Бърнард Корнуел
Повелителите на Севера (10)

Глава седма

Уитанът бе кралският съвет, в който влизаха най-видните хора в Уесекс. Сега той се бе събрал по случай освещаването на новата църква на Алфред и годежа на дъщеря му Етелфлед за моя братовчед. Рагнар и аз не вземахме участие в дискусиите, така че си уплътнявахме времето в пиене из местните кръчми. Брида също получи разрешение да се присъедини към нас. По произход тя бе саксонка от Източна Англия и навремето като хлапета бяхме нещо повече от приятели. Но вече беше голяма жена и по̀ датчанка дори от датчаните. С Рагнар не бяха официално женени, но тя бе негова спътница в живота, негова съветница и чародейка. Той беше рус, а тя — чернокоса, той ядеше като прасе, а тя едва чоплеше храната, той беше буен и шумен, а тя — тиха и мъдра, но двамата заедно представляваха самото щастие. По цели часове разправях на Брида за Гизела, а тя слушаше търпеливо.

— Наистина ли вярваш, че те чака? — ме попита.

— Надявам се — казах и докоснах амулета с чука на Тор.

— Горкото момиче. Значи си влюбен?

— Да.

— За пореден път — усмихна се Брида.

Беше денят преди годежа на Етелфлед и тримата седяхме в „Двата жерава“, където ни откри отец Беока.

— Пак ли пишеш нещо? — кимнах към омазаните му в мастило ръце.

— Правим списъци на поземлените имоти и боеспособното население — обясни той. — Всеки мъж между дванайсет и шейсетгодишна възраст трябва да се закълне в служба на краля. Аз участвам в съставянето, но ми свърши мастилото.

— Нищо чудно, след като си го излял всичкото върху себе си.

— В момента забъркват ново — отвърна Беока, игнорирайки присмеха ми. — Но ще отнеме известно време, затова реших, че ще искате да разгледате новата църква.

— Тъкмо за това си мечтаех — махнах с ръка.

Той обаче настоя да ни отведе и действително вътрешността на църквата се оказа великолепна гледка. Беше по-голяма от всяка зала за пиршества, която бях виждал в живота си. Сводовете й се издигаха до немислима височина, поддържани от масивни дъбови греди, украсени с резбовани изображения на крале и светци. Дърворезбите бяха оцветени, а короните на кралете, ореолите на светците и крилете на ангелите сияеха от позлата — дело, по думите на Беока, на майстори от Франкия. Подът бе застлан от край до край с каменни плочи, така че нямаше нужда от тръстикови рогозки, а псетата се объркваха къде да пикаят. Алфред беше издал заповед в Божия храм да не влизат кучета, но животните въпреки това се промъкваха вътре, затова той бе поставил пазач с камшик да ги гони. Пазачът обаче бе изгубил единия си крак, посечен от датска брадва при Етандун, и се придвижваше бавно, та животните без труд го заобикаляха. Основите на църквата бяха иззидани от дялан камък, но горната част на стените и таваните бяха дървени. Точно под покрива имаше високи прозорци, закрити с рогови пластини, за да не влиза дъжд. Върху всяка педя от стените бяха опънати кожени пана с изображения на рая и ада. Раят бе населяван от саксонци, докато адът изглеждаше свърталище на датчани, макар сред неговите пламъци с удивление да различих и фигурите на неколцина свещеници.

— Има и лоши свещеници — поясни Беока.

— Но повечето са добри — отвърнах, за да му доставя удоволствие. — Като стана дума за тях, имаш ли вести от отец Пирлиг?

Отец Пирлиг бе брит и мой близък приятел. Сражавахме се рамо до рамо при Етандун, а после научих, че понеже говори датски, са го изпратили като мисионер при Гутрум в Източна Англия.

— Той върши Божието дело — отвърна с въодушевление Беока. — Покръства неуморно езичниците. Вярвам, че благодарение на хора като него те всички ще прегърнат Христовата вяра.

— Не и този езичник — посочи себе си Рагнар.

— Вярвай ми, синко, един ден и ти ще получиш просветление и ще се удивиш на Божията милост.

Рагнар не каза нищо, но си личеше, че също е впечатлен от великолепието на храма. Обкованата със сребро гробница на свети Суитън бе поставена пред главния олтар, който на свой ред бе покрит с червено сукно, голямо колкото платно на кораб. Върху олтара бяха наредени дузина восъчни свещи в сребърни свещници, обграждащи голям сребърен кръст с позлата. При вида му Рагнар измърмори, че само неговото плячкосване си струвало едномесечно плаване. От двете страни на кръста имаше мощехранителници, ковчежета и съдове от злато и сребро, всички инкрустирани със скъпоценни камъни, а някои и с малки прозорчета от кристал, пред които можеха да се видят реликвите. Сред тях имаше пръстенче от крака на Мария Магдалена и перо от гълъба, пуснат от Ноевия ковчег. Също роговата лъжица на свети Кенелм, прах от гробницата на свети Хеда и копито от магарето, на което Исус влязъл в Йерусалим. Кърпата, с която блудницата измила нозете му, бе положена в златен сандък. До него, все още в скромното гърненце за стриди, бледнеещо пред великолепието на златото, бяха двата зъба на свети Осуалд, пратени като дар от Гутред. Беока ни показа всички тези съкровища, но най-много се гордееше с един предмет, наподобяващ останка от зле сварен джолан. Той повдигна кристалния капак на кутията му, извади го отвътре и промълви благоговейно:

— А ето това е моя находка. Изключително вълнуващо. Показалката на свети Сед! — Сетне се прекръсти, взирайки се с единственото си читаво око в пожълтялата кост така, сякаш бе паднала от небето.

— Кое на свети Сед? — попитах аз.

— Показалката му.

— Какво ще рече показалка? — поинтересува се Рагнар. След годините, прекарани като заложник, английският му бе доста добър, но някои думи още му се губеха.

— Пособие за четене — поясни Беока. — С него човек следи редовете.

— А защо да не го прави с пръст?

— Защото пръстът е мръсен и може да зацапа мастилото. А показалката е чиста.

— И наистина ли е принадлежала на свети Сед? — престорих се на смаян.

— Наистина, наистина — едва не заподскача от радост Беока. — Аз лично я открих в една малка църква в Дорнуарасестър, чийто свещеник беше невеж глупак и нямаше представа какво притежава. Беше в рогова кутийка, с името на свети Сед надраскано отгоре. А онзи дори не умееше да чете. Представяте ли си, невеж свещеник! Затова му я конфискувах.

— Искаш да кажеш, че си я откраднал?

— Взех я на съхранение — засегна се той.

— А щом ти станеш светия — сръчках го в ребрата, — някой ще постави една от миризливите ти обувки в златно сандъче и ще й се кланя.

— Не си прави шега с тези неща, Утред — смъмри ме Беока, но от начина, по който се изчерви, познах, че съм улучил тайната му амбиция. Отчето копнееше един ден също да го канонизират, а и защо не? Той беше добър човек и го заслужаваше повече от мнозина, които съм познавал приживе и които днес се тачат като светци.

Същия следобед посетихме Хилд и аз дарих на метоха й трийсет шилинга — почти всички пари, с които разполагах. С Рагнар хранехме безгрижна увереност, че неговите хора ще донесат от Ютландия съкровището на Свери, което ще си поделим. Хилд се трогна от постъпката ми, а също от вида на своето кръстче, вградено в дръжката на Змийския дъх.

— Отсега нататък трябва да използваш мъдро това оръжие — ми каза.

— Аз винаги го използвам мъдро.

— Щом си впрегнал в него Божията сила, то не бива да върши зли дела.

Не знаех доколко ще спазя заръката, но във всички случаи се радвах да видя Хилд. Алфред пък й бе дарил малко прах от гробницата на свети Хеда. Според нея, забъркан с прясна извара, той изцеляваше всякакви болежки. Ефектът му бе надеждно изпробван върху просяците, ползващи се от милосърдието й.

— Ако някога пострадаш в битка — ми каза, — трябва да дойдеш тук, за да намажем раните ти.

Зърнах я отново на следващия ден, когато всички бяхме поканени за освещаването на църквата, в която щеше да се състои и годежът на Етелфлед. Хилд заедно с останалите монахини на Уинтансестър бяха в страничния проход срещу олтара, докато Рагнар, Брида и аз закъсняхме и трябваше да стоим в дъното край вратата. Аз се извисявах над повечето присъстващи, но все пак не видях много от церемонията, която се проточи до безкрайност. Двама епископи казаха молитви, свещениците ръсеха със светена вода, а хорът от монаси пееше. После архиепископът на Контварабург изнесе дълга проповед, в която по някаква причина не спомена и дума за новата църква, нито за годежа, затова път сурово заклейми духовенството на Уесекс, че носи къси туники вместо дълги раса. Тази скотска практика, гърмеше Негово Преосвещенство от амвона, трябвало незабавно да бъде прекратена под страх от отлъчване. Един свещеник до нас носеше тъкмо такава туника и през цялото време приклякаше да я скрие, от което заприличваше на джудже в рокличка. Монасите пяха отново, а после моят братовчед, надут като пуяк, излезе и застана край олтара. Етелфлед бе доведена при него от баща си. Архиепископът мърмори нещо над тях, ръси ги със светена вода, докато накрая щастливо сгодената двойка не бе представена пред паството. Всички ние чинно аплодирахме.

Етелфлед бе отведена обратно в двореца, а мъжете в църквата се надпреварваха да поздравяват годеника. Той беше на двайсет — с единайсет години по-възрастен от нея, нисък, червенокос и твърдо убеден в собствената си значимост. А тя се дължеше единствено на факта, че баща му бе най-силният тан в Южна Мерсия — районът, най-слабо засегнат от датското нашествие, което означаваше, че един ден Етелред трябваше да стане предводител на свободните мерсийски саксонци. Иначе казано, той можеше да поднесе на Алфред голяма част от Мерсия на тепсия, което бе и причината да бъде одобрен за негов зет. Докато си проправяше път сред приветстващите го уесекски лордове, той ме забеляза и спря изненадано.

— Чух, че си бил в плен някъде на север?

— Бях.

— Но ето че сега си отново тук. И си тъкмо човекът, който ми трябва. — Той се усмихна широко, уверен, че съм във възторг от отделеното ми внимание. Явно вярваше, че всички му завиждат и умират от желание да спечелят приятелството му. — Кралят ми повери командването на своята гвардия.

— Алфред? Наистина? — попитах, искрено учуден.

— Поне докато не поема задълженията на баща си.

— Баща ти е в добро здраве, предполагам?

— Напротив, напоследък е болнав — отвърна ведро Етелред, — така че не се знае още колко ще остана начело на гвардията. Но ще ми бъдеш много полезен, ако се съгласиш да служиш при мен.

— По-скоро бих ринал тор. Помниш ли това момиче? — посочих Брида. — Ти се опита да я изнасилиш преди десет години.

Той почервеня като домат и се отдалечи, без да каже нищо. Брида се изкиска зад гърба му, а после млъкна и леко се поклони, защото покрай нас премина Елсуит, жената на Алфред. Тя ни игнорира, защото не харесваше нито Брида, нито мен, затова пък най-близката й придворна дама, Еанфлед, се усмихна, а аз й пратих въздушна целувка.

— Виждате ли я — посочих я на спътниците си, — навремето беше кръчмарска курва, а сега върти придворното домакинство.

— Браво на нея — рече Брида.

— Алфред знае ли с какво се е занимавала? — попита Рагнар.

— Да, но се преструва, че е забравил.

Алфред мина последен, като едва забележимо ми кимна. Изглеждаше болнав, но в това нямаше нищо необичайно. Докато чакахме тълпата край изхода да се разреди, Беока притича до мен.

— Кралят иска да те види след обедната молитва — каза. — И теб също, лорд Рагнар. Аз ще ви отведа при него.

— Добре, можеш да ни откриеш в „Двата жерава“ — отвърнах.

— Не разбирам защо толкова ви харесва да киснете в тази кръчма.

— Защото е също и бардак, отче. Ако някой път се отбиеш, не забравяй да туриш резка върху гредите в знак, че си уважил някоя от дамите. Аз бих ти препоръчал Етел. Има само една ръка, но върши с нея същински чудеса.

— О, мили Боже, каква помийна яма имаш вместо душа, Утред. Ако някога изобщо ме споходи щастието да се оженя, за което се моля на небесата, ще отида при своята невеста чист и неопетнен.

— И аз се присъединявам към молитвите ти, отче — рекох искрено. Клетият Беока. Беше толкова грозен, че навярно така и щеше да си остане ерген. Не че липсваха кандидатки, склонни да го приемат, нищо че беше кривоглед и недъгав, защото се намираше в най-приближения кръг на краля, но той чакаше истинската любов да го порази като мълния. Зазяпваше се по хубавите жени, тънеше в безнадеждни мечти и мълвеше молитви. Надявах се поне в рая да намери своята разкошна половинка, но, доколкото знаех, християнският рай не предлагаше плътски наслади.

Същия следобед той дойде да ни вземе от „Двата жерава“. Забелязах как крадешком хвърли поглед към гредите на тавана и остана поразен от броя на резките по тях, но си премълча. На входа на кралските покои трябваше да предадем оръжията си. Беока заръча на Рагнар да изчака и ме поведе към кабинета на Алфред — малка стая в римската сграда, която представляваше сърцето на двореца в Уинтансестър. Бях идвал тук и преди, затова не останах учуден от оскъдната мебелировка, нито от купищата пергаменти. Каменните стени бяха варосани в бяло, а есенното слънце грееше през големия прозорец, така че вътре бе достатъчно светло, но въпреки това в ъгъла горяха двайсетина восъчни свещи. Всяка бе разграфена с черти през около един пръст разстояние. Не попитах каква е целта им, просто предположих, че Алфред пали по една за всеки от светците, на които се моли, а чертите символизират греховете, които трябва да изгорят. Той имаше остър усет за греховете, особено за моите.

Кралят носеше кафява наметка и приличаше на монах. Ръцете му, също като тези на Беока, бяха изпоцапани с мастило. Стомашните проблеми явно не му даваха мира, защото бледото му, изпито лице час по час се присвиваше от болка. При все това ме посрещна достатъчно радушно.

— А, лорд Утред! Надявам се, че си добре?

— Да, господарю — коленичих пред него.

— Е, мен пък здравето е решило да ме поизмъчи. Но в това има божествен замисъл и аз го приветствам. Хайде, изправи се. Ърл Рагнар с теб ли е?

— Чака отвън — отвърнах, заставайки на единственото свободно място в тясната стая. Мистериозните свещи заемаха значително пространство. Още повече заемаше Стеапа, изправил се до отсрещната стена редом с Беока. Бях изненадан да го заваря тук. Алфред обичаше да се обгражда с умни мъже, а Стеапа положително не спадаше към тях. Роден като роб, впоследствие се бе превърнал във воин, но го биваше единствено да лочи пиво и да убива врагове — две неща, които вършеше с безпощадна ефективност. Сега стоеше зад високото кралско писалище с неловко изражение, сякаш не знаеше защо е доведен тук.

Очаквах Алфред да ме разпитва за премеждията на робството, защото обичаше да слуша разкази за далечни места и непознати народи, но той изобщо не засегна темата. Вместо това поиска да узнае мнението ми за Гутред. Казах, че Гутред ми е симпатичен, което, изглежда, го изненада.

— Симпатичен ти е въпреки онова, което ти е сторил?

— Той нямаше особен избор. Аз сам му казах, че един крал трябва да е безпощаден при защита на своите владения.

— Дори и така да е — изгледа ме изпитателно Алфред.

— Ако ние, простосмъртните, очаквахме благодарности от кралете — изрекох искрено, — би значело да сме вечно разочаровани.

Той доби строго изражение, а сетне изведнъж избухна в смях — нещо, което рядко му се случваше.

— Да знаеш, че ми липсваше! Ти си единственият, който си позволява да се държи нахално с мен.

— Утред всъщност имаше предвид друго, господарю — намеси се тревожно Беока.

— Нищо друго не е имал предвид. — Алфред отмести пергаментите настрани, седна и ме попита: — Как ти се струват свещите ми?

— Чудесни са — отвърнах колебливо. — Но смятам, че ще са по-полезни през нощта.

— Опитвам се да направя часовник.

— Часовник?

— Да, с който да меря времето.

— Слънцето и звездите не вършат ли достатъчно добра работа за целта?

— Не всеки може да ги вижда през облаците — отвърна язвително той. — Опитвам се да разграфя свещите така, че всяка чертичка да отговаря на един час горене. Ако свещта се скъсява с двайсет и четири чертички от пладне до пладне, винаги ще знам кой час е, нали?

— Да, господарю.

— Времето трябва да се изразходва пестеливо, а за да го правим, трябва първо да знаем с колко време разполагаме.

— Да, господарю — повторих, прикривайки с мъка отегчението си.

Алфред въздъхна, сетне порови сред пергаментите и извади един, носещ огромен восъчен печат в отровнозелен цвят.

— Това е писмо от крал Гутред — рече. — В него той ми иска съвет и аз реших да му го дам. За целта ще му изпратя отговор до Йоферуик по отец Беока, който ще говори от мое име.

— Оказвате ми чест, господарю. Неоценима чест — изпърха радостно отчето.

— Ще изпратя също и ценни дарове, а тези дарове трябва да бъдат охранявани. Какво ще кажеш ти да ги ескортираш, Утред? Заедно със Стеапа?

— Разбира се! — възкликнах ентусиазирано, защото бях обсебен от мисълта за Гизела, а тя се намираше именно в Йоферуик.

— Но за да няма недоразумения, моят посланик е не друг, а отец Беока и вие ще се подчинявате на заповедите му. Ясно?

Съгласих се с готовност, макар че всъщност не бях длъжен да приемам нареждания от Алфред. Не бях уесекски поданик, нито му дължах преданост. Интересът ми съвпадаше с неговата воля, затова загърбих обстоятелството, че не съм му давал обет. Но той сам отвори дума за него.

— Искам и тримата да се върнете до Коледа и да ми докладвате за посланичеството си. А ти — обърна се към мен — ще положиш клетва за вярност, иначе няма да те пусна никъде.

— Искате клетвата ми?

— Настоявам за нея, лорд Утред.

Аз се поколебах. Не исках да ставам отново човек на Алфред, но усещах, че зад това тъй наречено посланичество се крие нещо много повече. Ако той искаше да посъветва Гутред, защо не го стореше с обикновено писмо? Или не изпратеше половин дузина духовници да му проглушат ушите? Вместо това той се обръщаше към Стеапа и мен, които бяхме годни само за едно — да се бием. Колкото до Беока, макар и несъмнено добър по душа, той едва ли бе най-представителният посланик. Не, тук намирисваше на нещо друго — на желание за упражняване на насилие, което беше обнадеждаващо. Мълчанието ми се проточи и Алфред попита раздразнено:

— Трябва ли да ти напомням, че положих значителни усилия да те освободя от робство?

— Защо го направихте, господарю? — попитах.

Беока взе да мърмори, гневен, задето не се подчинявам незабавно на желанието на краля. Самият Алфред също изглеждаше засегнат, но после явно реши, че въпросът ми заслужава отговор и махна с ръка на отчето да мълчи.

— Игуменка Хилдегит ме убеди — рече накрая, чоплейки с нокът зеленикавия восък от писмото на Гутред. Продължих да чакам, уверен, че само молбите на Хилд надали са били достатъчни. — И освен това — сви неловко рамене той — прецених, че не съм ти се отплатил достатъчно за геройството при Етелингег.

Това не звучеше точно като извинение, но поне бе признание, че имението Фифхаден е доста мизерна награда за службата ми.

— В такъв случай ще имате моята клетва — сведох глава. Не ми се щеше да му я давам, но какъв избор имах? Така се решават съдбите ни. От години се лашках между любовта към датчаните и верността към саксонците, а ето че тук, край отмерващите времето свещи, се вричах на един крал, когото ненавиждах. — Но мога ли да попитам защо Гутред се нуждае от съвет?

— Защото не се разбира с Ивар Иварсон, който би желал да види на трона на Нортумбрия друг, по-послушен човек.

— Или пък сам да го заеме? — предположих.

— Не смятам, че Ивар се блазни от тежкото бреме на короната. Той иска пари, власт и войници, но предпочита друг да налага закони на саксонците и да събира данъците от тях. И по-скоро би избрал саксонец за целта.

В това имаше смисъл. Датчаните открай време управляваха по този начин покорените от тях земи.

— А защо не харесва Гутред?

— Защото се опитва да прилага закона еднакво за саксонци и датчани.

— А нима не бива да е така? — попитах, спомняйки си желанието на Гутред да бъде справедлив и обичан крал.

— Глупаво е десятъкът за църквата да се иска наравно от християни и езичници.

Офа, дресьорът на кучетата, действително бе споменал за този данък, представляващ една десета от всичко, което човек произведе или отгледа. Бях съгласен, че датчаните никога няма да го приемат, но не се сдържах да подразня Алфред.

— Мислех, че тъкмо вие бихте одобрили, господарю.

— Одобрявам данъците, да — рече уморено той. — Но те трябва да се дават охотно.

— Hilarem datorem diligit Deus — вметна услужливо Беока. — Така пише в Светото писание.

— „Бог обича онзи, който дава на драго сърце“ — преведе латинските думи Алфред. — Но когато населението е смесено, с нищо не насърчаваш единството, обиждайки по-силната му част. Гутред трябва да бъде езичник с езичниците и християнин с християните. Това е и съветът, който му дадох.

— Ако датчаните се разбунтуват, той разполага ли с достатъчно войска да ги усмири? — попитах.

— Разполага със саксонския фирд^[1], или с онова, което е останало от него. А също и с малко покръстени датчани. По моя преценка може да събере към шестстотин души под знамената, но надали и половината от тях ще са годни в битка.

— А колко има Ивар?

— Близо хиляда. А ако и Кяртан реши да го подкрепи, ще станат много повече.

— Кяртан не напуска Дънхолм — отбелязах.

— Няма нужда да го напуска, а само да изпрати двеста души в помощ на Ивар. А доколкото чувам, Кяртан имал зъб на Гутред.

— Това е, защото Гутред навремето опика сина му.

— Какво е направил? — вторачи се в мен кралят.

— Накваси цялата му коса с пикня. Аз бях свидетел.

— Мили Боже — въздъхна Алфред, явно окончателно убеден, че всички северно от река Хъмбър са пълни варвари.

— И какво трябва да направи Гутред сега? — попитах. — Да унищожи Ивар и Кяртан?

— Това си е негова работа.

— По-добре да се помири с тях — изгледа ме неодобрително Беока. — Ако искаме да покръстим датчаните в Нортумбрия, трябва да имаме мир.

— Мирът е винаги за предпочитане — рече все така безразлично кралят, но очевидно считаше тази опция за невъзможна. Спомних си как Офа бе споменал за кроежите за сватба между Гизела и моя чичо.

— Гутред би могъл да си спечели подкрепата на чичо ми — подхвърлих.

— Ти би ли одобрил това, лорд Утред? — наклони преценяващо глава Алфред.

— Не, не бих. Елфрик е узурпатор. Закле се да ме признае за наследник на Бебанбург, а после наруши клетвата си.

Алфред се наведе над свещите, чиито пламъчета пропукваха и очерняха със сажди бяло варосаната стена.

— Тази гори твърде бързо — рече и като наплюнчи пръсти, угаси една от тях и я хвърли в кошницата отстрани при още дузина други. — Силно желателно е — продължи, все още оглеждайки свещите — да имаме християнски крал в Нортумбрия. Още по-желателно е този крал да бъде Гутред, защото е датчанин. Ако ще печелим езичниците за каузата на Христа, ни трябват покръстени датски владетели. А не хора като Кяртан и Ивар, които да воюват срещу църквата.

— Кяртан положително би я унищожил, ако можеше — вметнах.

— А се съмнявам твоят чичо да е достатъчно силен, за да ги победи. Дори и в съюз с Гутред. Не, единственият изход е Гутред да се помири с тях. Това е и моят съвет към него.

Последните изречения бяха насочени директно към Беока.

— Мъдър съвет, слава на Бога — поклони се отецът с доволен вид.

— А като стана дума за езичници — обърна се Алфред към мен, — какво ще стори Рагнар, ако го освободя?

— Няма да се присъедини към Ивар — отговорих твърдо.

— Сигурен ли си?

— Напълно. Рагнар мрази Кяртан, а щом Ивар е съюзник с него, значи ще мрази и двамата.

— А ако го освободя и го пусна на север заедно с теб, дали ще се обърне срещу Гутред?

— За Кяртан е ясно, но за чувствата му към Гутред няма как да знам.

Алфред обмисли отговора ми, после кимна.

— И това, че е противник на Кяртан, е достатъчно. — Той се обърна с усмивка към Беока. — Мисията ти, отче, ще бъде да проповядваш мир на Гутред. Посъветвай го да бъде езичник с датчаните и християнин със саксонците.

— Разбира се, господарю — поклони се Беока, но видът му бе напълно объркан. Алфред говореше за мир, но изпращаше бойци, защото беше наясно, че мир не може да има, докато Ивар и Кяртан са живи. Не смееше да го каже открито, за да не бъде обвинен от датчаните на север, че Уесекс се меси в нортумбрийските дела. Това щеше само да ги подразни и да налее вода в мелницата на Ивар. Искаше Гутред да остане на трона, защото бе християнин, а един християнски крал бе по-вероятно да приветства саксонските войски, ако някога им се наложеше да влязат в Нортумбрия. Ивар и Кяртан по-скоро биха я превърнали в крепост на езичеството, а Алфред искаше на всяка цена да избегне това. Ето защо Беока трябваше да проповядва мир и разбирателство, а Стеапа, Рагнар и аз — да носим мечове. Ние бяхме неговите кучета на войната и той бе напълно наясно, че Беока не може да ни удържи.

Алфред действително мечтаеше и неговите мечти обхващаха цяла Британия.

А аз за пореден път трябваше да му се врека във вярност. Не го желаех, но той ме изпращаше на север, при Гизела, затова коленичих, произнесох клетвата и така изгубих свободата си. После извикаха Рагнар, който също коленичи и получи своята.

На следващия ден всички заедно се отправихме на север.

 

 

Гизела беше вече омъжена.

Научих това от Улфхер, архиепископа на Йоферуик, който нямаше как да не знае, защото сам бе извършил церемонията в голямата си църква. Бях закъснял само с пет дни и щом чух вестта, изпаднах в същото отчаяние като онова, предизвикало сълзите ми в Хайтхабу. Гизела беше омъжена. Докато стигнем Нортумбрия, вече цареше есен. Соколите скитници кръжаха из небето и се спускаха върху новопристигналите бекаси или върху чайките, накацали из прогизналите поля.

Тръгнахме при ясно време, но докато прекосявахме Мерсия, от запад ни връхлетяха дъждове. Бяхме общо десетима — Рагнар, Брида, Стеапа, аз и отец Беока, който отговаряше за трима слуги, водещи товарните коне с нашите доспехи, щитове, запасни дрехи и даровете на краля за Гутред. Рагнар пък бе съпроводен от двама датчани, споделяли изгнаничеството му. Всички имахме хубави коне, предоставени от Алфред, и пътуването нямаше да отнеме дълго, ако Беока не ни забавяше. Той мразеше да язди и макар да подложихме седлото на кобилата му с две овчи кожи, постоянно се оплакваше от болки и схващания. Прекарваше времето си основно в репетиране на речта, с която щеше да се обърне към Гутред, като повтаряше думите отново и отново, докато не втръснаха на всички ни. В Мерсия не срещнахме никакви премеждия, защото присъствието на Рагнар ни гарантираше топъл прием в домовете на датските големци. Беше ясно, че истинската власт се държи от тях, макар в Северна Мерсия все още да имаше саксонски крал на име Сеоулф, когото така и не срещнахме. Прекосихме границата с Нортумбрия под проливен дъжд, който не престана, докато не влязохме в Йоферуик.

И тук научих, че Гизела не само е омъжена, но и е напуснала града заедно с брат си.

— Аз лично отслужих венчавката — заяви ни архиепископ Улфхер, докато гребеше с лъжицата ечемичена супа, стичаща се на лепкави струйки по бялата му брада. — Глупавото момиче плака по време на цялата церемония, а накрая отказа да се причести, но това няма никакво значение. Бракосъчетанието пак е в сила.

Останах ужасен. Бях я изпуснал само с пет дни. Съдбата е неумолима.

— Мислех, че е станала монахиня — казах, сякаш това можеше да помогне.

— Живя в манастир, да — отвърна Улфхер. — Но ако сложиш котка в конюшня, от нея няма да стане кон, нали? Криеше се там просто от глезотия. Вместо да се запложда и да ражда деца, се напъха в килия, където не изрече нито една молитва. Един хубав бой й трябваше, мен ако питате. Веднага щеше да я оправи. Както и да е, вече не е в манастира. Гутред я изкара оттам и я омъжи.

— За кого? — попита Беока.

— За лорд Елфрик, разбира се.

— Елфрик е дошъл в Йоферуик? — учудих се, защото чичо ми мразеше да напуска Бебанбург също толкова, колкото и Кяртан да се лишава от сигурността на Дънхолм.

— Не е идвал лично — отвърна Улфхер. — Изпрати двайсет мъже, един от които изигра неговата роля. Сватба по заместване. Напълно законно.

— Така е — потвърди Беока.

— Къде е тя сега? — попитах.

— Замина на север — махна с роговата си лъжица Улфхер. — Всички заминаха. Брат й я отведе в Бебанбург. Абат Едред тръгна с тях, като взе със себе и мощите на свети Кътбърт. А също и оня ужасен монах Хротуерд. Не мога да го понасям. Той беше безумецът, излязъл с идеята да се наложи десятък на датчаните. Казах на Гутред да не го прави, но той не ме послуша, защото Хротуерд заяви, че е получил нарежданията си директно от свети Кътбърт. И ето, сега езичниците събират сили за война.

— Война? Нима Гутред е обявил война на датчаните? — Това ми звучеше слабо вероятно.

— Разбира се, че не. Но все някак трябва да му попречат да го направи. — Улфхер изпразни чинията си и избърса брада с ръкава на расото си.

— Да направи кое? — намеси се Рагнар.

— Да стигне Бебанбург, естествено. В деня, в който откара сестра си и свети Кътбърт в Бебанбург, Елфрик ще му даде двеста войници. А на датчаните това няма да им хареса. Досега що-годе търпяха Гутред, защото беше твърде слаб, за да се разпорежда. Но ако се сдобие с още двеста обучени бойци, нещата ще се променят. Затова и ще предпочетат да го смачкат като въшка.

— Жалко, че са отнесли блажения свети Кътбърт със себе си — рече Беока.

— Ти си странен посланик — изгледа го архиепископът.

— Странен, Ваше Преосвещенство?

— Куцаш и си малко крив с едното око. Толкова ли не му останаха читави мъже на Алфред, че праща грозник като теб? Впрочем навремето, още при стария лорд Утред, в Бебанбург също имаше кривоглед свещеник.

— Това бях аз — възкликна развълнувано Беока.

— Не лъжи, чадо. Онзи беше млад и червенокос, а ти си целият побелял — смъмри го Улфхер, после викна на суетящия се наоколо слуга: — Вземи столовете, безмозъчен идиот такъв! Натовари ги всичките. И ми донеси още хляб. — Архиепископът планираше да избяга, преди да се е разразила войната, и целият двор бе пълен с волски каруци и товарни коне, предназначени да отнесат съкровищата на голямата църква на безопасно място. — Гутред отнесе свети Кътбърт — продължи той, — защото такава бе цената на Елфрик. Той поиска момичето и мощите. Дано помни с кое от двете да се съвкуплява.

Дадох си сметка, че по този начин чичо ми си отваря път към властта. Гутред може да беше слаб, но разполагаше с една светиня за нортумбрийските християни. Ако се сдобиеше с нея, Елфрик не само щеше да получи влияние над тях, но и да спечели цяло състояние от даренията на поклонниците.

— Струва ми се, че е решил да прекроява Берниция — изрекох гласно. — Няма да се учудя, ако в скоро време се нарече крал.

Улфхер ме изгледа с известно уважение.

— Имаш право. А и двестата му войници няма да останат с Гутред повече от месец. После ще се приберат у дома и ще го оставят да се пържи на бавен огън. Аз го предупредих. Казах му, че един мъртъв светия струва колкото цяла армия, но той беше твърде отчаян, за да ме слуша. Ако искате да заварите този глупак жив, моят съвет е час по-скоро да се отправите на север.

Улфхер ни бе приел в качеството на кралски посланици, но не ни предложи храна, нито подслон. По държанието му бе очевидно, че няма търпение да ни види гърбовете. Върнахме се в странноприемницата, където чакаха Стеапа и Брида, а аз проклинах съдбата, задето ми е позволила да стигна толкова близо до Гизела, само за да ми я отнеме отново. Тя бе заминала преди четири дни — предостатъчно време да се стигне до Бебанбург. А отчаяният ход на брат й да си спечели подкрепата на Елфрик вероятно щеше да вдигне датчаните на бунт. Но в момента това бе последната ми грижа. Мислех единствено за Гизела.

— Трябва незабавно да последваме Гутред — каза Беока.

— Стъпиш ли в Бебанбург, чичо ми ще те убие — отвърнах. При бягството си от Бебанбург отецът бе взел всички документи, доказващи, че аз съм законният владетел, навличайки си с това гнева на Елфрик.

— Няма да ме докосне и с пръст, ако иска да спаси душата си, защото съм Божи служител. Освен това съм и посланик.

— Докато е зад стените на своята крепост — вметна Рагнар, — може да прави каквото си пожелае.

— Съмнявам се Гутред да е стигнал Бебанбург — рече Стеапа и аз останах толкова учуден, че изобщо е проговорил, че само го изгледах, както и всички останали. — Ако те не искат сватбата, ще го спрат — продължи той.

— Кой ще го спре? — попита Рагнар.

— Датчаните, милорд.

— А и Гутред ще пътува бавно, защото трябва да влачи със себе си мощите на свети Кътбърт — добави Брида.

В гърдите ми трепна надежда. Стеапа и Брида имаха право. Гутред не можеше да се движи с по-голяма скорост от тази на носачите на ковчега, а и нищо чудно датчаните да му бяха устроили засада.

— Ами ако вече е мъртъв? — обърнах се към спътниците си.

— Има само един начин да разберем — отсече Рагнар.

На следващото утро потеглихме на север по стария римски път. Дотук бяхме щадили конете на Алфред, но сега ги пришпорихме здраво, без да обръщаме внимание на оплакванията на Беока. Към обяд заваля отново. Дъждът отначало беше лек, но постепенно се усили и затрещяха гръмотевици. Пътят стана хлъзгав и коварен, а вятърът зашиба в лицата ни. Дърветата се превиваха под напора му, лишавайки се от последните си листа, а ние бяхме кални, премръзнали и мокри до кости. Беше ден не за кръстосване по друмищата, а за седене у дома, край топлия огън.

Тогава попаднахме на първите два трупа. Бяха на мъже, проснати голи на земята, а кръвта от раните им беше измита от дъжда. Край единия се въргаляше счупен сърп. Половин километър по-нататък имаше още три тела. По кръстчетата на вратовете им познахме, че са саксонци. Беока изрече молитва над тях. Поредната мълния освети хълмовете на запад и видяхме, че пред нас има селище. То се състоеше от няколко ниски къщи, църква и господарско имение, защитено с ограда от колове. За оградата бяха вързани двайсетина коня. С нашето приближаване отвътре изскочиха мъже с мечове и копия. Те се метнаха на седлата и препуснаха насреща ни, но забавиха ход, щом забелязаха гривните по моите ръце и по тези на Рагнар.

— Датчани ли сте? — викнах аз.

— Да — отвърнаха те и като свалиха оръжията, обърнаха конете, за да ни съпроводят.

— Видяхте ли саксонци наоколо? — попита един от тях.

— Само мъртви — отвърна Рагнар.

Вкарахме конете в една от къщите, като съборихме покрива над прага, за да могат да влязат през вратата. Вътре имаше саксонско семейство, което се свиваше боязливо. Жената вдигна ръце към нас, хленчейки умолително, че дъщеря й е болна. Самото момиче лежеше разтреперано в един тъмен ъгъл и изглеждаше не толкова болно, колкото примряло от ужас.

— На колко години е? — попитах.

— На единайсет, мисля — отвърна майката.

— Изнасилиха ли я?

— Четирима мъже, милорд.

— Е, вече е в безопасност — казах, като й дадох няколко монети заради повредения покрив. Оставихме слугите на Беока и двамата придружители на Рагнар да пазят конете и се присъединихме към датчаните в господарската зала за пиршества, където в огнището гореше буен огън. Те се посместиха да ни направят място, макар да бяха объркани от факта, че ни придружава християнски свещеник. Хвърляха подозрителни погледи към мокрия като мишка Беока, но премълчаха, защото видът на Рагнар, както и моят, издаваше, че сме воини от най-висок ранг.

— Аз съм Хакон от Онрипум — рече предводителят им, като леко се поклони.

— Рагнар Рагнарсон — отвърна Рагнар, като не си направи труда да представя мен и Стеапа, а само кимна към Брида. — Тази тук ми е жена.

Хакон знаеше за него, което не бе учудващо, защото името на Рагнар бе прочуто из хълмистите земи западно от Онрипум.

— Ти не беше ли заложник в Уесекс? — попита.

— Вече не — бе краткият отговор.

— Тогава добре дошъл у дома!

Донесоха ни пиво, а също хляб, сирене и ябълки.

— Онези мъртъвци край пътя ваше дело ли са? — попита Рагнар.

— Да, бяха саксонци. Задачата ни е да им попречим да се събират.

— Е, на тези положително сте попречили. По чия заповед?

— На ърл Ивар — подсмихна се Хакон на коментара. — Ако срещнем въоръжени саксонци, трябва да ги убиваме.

Рагнар кимна дяволито към Стеапа.

— Онзи там е саксонец. И е въоръжен.

Хакон и хората му огледаха мълчаливия, гледащ на кръв гигант.

— Той е с вас, милорд.

В завързалия се разговор постепенно узнахме историята, или поне онази част, която бе известна на Хакон. Гутред се бе отправил на север по същия този път, но Кяртан му бе пресякъл пътя с над двеста бойци.

— Гутред разполагаше с не повече от сто и петдесет души и изобщо не опита да се бие — каза Хакон. — Просто избяга.

— Накъде? — поинтересува се Рагнар.

— На запад, вероятно към Кумбраланд.

— И Кяртан не го последва?

— Кяртан не обича да се отдалечава от Дънхолм. Бои се да не би Елфрик от Бебанбург да нападне града в негово отсъствие.

— А вие накъде сте се запътили?

— Ърл Ивар ни събира при Треск.

Отговорът отначало ни учуди. Треск бе селище, разположено край езеро източно оттук. Защо Ивар ще вдига знамената си на изток, ако Гутред е избягал на запад? Рагнар се досети пръв.

— Ивар е решил да атакува Йоферуик?

Хакон кимна.

— Ако Гутред бъде лишен от дом, къде му остава да отиде?

— В Бебанбург? — предположих аз.

— Всяка стъпка на Гутред се следи от съгледвачи — каза Хакон, като докосна дръжката на меча си. — Ако реши да свърне на север, Кяртан отново ще излезе насреща му. Този път ще довършим саксонците веднъж завинаги. Ивар ще се радва на завръщането ти, ърл Рагнар.

— Моят род не се бие редом с Кяртан — отвърна рязко Рагнар.

— Дори и срещу богата плячка? Чувам, че Йоферуик бил пълен със съкровища.

— Вече веднъж е бил ограбван — вметнах аз. — Колко може да е останало?

— Достатъчно — настоя Хакон.

Стратегията бе хитро замислена. Докато Гутред бродеше из нортумбрийската пустош, шибан от дъждовете и съпровождан от шепа бойци, куп духовници и един мъртъв светия, Ивар щеше да плени града и двореца му заедно с целия тамошен гарнизон. Междувременно Кяртан щеше да му попречи да достигне безопасността на Бебанбург.

— Чие е това имение? — попита Рагнар.

— Принадлежеше на един саксонец. Но той извади меч срещу нас и сега е мъртъв заедно с цялото си семейство. Без две от дъщерите. Те са в обора, ако имате желание да се позабавлявате с тях.

С падането на нощта към нас се присъединиха още датчани. Всички отиваха в Треск, а тук бе добро място да се подслонят от нестихващата буря. Пиво имаше в изобилие и повечето глави неизбежно се замаяха. Но това беше щастливо пиянство, защото Гутред бе допуснал ужасна грешка. Бе тръгнал на север с твърде малка войска, вярвайки, че датчаните няма да му се бъркат, а сега същите тези датчани предвкусваха лесна война и обилна плячка.

— Това, което трябва да сторим — каза Рагнар, докато се настанявахме да спим по издигнатите дървени платформи край стените, — е да отидем в Сюнингсвейт.

— Още призори — съгласих се аз.

— Защо пък в Сюнингсвейт? — учуди се Беока.

— Защото там са моите хора, а сега се нуждаем от тях — отвърна Рагнар.

— Но ние сме пратени като посланици при Гутред.

— Но трябва първо да стигнем до него, а за целта ни трябват мъже.

Нортумбрия затъваше в хаос, а най-добрият начин човек да устои на хаоса бе, като се обгради с мечове и копия. Трима пияни датчани наблюдаваха беседата отстрани и останаха учудени, а може би и засегнати от присъствието на християнски свещеник в компанията ни. Те доближиха и поискаха да знаят защо го водим с нас.

— Държим го в случай, че огладнеем — казах аз. Отговорът ги развесели, а шегата обиколи залата, предизвиквайки още смях.

През нощта бурята утихна. Грохотът на гръмотевиците ставаше все по-слаб и далечен, а до сутринта дъждът премина в лек ръмеж, смесващ се с водата, капеща от сламените покриви. Ние надянахме доспехите и шлемовете и докато Хакон и останалите датчани поемаха на изток към Треск, се отправихме в обратна посока, към хълмовете на запад.

Не спирах да мисля за Гизела, изгубена някъде из пустошта, жертва на амбициите на брат си. Гутред навярно бе разчитал, че датчаните няма да съберат армия толкова късно през годината и че ще успее да се промъкне покрай Дънхолм до Бебанбург, без да срещне съпротива. А ето че сега бе на път да изгуби всичко.

— Ако го открием — подхвърли Беока, докато яздехме, — може да го отведем на юг, при Алфред.

— Че защо да правим това? — попитах.

— За да го опазим жив. Все пак е християнин и ще е добре дошъл в Уесекс.

— Алфред го иска за крал тук.

— Вече е твърде късно — поклати мрачно глава отчето.

— Не непременно — рекох и Беока ме изгледа така, сякаш съм се побъркал. Може и наистина да бях, но сред хаоса, обгърнал Нортумбрия, имаше нещо, убягнало от вниманието на Ивар. Вярно, неговите сили растяха, а Кяртан изтикваше Гутред към негостоприемните централни райони, където никоя войска не можеше да издържи дълго на студа, вятъра и дъжда. Той вероятно мислеше, че вече е спечелил, но забравяше за Рагнар. Въпреки дългото си отсъствие Рагнар още притежаваше ивица земя сред хълмовете, където живееха мъже, заклели се да му служат.

Докато навлизахме в долината, водеща към Сюнингсвейт, в гърлото ми се надигна буца. Недалеч оттук бях живял като дете, бях отгледан от Рагнар-старши. Бях усвоил изкуството на боя, бях познал щастието и любовта. А също така бях гледал как Кяртан опожарява дома на Рагнар и избива всичките му обитатели. Сега се завръщах за пръв път след онази кошмарна нощ.

Хората на Рагнар обитаваха селището и околните хълмове, но първата жива душа, която срещнахме, бе Етне — шотландската робиня, освободена от нас при Гирум. Тя носеше две ведра с вода и отначало не ни позна, докато не извиках името й. Тогава хвърли ведрата и се затича с викове към къщите. Изпод ниския праг на една от тях се подаде Финан и размаха ръце от радост. После наизскачаха още хора и скоро около нас се събра цяла тълпа, приветстваща завръщането на Рагнар.

Финан дори не изчака да сляза от седлото, а попита ухилено, подтичвайки край коня ми:

— Искаш ли да знаеш как умря Свери?

— Бавно, предполагам?

— И шумно. А ние му взехме всичките пари.

— Много ли бяха?

— Повече, отколкото можеш да си представиш — отвърна възторжено той. — Накрая изгорихме и къщата му. Оставихме жената и децата му да ридаят.

— Значи не сте ги убили?

— Ами… не, на Етне й дожаля за тях. — Финан доби смутен вид, но бързо се оживи отново. — Затова пък неговата смърт бе истинско наслаждение. Е, отиваме ли на война?

— Разбира се.

— Ще се бием с онова копеле Гутред, нали?

— Не го ли харесваш?

— Той изпрати свещеник да събира от нас данък за църквата. Прогонихме го с ритници.

— Мислех, че си християнин.

— Такъв съм, но по-скоро ще горя в ада, отколкото да дам една десета от парите си.

Мъжете от Сюнингсвейт очакваха да се бият на страната на Ивар. Бяха датчани и разглеждаха неминуемата война като сблъсък с надигналите глава саксонци, макар и да не горяха от ентусиазъм да влязат в бой, защото Ивар не бе популярен сред тях. Призивът му бе достигнал Сюнингсвейт преди пет дни и Роло, който командваше в отсъствието на Рагнар, умишлено протакаше. Сега решението бе в ръцете на Рагнар и същата вечер той събра мъжете на поляната пред дома си, където бе разпален голям огън. Можеше да им нареди да правят каквото пожелае, но бе отсъствал три години и искаше да провери настроенията им.

— Първо ще ги изслушам — ми каза, — а после ще дам заповедите си.

— И какви ще бъдат те? — попитах.

— Още не знам — ухили се той.

Роло заговори първи.

— Нямам нищо против Гутред — рече, — но се чудя дали той е най-добрият крал за Нортумбрия. Една земя се нуждае от владетел, който е щедър, силен и справедлив. Гутред не е нито силен, нито справедлив. Той покровителства християните.

Сред тълпата се разнесе одобрителен ропот. Беока, който седеше до мен, разбираше достатъчно от ставащото, за да се обезпокои.

— Но Алфред подкрепя Гутред — ми прошепна.

— Мълчи! — изсъсках му аз.

— Гутред — продължи Роло — поиска от нас данък за християнската църква.

— И вие платихте ли го? — попита Рагнар.

— Не.

— Ако Гутред не е крал, кой тогава? — Никой не отговори. — Ивар ли? — Присъстващите мълчаха като попарени, защото никой не харесваше Ивар. Единствено Беока понечи да отвори уста, но аз го сръчках в пилешките ребра. — Какво ще кажете за ърл Улф? — предложи Рагнар.

— Твърде стар е — поклати глава Роло. — Освен това се прибра в Кеър Лигалид и иска да си остане там.

— Ще се намери ли изобщо саксонец, който да зачита нас, датчаните? — попита Рагнар, но му отвърна единствено тишина. — Друг датчанин тогава?

— Трябва да е Гутред! — изджафка като куче Беока.

Роло направи крачка напред, за да покаже, че предстои да каже нещо важно.

— Ние ще следваме теб, господарю — обърна се към Рагнар, — защото си щедър, силен и справедлив.

Думите изтръгнаха бурни овации от множеството, събрано около огъня.

— Това е измяна! — възкликна Беока. — Алфред ни заръча…

— Алфред не е тук — изшътках му, — затова млъкни.

Рагнар се вторачи в пламъците. Беше красив мъж, с волево, открито и ведро лице, но сега изглеждаше угрижен. После се обърна към мен.

— От теб би станал приличен крал.

— Не отричам — съгласих се.

— Ние сме тук да подкрепяме Гутред! — не мирясваше Беока.

— Финан — обърнах се към ирландеца, — до мен има един сакат и кривоглед свещеник, който адски ми лази по нервите. Ако пак надигне глас, резни му гръкляна.

— Утред! — изписка Беока.

— Това не се брои — махнах с ръка. — Но следващия път, когато се обади, го изпрати при праотците му.

Финан се ухили и изтегли меча си. Беока се умълча.

— Да, би могъл да станеш крал — повтори Рагнар и аз усетих как тъмните очи на Брида се впиват в мен.

— Предците ми са били крале, а тяхната кръв тече в жилите ми — отвърнах. — Тя е кръвта на Один. — Баща ми, макар и християнин, винаги се е гордял, че родът ни води началото си от бог Один.

— И ще бъдеш добър крал — продължи Рагнар. — Защото е добре тук да управлява саксонец, а ти си саксонец, обичащ датчаните. Какво пречи да те провъзгласим за Утред, крал на Нортумбрия? — Брида продължаваше да ме гледа и аз знаех, че си спомня нощта, когато неговият баща умря, а Кяртан и войниците му крещяха като демони и посичаха мъжете и жените, излизащи с олюляване от пламтящата сграда. — Е? — подкани ме Рагнар.

Признавам, че изкушението бе силно. Много силно. В дните на своя разцвет дедите ми са били крале на Берниция, а ето че сега тронът на Нортумбрия ми се предлагаше на тепсия. С Рагнар до себе си можех да бъда сигурен в датската подкрепа, а саксонците щяха да правят каквото им се нареди. Естествено, Ивар щеше да окаже съпротива, а също Кяртан и чичо ми Елфрик, но това не беше нищо ново, а и аз не се съмнявах, че съм по-добър военачалник от Гутред.

И все пак си давах сметка, че моята съдба не е да бъда крал. Познавал съм много крале и животът им далеч не е бил само цветя и рози, вино и жени. Алфред ходеше като призрак, изпит от болежките си и от вечните грижи. Но беше прав да приема задълженията си присърце. Един крал трябва да управлява, да поддържа баланса между велможите в кралството си, да укротява съперничествата, да държи хазната пълна, да се грижи за войските, за крепостите и пътищата. Всичко това ми мина през ума, докато Рагнар и Брида ме гледаха, а Беока чакаше отстрани, затаил дъх. И реших, че не желая отговорността. Желаех среброто, пиршествата и жените, но тях можех да имам и без трона.

— Не ми е писано — поклатих глава.

— Откъде знаеш какво ти е писано? — възрази Рагнар.

Пушекът се виеше към ясното, студено небе, обсипано със звезди.

— Знам, че ще си върна Бебанбург. А няма как да управлявам Нортумбрия оттам. Но може би е писано на теб?

— Не — отвърна той. — Ние винаги сме били викинги — моят баща и неговият баща преди него, откакто се помним. Плавали сме до далечни земи в търсене на плячка. Забогатявали сме. Живеели сме сред смях и пиене, сребро и битки. Ако стана крал, ще трябва да пазя владенията си от всички, които само ще кроят как да ми ги вземат. От вълк ще се превърна в овчар. Предпочитам свободата. Твърде дълго бях лишен от нея като заложник. Искам да гледам как вятърът опъва платната и слънцето играе по мечовете, а не да се нагърбвам с грижи и тревоги. — Рагнар всъщност мислеше същото като мен, но го изрече далеч по-красноречиво. Той изведнъж се усмихна широко, сякаш захвърлил тежко бреме, и се обърна към хората си: — Искам да стана по-богат от всеки крал и ще направя богати и всички вас!

— А кой ще бъде крал? — попита Роло.

— Гутред — обяви Рагнар.

— Слава Богу! — въздъхна Беока.

— Млък! — изсъсках му аз.

Присъстващите не бяха доволни от избора. Верният Роло, мършав, мрачен и брадат, изрази всеобщото мнение.

— Гутред закриля християните. Той е повече саксонец, отколкото датчанин. Ще ни кара да се кланяме на техния разпнат Бог.

— Кучето играе според тоягата — намесих се аз. — Първото, което ще му кажем, е, че никой датчанин няма да плаща десятък на църквата му. Той ще бъде същият крал като Егберт — обикновена марионетка. Въпросът е кой ще му дърпа конците. Дали ще е Ивар? Кяртан? Или Рагнар?

— Рагнар! — завикаха мъжете.

— А моето желание — каза Рагнар, като доближи огъня, така че пламъците озариха едрата му фигура — е да видя Кяртан сразен. Ако Ивар победи Гутред, Кяртан само ще стане по-силен, а той е мой враг. Наш враг. Между неговото семейство и моето има кръвна вражда и аз ще я приключа веднъж завинаги. Сега ще подкрепим Гутред, но ако Гутред не ни помогне да превземем Дънхолм, кълна се тук пред всички вас, че ще го убия и ще седна на трона му. Аз нямам вражда с Гутред, нито със саксонците или християните. Враждата ми е с Кяртан Жестокия и много повече копнея да пролея неговата кръв, отколкото да царувам над целия свят.

— А в Дънхолм — вметнах аз — има несметни богатства.

— Затова да вървим да намерим Гутред — призова Рагнар — и да се бием за него!

Миг по-рано всички бяха искали да ги поведе срещу Гутред, а сега с радостни възгласи приветстваха новината, че ще се сражават на страната на краля. Бяха общо към седемдесет бойци — не многобройни, но едни от най-добрите в Нортумбрия. Те блъскаха с мечове по щитовете си и скандираха името на Рагнар.

— Вече можеш да говориш — обърнах се към Беока.

Но той нямаше какво да каже.

На следващото утро, под ясни небеса, препуснахме да търсим Гутред.

И Гизела.