Стивън Кинг
Другият (133)

10.

Добави, че било като в „Том Сойер“, когато Том и Беки се изгубват в пещерата, но накрая се спасяват, обаче близнаците Джеймисън не извадили този късмет. Нито онези, които се опитали да им помогнат. Пещерата погълнала всички.

— Там ли е работел твоят девер, след като бизнесът с кучетата се е провалил? — попита Ралф.

Лави кимна:

— Беше изследвал пещерата — не където водеха туристите, а откъм страната на Ахига, — затуй като кандидатства, тутакси го взеха за екс… екскурзовод — ама че трудна дума… Заедно с другите като него слизаха под земята с групи туристи от по дванайсетина души. Тая е най-голямата пещера в цял Тексас, обаче хората се интересуваха предимно от главната зала. Имаше защо, право да ви кажа — беше същинска катедрала. Викаха й „Залата на звуците“ заради онуй… как му казваха… акустиката. Единият екскурзовод слизаше на дъното — на около сто и петдесет метра по-долу — и шепнешком казваше Клетвата за вярност, а хората горе чуваха всяка думичка. Ехото сякаш отекваше безспирно. Освен това стените бяха покрити с индиански рисунки. Забравих как им викат…

— Пиктограми — подсказа Юн.

— Точно. При влизането в пещерата раздаваха на туристите газови лампи „Колман“, та да разгледат картинките и сталактитите, висящи от тавана. До дъното водеше желязна спираловидна стълба — май стъпалата бяха към четиристотин, нещо такова. Няма да ми е чудно, ако още си е там, макар че и пари да ми дават, вече не бих стъпила на нея. Желязото сигурно е ръждясало от влагата. Само веднъж се престраших да я използвам на слизане, но ми се зави свят, а даже не гледах нагоре към сталактитите, както другите хора. Ако щете, вярвайте, после се качих с асансьора. Едно е да слизаш, ама трябва да си много тъп, че да се катериш по четиристотин стъпала, като може да вземеш асансьора.

Дъното беше дълго около триста метра по диагонал. Монтирани бяха цветни лампи, та да се виждат ивиците от минерали в скалите, имаше и снекбар. За туристите бяха отворени шест-седем коридора, всичките имаха имена. Забравила съм ги, сещам се само за „Галерия Навахо“, където имаше още пиктограми, също за „Дяволската пързалка“ и „Змийски корем“, щото там трябваше да се движиш приведен и даже сегиз-тогиз да пълзиш по корем като змия. Представяте ли си?

— Да. Ужас! — възкликна Холи.

— Тия бяха главните. От тях се разклоняваха още много, но бяха затворени, понеже Мерисвил Хол е система от пещери, дузини пещери, една подир друга, все по-надолу и по-надолу. В някои никога не е стъпвал човешки крак.

— Лесно е да се загубиш — отбеляза Алек.

— Точно така. Та… ето какво се случи. Два-три коридора, започващи от „Змийски корем“, не бяха преградени нито с дъски, нито с метални решетки — явно на някого му било щукнало, че са прекалено тесни, за да мине човек през тях.

— Само че не са били прекалено тесни за близнаците — предположи Ралф.

— Точно така, улучи в десетката, детектив. Карл и Калвин Джеймисън — дребосъци, дето са си търсели белята и са си я намерили. Били с групата, която влязла в „Змийски корем“, вървели най-отзад подир техните, но на излизане вече ги нямало. Родителите… надали трябва да разправям как го приели. Моят девер не бил водач на тази група, ама се включил в търсенето на близнетата. Даже може да е водил издирвачите, макар че никога няма да научиме дали е било така.

— И синовете му ли са били в същата група? — попита Хауи. — Братовчедите на Клод.

— Да, сър. И те работеха на половин ден в пещерата и щом чули какво е станало, тутакси изтърчали там. Събрали се и много хора, щото новината се разчула мълниеносно. Отначало си мислели, че е фасулска работа. Чували виковете на момченцата и знаели точно в кой коридор са се вмъкнали, понеже когато единият водач го осветил с фенерчето си, видял малкия пластмасов вожд Ахига, който бащата бил купил от сувенирния магазин. Сигурно фигурката била изпадна от джоба на малкия, докато е пълзял. Да, чували виковете на децата, но нито един възрастен човек не можел да се промуши през прохода, даже играчката не могли да достигнат. Извикали им да се върнат, като се ориентират по гласовете на хората отвън, а пък ако не могат да се обърнат, да пълзят заднешком. Започнали да им святкат с фенерчетата и отначало им се сторило, че хлапетата се приближават, после обаче гласовете им взели да заглъхват, докато накрая вече не се чували. Мен ако питате, хлапетата никога не са били близо до изхода.

— Акустиката… тя е подвела спасителния екип.

— Si, senor. Тогаз Роджър предложил да заобиколят и да влязат откъм страната на Ахига — познавал я добре от проучванията си и разбирал от спе… спелелогия… спелеология, да. Щом се озовали там, пак чули съвсем ясно как момчетата викат и плачат, затуй взели от склада въже и газови лампи и се върнали да извадят децата. Изглеждало фасулска работа, само че и те загинали.

— Знаеш ли какво се е случило? — попита Юн. — Знае ли някой?

— Ами, както ви казах, това долу е лабиринт. Оставили един човек да размотава въжето и ако трябва, да завърже за него още едно. Тоя човек се казваше Ев Бринкли. Напусна града веднага след трагедията и замина за Остин. Беше съсипан… но поне беше жив и можеше да се радва на слънцето. Другите… — Лави въздъхна. — Те никога повече няма да видят слънцето.

Ралф си представи ужаса на децата, заклещени под земята, на родителите им, на спасителите… и по израженията на другите разбра, че и те си мислят същото.

— Въжето се размотавало и тъкмо когато оставали около три метра, нещо гръмнало, все едно хлапе взривило бомбичка в тоалетна чиния със спуснат капак. Ето какво се е случило според мене: някой глупак е стрелял с пистолет, за да насочи децата към спасителите, и е станало срутване. Залагам хилядарка, че не е бил Роджър. Старият Родж вършеше какви ли не глупости, особено оная с кучетата, обаче не би стрелял в пещера, щото не се знае къде ще рикошира куршумът.

— Или къде заради силния звук ще се срути сводът — промърмори Алек. — Все едно, като стреляш с пушка, да предизвикаш падането на лавина.

— И те били смазани от падналия свод — тихо каза Ралф.

Лави въздъхна и оправи канюлата, която се беше изместила:

— Не. Сигурно тая щеше да е по-лека смърт. Ако не друго, поне по-бърза. Само че хората в голямата пещера — „Залата на звуците“ — ги чували как викат за помощ също като близнаците. Отвън вече се били събрали шейсет-седемдесет души — мъже и жени, — готови да направят, каквото могат. Моят Джордж настояваше да иде, щото братът и племенниците му бяха сред затрупаните, затуй накрая кандисах, обаче настоях да ида с него, за да не направи някоя глупост, като да се опита да се включи в спасяването. Това щеше да го довърши.

— По време на злополуката Клод е бил в изправителния дом, така ли? — попита Ралф.

— Май му викаха професионално училище „Гейтсвил“, само че си беше точно изправителен дом.

Холи беше извадила от чантата си бележник и усърдно си записваше всичко.

— Докато с Джордж стигнем до Мерисвил Хол, вече се беше стъмнило. Паркингът отпред е голям, ама беше претъпкан. Бяха монтирали прожектори и човек, като гледаше колите, пикапите и камионите, щеше да си рече, че се снима холивудски филм. Спасителите влязоха през входа на Ахига, носеха мощни електрически фенерчета, каски и дебело подплатени елеци досущ като бронежилетки. Проследиха въжето, за да стигнат до мястото, на което беше паднал сводът; вървяха дълго, през повечето време газейки в застояла вода. През цялата нощ и почти до обед на другия ден разчистваха отломките, за да си проправят път. По туй време хората в голямата пещера вече не чували писъците на затрупаните.

— Доколкото разбирам, твоят девер и хората му не са чакали от другата страна, за да бъдат спасени — отбеляза Юн.

— Точно така. Нямало ги. Роджър или някой друг сигурно си е мислел, че знае как да стигнат до голямата пещера; може и да са се изплашили, че друг участък ще се срути. Тайната завинаги ще остане погребана. Отначало отбелязвали пътя си — драскали по стените и хвърляли след себе си монети и парченца хартия. Някой даже оставил картата си за боулинг от залата в Типит. Още един страйк и е щял да има право на безплатна игра. Това го писаха във вестника.

— Също както Хензел и Гретел са оставяли след себе си трохички — замислено промърмори Алек.

— После изведнъж следите спрели — продължи Лави. — Точно по средата на галерията. Никакви маркировки по стените, никакви монети, никакви хартиени топчета.

„Като следите от стъпки, за които ми разказа Бил Самюълс“ — помисли си Ралф.

— Хората от втория екип продължили напред — тихичко викали приятелите си, осветявали галерията с фенерчетата си, но никой не им отговорил. Оня репортер от остинския вестник по-късно разпитал момчетата от тоз екип и всички разправяли едно и също: нямало начин да изберат по коя пътека да тръгнат, пътеките били прекалено много, всички се спускали надолу — някои водели до задънени коридори и до комини, тъмни като кладенци. Не трябвало да викат силно, за да не стане друго срутване, обаче един все пак изкрещял и пак паднало парче от свода. Тогава решили да се махнат час по-скоро.

— Не вярвам да са се отказали от търсенето само след един опит — намеси се Хауи.

— Разбира се, че не се отказаха. — Лави извади от хладилната чанта още една кутийка кока-кола, отвори я и на един дъх изпи половината. — Не съм свикнала да говоря толкоз много и устата ми пресъхна. — Тя провери кислородната бутилка. — И тази скоро ще е празна, ама има резервна в банята, дето са ми санитарните материали, та ако някой иска да ми я донесе…

— Аз ще отида — предложи Пели.

Ралф въздъхна с облекчение, че Лави не запали цигара, докато Алек сменяше бутилките. После тя продължи:

— Проведоха се цяла дузина издирвателни експедиции — години наред, чак до земетресението през 2007-а. После вече беше прекалено опасно. То, това земетресение, не беше много силно, само три-четири по Рихтер, но пещерите са неустойчиви, нали се сещате? „Залата на звуците“ издържа, макар да изпопадаха сталактити. Много коридори обаче рухнаха, със сигурност и „Галерия Навахо“. Оттогаз Мерисвил Хол е затворена. Главният вход е запечатан, мисля, че и онзи отзад, Ахига.

Известно време всички мълчаха. Ралф не знаеше какво мислят другите, но той си представяше колко страшно е било да умреш бавно под земята, сред пълен мрак. Насилваше се да прогони тези мисли, но не можеше.

— Знаете ли какво ми каза веднъж Роджър? — попита Лави. — Трябва да е било горе-долу шест месеца преди да умре. Каза ми, че Мерисвил Хол може би стига чак до дълбините на ада. Мисля си, че там вашето изчадие ще си е като у дома, а?

— Нито дума за това пред Клод, когато се върне — предупреди я Холи.

— О, той го знае. Загиналите бяха негова кръв. Не обичаше братовчедите си, щото бяха по-големи от него и често го тормозеха, обаче все пак му бяха кръв.

Холи се усмихна, но невесело:

— Не се и съмнявам, обаче не му е известно, че ние знаем. И така трябва да си остане.