия кон на дългото пътуване към праотците му.

Мъжът, който ме бе заговорил, отстъпи крачка назад.

— Ти си Стеапа? Онзи, който служи при Алфред?

— Същият.

— Милорд — склони глава той. Един от младежите докосна разпятието си и падна на колене. Трети от групата прибра меча в ножницата, а останалите благоразумно последваха примера му.

— Кои сте вие? — попитах на свой ред.

— Войници на крал Егберт — рече един от по-възрастните.

— А мъртвите? — посочих надолу към реката, където поредният гол труп бавно се поклащаше по течението.

— Датчани, милорд.

— Вие убивате датчани?

— Такава е Божията воля.

— Онзи мъж там е датчанин — кимнах към кораба на Торкилд, — но е и приятел. Него ще убиете ли?

— Ние познаваме Торкилд — бе отговорът. — Ако идва с мир, ще го оставим да живее.

— А с мен какво ще правите?

— Колкото до вас, кралят ще се радва да ви види, милорд. Да ви почете заради голямото клане над датчаните.

— Това клане ли? — попитах презрително, сочейки с върха на меча към плаващото във водата тяло.

— Не, заради победата над Гутрум, за която чухме. Вярно е, нали?

— Да, вярно е. Аз бях там. — Прибрах Змийския дъх в ножницата, обърнах се и махнах на Торкилд, който отвърза кораба и загреба към нас. Викнах му на датски, че саксонците на Егберт са се вдигнали срещу датчаните, но че тези войници са обещали да не го закачат, ако идва с мир.

— Ти какво би сторил на мое място? — викна в отговор той. Гребците подръпваха леко веслата, за да удържат кораба неподвижно срещу течението.

— Върни се обратно по реката. Намери датски бойци и чакай, докато не разбереш накъде духа вятърът.

— А ти?

— Аз ще остана тук.

Торкилд бръкна в кесията на колана си и хвърли нещо към мен. То проблесна в последните слънчеви лъчи и се изгуби сред лютичетата, от които жълтееше пасището.

— Това е заради съвета ти. Бъди здрав, който и да си!

Сетне се зае да обръща кораба, което бе трудна маневра, защото килът му бе дълъг почти колкото ширината на река Уз. Но той се справи умело и скоро веслата го понесоха надолу по течението, далеч от моето съществуване. По-късно открих, че складът му е бил разграбен, едноръкият датски пазач убит, а дъщеря му — изнасилена, така че съветът ми действително си е струвал сребърната монета, хвърлена от Торкилд.

— Отпрати ли го? — попита с негодувание единият от брадатите.

— Нали казахте, че може да живее — отвърнах и се наведох да намеря шилинга в тревата. — Та как узнахте за победата на Алфред?

— Един свещеник дойде и ни разказа, милорд.

— Свещеник?

— Да, пристигна чак от Уесекс. Носеше ни послание от Негово Величество.

Близко бе до ума, че Алфред ще иска новината за разгрома над великата армия на Гутрум да се разпространи из цяла саксонска Англия. Оказваше се, че е пратил свещеници на длъж и шир да носят вестта, че Уесекс е победил, а Господ и неговите светии са го дарили с триумф. Един от тези емисари бе пристигнал при крал Егберт в Йоферуик само ден преди мен, поставяйки началото на цялото безумие.

Божият служител бе яздил през цялата завладяна от датчаните Мерсия, скрил расото си във вързоп отзад на седлото. Местните саксонци му бяха предоставяли подслон и свежи коне, бяха го превеждали покрай датските гарнизони, за да стигне жив и здрав до Нортумбрия и да предаде на крал Егберт благата вест. Но онова, което правеше новината още по-близка до сърцата на нортумбрийските саксонци, бе наглото твърдение, че самият свети Кътбърт се явил на Алфред в съня му и му показал пътя към победата. Този сън го споходил през онази пораженческа зима на остров Етелингег, където шепа саксонски бегълци се криеха от датското нашествие. Работата бе там, че за поданиците на Егберт нямаше по-тачен светец от Кътбърт. Северно от река Хъмбър Кътбърт бе същински идол, най-благочестивият християнин, живял някога на земята. В цяла Нортумбрия надали имаше саксонско домакинство, в което да не му отправят ежедневни молитви. Възторгът, че славният местен светец е помогнал за прогонването на датчаните от Уесекс, явно бе изпил и последните капки здрав разум от главата на крал Егберт. Той без съмнение е негодувал, задето датчаните го държат като кученце на каишка, и е имал пълното право да се радва на победата на Алфред. Но е трябвало да го стори тихо — да благодари на отчето, донесло вестта, а сетне да му запуши устата с парцал. Вместо това той бе наредил на Улфхер, своя архиепископ, да отслужи празнична молитва в най-голямата градска църква. Улфхер, който не бе вчерашен, веднага се бе престорил на болен и бе отишъл да се лекува в провинцията. За сметка на това един глупак на име отец Хротуерд бе заел неговото място, изнасяйки в храма пламенна проповед, провъзгласяваща, че свети Кътбърт е слязъл от небесата, за да поведе западните саксонци към победата. Налудничавото твърдение на свой ред бе убедило саксонците от Йоферуик, че Господ и свети Кътбърт са на път да избавят и тяхната земя от гнета на датчаните. Така бе започнала касапницата.

Научих всичко това с влизането ни в града. Научих още, че в него имало по-малко от сто датски войници — останалите отишли на север под командването на ърл Ивар да спрат шотландската армия, пресякла границата. Никой не помнеше такова нашествие да се е случвало преди, но южните Скоти имаха нов крал, заклел се да направи Йоферуик своя столица, затова се бе наложило да му бъде даден урок.

Ивар бе истинският владетел на Южна Нортумбрия. Ако му хрумнеше да се провъзгласи за крал, нямаше кой да му попречи, но по-удобно бе на трона да седи послушен саксонец, който да събира данъците и да държи сънародниците си мирни и тихи. Така Ивар оставаше свободен да върши онова, което бе в кръвта му — да воюва. Той бе от фамилията Лотброк, а те се хвалеха, че никой мъж от тяхното коляно не е умирал в леглото си. Всички загиваха в битка, с оръжие в ръка. Бащата на Ивар и единият му чичо бяха оставили костите си в Ирландия, докато Уба, третият от братята Лотброк, бе паднал от моя меч при Синуит. Сега Ивар, последният от войнолюбивото семейство, настъпваше срещу скотите и се бе заклел да доведе техния крал в Йоферуик, окован в робски вериги.

Смятах, че на никой трезвомислещ саксонец не би му хрумнало да се бунтува срещу Ивар, който се славеше като още по-безпощаден от баща си, но победата на Алфред и твърдението, че тя е вдъхновена от свети Кътбърт, бяха запалили искрата на лудостта в Йоферуик. Проповедта на отец Хротуерд, съобщил гръмовно от амвона, че Господ, свети Кътбърт и свита от ангели идват да прогонят датчаните от Нортумбрия, допълнително бе наляла масло в огъня. А сега и моето пристигане напълно се вписваше в общото безумие.

— Сам Бог те праща — не спираха да повтарят наобиколилите ме мъже, като поясняваха на околните, че аз съм убиецът на Свейн. Докато стигнем двореца по тесните улици, още опръскани с датска кръв, около Хилд и мен вече се бе насъбрала малка тълпа.

Бях идвал в двореца на Йоферуик и преди. Той представляваше римска сграда от дялан бял камък, с масивни колони, поддържащи керемидения покрив, сега пробит на места и закърпен с почерняла слама. Подовете бяха плочести и украсени с мозайки, изобразявали навремето римски божества. Но тези мозайки сега бяха изронени и покрити с рогозки, също изпоцапани с кръвта от предния ден. Голямата зала вонеше на кланица и бе забулена в дим от пламтящите факли, забучени по стените.

Новият крал Егберт се оказа племенник на стария крал, притежаващ същото лукаво лице и сприхава уста като своя чичо. Когато се появи на издигнатата платформа в дъното на залата, изглеждаше уплашен — и нищо чудно, защото устатият Хротуерд бе отприщил портите на ада и той се досещаше, че Ивар и датчаните неминуемо ще се върнат да търсят отмъщение. И все пак приближените на Егберт бяха увлечени от еуфорията, сигурни, че победата на Алфред вещае окончателния разгром на нашествениците и приемащи появата ми като поредния знак свише. Аз бях изтикан напред сред викове, възвестяващи на краля кой съм. Той самият имаше объркан вид, който стана още по-объркан, щом един глас — познат глас — ме извика по име.

— Утред! Утред!

Обърнах се нататък и зърнах отец Уилибалд.

— Утред! — извика отново той, явно във възторг да ме види. Егберт смръщи вежди, местейки поглед между него и мен.

— Утред! — възкликна за сетен път отчето и игнорирайки краля, излезе напред да ме прегърне.

Отец Уилибалд беше добър човек и добър приятел — западносаксонец, навремето служил като капелан във флотата на Алфред. Съдбата бе решила не друг, а тъкмо той да бъде изпратен в Нортумбрия, за да донесе вестта за победата при Етандун.

Глъчката наоколо стихна и Егберт реши, че е време да утвърди авторитета си, като се намеси.

— Та, значи, името ти е…?

— Стеапа! — рече един от мъжете, ескортирали ни от речния бряг.

— Утред! — провъзгласи Уилибалд със светнали от вълнение очи.

— Аз съм Утред от Бебанбург — признах, неспособен повече да поддържам заблудата.

— Мъжът, който уби Уба Лотброксон! — обяви Уилибалд и се опита да вдигне дясната ми ръка, за да покаже какъв съм герой. — А също онзи, който повали от седлото Свейн Белия кон при Етандун!

Чудесно. До два дни присъствието ми в Нортумбрия вече щеше да е известно на Кяртан Жестокия, а до три — и на чичо ми Елфрик. Ако имах и капка здрав разум, щях да грабна Хилд под мишница, да се измъкна от тази зала и да поема на юг със същата скорост, с която архиепископ Улфхер бе напуснал Йоферуик.

— Значи си бил при Етандун? — попита Егберт.

— Да, господарю.

— И какво стана там?

Те вече бяха чули историята на битката от Уилибалд, но той им бе поднесъл свещеническата версия, изпълнена с чудеса и молитви. Аз им дадох онова, което искаха — разказа на боеца, с всички пикантни подробности за посечена плът и мъртви датчани. През цялото време един свещеник със свиреп взор, четинеста коса и разчорлена брада ме прекъсваше с викове „алилуя“. По-късно разбрах, че е отец Хротуерд, същият, чието слово бе вдигнало Йоферуик на кървав бунт. Той беше млад — не много по-възрастен от мен, но имаше мощен глас и властна осанка, които допълнително се подсилваха от страстта на убежденията му. Всяко „алилуя“ бе съпроводено от обилни пръски слюнка, а щом стигнах до отстъплението на датчаните, пръснали се като пилци по склона на Етандун, Хротуерд скочи напред и се обърна към тълпата:

— Това е Утред! — викна, ръгайки ме в обгърнатите от ризницата ребра. — Утред от Нортумбрия, Утред от Бебанбург, убиецът на датчани, воинът господен, наказващият меч! И той е дошъл при нас, точно както блаженият свети Кътбърт е посетил Алфред в неговия час на изпитание! Това е знак от Всевишния!

Присъстващите заликуваха, кралят доби още по-уплашено изражение, а Хротуерд, винаги готов да се впусне в поредната пламенна проповед, започна с пяна на уста да описва предстоящата гибел на всички датчани в Нортумбрия.

Успях някак да се изплъзна от Хротуерд и да си проправя път до края на издигнатата платформа, където стоеше Уилибалд. Там го улових за кльощавата шия и го завлякох в един коридор, водещ към личните покои на краля.

— Ама че си идиот — изръмжах му. — Ама че си безмозъчен задник. Би трябвало да те изкормя още тук и сега и да хвърля карантиите ти на прасетата.

Уилибалд отвори уста и я затвори отново с безпомощен вид.

— Представяш ли си какво ще стане, щом се върнат датчаните? Същинска кървава баня!

Ново беззвучно отваряне и затваряне на уста.

— Затова ще ти кажа какво ще направиш сега. Ще прекосиш река Уз и ще тръгнеш на юг толкова бързо, колкото те държат краката.

— Но това е вярно — проплака умолително той.

— Кое е вярно?

— Че свети Кътбърт ни дари победата!

— Вярно, друг път — скръцнах със зъби. — Всичко е измислица на Алфред. Ако Кътбърт действително му се е явил в Етелингег, защо не ни е казал още тогава, а е чакал, докато не свърши битката? — Направих пауза, през която Уилибалд издаде хърхорещ звук. — Чакал е, защото това никога не се е случвало.

— Но…

— Съчинил си го е, защото иска нортумбрийците да признаят водачеството на Уесекс в битката срещу датчаните. Иска да стане крал на Нортумбрия, нима не разбираш? И не само на Нортумбрия. Не се съмнявам, че е изпратил глупци като теб да разправят и на мерсийците, че някой от техните любими светци му се е явил.

— Но това е така! — прекъсна ме той и видял озадачения ми вид, побърза да поясни. — Напълно си прав. Свети Кенелм също е разговарял с него в Етелингег. Дошъл в съня му и му обещал, че ще победи.

— Нищо подобно не се е случвало — възразих с цялото търпение, на което бях способен.

— Напротив! — настоя той. — Алфред сам ми го каза! Това е пръст божий, Утред.

Улових го за раменете и го притиснах към стената на коридора.

— Имаш избор, отче. Или се омитай от Йоферуик, преди датчаните да са се върнали, или си наклони главата на една страна.

— Да си наклоня главата? — попита неразбиращо той.

— Да. За да те халосам по едното ухо, та всички глупости, с които е пълна, да се изсипят през другото.

Той не се поддаде на увещанията ми. Славата на християнския Бог, възпламенена от кръвопролитието при Етандун и раздухана от лъжата за свети Кътбърт, озаряваше Нортумбрия с пълна сила и клетият Уилибалд бе убеден, че е свидетел на началото на велики събития.

Същата вечер имаше пир — жалко угощение от солена херинга, сирене, корав хляб и вкиснало пиво — и отец Хротуерд изнесе нова страстна реч, в която заяви, че Алфред от Уесекс е пратил мен, най-славния си боец, да водя отбраната на града и че небесното воинство ще се притече на помощ на Йоферуик. Уилибалд само повтаряше „амин“ и „алилуя“, вярвайки на глупостите му като малко дете. Едва на следващия ден, когато сивкава мъгла обгърна града и започна да ръси хладен дъждец, пристигането на ангелите взе да му се вижда не чак толкова сигурно.

Хората напускаха домовете си. Носеха се слухове за датски въоръжени отряди, събиращи се на север. Хротуерд продължаваше да бълва своите проповеди и дори поведе из улиците шествие от свещеници и монаси, понесли реликви и знамена, но всеки бе наясно, че Ивар навярно ще се върне дълго преди свети Кътбърт и ангелите да се спуснат от небесата. Крал Егберт изпрати да ме повикат, защото искал да разговаря с мен, но аз прецених, че дните му са преброени, и не откликнах на поканата. Егберт можеше да се оправя сам, както намери за добре.

Същото важеше и за мен — трябваше да се махна от града, преди гневът на Ивар да се стовари отгоре му. Намерих своя шанс в пивница „Кръстосаните мечове“ край северната порта, в лицето на един датчанин на име Болти. Той бе оцелял при клането, защото беше женен за саксонка и нейното семейство го бе защитило. Щом ме зърна в кръчмата, дойде и попита дали не съм Утред от Бебанбург.

— Аз съм — отвърнах.

Той седна срещу мен, кимна почтително на Хилд и щракна с пръсти, за да повика сервитьорката. Беше пълен човек, с плешиво теме, сипаничаво лице, счупен нос и подплашени очи. Синовете му, и двамата полусаксонци, се повъртаха отзад. Единият изглеждаше на двайсет, а другият — пет години по-млад, а на поясите им висяха мечове, с които явно не бяха свикнали.

— Познавах ърл Рагнар-старши — каза Болти.

— Аз също. Но теб не те помня.

— При последното плаване с „Летящата усойница“ аз му продадох такелажа и дръжките за веслата.

— Измами ли го? — попитах саркастично.

— От къде на къде? — докачи се Болти.

— Питам, защото го обичах. Беше ми като баща.

— Знам. — Мъжът замълча и погледна крадешком към Хилд. — Ти беше много млад тогава и водеше със себе си едно слабо, тъмнокосо момиче.

— Значи наистина ме помниш — усмихнах се и изчаках, докато ни сервират пивото. Направи ми впечатление, че Болти, макар и датчанин, носи кръст около врата си.

— Какво да се прави — сви рамене той, забелязал, че го наблюдавам. — Човек трябва някак да оцелява в Йоферуик. — Сетне дръпна яката на дрехата си и ми показа амулета на Тор, скрит отдолу. — Жертвите на клането бяха предимно езичници.

— Има ли много покръстени датчани? — попитах.

— Намират се — призна неохотно събеседникът ми. — Искате ли да поръчам и нещо за хапване?

— Онова, което искам, е да знам защо дойде да говориш с мен.

Той търсеше начин да напусне града и да отведе своята саксонска съпруга заедно с двамата синове и двете им дъщери колкото се може по-далеч от задаващото се бедствие. За целта му бяха нужни въоръжени придружители и сега ме гледаше с умолителни, отчаяни очи, без да подозира, че целите ни напълно съвпадат.

— И къде смяташ да отидеш? — попитах.

— Не и на запад — рече с потръпване той. — Чувам, че в Кумбраланд се леела кръв.

— Там винаги се лее кръв. — Кумбраланд бе частта от Нортумбрия, лежаща отвъд планините и граничеща с Ирландско море. Нападаха я както скотите от Страт Клота, така и норвежците от Ирландия и бритите от Северен Уелс. Известен брой датчани се бяха заселили в Кумбраланд, но не достатъчно, за да го опазят от опустошителните набези.

— Бих се върнал в Дания — каза Болти, — но тук няма бойни кораби. Единствените, останали по кейовете на Йоферуик, са на саксонски търговци. Ако изобщо се осмелят да отплават, веднага ще бъдат плячкосани от датските бойни съдове, които несъмнено кръстосват из устието на Хъмбър.

— Е, и?

— Затова искам да отида на север и да се присъединя към Ивар. Мога да ти платя.

— И смяташ, че ще съумея да те преведа през земите на Кяртан?

— Във всички случаи ще се чувствам по-спокойно със сина на Рагнар до себе си — призна той. — А и ако се разбере, че пътуваме заедно, още мъже ще се присъединят към нас.

И така, аз го оставих да ми плати, като поисках шестнайсет шилинга, две кобили и един черен жребец, който някакъв човек водеше из улиците и му търсеше купувач. От цената на последния на Болти леко му призля, но страхът да не остане на произвола на съдбата в Йоферуик го накара да се бръкне с цели четирийсет шилинга. Животното бе обучено за битка — тоест не се стряскаше от силни шумове и се подчиняваше на всяко притискане с коляно, позволявайки на ездача да борави свободно с щита и меча. Жребецът явно бе задигнат от датчаните, избити през последните дни, и никой не знаеше името му. Нарекох го Уитнер, което значи Мъчител, защото постоянно се заяждаше с двете кобили и ги хапеше.

Кобилите бяха за отец Уилибалд и Хилд. Казах на свещеника да върви на юг, но сега той бе твърде уплашен и не искаше да се отделя от мен. Така в деня след запознанството ми с Болти всички поехме на север по стария римски път. С нас дойдоха още дузина мъже, сред които трима датчани и двама норвежци, успели да се скрият от безчинствата, предизвикани от Хротуерд. Останалите бяха саксонци, бягащи от мъстта на Ивар. Всички имаха собствени оръжия, а Болти ми даде пари, за да им платя. Надницата им не бе висока — само колкото за храна и пиво, но присъствието им щеше да отблъсне евентуални набези през време на дългия преход.

Изкушавах се да отида в Сюнингсвейт — някогашното селище на Рагнар, но знаех, че няма да заваря много от хората му там, защото повечето го бяха напуснали. Една част от тези бойци бе загинала при Етандун, а друга беше още с разгромената армия на Гутрум, останала в Мерсия. Гутрум и Алфред бяха сключили мир, като Гутрум дори се бе покръстил, което според Уилибалд представляваше истинско чудо. Накратко, в Сюнингсвейт трудно щях да намеря убежище от убийствените амбиции на чичо си и от омразата на Кяртан. Така, без ясен план за своето бъдеще, се оставих на волята на съдбата и тръгнах да ескортирам Болти на север, към земите на Кяртан, които лежаха като тъмен облак напряко на пътя ни. Да минем през тях означаваше да платим дан, и то немалка. Само на могъщи военачалници като Ивар, чиито сили превъзхождаха тези на Кяртан, се отдаваше да прекосят река Уийре безплатно.

— Ти можеш да си позволиш цената — реших да подразня Болти. Всеки от синовете му водеше кон с дисаги, които според мен бяха натъпкани с монети, опаковани в плат или овчи кожи, за да не дрънчат.

— Не и ако поиска дъщерите ми — отвърна той. Дъщерите му бяха близначки, дванайсет– или тринайсетгодишни, тъкмо узрели за женитба. Ниски, пълнички, светлокоси, с чипи носове и неразличими една от друга.

— Смяташ ли, че ще го направи?

— Той взема каквото си поиска, а се знае, че обича млади момичета. Макар и да подозирам, че в случая би предпочел да вземе теб.

— Защо смяташ така? — попитах с равен глас.

— Чувал съм историята. Ти си станал причина синът му да загуби окото си.

— Синът му загуби окото си — отвърнах, — защото разсъблече дъщерята на ърл Рагнар.

— Но той обвинява теб.

— Вярно е — съгласих се. Тогава всички бяхме още деца, но детските обиди понякога не зарастват, а аз не хранех и капка съмнение, че Свен Едноокия с радост би взел и двете ми очи в отплата за своето.

Ето защо с наближаването на Дънхолм свърнахме на запад към хълмовете, за да избегнем съгледвачи. Беше още лято, но хладният вятър бе довял ниски облаци и ситен дъжд, така че бях доволен от своята подплатена с кожа ризница. Хилд бе намазала металните й брънки с ланолин, изцеден от прясно остригана вълна, който я пазеше от ръждата. Същото бе сторила с шлема и с остриетата на мечовете ми.

Докато се катерехме по добре отъпканата пътека, забелязахме на километър-два зад себе си друга група, а в размекнатата пръст имаше свежи следи от копита, издаващи, че още хора са минавали преди нас. Подобно усилено движение трябваше да ме накара да се замисля. Кяртан Жестокия и Свен Едноокия печелеха от таксите за преминаване през земите им — ако някой откажеше да плати, биваше ограбен, поробен или убит. Те нямаше как да не знаят, че пътниците се опитват да ги заобиколят, използвайки планинските пътеки. Болти яздеше безгрижно, изцяло осланяйки се на моята бдителност, и ни разправяше истории за това как Кяртан и Свен забогатели от търговия с роби.

— Те залавят всички, независимо дали са датчани или саксонци, и ги продават отвъд морето. Ако си късметлия, понякога може да откупиш роб обратно, но цената ще бъде висока. Колкото до свещениците — той хвърли поглед към отец Уилибалд, — убиват ги наред.

— Така ли?

— Да, страшно ги мразят. Смятат ги за зли магьосници, затова ги заравят до кръста в земята и оставят кучетата да ги разкъсат.

— Какво казва той? — попита Уилибалд, дръпвайки кобилата си встрани, преди Уитнер да успее да я гризне.

— Че ако Кяртан те пипне, ще те убие, отче.

— Ще ме убие?

— Да, ще нахрани с теб кучетата си.

— О, мили боже — изпъшка Уилибалд. Той се чувстваше нещастен и изгубен далеч от дома, сред суровия северен ландшафт. Хилд от своя страна изглеждаше цъфтяща. Беше деветнайсетгодишна и изпълнена с кротка търпимост към житейските несгоди. Произхождаше от сравнително заможно саксонско семейство — последното от осем деца, и бащата я бе обрекъл в служба на църквата, след като майката едва не бе умряла при раждането й. Така на единайсет години Хилд, чието пълно име бе сестра Хилдегит, се бе озовала в манастира в Сипанхам. Там бе живяла сред монахините, отдадена на пост, молитва и ръкоделие, докато не се бяха появили датчаните, за да я обезчестят.

Понякога още плачеше в съня си и аз знаех, че си припомня униженията, на които са я подлагали, но бе щастлива да е далеч от Уесекс и от постоянните напомняния, че трябва да се върне в лоното господне. Уилибалд веднъж се опита да я скастри за греховния й начин на живот, но аз го предупредих, че ако го стори пак, ще му пробия втори пъп, по-голям от рождения, и той млъкна. Сега Хилд попиваше с детински възторг новите гледки и впечатления, а бледото й лице доби златист оттенък, чудесно подхождащ на косата й. Беше умна жена — не най-умната под слънцето, но изпълнена с практична мъдрост. Вече съм достатъчно стар, за да знам, че някои жени са истинско главоболие, а други — лесни за общуване, и Хилд определено спадаше към вторите. Може би защото бяхме приятели. Бяхме също и любовници, но без да сме влюбени, и тя понякога изпитваше пристъпи на вина. Но ги запазваше за себе си и своите молитви. Отново бе започнала да се смее и да изпитва удоволствие от простите неща, но понякога я обгръщаше тъга. Тогава започваше да хленчи, дългите й пръсти диреха разпятието и аз знаех, че нейният Бог за сетен път е впил нокти в душата й.

Така без достатъчна бдителност от моя страна навлязохме сред хълмовете и Хилд бе първата, която забеляза конниците. Общо деветнайсет на брой, повечето в кожени туники, но и трима с ризници. Пътеката вървеше отстрани на стръмен склон, като под нас се пенеше бурна река. Конниците бяха зад гърба ни и не се опитваха да приближат. Виждаха, че сме въоръжени, и нямаха за цел да завързват схватка, а само да се уверят, че ще продължим на север, към неизвестната съдба, очакваща ни там.

— Защо не им се опълчим? — попита настоятелно Болти.

— Тринайсет срещу деветнайсет? — повдигнах вежди. — Бихме могли, ако тези тук наистина се сражават — посочих мъжете, на които той плащаше да ни придружават, — но надали ще е така. Те стават за плашене на бандити, но не са толкова глупави да вдигнат оръжие срещу хората на Кяртан. Ако ги поведа в бой, най-вероятно ще се присъединят към врага и ще си поделят с него дъщерите ти.

— Но… — започна той, ала после млъкна, защото най-сетне можехме да видим какво има пред нас. Това бе пазар на роби, устроен на мястото, където река Уийре навлизаше в по-широка долина. Тук над коритото й бе прехвърлен мост, а след него се простираше доста голямо село. Робите бяха охранявани от още войници. Конниците, които ни следваха по петите, леко скъсиха дистанцията, но щом спряхме, също застанаха на едно място. Огледах се наоколо. Селото бе твърде далеч, за да видя дали Кяртан или Свен са там, но бе логично да допусна, че ако хората са дошли от Дънхолм, то един от двамата господари на града ги предвожда. Болти бръщолевеше паникьосано нещо отстрани, но аз не му обърнах внимание.

Още две пътеки водеха към селото от юг. Всички такива подходи положително бяха завардени от още конници и по тях цял ден се стичаха пътници. Те се събираха в долината като стадо в кошара и онези, които не можеха да си платят, биваха пленявани.

— Какво смяташ да предприемеш? — попита Болти.

— Да ти спася живота — отвърнах. После се обърнах към една от двете близначки и поисках от нея черния платнен шал, който носеше като пояс на кръста си. Тя го размота и с трепереща ръка ми го подаде. Увих го около главата си, като покрих устата, челото и носа си и помолих Хилд да го забоде с карфица.

— Какво правиш? — изписка отново Болти.

Не си направих труда да му отговарям. Вместо това нахлузих шлема върху шала. Той прилепна плътно, карайки лицето ми да изглежда като маска от полиран метал върху черен череп. Виждаха се единствено очите ми. Разхлабих Змийския дъх в ножницата, за да съм сигурен, че се вади лесно, и сръчках Уитнер няколко крачки напред.

— Сега съм Торкилд Прокажения — рекох на Болти. Гласът ми излизаше през плата глух и неразпознаваем.

— Кой? — зяпна той.

— Торкилд Прокажения — повторих, озъртайки се назад. Отрядът, който ни бе следвал, се връщаше обратно на юг, вероятно да съпроводи следващата група, мъчеща се да мине гратис. — А сега с теб ще отидем да се спазарим.

— Аз пък защо да идвам? — занарежда отчаяно Болти. — Нали те наех да ме охраняваш?

— Това и правя — отвърнах и дадох знак на всички да ме последват. Саксонската му съпруга взе да ридае, сякаш оплакваше мъртвец, и аз й изръмжах да мълчи. Щом стигнахме на два-три хвърлея от селото, спрях и се обърнах към него: — Оттук нататък сме само двамата.

— Мисля, че ще е най-добре да преговаряш сам… — започна той, но не успя да довърши, защото дланта ми се стовари върху задницата на коня му. Животното скочи напред, така че трябваше да го догонвам.

— Запомни — казах. — Наричат ме Торкилд Прокажения и ако издадеш кой съм всъщност, ще убия теб, жена ти и синовете ти, а дъщерите ти ще продам за курви. Е, кой съм аз?

— Т-торкилд — заекна Болти.

— Торкилд Прокажения — допълних. Вече бяхме в селото, представляващо мизерна купчина от ниски каменни постройки със сламени покриви. В средата му имаше поне трийсет или четирийсет охранявани пленници, а отстрани, близо до каменния мост, на тревата бяха разположени маса и пейки. На масата седяха двама мъже и се черпеха с кана пиво, но единственото, което възприемаха моите очи, бе друго.

Шлемът на баща ми.

Той бе поставен върху масата. Богато обкован със сребро, със забрало, изобразяващо озъбена паст. Бях го виждал толкова пъти. Дори си бях играл с него като малък, макар че ако баща ми ме хванеше, ядях бой. Татко го носеше в деня, когато загина при Йоферуик, а Рагнар-старши го купи от мъжа, който го бе посякъл. Сега принадлежеше на един от убийците на самия Рагнар — Свен Едноокия. Щом Болти и аз приближихме, Свен се изправи и аз усетих как космите по врата ми настръхват. Знаехме се от деца и нямаше как да сбъркам широкото, плоско лице с единственото свирепо око. На мястото на другото имаше сбръчкана дупка. Той бе висок и широкоплещест, с дълга коса и буйна брада — наперен млад мъж с богата ризница и два меча, дълъг и къс, висящи на колана му.

— Още гости — оповести пристигането ни той и посочи пейката откъм отсрещната страна на масата. — Седнете и нека поговорим делово.

— Иди да седнеш — изръмжах тихо на Болти.

Той ме погледна отчаяно, после слезе от седлото и отиде до масата. Вторият мъж бе мургав, чернокос и много по-възрастен от Свен. Носеше черно наметало, което го правеше да изглежда като монах, с тази разлика, че на врата му висеше сребърен чук на Тор. Пред него имаше дървена табла с хитроумно изработени отделения, пълни с различни монети, които проблясваха на слънцето. Свен се настани отново на мястото си, наля чаша пиво и я постави пред Болти, който сред кратко колебание също седна.

— Е, кой си ти? — попита го Свен.

— Болти Ериксон — отвърна другият. Трябваше да го повтори, защото първия път гласът му изневери.

— Болти Ериксон, значи. Аз пък съм Свен Кяртансон, а баща ми е господар на тази земя. Чувал ли си за Кяртан?

— Да, милорд.

— Мисля, че ти се опитваше да избегнеш пътните ни такси, Болти — усмихна се Свен. — Познах ли?

— Не, напротив.

— Откъде идваш?

— От Йоферуик.

— Поредният търговец от Йоферуик! Ти си третият за днес. И какво има в дисагите на онези коне?

— Нищо, милорд.

Свен леко се приведе напред и изпусна гръмка пръдня.

— Съжалявам, Болти — рече ухилено, — чух само някаква гръмотевица. Нищо ли каза? Но аз виждам четири жени, а три от тях са доста младички. Твои ли са?

— Да, жена ми и дъщерите.

— Ех, жени и дъщери, колко ги обичаме — поклати глава Свен, сетне погледна към мен. Усетих свиване под лъжичката, макар да знаех, че лицето ми е увито в плат, а очите, засенчени от шлема. — А този кой е?

Трябва да му е било любопитно, защото аз имах царствен вид. Ризницата, шлемът и оръжията ми бяха от най-добро качество, а гривните по ръцете ми издаваха воин от висок ранг. Болти преглътна мъчително, но не каза нищо.

— Попитах кой е този — повтори по-високо Свен.

— Името му — отговори пресекливо търговецът — е Торкилд Прокажения.

Свен направи неволна гримаса и сграбчи амулета на врата си, за което не можех да го виня. Всички изпитват ужас от сивкавата, безчувствена плът на прокажените и обикновено ги прогонват в пустошта, където да живеят и умрат както заслужават.

— Защо си повлякъл прокажен със себе си?

Болти не разполагаше с отговор.

— Защото аз също пътувам на север — обадих се за първи път и приглушеният ми глас прозвуча кънтящо от вътрешността на шлема.

— И какъв е поводът за пътуването ти?

— Омръзна ми да седя на юг.

Свен долови враждебността в отговора ми, но я отдаде на безсилие. Навярно подозираше, че Болти ме е наел като охрана, но на няколко крачки от нас имаше петима войници, въоръжени с копия и мечове, а в селото — поне още четирийсет. Той отпи от чашата си.

— Чувам, че в Йоферуик имало безредици? — попита търговецът.

— Вярно е — отвърна Болти. Виждах как дясната му ръка нервно се свива и разпуска под масата. — Саксонците убиха някои от нас.

Другият въздъхна, сякаш тази новина го е опечалила.

— Ивар няма да остане доволен.

— Къде е Ивар? — оживи се леко Болти.

— Доколкото знам, някъде в долината на Туеде и води шотландския крал Аед като танцуваща мечка със себе си. — Свен сякаш се наслаждаваше на тази имитация на дружески разговор, придаваща лустро на почтеност на извършващия се пладнешки грабеж.

— Е — промени темата, като поспря, за да пръдне отново, — с какви стоки търгуваш?

— Кожи, вълна, платове, грънци — заизрежда Болти, сетне спря, боейки се да не е казал твърде много.

— Аз пък търгувам с роби — рече Свен. — А този — посочи мъжа до себе си — е Гелгил. Той купува робите от мен, а ти водиш три млади жени, от които с него можем да изкараме добра печалба. Колко ще платиш, за да ги откупиш? Предложи ми достатъчно и можеш да си ги задържиш. — Той се усмихна дружески, сякаш предложението му бе най-естественото нещо на света.

Болти остана като втрещен, но после измъкна кесията изпод дрехата си и започна да отброява сребро на масата. Свен наблюдаваше трупащите се монети и щом ръката на другия се забави, само го подкани с насърчителен жест. Накрая се насъбраха трийсет и осем шилинга.

— Това е всичко, което имам, милорд — рече смирено Болти.

— Всичко, което имаш? Съмнявам се, Болти Ериксон. Но ако е вярно, ще ти позволя да запазиш една дъщеря и едно от ушите си. Другото ще остане при мен за спомен. Какво ще кажеш, Гелгил? — обърна се Свен към седящия до него.

Гелгил бе странно име и аз предположих, че мъжът с черното наметало е дошъл отвъд морето, защото най-доходоносните пазари за роби бяха в Дифлини в далечна Франкия. Онзи отвърна нещо, което не успях да доловя, и Свен кимна.

— Доведете момичетата тук — викна на хората си. Болти ме погледна ужасено, сякаш очакваше да ги спра, но аз не сторих нищо, когато двама от тях се упътиха към чакащата група.

Докато войниците нареждаха на Хилд и близначките да слязат от конете, Свен бъбреше за предстоящата реколта. Съпровождачите, наети от Болти, наблюдаваха безучастно случващото се. Жена му се опита да протестира, но после избухна в истеричен плач, докато водеха дъщерите й и Хилд към масата. Свен ги приветства с престорена учтивост, а Гелгил стана да ги огледа, опипвайки телата им, сякаш бяха добичета за продан. Видях как Хилд потрепери, щом бръкна в пазвата й, за да провери стегнатостта на гърдите й. Но интересът му бе насочен основно към по-младите.

— По сто шилинга за всяка — рече със странен акцент, след като ги инспектира. — Без тази — кимна към Хилд. — За нея петдесет.

— Но тя е хубава — възрази Свен. — Другите приличат на прасенца.

— Близначки са — поясни Гелгил. — Близначките се харчат добре. А високата е твърде стара. Сигурно е на деветнайсет или двайсет.

— Девствеността е толкова ценна стока — обърна се Свен към търговеца. — Не си ли съгласен?

Болти трепереше от глава до пети.

— Ще ти платя по сто шилинга за всяка от дъщерите си — рече отчаяно.

— О, не — поклати глава Свен. — Толкова иска Гелгил. Аз също трябва да припечеля нещо. Можеш да ги задържиш и трите, ако ми платиш общо шестстотин шилинга.

Цената бе астрономическа и тъкмо това бе идеята, но Болти не се сепна от нея.

— Само две от тях са мои, милорд — провлачи жаловито и посочи към мен. — Третата е негова жена.

— Твоя? — изгледа ме Свен. — Водиш жена, прокаженико? Значи оная работа още не ти е окапала? — Явно намираше това за забавно и войниците наоколо се засмяха угоднически. — И какво ще ми платиш за своята женичка?

— Нищо — отвърнах.

Той се почеса по задника. Войниците продължаваха да се хилят. Бяха свикнали да виждат съпротива и да я смазват и им бе забавно да наблюдават как господарят им дере кожи от пътниците. Свен си наля още пиво.

— Хубави гривни имаш, прокаженико, а шлемът няма да ти трябва, щом пукнеш, затова ето какво ще ти предложа. Дай ми ги и си върви с жената по живо, по здраво.

Аз не помръднах, нито продумах, но леко стиснах с колене хълбоците на Уитнер и усетих потръпването на едрото животно. То бе свикнало с битки и копнееше да се впусне напред. Може би Свен долови напрежението на жребеца, защото от мен не се виждаше друго освен страховития шлем с вълчата муцуна и черните дупки на очите. Във всеки случай през лицето му премина сянка. Но вече бе вдигнал залога и не можеше да отстъпи, ако искаше да съхрани достойнството си. Трябваше да играе докрай.

— Какво, да не си глътна езика? — попита презрително, сетне махна на двамата, които бяха довели жените. — Егил! Атсур! Свалете му шлема!

Вероятно смяташе, че е в безопасност, защото разполагаше с куп войници в селото, а аз бях сам. Че съм победен още преди неговите хора да са ме доближили. Единият от тях носеше копие, а другият посегна към меча си, но още преди да го изтегли наполовина от ножницата, Змийския дъх бе в ръката ми, а Уитнер се движеше. Той отдавна напираше да атакува и сега скочи със скоростта на Слейпнир, осмокракия кон на Один. Първо се заех с онзи отдясно, който вадеше меча. Змийския дъх се стовари отгоре му като мълнията на Тор и мина през шлема му, сякаш бе направен от брезова кора. Уитнер, подчинявайки се послушно на натиска на коляното ми, вече се извърташе към Свен, когато копиеносецът ме нападна отляво. Трябваше да забие острието си във врата или гърдите на коня, но вместо това се опита да ме наръга в ребрата. Жребецът се наведе рязко и тракна с огромните си зъби в лицето му. Мъжът залитна назад, избягвайки на косъм ухапването, препъна се и падна на тревата. Аз вече вадех крак от стремето и без да се занимавам повече с него, използвах инерцията, за да се стоваря върху Свен. Той в последния момент понечи да се изправи, но пейката му попречи и аз го повалих по гръб, като му изкарах въздуха от гърдите. Скочих бързо на крака и опрях върха на Змийския дъх в гърлото му.

— Егил! — викна Свен на войника, съборен от Уитнер, но онзи не посмя да се намеси, виждайки острието, притиснато в гушата на господаря си.

Болти хленчеше. Беше се напикал — усещах миризмата на урината и чувах как капеше по земята. Гелгил стоеше напълно неподвижно и ме наблюдаваше с изпито, безизразно лице. Хилд се усмихваше. Половин дузина войници ни бяха наобиколили, но не предприемаха нищо при вида на окървавения ми меч, заплашващ Свен. Уитнер бе до мен, пръхтеше разгорещено и ровеше с копито в опасна близост до главата му. Свен се взираше в мен с единственото си око, изпълнено с омраза и страх. Аз изведнъж отстъпих встрани и го изкомандвах:

— На колене!

— Егил! — възкликна пак умолително той.

Войникът с рошава черна брада и зеещи ноздри на мястото на носа, отсечен при някоя битка, насочи копието си.

— Мръднеш ли, господарят ти умира — предупредих го. Егил благоразумно отстъпи назад и аз прокарах острието си по бузата на Свен, пускайки струйка кръв.

— На колене! — повторих. Щом той се подчини, се наведох, извадих двата му меча от ножниците и ги положих на масата до шлема на баща си.

— Искаш ли да убиеш търговеца на роби? — попитах Хилд, посочвайки към мечовете. Не ми беше приятно Гелгил да стои зад гърба ми.

— Не — каза тя.

— Исеулт би го убила. — Исеулт бе предишната ми жена и нейна приятелка.

— Бог е наредил да не убиваме — заяви Хилд. Това бе една от заповедите на християнството, също толкова безсмислена според мен, колкото и да се заповядва на слънцето да върви от запад на изток.

— Болти — подвикнах вече на датски. — Убий търговеца на роби.

Онзи не помръдна. Беше твърде уплашен, за да изпълни заръката, но за моя изненада двете му дъщери излязоха напред и взеха мечовете на Свен. Гелгил опита да побегне, но масата му препречваше пътя. Едното момиче замахна яростно, улучи го по главата и той падна. Сетне с дружни усилия се заловиха да го кълцат. Не виждах какво става, защото бях зает да пазя Свен, но чувах виковете на мъжа, възклицанията на Хилд и виждах потресените лица на войниците пред себе си. Близначките пъшкаха и сумтяха от усилие. Отне им дълго време да довършат Гелгил и никой от войниците наоколо не се намеси. Всички стояха с извадени оръжия и ако поне един от тях имаше малко ум, щеше да разбере, че няма да посмея да убия Свен, защото от неговия живот зависеше моят живот. Резнех ли му гръкляна, щяха да ме направят на кайма. Но твърде много ги плашеше мисълта какво ще им стори Кяртан, ако синът му умре заради тях, а аз притисках меча достатъчно силно, за да го накарам да хърхори от ужас.

Зад мен касапницата най-сетне приключи. Рискувах да погледна през рамо и видях доволните, опръскани в кръв физиономии на близначките.

— Те са дъщери на Хел — казах на войниците наоколо. Хрумването беше удачно, защото Хел е противната, демонична богиня, властваща над труповете на мъртъвците, които не са загинали в битка. — А аз съм Торкилд и залите на Один са пълни с мъже, убити от мен! — Зрителите затаиха дъх, а Свен взе да трепери и аз се изпълних с вдъхновение. — Аз съм Торкилд Прокажения — продължих с дълбок, кънтящ глас — и съм мъртъв от много години, но Один ме изпрати от своите селения, за да взема душите на Кяртан и неговия син.

Те ми повярваха. Видях как неколцина докосват амулетите си, а един копиеносец дори падна на колене. Исках да убия Свен още тогава и може би трябваше да го сторя, но бе нужен само един скептичен глас, за да разкъса мрежата от магически измислици, която бях изтъкал. В момента се борех не за своето отмъщение, а за общата ни безопасност и се налагаше да избирам между двете.

— Ще оставя този червей да си върви у дома и да отнесе вестта за моето идване на баща си — казах. — Но вие ще тръгнете първи. Всички до един! Излезте извън селото и ще го пусна. Оставете пленниците си тук.

Войниците само ме гледаха като истукани и аз завъртях острието, карайки Свен да изпищи.

— Вървете! — викнах.

И те тръгнаха. Крачеха бързо, изпълнени с благоговеен страх. Болти гледаше любимите си щерки и примигваше на парцали. Казах на момичетата, че са се справили отлично и могат да вземат по шепа монети от масата. Те се върнаха при майка си, стискайки среброто и окървавените мечове.

— Добри деца са — подхвърлих на Болти, а той, без да отвърне нищо, заподтичва подир тях.

— Не ми даде сърце да го убия — промълви Хилд, сякаш засрамена от слабостта си.

— Няма значение — махнах с ръка. Държах меча опрян в гърлото на Свен, докато не се уверих, че хората му са се отдалечили на достатъчно разстояние на изток. Пленниците, най-вече млади момчета и момичета, останаха в селото, но никой от тях не смееше да ме доближи.

Изкушавах се да кажа истината на Свен, да му разкрия, че е бил унизен от един стар враг, но историята за Торкилд Прокажения бе твърде добра, за да я пропилявам. Щеше ми се да го питам и за Тира, сестрата на Рагнар-младши, но се боях, че ако е жива и проявя интерес към нея, няма да живее още дълго, затова си премълчах. Вместо това сграбчих Свен за косата и извих главата му назад, така, че да ме погледне право в забуленото лице.

— Дойдох тук, на средната земя, за да убия теб и баща ти — казах. — Ще те намеря отново, Свен Кяртансон, и следващия път ще взема душата ти. Аз съм Торкилд — онзи, който броди в нощта и оръжията са безсилни срещу мен, защото вече съм труп. Така че носи моите поздрави на баща си и му предай, че мъртвият мечоносец е пратен за него и че тримата заедно ще отплаваме със „Скидбладнир“ за Нифлхайм. — Нифлхайм бе страховитата бездна, където отиваха недостойно умрелите, а „Скидбладнир“ — корабът на боговете, способен да се сгъва и побира в кесия. После пуснах Свен, минах зад него и го ритнах в гърба така, че се строполи по лице. Вече можеше да изпълзи встрани, но не смееше да помръдне. Сега представляваше бито псе и макар да ме сърбяха ръцете да го довърша, прецених, че ще е по-добре да отнесе зловещата ми измислица на баща си. Кяртан щеше да узнае не само че Утред от Бебанбург се е появил в Йоферуик, но и че свръхестествено създание е дошло от отвъдното, за да го убие — а аз исках сънищата му да са изпълнени с кошмари.

Свен остана все така неподвижен, докато откачах тежката кесия от колана му и го лишавах от седемте сребърни гривни. Хилд отряза част от наметалото на Гелгил и оформи нещо като торба, в която изсипа монетите от подноса. Дадох й да носи и шлема на баща ми, след което се метнах отново на гърба на Уитнер. Потупах го по шията, а той тръсна глава и изцвили, сякаш разбираше колко добра работа е свършил.

Вече се канехме да тръгваме, когато странните събития взеха още по-чудат обрат. Някои от пленниците, осъзнавайки, че наистина са свободни, поемаха към моста над реката, докато други бяха толкова объркани или отчаяни, че тръгнаха на изток, подир войниците. В този момент изведнъж се разнесоха песнопения и от една от ниските каменни постройки се изнизаха редица фигури в раса. Бяха общо седем на брой — най-големите късметлии от всички в този ден, защото, както узнах впоследствие, омразата на Кяртан към християните действително била толкова силна, че убивал всеки свещеник или монах, без да се блазни от евентуалния откуп за тях. Заедно със седмината вървеше и един млад мъж, приблизително на моята възраст, окован в робски вериги. Висок, красив и добре сложен, но облечен в изпокъсани дрипи. Дългата му, къдрава коса бе толкова руса, че изглеждаше почти бяла, също както и ресниците. Имаше сини очи и гладка, загоряла от слънцето кожа. Лицето му изглеждаше изваяно от камък — толкова ясно изразени бяха скулите, челюстта и носът — и все пак твърдостта на чертите се омекотяваше от безгрижно изражение, предполагащо, че намира живота за постоянен източник на изненади и забавни приключения. Щом видя Свен да пълзи край копитата на коня ми, той заряза пеещите духовници и притича към нас, грабвайки пътьом меча на войника, когото бях убил. Държеше го неловко заради окованите си ръце, но това не му попречи да го вдигне над главата на Свен.

— Не — произнесох аз.

— Не? — Младежът ме погледна с открита, невинна усмивка и неволно изпитах симпатия към него.

— Обещах да му пощадя живота.

Русокосият размисли за секунда.

— Ти може да си обещал, но аз не съм.

Говореше на датски.

— Ако го убиеш, после аз ще трябва да убия теб.

— Защо? — попита онзи с искрица в очите. Не тревожно, а сякаш наистина искаше да знае.

— Защото такъв е законът.

— Но Свен Кяртансон не признава закони — изтъкна той.

— Става дума за моя закон. Освен това искам да отнесе съобщение на баща си.

— И какво по-точно?

— Че мъртвият мечоносец е дошъл за него.

Младият мъж наклони глава встрани, сякаш преценяваше духа на съобщението. Накрая явно го одобри, защото пъхна меча под мишница и с известен труд разхлаби връвта, пристягаща панталоните му.

— Можеш да отнесеш едно съобщение и от мен — каза на Свен, започвайки да пикае отгоре му — и то е следното: кръщавам те в името на Тор, на Один и на Локи!

Седмината духовници, сред които трима монаси и четирима свещеници, наблюдаваха тържествено церемонията, без да протестират срещу богохулството, съдържащо се в нея. Русокосият пика дълго време, като насочваше струята така, че да измокри цялата коса на Свен. Щом най-сетне свърши, се препаса отново и ме попита:

— Ти ли си мъртвият мечоносец?

— Да — отвърнах.

— Стига си хленчил — срита той Свен, сетне се обърна към мен с поредната ослепителна усмивка. — Тогава може би ще ме удостоиш с честта да ми служиш?

— Да ти служа? — учудих се. — И от къде на къде?

— Аз съм Гутред — каза той, сякаш това обясняваше всичко.

— Знам за Гутрум. Срещал съм и един-двама мъже, наречени Гутвер и Гутлак, но за първи път чувам за Гутред.

— Аз съм Гутред, синът на Хардикнут.

Името все още не ми говореше нищо.

— И защо трябва да служа на Гутред, сина на Хардикнут?

— Защото преди да дойдеш, бях роб. А сега… сега заради твоята поява съм крал! — Думите му излизаха с толкова ентусиазъм, че чак се задъхваше.

Усмихнах се под платнената маска.

— Добре, крал си, но на какво?

— На Нортумбрия, разбира се — дойде ведрият отговор.

— Вярно, така е — нададе ревностно глас един от свещениците.

Така мъртвият мечоносец срещна поробения крал, Свен Едноокия отпълзя при баща си, а събитията, връхлитащи Нортумбрия, ставаха все по-необичайни.