Том влезе с натежало сърце в апартамента. Как издържа цялата вечер, говорейки весело за всичко под слънцето, освен за факта, че Марчела отсъства от организираното в нейна чест парти? Приятелите им се държаха мило, прекалено мило. Бяха се ориентирали веднага в ситуацията — това бе „Хамлет“ без принца; красивият модел бе сметнал, че не са достойни за него и затова бе тръгнал с важните особи. Всички се опитваха да не показват колко неприемлива е постъпката й. Разбира се, че е трябвало да отиде, това е част от работата й, много трудно би се измъкнала. Плачеше му се от обида и срам, а те стояха ли стояха и избираха по два часа какво да поръчат. Той настояваше да останат още по-дълго, да пият вино, не му се връщаше в празния апартамент, за да се пита кога ще се прибере Марчела. Не помнеше нито какво яде, нито колко плати.

Когато си тръгваха, Кати му каза:

— Тя сигурно вече се е прибрала и се ядосва, че не е могла да бъде с нас.

— Сигурно — отвърна той с усмивка, както се надяваше.

Разбира се, тя не се беше прибрала. Беше един часа и партито на мистър Нютън тепърва навлизаше в разгара си. Том седна и се нагълта с вода, опитвайки се да премахне вкуса на това, което бе ял. Главата му клюмна върху кухненската маса. Събуди се от звъна на телефона. Беше три и двайсет.

— Том?

— Да, Марчела?

— Том, работата е… там, че партито тук няма намерение да приключва. Исках да ти кажа, че ще закъснея още, но ти знаеш как стават тези неща.

— Дори нямам представа как стават.

— Всъщност някои от момичетата предлагат да си вземем стая и да останем…

— Остани, Марчела.

— Може би е по-разумно, знаеш ги такситата…

— Лека нощ.

— Ядосан ли си?

— Не.

— Том, моля те, кажи, че разбираш. Всичко е заради работата…

— Остани там, Марчела, моля те.

— Не говори с този студен глас…

— Остани там — повтори той, затвори телефона и го изключи, за да не му се обади отново.

Беше невероятна съботна сутрин. Том работеше, без да спре за секунда, не казваше нищо — нито за Марчела и отсъствието й, нито за бременността на Кати и последствията за „Аленото перо“. Не можеше да повярва, че Нийл все още е в Африка и не знае нищо, не му хареса и изражението на Кати, когато им съобщи новината. Тя самата също действаше като автомат. И тя не можеше да повярва, че Том не е знаел за бизнес мероприятието, заради което Марчела ги пренебрегна, и определено не харесваше восъчния цвят на лицето му. Затова говореха за сватбата на сестра й.

— Приличате ли си с Мариан? — попита Том.

— Почти не съм я виждала от дете. Тя замина, когато беше на седемнайсет години и оттогава аз съм ходила там само веднъж, а тя се е връщала два пъти. И изобщо нямам информация какво представлява Хари, така че не знаем нищо за характерите им.

— А за хората, които канят от Чикаго?

— Абсолютно нищо.

— И за ирландския контингент?

— Неколцина от братята и сестрите на татко и мама, техните деца; всички те нямат търпение да разхлабят вратовръзки, да разкопчеят ризите и да надигнат халбите.

— Какво ще им хареса?

— Коктейл от скариди, печено пиле и залят с шоколад сладолед.

Том изпъшка.

— А посланието от Чикаго изразяваше явна досада от типично ирландското меню.

— Да, оплаквали са се зад гърба ми. Казали на мама и Джералдин… нещо от рода на „не мислиш ли, че Кати би трябвало да знае какво се очаква“. Да ти се повдигне.

— Смяташ ли да се предадем, за да улесним ситуацията?

Младият мъж изглеждаше уморен и недоспал. С Марчела сигурно си бяха разменили някоя и друга приказка вкъщи.

— Не смятам, Том. Знам какво имаш предвид, всички тези излишни неприятности не са ни нужни, защо да се напъваме чак толкова, след като те искат само купчина отживели глупости.

— А какво ще кажеш за правилото, че клиентът винаги е прав? И още нещо — там няма да има нито един човек, който ни познава и пред когото бихме се почувствали засрамени…

Тя се намръщи.

— Честно казано, много ми се иска всичко да бъде както трябва. През останалото време те ще се хранят в различни дъблински ресторанти и ще се убедят, че никой тук не яде бекон и зеле. И това ще бъдат все скъпи места, където ще ги одерат.

— Направили ли са вече резервации?

— Надявам се. Говорят за сватбата от шест месеца.

— По-добре да им изпратим още един e-mail — предложи Том. — Какво ще кажеш, ако им предложим агне и сьомга по ирландски. Ще им изпратим дори снимки от сьомгата, която приготвихме преди няколко седмици, беше неповторима.

— Да, ама не беше увита в ирландски знамена и детелини — измърмори Кати.

Двамата кълцаха зеленчуците в абсолютно еднакъв ритъм и замах, сякаш гребяха заедно в една лодка — действаше им някак си успокояващо. Дори разговорът беше непретенциозен, но ги отвличаше от тревогите им; нямаше кога да страдат заради Нийл и Марчела, трябваше да разнасят храна, да плащат сметки и да организират сватбата на века.

Джеймс Бърн дойде да обсъдят счетоводството.

— Как мина снощи модното ревю? — попита учтиво той.

— Чудесно — отвърна Том.

— Страхотно — отговори Кати.

Счетоводителят обсъди с тях прекалено високите наеми за кухненското оборудване и бавния напредък в договарянето със застрахователната компания.

— Кога се връща Нийл от Африка? — заинтересува се невинно Джеймс Бърн.

— Утре — каза Том.

— В понеделник — каза Кати.

И двата отговора бяха излаяни по същия начин, както и предишните два. Възрастният човек премести поглед от единия към другия с надеждата, че Мартин Магайър няма да излезе прав относно тегнещото над това място проклятие. Том и Кати бяха приятели и може би най-веселите и приятни хора, с които беше работил. Днес обаче приличаха на диви зверове, готови да ти се нахвърлят отгоре всеки момент.

— Причината да кажа понеделник е, че утре вечер ще прекараме в един хотел — обясни младата жена. — В случай че си планирал да говориш с него за застрахователната компания.

— Извинявай — намеси се Том. — Не е моя работа кога се прибира.

Джеймс Бърн деликатно премина към друга и, както се надяваше, несвързана с такова напрежение тема.

— Искам да се уверя, че за ангажиментите ви ще бъде платено навреме, в момента не можем да си позволим деветдесетдневни кредити.

— Да, брат ми плати половината предварително, а като получи окончателното количество изпито вино в понеделник, ще плати и останалата сума — каза Том.

Джеймс си записа.

— За сватбата на сестра ми също ще платят на деня — добави Кати.

— И двамата имате възхитителни семейства — прошепна счетоводителят.

— „Хейуърдс“ плаща всеки месец за хляба.

— Лудата Мини — всяка седмица, но сумата е незначителна.

— Имаме две поръчки за студиото на Рики, на стойност около триста лири; той ще плати същата нощ, ако го помолим.

— Следващата сряда имаме погребение. Съдържателите на „При Куентин“ ще ни дадат веднага парите.

— Добре, добре. — Джеймс Бърн кимна тържествено над списъка.

— Притеснява ли те нещо, Джеймс? — попита внезапно Кати.

— Аз винаги съм притеснен от нещо — отвърна с усмивка той.

— Но сериозно ли е положението?

— Наистина е сериозно.

Когато се прибра вкъщи по обяд, Кати намери на телефонния секретар съобщение от Нийл, че самолетът му ще се забави в неделя, но въпреки закъснението щели да отидат в онзи хотел в Уиклоу. Обещаваше да й се обади от летището, щом пристигне, и я уверяваше, че я обича.

Когато се прибра вкъщи по обяд, Том намери плик на рогозката пред вратата. Марчела щеше да се върне по обяд. Предлагаше да отидат някъде заедно и да похапнат в добро настроение, но първо щяла да му се обади. Пищеше, че го обича.

В събота по обяд Джералдин проведе странен телефонен разговор.

— Ало, химическото чистене ли е? Тук е Фредерик Флин. Днес следобед трябваше да си взема едно сако, но се случи така, че няма да мога; налага се спешно да замина.

— Фреди? — изхълца тя.

— Да, благодаря ви за разбирането. Ще ви позвъня в понеделник, изключително сте услужливи.

— Какво искаш да ми кажеш, Фреди?

Трябваше да дойде при нея след около час. Щяха да прекарат цели две нощи и един ден заедно. Съпругата му щеше да заминава за Лимерик.

— Да, благодаря ви, че правите изключение заради мен, но ми се налага да замина за Лимерик.

— Не, Фреди, ти каза, че ще ходи тя.

— Отново ви благодаря за разбирането.

И той затвори.

— Ало, мистър… Мътънс Скарлет?

— Мъти е на телефона. Кой се обажда?

— Мистър Мичъл.

— О, свекъра на Кати?

— Не… бащата на Саймън и Мод.

— Как сте, мистър Мичъл? С Лизи ги очакваме да пристигнат всеки момент, но още ги няма.

— Не, няма да дойдат, искам да кажа… няма да могат да дойдат.

— Няма да дойдат ли?

— Съжалявам, мистър Мътънс. Много съжалявам.

— Да не са нещо болни?

— И да, и не; нека кажем, че майка им не се чувства особено добре, така че те ще останат тук да се грижат за нея.

— А мога ли да се чуя с тях, как смятате, мистър Мичъл?

— Изобщо не е подходящо.

Уолтър се прибра вкъщи с надеждата, че го очаква съботен обяд. Завари баща си сам на масата.

— Какво има, татко?

— Какво ли няма, Уолтър.

— Кажи де.

— Майка ти се пропи отново, близнаците танцуват цял ден из къщата и я подлудяват повече от всякога, старият Барти участвал в друга игра и изгубил толкова, че сега трябва да се укрива.

— Че какво може да е изгубил? Старият Барти няма нищо за губене.

— Защо според теб съм притеснен? Очаквам да пристигне някой за къщата — отвърна Кенет Мичъл.

— Няма ли да се обядва? — попита младежът.

— Само ако приготвиш нещо.

— Децата заминаха ли при онези лудите на „Сейнт Джарлат“?

— Не, не ги пуснах, именно тяхното тупкане по цял ден влуди майка ти.

— И къде са?

— Цупят се в стаята си, предполагам…

— По-добре действай внимателно, армията от полицайки ще се нахвърли, ако нарушиш някое от правилата.

— Те са мои деца, Уолтър, аз имам пълното право да кажа къде ще ходят в събота на обяд.

Шона седеше в апартамента си и препрочиташе за трийсети път писмото. На деветнайсети август беше поканена на обяд от човек, за когото дори и не допускаше, че ще види отново.

Лизи каза на Мъти да не безпокои Кати, тези дни и без това беше бледа като платно. Мъти отвърна, че или трябва да се борят веднага, или да се откажат завинаги. Онзи човек, който бе пъхнал монета от една лира в дланта му, щеше да стъпи и на главите им, ако го оставеха. Беше готов да се обзаложи, че близнаците няма да танцуват на сватбата, ако сега отстъпеха. А учителят по танци ги чакаше в кухнята. Обади се на Кати, но тя не отговори нито на „Уотървю“, нито на мобилния си телефон. Опита във фирмата.

Том Федър, който беше напуснал „Стоунифийлд“, вдигна телефона.

— Изпусна я, Мъти, точно си тръгна. По мое нареждане. Казах й, че от доста време не е виждала морето и даже не е посещавала кулата на Джеймс Джойс, затова я изпратих до Сандикоув да си проясни главата.

— Много добре си направил. Лизи пък каза, че й се сторила уморена. Просто тук имам един проблем.

— Кажи за какво става дума — помоли го Том. Всичко друго бе за предпочитане пред перспективата да остане насаме с мислите си. — Отивам да ги доведа — заяви той, след като изслуша историята. — Само ми дай адреса.

— Добър ден, мистър Мичъл. Аз съм Том Федър, дойдох да взема децата и да ги заведа на улица „Сейнт Джарлат“.

— Съжалявам, нямам представа кой сте — отвърна арогантно Кенет, а младият мъж усети как едно мускулче на челото му запулсира нервно.

— Ако синът ви Уолтър е тук, той може да удостовери кой съм. Работя с Кати, съпругата на вашия племенник. Сигурен съм, че името ми е споменавано пред вас. Междувременно вземам децата, обувките им за танци и касетата с музиката, както е постановено в споразумението.

— Споразумение ли? Нямаме никакво споразумение с вас…

— Споразумението със съда, с отдела за социални грижи, със семейство Мичъл.

— Не смятам, че моментът е подходящ…

— Напълно сте прав, няма никакво време, мистър Скарлет плаща на учителя по танци на час, а децата и без това вече са закъснели. Саймън! Мод! — извика той. Близнаците, които надаваха страхливо ухо, се появиха във вестибюла. — Трябваше да сте там отдавна — заяви с престорена строгост той.

— Не можехме да отидем, разболяхме мама — обясни момчето.

— Като тренирахме танците и… нали разбираш — додаде сестра му.

— Глупости, разбира се, че не сте я разболели. Хайде, вземайте си обувките и скачайте в буса.

— Нямате абсолютно никакво право да нахлувате в дома ми… — започна Кенет Мичъл.

— Уточнете този въпрос със социалната работничка или с Кати и Нийл, той се връща утре. Аз съм само шофьор — уточни Том и излезе от къщата. Забеляза Уолтър, който надникна иззад завесата на един от прозорците на горния етаж. — Здравей, Уолтър! Както виждам, винаги си на предната линия, когато има нужда от теб.

Младежът се скри. Близнаците излетяха от вратата, възбудени и притеснени. Беше изключително жестоко и несправедливо, че се отнасяха така към тях.

— С какво мога да те почерпя, Том? Чай, кафе, алкохол?

— Не, Лизи, не е нужно да ми благодарите, имах нужда от нещо, което да ме отвлече от мислите ми.

— Тази работа направо ви убива, Кати е бледа като призрак.

— Не, не е там причината, и двамата обичаме работата си… само… — Спря. Толкова много неща не можеше да им каже. Например защо Кати беше толкова бледа. И защо се налагаше да работят като роби. Нито пък че собственият му живот бе разбит. — Само едно нещо, Лизи — в колко си тръгват обратно?

— Мъти ще ги заведе с автобуса, трябва да си бъдат у тях преди осем.

— Ще дойда да ги взема в осем без петнайсет.

И си тръгна.

— Скарал се е с неговата приятелка, маникюристката — промълви тя.

— Ти пък откъде знаеш?

— От Филис отсреща на улицата, тя била на модното ревю в „Хейуърдс“. Каза, че не било дори за часовете, в които телевизията е забранена за малолетни, а Марчела се появила почти чисто гола.

— Жалко, че не отидохме — въздъхна Мъти.

— Джералдин ми каза да не те пускам дори да се приближаваш дотам и аз точно така и направих — увери го гордо Лизи.

Кати мислеше да го закара направо в хотела в Уиклоу, без да се отбиват на „Уотървю“. Записа всички съобщения за Нийл от телефонния секретар, приготви му необходимия за едно денонощие багаж, сега вече той нямаше да има извинение да мине през къщи и да се разсейва. Пристигна на летището с волвото и започна да оглежда излизащите пътници. Той се появи, леко загорял, значи все пак беше намерил свободно време, оживено разговаряше с един от своите колеги.

Тя познаваше единия от тях, много откровен човек и без капка чувство за хумор. В другия разпозна известен политик. Четвъртият беше висок сивокос мъж.

— Боже мили, вие сте от „Аленото перо“! — възкликна той. — Ние бяхме на тържеството за Фреди Флин, беше великолепно и запазихме визитната ви картичка. Нийл, защо не си ни казал, че си женен за тази гениална особа?

— Защото нямаше да внимавате в това, с което се занимавахме там, и щяхте да говорите само за храната на Кати — отговори той.

Прегърна я през раменете. Очевидно беше, че се гордее с нея. Всичко щеше да бъде наред, нямаше защо да се притеснява от това, което щеше да му съобщи. Тръгнаха към паркинга, хванати за ръце.

— Умирам за един душ — рече той. — Няма да се бавим много вкъщи, тръгваме веднага за Уиклоу, обещанието си е обещание.

Том излезе от киносалона и си купи билет за друг филм. Русокосото момиче на касата му се усмихна.

— Май сте ненаситен за филми?

— Какво? — попита стреснато той.

— Това е третият ви за днес. Сигурно наваксвате?

Беше толкова красив, с широки рамене, руса коса, неустоима усмивка. Рядко се срещаха такива мъже днес.

— Да, точно това правя. Наваксвам.

Момичето имаше усещането, че не говореше с нея. Е, може би беше дрогиран или нещо такова. Когато най-после затвориха киното, небето все още просветляваше тук-там. Том се върна отново във фирмата. Интересно дали застрахователната компания е изпратила таен агент, който сега го наблюдаваше в очакване да разбие всичко за втори път. Запита се какво да яде. Взетите под наем фризери бяха натъпкани с храна, но нищо не пречеше да си направи най-обикновен омлет. Седна и обхвана глава в дланите си. Най-накрая легна на дивана в предната стая. Беше спал веднъж през януари, при подготовката на партито за откриването на фирмата. Тогава беше студено и той се бе увил с всички палта, които намери. Тази нощ беше горещо и нямаше нужда от завивка. Лежеше в мрака и се взираше в тавана. Скоро щеше да заспи и ужасната, непоносима болка щеше да отшуми. Киното не му помогна, единственото, което виждаше навсякъде, беше Марчела. Поговори с нея, поговори с нея, повтаряше си той. Тя може би очакваше завръщането му в „Стоунифийлд“. Но какъв смисъл да разговарят? Какво би могло да промени случилото се? Те просто нямаше за какво повече да говорят.

— Виждали ли сте Том тези дни? — попита Джо.

— Ти не го ли видя на онова модно ревю? — изсумтя Мора Федър. Тя все още подозираше, че я бяха заблудили и причината да си остане вкъщи е в нежеланието и на двамата й синове да присъства там.

— Разбира се, че го видях.

— Ами това беше едва онзи ден?

— Само толкова време ли е минало?

Струваше му се, че го дели цяла вечност от нощта, в която голямата любов на брат му пристигна неочаквано в хотела с Пол Нютън, вместо да отиде на вечерята с приятелите им, която организираше Том в италианския ресторант. Джо не смееше да се обади на брат си.

Марчела позвъни четири пъти в събота и всеки път, за все по-голямо нейно учудване, отговаряше телефонният секретар. Той знаеше, че тя няма да се върне в петък през нощта. Беше му го казала, за Бога. Какво означаваше поведението му? Може би стоеше в „Стоунифийлд“ и се цупеше като малко момченце, което очакваше да бъде приласкано и утешено.

— Том — извика тя, щом влезе, но не получи отговор. Той не си беше вкъщи. Потърси някаква бележка, но не намери. Седна и запали цигара. Тя, която твърдеше и вярваше, че не пуши, през последните дни прекаляваше с цигарите.

— Съжалявам, ако танците ни са те накарали да се почувстваш зле, майко — заяви в неделя Мод.

— Танците ли? — попита объркано Кей Мичъл.

— Татко каза, че от тях те е заболяла главата и ти е станало лошо.

— Не си спомням — призна Кей.

— Искаш ли чаша чай? — предложи дъщеря й.

— Много си мила, скъпа, но защо?

— Ами, не си слизала за закуска, нито за обяд и помислихме, че сигурно си гладна — обясни Саймън.

— Не, много сте мили, но не съм гладна.

Близнаците слязоха на долния етаж. Баща им седеше на кухненската маса в изключително мрачно настроение. Гневът му бе насочен най-вече срещу стария Барти, който очевидно беше изчезнал безследно. Знаеха, че е неразумно да питат за храна, когато всички са разстроени. Затова изнесоха консерва с праскови и малко хляб в градината.

— Мислиш ли, че те пак са…

— Имаш предвид дали нервите на мама стават зле, а татко се готви да изчезне? — доуточни сестра му.

— Нещо такова — отвърна тъжно Саймън.

— Внимавай да не види, че плачеш. Я да отидем в бараката.

— Че нали е заключена?

— Не, Уолтър влиза днес там, а после отиде някъде и я остави отворена. Аз влязох да потърся въженце за скачане.

Саймън взе консервата с праскови и се запъти към бараката. Ставаше му все по-трудно и досадно от безкрайните лекции на баща му, според него трябвало да се държи като мъж и да се откаже от тези смехотворни танци.

Том излезе и не се прибра дълго. Когато се върна, беше топла нощ. Отключи и влезе в двора на фирмата. В първия момент му се стори, че някой го наблюдава, но реши, че само си въобразява. Влезе в офиса и легна на големия диван. Спа неспокойно, но ако се беше върнал на „Стоунифийлд“, нямаше да мигне изобщо.

Телефонът иззвъня рязко. Сигурно е Фреди, но се оказа, че не е той, а племенницата й от Чикаго, която зарида по телефона. През потока от сълзи Джералдин успя да разбере само една дума, всъщност не беше убедена, но предполагаше, че става дума за „мъже“. Увери се, когато й бе разяснено колко безполезни и безнадеждни са те и че на тях изобщо не може да се разчита. Джералдин въздъхна дълбоко. Очевидно и Хари не правеше изключение. Мъжете в Чикаго не бяха по-добри, отколкото в която и да било друга точка на Земята. Постепенно се изясни, че поне не е избягал с друга и не се е отказал от сватбата, просто Хари и неговото семейство не бяха резервирали хотел за другите две партита — подготвителното и възстановителното, и сега те нямаха представа какво да правят.

— Може би Кати ще измисли нещо. Тя е там, на място… и няма кой знае какво друго да върши, нали? — подсмръкна младата жена и заплака отново.

— Стига си ревала, Мариан, всичко ще се оправи.

— Джералдин, нямаш равна, когато трябва да бъде успокоен някой. Странно, как така си член на нашето семейство, обясни ми.

Джералдин впери невиждащ поглед в отсрещната стена на скъпия си апартамент и си зададе същия въпрос.

Нагласи телефонния секретар и излезе. Нямаше да се връща повече в апартамента тази нощ, беше си приготвил багаж, който да му стигне за уикенда. Нямаше да стои тук, за да слуша обясненията й. Не желаеше да му повтаря, че това нямало значение, че партито не означавало нищо, а тя била добра и почтена, като му казала всичко и заслужавала поне едно потупване по рамото.

На Шона Бърк й бяха нужни двайсет и четири часа, за да реши дали да приеме поканата. Не й се ходеше, но не беше лесно да откаже. Колко ли време беше обмислял писъмцето си до нея? Вероятно дни. Така че не можеше да очаква незабавен отговор.

Джералдин също беше в апартамента си на „Гленстар“. Не искаше да повярва, че Фреди е постъпил така, че й се обади пред съпругата си и съобщи за промяната на плановете, като се престори, че разговаря със служителката в химическото чистене. Нямаше да приеме подобно поведение. От никого. Колкото и напрегнато да беше положението му, колкото и силен да е бил натискът и евентуалните подозрения от страна на съпругата му, тя заслужаваше нещо повече от този маскарад по телефона. Когато Фреди се извини, както щеше да направи без съмнение, и се опиташе да обясни, че не е имал друга възможност, тя щеше да го изслуша студено. Беше му казала, че винаги се държи безупречно, че е идеалната любовница, но искаше да й се отговаря със същото уважение и такт. Завъртя китка и светлината се отрази в часовника й. Да, този и другите подаръци свидетелстваха, че държи на нея, но това не беше достатъчно. Тя искаше и уважение.

— В Уиклоу също има душове!

— Скъпа, а съобщенията от телефонния секретар — почти изплака той.

— В жабката на колата са…

И те подкараха към Уиклоу под лъчите на следобедното слънце, докато Нийл й разказваше за конференцията, за хората, които бе срещнал и за това, което бе минало добре и онова, което бе провалено, както обикновено.

Том почисти педантично апартамента на „Стоунифийлд“. Приготви си багажа за следващите двайсет и четири часа. Телефонът звънна, когато излизаше. Ослуша се, може би беше Марчела. След включването на секретаря чу колеблива въздишка, после затвориха. Прослуша го четири пъти, за да види кой може да е. Определено беше Марчела.

Тя беше шокирана, че телефонният му секретар е непрекъснато включен. След всичко, което беше направила, продължаваше да очаква, че той ще я приеме.

Откъде ли се обаждаше? Защо не си бе сложил онова съоръжение за идентифициране, което имаше Кати… Какво всъщност щеше да му каже то? В кой хотел брат му е резервирал апартамент за онзи негодник, който бе купил Марчела.

Хотел „Холи“ въртеше голям бизнес в неделя на обяд, тъй като се намираше на подходящо разстояние от Дъблин. Хората често водеха тук своите баби, свекърви и тъщи, хотелът им напомняше за младостта, за нещо сравнително постоянно в този бързо променящ се свят и притежаваше особен старовремски чар, който се дължеше и на дамаската на мебелите, и на факта, че сервитьорите бяха едни и същи от години. Отидоха на рецепцията да си вземат стая, на таблото ключовете висяха с цветни пискюли. Във фоайето срещнаха и Моли и Шей Хейс, последваха петминутни крясъци — колко малък беше светът.

— Годишнина ли празнувате? — поинтересува се Моли.

— Не, Нийл току-що се върна от Африка, където бе на форум за бежанците — обясни Кати.

— Надявам се, че сте изяснили въпросът — заяви навъсено Шей.

— Ами, направихме, каквото можахме, мистър Хейс, но нали знаете колко голяма е бюрокрацията, а и тези неща стават бавно.

— Ние си имаме достатъчно нуждаещи се, за да пускаме и тези хора, които при това не ни познават и не знаят нищо за нашия начин на живот…

— Нийл, какво ще кажеш да се качваме? — побърза да се намеси съпругата му.

— Не разбирам съвсем…

— Аз също, разни хора, които говорят неразбираеми за никого езици, да получават безплатно къщи и да пълнят страната…

— Мистър Хейс… Моли… не съм виждала мъжа си от цели девет дни. Имате ли нещо против да го замъкна горе с мен?

— Ни най-малко. Аз съм за тези неща и без това напоследък се случват рядко — заяви одобрително Шей Хейс.

Изкачиха бързо стълбите и нахлуха в обляната от слънце стая. Сега можеха да се посмеят на воля.

— Той е чудовище, този човек… Не знам защо се смеем — промълви Нийл, засрамен от себе си.

— Слушай, ти си срещал хиляда като него, аз — още хиляда, но фоайето на хотел „Холи“ не е място за този проблем. Забрави го и ми разкажи за Африка, искам да знам какво си правил там от момента на пристигането.

Той се настани в един от малките фотьойли и заразправя: за делегатите, които бяха очаквали и които не се бяха появили, за известните личности, които се появили изненадващо, за да дадат своята подкрепа, за отложените срещи, за другите, възникнали непредвидено, но които в крайна сметка се оказали по-важни. Кати поръча да им изпратят бутилка вино и сандвичи, докато съпругът й обясняваше какво е направено и колко много, страшно много оставаше да се свърши. След това Нийл заяви, че отива да си вземе обещания душ.

— Не виждам смисъл да обличам чистите дрехи, които си ми донесла — провикна се от банята той. — Ти ще ми ги съблечеш веднага.

— Облечи нещо засега и ела да седнеш тук, наистина е великолепно.

Той излезе от банята, чист и мокър, в тъмносинята риза, която му бе донесла. Беше изключително привлекателен. Нищо чудно, че винаги искаха той да говори по телевизията като техен представител. Нийл Мичъл говореше толкова убедително за всичко. Тя го погледна и напълни по една чаша вино и за двамата. Беше дошъл моментът да му съобщи.

— Искам да ти кажа, Нийл…

Той седна пред нея и я хвана за ръката. Усмихна й се. Може би беше отгатнал.

— Какво искаш да ми кажеш?

— Нийл, бременна съм.

Младата жена се усмихна до уши, но макар да се взираше съсредоточено в лицето му, не видя в него и намек от усмивка.

— Как е станало? — попита той.

— Мисля, че знаеш, както става винаги. — Не предполагаше, че разговорът им ще протече по този начин.

— Не си играй с мен, знаеш какво се споразумяхме.

— Да, знам.

— Е, как тогава се е случило?

— Една нощ, когато не си сложих предпазната мембрана. Когато мислехме, че е в безопасен период на месеца. Обсъдихме го.

— О, да, не се съмнявам, че сме го обсъдили.

Малка буца от страх започна да расте в сърцето й.

— Мислех, че ще се зарадваш.

— Не, не си го мислела. Това е нещо, за което се договорихме.

Сега вече беше уплашена. Той пусна ръцете й и отблъсна назад стола си. Кати знаеше, че трябва да запази спокойствие.

— Някои неща са над договорките — изрече простичко тя.

— Не, не е вярно. Не и по времето, когато можем да контролираме раждаемостта, не и след като още в Гърция изразихме съгласието си да бъдем заедно и да осъществим мечтите си, въпреки всички препятствия, които ще се появят по пътя ни…

— Никога не е ставало дума да нямаме изобщо деца.

— Така е, но онова, което имахме предвид, бе, че ако някой промени намеренията си, ще го обсъдим, а ние не сме обсъждали нищо.

— Е, сега го правим — отвърна тя с нарастващо безпокойство. Той трябваше да осъзнае какво става и колко е прекрасно. Трябваше.

— И в кой месец…

— Около четиринайстата седмица.

— Защо не ми каза по-рано?

— Не бяха сигурна… — промълви Кати.

— Но си имала подозрения.

— Все не оставаше време да говорим. Ако ти не трябваше да ходиш някъде, то със сигурност аз трябваше да ходя…

Непременно трябваше да разпредели поравно вината за това, че в семейния си живот нямаха време един за друг.

— Но това е толкова важно. Можеше да ми кажеш… нали?

— Няколко пъти се опитах да го направя, но имахме толкова грижи със Саймън и Мод, ти все говореше за работата, която ти предлагаха в чужбина, после стана обирът във фирмата, а накрая в нощта, преди да заминеш, се наложи да излезеш… знам, че ти се наложи. И така дните минаваха, може би трябваше да ти изпратя e-mail, за да ти го кажа?

— Моля те, не бъди хаплива.

— Защо според теб те замъкнах тук? Исках да поговорим спокойно, да не ни прекъсва никой.

— Значи никой не знае? Майка ти, баща ти, моите родители? — попита той.

— Разбира се, че не знаят.

Тя се почувства виновна, задето не му каза, че всъщност вече е съобщила на Джералдин, а Том и Джун се бяха досетили… Но това не беше важно, то не можеше да се сравни с изражението му. Посегна към ръката му, но той се отмести. Едва забележимо, но достатъчно.

— Ще бъде нужно време, докато свикнем с тази мисъл — заяви почти умолително тя.

— Времето обаче не е нещо, с което разполагаме, мила.

— Какво имаш предвид?

— Ами, трябва да вземем решение, нали?

— Решение ли? — повтори тя, за да печели време.

Настана продължително мълчание.

— Уговорихме се, че няма да имаме деца.

— И наистина нямахме намерение засега, но…

— Но за щастие има време да поправим случилото се.

Погледна я, лицето му беше изопнато, очите — студени.

— Искаш да прекратя бременността?

— Искам да обсъдим тази възможност.

— Двамата участвахме заедно в демонстрацията за правото на жената да избира. Спомняш ли си онзи ден?

— Разбира се, че го помня и твърдя същото и сега. Право е да можеш да избираш.

Той вярваше страстно в това.

— Право на жената — допълни Кати.

Паузата й се стори прекалено дълга. Съпругът й я изгледа шокирано.

— Искаш да кажеш, че този път не участваме двамата, че изведнъж става дума за това какво искаш ти, а не какво искаме ние? Къде е моето право да избера дали да стана баща, кажи ми?

— Не е това начинът, по който стават нещата, Нийл.

— Точно това е — извика той. — През нощта, когато решихме да бъдем заедно завинаги, се договорихме да нямаме деца. Съгласихме се напълно доброволно, никой не ни беше допрял пистолет в главите…

— Добре де, случило се е, какво да направим?

— Имаме време, достатъчно време, за да решим, при пълна безопасност…

— Не мога да повярвам, че казваш това — промълви ужасена тя.

— Аз не съм чудовище, а и не те виня за случилото се… Но имаме шанс да го променим, да го поправим, а ако по-късно пожелаеш дете, ще го планираме и ще се договорим.

— Изобщо ли не се радваш?

Не посмя да каже нищо повече, Нийл скочи и се приближи до прозореца.

— Не е честно, Кати, не е честно, това още не е нашето дете. Не говори така. То е само нещо, което би могло да се превърне в дете и ти го знаеш много добре.

Младата жена не можеше да говори повече. Той не искаше даже да обсъдят как биха могли да се справят с бебето. Нийл изобщо не искаше бебето и се опитваше да твърди, че щом тя не е съгласна на аборт, нарушава своето обещание.

— Кажи нещо, моля те, не стой просто тук, кажи нещо — помоли той, все така обърнат с гръб към нея. — Знаеше ли, че работата, която ми предлагат, зависи от това да нямаме деца?

— Не ти вярвам; това не е морална или правна основа за предлагане или приемане на работа. Ти пръв би трябвало да им го кажеш.

— Нека го обясня така: вече им бях казал, че не предвиждаме да имаме деца и това се оказа решаващ фактор в моя полза. — Този път мълчанието продължи още по-дълго. — Имам нужда от въздух, ще изляза за малко в градината.

— Не отивай, моля те — извика Кати.

— Казвам ти, главата ми се пръска. Имам нужда да остана сам, да се поразходя, струва ми се, че се задушавам.

— Не ме оставяй сама.

— Аз не те оставям. — Той се раздразни. — Имам нужда да подишам, това е всичко. — Приближи се до нея и я погали по бузата. — Не бих те оставил никога, просто преживявам шок. Трябва ми време, за да поразмисля. Не бягам. Ще се върна.

Тя го наблюдаваше през прозореца как върви по пътеките, отметнал глава назад, прехапал устни, изумително красив, макар той винаги да бе отхвърлял това твърдение със смях и с думите, че е прекалено дребен, за да изглежда добре. Тя седеше сама в стаята, ледът пропукваше от време на време, тъй като се топеше в кофичката под бутилката вино, по лицето й се стичаха сълзи. Не вярваше, че такова нещо е възможно, но знаеше, че колкото и да обсъждаха въпроса, нямаше да се откаже от детето, което носеше. Наистина не можеше да се появи в по-неподходящ момент, но не това бе важното, тук не ставаше вече дума за теория, нито за съдебен случай или поправка в конституцията. Ставаше дума за нейното бебе.

Навън беше тъмно, когато той отвори вратата. Нямаше представа колко време е отсъствал, но й се стори някак си по-различен. Като че ли това бе една от многобройните кризи и драми, от които се състоеше всекидневната му работа. Настани се срещу нея край ниската масичка и макар да се усмихна, опитвайки се да я успокои, Кати донякъде се почувства като негова клиентка.

— Кати, ако родиш бебето, кой ще го гледа? — попита той.

— Аз ще го гледам, кой друг.

— Ами бизнесът?

— Е, ще уредя нещо.

— Не можеш да ходиш във фирмата с бебе и да го оставяш да лежи по цял ден там, докато ти готвиш.

— Не, но все има някакви начини…

— Какви начини? Бавачка?

— Защо не, ако можем да си я позволим.

— И къде ще спи тя?

— Не знам. Може да стои само през деня.

— Но доколкото виждам, повечето ви мероприятия са вечерни. Какво ще правим тогава?

— От време на време и ти би могъл…

— Как бих могъл, знаеш, че ми се налага да работя и нощем.

— Ще намерим разрешение, когато му дойде времето.

— Не може така. Трябва да планираме отсега. Аз ще отсъствам много, ще ми се налага да ходя често в чужбина.

— Ще се справим.

— Както се справи досега ли?

— Не знам какво искаш да кажеш.

— Ами, бизнесът ви е в опасност, задлъжнели сте до шия, не можете вече да се държите на крака от умора, всеки следващ ден възникна нова криза. Какво ще правим, ако трябва да се съобразяваме и с дете?

— Значи ти предлагаш да няма дете, с което да се съобразяваме? — произнесе предпазливо младата жена.

Той отговори също толкова предпазливо.

— Определено не предлагам това, Кати. Нямам право, нямам никакво право да ти отказвам да имаш дете и не бих си и помислил да го направя.

Беше спокоен, почти студен след разходката сред розите и ружите около хотела.

— Значи няма да водим дискусия дали да имаме дете?

— Ти очевидно го искаш и аз няма да заставам на пътя ти. Не е морално.

Беше прекалено премерен, прекалено спокоен. Кати бе ужасена.

— Според теб винаги ли ще бъде така, когато трябва да се справяме с някоя ситуация.

— Не мисля, че трябва да е така. Но ако в дома ни ще се появи друг човек, трябва да се приготвим, да направим дългосрочни планове.

— Колко дистанцирано звучиш.

— Повярвай ми, не е по мое желание, просто трябва да си държим очите отворени… Да, разбира се, че ми се иска да се бе случило по време, когато щяхме да бъдем готови да посрещнем по-добре едно дете… да му осигурим по-добър живот, но тъй като стана нещо съвсем друго, трябва да решим какво да правим. Например колко отпуск по майчинство ще вземеш?

— Три месеца, като всички.

— А Том?

— Такъв е законът, но той така или иначе ще се съгласи, сигурна съм.

— Ще трябва да се преместим в друга къща.

— Не се налага, за бебето е без значение къде живее. По-късно бихме могли да помислим…

— Но аз съм се посветил на работата в моята област, няма да вземам случаи само заради парите.

— Нямаме нужда от чак толкова много пари, нито от голяма къща като „Оукландс“, от гигантска количка като тази, в която са те возили като малък, не е нужно да даваме детето в скъпо частно училище. Децата не се нуждаят от кралско обкръжение, а от обич.

— Ние с теб имахме добър старт. Ако имаме дете, също трябва да му осигурим добър старт.

— Родителите ми отгледаха шест деца на улица „Сейнт Джарлат“, без пари и без проблеми.

— Е, надали без проблеми. Винаги си оплаквала майка си, която е трябвало да пълзи на ръце и колене, за да бърше подовете на майка ми и да се примирява с ужасното й отношение.

— Но нито ти, нито аз ще правим същото.

— Предполагам, че просто не съм готов — отвърна Нийл.

— Нито пък аз. Но хиляди хора също не са били готови, а след това са се справяли прекрасно.

— Аз не съм чудовище, защо ме караш да се чувствам така?

— Аз не те превръщам в чудовище — промълви Кати.

— Просто… просто… — Не успяваше да намери нужните думи. Тя мълчеше. — Аз даже не те попитах… Как се чувстваш? Ставало ли ти е лошо?

— Появява се и отминава…

— И какво искаш да стане?

— Това, което става сега — да поговорим спокойно и разумно, без да се разстройваме.

— Какво има да се говори… Напълно съм сериозен.

— За какво си сериозен?

— Нека разсъждаваме логично: ние не искахме деца, сега си бременна. — Начинът, по който произнесе това, бе убийствено вледеняващ. — Напоследък не се разбираме добре — продължи той. — Аз не дооцених дълбочината на твоите чувства към компанията, мислех, че в крайна сметка ще се вразумиш и ще дойдеш с мен в чужбина, тъй като постът е наистина страхотен… и ти също не прецени правилно. Реши, че щом си бременна, аз веднага ще се почувствам щастлив от перспективата да стана баща. И двамата допуснахме грешки.

Внезапно тя усети, че не може да понесе и миг повече от цялата тази безмилостна логика и по-нататъшните разсъждения кой и кога трябва да бъде похвален или порицан. Риданията се надигнаха и тя не успя да ги спре, раменете й се разтресоха от болката, която я разкъсваше. Съпругът й я погледна ужасен. Невъзможно бе да разбере какво казва, думите й бяха удавени в хълцания.

— Моля те, Кати…

Не очакваше, че ще се разплаче, опитваше се да обобщи възможно най-рационално ситуацията. Полагаше усилия да не я вини и да не признае, че се чувства предаден. Несправедливо беше, че уговорката бе нарушена без негово съгласие, но правата на майката очевидно бяха по-важни; затова се постара да бъде максимално практичен, но, ако съдеше по реакцията й, явно пак беше объркал нещо. Искаше да разбере какво му казва, но Кати продължаваше да плаче…

Той не искаше детето. Тази мисъл я убиваше. Новината, че ще става баща, не пробуди у него абсолютно никаква радост или любов. Не можеше и да става дума да се сложи край на тази бременност, тъй като дори да го направеха, тя щеше да помни този ден и как той се бе проявил като пълен егоист, решил да постигне максимума в своята кариера. Той я гледаше, очите му се замъглиха неразбиращо; стараеше се да направи най-доброто за нея, да бъде толкова справедлив, колкото можеше да бъде човек при дадените обстоятелства. Бъдещето му щеше да се промени, защото тя не удържа на думата си и не спази уговорката им. Накрая той се съгласи заради нея и когато се опита да изясни някои подробности, тя стигна до това състояние.

— Никога не съм те виждал да плачеш така. Моля те, моля те, престани — мълвеше младият мъж. Тя се постара да изпълни желанието му, избърса очи и се изсекна шумно. — Не можах да чуя какво ми каза — измърмори той и й предложи неуверено вино и тя го изпи. Нийл прибра косите от очите й и я прегърна. — Кати, скъпа?

— Вече съм добре. — Обзе я решимост, както преди години в Гърция. Бяха преживели толкова много заедно, бяха преодолели толкова проблеми, нямаше да се предадат сега. Не и сега, когато предстоеше най-хубавото — детето. — Когато споменах, че имам да ти кажа нещо… ти за какво си помисли?

— Не си спомням.

— Моля те, кажи ми.

— Ами, струва ми се… — Поколеба се. — Помислих, че ще заявиш желанието си да напуснеш „Аленото перо“ и да дойдеш с мен.

Човекът, който наблюдаваше постройката, реши, че късметът му е излязъл. Едрият мъж, собственикът на фирмата, влезе в сградата. По това време на нощта, в неделя. От застрахователната компания бяха напълно прави: това беше негово дело. Сега той щеше да започне да троши отново. Промъкна се до прозореца, за да види какво ще стане и да извика подкрепление. Всички случаи със застраховки се нуждаеха от солидни доказателства. Движеше се безкрайно предпазливо, нищо чудно, ако имаше и други участници.

Марчела лежеше в спалнята им на „Стоунифийлд“. Той все някога трябваше да се прибере. Не беше поискал да обядват заедно, но нямаше да стои навън всяка нощ. Къде щеше да отиде? Беше прекалено горд, за да почука на вратата на Рики, никога нямаше да отиде при родителите си във „Фатима“, нямаше даже до се доближи до Джо. Щеше да се прибере вкъщи. Когато се събуди по-късно и установи, че все още го няма, започна да се притеснява. Том беше твърдоглав, но никога не бе постъпвал глупаво. Сега вече сънят не идваше. Марчела излезе на улицата, спря първото такси и поиска да я закара до „Аленото перо“, след това закрачи тихо по алеята и отвори вратата към застлания с чакъл двор. В паркираната отвън кола имаше някакъв мъж, но той като че ли не я забеляза. Надникна през прозореца и на съвсем слабата светлина на зараждащия се ден видя, че той лежи на дивана. Слава Богу. Колко глупаво от негова страна. Все някога трябваше да поговорят, защо да отлагат? Позвъни на вратата, но той не помръдна. Виждаше, че очите му са отворени, но той не помръдна. Сигурно е разбрал, че е тя.

— Том — извика младата жена. — Моля те, Том, не ме оставяй да стоя отвън. Том, пусни ме. Не можех да постъпя другояче. Никога не съм те предавала. Казах ти всичко, бях напълно честна с теб. Не мога да разбера защо не искаш да разговаряме.

След половин час, измръзнала и силно уплашена, тя отново взе такси, което я върна на „Стоунифийлд“.

Човекът, който наблюдаваше фирмата, беше озадачен. Онзи едрият не бе дошъл да троши имуществото, а да спи на дивана. И което беше още по-странно, една от най-красивите жени, които бе виждал в Дъблин, бе думкала по вратата, опитвайки се да влезе. Всеки нормален мъж щеше да я пусне веднага. Този не беше наред.

Един час по-късно Том стана, отиде в „Хейуърдс“ и приготви хляба. Нима бяха минали само два дена, откакто бе влизал в тази сграда? Струваше му се цяла вечност. Опасяваше се да не би Марчела да го потърси тук, в кухнята. Не, нямаше да рискува. Не можеше да си позволи публична сцена след своя триумф. Цялата тази работа снощи бе наистина странна.

Изненада се, когато завари Кати във фирмата, връщайки се от „Хейуърдс“.

— Нийл много ли е щастлив? — попита той.

— Да, така мисля.

— Всеки би бил щастлив…

— Но и леко изненадан и стреснат, това е сигурно — отговори Кати, като избягваше погледа му. Очевидно срещата не беше минала добре. Почувства, че трябва да каже нещо успокояващо.

— Сигурно е било като шок.

Младата жена го погледна замислено.

— Да, и то много по-голям, отколкото предполагах.

— Но той ще бъде щастлив, когато шокът отмине.

— Разбира се — усмихна се Кати.

Том може би имаше право. Нийл вероятно щеше да се почувства щастлив. След време. Той беше толкова мил снощи след пристъпа й на рев, толкова нежен, че се отказа от по-нататъшните си опити да изяснят всичко до най-малката подробност. Бяха разговаряли дълго и спокойно и тази сутрин станаха рано, за да влязат в Дъблин преди настъпването на пиковия час. Караше той и от време на време се навеждаше към нея, за да я потупа по ръката. Да, както казваше Том, когато шокът отминеше, всичко щеше да се оправи.

— Решихме все още да не казваме на никого.

— Така че двамата ясновидци, с които работиш, ще трябва да си траят, така ли?

— Да. Ще ви бъда благодарна. И ти благодаря, че си взел Саймън и Мод в събота. Баща ми е оставил съобщение на телефонния секретар вкъщи, истински герой си.

— Онзи Мичъл е голямо лайно.

— О, не ме карай да започвам тази тема.

— Чудовищно е тези деца да бъдат оставени при тях. — Замълча и Кати разбра, че се готви да каже нещо важно. — И тъй като не питаш, което е много мило от твоя страна, не съм виждал Марчела от петък и ще остана да спя тук две-три нощи, ако това не подронва имиджа на фирмата.

Макар да говореше с привидно безгрижие, тя усети болката му. Прегърна го безмълвно. Най-сетне каза:

— Няма никакъв проблем, ела да отворим e-mail-ите и да видим какво има в тях.

Включи компютъра, а Том отиде в кухнята, безкрайно благодарен за нейното разбиране. И тогава тя изпищя.

— Боже всемогъщи, не мога да повярвам!

— Какво има? — дотича той.

Мариан стоварваше върху тях цялото сватбено парти, заедно с подготвителната и възстановителната сбирка, тъй като Хари и глупавите му роднини забравили да направят предварителни резервации в Дъблин. Заспалият малък Дъблин, забравен от хората и Бога, къдего нямаше нужда от резервации. И сега трябваше да им осигурят място и за вечеря, и за обяд и то в разгара на туристическия сезон, а им оставаха по-малко от три седмици.

— Невъзможно е — заяви Кати. — Това вече е върхът!

— Ще осигурим кетъринга за всичко — обяви съдружникът й. — Съвсем просто е.

— Сега пък ти се побърка!

Уолтър се вбеси, като разбра, че са играли в бараката.

— Това е моята барака и ще стоите по-далеч от нея — нареди той.

— Не знаех, че бараката е твоя, Уолтър, честно; мислех, че е на всички ни — обясни брат му.

— Е, вече знаете. И се откажете от тези танци, тъй като наистина досаждате на татко. Може да си отиде отново.

— Заради нашите танци? — попита Мод, ококорила очи.

— Не, но все повтаря, че старият Барти отишъл в Англия и той може да го последва.

— Ами мама?

— Майка ни вече от дни не е тук духом, как не сте го разбрали?

— А ще влезе ли пак в болница, ако татко замине? — попита момичето.

— Можете спокойно да се обзаложите, така че се постарайте да не танцувате.

— Разбира се, Уолтър.

— И никакво оплакване на Сара. Защо сте накарали Том Федър да си навре гагата тук в събота.

— Не сме го молили, честно — извика Мод.

— Мъти се обадил на Кати и той чул съобщението — обясни Саймън.

Беше повече от очевидно, че казват истината, затова младежът не настоя повече.

Хана Мичъл се обади на дъщеря си в Канада.

— Миз Мичъл замина за няколко дни със своя партньор.

— О, значи е партньор. Каква хубава новина.

— Заминаха в планинската им вила край езерото.

— И кога ще се върне? — попита Хана. Не знаеше нищо за никаква вила край никакво езеро.

— Тази вечер, предполагам; утре трябва да са в магазина.

Хана затвори телефона, очарована от новината. Нямаше търпение да я разпространи. Напоследък имаше съвсем малко поводи да се хвали с Аманда, всъщност те почти не поддържаха връзка.

Нийл се отби в „Оукландс“ в шест часа в понеделник и им разказа за конференцията в Африка. Хана го слушаше нетърпеливо, докато й даде възможност да му съобщи за новините от Канада.

— Аманда е станала партньор в онази книжарница — обяви тя.

— И кога е станало? Каза ли ти? — Джок бе видимо доволен.

— Ами, не, не успях да говоря с нея, обадих се и ми казаха, че с партньора й взели няколко дни отпуск и са в някаква планинска вила, предназначена за директорския състав.

Нийл изгълта набързо питието си. Трябваше да изведе майка си от сляпата улица, преди да е разказала на всички.

— Нека не бързаме със заключенията. По-добре първо да говорим с Аманда, преди да кажем на когото и да било — предложи той.

— Но момичето не би казало…

— Може да е имала предвид нейния приятел, приятелка, знаеш, че днес хората се изразяват по-свободно.

— Тя имаше предвид в книжарницата…

— Нищо чудно партньорът й също да е от книжарницата.

— Но ако имаше приятел, Аманда щеше да ни каже.

— Не е задължително, майко.

— Защо е цялата тази тайнственост? — попита с досада Хана.

— Нека изчакаме, сигурен съм, че така ще бъде по-добре.

Видя как баща му го погледна озадачено, но не му зададе никакъв въпрос.

Беше им необходим цял ден, за да открият подходящите места. За подготвителната вечеря щяха да използват мазето в студиото на Рики. За възстановителния обяд — апартамента на Джералдин. Свериха часовниците си — беше шест следобед. Моментът беше подходящ да се свържат с Чикаго. Менютата щяха да изпратят по-късно, след ден-два, но засега Мариан и Хари трябваше да се успокоят, че всичко е уговорено. Изпратиха факс, като нарисуваха сватбени камбанки и подкови, за да ободрят двойката. Мариан се обади след пет минути, Кати беше ангел, спасител, светица и несъмнено любимата сестра на Мариан, а семейството на Хари умираше от нетърпение да види менюто, парите не бяха проблем, така че да не се съобразяват с тях…

— Ти успя ли да разбереш нещо от този разговор? — попита Том.

— Да, страхувам се, че успях.

Двамата се изгледаха и избухнаха в смях, след което изрецитираха в един глас:

— Те искат менюто веднага.

Фреди натисна звънеца на апартамента й в „Гленстар“. Никой никога не бе имал ключ от апартамента на Джералдин.

— Чудех се… Искам да кажа, ако не е удобно…

— Разбира се. Качвай се, Фреди.

Той седна и закърши ръце. Някой казал на Полин, че го видял с друга жена и тя била неутешима, трябвало да отиде с нея в Лимерик, да докаже, че клюкарите са объркали нещо и да я успокои. Джералдин кимаше разсеяно, сякаш събеседникът й говореше за нещо съвсем отвлечено, което не я засягаше. А когато отишли в Лимерик, се разбрало, че Полин се чувства самотна и уплашена да не я остави и искала съпругът й да се прибира всеки ден след работа. Джералдин кимна грациозно.

— Та, както виждаш… — измънка той.

— Виждам, Фреди, всичко ми е ясно.

Той потъна в неловко мълчание. Тя не спомена за часовника. Беше й подарък от друг период на тяхната връзка. Щеше да бъде комерсиално и грозно дори да намекне за връщането му.

— Нямаш представа колко ще ми липсваш — промълви той.

— И ти на мен.

— Ти заслужаваш нещо много по-добро от мен. — Опитваше се да се измъкне с шега от деликатната ситуация, съобщаваше й, че връзката им е приключила.

— Е, не говори така, не се подценявай. Надявам се, че ще си останем добри приятели.

Джералдин се изправи от дивана… даваше му знак, че е време да си тръгва. Фреди Флин се запъти към вратата с огромно облекчение, че се размина без сцени. Тя го целуна леко по бузата.

— Пожелавам ти късмет.

— Голяма рядкост е човек да срещне жена като теб, Джералдин. Много ми се иска…

— Довиждане, Фреди — каза тихо тя и побърза да затвори вратата.

Застана права в апартамента си, сама, напрегната и разкъсвана от гняв и досада. Харесваше Фреди повече от всички. Не беше умен като Питър Мърфи или изтънчен като някои от другите, но си беше въобразила, че ще бъде винаги с нея. Какво бе дало на Полин такава увереност, че да си го върне и то при своите условия? Тя имаше голямо семейство, братя и сестри и, разбира се, децата на Фреди. Полин се радваше на уважение, нейни бяха и миналото, и бъдещето. Това в крайна сметка бе по-добро, отколкото да имаш страхотни крака, голям апартамент в „Гленстар“ и дизайнерски тоалети. Беше абсолютно вярно, макар и не много приятно.

Затова, когато Том и Кати се обадиха, за да я попитат дали ще бъде удобно партито за деня след сватбата да се проведе в „Гленстар“, Джералдин се съгласи. Искаше да достави удоволствие на племенницата си Мариан, която изглежда бе пред нервна криза, и да отвлече мислите си от неверния Фреди Флин.

Марчела се чудеше какво да прави в понеделник след работа. Помота се по-дълго в салона, но в крайна сметка трябваше да вземе решение. Върна се на „Стоунифийлд“, като премина през целия ритуал: обади се предварително, както обикновено й отговори телефонният секретар, позвъни по домофона и не получи отговор, най-сетне се качи в апартамента. Той не се беше връщал, изглежда мислеше да живее във фирмата. Това беше идиотско. Тук бе неговият дом, за Бога, неговият апартамент, той просто го беше изоставил. Бележката й стоеше недокосната на масата, в хладилника намери същата кутия обезмаслено мляко. Какво студено, мъртво място. Марчела потръпна, напълни една чанта с някои от вещите си и написа втора бележка. „Том, това е твоят апартамент, престани да спиш на дивана във фирмата. Прибери се вкъщи. Аз ще си отида, щом искаш, само ми кажи защо. Очи в очи. Обичам те. Марчела.“ После позвъни в „Аленото перо“.

Когато се прибра тази вечер на „Уотървю“, главата й преливаше от планове за сватбата. На двамата с Том им бяха дошли невероятни идеи. Мариан щеше да остане очарована.

— Не можеш да работиш по толкова часове на ден, няма да издържиш.

— О, добре съм, една голяма чаша чай и ще съм като нова — отвърна Кати.

— Окей. Отивам да сложа чайника. Имаш ли болки в кръста?

— Малко, само от време на време, не много силни. Защо питаш?

— Попрочетох нещичко в една книга. — Сърцето й преля от щастие. Шокът отзвучаваше, идваше ред на бащинските чувства. — Днес ходих в „Оукландс“.

— Не си им казал, нали?

Ако нещо трябваше да се планира, то със сигурност беше съобщаването на новината пред Хана.

— Разбира се, че не съм, но разгледах снимките, които майка ми държи на пианото, на нас с Аманда като деца. Тя имаше толкова много помощници вкъщи тогава и не работеше, а виж ти колко неща вършиш. Не е честно.

— Не е важно какво е имала тя тогава.

Миналото изобщо не я интересуваше. Но съпругът й беше настоятелен.

— А така, както живееха тогава привилегированите, на мъжете също им беше по-лесно. Когато се прибереше от работа, баща ми се затваряше в кабинета си, а бебето биваше занасяно в детската стая, за да не му пречи. Просто казвам, че системата е такава — на едни да им е изключително лесно, а на други — дяволски трудно.

— Стига си се опитвал да пренаписваш историята, освен това баща ти никога не си е бил вкъщи, за да работи в кабинета си или да ходи в детската стая.

— Става дума за принципа.

— А в краката на моя баща в кухнята пълзяха шест деца, но това никога не го отвлече и за минутка от предстоящите конни надбягвания.

Нийл направи чая, но продължи да говори за родителите си, за това как били привикнали с начина си на живот и смятали, че това е тяхно право, как майка му разбрала неправилно, че Аманда и нейният партньор били в някаква планинска вила, как Сара се отбила, за да съобщи, че някакъв човек починал и оставил къщата си на организацията за бездомници и всички съседи се надигнали на оръжие. Бездушният егоизъм в този град го задушаваше. В Африка хората имаха съвсем други приоритети; беше срещнал индивиди с достойно за уважение великодушие, гласували за обществено отговорни правителства. Едно момиче от Швеция например разправяло как богатите там си плащали съвестно данъците, за да бъдат сигурни, че няма да остане човек без правото на най-добра медицинска помощ… Кати го наблюдаваше, докато той говореше унесено.

— „Аленото перо“ — каза Том.

— Том, не затваряй, моля те!

— Марчела…

— Може ли да мина, за да поговорим?

— Не, аз самият излизам.

— Вкъщи ли идваш?

— Не.

— Оставих ти бележка на масата, до другото писъмце, което е тук от вчера.

— Това няма значение, Марчела.

— Не можем да оставим нещата така… — отвърна невярващо младата жена.

— Защо? — попита той и затвори.

— Джералдин, това не е взето от никакъв благотворителен магазин. — Лизи Скарлет изпъна съвсем новия тоалет от „Хейуърдс“ пред себе си, за да го огледа още веднъж. — Чудесно е — промълви тя и погали роклята и сакото, ушити от великолепна тъмносива коприна. — С такова нещо ще бъда като булка.

— Току-виж, че срещнеш някой богат американец и не те видим повече — пошегува се Джералдин.

Мъти вдигна поглед от вестника си.

— Лизи не иска богати американци — обяви твърдо той. — Тя желае мен и Хувс в цялата ни прелест, нали така, Хувс?

Кучето излая в знак на съгласие.

И за първи път, откакто се помнеше, Джералдин изпита завист към сестра си, която се бе оженила за един неудачник и през целия си живот беше мила подове.

Том и Кати работеха с жар върху плана за сватбата. Сега трябваше да подготвят три събития и наеха по-голям персонал. Петъчното парти щеше да бъде тематично: мазето на Рики щеше да бъде превърнато в заведение от времето на сухия режим, където се сервира алкохол. Щяха да изрисуват решетки по прозорците, гостите щяха да бъдат допускани само ако кажат предварително разпространената парола, по стените щяха да окачат снимки на Ал Капоне, щяха да осигурят записи на най-големите джазмени на Чикаго и всички щяха да се чувстват като у дома си.

Мариан като че ли не беше същият човек, с когото бе говорила само преди два дена. Тя или беше с вързан език, объркана и шепнеше неразбираемо, или говореше с фалшив, писклив тон за това колко благодарни им били за всичко, което правели.

— Аз не разбирам вече нищо — заяви най-сетне Кати. — Том, би ли поговорил с нея?

Той не се справи кой знае колко по-добре, непрекъснато повдигаше безмълвно рамене към Кати.

„Дали не е пияна или надрусана, как смяташ?“ — написа той върху бележника до телефона. Кати трябваше да стане и да се отдалечи, за да не чуят смеха й, който я напуши. Най-сетне му дойде блестяща идея.

— Мога ли да поговоря с Хари, може би двамата ще успеем да се изясним по мъжки.

— Хари е тук — заяви с нормалния си глас Мариан. — Предавам телефона на него.

— Хари, аз съм Том Федър. Не съм роднина на никого. Ако нашето меню не ви харесва, кажи ми и ние ще ви изпратим друг вариант. Питах се дали да не се спрем на полска кухня, плътни супи, кнедли. Само кажи, Хари.

— Том, ще ти кажа: на всички им стана зле само при мисълта за сухия режим.

— Разбирам. Помислихме, че ще ви хареса.

— Не, не мога да се сетя за по-лошо тематично парти… нещо като ИРА с вечните бомби и други такива.

— Или говеждо с царевица и зеле — допълни Том. — В такъв случай няма да има сух режим, няма да има и говеждо с царевица и зеле, окей?

— Договорено — отвърна Хари.

Сара направи неочаквано инспекция на къщата. Огледа хладилника, пералнята, шкафовете за храна.

— Мод и Саймън, може ли да ви помоля да излезете в градината и да поиграете тенис? Виждам, че е опъната мрежа, значи има къде да се подготвите за следващия си урок.

— Нямаме уроци — обясни Саймън.

— Прекалено са скъпи — добави сестра му.

— Мисля, че учителката по тенис си отиде, нали? — намеси се Кенет Мичъл.

— Само за уикенда — отвърна дъщеря му.

— В такъв случай още по-основателна причина да се упражнявате — заяви Сара с толкова фалшиво бодър глас, че близнаците разпознаха криещата се в него заплаха и забързаха към градината. Тя се провикна след тях: — Щом свършим тук, ще изляза да поиграя с всеки от вас поотделно. Направете ми тази услуга да се поупражнявате малко.

— Кажете, ако не съм прав, но не знам някой да ви е канил да играете тенис с моите деца в моя дом — реши да атакува Кенет.

— Кажете, ако не съм права, но вие май нямате никаква представа колко е сериозно положението ви и как сте на ръба да изгубите децата си. Те могат да ви бъдат отнети преди края на месеца.

— Ще можем ли да танцуваме и на трите тържества, как мислиш? — попита Саймън по-късно същия ден, вече на „Сейнт Джарлат“.

— Аз нямам нищо общо с уреждането на сватбата, синко, с годините човек се научава да стои по-далеч от тези неща — отговори Мъти.

— Може би ще трябва да научим различни танци за всяко от тържествата, не искам да разочаровам американците.

— Вероятно Кати ще е наясно — промълви замислено възрастният мъж.

— Мъти, знаеш ли защо ни разрешиха да идваме на „Сейнт Джарлат“ толкова често, колкото искаме?

— Не знам. И сега ще ви кажа още нещо, а то е — никога не задавам въпроси, ако нещо се получи по-хубаво, отколкото съм очаквал. Помните ли оня ден в офиса, когато си загубих концентрацията и отбелязах „всякакъв резултат“ вместо „победа“. Толкова се разочаровах и за малко не изхвърлих билета, но един от моите колеги ми напомни, че той също ми осигурява място. Не можах да повярвам, но никога не го поставих под въпрос; според мен това е най-добрият начин за реагиране.

Саймън се замисли.

— Вероятно си прав, но, ако човек знае защо другите правят това или онова, ще може да ги накара да го направят отново. Та разбираш ли, татко внезапно си промени мнението за всичко. Много ми се иска да разбера какво му е казала Сара.

— Ние никога не знаем дори и половината неща, които стават по света — поклати глава мистър Скарлет.

— Казвам ти честно, Мъти, татко изнесе поднос с лимонада на тенискорта за нас и Сара, а мисис Бари се върна, следователно вече могат да й плащат, уроците по тенис се възобновиха, а ние сме натоварени да си перем дрехите с пералнята, но мисис Бари ги глади, а мама става от леглото и се облича. Можем да идваме тук с автобуса, когато пожелаем, искам да кажа… когато вие сте свободни. И двамата с Мод мислим, че сме направили нещо добро, за да стане толкова хубаво, но просто не се сещаме какво е то.

Шона влезе в кухнята на „Хейуърдс“.

— Шпионираш ме, за да откраднеш тайните на занаята?

— Божичко, не, аз не стигам по-далеч от приготвянето на една порция в микровълновата фурна.

— Съмнявам се. — Том бе все така съсредоточен в работата си. — Ще налееш ли по едно кафе, Шона?

Разговаряха приятелски, но никой не зададе въпроса, който му се искаше. Том не попита дали Марчела работеше все още в салона или вече бе заминала за Англия съгласно новия договор. Тя бе оставила още една бележка, преди да си изнесе нещата от „Стоунифийлд“. Писъмцето й беше кратко.

„Все още те обичам и не мога да повярвам, че ще позволиш четири години от живота ни да приключат така, без нито една дума. Но не мога да ти задавам все един и същ въпрос всеки ден. Ако искаш да ми обясниш защо не можем да разговаряме… все пак и двамата работим в един и същи магазин. Би могъл да ми го кажеш там. Дължиш ми поне това. Само един разговор.“

Но това нямаше да бъде разговор, това щяха да бъдат само двама души, седнали един срещу друг, единият щеше да твърди, че нещо има значение, а другият — че няма.

Шона от своя страна искаше да го помоли да й разкаже всичко за мистър Джеймс Бърн, пенсионирания счетоводител, който сега работеше за „Аленото перо“. Искаше й се да разбере дали е жизнерадостен или напрегнат, дали обича музиката и ходи на концерти, има ли приятели или живее самотно, бяха ли ходили в апартамента му. Но тя самата беше затворен човек и й беше трудно да разпитва другите за толкова лични неща. Дори и един открит и общителен човек като Том Федър, чието сърце очевидно беше разбито от глупавата му приятелка Марчела.

— Какво ще носиш на сватбата? — попита Джералдин.

— Огромна палатка с бяла якичка и ниски обувки — отвърна Кати.

— Кога възнамеряваш да кажеш на майка си, че ще става отново баба?

— Нека приключим със сватбата — възкликна умолително младата жена. — Имам толкова работа, просто няма да повярваш. Страхувам се да изпусна Том от погледа си, за да не приеме още някоя поръчка.

— Той изгаря от нетърпение да изкара парите, нали? — промълви със симпатия Джералдин.

— Да, и се съсипва от работа, за да не мисли за Марчела — добави племенницата й.

— Няма ли промяна там?

— Той не споменава нито дума по въпроса. Вече не спи във фирмата, затова предполагам, че тя се е изнесла от апартамента… Кой познава изобщо мъжете?

— Кой ли наистина? — стисна устни Джералдин.

Младата жена отвори уста да й каже… Фреди Флин се беше свързал с тях, за да поръча още един прием в стил „вила в чужбина“; испанската и италианската се бяха увенчали с успех и той искаше отново нещо в този стил, но, разбира се, различно. Кати го попита дали да осъществят връзката, както преди, чрез леля й; последва пауза, после той отговори, че ще бъде по-просто, ако контактуват директно с него. Джералдин не беше споменала нищо по този въпрос, но все още носеше часовника му.

— Мама и татко поканени ли са на сватбата? — попита Саймън.

— Не, и не питай защо — отвърна сестра му.

— Защо? — попита той.

— Ето че попита — извика Мод.

— Попитах само защо не трябва да питам защо?

— О, свързано е нещо със съпругата на Мъти, Лизи. Тя се страхува от леля Хана и не могат да поканят едните, ако поканят и другите.

— Много е сложно — заяви неодобрително момчето. — Уолтър ще идва ли?

— Не, ние с Нийл ще бъдем единствените представители на семейство Мичъл. И ще ходим и на трите партита, но ще танцуваме само в деня на самата сватба.

Много трудно беше за Джеймс Бърн да си представи нейното първо впечатление. Ако домът му й се стореше строг и студен, това щеше да затвърди вече създаденото й мнение. Сега си обясняваше защо съществуваха толкова списания и телевизионни предавания, посветени на интериора на дома. Като се замислеше върху този въпрос, човек си даваше сметка колко съществена и важна е атмосферата в една къща.

— Значи няма да превръщаш мазето ми в кръчма от времето на сухия режим? — попита разочаровано Рики на другия ден.

— Не. И не споменавай за тази идея, чу ли? Тя изобщо не им допадна.

— О, Боже! — прошепна фотографът.

— Но сега положението се поуспокои.

— Което явно не може да се каже за теб самия — усмихна се Рики. — Казаха ми, че не са ви виждали заедно с Марчела от ревюто й. Просто си помислих, че е жалко, това е.

— Ами, да.

— А ако случайно се свържа с нея, Том, искаш ли да й кажа нещо?

— Не, Рики, благодаря. Всичко вече е казано.

Фотографът не настоя повече. Поклати глава, тъй като тази сутрин Марчела на три пъти се разплака, докато се опитваше да му обясни, че не си бяха казали нищо, нито думичка.

Кати видя натоварения с пакетите Джеймс Бърн и натисна клаксона.

— Искаш ли да те хвърля донякъде?

— А, колко хубаво, че те виждам, Кати. Да, с удоволствие бих се възползвал от предложението ти.

Когато стигнаха до елегантната му къща, той се обърна към нея.

— Мога ли да те попитам нещо лично?

О, Боже, дано и той не е отгатнал за бременността й.

— Всичко, което искаш — отвърна уморено тя.

— Би ли влязла с мен, искам да ми кажеш какво виждаш?

Сърцето на младата жена се сви. Само това им липсваше — стабилният им и здравомислещ счетоводител да си изгуби разума и да се побърка.

— И какво трябва да видя?

— Не знам, Кати, но обещай, че ще ми кажеш честно.

— Ще се постарая, Джеймс — отговори Кати и се измъкна от микробуса.

Том я очакваше всеки момент, затова натисна бутона за входната врата, без да погледне.

— Не е честно да лъжеш Рики, че сме разговаряли надълго и нашироко, не сме правили нищо подобно.

— Не е било нужно много време, за да стигне до теб.

— Мразиш ли ме, Том?

— Разбира се, че не.

— Но това, което си казал на Рики…

— Не, Марчела, не съм му казвал, че сме разговаряли надълго и нашироко, казах, че всичко е казано, това е…

— Но аз не бих си отишла така, без да ти обясня защо.

— Ти знаеш защо.

— Това беше едно глупаво парти. Ти не искаш да знаеш нищо за него, но беше просто събиране с хора от бранша.

— Права си, не искам да знам нищо за него, нито защо не се прибра вкъщи онази нощ.

— Аз ти обясних, Том, предварително ти обясних, че е без значение.

— За теб, Марчела. А аз ти обясних, че за мен е от огромно значение.

— Но ти знаеше, че ще има парти и че трябва да отида. — Сълзите й потекоха. Той стоеше, отпуснал ръце край тялото си. — Бях толкова почтена спрямо теб.

— Не, Марчела, почтените хора не се отнасят така един към друг.

— Аз ще вляза пръв, ще оставя тези неща и ще дойда да ти отворя, ти позвъни.

Кати въздъхна и натисна звънеца. Джеймс й отвори и тя влезе в апартамента.

— Джеймс, за Бога, това някаква игра ли е?

— Как ти изглежда? Според теб що за човек живее тук? — попита той, без да я гледа, и зачака отговора.

— Джеймс, имах дълъг ден. Аз знам кой живее тук.

— Не, имам предвид, ако прекрачваше за пръв път прага…

— Като крадец ли?

— Не, искам да кажа като човек, който идва на вечеря.

Сега вече изглеждаше унил и уязвим. Невъзмутимият Джеймс Бърн се срамуваше от себе си и от нервното състояние, в което се намираше.

— О, разбирам какво имаш предвид — овладя се Кати. — Всъщност се опитваш да разбереш какво е първото впечатление… така ли?

— Точно така.

— Съжалявам, едва сега разбрах.

Печелеше време, докато оглеждаше тъмния, безжизнен апартамент, лишен от цвят и душа.

— Слушай, не проявявам любопитство, но за да отговоря, е необходимо да знам какъв е гостът.

— Моля?

— Дали е бизнесмен, дама, която каниш на среща, приятел, когото не си виждал отдавна…

— Приятел, когото не съм виждал отдавна е най-близко до истината — заяви той.

— Възраст?

— Около твоята…

— Мъж или жена?

— Жена.

— Няколко цветя. Можеш да вземеш назаем от нашите саксии, ако искаш. Ярко оцветени възглавници… прибери всички книжа от бюрото и извади музикалната уредба изпод онези нагънати вестници.

— Значи това, от което се нуждае домът, е…

— Усещане за цвят, за светлина, за надежда, за това, че някой наистина живее тук. — Обикаляше из стаята, докато говореше. И изведнъж осъзна, че беше подложила на унищожителна критика начина му на живот. Очите й се напълниха със сълзи. — Джеймс, толкова съжалявам — промълви тя и го докосна по ръката.

— Не, моля те. — Отдръпна се. — Поисках мнението ти и го получих. За какво се извиняваш?

Но тонът му показваше, че е съсипан.

— Искам да се извиня заради пламенната си и напълно ненужна реч… апартаментът е съвсем наред, само дето има нужда от повече цвят.

— Да, напълно вярно.

— Джеймс, толкова съм нервна и притеснена, тези дни разстроих почти всичките си познати. Току-що май прибавих и теб към списъка.

Раменете му се поотпуснаха.

— Ще ми се довериш ли да направя чай?

— Ще ми бъде приятно.

— За един голям проблем ли става дума или за много по-малки?

— За много и все големи проблеми, Джеймс, но нали знаеш, ако не ги признаваш, те като че ли си отиват… Е, не си отиват съвсем, но…

— Не си отиват, но остават от външната страна на вратата — отвърна със симпатия счетоводителят.

— Много си мил, Джеймс, сигурна съм, че вечерята ти ще се увенчае с успех.

— Надявам се, наистина се надявам.

Изпиха чая в добро разположение на духа, без повече въпроси.

Щом се върна във фирмата, завари Том странно мълчалив.

— Нещо ново, което би трябвало да знам за сватбата? Казвай без недомлъвки.

— Не.

Подобно държание не беше характерно за него. Явно Марчела беше идвала. По-добре да си трае и да се прави, че не забелязва нищо особено.

Сега вече Лизи получаваше ежедневни съобщения от Чикаго.

— Семейството на Хари ми изглеждат мили хора. Надявам се, че няма да се разочароват от нас — сподели тя с Джералдин.

Мариан бе поискала да види видеозапис на танцуващите близнаци. Обясни, че е имала предвид професионалисти, а не племенниците на Кати. Затова искаше да се увери, че отговарят на стандартите й. Двете сестри се спогледаха невярващо.

— Кажи й, че са блестящи и видеокасетата е тръгнала натам — отсече Джералдин.

— Наистина ли ще правим запис?

— Разбира се, че не; утре ще е забравила за днешната си тревога.

— Ами ако те не са достатъчно добри?

— Лизи, за Бога, дори да са като два слепи слона, в деня на сватбата си Мариан ще бъде толкова превъзбудена, че ще й се сторят прелестни, повярвай ми.

— Кати, нали си даваш сметка, че си се заела с три, а не с една сватба?

— Положението е под контрол, Нийл.

— Ако беше под контрол, нямаше да пълниш фризера в единайсет през нощта.

— Само още четири подноса. Ще си почина след сватбата, обещавам.

— Ами докторът, какво казва той?

— Той не създава проблеми — отговори не съвсем искрено Кати.

— Дори Сара каза, че работиш прекалено много за твоето състояние.

— Казал си на Сара? — Тази новина наистина я шокира.

— Скъпа, трябваше да й кажа. Тя искаше да участвам в една голяма конференция в Англия идната година и се наложи да обясня защо няма да отида.

— Как реагира тя?

— Ами, много се изненада.

— Че защо? Нормално е да се случи в едно младо семейство.

— Знам, Кати, не се карай на мен.

— Извинявай. Само че, както си застанал там, ме караш да те заобикалям.

— О, да. — Поотмести се леко. — Ами, тя се изненада, тъй като преди няколко седмици й казах, че никога няма да имаме деца.

— Май говориш за доста интимни неща със Сара.

— Не, само когато думата идва така и темата няма как да се избегне. Между другото, няма ли да кажем на нашите?

— Не, не и преди сватбата, и без това остават само няколко дни. А после… Нийл, не можеш ли да застанеш някъде, където няма да стоиш на пътя до фризера, а ако желаеш да помогнеш, би могъл да пъхнеш това вместо мен. — Усмихна му се. — Хиляди благодарности, така ще ускорим работата.

— Да знаеш, че пиеш млякото на своя отговорност, Уолтър — предупреди Кенет Мичъл. — Сержант Сара може да се появи всеки миг, за да се увери, че в храната им има достатъчно калций.

— Къде са те? — попита младежът.

— Къде според теб може да са? С онези хора в работническия комплекс, където се скъсват да танцуват като пълни идиоти за кефа на някакви малоумници.

— Нийл щял да произнесе реч на сватбата.

— Глупости.

— Казвам това, което говорят.

— Но какво, за Бога, ще прави той в компанията на разни Мътивци и други като него?

— Нали са му тъстове.

— Тази Кати е най-обикновено, нахално момиче, което не заслужава да му обръщаме внимание.

— Не я подценявай, татко. Голяма грешка е да го правиш заради акцента й, повярвай ми, знам го от опит.

Той наистина знаеше. Не вярваше, че тя ще стигне дотам, както бе постъпила в нощта с инцидента на партито. Нито можеше да повярва, че бизнесът й все още не е фалирал след неговото посещение в офиса им.

— Шона!

— Божичко, виждам, че си пообиколила магазините, Кати. Какво си помъкнала в тези чанти?

— Какво ли не. Най-вече плат за престилки, очевидно ще трябва да носим престилки с детелини на тях. Вече всяка нощ се стряскам и виждам голяма страница от календар, на която с червени неонови светлини пише „19 август“.

— Ще бъдеш ли там?

— Не само че ще бъда, но и ще приготвям храната.

— Той каза, че няма да има никой друг, че ще сготви сам.

— Шона, за какво говориш? — учуди се Кати.

— А ти за какво говориш?

— За сватбата на сестра ми, която ще продължи три безкрайни дни. А ти?

— Съжалявам, поканена съм на гости на деветнайсети август и помислих, че ти ще готвиш за този случай.

— О, наистина ли? Къде?

— В частен дом…

— Иска ми се да беше така, звучи приятно и спокойно.

— Не бих се обзаложила.

Щом излезе от магазина, Кати се запита възможно ли бе Шона Бърк да е тайнствената особа, поканена на вечеря от Джеймс Бърн? Неговото парти беше за деветнайсети. Беше казал, че гостенката му е приблизително на същата възраст като нея. Но не беше възможно Шона да е приятелят, когото не е виждал отдавна? Както и да е, имаше си предостатъчно свои грижи, за да си навлича още. Днес, сряда, Мариан и Хари тръгваха от Чикаго и пристигаха утре сутринта. Стаята им в „Сейнт Джарлат“ блестеше. Утре вечер, четвъртък, пристигаха останалите и щяха да отседнат в различни хотели в центъра на града. В петък вечерта окончателно пристигаха всички.

Хари беше дребен, закръглен мъж с тъмни къдрави коси и топъл смях.

— Мъти, искам да знаеш, че ще се грижа за малкото ти момиченце — заяви той и съпроводи думите си със силно ръкостискане.

— Както чувам, ти се грижиш за нея от доста време — отговори бъдещият му тъст.

Двамата се разбраха моментално. Оказа се, че Хари обича коне и кучета, а Мъти, който изчиташе подробно спортните страници, знаеше всичко за „Чикаго Беърс“. Мариан беше толкова превъзбудена, че за малко не се наложи да я вържат за масата, непрекъснато ставаше и се щураше, обясняваше, че не й се вярва колко малък, красив и елегантен е домът на родителите й на „Сейнт Джарлат“. Остана изумена от уличното движение и скъпите коли, паркирани на улицата, на която бе израснала. Това изобщо не беше невротичната, истерична сестра, която ги бе тормозила седмици и месеци наред по телефона, по интернет и с факсове. Сватбената й рокля бе извадена от багажа, почти всички от присъстващите жени премериха брачната й халка, изборът й на съпруг бе превъзнесен до небесата.

— Къде е той между другото? — попита Кати.

— Излезе. Татко каза, че ще му покаже офиса си и ще го почерпи с бира.

— Знаеш какво има предвид баща ти — заяви Лизи, обзета от страх за евентуалния завършек.

— О, мамо, не е минало чак толкова много време, че да забравя къде е офисът на татко. Хари обича да залага като всички мъже и стократно предпочита да отиде там, вместо да стои тук и да говори за дрехи.

Мариан имаше щастлив и спокоен вид; изглеждаше по-млада от трийсетте си години, косата й беше късо подстригана, беше слаба и стройна, очите й светеха.

— Искаш ли да те изведа и да ти покажа къде ще бъдат празненствата?

— Ни най-малко, Кати; ясно е, че държиш всичко под контрол — отговори Мариан и сестра й за пръв път от няколко седмици насам си пое въздух нормално.

— Том, стари приятелю, как си?

— Виждаш ли, и следа няма от кръчма по време на сухия режим — прошепна Том и го разведе да огледа мазето на Рики.

— А аз убедих нашите хора да се вразумят за говеждото с царевица — отвърна все така шепнешком американецът.

— Има ли някакви капани, за които би било добре да знаем? — Том чувстваше, че може да му има пълно доверие.

— Ами леля ми, ей там, дребната, с продълговатото слабо лице… на нея нищо досега не успя да й се хареса в този живот… И нищо няма да й хареса… Големият брат на Кати, Майк, все още не може да се пребори със страстта си към алкохола.

— Чакай да видя какво да ти кажа аз. Лизи не е свикнала да прекалява с шерито, Мъти си пада по бирата, жената с жилетката е родена монахиня. И не позволявай на хлапетата да танцуват тази вечер или смятай, че партито е приключило; утре е предостатъчно.

— Чудесно. Том, а ти имаш ли си някой важен човек в живота, с когото би трябвало да се запозная?

— Не, току-що скъсах с важния човек — отвърна мрачно младият мъж.

— Съжалявам. Това нейно дело ли беше или твое?

— Заслугата е и на двамата.

— Е, в такъв случай ще го преживееш.

И за пръв път Том почувства, че може би наистина щеше да оцелее някак си.

Щом се върнаха във фирмата, Нийл се извини, че не е успял да помогне. Утре имал нещо важно и трябвало да подготви документацията.

— Къде е Марчела? Би трябвало да бъде на борда за мероприятие от такъв мащаб.

— Марчела изобщо я няма на борда напоследък — отговори Том.

— Съжалявам. — Нийл изгледа съпругата си, сякаш искаше да й каже, че е трябвало да го информира.

— Никой от нас не знаеше — намеси се и Джун. — Но вече минаха няколко седмици и тъй като все още няма и помен от нея, човек би помислил, че той отново е свободен. — Намигна на Люси, студентката, която щеше да работи с тях тази вечер. — Какво ще кажеш, Люси?

— О, сезонът за Том определено вече е открит — отвърна момичето. — Защо според теб се съгласих да работя тук?

Докато приготвяха задружно нещата за другата сутрин, Кати хвърляше от време на време поглед към своя съдружник. Той наистина й се струваше не чак толкова тъжен и измъчен. Може би действително започваше да се съвзема, но не беше изключено и да играе. Разпадането на такава връзка не можеше да стане безболезнено. Където и да бе отишло през онази нощ, глупавото момиче със сигурност нямаше да забрави лесно красивия, широкоплещест и нежен Том Федър. В този момент го чу да казва:

— Лелята на Хари дали няма някаква алергия? Бихме могли да й дадем бадеми, вълшебни гъби или нещо друго от този род, за да я убием, преди да е направила още поразии.

— Тя ме помоли да я изведа на чист въздух и да я върна обратно вътре — обади се Кон.

— На мен ми каза, че имам нужда от здрав корсаж — добави Джун.

— Тя е самотна, стара и уплашена, бъдете добри с нея — каза Кати.

Всички я изгледаха учудени.

— Каква е тази нова роля? — изуми се Джун.

— Ами днес Том не я играе, а някой наистина трябва да бъде в ролята на ангел, ако искаме фирмата да просъществува — отвърна Кати.

Църковната зала, където щеше да се проведе сватбеното тържество, изглеждаше великолепно, окичена с панделки, зеленина и цветя. Когато церемонията приключи, Джун и Кон побързаха да вземат цветята от олтара, за да ги подредят на масата на младоженците. Веднага щом гостите влязоха през вратата, се появи бутилка шампанско. Том пое под своето крило Майк, за когото бе проблем да не пие.

Това бе първата от многото сватби, които възнамеряваха да организират тепърва в тази зала. Надяваха се, че следващия път щяха да носят елегантните униформи на „Аленото перо“. Днес обаче бяха с идиотските дрехи, украсени с детелини, с чийто шев бяха приключили буквално минути, преди да ги облекат.

Шона спря пред къщата. Колебаеше се. Знаеше телефонния му номер и можеше да се обади по мобилния си телефон и да съобщи, че не се чувства добре. Не го беше виждала от четиринайсет години и сега изведнъж бе получила онова грижливо написано писмо. Защо бе писал, че ще готви в нейна чест? Това някак си я трогна. По времето, когато го познаваше, т.е. преди почти десетилетие и половина, той не знаеше да готви. Казваше, че се научил специално за нея. Напълно възможно бе да си го е измислил, за да я убеди да дойде. Но защо, за Бога, искаше да я види? Именно поради това бе дошла, водена от силното си любопитство… И щом вече бе тук, щеше да влезе. Шона пристъпи към сградата и натисна звънеца за апартамента на Джеймс Бърн.

— Кон, можеш ли да махнеш онази бутилка вино пред майка ми и да дадеш още една бира на баща ми? — помоли Кати.

— Те гълтат като невидели сьомгата! Остана ли за допълнително? — попита Люси.

— Да, но пълни чиниите и със салата и сос, за да прикриваш, че няма чак толкова много риба — посъветва Том. — И нарежете от агнето за още едно плато. Нека изглежда добре, винаги бихме могли да го използваме отново.

После започнаха речите, семпли и откровени, всеки, който се изправеше, сипеше благодарности наляво и надясно и, слава Богу, не се стигна до глупави вицове за кумовете. Най-сетне настъпи мигът за Мод и Саймън.

— Когато чух за първи път за чудесната гостоприемна ирландска сватба — съобщи Хари, — разбрах, че ще взема моята булка в обятията си и ще танцувам с нея из окичената с цветя зала… Никога не съм предполагал колко красиви ще бъдем двамата, но и без това днес вече ни поднесоха не една чудесни изненади, в това число и запознанството с Мод и Саймън Мичъл, които са ми братовчеди по брак. И така… представям ви нашата красива шаферка и елегантния шафер. Те ще танцуват за нас и аз искам да ги посрещнете така радушно, както заслужават.

Издокарани в народни носии, близнаците тръгнаха уверено към дансинга.

— Скъпи гости — зачете Саймън от своя лист, — аз съм Саймън Мичъл. Искам да ви поздравя всички с добре дошли в Ирландия, имам предвид тези, които за пръв път са тук. Със сестра ми Мод ще танцуваме жига с подходящото име „Да вървим по-скоро на сватбата“.

И се усмихна лъчезарно на присъстващите.

— О, милостиви Боже, нека започват — прошепна Кати.

Но нямаше причини за тревога, момчето кимна на пианиста и двамата застанаха с вдигнати ръце и изнесен напред десен крак. Изчакаха въведението и затанцуваха. Щом свършиха, ги приветстваха с бурни ръкопляскания. Тогава напред пристъпи Мод.

— Скъпи гости на тази сватба, надявам се, че житата ви хареса. А сега с моя партньор Саймън ще изиграем един рил, наречен „Да вървим на запад по пътя“, което вие всъщност не сте направили, тъй като сте тръгнали на изток, за да стигнете дотук. Такова е обаче името на танца.

Остави листа и двамата отново застанаха тържествено в очакване на музиката. Танцуваха, без да съзнават, че публиката едвам сдържа сълзите си при тяхното усърдие и решимостта им да обясняват всичко и да го направят, както трябва, и без да обръщат внимание на пристъпите от смях, породени от важния им вид. Кати улови погледа на Том. Той вдигна чашата си в знак на поздрав. Тя му се усмихна.

— Влизай, влизай — засуети се Джеймс Бърн и въведе гостенката си в стаята, беше се погрижил да добави четири ярко оцветени възглавници и две вази с цветя. — Божичко, австралийско „Шардоне“, каква прелест.

Заоглежда бутилката така, сякаш се намираше на специален търг за вина. Шона се изнерви. Това бе хубаво, бяло австралийско вино, нито повече, нито по-малко. Защо продължаваше да пърха около него и дори си сложи очилата? Вероятно е притеснен, осъзна изведнъж тя. Не по-малко от нея самата. Нормално беше, когато отидеш за първи път в нечий дом, да намериш нещо, на което да се възхитиш. Огледа стаята. Нищо не й се стори познато, макар че мебелите изглеждаха стари и овехтели. Може би беше мебелиран апартамент, взет под наем. Седнаха един срещу друг и тя видя чиния с големи маслини и панерче с хляба на Том Федър. Джеймс Бърн определено се беше постарал. Засега говореше само той… за виното, за времето, разпитваше я къде живее. Сега бе неин ред да прояви интерес.

— Кога дойде в Дъблин? — попита тя.

— Преди пет години. Непосредствено след смъртта на Юна.

— Моите съболезнования. — Гласът й беше студен.

— Да, беше много тъжно.

Младата жена не се поинтересува дали кончината й е била безметежна или е боледувала преди това. Не произнесе нито един от въпросите, които обикновено се задават, когато някой съобщи, че съпругата му е починала. Мълчанието се проточи. Шона си налагаше да не говори повече. Беше задала един въпрос, сега топката беше в неговото поле, пък и поканата беше негова идея; нека той се грижи за поддържането на разговора. Най-сетне Джеймс Бърн проговори:

— Юна никога не е била силна, затрудняваше се даже от изкачването на стълбите до горния етаж или оправянето на леглата. Ти не го ли забеляза, когато живя с нас?

— Не, не съм. Това бе единственият начин на живот, който познавах, и вероятно смятах, че навсякъде е така. Разбрах какво представляват другите домове, след като изгубих този.

Той я изгледа с безкрайна тъга.

— Тя се промени много след твоето тръгване — промълви Джеймс.

— Аз не съм си тръгвала, бях изпратена другаде.

— Шона, не те поканих, за да обсъждаме словесната война, която съсипа всички ни преди четиринайсет години.

— А защо ме покани тогава?

— Сега осъзна, че откакто бе дошла, не се бе обърнала нито веднъж към него с името му. Но как да го нарича? Със сигурност нито „татко“, нито „мистър Бърн“.

— За да ти кажа каква огромна празнина остави в живота ни, как нищо, абсолютно нищо вече не беше същото, след като ти ни бе отнета.

— След като вие ме предадохте без борба, като заявихте, че такъв бил законът — отвърна Шона.

Лицето й бе като камък.

— Но, Шона, точно това е най-ужасното, законът наистина беше такъв — заяви със сълзи на очи възрастният мъж

Под тържествените звуци на валса Хари поведе Мариан към дансинга и всички започнаха да ръкопляскат.

— Булката ще танцува първо с баща си — обяви той.

Мъти точно обясняваше на синовете си някои от най-хубавите черти на коня, който според него догодина по това време щеше да се превърне в истински убиец.

— Аз не съм кой знае какъв танцьор — прошепна притеснено той.

— Ти само се успокой, татко, Мариан ще те бута насам-натам, както прави с всички ни — казаха те.

Завъртяха се два пъти в залата, съпровождани от всеобщите аплодисменти, след което танците бяха открити. Том сервира на близнаците тортата и сладоледа.

— Ти какво ще правиш, Том? — попита подозрително Саймън.

— Ще циркулирам насам-натам.

— Ще танцуваш ли?

— Не, само ще разговарям с хората, не ми се танцува. Има ли друго, което искате да знаете?

Въпросът им хареса.

— Как смяташ, Марчела ще се върне ли, ако се съгласиш да се ожениш за нея?

— Не, предлагал съм й много пъти, но тя искаше да се отдаде на кариерата си.

— Не можеше ли да прави и двете? Като Кати и съпругата на Мъти, Лизи?

— Някои жени могат да правят и двете — обясни младият мъж, — но професията на манекен не е никак лека и включва много пътувания.

Близнаците свиха рамене. В такъв случай беше по-добре, че си е отишла.

Двамата успяха да стигнат до момент, в който се получи нещо като разговор, макар и доста скован. После Джеймс я покани на масата. Чувствата на младата жена се люшкаха от едната до другата крайност; ту беше трогната от усилията, които бе положил за нейното посрещане, ту я обземаше гняв от студеното му отношение към живота. Поприказваха за ученическия й живот след напускането на манастирското училище в провинциалното градче, където бе живяла с тях. Шона разказваше спокойно за родния си дом, в който се бе върнала, за майка си, която беше или под въздействието на наркотиците, или в клиниката за наркомани, за баща си, създал друго семейство с по-стабилна жена. По-големите й сестри не били очаровани от завръщането й и твърдели, че е навирила нос и се мислела за нещо по-особено. Разказа за смъртта на майка си тази година и как бе ходила, вярна на дълга си, в болницата, но без да изпитва нищо. Джеймс обясни как през цялото време чувствали, че, тъй като не е тяхно дете, им е дадена само временно и ще се върне при родителите си, ако положението се подобри. И тайно се надявали това да не се случи никога. Разказа как съпругата му постепенно се превърнала в инвалид и колко празен и пуст бил животът им. Каза, че след смъртта й му било невъзможно да продължи да живее там, затова дошъл в Дъблин и се потопил в работата си.

— Е, аз правя същото — заяви Шона, когато приключи с пушената риба, а той сложи ръкавиците, за да извади следващото блюдо от фурната. — Реших, че работата е единствената ми утеха. Исках да имам дом, с който да се гордея, „Гленстар“ е прекадено скъп за мен, но затова пък ми е извънредно приятно да давам този адрес.

— А любовта, Шона?

— Никога не съм обичала никого. — Възрастният мъж й се усмихна многозначително. — Не ми се усмихвай, Джеймс… Вие ме пуснахте да си отида, без да ми кажете, че ме обичате и че искате да се върна при вас. Този ден уби в мен най-съкровените ми чувства и мисли.

Към следващата част или към съдържанието

Мейв Бинчи Аленото перо (9)

Метаданни

Данни

Аленото перо

Информация

История

Сваляне / Връзки

Осма главаАвгуст

Мейв Бинчи
Аленото перо (9)

Осма глава
Август