Бърнард Корнуел
Повелителите на Севера (12)

Глава девета

Докато излагах плана си, той изглеждаше прост — да препуснем към Дънхолм, да атакуваме с изненада и така да спечелим безопасно убежище за Гутред и отмъщение за Рагнар. Но отец Хротуерд не се даде без бой и преди да тръгнем, се състоя поредният разгорещен спор.

— Какво ще стане с мощите на блажения Кътбърт? — обърна се той към Гутред. — Ако си тръгнеш оттук, кой ще ги пази?

Хротуерд бе движен от страст. Страст, подхранвана от гнева. Познавал съм и други като него — хора, които изпадат в същински бяс заради най-лекото накърняване на нещо, което им е близко до сърцето. За Хротуерд това бе църквата и всеки, който не изповядваше християнството, се превръщаше в негов кръвен враг. Постепенно се бе превърнал в приближен съветник на Гутред, който разглеждаше религията като висша форма на магия, а него — като жрец, умеещ да борави с нея. Хротуерд действително приличаше на магьосник. Имаше разчорлена коса, щръкнала брада, пламтящ взор и невероятно гръмък глас. Не беше женен, защото се бе посветил изцяло на любимата си църква и всички очакваха, че щом Улфхер умре, той ще стане архиепископ на Йоферуик.

Гутред от своя страна бе чужд на силните страсти. По природа умерен и дружелюбен, просто искаше всички около него да са доволни и лесно се поддаваше на влиянието на Хротуерд. В Йоферуик, където повечето жители бяха християни, отецът можеше без труд да събере тълпа на улицата и Гутред, за да избегне безредици, се стараеше да му угажда. Друго любимо оръжие на Хротуерд, което той използва и в навечерието на похода ни към Дънхолм, бе гневът на свети Кътбърт. Единственият ни шанс да превземем крепостта бе изненадата, а тя изискваше бързо придвижване. Тоест налагаше се ковчегът на светията, както и главата на Осуалд и безценното евангелие да останат в Кетрехт заедно с духовниците и жените.

— Ако попаднат в ръцете на езичниците, те ще бъдат осквернени! — крещеше с пяна на уста Хротуерд. И, естествено, беше прав. Трупът на Кътбърт щеше да се лиши от златния си нагръден кръст и рубинения пръстен и да бъде хвърлен на прасетата, а евангелието от Линдисфарена, след като остане без инкрустираната със скъпоценни камъни подвързия — да бъде използвано за подпалки или за бърсане на датски задници. — Наш дълг е преди всичко да браним светините!

— Наш дълг е преди всичко да браним краля — отвърнах аз.

Свещениците веднага застанаха на негова страна и настръхнаха срещу мен. Аз бях убиец, езичник, еретик, грешник, осквернител и ако искаше да съхрани трона си, Гутред трябваше първо да се разправи подобаващо с мен. Единствено Беока се опитваше да вразуми братята си по расо, но гласът му бе твърде немощен. Те настояваха, че Гутред ще бъде прокълнат от Бога, ако изостави Кътбърт, и той изпадна в нерешителност, докато Рагнар не му се притече на помощ.

— Да скрием светеца — предложи той. Трябваше да го каже три пъти, преди да бъде чут.

— Да го скрием? — учуди се абат Едред.

— Къде? — попита презрително Хротуерд.

— Тук има гробище. Може да го заровим там. Кой ще тръгне да търси мъртвец в гробище? — Всички се вторачиха в него, а Едред понечи да възрази, но предложението бе толкова разумно, че думите замряха на устните му. — Закопайте го — продължи Рагнар, — а после отидете на запад в хълмовете и ни чакайте там.

Преди Хротуерд да успее да се опълчи, Гутред прегърна идеята и назова десет души, които да останат със свещениците и жените и да ги пазят. На сутринта, докато потегляхме, тези мъже вече копаеха временното убежище за мощите на светията и другите реликви. По мое настояване войниците от Бебанбург също останаха в Кетрехт. Ейдън искаше да ни придружи, но аз му нямах доверие. Той лесно можеше да ни погуби, като препусне пред нас и предупреди Кяртан за приближаването ни, затова за всеки случай му взехме и конете. Абат Едред пък пожела Осбурх, бременната съпруга на Гутред, да остане като един вид залог за завръщането му. Гутред се престори на съкрушен от раздялата, но според мен изпитваше по-скоро облекчение да се отърве за известно време от нея. Осбурх беше тревожна жена, подобно на Милдрит, и също като нея голям любител на свещениците. Хротуерд й служеше за изповедник и подозирах, че в леглото тя надъхва съпруга си с неговите послания. Гутред й гарантира, че датски крак няма да стъпи близо до Кетрехт в наше отсъствие, макар че нямаше как да е сигурен в това. Винаги оставаше вероятност, докато се върнем, всички да бъдат изклани или поробени от случайно преминал въоръжен отряд. Но ако искахме да завладеем Дънхолм, не биваше да губим нито минута.

Имаше ли действително шанс? Дънхолм бе място, зад чиито стени човек можеше да седи и да се надсмива над враговете си, докато не побелее от старост. А ние едва наброявахме двеста души, включително двайсетината жени, настояли да дойдат с нас, сред които и Гизела. Те бяха облечени в панталони и кожени туники. Отец Беока също се присъедини. Убеждавах го, че не умее да язди достатъчно бързо и че ако изостане, няма да го чакаме, но той не щеше и да чуе за оставане в Кетрехт.

— Аз съм посланик — заяви гордо — и мястото ми е до Гутред.

— Мястото ти е при свещениците — възразих.

— Идвам и толкова — отсече той и отказа да слуша повече доводи. Накара ни да завържем краката му за ремъка на седлото, за да не пада, и през време на целия бърз марш не гъкна нито веднъж, въпреки че сигурно е изпитвал непоносими болки. Дори да беше сакат и кривоглед, изпоцапан с мастило книжен плъх, отец Беока носеше сърце на воин.

Напуснахме Кетрехт в мъглявото и дъждовно есенно утро, а останалите живи войници на Кяртан, които междувременно се бяха събрали на северния бряг на реката, тръгнаха по петите ни. Бяха общо осемнайсет и ни следваха отдалеч, а ние се правехме, че не ги забелязваме. За да ги объркаме, не се придържахме към римския път, който водеше през равнината право към Дънхолм, а след няколко километра свърнахме на северозапад, по пътека през хълмовете. Към пладне облаците се разкъсаха, но слънцето бе ниско, а сенките — дълги. Над главите ни прелитаха ята дроздове, преследвани от ястребите. Това бе времето от годината, когато хората колеха добитъка, оставяйки само животните за разплод. Говеда и прасета, угоени от обилната паша и есенните жълъди, отиваха под ножа, а месото им се опушваше или осоляваше в качета. Ямите за дъбене на кожи воняха на тор и урина. Овцете се прибираха от планинските пасбища, за да презимуват в кошарите, а долините ехтяха от брадвите на секачите, събиращи дърва за огрев.

Няколкото селца, които подминахме, бяха безлюдни. Жителите им, предупредени за приближаването на конници, ги бяха напуснали, за да се крият из околните чукари и да се молят там да не ограбим покъщнината им. Продължихме да се изкачваме, за да заблудим следващите ни войници на Кяртан, че намерението ни е да заобиколим Дънхолм отдалеч. Разчитахме те да му пратят вест по римския път, че Гутред прави пореден отчаян опит да достигне Бебанбург — това би го накарало да извади още хора от крепостта и да ги прати да вардят подстъпите натам и бродовете на река Уийре.

Прекарахме нощта сред хълмовете. Отново валеше и спряхме да лагеруваме на горист склон, край празна овчарска колиба. Жените си намериха подслон в нея, но останалите трябваше да клечим край огньовете. Знаех, че съгледвачите не ни изпускат изпод око и се надявах вече да са убедени, че отиваме на запад. Дъждовните капки съскаха в жарта, а Рагнар, Гутред и аз говорехме със Ситрик, карайки го да си припомни всичко за мястото, където бе отрасъл. Повечето неща вече ми бяха известни и често си ги бях повтарял, докато опъвах веслото на кораба на Свери, но въпреки това слушах внимателно описанието. Оградата от колове на Дънхолм го заобикаляше отвсякъде, като прекъсваше единствено в южния край на скалата, където урвата бе твърде стръмна, за да я изкачи човек. Водата се черпеше от кладенец откъм източната страна.

— Той се намира малко по-надолу, извън крепостта, но си има собствена стена — каза Ситрик.

— Пътят дотам стръмен ли е? — попита Рагнар.

— Много стръмен. Веднъж едно момче падна, удари си главата в дърво и остана глупаво за цял живот. От западната страна има още един кладенец, но рядко се ползва, защото водата е мътна.

— Значи Кяртан си има храна и вода — рече унило Гутред.

— Ние и без това няма да го обсаждаме, защото не разполагаме с достатъчно хора — отвърнах, после се обърнах пак към Ситрик. — Казваш, че източният кладенец бил сред дървета. Гъсти ли са?

— Да, милорд. Основно габър и явор.

— Но в оградата трябва да има порта, за да стигат хората дотам, нали?

— Да, за да минават жените с ведрата.

— А реката може ли да се прекоси на това място?

— Трудна работа. — Ситрик се мъчеше да помогне, но описанието на бързото течение на Уийре покрай скалата не бе никак обнадеждаващо. Тя явно бе по-плитка от човешки бой, но имаше ями, водовъртежи и плетени кошове за риба, скрити под повърхността. — Ако човек внимава, може да я прекоси денем, но не и нощем — заключи младежът.

По спомените ми от онова далечно утро, когато се бях спотайвал пред крепостта, предрешен като мъртвия мечоносец, теренът източно от нея действително бе коварен, осеян със скали и дънери от дървета, но все пак по него можеше да се мине опипом, дори и нощем. Помнех също, че течението надолу се скриваше от каменист провлак, който сякаш не беше чак толкова стръмен.

— Трябва да стигнем стените на Дънхолм утре вечер — казах. — Точно преди мръкване. А призори ще го нападнем.

— Ако бъдем там преди мръкване, ще ни забележат и ще се подготвят — възрази Рагнар.

— По тъмно не можем да го направим, защото ще объркаме пътя. А освен това аз искам да ни забележат.

— Така ли? — учуди се Гутред.

— Щом видят враг откъм север, те ще се стекат натам. Целият гарнизон ще дойде да охранява портата. Но ние ще нападнем от друго място. — Хвърлих поглед през огъня към Стеапа.

— Ти се боиш от тъмното, нали?

Едрото му, скулесто лице се напрегна. Не му се щеше да признава, че го е страх от каквото и да било, но накрая преодоля неохотата си.

— Да, малко.

— Но ще ми се довериш ли да те преведа утре вечер през мрака?

— Да, милорд.

— Тогава ще тръгнем с теб и още десетима души — казах, внезапно изпълнен с увереност, че знам как можем да превземем непристъпния Дънхолм. Разбира се, късметът трябваше да е на наша страна, но докато седяхме там, сред влагата и студа, аз повярвах, че трите предачки отново са добавили златна нишка в моята съдба. А колкото до тази на Гутред, тя открай време си беше златна.

— Само дузина мъже? — попита Рагнар.

— Дузина скедугенгани — отговорих, защото, ако някой можеше да проникне в Дънхолм, това бяха именно ходещите в сенките. Беше време да повикаме на помощ странните същества, които населяваха нощта, меняха формите си и изпълваха с ужас сърцата. Но дори Дънхолм да паднеше в ръцете ни, пак оставаше задачата да заловим и убием Ивар.

 

 

Знаехме, че Кяртан ще разположи хора да бранят бродовете на Уийре нагоре по течението. На запад прекосяването й ставаше все по-лесно, затова се надявах да ги изпрати колкото се може по-надалеч. За да подсилим заблудата му, именно натам се отправихме на следващата сутрин. Щом изкачихме билото на един по-висок хълм, Рагнар и аз видяхме как шестима души се отделят от преследващата ни група и препускат към крепостта, за да му кажат накъде отиваме. Решихме да продължим по същия маршрут още малко. Конят на Ситрик бе изгубил подкова и спряхме, докато той оседлае едно от резервните животни, после яздихме още около час.

Движехме се бавно, следвайки пастирските пътеки надолу към гористата долина. Щом се озовахме сред дърветата, оставихме Гутред да продължи с повечето войска, а ние се скрихме сред стволовете с двайсетина подбрани мъже. Съгледвачите на Кяртан, вече само деветима да брой, видяха колоната да се изкачва по отсрещния склон и безгрижно я последваха. Бяха на дребни и леки коне, с които лесно щяха да ни се изплъзнат, но дори не подозираха за засадата. Вече бяха навлезли дълбоко втората, когато зърнаха пред себе си Рагнар. Понечиха да обърнат назад, но още три групи, предвождани от мен, Стеапа и Роло, блокираха бягството им от всички страни. Те избраха да препуснат към моята група в надежда да разкъсат обръча, но нашите коне бяха по-тежки и преградиха пътя им с телата си. Двама умряха бързо, единият пронизан от Змийския дъх. Другите седем опитаха да се пръснат, но гъстата растителност им пречеше. Стеапа, слязъл от седлото, настигна последния от тях в гъсталака. Видях брадвата му да се издига, а после се разнесе писък, който ми се стори безкраен. Чаках да свърши, но той продължаваше, докато Стеапа не кихна. После брадвата се стовари отново и настъпи внезапна тишина.

— Да не хващаш хрема? — го попитах.

— Не, милорд — отвърна гигантът, докато се измъкваше на пътеката, влачейки трупа подир себе си. — От вонята на този тук ми залютя на носа.

Кяртан вече бе сляп, макар и да не го знаеше. Щом се разправихме с деветимата, надухме рог, за да дадем сигнал на Гутред да се върне. Докато го чакахме, хванахме конете на убитите и свалихме всичко по-ценно от труповете им. Сдобихме се с оръжия, гривни, няколко монети, комати сух хляб и два малки мяха брезово вино. Един от тях носеше хубава ризница, навярно правена във Франкия, но бе толкова дребен на ръст, че тя не стана на никой от нас и Гизела я взе за себе си.

— На жените не им трябват доспехи — смъмри я брат й, но тя не му обърна внимание. Беше удивена, че нещо така фино изплетено може да тежи толкова много, но въпреки това я нахлузи през глава, изкара коси над яката и препаса на кръста си един от мечовете на мъртъвците. Накрая метна отгоре черната си мантия и изгледа предизвикателно Гутред.

— Е, как ти се струвам?

— Доста страховита — усмихна се той.

— Радвам се. — Тя улови юздите на кобилата си, за да я накара да застане неподвижно, и вкара крак в стремето да я яхне, но не предвиди теглото на ризницата и едва успя да се изкатери в седлото.

— Отива ти — казах, докато яздехме редом, и наистина беше така. Тя приличаше на валкирия — една от онези жени, воини на Один, препускащи с блестящи доспехи в небесата.

Обърнахме на изток и вече се движехме по-бързо. Яздехме между дърветата, като постоянно трябваше да свеждаме глави, за да се предпазим от клоните, шибащи лицата ни. Следвахме набъбнал от дъждовете поток, който трябваше да ни отведе до река Уийре. В ранния следобед наближихме на по-малко от десет километра от Дънхолм и оставихме на Ситрик да ни отведе до място, където да прекосим реката. По неговите думи след Дънхолм Уийре се разширяваше и ставаше по-плитка, преминавайки през равнинни пасища. Родителите на майка му бяха живели по тези места и той сам като дете бе прекарвал добитък през бродовете. За късмет, те се намираха от източната страна на крепостта, която Кяртан нямаше да охранява.

Слязохме към реката в подножието на хълм, край който имаше няколко скупчени къщи.

— Това е Хокхале, родното село на майка ми — каза Ситрик.

— Баба ти и дядо ти още ли живеят тук? — попитах.

— Не, милорд. Кяртан ги уби, когато хвърли майка ми на кучетата си.

— Колко кучета има той?

— Петдесетина. Огромни, зли същества. Слушат само него и ловците му. А също и лейди Тира.

— Нея пък защо?

— Не знам. Но баща ми веднъж ги насъска по нея. Не вярвам, че щеше да ги остави да я разкъсат, по-скоро искаше да я уплаши. Но тя започна да им пее.

— Да им пее? — обади се Рагнар. Той почти не бе споменавал Тира през последните седмици. Явно изпитваше вина, задето е оставил сестра си толкова дълго във властта на Кяртан. След изчезването й той се опита да я открие и дори директно попита Кяртан за нея, след като друг датчанин уреди примирие помежду им, но онзи категорично отрече тя да е при него. После Рагнар се присъедини към Великата армия, тръгнала да завладява Уесекс, и сам стана заложник на Алфред. А през цялото това време Тира бе стояла в Дънхолм. Сега Рагнар гледаше изпитателно Ситрик, очаквайки отговор на въпроса си.

— Да, милорд. Просто им запя и те налягаха по земята. Баща ми страшно им се ядоса. Според някои тя е магьосница — добави плахо младежът.

— Никаква магьосница не е — тросна се Рагнар. — Никога не е искала друго, освен да се задоми и да си има деца.

— Само казвам, че щом запя, кучетата легнаха — оправда се Ситрик.

— Е, пред нас няма да легнат — вметнах аз. — Щом ни види, Кяртан ще ги пусне насреща ни.

— Така и ще направи — потвърди тревожно Ситрик.

— Е, значи просто ще трябва да им попеем — заключих безгрижно аз.

Следвайки разкаляната пътека край потока, най-сетне стигнахме Уийре, за да установим, че е придошла от дъжда и се носи на бързи, мътни талази, заливайки стръмните си брегове. На отсрещната страна имаше хълм, а навъсените облаци бяха толкова ниски, че сякаш закачаха голите клони на дърветата по върха му.

— Никога няма да прекосим тук — каза Рагнар. Отец Беока, все така привързан към седлото, трепереше в прогизналото си расо. Мъжете стояха в нерешителност, а конете им тъпчеха с копита размекнатата земя. Тогава Стеапа, който яздеше огромен черен жребец, изведнъж изръмжа и без да продума, нагази в реката. Животното се сепна от бързото течение, но той го пришпори и продължи, докато водата не започна да се пени над стремената му. Тогава спря и ми даде знак да последвам неговия пример.

Идеята му беше най-едрите коне да направят бариера, която да укроти силата на стихията. Отидох до него и се улових за юздите му, а после дойдоха и още мъже. Държахме се един за друг във верига, която постепенно достигна отсрещния бряг, намиращ се на трийсетина метра разстояние. Импровизираният бент беше необходим само в средата, където бе най-дълбоко. След като се насъбраха няколко десетки ездачи, крепящи се взаимно, Рагнар нареди на останалите да тръгнат през поуспокоените води. Бедният Беока примираше от ужас, но Гизела улови кобилата му и я поведе заедно със своята. Един войник и една жена бяха понесени от талазите, но и двамата успяха да намерят опора по-надолу по течението и да се спасят благополучно. След като по-дребните коне се озоваха на другия бряг, ние останалите един по един разтурихме веригата и се изтеглихме подире им.

Беше едва средата на следобеда, но заради свъсеното небе изглеждаше, че се свечерява. Мокри и премръзнали, се заизкачвахме под капещите дървеса по склона към Дънхолм, който бе толкова стръмен, че на места се налагаше да слизаме от седлата и да водим конете след себе си. Щом стигнахме билото, пред погледите ни се показа и самата крепост, кацнала върху своята скала като тъмна сянка в дъжда. Виждаше се дори димът от огньовете вътре, смесващ се с гъстите, черни облаци. Вече имаше вероятност и стражите по стените да ни забележат, макар че се движехме сред гориста местност, а оръжията и ризниците ни бяха омазани с кал. Но дори да ни видеха, те надали биха заподозрели, че сме врагове. Последното, което знаеха за Гутред, бе, че е тръгнал с хората си на запад в отчаян опит да достигне Бебанбург, а ние вече се намирахме на отсамния бряг на реката, източно от Дънхолм.

Ситрик продължаваше да ни води. Спуснахме се от другата страна на хълма, където нямаше видимост от крепостта, и навлязохме в тясна долина. Прекосихме без труд потока, течащ по дъното й, и поехме отново нагоре покрай мизерни колиби, чиито обитатели уплашено надничаха изпод ниските прагове. Ситрик ни обясни, че това са личните роби на Кяртан, чиято работа е да угояват животни, да секат дърва и отглеждат жито за Дънхолм.

Конете ни започваха да се уморяват от бързата езда през неравния и разкалян терен и от носенето на ездачи с тежки оръжия, щитове и доспехи, но пътуването ни беше към своя край. Вече нямаше значение дали защитниците на крепостта ще ни забележат, защото бяхме пред самите й стени и никой не можеше да я напусне, без да мине през нас. Единственият път, водещ към нея, се намираше под наш контрол и Кяртан не можеше да изпрати вестоносец, за да върне бойците, тръгнали да ни дирят на запад.

Стигнахме каменистия провлак над реката, където склонът бе малко по-полегат, а пътеката правеше завой, преди да се заизкачва към масивната порта. Тук спряхме и се разпръснахме. За хората в Дънхолм трябва да сме изглеждали странна армия — мръсна и кална, но въоръжена с мечове, брадви, копия и щитове. Вече бяха разбрали, че са обсадени от врагове, и вероятно ни се надсмиваха. Тяхната твърдина бе толкова непристъпна, а ние — едва шепа хора, над които се лееше проливен дъжд и се спускаше непрогледен мрак, пронизван от гръмотевици и светкавици.

Спънахме конете, разтоварихме ги и доколкото ни бе по силите, се погрижихме да изчистим копитата им от калта. После потърсихме завет откъм подветрената страна на храсталаците, за да стъкнем огньове. Мнозина от нас носеха суха прахан и подпалки в кожени торбички, но те прогизваха веднага щом биваха извадени на дъжда и запалването на първия огън ни отне цяла вечност. Накрая двама мъже направиха с плащовете си подобие на палатка, а трети зачатка с кремъка и огнивото, докато отдолу не се изви тънка струйка дим. Крехкото пламъче трябваше да се пази, сякаш бе от злато, докато не укрепна дотолкова, че да подхване влажните съчки. Накрая запламтяха няколко огнища. Мокрите дърва пукаха, съскаха и почти не топлеха, но показваха на Кяртан, че враговете му още са тук, на хълма. Той надали допускаше, че Гутред ще има куража да го нападне, но вероятно бе чул, че Рагнар се е завърнал от Уесекс, а аз — от робство, и може би в онази дълга, бурна и мрачна нощ в сърцето му се е прокраднала тръпка на страх.

А докато някои трепереха, други се промъкваха като сенки в мрака.

 

 

Чак до мръкване аз оглеждах напрегнато маршрута, който трябваше да извървя по тъмно, и перспективата не ме изпълваше с възторг. Трябваше да сляза до реката, после да свърна на юг покрай брега, но точно под крепостта, където водата миеше стените на Дънхолм, пътят се преграждаше от скала. Тя бе огромна — по-голяма от новата църква на Алфред в Уинтансестър, и ако не намерех начин да я заобиколя, трябваше да се изкатеря по широкото й, плоско било, на по-малко от хвърлей разстояние от стражите на Кяртан. Заслоних с длан очите си от дъжда, за да видя по-добре, и реших, че вероятно все пак има начин да се да мине между скалата и ръба на брега.

— Ще успееш ли? — попита ме Рагнар.

— Трябва да успея.

Подбрах десетимата мъже, които трябваше да ме придружат заедно със Стеапа. Гутред и Рагнар също пожелаха да дойдат, но им отказах. Рагнар трябваше да води атаката срещу главната порта, а Гутред просто не умееше да се бие достатъчно добре. Освен това беше една от основните причини за цялото начинание и щеше да го обезсмисли, ако паднеше мъртъв пред стените на Дънхолм. Привиках отец Беока настрана и му казах:

— Помниш ли, когато баща ми ти заръча да ме пазиш по време на обсадата на Йоферуик? — Тогава бях десетгодишен и горях от нетърпение да видя битка отблизо.

— Разбира се, че помня — отвърна негодуващо той. — А ти ми се изплъзна и избяга, понеже искаше да участваш в сражението. Сам си беше виновен, че датчаните те плениха! Ако не беше станало така, сега да си християнин. Никога няма да си простя, задето те изпуснах. Трябваше да вържа юздите на коня ти за своите.

— Тогава само щяха да пленят и теб — успокоих го. — Но утре искам да направиш същото за Гутред. Стой до него и не му позволявай да се излага на опасност.

— Но той е крал! — възкликна тревожно Беока. — При това възрастен мъж. Как ще му нареждам какво да прави?

— Кажи му, че Алфред го иска жив.

— Алфред може и да го иска жив — поклати унило глава отецът, — но сложиш ли меч в ръката на човек, той пощръклява. Виждал съм го безброй пъти!

— Тогава му кажи, че си имал видение, в което свети Кътбърт е наредил Гутред да не влиза в бой.

— Той няма да ми повярва.

— Ще повярва, и още как!

— Добре, ще опитам — рече Беока и ме изгледа със здравото си око. — Наистина ли можеш да се справиш с това, Утред?

— Не знам — отговорих чистосърдечно.

— Ще се моля за теб.

— Благодаря, отче. — Аз самият щях да отправям молитви към всички богове, които знаех, така че един в повече нямаше да навреди. Но в крайна сметка всичко опираше до съдбата. Трите предачки вече знаеха какво кроим и дали плановете ни ще се увенчаят с успех. Оставаше само да се надявам, че не са приготвили ножиците, за да срежат нишката на живота ми. В крайна сметка, ако цялата авантюра имаше силна страна, тя бе именно в нейната лудост. Лудостта витаеше във въздуха на Нортумбрия още от самото ми завръщане — убийственото безумие в Йоферуик, свещеното умопомрачение в Кеър Лигалид, а сега и моята щурава идея.

Бях избрал Стеапа, защото той струваше колкото трима или четирима други бойци. Ситрик ми трябваше, защото единствен познаваше вътрешността на Дънхолм. Взех Финан, защото в душата на този ирландец тлееше необуздана ярост. Взех Клапа, защото бе як като бик и безстрашен, а също и Райпър, защото бе пъргав и хитър. Останалите шестима бяха от хората на Рагнар — всичките млади, силни и добри в боравенето с оръжие. Разясних им своя план и се уверих, че разполагат с черни наметала, които да ги покриват от глава до пети. Намазахме ръцете, лицата и шлемовете си със смес от пепел и кал. Не взехме щитове — това бе трудно решение, защото щитът е от голяма помощ в битката, но също така е тежък и труден за носене, а ако случайно се удари в дърво или камък, ехти като барабан.

— Аз ще тръгна първи — казах. — И ще се движим бавно. Много бавно. Имаме цяла нощ на разположение.

Завързахме се един за друг с кожени ремъци. Знаех колко е лесно да се изгубим един друг в мрака, а тъкмо тази нощ бе тъмно като в рог. Луната не се виждаше изобщо, скрита зад плътните облаци, от които не спираше да се лее дъжд, но разполагахме с три неща, които да ни водят. Първо, самият склон. Докато горната му част ни се падаше отдясно, значи се намирахме източно от Дънхолм. Второ, реката, която шумеше в краката ни, заобикаляйки скалата. И, трето, огньовете на самата крепост. Кяртан се боеше от нощно нападение и бе накарал хората си да хвърлят пламтящи факли от бастиона над портата. Те осветяваха пътеката отпред, но за запалването им бе необходимо вътре да се поддържа голяма клада, чието алено сияние открояваше очертанията на стената на фона на тъмните облаци.

Бях окачил на пояса си Змийския дъх и Жилещата оса и подобно на останалите носех копие, чието метално острие бе увито в парцал, за да не ме издаде със случаен проблясък. Тръгнахме чак след като се стъмни напълно — не исках някой зорък съгледвач от стената да забележи как пъплим по стръмния склон. Отначало вървенето бе лесно, защото нашите собствени огньове осветяваха пътя ни. Тръгнахме в посока, обратна на крепостта, за да не ни видят как напускаме лагера, а щом слязохме до реката, свърнахме обратно на юг. Тук имаше дънери на повалени дървета и трябваше да ги прескачаме, заплитайки нозе в изсечените клони, обрасли в бодлив къпинак. Тънките вейки пукаха под тежестта ни, но шумът се заглушаваше от дъжда и ревящата от лявата страна река. Наметалото ми постоянно се закачаше и скъсах края му в опити да го освободя. Час по час се разнасяха светкавици и ние замръзвахме по местата си. В тяхното синьо-бяло сияние ясно се открояваше силуетът на стената, цялата настръхнала от часови, които навярно бяха унили, прогизнали и нещастни. Следваше оглушителен гръм, сякаш самият Тор удряше с бойния си чук по гигантски железен щит. Боговете ни наблюдаваха. Сигурен бях. Какво друго да правят в своите небесни селения, освен да наблюдават смъртните и да ги възнаграждават за куража или да ги наказват за нахалството и дързостта. Сграбчих амулета на врата си, за да кажа на Тор, че се нуждая от помощта му, а в отговор той хвърли колосална гръмотевица, която приех за добра поличба.

Склонът постепенно ставаше по-стръмен. Дъждът се стичаше по него, размекваше почвата и я превръщаше в рядка кал. Движехме се бавно нагоре и постоянно падахме. Пъновете от дърветата се поразредиха, но за сметка на това се появиха камъни, толкова хлъзгави, че на места трябваше да пълзим на четири крака. Стана и по-тъмно, защото осеяната с огньове стена се скри от погледите ни. Промъквахме се, ругаейки в гъстия като катран мрак, а реката шумеше непосредствено под нас, изпълвайки сърцата ни с боязън, че ако паднем, ще ни отнесе с мътните си талази.

После краят на копието ми, с което проверявах пътя пред себе си, удари в нещо твърдо и разбрах, че сме стигнали огромната отвесна скала. Все още с надеждата, че ще успеем да я заобиколим, затърсих опипом пътеката, която ми се бе сторило, че виждам от лагера. Но дори да я имаше, сега не я откривах. Изглеждаше, че скалата е нависнала над самата вода и не ни оставяше друг избор, освен да се върнем обратно и да се изкатерим през гладката й, изпъкнала повърхност. Поехме нататък, като се ловяхме за тънки филизи и търсехме опора за краката си в жвакащата кал. Всяка крачка ни отвеждаше все по-близо до крепостта, а кожените ремъци, с които бяхме вързани помежду си, постоянно се закачаха и ни спъваха. След цяла вечност стигнахме до място, където огньовете по стената се появиха отново, вече значително по-близо. Нова светкавица, озарила небето от север, ми позволи да огледам за миг билото на скалата.

То бе напълно голо, наподобяващо полегат покрив с ширина около петнайсет метра. Горният му край стигаше до подножието на бастиона, а долният свършваше с отвесна урва над реката. Изпъкналият хребет по средата, който трябваше да прекосим, се намираше на двайсетина крачки разстояние от стената и часовите по нея можеха да го видят като на длан. Сгушихме се в сенките отстрани и аз накарах всички да откачат ремъците от поясите си и да ги съединят в една дълга връв.

— Аз ще тръгна първи — казах, като почти трябваше да викам, за да ме чуят през поривите на вятъра и дъжда. — Вие ще ме следвате един по един, само по даден сигнал, който ще е три дръпвания на връвта. Ще пълзите по корем, за да не ви видят. Райпър ще мине последен и ще прибере връвта със себе си.

Оставаше само да се надявам, че мракът и калните ни, черни наметала ще послужат като достатъчна маскировка. Стори ми се, че преодоляването само на този кратък отрязък от маршрута ни отне половината нощ. След като пропълзях откритото пространство, трябваше слепешком да търся с дръжката на копието си място, където да сляза от другата страна на скалата. После дръпнах връвта и след безкрайно чакане чух пъшкането на друг човек. Беше един от датчаните на Рагнар. Постепенно взеха да се появяват и останалите, а ние им помагахме да се спускат. Горещо се молех светкавиците да не ни издадат, но точно когато Стеапа се намираше по средата на билото, поредната от тях разцепи небето и освети всички ни като червеи, уловени в огъня на боговете. Видях как Стеапа целият се тресе, а после се разнесе продължителен гръм, като от търкаляне на огромна бъчва.

— Давай, Стеапа! — подвикнах му, но той беше като парализиран и се наложи сам да отида и да го извлека от мястото му. Докато го правех, по някакъв начин обърках бройката на хората и когато мислех, че пристига последният от тях, се оказа, че Райпър още е от другата страна. Накрая и той скочи пъргаво при нас, понесъл навитата връв. Разделихме ремъците и отново завързахме коланите си един за друг. Бяхме измръзнали и мокри до кости, но съдбата се показа благосклонна към нас — от бастиона така и не се разнесе викът на часовите.

С падания и пълзене се спуснахме отново надолу към брега. Тук склонът беше по-стръмен, но гъсто растящите дървета служеха като опора и облекчаваха придвижването ни. Заобикаляхме стената, която се намираше високо от дясната ни страна, а отляво глухо и заплашително ревеше реката. Отново се натъкнахме на скали — по-малки от онази, която бе блокирала пътя ни преди, но все пак мъчни за преодоляване и отнемащи ценно време. Докато се суетяхме около една от тях, Клапа изтърва копието си и то шумно изтрака по камъните, преди да спре в ствола на едно дърво.

Изглеждаше невероятно шумът да е стигнал горе до крепостта през проливния дъжд и воя на вятъра сред дърветата. И все пак някой там бе чул или заподозрял нещо, защото откъм стената ненадейно полетя запалена факла и сред рояк искри мина през мокрите клони. За щастие, падна на двайсетина крачки от нас, докато бяхме спрели до въпросната скала. Светлината й бе мъждива, а ние — просто черни сенки, сливащи се със стволовете. Факлата бързо угасна под дъжда, но аз не очаквах всичко да свърши дотук и дадох знак на хората да се притаят. И не се излъгах. От стената хвърлиха голям наръч слама, напоен с катран. Той отново не ни улучи, но гореше много по-ярко и светлината му стигна до нас. Горещо се молех на Суртур, бога на огъня, час по-скоро да потуши пламъка. Клечахме безмълвни, със затаен дъх, досами реката и тогава до ушите ми долетя онова, от което най-много се боях.

Кучешки лай.

Кяртан или някой от началниците на стражата бе пуснал огромните псета през портата, водеща към кладенеца. Чувах напевните гласове на ловците, подканящи ги да претърсват гъсталака, и знаех, че няма къде да се скрием върху този стръмен и хлъзгав склон. Нито имахме време да стигнем обратно до голямата скала и да се прехвърлим през нея. Свалих парцала от острието на копието, решен да убия поне един-два звяра, преди останалите да ни докопат и разкъсат на парчета. И тъкмо тогава нова мълния озари нощта, последвана от трясък, който сякаш вещаеше края на света. Той едва не спука тъпанчетата ни и продължи с екот да се търкаля из речната долина.

Кучетата мразят гръмотевиците и в случая те бяха подаръкът от бог Тор за нас. При следващия гръм шумът от проливния дъжд се примеси с уплашено скимтене и квичене.

— Няма начин да ги накарат да ловуват — рече Финан в ухото ми.

— Така ли?

— Не и в такова време.

Животните, подканяни от настойчивите викове, се спускаха към нас, но неохотно и с подвити опашки. Бяха ужасени от гръмотевиците, заслепени от светкавиците и объркани от шибащия дъжд. Целият им хъс за преследване се беше изпарил. Едно от тях дойде толкова близо, че ми се стори, че зървам блясъка на очите му, макар самото то да бе просто черна сянка в прогизналия мрак. После обаче се обърна и в тромав тръс пое обратно към хълма. Ловците също се умълчаха. Никое от кучетата не бе излаяло по непознат, затова явно решиха, че става дума за фалшива тревога. Ние обаче още дълго не смеехме да помръднем, докато не се уверихме, че всички са се прибрали в крепостта.

Накрая тръгнахме в търсене на самия кладенец, което се оказа най-трудната част от задачата ни. Направихме отново връв от ремъците и Финан улови единия й край, докато аз хванах другия и запълзях нагоре. Пързалях се в калта и постоянно опипвах стволовете на дърветата, вземайки ги за колове на ограда. Връвта се заплиташе във всевъзможни препятствия и на два пъти трябваше да се връщам, за да преместя целия отряд на няколко метра встрани и да започна търсенето отново. Почти бях изпаднал в отчаяние, когато се препънах и залитайки, се опрях в грубо издялани трупи. В дланта ми се заби треска. Опипах наоколо и разбрах, че съм се натъкнал на стената, водеща към кладенеца. Дръпнах силно връвта и изчаках останалите да се присъединят към мен.

Сега отново трябваше да чакаме, стаени и треперещи, пукването на първата зора. Гръмотевиците се отдалечиха на север, а дъждът отслабна, но продължи да се лее безспир. Аз се тревожех, че при такова време от крепостта може да не изпратят никого, защото ще им стигне и онази, събрана в бъчвите под стрехите. И все пак разчитах на отколешната традиция сутрин да се ходи до кладенеца. По цял свят денят се посрещаше по този начин, защото хората трябваше да се мият и бръснат, да готвят и перат. През дългите, тягостни часове зад греблото на Свери често се бях сещал за думите на Ситрик, че водоизточниците на Дънхолм са извън крепостта, което означаваше, че Кяртан трябва всяка сутрин да отваря портите. А една крепост с отворени порти вече не е толкова непристъпна. В това се състоеше и целият ми план. Ако той се провалеше, всички бяхме мъртви.

— Колко жени идват за вода? — попитах шепнешком Ситрик.

— Десетина, милорд.

Надникнах иззад ръба на оградата към крепостта, от която ни деляха двайсет метра — кратко разстояние, но състоящо се в стръмно изкачване.

— А колко стражи охраняват портата? — вече знаех отговора на този въпрос, но въпреки това го зададох, защото на фона на опасността и предстоящото клане разговорът ми действаше успокояващо.

— Само двама или трима.

И тези стражи щяха да са сънливи, прозяващи се след безсънната нощ. Щяха да отворят портата, да пуснат жените, а после да се облегнат на нея и да бленуват за други жени. И все пак достатъчно бе само един от тях или от онези по стената да е нащрек, за да осуети цялото начинание. Седях и прехвърлях в ума си всички неща, които можеха да се объркат, когато забелязах, че едрият Клапа до мен е заспал. Учудих се как е способен да спи при подобни обстоятелства, но после той звучно захърка и се наложи да прекъсна дрямката му.

Изглеждаше, че утрото никога няма да настъпи, а дори и да настъпи, ние ще сме толкова вкочанясали, че няма да можем да помръднем. Но накрая билата на хълмовете зад реката се озариха в бледа сивота, която постепенно започна да се разпростира. Притиснахме плътно гърбове към оградата от колове, за да се скрием от съгледвачите на стената. Сивотата стана по-ярка, а в крепостта закукуригаха петли. Дъждът продължаваше упорито да вали. Ниско долу реката се разбиваше на бяла пяна в скалите, а стволовете на дърветата започваха да се различават, макар и още тънещи в сенки. На десетина крачки от нас мина язовец и тромаво се упъти надолу към брега. После облаците на изток се прорязаха от червеникава ивица и дневната светлина неусетно се разля, унила и мокра. Сега Рагнар трябваше да строява бойците си пред главния вход, за да отвлече вниманието на защитниците. Ако някой изобщо щеше да идва за вода, сега бе моментът.

— Щом дам команда — обърнах се тихомълком към хората си, — действате бързо! Втурвате се към портата, убивате стражите и после не се отдалечавате от мен! А влезем ли веднъж вътре, никакво бързане. Просто ще се разхождате така, сякаш сте тукашни.

Само дванайсетимата нямахме никакъв шанс срещу войниците на Кяртан. Целта ни бе да проникнем в крепостта, без да привлечем внимание. От Ситрик знаех, че зад портата към кладенеца има плетеница от тесни улички. Надявах се, ако се справим бързо и неусетно със стражите, да тръгнем по тези улички към северната стена. Всички носехме метални или кожени ризници, а лицата ни щяха да са скрити от шлемовете. Ако бранителите бяха заети да наблюдават настъпването на Рагнар, можеше да не ни обърнат особено внимание или да решат, че сме от тях. Идеята ми бе, щом наближим бастиона край главната порта, да завладеем част от стената достатъчно дълго, за да могат хората на Рагнар да се присъединят към нас. По-пъргавите щяха да се прехвърлят през нея, като забиват брадви в дървото и ги използват за стъпала, а също с помощта на кожените ремъци, които носехме. Щом съберяхме достатъчно мъже, щяхме с бой да си проправим път към портата и да я отворим, за да пуснем останалите.

Идеята изглеждаше добра, докато я описвах на Рагнар и Гутред, но сега, в хладната светлина на утрото, изведнъж ми се стори нелепа и отчаяна. Обзе ме чувство на безнадеждност и докоснах амулета на шията си.

— Молете се на своите богове всичко да мине добре и да не ни хванат — казах, което бе напълно погрешно. Вместо да изглеждам уверен, издавах страховете си, а и сега не беше време да се молим на боговете, защото бездруго се намирахме в техни ръце. Те можеха да ни помогнат или погубят, в зависимост дали им допадаше нашето начинание или не. Навремето слепият Равн, дядото на Рагнар, ми разправяше как боговете обичали смелостта и решителността, а мразели малодушието и колебанието. „Ние сме тук, за да ги забавляваме, нищо повече — казваше той. — И ако се справим добре, можем да пируваме с тях до края на вечността.“ След като загубата на зрението го бе направила неспособен да се сражава, Равн бе станал скалд — иначе казано, поет, възпяващ битките и куража. Мина ми през ум, че ако се справим успешно с тази задача, ще осигурим материал на поне дузина скалдове.

Откъм крепостта се разнесоха женски гласове и аз вдигнах ръка, давайки знак за тишина. После гласовете се усилиха и се чу тропот на дървени ведра. Една от говорещите се жалваше за нещо, но думите й не се чуваха ясно. После друга жена й отговори:

— Не могат да влязат тук. Не могат и толкова.

Говореха на английски, от което заключих, че са робини или жени на някои от датчаните на Кяртан. Първото ведро цопна в кладенеца. Продължих да държа ръката си вдигната. Пълненето на всички ведра щеше да отнеме време, а аз исках стражите да се отегчат и да притъпят вниманието си. Огледах изпоцапаните лица на своите спътници, търсейки най-малкия признак на колебание, който не би се понравил на боговете. И тогава внезапно осъзнах, че сме не дванайсет, а тринайсет на брой. Тринадесетият мъж държеше главата си наведена, така че не можех да видя чертите му. Сръчках ботуша му с копието и той ме погледна.

Тя ме погледна. Беше Гизела.

Взорът й бе едновременно умолителен и предизвикателен, а аз изпаднах в ужас. Тринайсет е най-злощастното число на света. Някога във Валхала бил устроен пир за дванайсет божества, но Локи, богът хитрец, влязъл неканен и с коварство накарал слепия Ходер да хвърли клонка от имел по брат си Балдур. Балдур бил добър бог, любимец на всички, но имелът можел да го убие и така слепият му брат, хвърляйки клонката, неволно го погубил, а Локи се смял и тържествувал. Оттогава се знае, че тринайсет е лошо число. Тринайсет птици в небето са знак за беда, тринайсет камъчета в гърне отравят храната, варяща се вътре, а тринайсет души на трапеза вещаят смърт. Тринайсет копия срещу една крепост можеха да значат единствено поражение. Дори християните са наясно, че тринайсет не носи късмет. Отец Беока ми е разправял, че на последната вечеря на Христос имало тринайсет мъже, като тринайсетият бил Юда, който го предал. Затова само гледах Гизела като втрещен. Нямаше как да я укоря с думи, затова оставих копието и вдигнах десет пръста, после още два. Накрая я посочих и вдигнах още един пръст. Тя заклати отрицателно глава, но аз посочих отново към нея, а сетне към земята в знак, че не бива да мърда от мястото си. В Дънхолм щяха да влязат дванайсет души, не тринайсет.

— Ако бебето не ще да суче — казваше една от жените зад оградата, — натъркай му устните със сок от иглика. Винаги помага.

— Натъркай си също и зърната с него — додаде друга.

— И го намажи със смес от сажди и мед по гръбчето — посъветва трета.

— Още две ведра и можем да се махаме от тоя проклет дъжд — рече първата.

Беше време. Направих още веднъж гневно знак на Гизела да стои, където е, после улових копието в лявата си ръка, а с дясната извадих Змийския дъх. Целунах острието му и се изправих. Докато заобикалях оградата към кладенеца, ми се стори неестествено, че стоя отново прав и се движа, а от дневната светлина се почувствах гол пред стената на крепостта. Очаквах оттам да се разнесе викът на часовия, но нищо не се случи. Пред мен, на по-малко от хвърлей разстояние, зееше отворената порта. Ситрик подтичваше отстрани. Пътеката бе от неравни камъни, мокра и хлъзгава. Чух как една жена ахна учудено зад гърба ми, но никой не вдигна тревога. Секунди по-късно минах през входа. Видях вдясно от себе си мъж и замахнах с меча. Той се впи в гърлото му и аз дръпнах рязко назад, така че кръвта бликна алена в сивото утро. Мъжът се срина заднешком, а аз забих копието в срязания му гръклян. Втори пазач наблюдаваше потресено ставащото от десетина крачки разстояние. Вместо ризница носеше дълга ковашка кожена престилка, а за оръжие имаше брадва за сечене на дърва, но явно бе неспособен да я вдигне. Щом Финан го наближи, най-сетне схвана опасността и се обърна да бяга. Ирландецът го препъна с копието си, после улови меча с две ръце и го прониза в гръбнака. Зачакахме, но отникъде не идваше нито звук, като се изключи капането на дъжда от сламените покриви. Преброих хората си и установих, че са десет. После през портата влезе Стеапа и я затвори след себе си. Вече бяхме дванайсет. Не тринайсет.

— Жените ще останат при кладенеца — рече Стеапа.

— Сигурен ли си?

— Ще останат при кладенеца — изръмжа повторно той. Бях му заръчал да поговори с тях и очевидно огромният му ръст ги бе стреснал достатъчно, за да мируват и да не вдигат тревога.

— А Гизела?

— И тя ще стои с тях.

Така се озовахме във вътрешността на Дънхолм. Пред нас се простираше дълга, ниска сграда с две големи купчини тор отпред.

— Конюшни — рече ми Ситрик шепнешком, макар че наоколо не се мяркаше жива душа, за да ни чуе. Дъждът продължаваше да се лее безспир. Надникнах иззад ъгъла на сградата, но видях единствено още постройки. Тръстиковите им покриви бяха дебело обрасли с мъх, а покрай стените им бяха наредени дърва за горене. По кривата уличка забързано мина жена, гонейки с пръчка коза пред себе си.

Избърсах Змийския дъх от кръвта в протритото наметало на мъжа, когото бях убил. После дадох копието си на Клапа и взех щита на мъртвеца.

— Приберете мечовете в ножниците — наредих на своите спътници. Ако се разхождахме с извадени оръжия, щяхме да привлечем ненужно внимание. Трябваше да изглеждаме като бойци, току-що станали от сън и неохотно отиващи на пост в лошото време.

Ситрик ни поведе покрай оградата от колове към северния край на крепостта. Щом отминахме конюшните, пред нас се показаха три големи здания.

— Кяртан — прошепна Ситрик, кимвайки към най-дясното — единственото, от чийто комин се виеше дим.

— Говори нормално — казах му.

Зданието препречваше пътя ни, опирайки с едната си страна в бастиона, така че за да го заобиколим, трябваше да свърнем към центъра на крепостта. Започнахме да срещаме хора, които ни заглеждаха, но не ни намираха за странни. Бяхме просто дузина войници, газещи из калта, а те прекалено много бързаха да се приберат на топло и сухо, за да ги е грижа за нас. Пред палата на Кяртан растеше ясеново дърво, а един самотен часови се гушеше под голите му клони в напразно усилие да се скрие от вятъра и дъжда. До слуха ни долетяха викове. Бяха слаби, но с приближаването ни до главната порта видяхме мъже, стичащи се натам. Всички се взираха на север, а някои размахваха предизвикателно оръжия. Значи Рагнар настъпваше. Армията му трябваше да е видима ясно дори и в сумрака, защото носеше запалени факли. Такава бе уговорката ни, за да могат бранителите да съсредоточат цялото си внимание върху него, вместо да пазят гърба си. Впрочем те не бяха особено притеснени от това, че врагът ги атакува с огън и меч. Стените бяха високи, а нападателите — малобройни и пързалящи се по хлъзгавата пътека, затова биваха посрещнати с обиди и подигравки. Никой дори не подозираше, че скедугенганите вече са тук и аз усетих как страхът, стегнал сърцето ми на зазоряване, започва да се изпарява. Докоснах амулета на врата си и отправих безмълвна благодарност към бог Тор.

Намирахме се само на крачки от ясена, растящ пред покоите на Кяртан. Той бе посаден като символ на Игдрасил, дървото на живота, но изглеждаше доста посърнал — почти фиданка, бореща се да оцелее в тънката и постна почва на Дънхолм. Часовият ни хвърли едно око, но не намери нищо странно в появата ни и отново се обърна към портата, за да наблюдава случващото се. Там част от мъжете се тълпяха по бастиона и отбранителните платформи от двете му страни, а други чакаха зад входа, яхнали коне — безспорно за да преследват атакуващите, след като те бъдат разбити и отблъснати. Опитах да преброя защитниците, но те бяха твърде многобройни. После вниманието ми бе привлечено от здрава стълба, облегната на платформата вляво от бастиона. Натам трябваше да се насочим. Да се изкатерим по стълбата, да завладеем част от стената и да пуснем вътре Рагнар и хората му. Така щяхме да отмъстим за баща му и Тира и да удивим цяла Нортумбрия.

Неволно се усмихнах при възторжената мисъл, че сме в леговището на звяра. Цяла Британия тепърва се пробуждаше. Хилд навярно се молеше в скромния си параклис, докато просяците вече се събираха отвън. Алфред се бе прегърбил над някой ръкопис и съсипваше зрението си на слабата утринна светлина. По всички градове и села хората се прозяваха, протягаха и почесваха. Волове се впрягаха. Кучета скимтяха и подскачаха, възбудени от предстоящия лов. А ние се намирахме тук, в твърдината на Кяртан, без той дори да подозира за присъствието ни. Бяхме мокри, премръзнали, с вкочанени крайници, а врагът ни превъзхождаше числено поне двайсет към едно. Но аз знаех, че боговете са на наша страна, и това ме изпълваше с ликуване. Радостта от предстоящата битка пулсираше в жилите ми и бях сигурен, че подвигът ни ще вдъхнови скалдовете за безброй героични песни.

Или пък за скръбни. Защото тъкмо в този момент всичко изведнъж ужасно се обърка.