Стивън Кинг
Другият (90)

3.

Джак се събуди в седем сутринта; ярките лъчи на слънцето проникваха през прозореца и очертаваха светли линии върху леглото му. Навън птичият хор вече беше подхванал първата си песен. Той седна в кревата и изплашено се озърна, без да обръща внимание на главоболието, предизвикано от водката, с която се беше натряскал вечерта.

Стана, отвори чекмеджето на нощното шкафче и извади трийсет и осем калибровия револвер „Патфайндър“, който държеше там, та при необходимост да защити дома си. Прекоси спалнята, като притискаше оръжието до дясната си буза така, че късата цев да сочи към тавана. Изрита встрани боксерките си и като стигна до отворената врата, застана до нея и опря гръб на стената. Миризмата вече не беше толкова силна, но още се усещаше — противната воня на снощните му неволи, предизвикани от енчиладите. Беше станал да се облекчи — това със сигурност не го беше сънувал.

— Хей, има ли някой там? Веднага се покажи! Въоръжен съм и ще стрелям.

Тишина. Джак дълбоко си пое въздух и влезе в тоалетната, като насочваше револвера ту наляво, ту надясно. Видя тоалетната чиния — капакът беше вдигнат, седалката — свалена. Видя на пода вестника, разгърнат на комиксите. Видя ваната — полупрозрачната завеса беше дръпната. Видя силуети зад нея, само че това бяха душът и четката с дълга дръжка.

„Сигурен ли си?“

Преди да го е напуснала смелостта, пристъпи към ваната, но се подхлъзна на постелката и се хвана за завесата, за да не падне по задник на пода. Полупрозрачният найлон с щамповани маргаритки се откъсна от халките и покри лицето му. Той изкрещя, издърпа я встрани и насочи револвера към… нищото. Във ваната нямаше никого. Никакъв таласъм. Наведе се да огледа дъното й. Не си правеше труда да я почиства често и ако някой беше стоял там, щяха да останат отпечатъците от подметките му. Само че върху засъхналата пяна от сапун и от шампоан нямаше нито следа. Значи снощното ужасяващо преживяване е било сън. Много ярък, правдоподобен кошмар.

За всеки случай провери прозорчето на банята (беше здраво затворено) и трите външни врати (бяха заключени).

Е, вече би трябвало да е спокоен… или почти. Върна се в банята, за да я огледа още веднъж — този път надникна в шкафа с хавлиените кърпи, в който, разбира се, не се беше скрил никой, и с отвращение изрита встрани проклетата завеса. Крайно време беше да я смени. На връщане от работа щеше да се отбие в „Хоум Депо“.

Машинално понечи да се почеше и изпъшка от болка, щом докосна врата си. Приближи се до умивалника и се обърна, само че да се опитваш да си видиш врата, като надзърташ през рамо, е глупава идея. Той отвори най-горното чекмедже на шкафа под мивката, обаче там имаше само четка и крем за бръснене, гребени, размотан ластичен колан и купена преди векове тубичка монистат — крем против гъбични инфекции: още един сувенир от епохата на Грета. Също като глупавата завеса в банята.

В най-долното чекмедже намери, каквото му трябваше — огледало. Щеше да му свърши работа, въпреки че дръжката беше счупена. Избърса го от праха, отстъпи, докато задникът му се допря до мивката, и вдигна огледалото. Вратът му беше огненочервен, вече се бяха образували мехурчета. Как е възможно, след като той се мажеше обилно със защитен крем, а и никъде другаде не беше изгорял от слънцето?

„Не е слънчево изгаряне, Джак.“

Хоскинс изхленчи. Разбира се, че никой не е бил във ваната му призори, никакъв ненормалник с татуирано на опакото на дланите НЕ МОЖЕ, — не, разбира се, — обаче едно беше сигурно: в семейството му беше имало случаи на рак на кожата. Майка му и единият му чичо бяха починали от това заболяване. „Много често се среща при червенокосите“ — беше казал баща му, след като беше претърпял операции за отстраняване на папиломи на лявата предмишница, на предракови бенки от прасеца и на базалноклетъчен карцином на врата.

Джак помнеше грамадната черна бенка (която все повече се уголемяваше) на бузата на вуйчо Джим; помнеше язвите на гърдите на майка си, предизвикани от рака, който прояждаше и лявата й ръка. Кожата е най-големият орган в човешкото тяло и когато заболее, резултатите са некрасиви, меко казано.

„Искаш ли да премахна рака?“ — беше попитал човекът зад завесата.

— Беше сън — промърмори Хоскинс. — Преживяването в Канинг ми дойде в повече, а снощи преядох с пикантна мексиканска храна, затова сънувах кошмар. Точка. Край на историята.

Смели думи, обаче след като ги изрече, той се опипа за бучки под мишниците, в носа. Нямаше, разбира се, само вратът му беше пострадал от силното слънце. Обаче… никъде другаде не беше изгорял. Само на това място — тясна лента, пулсираща от болка. Не кървеше, което доказваше, че сутрешното му премеждие е било само кошмарен сън, но вече беше осеяно с мехурчета. Джак си каза, че май се налага да отиде на лекар… обаче след няколко дни, през които кожното раздразнение може би щеше да се излекува от само себе си.

„Ще направиш ли, каквото поискам? Няма да се разколебаеш?“

„Никой не би се разколебал — каза си Хоскинс, докато се взираше в малкото огледало. — Никой, ако алтернативата е да бъде изяден от рака — изяден жив.“