Стивън Кинг
Другият (159)

20.

Дирята от призрачно светещи капки продължаваше. Ралф мислено ги наричаше „потта на чудовището“. Дали и то като тях се потеше от страх? Дано! Надяваше се също да е изпитало сковаващ страх и още да се бои.

От двете страни на коридора се отваряха нови проходи, които не бяха маркирани с черен спрей; бяха прекалено тесни, та в някой да се вмъкне дете. Както и да се измъкне отвътре. Холи отново вървеше редом с Ралф, макар че пак нямаше много място. Някъде далеч капеше вода, веднъж лек ветрец отляво лъхна лицето на Ралф, сякаш го помилваха призрачни пръсти. Идваше от поредния тесен проход и беше съпроводен от глухо стенание, напомнящо звука, когато някой духа в гърлото на празна бирена бутилка. Да, безспорно страховито място! Трудно му беше да повярва, че туристите са плащали, за да разгледат тази каменна гробница, но, разбира се, те не са знаели онова, което му беше известно и което вече приемаше за истина. Странно как спускането в дълбините на земята помагаше да повярваш в нещо, което доскоро си смятал не само за невъзможно, но и за смехотворно.

— Внимавай — предупреди го Холи. — Има още „изненади“.

Този път бяха две катерички, разкъсани на парчета. Встрани от тях се виждаха останките от гърмяща змия… всъщност само ивици от кожата й.

След малко стигнаха до стръмен спускащ се склон, излъскан като паркета на дансинг. Ралф си помисли, че сигурно тук по времето на динозаврите е текла подземна река, която е пресъхнала дълго преди раждането на Исус. От едната страна имаше железен парапет, на места прояден от ръжда. Холи насочи фенерчето натам и те видяха не само фосфоресциращи капки, а отпечатъци от длани и от пръсти. Отпечатъци, които несъмнено щяха да отговарят на тези на Клод Болтън.

— Мръсникът се е държал за парапета, за да не падне.

Холи кимна:

— Сигурно това е „Дяволската пързалка“, за която говореше Лави. Вни…

Някъде зад тях и под тях се чу шум от падащи камъни, последван от глухо тупване, от което коридорът се разтресе. Ралф си спомни как понякога дори дебел пласт лед може да се раздвижи. Холи го погледна изплашено.

— Мисля, че няма опасност — побърза да я успокои той. — В продължение на столетия пещерата е разговаряла със себе си.

— Да, но след земетресението, за което ни разказа Лави, разговорът е станал по-оживен.

— Съветвам те да се…

— Престани да ми го повтаряш. Искам да разбера как ще свърши тази история — прекъсна го тя и Ралф знаеше, че е искрена.

Слязоха по склона, като се държаха за перилото, обаче внимаваха да не докосват отпечатъците от ръката на онзи, минал преди тях. Долу ги посрещна табела с надпис: ДОБРЕ ДОШЛИ ПРИ ДЯВОЛСКАТА ПЪРЗАЛКА. ВНИМАВАЙТЕ, ДРЪЖТЕ СЕ ЗА ПЕРИЛОТО.

Коридорът отвъд „пързалката“ беше още по-широк. Следваше още един аркообразен вход, но дървената облицовка беше изгнила и изпопадала, разкривайки създаденото от природата: само една назъбена паст.

Холи сви дланите си като фуния и тихичко извика:

— Ехо?

Гласът й се върна в поредица от наслагващи се отгласи: Ехо… хо… хо… хо…

— Така и предполагах. Това е „Залата на звуците“ — онази, голямата, за която Лави каза, че…

— Привет.

Привет… ет… ет… ет…

Думата бе изречена тихо, но за миг сърцето на Ралф престана да бие. Усети как Хол и се вкопчи в рамото му толкова силно, че пръстите й сякаш се превърнаха в нокти на граблива птица.

— След като вече сте тук… — Тук… ук… ук… ук… — и сте си направили труда да ме намерите, защо не влезете?