Мейв Бинчи
Аленото перо (3)

Втора глава
Февруари

— Кажи, че изчистихме всичко — промълви Том сънено на другата сутрин.

Марчела се засмя.

— Не може да не помниш как обяви, че викаш две таксита след половин час и дотогава трябва да приключим.

— Страхувах се, че съм сънувал.

— Накара ни да тичаме като в ням филм и когато такситата пристигнаха, всичко беше увито във фолио, а миялната машина — включена.

— Изглежда прекалих с виното.

Беше искрено разкаян.

— Едва накрая. С Кати сигурно изпихте по една бутилка вино за десетина минути и я заслужавахте, цял ден не бяхте яли и пили.

Погали го по челото и понечи да се измъкне от леглото.

— Нали няма да ме оставиш сам след моя триумф — попита разочаровано той.

— Том, тръгвам за часа по танци.

Беше забравил. Марчела нямаше нужда от танци, както и от многобройните други физически занимания, които посещаваше през седмицата. Тя беше стройно, прекрасно момиче, но беше убедена, че всичко това е част от подготовката й за бъдещата кариера и работеше здраво, за да припечелва допълнително. По няколко часа преди и след работа зареждаше рафтовете в гастронома на „Хейуърдс“. Само персоналът я виждаше, но тези хора не бяха от значение, те нямаше да я лансират на лелеяния моден подиум. Останалите я познаваха или като маникюристка в салона на „Хейуърдс“, или като красив, активно фотографиран екземпляр по партитата.

Том разбираше защо никога нямаше да помага на „Аленото перо“ при сервирането. Това щеше да означава край на мечтите й. Но не беше сигурен, че Кати го разбира. Понякога му се струваше, че вижда как по лицето й преминава сянка на нетърпение, обясняваше, че партньорката му в живота отново не може да им помогне. Нийл никога нямаше нищо против да носи тежки подноси, когато имаше възможност, но подобни случаи бяха наистина рядкост, а и той можеше да си го позволи, защото вече беше известен и успяващ млад адвокат, чието име често се появяваше във вестниците. Вече си бе проправил път. А на Марчела тепърва й предстоеше.

Том знаеше, че трябва да отиде в „Аленото перо“, за да се справи с чашите, да провери дали храната наистина е съхранена, но все още беше рано, а след вчерашното тичане заслужаваше поне още едно кафе. Погледна през прозореца към голите дървета и мокрия двор. Баща му все повтаряше, че е непростима разсипия да оставят това пространство така. Поне да беше истинска градина с добре поддържани поляни. Том се опитваше да му обясни, че хората, които живеят тук, нямат време да се занимават с косене на трева. Имаха нужда от място за паркиране, а спортните натури като Марчела — от навеси, където да оставят велосипедите си. Строителят Джи Ти Федър обаче никога нямаше да го разбере. Както не можеше да проумее и защо двамата с Марчела влагаха такава голяма част от заплатите си за погасяването на ипотеката. По-добре беше да не обременява баща си с подобни подробности.

В този ред на мисли се сети за брат си. Той беше казал, че ще се обади, преди да тръгне за летището, но въпреки това Том набра хотела.

— Мислеше, че ще забравя да се обадя? — учуди се Джо.

— Ти? Да забравиш да се обадиш на семейството си? Никога — засмя се добродушно Том.

— Щях да ти позвъня, най-вече за да те поздравя за чудесното местенце, наистина много професионално. С Джералдин сме на мнение, че никога не сме правили по-добра инвестиция.

— Страхотна е, нали? Да не е случайно с теб?

— Да кажем, че не е.

— Познавам ли я от партито?

— Аха — отвърна Джо. — В момента е в банята. Имаш ли време да пийнем заедно преди самолета?

— Само да пооправя след снощното парти… Не искам Кати да отиде преди мен и да свърши всичко сама.

— Тогава ще се видим направо там след половин час.

Том бе готов след минути. Колата беше с Кати, на „Уотървю“. Хвана такси. Искаше да попита брат си дали би могъл да се отбива от време на време при родителите им. Това нямаше да наруши начина му на живот, но щеше да освободи голямо бреме от плещите на Том.

 

 

Когато пристигна, Кати вече беше там. Той се разочарова, тя не само го бе изпреварила, ами и беше неудобно да разговаря с Джо. Налагаше се да излязат, по-късно щеше да се реваншира на Кати. Надяваше се Нийл да не е тук; това само щеше да подчертае колко повече усилия влагаха те двамата, докато Марчела беше на уроци по танци, а Том се готвеше да се измъкне с брат си. Оказа се, че съдружничката му е сама. По-точно беше с онези странни деца, които изглежда бе взела под крилото си.

— Закъсняваш — констатира Саймън.

— Къде е приятелката ти? — попита сестра му.

Кати излезе и го прегърна.

— Паметна вечер — възкликна тя, после погледна към децата и добави: — Том не е закъснял. Тук сме едва от две минути. А приятелката му Марчела е на уроци по танци. И какво съм казвала за начина, по който се поздравяват хората? — Близнаците сведоха очи. — Не, не гледайте в пода. Как поздравяваме хората в цивилизованото общество?

— Казваме „здравейте“ и се преструваме, че се радваме да ги видим — отвърна Саймън.

— И използваме името им, ако го знаем — додаде Мод.

— Том, би ли влязъл отново. Само допреди миг обществото тук не беше цивилизовано, но със сигурност ще бъде…

Младият мъж излезе раздразнено навън. Времето му и без това бе оскъдно, а сега трябваше и да участва в някакви абсурдни игрички.

— Добро утро — рече той, когато влезе отново.

Момчето, с кошмарна изкуствена усмивка, дойде да се ръкува.

— Добро утро, Том.

— Добро утро, Том — обади се и сестра му.

— Благодаря… Мод и Саймън. — Скърцаше със зъби от досада. — На какво всъщност дължим удоволствието да бъдем във вашата компания?

Те го изгледаха объркано, не можаха да проумеят какво им каза.

— Майка ми не се чувства добре тази сутрин — обясни Кати.

— Пийнала е доста вино — въздъхна Саймън.

— … и аз реших, че ще е най-добре да ни помогнат — прекъсна го Кати. — Ако нямаш нищо против, те ще вадят чистите чинии от миялната машина и ще зареждат мръсните.

— Добре, Кати. Само дето… Мислех да се срещна тук с Джо и да поговоря с него, така че сега ще трябва да отидем някъде, а не е справедливо спрямо теб…

— О, хайде, Том, изплюй камъчето. Попитай дали ще живеят при нас, докато двамата с Нийл остареем и посивеем. Отговорът е, че нямам представа, но не можем да ги изоставим. Така че излизай с Джо и престани да говориш, че не вършиш достатъчно.

— Правиш много повече от мен. Снощи беше страхотно — промълви той.

— Аз мисля, че ще станем милионери — заяви Кати в същия момент, в който Джо влезе през отворената врата.

— Ето това е приказка — извика Джо Федър, прегърна младата жена и я завъртя в кръг. — Браво, Кати, двамата с брат ми наистина сте напипали пулса на нещата.

Том забеляза, че тя остана доволна, като всяка жена, до която се приближеше брат му. Близнаците надникнаха от кухнята, привлечени от шума.

— Добро утро. Аз съм Мод Мичъл, това е брат ми Саймън.

— Желаете ли да ви взема палтото? — попита Саймън.

— Аз съм Джо Федър. Очарован съм да се запозная с вас.

— Вие бащата на Том ли сте?

— По-скоро съм му брат — отговори любезно Джо.

— А имате ли си ваши деца и внуци?

— Не, ерген съм, т.е. мъж, който никога не е имал късмета да се ожени — обяви Джо, сякаш го интервюираха за радиото. — Живея сам в един апартамент в Илинг, Лондон. Ходя на работа всеки ден с метрото от Илинг Бродуей до Оксфорд Съркъс и продължавам пеш до района за облекла, където продавам дрехи.

Том не знаеше тия подробности. Знаеше пощенския код на брат си, но нямаше представа, че става дума за Илинг… и още по-малко — за пътуването с метро.

— В магазин ли ги продаваш или на улицата?

— В офиса. Облеклата идват при мен и след това ги разпращам отново — обясни Джо.

— Тогава е напълно излишно да пристигат при теб — заяви Саймън.

Настана мълчание.

— Предполагам, че е така, в известен смисъл — съгласи се Джо. — Но системата е такава. Така си печеля парите.

Отново настана тишина.

— Да не би да говорим прекалено много? — Саймън се обърна към Кати.

— Не, но защо не отидете в кухнята, за да отделите приборите? И то веднага? — Тя извика така, че близнаците побързаха да изчезнат.

— Изключителни са — проследи ги с възхищение Джо.

— Изпитвам смесени чувства по въпроса — отвърна Кати.

— Кои са те?

— Нямате време, вървете да пиете кафе на някое нормално място.

На Том му се стори, че на брат му не му се тръгва. Той беше и си оставаше женкар. Оставаше само да е хвърлил око на Кати. Животът не беше безпроблемен, но точно сега само това му липсваше — Джо, на когото не можеше да устои нито една жена в Ирландия, да се намеси в най-щастливия брак в Западния свят.

 

 

— С какво се занимава Джералдин? — попита Джо, когато им сервираха бадемовите кифлички и кафето.

— Има агенция за връзки с обществеността, както знаеш.

— Имах предвид как е изкарала парите, за да открие агенцията.

— Странно — отвърна брат му. — Джералдин е задала същия въпрос на Кати. Искала да разбере откъде ти имаш парите.

— И какво е отговорила Кати?

— Казала, че не знае, аз също не знам с какво точно се занимаваш.

Джо се подпря на масата и го погледна с обичайната си шеговита усмивка.

— Господи, ти знаеш с какво се занимавам. Държа под наем две стаи в онази част на Лондон, където е съсредоточено производството и търговията с дрехи, произвеждам облекла на Филипините, внасям ги, показвам ги на продавачите на дребно, те ги купуват, произвеждам също и в Корея. Ти какво си мислеше? Че крада пенсионните книжки на възрастни дами или продавам хашиш по кръчмите?

— Не, но…

— Никога не е имало тайни по този въпрос. Когато ти работеше по ресторантите, аз не съм се питал какво ли прави Том в „При Куентин“? Знаех, че стажуваш при главния готвач, Патрик ли му беше името?

— Патрик Бренан.

— Да, често ходя там. Съпругата му Бренда е нещо съвсем друго — усмихна се широко Джо.

— А ходиш ли в Далечния Изток, за да контролираш производството?

— Колкото се може по-малко. Сигурно си мислиш, че съм капиталистическа свиня, но не мога да гледам колко са бедни и колко малко им се плаща. Предпочитам готовата стока.

— Като стана дума за…

— Да?

Джо застана нащрек, сякаш усещаше какво ще последва.

— Не искам да изнасям проповеди, но не можеш ли понякога да идваш при мама и татко.

— Не, Том, не трябва да правиш нищо, което не искаш. Снощи се видях с тях, за Бога.

— За трийсет секунди.

— Да не искаш да прекарвам часове наред и да слушам как майка обяснява, че ще горя в ада, защото не посещавам месите, а баща ни се оплаква, че не участвам в неговата строителна фирма… Не, Том, аз имам собствен живот.

— Аз също, но изпълнявам и твоята роля. И слушам как ме питат: „Къде е той? Защо не се обажда?“

Джо сви рамене.

— Кажи, че не знаеш.

— Точно това и правя. Не знам. Не знам защо ти, който си толкова добър с хората, не можеш поне от време на време да им изпращаш по някоя пощенска картичка или да им се обаждаш по телефона.

— Като отида в Манила, ще им изпратя. Става ли, сега ме остави на мира.

— Картичка от Лондон ще свърши същата работа — отвърна Том, готов да се предаде.

 

 

Том и Кати мъдруваха часове наред менютата за кръщенето, за театралното парти и бизнес обяда. На кръщенето щяха да присъстват богати, бляскави личности, трябваше да изпипат всичко както трябва. Театралното парти разполагаше с по-скромен бюджет. Искаха нещо по-приятно от наденички и пържени картофи, но на същата цена. Ако останеха доволни, щяха да получат и други оферти. Кати прояви завидно търпение, докато се опитваше да измисли евтин и изискан вариант. Колкото до бизнес обяда, надяваха се той да им осигури достъп до банките и финансовите среди в Дъблин, а това означаваше нови поръчки за тях.

Веднъж Кати попита дали Марчела би им помогнала да сервират. Макар и неохотно, Том отказа. Знаеше, че не би направило такова нещо и не беше справедливо изобщо да я питат.

— Всеки момент очаквам най-после мечтата й да се осъществи, знаеш какви усилия полага. Вече почти не я виждам.

— Знам. — Кати сви рамене. — Но ще трябва да свикнеш, стане ли модел, тя ще се явява непрекъснато на ревюта.

В този момент той внезапно осъзна, че никога досега не бе вярвал в успеха на Марчела, по-скоро предвиждаше успех на тяхната фирма, после с Марчела щяха да се оженят и да имат две деца. Може би само се заблуждаваше.

— Къде ще бъдем след десет години? — попита той.

— Сигурно все тук, опитвайки се да измъдрим това проклето меню, а онова дете ще е отрасло като езичник, защото няма да е кръстено — засмя се Кати. — Хайде, Том, да се захващаме с разчета за стойността — блюда със сьомга и пиле. Те искат да се направи перфектно, а ако съдя по твоите цифри, семейството не е голямо и надали ще следват други кръщенета.

— Ще излезе скъпо, а богатите винаги правят проблем за цената.

Седяха в лъскавата нова база на своята фирма и пиеха кафе в прекрасните чаши, на които пишеше „Аленото перо“. Марчела им ги беше подарила, специално изрисувани за тях.

 

 

В часовете по кетъринг Кати и Том бяха обучавани да водят счетоводство, да оценяват точно продуктите, труда и персонала, но стана така, че от приема в театъра изгубиха 76 лири.

— Това е инвестиция за бъдещето — опитваше се да го успокои Кати. — Би трябвало да прибавим част от тази сума към представителните разходи.

— Нямаме такъв бюджет. Освещаването на фирмата глътна всичко — отчаяно въздъхна младият мъж.

— Но този разход ще доведе до нови поръчки.

— Не, Кати, няма да доведе. Направихме го, за да доставим удоволствие на моите приятели от театъра. В колежа ще използват счетоводната ни книга като пример как не се прави бизнес. Наистина трябва да водим счетоводство, иначе…

— Точно сега имаме нужда от щастливите случайности, които все повтаряхме, че ни съпровождат — обяви Кати.

Телефонът иззвъня. Тя го вдигна, тъй като беше по-близо.

— О, Джеймс, как си? — Том я видя как се намръщи. — Да, разбира се, за нас ще бъде удоволствие. — Остави слушалката. — Няма да се сетиш какво иска.

— Нищо вече не може да ме изненада. Да не е някоя от щастливите случайности?

— Иска да го научим как да приготви вечеря за двама, първо, второ и трето. Каза да купим продуктите и да отидем в дома му. Оценява времето ни за петнайсет лири на час. Минимум четири часа, в това число и пазаруването.

— Тази седмица сме заети…

— Дотогава има цяла вечност, а той ще ни плати предварително, за да бъде сигурен, че няма да ни ангажира някой друг. Казва, че такава е професионалната практика.

И двамата знаеха, че Джеймс просто се опитваше да сложи някакви пари в изтънялата им банкова сметка.

— Чудесно. Шейсетте лири почти покриват дефицита от партито.

— Слушай, той каза по петнайсет лири на час за всеки от нас.

— Ще плати сто и двайсет лири, за да приготви вечеря?

— Предполагам, че става дума за жена. Помоли да бъдем дискретни — обясни Кати.

— В такъв случай Саймън и Мод не трябва да разбират. Иначе ще го съобщят още в новините в шест.

 

 

Нямаха представа колко трудно се създадат контакти. Хората или смятаха, че не могат да си позволят кетърингова фирма, или вече бяха ползвали услугите на друга фирма, която се бе справила чудесно. Джералдин и Рики им даваха имена, но неизменно удряха на камък. Том обаче твърдо бе решил да не се отчайва и предложи на Кати да отпечатат две хиляди листовки за реклама. Дори и да смяташе, че е безполезно, Кати не го каза. Понякога имаше усещането, че единствено ентусиазмът на Том й помага да продължи. А той беше искрен, наистина вярваше, не се опитваше просто да й поддържа духа. Та те бяха изключително добри, действаха с въображение и работеха, без да се жалят. Просто трябваше да мине време, но той никога не изчакваше нещата да станат от само себе си, постоянно беше в движение, непрекъснато се оглеждаше и питаше.

— Неприятно ми е, че ще ти отнема от времето, Джералдин, но ще мога ли да намина за трийсетина минути и да прегледам отново списъка с клиентите?

Джералдин носеше тъмнозелен кадифен анцуг, косата й все още беше влажна след плуването в басейна на жилищната сграда. В голямата й дневна се носеше аромат на кафе. На ниската маса пред диваните бяха пръснати неделни вестници.

Тя веднага мина на темата. Прекараха цял час, опитвайки се да преценят къде имат шансове.

— Хотелът на Питър Мърфи е безполезен, там разполагат с всичко. Градинският център никога не е желал да пръска пари, сервират само напръстници с топло бяло вино. Брокерите на недвижимо имущество може би ще се заинтересуват. Добре би било да им изпратите примерни менюта и писмо, в което да им обясните колко добре ще е за бъдещата им дейност, ако поднесат на клиентите си необичайни и незабравими сандвичи-канапе. Защо не го направите? Така ще отделите вашата информация от другите реклами, които са получавали досега, и те ще я запомнят.

Том я гледаше с възхищение. Откъде се беше сдобила с подобна увереност?

— А, ето тези вдъхват по-големи надежди… Купуват много дрехи, дори и от брат ти, както ми спомена онази вечер. При тези момчета границата е небето. И вече са напълно законни, край на сивата икономика. Ще им кажа, че е време повече хора да научат за тях, че имат нужда от специална промоция. Ще им обещая купувачи от „Хейуърдс“, ако дойдат.

— А самият „Хейуърдс“?

— Никакъв шанс. С Шона Бърк им говорихме вече няколко пъти. Тя се постара наистина, но там си имат барче и не се нуждаят от външна фирма.

Продължиха да обсъждат списъка. Фармацевтите даваха известни надежди, за образователния проект не можеше да става и дума, хората, които организираха голямото литературно състезание, бяха свързани с една бирария, а тези от кооперацията нямаха пари. Младият мъж се възхищаваше от начина, по който Джералдин си вършеше работата. Тя говореше добронамерено и дискретно за своите клиенти, наблягаше на факта, че всичко е поверително, но очевидно те не я впечатляваха ни най-малко. Обясни, че предпочиташе да водят този разговор в дома й, така персоналът нямаше да разбере, че разкрива тайните от картотеката. Той не познаваше друга жена, която да се чувства така комфортно със самата себе си. Не беше като сестра си Лизи, която вечно се притесняваше и извиняваше, нито като Кати, която държеше на всяка цена да покаже на Хана Мичъл, че е професионалистка и преследва кариера. Нито като майка му, която виждаше само лошата страна на нещата и разчиташе предимно на молитвите. Спомни си въпроса на Джо как Джералдин е успяла да събере пари за закупуването на тази агенция; той обаче никога нямаше да я попита такова нещо, независимо че бе впечатлен и от великолепието на апартамента й, и от готовността й да ги подкрепи. Младият мъж се намръщи, нямаше да позволи да се побърка на тема пари, като почти всички напоследък.

— Защо правиш тези физиономии, Том?

Очевидно нищо не й убягваше от погледа.

— Ами, мислех за парите и защо те не трябва да бъдат превръщани в божество, но същевременно, ако не си държиш отворени очите, загиваш. Сами по себе си парите не са важни, но за да ги печелиш, трябва да се преструваш, че това е само за известно време, само колкото да ги завъртиш.

За момент изражението й стана сурово.

Том не каза нищо повече, събра си записките и се надигна да тръгва. Когато занесе чашите в кухнята, видя оставените там продукти.

— Заета ли си днес?

— Чакам един приятел на обяд — отвърна тя. — Исках да те помоля за няколко сандвича-канапе.

— Разбира се. Но защо не ни оставиш да ти приготвим ние обяда.

— Кати също ми предложи. И двамата сте много мили, но особите, които приемам, обичат да си въобразяват, че съм сготвила със собствените си красиви ръчички.

 

 

Шона Бърк излизаше от малката си кола, когато го видя.

— Имаш ли телефонния номер на брат си в Лондон? — попита тя.

— О, не, какво толкова намирате в него?

— Става дума за бизнес. Между другото, ти изглеждаш по-добре. В края на пролетта в „Хейуърдс“ правят младежка промоция, а той каза, че има интересна серия младежки дрехи.

Том търсеше номера на Джо в бележника си.

— Не го ли знаеш?

— Не помня числа. А и нито аз му се обаждам често, нито той на мен. Ти имаш ли братя и сестри?

— Да, в известен смисъл имам.

Отговорът беше странен, но някои хора не обичаха да ги разпитват за семействата им, Марчела например не обичаше. Майка й бе починала, баща й се бе оженил повторно, просто не се интересувал от нея и желаел нещата да си останат такива. Кати пък всеки ден се срещаше с родителите си. Освен това беше в състояние часове наред да говори за порочната природа на свекърва си или за своите братя и сестри в Чикаго, особено за Мариан, най-голямата, която се радваше на успехи в професията, но не и в любовта, поне до неотдавна, тъй като скоро щеше да се омъжва за някой си Хари. А неговият брат Джо изобщо не беше създаден за семейство.

Том влезе в колата и махна на Шона. Тя стоеше неподвижно, без да обръща внимание на ръмящия дъждец, без да скрие косите си, както биха направили повечето жени. Изглеждаше самотна и уязвима. Марчела често повтаряше, че Шона ще е много по-красива и ефектна, ако си слагаше повече грим и си направеше съвременна прическа. Дали тя не бе тайнствената компаньонка на Джо в нощта след партито? Защо не? И двамата бяха свободни. В този момент видя, че тя казва нещо. Отвори прозореца на колата.

— Казвам, че излъчваш невероятно спокойствие, Том…

— И нито дума за убийствения ми инстинкт, който ще ме превърне във важна клечка?

— О, това се подразбира от само себе си — засмя се Шона.

 

 

На другата вечер Марчела смая Том с новината си. Някаква жена отишла да си запази час за козметик и обяснила, че в събота щяла да ходи на страшно елегантно кръщене и че кетъринговата компания била изключително добра. Том не вярваше на ушите си. Още не бяха започнали, а хората вече говореха за тях! Нямаше търпение да се обади на Кати. Но тази вечер тя и Нийл щяха да водят близнаците при майка им.

— Ще празнуваме ли? — обърна се той към Марчела.

— Скъпи, но аз тръгвам за гимнастическия салон.

— Не би ли могла… Само за тази вечер…

— Том, нали се договорихме. Картата струва толкова много. Единственият начин парите да не отидат на вятъра е да се възползвам до дупка от нея и да ходя всеки ден.

— Разбира се, абсолютно права си. А щом се превърнем в модерна кетърингова компания, ти ще идваш на всяко по-интересно мероприятие и ще те снимат през цялото време.

Стори му се, че забеляза сълзи в очите й.

После Марчела си взе чантата, маратонките и лосиона за тяло. Том я проследи с поглед през прозореца, тя му махна отвън, както винаги. Нима не знаеше колко красива е и сега, защо беше необходимо да се наказва с този безмилостен режим?

 

 

Рики се обади да съобщи, че снимките са готови — истински произведения на изкуството в черно и бяло. Щеше да ги донесе на следващия ден.

— Искаш ли им размерите? — попита фотографът. Том взе молив и лист. — Можех да ти ги дам и тази вечер, но ще изглежда идиотско да вършим работа на партито.

— Парти ли?

— Да, нали се сещаш — новия клуб?

— За първи път чувам.

— Ами аз казах на Марчела и тя отговори, че ще дойдете и двамата…

Том усети как сърцето му започва да бие по-бързо.

— Станало е недоразумение — измънка той.

— Разбира се. Нека ти кажа размерите… — Рики продължи да обяснява и Том изписа цяла колонка с цифри. Не можеше да повярва, че тя току-що бе излязла уж на тренировки, а всъщност отиваше на парти. Как ли щеше да обясни късното си връщане? Шокът от предателството бе толкова голям, че почти не чуваше думите на фотографа. — Е, това е приятелю. Ще се видим утре в щабквартирата. Окей?

— Окей, Рики. И милион благодарности — отвърна Том на жизнерадостния фотограф, който току-що бе разбил сърцето му.

 

 

Трябваше да даде размерите на баща си. Мислеха да закачат снимките на табло, на което да се направят разрези на определено разстояние, а Джи Ти не спираше да пита кога най-после някой ще го уведоми, за да не се налага да действа отново прибързано. Том имаше усещането, че пръстите му са от олово, едва набираше номера на родителите си. Несъмнено щеше да се наложи да насърчи баща си, дано само не вдигнеше майка му.

Не беше нито единият, нито другият. Отсреща някаква жена почти извика и той за малко не изтърва слушалката.

— Извинете, набрал съм грешно. Търсех семейство Федър.

— Кой се обажда?

— Синът им.

— Страхотен син, не мислиш ли, че телефонният ти номер трябва да се намира на видно място?

— Но те ми знаят телефона. Какво се е случило?

Последва нов удар. Някъде там се чуваха гласове.

Най-сетне, след като увери непознатата, че телефонният му номер се намира на първо място в списъка, който майка му, кой знае защо, държеше в кухнята, непознатата го осведоми, че баща му почувствал болки в гърдите, а майка му изтичала на улицата да потърси помощ. Почти всички обитатели на малката уличка се бяха събрали във „Фатима“. Някои отишли в болницата с линейката, други останали при бедната Мора, която не била на себе си.

— Мога ли да говоря с нея?

— Защо просто не дойдеш тук? — попита непознатата с неприятния глас.

Том грабна палтото си и ключовете за колата. Спря за момент, докато реши дали да остави бележка на Марчела. Двамата често си пишеха бележки, които оставяха на масата. Но не искаше да й казва за баща си, нито да й прости лъжата. Знаеше, че го е излъгала. Изглеждаше прекалено възбудена, ухаеше прекалено добре, очите й бяха пълни със сълзи… един Господ знае заради какво. Все пак не трябваше да я кара да мисли, че той също е забягнал нанякъде. „Баща ми не е добре. Отивам да го видя. Надявам се, че прекара добре на партито!“

 

 

В интензивно отделение му казаха, че прогнозите са оптимистични, освен ако не получи втора сърдечна атака през нощта. Том излезе на чист въздух и се обади на майка си по мобилния телефон.

— Той изглежда добре, мамо.

— Как така добре? Нали го видях със собствените си очи как се стискаше за гърдите и се опитваше да си поеме въздух?

— Сега спи и диша нормално.

Мора проплака и той чу как съседите я утешават.

— Ще ти се обадя след час.

— Защо?

— За да ти кажа как е.

— С него е свършено, Том, и ти го знаеш. Той изобщо не трябваше да се катери по стълби на тази възраст, но отчаяно искаше да привърши ремонта заради теб.

— Лекарите казаха, че е добре…

— О, значи стана и специалист по медицина? Ти, който не можа да поемеш бизнеса от баща си, за да му помогнеш. И сега ти е ясно какви са причините за инфаркта?

— Мамо, ще ти се обадя по-късно.

Студът навън беше за предпочитане. Влезе под един навес за велосипеди, сви се в ъгъла и напрегна цялата си воля в желанието си баща му да се оправи. А когато се оправеше, щеше да поговори с него по мъжки и нямаше да си тръгне, преди да се разберат. Ще настоява отсега нататък родителите му да идват редовно на „Стоунифийлд“, ще помоли Марчела да говори с тях за неща, които ги интересуват. Марчела!

Изправи се и се загледа в паркинга пред входа. Видя някаква жена, която приличаше на Шона Бърк, тя заключи автомобила си и се насочи към входа. Наистина беше Шона. Тръгна към нея, но се отказа и се върна. Шона обаче го забеляза и му махна.

— Май трепериш, Том?

— Знам, но вътре е прекалено горещо.

— О, на мен ли го казваш. Аз идвам доста често тук…

— Съжалявам. Да не би…

— Всичко е наред, Том. — Говореше тихо, а тонът й подсказваше, че не можеше и дума да става да обсъждат при кого ходи. — Но ти изглеждаш добре. Влез за малко.

Той я последва. Вървяха няколко крачки мълчаливо. После тя се обърна към него.

— Какво се е случило?

— Не знам. Баща ми, болки в гърдите. Всичко ще се реши тази нощ.

— И кога се случи?

— Научих преди час. Майка ми също е зле, би трябвало да я сложат до неговото легло.

— Значи Марчела все още не знае. Предложих й да я закарам след гимнастиката, но тя отказа и хвана автобуса, искаше да ти купи цвете, за да те изненада.

Пред очите на всички в приемното отделение Том Федър извика от щастие и я разцелува.

— Значи е била в гимнастическия салон?

— А къде другаде? Тя каза, че я чакаш вкъщи.

 

 

Кара като луд до вкъщи и сам се изненада, че не го последва полицейска сирена. Влезе запъхтян и я видя, седнала пред масата.

— Как е баща ти?

— Ще се оправи, положението е под контрол… Ти на тренировка ли ходи?

— Както ти казах.

— Марчела, помислих си…

— Какво си помисли, Том?

— Че си отишла на някакво парти, в някакъв клуб. Рики каза, че те е поканил.

— Така е, покани ме. Но тъй като ти си прекалено зает и уморен, знаех, че няма да ти е приятно, затова отидох да тренирам, както ти обясних.

— Толкова съжалявам. Нали разбираш, не мислех… Не мислех, че ме обичаш достатъчно, за да се откажеш от нещо подобно заради мен.

— Обичах те, разбира се, че те обичах.

Гласът й беше равен и гладък. Тя като че ли не виждаше колко разстроен е той.

— Ти наистина ме обичаш…

— Не, Том, казах, че те обичах, не че те обичам. — Марчела вдигна бележката и му я подаде. — После се изправи и тръгна към спалнята. — Да не смяташ, че ще остана и една нощ с теб, след като ме мислиш за лъжкиня?

Той застана на прага на стаята, без да откъсва очи от нея. Тя вече подреждаше дрехите си. Извади тъмен чорапогащник от чекмеджето и се насочи към банята.

— Къде ще отидеш?

— Все ще намеря къде…

— Моля те, Марчела.

Тя се обади да поръча такси и след това затвори вратата на банята. Излезе оттам, едва когато шофьорът на таксито позвъни.

И си тръгна.

 

 

По някое време телефонът иззвъня. Беше майка му.

— Каза, че ще се обадиш след час. Звънях в болницата.

— Добре ли е той?

— Виждам колко се интересуваш.

— Моля те.

— Засега е добре. Том, какво ще правим, ако умре?

— Идвам във „Фатима“, мамо — заяви той.

Преди да тръгне, трябваше да свърши две неща.

Позвъни на брат си в Илинг. Отговори му телефонният секретар.

— Джо, Том се обажда. Татко получи инфаркт. Ще ти оставя телефона на болницата. Достатъчно е да кажеш, че си му син и те ще ти обяснят какво е състоянието му.

После седна да напише бележка, която остави на масата: „Надявам се и се моля да се върнеш. И ако го направиш, скъпа Марчела, знай, че преди просто не съм имал представа какво означава любовта, а сега не виждам смисъл в живота си без теб.“

 

 

Цяла нощ не изключи мобилния си телефон. Малко след зазоряване се отби при друг майстор, за да му поръча таблото за снимките и се запъти към фирмата. Кати го очакваше.

— Как изглежда другият? — попита тя.

— Какво?

— Така се пита онзи, който е участвал в сбиване. Изразява надеждата, че другият е още по-зле. — Младият мъж я погледна безмълвно. — Божичко, Том, беше шега. По-лош си от Саймън и Мод. Да не си препил?

— Не съм лягал изобщо. Баща ми получи инфаркт, а Марчела си отиде.

— Боже, каква побъркана нощ беше — извика Рики от вратата и извади снимките. — Ти постъпи мъдро, като не дойде на партито, приятелю.

— Такъв съм си аз, мистър Мъдрец — отвърна тъжно Том Федър и извади таблото, на което баща му така и не успя да направи прорези.

 

 

— Вече минаха почти двайсет и четири часа, а това означава, че ще се оправиш — заяви Том в късния следобед на същия ден.

— Ако знаеш само какво беше, все едно те стискат за ребрата. — Баща му изглеждаше значително по-добре. — Казаха, че си бил тук през цялата нощ?

— Къде другаде да бъда?

— А Марчела?

— Изпраща ти много поздрави.

— Не се съмнявам, тя е страхотно момиче. Чух от сестрите как сте се прегръщали в коридора, като сте разбрали, че ще се оправя. Никога няма да го забравя.

Джи Ти го потупваше леко по ръката, а Том му се усмихваше. Явно някоя от медицинските сестри го беше видяла с Шона Бърк.

 

 

Кръщенето се оказа, както го нарече Кати, „тържество, достойно за ада“. Бяха ги помолили да приготвят храна за петдесет души, но когато помещението започна да се пълни, стана ясно, че ще присъстват поне седемдесет. Кухнята не беше почистена, затова Кати, Том и Джун изгубиха първите двайсет минути в бърсане и дезинфекциране. Тъкмо отвориха прозорците, за да излезе миризмата от препаратите и бащата на бебето влезе и заяви, че вони на обществена тоалетна. А щом се заеха с шведската маса, двете малки кучета се заиграха с покривките.

— Хората, дето не обичат животни, не са мой тип — обяви майката на бебето, която успя да гаврътне три джина, преди да тръгнат за църквата.

Церемонията продължи четирийсет минути по-малко, отколкото им бяха казали, така че барът все още не беше готов.

— А ми казаха, че сте най-добрите във вашия бизнес — изсумтя недоволно бащата. — Аз също имам фирма и ви уверявам, че ние не плащаме за нещо, което не сме получили.

Бяха им поръчали да сервират първо ориз с риба и зеленчуци. Изборът бе наистина удачен, но още докато го поднасяха, майката се изцепи пред гостите:

— Не си правете труда да ядете този ориз, после ще сервират печено.

И някои моментално оставиха предястието. Том и Кати се спогледаха отчаяно.

— Какво ще правим?

— Да ги напием — предложи Том.

— Не е справедливо, ще трябва да плащат допълнително за виното.

— Кажи ми кое изобщо е справедливо на този свят? Кое е справедливото за баща ми, който лежи в болницата, след като цял живот е работил като вол? Справедливо ли е ти да се занимаваш с тези деца, с които нямаш нищо общо и които създават толкова проблеми и на теб, и на твоите родители? Кое е справедливото за онзи нигериец, когото Нийл се опитва да спаси да не бъде изритан от Ирландия? А справедливо ли беше тези двама красавци да ни казват, че ще поканят петдесет души, когато тук са поне седемдесет и пет? Да ги напием, казвам ти.

И точно така и направиха.

Преди да се заемат с деликатната мисия, Кати се приближи решително до бащата.

— Мога ли да предложа нещо? Както виждам, гостите ви се забавляват, а вие избрахте изключително хубаво вино.

— Да, да. Е, и?

— И в случай че няма съмнение относно виното, което бихте искали да сервираме, ще ви помоля да подпишете разрешение да донесем още?

— Ние по половин бутилка на човек ли договорихме?

Той бе дребен, пълен мъж с малки, свински очички.

— Да, ние предложихме така, но всичко тук се развива толкова добре, че бихме искали вашето разрешение да донесем още…

— Правете, каквото искате.

— А вие доволен ли сте засега?

— Всичко е окей… само не спирайте пиенето.

— Благодаря. Превъзходен домакин сте — обяви през зъби Кати.

Никой никога не им беше казвал, че действителността ще бъде такава. Том започна да си проправя път през гостите, като се усмихваше и ги уверяваше, че оризът с риба е великолепен.

— Ти самият си великолепен — увери го една жена, лицето й беше изцапано с шоколад.

— Роклята ви е прекрасна — рече той. — От дизайнерските творения на „Хейуърдс“ ли е?

— Точно така.

— Елате с мен до огледалото; мисля, че имате малък проблем.

— Толкова галантно от твоя страна — усмихна се иронично Кати.

— Хайде, скъпа, единствените „лоши“ тук са двамата клоуни, които дават партито. Иска ми се да се сетя къде съм го виждал преди, той наистина ме изпълва с досада. Бедната глупачка с шоколадови рисунки на лицето не правеше никому зло.

— Боже мили, пристигат още гости. Ще трябва да им сервираме тапетите.

— Какво работи той? Срещал съм го някъде.

— Вероятно по баровете, в които чиракувахме преди. Слушай, помогни на Джун. Аз ще се обадя на баща си да осигури таксита.

— Блестяща си, Кати! Може би все още имаме шанс да спасим нещичко, слушай, полудявам ли или онзи там наистина ме гледа така, сякаш се е влюбил в мен?

— Е, ти не си даваш сметка, но наистина изглеждаш добре. Защо и мистър Райърдън да не си опита късмета?

— Извинете?

— Да, мистър Райърдън?

— Познаваме ли се?

— Ами, аз съм от кетъринговата фирма… Запознахме се на едно парти преди два месеца, на Нова година… — Том почти не го слушаше, оглеждаше помещението в случай че някъде имаха нужда от него. — Сега се сетих. Исках да кажа, че подобно нещо ми се случва рядко. Трябва да е от алкохола, после се чувствах странно. Мисля, че там нарочно смесиха алкохола. Някакъв фотограф беше домакин. Страшно безотговорно от негова страна.

Сега и Том се сети. Това бе човекът, който бе опипвал Марчела с големите си лапи на партито на Рики.

— Разбира се, че ви помня, мистър Райърдън.

— Сети се още в началото — заяви Лари Райърдън.

— Не, току-що.

— Хайде, хайде, държиш се особено, откакто влезе. Имал си ми зъб.

— Просто разбрах, че сте допуснали грешка с броя на поканените. Едва сега осъзнах, че всъщност вие сте щастливият младоженец, с когото се запознах на Нова година.

— Цялата тази работа е едно голямо недоразумение, дължащо се изцяло…

— Знаем на какво се дължи.

— Исках да кажа, ако някой е бил засегнат…

— О, тогава бях силно засегнат…

— Но не и сега, надявам се.

— Сега ще продължа да си върша работата за вас и вашата съпруга, с която не съм се карал. Макар вие да ни казахте, че сте поканили петдесет души, а тук присъстват над седемдесет.

— Това също е недоразумение.

— Доста недоразумения се събраха… Готвех се да питам съпругата ви…

— Няма нужда, питайте мен.

— Успокойте се, исках да я питам дали би желала да уредим таксита за по-късно. Доста от гостите навярно ще оставят тук колите си.

— Направете необходимото — отвърна домакинът и поразхлаби якичката си. — Но повярвайте, случилото се е наистина изключение. Надявам се, че…

— Всичко е наред, мистър Райърдън.

Кати бе успяла да промени ориза с риба, като добави накълцани гъби и картофи. Двамата раздадоха визитки на всички и почистиха къщата до блясък. Когато се събудеха на другата сутрин, собствениците щяха да видят, че домът им е в безупречно състояние. В хладилника си щяха да намерят бутилка изстудено шампанско и кутия портокалов сок. Наредиха шишетата в задната градина, за да няма съмнения относно поръчаното и изпитото количество. Мъти беше изпратил петима приятели, шофьори на таксита. Цяла нощ те разкарваха гости насам-натам и бяха добре възнаградени за работата си. Том и Кати платиха на Джун трите часа допълнителна работа и таксито й до вкъщи, преди да се върнат на „Уотървю“ № 7.

— Влизай — покани го Кати.

— Не, късно е.

— Нийл ще прави едно от следните три неща: няма да се е прибрал, ще спи или ще бъде много щастлив да ни налее по нещо — увери го тя и двамата заизкачваха стълбите.

Нийл се бе затрупал в книжата си.

— О, Кати… — В този момент видя Том и настроението му моментално падна. — Том — промълви разочаровано той. — Как мина? Елате да ми разкажете.

— Не, Нийл, късно е.

— Влез де, щом вече си дошъл. — Той се надигна, извади бири и тримата се настаниха около масата.

Том описа накратко вечерта и пресуши на един дъх бирата си. Преди да си тръгне, на вратата се почука.

— Пиян ли си? — попита с интерес Саймън.

— Къде е Марчела? — осведоми се Мод.

— Не е тук — намеси се Кати.

— Не трябваше ли да питам? Нали каза, че така е възпитано? — Мод наистина бе объркана.

— Няма проблеми — стисна устни Кати.

Настъпи мълчание.

— Ами, ние ще си лягаме…

И близнаците побързаха да се измъкнат, усетили, че нещо не е наред.

 

 

Том подкара към къщи през тъмните, пусти улици. Кати и Нийл наистина работеха здравата — на пръсти се брояха двойките, все още професионално ангажирани по това време на денонощието. На Нийл не му беше лесно всеки втори ден да приютява в дома си тези странни деца. А съпругата му почти не се прибираше и също бе потънала в задължения. Кати го беше разпитвала надълго и нашироко за баща му, но не спомена изобщо за Марчела, която не бе дошла дори да си вземе дрехите.

— Нещо не е наред ли? Ти изобщо не беше тук, когато ти разказвахме за партито.

— Извинявай, но от децата не успях да свърша нищо. Непрекъснато влизаха и задаваха въпроси за какво ли не. И за домашното, и къде да си сложат мръсните дрехи.

— Все пак е напредък. В началото хвърляха всичко по пода.

— Не може да продължава така. Ако трябва, ще увеличим сумата на Мъти и Лизи.

— Те не го правят за пари. Договорихме се да им осигуряваме и малко почивка.

— А на нас кой ни дава почивка? Толкова неща трябва да се вършат и обсъждат, а с теб нямаме и една минутка, за да поговорим.

— Окей, сега имаме.

— Сега не се зачита.

— Е, аз пък съм щастлива да си говоря с теб след напрежението. Но ти си уморен…

— Просто тази работа, която трябва да свърша… Голямото дело от предната седмица…

— Не, става дума за работа. Бих могъл… Още не е сигурно, но може би ще ми предложат страхотен пост… — Младата жена съзерцаваше с отворена уста съпруга си, докато той я осведомяваше за комитета, който работел съвместно с Комисията за бежанците на ООН. — Е, не е назначение в ООН, а по-скоро като участник в група под неговата егида…

— Извинявай — прекъсна го тя. — Да не искаш да ми кажеш, че мислиш да приемеш предложената ти в чужбина работа сега?

— Не веднага.

— А кога?

— След пет-шест месеца, предполагам. Ако изобщо излезе нещо, но ти го съобщавам отсега.

— Шегуваш ли се?

— И аз самият се смаях, като научих. Обикновено назначават хора с по-голям опит, но те смятат, че…

— Нали не искаш от мен да захвърля всичко и да те последвам в Африка, само защото са ти предложили работа там?

— Не е задължително да е Африка. Представи си Женева, Страсбург, Брюксел.

— Ти си адвокат, това е твоята работа. Да защитаваш хората, да ги спасяваш, да ги представляваш. За такова нещо изобщо не е ставало дума, Нийл, то никога не е влизало в плановете ни.

— Ти още не знаеш… И ще ти хареса много, никога досега не си имала възможност да пътуваш.

— Напротив, забрави ли, че те срещнах в Гърция?

— Но това беше ваканция.

— За теб може би. За мен беше работа. Аз готвех в онази вила.

— Скъпа, та това бе работа в стил Мики Маус за през лятото.

— Сега Мики Маус има компания — заяви тя.

— Но нали не очакваш…

— Какво?

— Моментът не е подходящ, късно е.

— Какво не мога да очаквам…

— Моля те, така започват скандалите.

— Да, започват с недовършени изречения.

— Нямах представа как ще завърши въпросното изречение — отвърна той.

— Да го довърша ли аз? Според мен то ще звучи така: не можем да очакваме, че ще се откажа от делото и мечтите на живота си, така както и аз не мога да очаквам подобно нещо от теб.

После си легнаха и спаха толкова далеч един от друг, че дори пръстчетата на краката им не се докосваха. А когато на другата сутрин той излезе, забравил напълно обещанието си да закара близнаците на училище, Кати се престори на заспала.

 

 

Том отиде във фирмата в по-добро настроение — състоянието на баща му се подобряваше. Майка му се извини за прибързаните думи, били последица от преживения шок. Семейство Райърдън изпрати съобщение, че сметката за кръщенето е наред и ще бъде изплатена следобед. Завари и бележка от Марчела, в която тя пишеше, че научила от Шона за инфаркта на мистър Федър. Изпращаше своите най-добри чувства и изказваше надеждата, че вече е по-добре. Повечето новини бяха добри. С изключение на молбата на Марчела засега да не я търси. Нямаше отговор и от брат си. А когато Том съобщи, че мистър Райърдън иска да плати в брой, Джеймс Бърн не остана доволен.

 

 

Щом се върна в „Стоунифийлд“, Том си пусна една любима песен, в която се казваше, че животът и на други хора е така объркан, като неговия собствен. На вратата се позвъни. Беше Марчела.

— Имаш ключ — промълви той пред домофона.

— Не бих го използвала, освен ако… желаеш да вляза и да поговорим. — Том натисна бутона, но тя не влезе. — Имам предвид наистина да поговорим.

— Та аз те чаках през всичките тези дни, часове, минути, секунди… ще се качиш ли при мен?

— Том, исках да разбера как мина кръщенето и да ти кажа: знам, че ме обичаш, че и двамата направихме глупави грешки…

Том разбра, че тя плаче и вече не му пукаше дали тя също бе разбрала, че той самият плаче, защото вече тичаше надолу по стълбите.

 

 

На другата сутрин се обади жената от партито, чието лице бе изцапано с шоколад. Тя пожела да ги наеме за честването на сребърната им сватба. Джералдин пък им осигури да приготвят обяд за група брокери на недвижимо имущество, които искаха да пробият в пазара на вили и за тази цел организираха парти в испански стил. От болницата се обадиха, че бащата на Том е по-добре и скоро ще се прибере вкъщи. Изслушаха съобщението от Джо, който се обаждаше от Манила, най-после научил за баща си и питаше за състоянието му, тъй като щял да остане на Филипините още две седмици. Джеймс Бърн потвърди датата за урока по готварство и заяви, че винаги плащал предварително и с чек, тъй като бил против сивата икономика. Кати получи e-mail от сестра си Мариан с молба да подсигури пищно тържество за сватбата й през август. От театъра им писаха, че вероятно ще имат нова поръчка за тях. И допълваха с изненада, че всички са останали доволни от предишната им проява. Кати получи писмо от Хана Мичъл, свекърва й я канеше на обяд в „При Куентин“, за да обсъдят затрудненията в своите взаимоотношения.

Светът сякаш беше станал по-добър, а нещата при тях като че ли потръгваха.