Мейв Бинчи
Аленото перо (10)

Девета глава
Септември

След сватбата животът трябваше да се върне към нормалния си ритъм. А нормалното невинаги беше лесно. Том така и не завърши писмото си до Марчела. Беше се оказал напълно прав — наистина нямаше какво повече да й каже. Тя не си взе довиждане с него, преди да замине за Англия. При едно от ранните си утринни посещения в кухнята на „Хейуърдс“ научи, че напуснала козметичния салон и щяла да работи като манекен. Джералдин прочете във вестника, че Фреди Флин и съпругата му Полин купили голяма къща извън Дъблин, с двайсет и четири стаи и осем акра земя. Съпругът на Джун, Джими, падна по време на работа, естествено при изпълнението на поръчка, за която трябваше да му бъде платено на ръка и съответно нямаше застраховка. И сега се възстановяваше на легло. Джо Федър даде голяма част от стоката си на един младеж, който успя да я разпродаде и след това напусна страната, без да си плати сметките. Мъти имаше нужда от пари за прегледа и лечението на Хувс, затова взе назаем от спестяванията на Лизи, като я увери, че ще й ги върне, тъй като избраният от него кон щял да спечели със сигурност, което в крайна сметка се оказа доста несигурно. Джеймс Бърн се ядосваше по десетина пъти на ден, задето не бе притиснал в прегръдките си онова наранено, затворено момиче, и не бе поплакал заедно с него за изгубеното време и преживяната мъка. Старият Барти писа, за да съобщи, че се връща и се надява да отседне за няколко дни у Кенет Мичъл, който му изпрати студен отговор, че времената били трудни и тъй като при последното си посещение старият Барти им бил задлъжнял много, ново гостуване било невъзможно. След това получи на свой ред още по-студено писмо, в което Барти съобщаваше, че си бил възвърнал богатството, но ако не е добре дошъл в „Дъ Бийчис“, нямало да прави въпрос. Уолтър Мичъл получи последно предупреждение, както се изрази чичо му Джок. Още едно закъснение или ранно тръгване и нямаше да работи повече при него. Изражението на Джок накара младежа да повярва, че този път заплахата е сериозна. Нийл и Кати отложиха с още няколко дни новината за бебето и не казаха нито на Мъти и Лизи, нито на Джок и Хана.

И тогава, най-неочаквано, Хана се обади и обяви, че ги кани в „Оукландс“.

— Много мило, Хана, някакъв специален повод?

— Не, защо трябва да има такъв? Искам да кажа, все пак това е синът ми… и неговата съпруга, така че няма нужда от специални поводи.

— Разбира се — отвърна Кати, която никога досега не бе канена на вечеря у тях.

— А приготвяте ли храна, която хората да сервират сами… Имам предвид, в брошурата пише…

— Разбира се, кажи ми какво искаш.

Хана искаше фазан в йенска тенджера. Приготвянето на двете птици, които някой бе подарил на Джок, отне цяла вечност, накрая всички в „Аленото перо“ я проклинаха. Но някои неща бяха по-важни от други, заяви Кати, и едно от тях беше да нямаш неприятности с Хана Мичъл.

— Уморена ли си? — попита Нийл, когато се качиха в колата и тръгнаха към къщи.

— Не особено. Защо?

— Въздишаш.

— Винаги въздишам.

— Храната беше хубава.

— Благодаря — отвърна невинно тя.

— Ти ли я приготви? — попита изненадано съпругът й.

Кати го изгледа. Разбира се, че тя бе приготвила вечерята, именно заради това не им поднесоха изгоряло говеждо и сладолед, залян с ликьор. Но нямаше никакъв смисъл да му обяснява тия досадни подробности.

Нийл й разказа за проекта за бездомните. Говореше за нещо, което предлагали двамата със Сара, а другите отказвали. Мислите на младата жена се понесоха в съвсем друга посока; когато бременността й напреднеше толкова, че да не може да си върши работата, би могла да започне уроци по готварство във фирмата. Малки групи от осем до дванайсет богати, самотни жени като Хана, която не знаеше какво да прави с времето си. Интересно как бе минала вечерята на Джеймс Бърн, така и не го беше питала. Нийл продължаваше да говори и да обяснява, Сара била казала това и онова. Той изглежда се виждаше често с нея, но никога не носеше новини от близнаците, Мод и Саймън представляваха само част от ангажиментите на Сара.

 

 

Джералдин се интересуваше дали „Аленото перо“ би могло да се погрижи за вечерното парти в „Гленстар“.

— Тематично ли е партито? — попита Том.

— Тя си търси нов богат приятел, да приготвим нещо сладичко — отговори Кати.

— Какво ужасно мнение имаш за нея.

— Нищо подобно, това са нейни думи. Фреди Флин се върна окончателно при съпругата си, ако си забелязал, той даже не работи с нейната рекламна фирма, което е наистина прекалено.

— Да не би да покани и танцьори и да създаде впечатление за кабаре?

— Не. Том, не се ли нагърбваме с прекалено много ангажименти?

— Кати, с Джун ще свършим повечето работа. Успокой се, трябва да приемеш, че занапред ще се уморяваш все повече.

Тя му се усмихна. Беше чудесно, че не се налагаше да се прави на по-уверена, отколкото беше в действителност.

 

 

Следващият прием на Фреди Флин мина изключително добре. Този път сервираха пунш с ром в черупки от кокосови орехи, пускаха записи на Боб Марли, а Джун бе окачила на врата си гирлянди от цветя, което бе по-скоро хавайски, отколкото карибски обичай.

— Как е прелестната ти леля? — попита Фреди.

— Чудесно. Ще те видим ли на голямото й парти идната седмица? — попита Кати с невинна усмивка.

Както се надяваше, новината го шокира.

— Другата седмица май няма да съм тук, да, точно така — излъга той.

— Е, в такъв случай следващия път — заяви бодро младата жена.

 

 

Сара се появи в „Дъ Бийчис“, за да се увери, че подготовката за новата учебна година върви според плана. Кей я гледаше объркана. Учебници, тетрадки, униформи, поправка на обувките при обущаря, подстригване. Все неща, които правеха всички нормални хора.

— Има да се върши толкова много — въздъхна Кей Мичъл. — Наистина няма край, нали, Сара?

— Няма край, мисис Мичъл. Да направим ли списък?

 

 

Мъти бе извел Хувс на разходка, когато срещна случайно Джи Ти Федър.

— Каква трагедия стана заради онези вандали, дето съсипаха фирмата на Том и Кати — въздъхна Джи Ти.

— Не съм чувал нито дума за такова нещо — отвърна Мъти.

Двамата изразиха единодушното си мнение, че днешните деца са потайни и неискрени.

— Просто трябваше да ми кажат, за да могат хората ми да се заемат с оправянето на мястото — обясни недоволно Джи Ти.

— Е, определено ти си по-информиран от мен — отговори Мъти и тези думи доставиха голямо удоволствие на събеседника му.

 

 

— Защо не ми каза? — попита Лизи.

Дъщеря й се смути. Толкова неща не й беше казала. Кое точно имаше предвид?

— И разбраха ли кой го е направил?

— Не, все още нямат никаква представа.

— Застраховани ли сте?

— Разбира се.

— В такъв случай не е това причината да се съсипваш от работа и да изглеждаш толкова зле.

— Мамо! — Изпита прилив на благодарност и нежност към майка си. Щеше да й каже за бебето, но това означаваше още една тревога за нея.

 

 

Днес Джеймс Бърн дойде във фирмата и каза, че застрахователната компания няма да плати в близко бъдеще. Още месеци наред трябваше да плащат наем за скъпото оборудване. Дори да се скапваха от работа, едва ли щяха да видят печалба, нищо чудно дори да бъдат на загуба.

 

 

Гостната на Джералдин се изпълваше с хора. От кухнята Кати зърна Джеймс Бърн, облечен в най-хубавия си костюм, който побърза да си намери някое по-закътано местенце.

— Хей, той не е от твоя калибър — предупреди тя леля си.

— Ако не бях инвестирала толкова много в теб, щях да те изхвърля на минутата от балкона. Мистър Бърн е тук, защото е съветник на нашия домсъвет при наемането на различни видове услуги за сградата. Една от живеещите тук дами го познава отдавна, още когато е живял в Голуей, и сега, след като се пенсионира, той работи на няколко места на час. Действително помага много и е изключително учтив.

На Кати й беше приятно да го види. Когато обстановката се поуспокоеше, щеше да го попита как е минала вечерята с непознатата дама.

 

 

Джун се приближи до Питър Мърфи, хотелиер и голям приятел на Джералдин.

— Прекрасно парти, нали, мистър Мърфи? — възкликна тя.

— Така е, скъпа — отвърна резервирано той, с вид на човек, който я вижда за първи път в живота си.

— Онзи Питър Мърфи май изобщо не ме харесва — оплака се тя малко по-късно на Кати.

— Според мен той все още си пада по домакинята.

— Защо тогава тя не се върне при него, след като съпругата му се пресели при Господ, а нейният приятел вече не иска да чуе за друга жена?

— Нямам представа. Попитах я, но тя заразправя някакви глупости, че никога не се връщала назад. Нямах представа какво иска да каже.

— Виж кой идва — кимна Джун към вратата.

— О, Боже — прошепна Кати, когато видя Джо Федър.

 

 

Шона се запъти към прозореца, където стоеше Джеймс Бърн.

— Съжалявам, не знаех, че ще бъдеш тук — каза тя.

— Аз също не знаех — отвърна простичко той.

— Иска ми се да ти върна жеста.

— О, моля те, не се чувствай задължена…

— Какво ще кажеш да обядваме заедно в „При Куентин“ през седмицата?

— Но, Шона, там е много… — Не довърши мисълта си.

Тя обаче явно разбра какво имаше предвид.

— Аз пестя непрекъснато, за да си позволя да живея на такова елегантно място и от време на време да се храня в скъпо заведение. Ще ми бъде приятно да бъдеш мой гост. Избери деня.

— Ще бъда горд и щастлив да се срещна с теб в сряда.

— Ще резервирам маса за един часа — заяви тя и го остави.

 

 

— Добре ли си, Том? — попита Джо, имитирайки лондонски акцент.

— Добре съм, друже — отвърна със същия бодър тон младият мъж.

Двамата се гледаха мълчаливо, без да знаят какво да си кажат.

— Страхотно място за парти — рече най-сетне Джо.

— Нали? Какво ще пиеш?

— Никога повече няма да пия, Том. Повярвай ми.

— Тежка нощ ли си имал?

— Не, но сигурно съм бил пиян в деня, в който дадох на онзи гангстер всички дрехи.

— Чух нещо — отвърна неопределено Том.

— Слушай, няма да ти преча на работата. Какво ще кажеш да обядваме заедно като трезвеници и да си поплачем на раменете?

— Аз обаче искам да отидем някъде, където предлагат наливна бира, и няма да участвам в плача, а само ще предложа рамото си.

— Окей — отвърна Джо.

 

 

Телефонът иззвъня. Вдигна го Джун.

— Моля те, Джун, обажда се Фредерик Флин. Би ли я помолила да поговори с мен от спалнята, няма да я отнемам дълго от приятелите й.

— Веселбата е в разгара си, мистър Флин, не мислите ли, че…

— Веднага, Джун, моля те.

Джералдин влезе в спалнята и вдигна слушалката.

— Да, Фреди? — рече любезно тя.

— Трябва да съм бил луд. Не мога да живея без теб, ти означаваш прекалено много за мен.

— Моля?

— Чу ме добре. Ще й кажа и на нея.

— Какво точно смяташ да казваш на Полин?

Гласът й беше леденостуден.

— Ами, ще й кажа, че трябва да прекарвам известно време в Дъблин всяка вечер след работа, че няма да се прибирам в къщата, която се намира извън града…

— О, Фреди, само ще разстроиш Полин и в крайна сметка няма да постигнеш нищо.

— Обичам те, Джералдин. Голям глупак се оказах, след като казах, че се отказвам от теб.

— Не си казвал такова нещо, Фреди, и двамата се съгласихме, че връзката ни е изчерпана.

— Но това не е вярно… поне за мен. — Настъпи мълчание. — Джералдин?

— Да, Фреди, тук съм, но имам гости и трябва да се връщам при тях.

— Знам, половината град си поканила. Не смяташ ли, че и аз трябваше да бъда сред тях?

Стори й се разстроен. Но не трябваше да се размеква. Той бе взел своето решение. Не й се беше обадил, за да каже, че е готов да остави Полин. Или дори да я предизвика. Просто я помоли да задоволява самолюбието си с някоя и друга открадната нощ и то от време на време, докато съпругата му размаха отново камшика. Той бе най-сърдечният и забавен от всички мъже, които бе имала, но беше слаб, а тя нямаше намерение да прави компромиси и да се обвързва с объркана и трудна връзка, при която той вечно щеше да си гледа часовника.

— Ти винаги ще означаваш нещо повече за мен, Фреди, но трябва да вървя — отговори тя, затвори телефона и се върна при гостите си.

 

 

— Кон, можеш ли да занесеш този поднос? Искам да поседна.

— Разбира се, много си бледа, Кати!

— И погледни дали елегантните бани на Джералдин са свободни.

Младежът се върна след секунди.

— По-близката е свободна, подпри се на мен, Кати.

— Благодаря, Кон, истински войник си.

Влезе и се заключи.

Първите гости вече си тръгваха. Бяха поразчистили в кухнята. Влезе Джун с купчина чинии.

— Кати е в банята, не изглежда добре — докладва Кон.

— Ти донеси другите чинии, аз отивам да проверя какво става. — Младата жена се приближи до банята. — Кати, отвори веднага вратата.

— Джун, махай се, върви в другата тоалетна.

— Искам тази и ще чукам и викам, докато ме пуснеш.

— Ти си луда, махай се.

— Кати! — изрева Джун.

Отвътре веднага се чу щракване.

— Връщай се, Джун — промълви безсилно тя. — Не можем да провалим ангажимент като този.

— Какво има? Само ми кажи.

— Усетих болка, но няма кръвоизлив. А сега ще се върнеш ли при другите?

— Абсолютно никакво кървене ли нямаш?

— Буквално две капки, но само ако специално ги търсиш.

— Трябва да легнеш.

— Сега? Насред партито? Ти си луда!

— В спалнята за гости и то незабавно — нареди Джун и прибра всички кърпи, които намери в банята.

Кати тръгна послушно към спалнята, издържана със завиден вкус в лилаво и небесносиньо, с пурпурен килим и висящ таван в същите цветове.

 

 

Джун се приближи до Питър Мърфи.

— Мистър Мърфи, дали сред присъстващите има лекар?

— Да не би в кухнята да е станала злополука?

— Има известна криза, но не искам да притеснявам домакинята…

И двамата погледнаха към Джералдин, тя разговаряше оживено с някакъв висок мъж, който изглеждаше захласнат по нея.

— Не познавам и половината тук — заяви Питър Мърфи. — Точно се канех да тръгвам. Струва ми се, че новият й приятел е лекар.

— Защо ти е доктор? — Том имаше изумително остър слух.

— Кати лежи в спалнята за гости.

Той се озова веднага там.

— Кати, казвай какво да правим?

— Том, не знам дали да тръгвам за болницата или да лежа неподвижно.

— Боже, в теб ли е мобилният ти телефон?

— В чантата ми в кухнята, но недей да звъниш…

В този момент връхлетя Джун.

— Оказа се, че има лекарка.

Това бе една от живеещите в „Гленстар“, дребна усмихната индийка. Тя се ориентира незабавно в положението, седна на стола, който й предложи Джун, и хвана ръката на младата жена.

— В коя седмица си?

 

 

Джералдин разбра, че нещо не е наред, но положението било овладяно. Взе си довиждане с Ник Райън, който притежаваше верига от заведения за химическо чистене из целия град. Тя обясни, че не трябва да го обсебва, а той сподели, че не му се тръгва, но наистина нямаше никакво желание да говори с когото и да било другиго. Забеляза, че Питър Мърфи я наблюдава. Но нямаше да се връща назад. Никакво връщане назад в миналото, както бе повтаряла многократно на Кати, не че тя я слушаше. И къде беше тя, между другото? Партито беше странно и донякъде пълно с изненади. Джеймс Бърн и Шона Бърк се познаваха отдавна. Приятната съседка, доктор Саид, която бе казала, че ще се отбие само за един час, все още беше тук заедно с най-закоравелите любители на партита. Фреди се обади, за да я помоли да се върне при него. Питър Мърфи се държеше изключително ревниво и собственически. Не беше зле за едно момиче, което щеше да навърши скоро четирийсет години. Тогава видя, че доктор Саид се запъти към спалнята за гости и изведнъж осъзна защо не бе виждала племенницата си през последните един-два часа.

 

 

Кати им каза номера на мобилния телефон на Нийл едва в болницата. А когато той пристигна, всичко беше свършило.

Том, Джун и Кон разтовариха буса в двора на фирмата, измиха, почистиха и подредиха. Джералдин обеща да им се обади, когато има новини. Два часа по-късно тя им съобщи, че Кати е изгубила бебето. Джун дори не се опита да избърше сълзите си. Том и Кон отидоха в един бар и изпиха по три руски водки.

Кати беше непреклонна. Не искаше никой да знае къде се намира. Нямаше смисъл да казват на родителите си, тогава трябваше да отговаря на обвиненията им, че е прекалила с работата. С други думи, сама си беше докарала кръвоизлива.

Нийл подкрепи напълно желанието й. Нейно и само нейно бе правото да решава. Джералдин също бе прекрасна, тя дори си донесе книжа, върху които да работи, докато е край леглото й.

— Опитай се да поспиш и се успокой, аз ще бъда до теб, момичето ми — рече тя и впери невиждащ поглед в далечината, докато племенницата й лежеше, бледа и изнемощяла, в болничното легло.

 

 

— Мис Бърк е запазила маса за двама.

— Оттук, мистър Бърн.

След всички тези години Бренда Бренан все още не можеше да свикне с какви невероятни партньори се появяваха хората в заведението й. Кой можеше да предположи, че тези двамата се познаваха?

— Реших, че тук има по-малка опасност да станем прекалено емоционални и да се развикаме — рече Шона.

— Така е, ресторантът не е известен с креслива обстановка.

С храната поръчаха по чаша вино.

— Не трябваше да казвам, че вие сте ме научили да не обичам, май прекалих — започна неуверено младата жена.

— Моля се на Бога да не се чувстваш винаги така.

— Можеш ли да ми обясниш какво точно се случи? Няма да те прекъсвам.

И той й заразказва с тих глас историята. С Юна не можели да имат деца. Ходили на всички възможни изследвания, но нищо не им помогнало. А по това време все повече момичета, които раждали без брак, задържали своите бебета и макар това само по себе си да бе достойна за възхищение постъпка, желаещите нямало откъде да ги вземат. Социалните служби обаче се стремели да осигуряват деца от трудни семейства, като винаги наблягали на факта, че им се дават „назаем“, временно. Те трябвало да бъдат наясно, че ще се грижат за детето само докато стане възможно да бъде върнато на биологичните му родители. В дома на Шона имало проблем. Родителите й били заминали от Дъблин в западната част на страната, за да започнат всичко отново, но не излязло нищо. Майка й и там намерила пласьори на наркотици и дори в много отношения положението се оказало още по-лошо, тъй като била далеч от роднините си, които я подкрепяли. Бащата на Шона не бил образец за сила. И така семейство Бърн получило момиченцето, сестрите и брат й били пръснати при роднини. И те я обикнали, човек не можел и да мечтае за по-прекрасно дете. Говорели й за родителите й, но за нея те били някакви неясни фигури. Годините минавали, Шона тръгнала на училище и си намерила първите приятели.

— Кари и Бейб — промълви тя.

В училище установили, че е изключително умна.

— Ти стоеше и ме учеше часове наред. Никога не съм била особено умна, Кари и Бейб също не бяха, нито пък сестрите ми. Успехът ми се дължеше на твоите усилия, ти учеше заедно с мен и ми обясняваше отново и отново.

— Спомняш ли си? — попита я Джеймс.

Сервитьорът им поднесе предястията. След като той се отдалечи, Джеймс й разказа как често излизали да купят палто за Юна или обувки за него самия, но вместо това виждали нещо подходящо за Шона и…

— Не се опитвам да ти кажа колко сме харчили, за да ми благодариш — имахме предостатъчно пари. Просто да знаеш, че ти беше център на живота ни и всяко едно решение в дома ни беше съобразено с теб. Повтарям, не търся благодарност… искам да знаеш каква огромна празнина остави в живота ни, когато се наложи да си заминеш.

В годината, когато я върнали, били планирали пътуване до Лондон и посещение в музея на науките.

— Не знаех — учуди се младата жена. — Никога не съм ходила.

— Искахме да бъде изненада, но след като се наложи да се върнеш, не ти казахме.

— Наистина ли трябваше да се върна, Джеймс?

— О, Шона, трябваше, а на нас ни казаха, че най-доброто, което можем да направим за теб, е да не плачем и да не ти казваме колко много ще ни липсваш. Увериха ни, че ще бъдеш с твоето семейство, че и без нашите стенания и страдания ще ти бъде достатъчно трудно, затова се преструваме пред теб, че новината е страхотна.

— А аз винаги съм мислела, че за вас беше облекчение да се отървете от мен.

— О, Шона, детето ми, как може да си мислила такова нещо. Нали не говориш сериозно?

— Какво друго ми оставаше? Всеки ден чаках писмо от вас. Вие пишехте редовно на приятелите си и аз вярвах, че ще пишете и на мен.

— Казаха ни да не го правим, за да не те разстройваме.

— Нямаше как да се разстроя повече. Милиони пъти си припомнях онзи ден. Нямаше сълзи, когато си тръгнах. Аз плаках. Помня как повтарях, че искам да остана, а вие стояхте безмълвни и твърдяхте, че това е желанието на всички ни и непременно трябва да кажа на майка си и сестрите си колко се радвам да ги видя.

— Аз ще ти разкажа за този ден, а след това ще ми разкажеш ти. Колата тръгна и ние я изпратихме, но ти не се обърна нито веднъж.

— Мразех ви, задето ме дадохте просто така.

— Когато се прибрахме вкъщи, предложих да си направим чай, а Юна попита: „И за какво?“ Какъв смисъл имаше да слагаме чайника или даже да ставаме сутрин, след като ти вече нямаше да бъдеш с нас? Времето минаваше, Юна седеше в кухнята и гледаше към градината, а аз стоях във вестибюла и съзерцавах вратата. И тогава, след около половин час, тя дойде при мен във вестибюла и възкликна: „Джеймс, случи се нещо странно — всички часовници спряха. Спряха на шест без петнайсет.“ Аз й отговорих, че наистина е шест без петнайсет, а тя ме попита дали е шест сутринта или следобед. Това беше началото, Шона, съзнанието й започна да блуждае от този ден, тя мислеше, че си си отишла преди пет-шест часа, че наближава полунощ. Изведох я навън и й показах небето, включих радиото, но тя твърдеше, че си тръгнала преди часове…

— А беше толкова умна и начетена…

— Последният ни разговор беше в нощта преди твоето тръгване. Искаше да избягаме някъде с теб, да си сменим имената, да заминем за Англия, да започнем отначало. Отговорих, че не можем да направим такова нещо, че ще трябва да се крием непрестанно и пак рано или късно ще ни открият и ще те вземат.

— Искала е да избягате?

— Аз също исках, Шона, но как можех да продам къщата, да си намеря друга работа, да работя нещо, за да ви осигурявам и да се представям под фалшиво име? Щяха да ни търсят навсякъде; това е сериозно нещо — да откраднеш дете. А след като не можехме да направим това, което искаме, изглеждаше най-разумно да постъпим така, както трябва.

— Разбирам — промълви тя.

— Разрешиха ни да ти пишем, ако ти ни пишеш, но така и не получихме писмо от теб. Разкажи ми сега ти…

Шона помълча известно време и той зачака търпеливо. И тя се сети, че така беше и някога. „Татко ще почака, докато си събереш мислите“ — уверяваше я неизменно той.

— Беше летен ден, слънцето светеше в гърба ни през цялото време, докато пътувахме към Дъблин. Аз стоях на задната седалка, а двете жени, за които не знаех, че са социални работнички, си говореха. Сигурно са били мили, но на мен тогава изобщо не ми беше до тях. Спряхме в един град по пътя и те ми донесоха бургер с чипс, но макар да бях гладна, го изхвърлих. Така или иначе, стигнахме вкъщи; жената, която казаха, че ми била майка, изглеждаше отчайващо. Дългата й сплъстена коса не беше мита от седмици, пушеше непрекъснато. Тя ме погледна и каза: „Ще си прибереш ли нещата?“ Това е всичко, което каза; не ме беше виждала десет години и ме посрещна по този начин.

— Ти какво отговори?

— Не казах нищо. — Мълчанието помежду им се проточи, но не беше неловко. — След няколко дни разбрах какво трябва да правя — трябваше да се махна оттам; вие не ме искахте… така поне мислех, значи трябваше да се справя сама. Реших, че мога да го направя чрез училището. И така започнах живота, който водя и днес — живот на работохоличка. Сестрите ми не правеха нищо друго, освен да повтарят, че съм с големи претенции, но затова пък имах страхотни учители. Казах на една от тях, мисис Райън, че положението вкъщи е лошо. Отговори ми, че положението вкъщи винаги е лошо, просто светът е устроен така, затова реших, че на нея също не й е било лесно като малка. Едва години по-късно разбрах, че всъщност е имала страхотно детство. Тя ме учеше да пиша на машина през обедните почивки и ми позволяваше да се упражнявам на пишещите машини в училището. Имах и други превъзходни преподаватели, почти никой от учениците не учеше, затова им беше приятно да видят някой, който полага усилия, вместо да се занимава с кражби на дребно в магазините или да забременее на шестнайсетгодишна възраст.

— А когато напусна?

— Те искаха да работя в една фабрика. Отказах. Бях на шестнайсет години. Исках да завърша средното си образование. Майка ми бе започнала да се дрогира отново, но на мен не ми пукаше. Имах нужда само от място, където да уча, вече разполагах със собствена стая, тъй като сестрите ми си бяха отишли. Стараех се да отделям всяка седмица малка сума от помощите и вечер да сготвям по нещо — картофи, леща, евтини ястия. Понякога тя беше в състояние да изяде купичка супа, но в повечето случаи изобщо не си правеше труда. А аз мечтаех за университета. Успехът ми бе висок, но единственият начин да се измъкна оттам, бе да си намеря работа, затова започнах да работя в деня, в който приключих с изпитите.

— И какво направи?

— Махнах се от къщи и започнах в една туристическа агенция. За шест месеца научих всичко, което може да се научи за тази професия. Получих хубаво място в друга агенция. Отидох на две почивки — в Италия и Испания. Единствените в живота ми. Ходила съм няколко пъти в командировки в Лондон, но никога не съм си позволявала друга почивка. След това работих в магазин за дрехи, после — в хотел, и когато се откри свободното място в „Хейуърдс“, бях готова за него.

— Ами… майката?

— Посещавах я всяка седмица… Както виждаш, все пак бяхте успели да ме възпитате. И да ме научите как да се държа. Понякога тя беше така дрогирана, че почти не ме познаваше, в други случаи — депресирана. Носех й супа, понякога я изяждаше, друг път я намирах плесенясала. Аз не бях единствената мъченица — сестрите ми също я навестяваха. Не сме се карали, никога. Те просто ми се надсмиваха. Наричаха ме „лейди Боклук“. Не им отговарях, с времето ми станаха напълно безразлични, както впрочем и аз на тях. Сега, като ги срещна, ми се струва, че са непознати. Когато ги видях на погребението, си дадох сметка, че не знам нищо за тях, както и те за мен. — Джеймс извади хартиена кърпичка и си избърса очите. — Най-после си осъзнал, че не трябва да се използват платнени кърпички за многократна употреба. С мама все ти повтаряхме, че ще бъдеш последният човек на Земята, който ще продължи да ги използва…

Спря рязко. Беше нарекла мъртвата му съпруга „мама“. Двамата протегнаха ръце един към друг.

— Каква съсипия — промълви той.

— Безкрайно съм ти благодарна, че се свърза с мен.

— Е, аз се научих да приготвям три вечерни менюта, засега сме опитали само едното, остават още две — каза Джеймс, като се питаше дали не бе отишъл твърде далеч.

— В събота? — предложи Шона. — Не помня откога не ми се е случвало… очаквам с нетърпение събота вечерта.

 

 

— Утре се връщам на работа — обяви Кати.

— Не е ли прекалено рано?

— Но те казаха, когато се почувствам добре, аз вече съм добре.

— Опасно е…

— Изхвърлих всичко, което може да се изхвърли. В мен няма вече нищо от бебето.

Нийл потрепери. Нямаше намерение да се преструва, че това дете не е съществувало.

— Смятам, че не си се възстановила напълно — възпротиви се той.

— Психически — да, но тялото ми е добре и има нужда от работа.

— Ще се прибера рано — обеща младият мъж.

— Не, не става дума за това.

— Знам, че вероятно не трябва да се казва, но…

— Тогава не го казвай.

— Но ти не знаеш какво ще кажа.

— Знам, и моля те, не го казвай.

— В съда няма да се отървеш с подобни доводи.

— Тук не сме в съда.

— Остави ме да довърша. Исках да кажа, че в много отношения тази тъжна история ни разтърси, накара ни да се вгледаме в себе си и да разберем накъде сме се запътили. И аз никога повече няма да предположа, че ти би пожелала да захвърлиш всичко и да ме последваш там, където ме отведе кариерата ми. Това е, което исках да кажа. Добре ли е?

— Чудесно.

— Значи все пак не си знаела какво смятам да кажа.

— Мислех, че ще се опитваш да ме увериш как случилото се е за добро, но ти не го каза точно с тези думи.

— Не съм казвал нищо подобно и ако си спомняш, нарекох историята „тъжна“. Къде тук виждаш уверения, че всичко е за добро?

— Но ти го мислиш, Нийл — промълви тъжно Кати.

— Значи първо ме изправяш пред съда за това, което съм щял да кажа, а когато не го казвам, ме изправяш пред съда заради онова, което смяташ, че си мисля.

Имаше искрено наранен вид.

— Съжалявам, Нийл, когато бъде изречено по този начин, наистина звучи ужасно. Не съм имала намерение да стане така.

— Нито пък аз съм имал намерение да бъда безчувствен. Почивай повече — подхвърли вече от вратата той.

На Кати й се искаше нещата да се върнат към нормалното си състояние, но изглежда нямаше начин двамата със съпруга й да разговарят за случилото се, без да я обземе желание да крещи. Хладният му, логичен, адвокатски подход направо я подлудяваше. Искаше двамата да поплачат заедно над умрялото бебе, но Нийл отново отиваше да се занимавах чуждите нещастия, без да си дава сметка, че най-голямото се случи в собствения му дом. Ако можеше да прояви поне една десета от същата загриженост, всичко щеше да бъде наред.

 

 

Във фирмата се зарадваха, като я видяха. Никой не каза, че случилото се е за добро.

— И така, какво ново?

— Една наближаваща стоте двойка, която иска да се жени другия месец — отговори Джун.

— Е, не можем всички да се омъжваме на седемнайсет години — засмя се Кати.

— И вероятно ще постъпите разумно — въздъхна приятелката й.

— Какво ще кажете за църковната зала?

— Прекалено е голяма за тях, не знаят колко човека ще поканят. Може би петдесет, но може да се ограничат и с половината.

— Както виждам, не бъкат от приятели.

— Това е най-приятната двойка, която съм срещал — заяви простичко Том. — Ще дойдат днес; ще видиш, че ще ти харесат.

И се оказа прав.

 

 

Стела О’Брайън и Шон Клиъри бяха в средата на петдесетте и се бяха запознали преди година в курса по бридж за начинаещи. Все още бяха безнадеждни в тази игра, но затова пък — безкрайно предани един на друг. Съществуваше обаче един проблем.

— При коя сватба не съществува поне един проблем — отвърна със симпатия Кати.

При тях той беше в децата на Шон и Стела. Те не гледаха особено благосклонно на предстоящата сватба. Синът и дъщерята на Стела бяха решили, че майка им ще си остане вдовица завинаги, ще гледа внуците си и ще им остави къщата си. Трите дъщери на Шон също бяха решили, че баща им ще си остане вдовец и след време ще се изнесе от къщата, която ще бъде продадена и парите — разпределени между момичетата. Щяха да го приемат поред в домовете си и на всяка една от тях се падаха по четири месеца годишно. Двойката, разбира се, не разказа всичко това на Кати. Тя слушаше, кимаше и си отбелязваше наум всички места, където не трябваше да се проведе сватбеното тържество.

— Всичко това сигурно ви се струва много странно, мис Скарлет. Искам да кажа, вие сте млади хора и сигурно водите нормален живот, където всичко върви като по часовник — извини се Стела.

— Ни най-малко, на сутринта на сватбата си не знаех дали ще дойде някой друг, освен петимата ми най-добри приятели и леля ми.

— Разкажете ни нещо повече — помоли Шон.

— Ами, майка ми и баща ми дойдоха, както и малкото роднини, които не бяха емигрирали. Повечето роднини на Нийл не се появиха, освен баща му и майка му, които приличаха на два айсберга. Сега, като се върна в спомените си, смятам, че беше чудесно. И с вас ще стане така. А сега ми кажете къде бихте искали да се организира сватбеното тържество?

— Знаете ли хотел „Холи“ в Уиклоу? — започна Стела.

— О, да — отговори младата жена. Там бе съобщила на Нийл за бебето. — За жалост те не правят сватби, вече сме питали.

Кати погледна Стела О’Брайън, която бе платила депозит за нова рокля в „Хейуърдс“. След това към бъдещия младоженец, който й бе купил златен пръстен с келтски дизайн и непрекъснато повдигаше дланта й, за да му се възхити.

— Ще ви намеря нещо подобно на хотел „Холи“ — обеща тя и се изправи.

 

 

— Не мога да го направя, мис Скарлет, нямаме нужните ресурси — отговори мис Холи.

— Оставете това на мен, мис Холи. Ще наемем мястото от вас, ще си свършим работата и ще си отидем, без да разберете, че сме били тук.

— Те роднини ли са ви или ви изнудват по някакъв начин?

— Запознах се тази сутрин с тях, но, да ви кажа истината, не бях добре. Направих спонтанен аборт и днес всъщност е първият ми ден на работа и се чувствам някак си по-уязвима. А те бяха толкова мили и казаха, че искат място, което да прилича на вашия хотел… А тъй като и на мен тук ми харесва, разбрах много добре какво имат предвид.

— И на вас ви харесва, на вас и вашия съпруг?

— Точно така, това място върши чудеса за нас.

— Но не ги извърши последния път — вгледа се в нея мис Холи.

— Какво имате предвид?

— Последния път със съпруга ви сте говорили за бебето. Каза ми го Бети, една от сервитьорките.

— Да, така е, но всъщност не сме казали на никой друг…

— Ние също. Можете да наемете, каквото искате за сватбеното тържество, мис Скарлет.

— Няма да съжалявате, мис Холи.

 

 

— Сега остава само да измислим менюто за Стела и Шон — обяви Кати, когато се върна в „Аленото перо“.

— Какво искаш да кажеш? Първо, трябва да намерим мястото, а това се оказа много трудна задача предвид всички ограничения.

— О, вече е организирано. Мис Холи се съгласи.

— Там ли ходи днес?

— Тъй вярно.

— Аз си мислех, че ще се справим без нея, Том, но сега разбирам колко съм се лъгала — ахна от изненада Джун.

 

 

— Нито дума от тези деца — каза Мъти.

— Предполагам, че животът в „Дъ Бийчис“ е толкова хубав, че вече нямат време за нас.

— Кати каза, че човек не може да живее там — изръмжа съпругът й.

— Знаеш какво е мнението й за семейство Мичъл.

— Миналата събота не дойдоха и не сме чули дори дума от тях — добави разстроен Мъти.

— Е, аз се обадих на Кати и тя каза, че двамата са достатъчно големи, за да решават сами.

— Според мен те просто нямат пари за билети, това е.

— Изобщо не го споменавай — нареди Лизи.

— Разбира се, че няма — отговори Мъти и седна да напише писмо до мистър Саймън и мис Мод в „Дъ Бийчис“: „В случай че съществува някакъв проблем за придвижването ви между двете жилища, прилагам 5 (пет) лири. Ние сме си винаги тук… М. и Л. Скарлет.“

 

 

— Уолтър?

— Да, татко?

— Обаждала ли се е… онази социална работничка за нещо?

— Защо?

— Близнаците миналата събота не ходиха при мистър Мъти, или както там му беше името, на „Сейнт Джарлат“.

— Ами сигурно им е омръзнало.

— Всъщност мисля, че нямаха пари за автобуса.

— Значи са си изхарчили джобните пари?

— Изобщо не са ги получавали, разбираш ли, старият Барти ме остави малко натясно.

— О, Боже, бъди предпазлив. Онази Сара и Кати са истински трън в крака.

— Знам. Затова да бъдем нащрек.

Младежът взе пощата и видя някакво странно писмо, адресирано до близнаците. Отвори го внимателно. Може би ставаше дума за смехотворните изисквания от социалните служби и с баща му трябваше да бъдат осведомени. Намери петте лири и ги пъхна в джоба си. А писмото и плика хвърли в огъня.

 

 

Джок Мичъл се отби в „Дъ Бийчис“. Децата си пишеха домашните на масата.

— Къде е татко ви? — попита той.

Те обясниха, че старият Барти се обадил, за да уреди отдавнашен спор и баща им отишъл да се види с него, за да отпразнуват края на свадата.

— А майка ви?

— Тя очевидно се разстроила и излязла по магазините. На Джок Мичъл не му допадна новината, че снаха му е излязла. Точно така бе започнало пиенето й — просто бе отишла на един определен щанд в супермаркета.

— И всичко тук е наред, така ли?

Близнаците се спогледаха и кимнаха не особено убедено. Чичо им Джок не идваше да ги вижда често, можеше да не се появи месеци наред.

— Ти при татко ли си дошъл?

— Не, всъщност исках да видя къде Уолтър държи компютъра си. — Децата предполагаха, че го държи в стаята си, но тя бе заключена. — Каза, че го използва всяка нощ, затова го взе от офиса.

Мод и Саймън се спогледаха отново. Никога не бяха чували характерните за един компютър звуци, но усещаха, че е по-добре да не дават никаква информация, затова погледнаха неразбиращо чичо си. Те бяха наистина забавни малчугани. Съжаляваше, че не допаднаха на Хана. Можеха да дойдат в „Оукландс“ и да играят на люлките край големите дървета… По всичко изглеждаше, че здраво работещият му син и неговата не по-малко отдадена на кариерата си съпруга скоро нямаше да ги дарят с внуци, а Аманда бе заявила изобщо да не се надяват на такова нещо от нейна страна. Нямаше нужда обаче да усложняват нещата; Кенет си бе открай време странна птица, а съпругата му беше нестабилна от първия ден. По-разумно беше да стои по-надалеч от тях. Джок въздъхна: определено не бе успял да го постигне в случая с Уолтър. Вече нямаше никакъв шанс да го остави в офиса. Нийл, който винаги защитаваше онеправданите и слабите, най-неочаквано го посъветва да изхвърли момчето. Джок подозираше, че племенникът му е откраднал компютъра и го е продал, но нямаше никакви доказателства и едва ли щеше да ги получи от тазвечерното си посещение в „Дъ Бийчис“.

— Да кажем ли, че си идвал, за да се видиш с Уолтър? — попита Саймън.

— Или да не казваме нищо? — додаде Мод.

— Мисля, че е по-добре да не казвате нищо.

Помисли си да им даде по две лири, както се правеше някога с децата. Но днес може би щеше да изглежда прекалено покровителствено, а и нали всичко ставаше по твърдо споразумение. Най-много да обърка нещо. Затова измъкна ръка от джоба си пред гледащите го с надежда деца и си взе довиждане с тях.

 

 

Джералдин вечеряше в „При Куентин“ с Ник Райън. Бренда Бренан само й кимна учтиво, когато влязоха. Никой не можеше да предположи, че са приятелки. Някои мъже се чувстваха заплашени, ако жената, с която се срещаха, беше по-известна от тях самите. Джералдин се възхищаваше от подобен професионализъм. Тя самата също го практикуваше. Преди срещата с Ник Райън беше изчела доста материал за химическото чистене в Ирландия.

— Не знам как го прави Джералдин — каза Бренда Бренан на съпруга си Патрик в кухнята. — Отново е с някакъв богат, красив джентълмен, който мърка насреща й и козирува.

— Да, но няма безопасен и стабилен съпруг, на когото може да разчита като теб — утеши я Патрик.

И какво от това, помисли си Бренда. Тя не печелеше от сравнението с Джералдин.

— Нито страстен, изобретателен, темпераментен главен готвач като мен — добави той.

Това вече бе по-близо до истината.

 

 

Мисис Бари щеше да отсъства известно време от „Дъ Бийчис“, заминаваше за три седмици при дъщеря си.

— Заредила съм с консерви за вас, а на млекаря е платено до края на месеца.

— Благодаря, мисис Бари.

— Знаете ли… майка ви не е добре. Трябва й лекар. Ще се обадя на Сара, за да й кажа.

— Ние ще се обадим на Сара — извика Мод.

— Имаме да й казваме и други неща, така че ще й съобщим за мама.

— Е, в такъв случай тя ще се погрижи.

Близнаците не се обадиха на Сара. Идването й само разстройваше всички, за пет минути положението ставаше по-добро, но след нея се влошаваше. По-добре беше да не идва изобщо. А когато се обаждаше, за да пита всичко ли е наред, те я уверяваха, че е отлично.

 

 

Сара срещна Нийл на публичната лекция за бездомните.

— Радвам се, че всичко е наред в „Дъ Бийчис“ — рече тя.

— Така ли?

— Не си ли ходил скоро там?

— Не, имахме други грижи. Слушай, трябва да ти кажа, тъй като ти беше от малкото, които знаеха, че Кати е бременна — тя направи спонтанен аборт.

— Съжалявам — промълви младата жена.

— Да, но никой от семейството не знае, така че…

— Разбирам.

— И в много отношения…

— Знам, в много отношения може би е по-добре, тъй като моментът беше неподходящ; сега все още имаш шанс да приемеш онази работа в чужбина.

— Май няма да я приема.

— Но и тук има предостатъчно работа — заяви Сара, доволна, че той няма да заминава.

Изгледа го с нескрито възхищение. Той й се усмихна. Хубаво беше, когато някой те смята за велик.

 

 

Кати реши да се обади на близнаците. Дори взе телефона, но мисълта, че може да попадне на Кенет Мичъл, я накара да се откаже. Припомни си първите дни след сватбата им с Нийл. Наистина ли се бе опитвала да се хареса на ужасни хора като него, да привлече Кенет и Кей на своя страна в битката срещу Хана? Надяваше се, че не е било така. Цялата тази битка й се струваше толкова отдавнашна и маловажна. Какво, между другото, означаваха точките, спечелени срещу свекърва й? Нийл беше абсолютно прав в това отношение. Колко глупава е била тя самата, след като бе развявала дребните си победи като някакви трофеи. Щеше да се обади на близнаците, когато приключеха със сватбата и можеше да им отдели достатъчно време.

 

 

Саймън и Мод седяха на кухненската маса. Бяха обядвали със сардини и зрял фасул от консерви, които бяха много приятна комбинация. Събраха боклука и го оставиха пред градинската порта на „Дъ Бийчис“. Запазиха един вестник за всеки случай, ако им се наложеше да си почистят обувките за училище. Той беше пълен със съобщения за предстоящи конни надбягвания. Мъти бе казал, че ще ги заведе на тях, за да усетят какво е истинско конно състезание. Но от него нямаше ни вест, ни кост. Близнаците предполагаха, че се е отказал от тях, както им се бе случвало вече толкова много пъти.

 

 

— Не мога да разбера защо тези деца не ни се обаждат — рече Мъти. — По време на сватбата не се отделяха от нас.

— Може би нямат пари — отговори Лизи, която не знаеше за банкнотата от пет лири.

— Нямат нужда от пари, за да вдигнат телефона — въздъхна възрастният човек. Беше им изпратил петарката, която възнамеряваше да заложи на един кон. И същият този кон бе спечелил при съотношение трийсет към едно.

 

 

Дъщерята на Стела О’Брайън дойде в „Аленото перо“. Висока, бледа, на около двайсет и пет години, с недоволен вид; не им допадна още от пръв поглед. Подобно на всяка друга жена тя огледа Том с нескрито възхищение и потайна усмивчица. Но това не й помогна.

— С тази сватба се занимава предимно Кати, говорете с нея.

Младият мъж им занесе кафе в предната стая и побърза да се измъкне. Мелани изглеждаше силно нажалена.

— Надявам се, знаете, че майка ми не е червива с пари.

— Никой от нас не е, мис О’Брайън, затова огледахме внимателно разходите и тя и годеникът й останаха доволни.

— Не става дума за цената.

— Какво ви притеснява в такъв случай?

— Броят. Бедната ми майка смята, че ще дойдат петдесет човека, за да видят как се омъжва за онзи търсач на пари. Направо се е побъркала.

— Е, тя предупреди, че броят не е съвсем сигурен и ние сме го взели предвид.

— И още как! От наша страна са поканени двайсет и осем човека и аз мога да ви уверя, че двайсет от тях няма да дойдат, най-много осмина… Не знам колко смята да кани той, но от това, което чувам, и неговите близки не са особено очаровани.

Кати бе обзета от непреодолимото желание да стане, да се пресегне над масата и да зашлеви Мелани О’Брайън с такава сила, че да я събори на пода. Но се сдържа.

— Боже мой? Нима семейството на мистър Клиъри също има нещо против?

— Така чух.

— Защо не се срещнете с тях?

— Не искам да имам нищо общо с тях, не ща даже да се приближавам до тях.

— Ами парите на майка ви. Ако и неговите, и вашите роднини не дойдат, тогава имате пълно право за парите.

Кати поемаше голям риск, но реши, че си заслужава.

— Дори нямам представа къде живеят.

— Бих могла да ви дам адреса и телефонния номер на мистър Клиър от нашата документация. Мисля, че една от дъщерите му живее с него.

— Много мило от ваша страна, мис…

— Скарлет… Кати Скарлет.

Оставаха й само около четирийсет секунди добро настроение.

— Просто… не виждам защо се захващате…

— Харесах майка ви и не ми се иска да хвърли толкова пари на вятъра, а по този начин вие ще ми дадете точната бройка и ние ще се съобразим с нея. — Докато говореше, надраска набързо адреса на Шон Клиъри и веднага след това почти изтика посетителката си през вратата. После се върна в кухнята. — Дайте ми веднага нещо, да си излея яда върху него — извика тя.

Джун измъкна торбата с чистото пране. Кати заудря с юмруци по салфетките, покривките и кърпите.

— Олекна ми — заяви най-сетне тя.

— Какво беше това? — поинтересува се Том.

— Току-що украсих физиономията на мис О’Брайън, без да се налага да ме арестуват — обясни доволно съдружничката му.

— А смеем ли да попитаме какво точно й каза?

— Рискувах, Том, и ако не стане нищо, обещавам да поема цялата вина.

— Би ли ни ориентирала малко… да добием представа за какъв риск става дума?

Той се смееше, очевидно не беше притеснен. Но все още нямаше представа какво бе направила.

— По-добре да не знаеш — отговори Кати.

 

 

Джо Федър извади таблата.

— Хайде, татко, аз водя с една игра, имаш възможност за реванш.

— Глупава игра — обади се майка му. — Не знам защо си губите времето.

— Ела да седнеш срещу татко. Аз ще ви гледам.

Тя седна и започна да играе. Съзнанието на Джо политна надалеч. Оказа се, че поделянето на товара за общуването със старците не беше чак толкова страшно, както предполагаше. Беше започнал тези посещения, за да помогне на Том, да облекчи задълженията му и продължи да го прави, защото се чувстваше гузен заради Марчела. Но вече нямаше нищо против! Прекараното време не му тежеше, никой не го разпитваше за начина му на живот. Който напоследък бе направо монашески и щеше да продължи да бъде такъв, докато си върнеше парите от онзи негодник. А това щеше да стане всеки момент, нямаше да позволи на онзи хитрец да се измъкне току-така… Новините от Англия не бяха блестящи. Негов познат срещнал Марчела и тя казала, че няма търпение да се прибере у дома.

 

 

Мелани О’Брайън уреди среща с Шийла, най-малката дъщеря на Шон Клиъри. Двете бяха единодушни, че бракът е смехотворен и е резултат единствено от самотата на родителите им.

— Защо иначе щеше да ходи в онзи покер клуб? — попита Мелани.

— Аз мислех, че играят вист.

— Какво ще кажеш, ако им обещаем по-често да бъдем с тях. Дали ще помогне?

— Според мен вече е късно.

— И така, ще ходиш ли или няма да ходиш?

— Не знам, не съм сигурна. Не искам да кажа нищо срещу майка ти; сигурна съм, че е добър човек, но баща ми е направо страхотен и не искам да направи някоя глупост.

— Значи може и да отидеш?

— Ами, ако е решил твърдо да го направи и ще бъде щастлив да ни види на сватбата, сигурно ще отидем… е, не особено охотно, но все пак ще отидем. А ти?

— Аз няма да отида, но майка ми няма нужда да се омъжва отново.

— А брат ти? — поинтересува се Шийла.

— Той е същинско мамино момченце, готов е да направи всичко за едно потупване по рамото.

— Значи според теб ще отиде?

— Вероятно — отвърна неохотно Мелани.

— Е, ако нейните роднини ще идват, тогава, честно казано, не бихме искали татко да бъде самичък — отговори Шийла.

— Значи отиваш на сватбата?

— По-добре да отида, вместо да го нараня.

— Мелани се начумери още повече.

— И, разбира се, ако ти отидеш, другите също ще отидат, имам предвид лелите, чичовците и всички останали.

— Извинявай, Мелани, но ти попита, а аз действително не мисля, че можем да ги спрем — заяви Шийла.

 

 

Кати отиде в „Дъ Бийчис“.

— В договорката не ставаше дума за постоянни посещения — рече Кенет Мичъл.

— Дойдох да видя братовчедите си, нима това е престъпление?

— Те не са твои братовчеди.

— Може и да си прав. Но въпреки това бих искала да ги видя.

— Страхувам се, че ги изпусна.

— О, така ли, и къде са те?

— Нямам представа.

Младата жена присви очи.

— Сега вече наистина стигаме до споразумението. Във всеки момент трябва да знаеш къде се намират.

— Отидоха при майка си в болницата.

— Пак ли е влязла?

— Само за малко. Утре се връща, те отидоха да й занесат чисти дрехи. — Кати извади мобилния си телефон. — Какво ще правиш?

— Това, което трябваше да направиш ти — ще известя Сара.

— Наистина преиграваш.

— В коя болница?

— Изобщо не е твоя работа.

— Нямам намерение да измъчвам съпругата ти. Исках само да взема децата и да ги доведа.

— Не е нужно, чувам ги, че се прибират — каза начумерено той.

Близнаците я поздравиха хладно.

— Съжалявам, че майка ви не е добре.

— Не сме й казали ние — промълви Саймън и погледна виновно към баща си.

— Нито дума — потвърди сестра му.

— Но вие трябваше да съобщавате на мен или на Сара, когато положението тук се променя, смятахме, че сте достатъчно големи, за да разберете споразумението.

Децата сведоха глави.

— Ако не са се оплакали, значи са щастливи тук — заяви самодоволно Кенет.

— Въпреки това трябва да известя Сара. Такава е договорката, Кенет.

— Ти какво се месиш така, където не…

Близнаците побързаха да излязат в градината. Кати ги последва. Седнаха на малката пейка край бараката.

— Нали виждаш, става по-зле, когато кажем — обясни Саймън.

— По-добре да си мълчим — доуточни Мод.

— Защо не отидохте да видите Мъти и съпругата му Лизи? — Младата жена се усмихна, тъй като използва техния начин на изразяване. Те я погледнаха виновно. В крайна сметка успя да изкопчи истината, просто нямаха пари за билети. — Но татко ми каза, че ви е изпратил пет лири. Защо не ги използвахте?

— Пет лири ли? — попита Мод.

— Не сме ги получили — добави брат й.

Двамата се спогледаха. Кати изобщо не се усъмни в думите им. Петте лири не бяха стигали до тях. Бръкна в чантичката си.

— Той искаше да ги получите вие, сигурно са се изгубили.

Децата я изгледаха невинно. Те все още бяха във възрастта, когато вярваха, че нещо може да се изгуби по пощата.

 

 

— Нали са пълни клоуни? — попита Нийл същата вечер.

Тя го погледна неразбиращо. Какво имаше предвид — правителството, застрахователната компания, библиотеката за правна литература, съдебната система, вестниците.

— Онези глупаци в „Дъ Бийчис“. Татко ми каза, че Уолтър задигнал компютър от офиса, от Сара разбрах, че близнаците нямат какво да ядат, а Кей се е върнала в лудницата.

— Отишла е само за преглед.

— Дори така да е — отвърна с досада той.

Много й се искаше да му припомни, че именно той се бореше да получат обратно децата. Именно той бе настоявал Саймън и Мод да се върнат при своите кръвни роднини, вместо да живеят на „Сейнт Джарлат“ или „Уотървю“, където все се намираше кой да ги наглежда. Но не смяташе да води война по този повод, затова не сподели гласно мислите си. Каза му само за банкнотата от пет лири.

— Предполагам, че онзи глупак Уолтър е развил свойството да усеща парите през пликове. Вероятно ги е взел той — заяви нехайно Нийл.

Съпругата му усети как в гърдите й се надига вълна на гняв срещу Уолтър. Сега пък бе присвоил пари от баща й. Пари, които майка й бе спечелила с чистене по хорските къщи. И които в крайна сметка се бяха озовали в представител на семейство Мичъл. Очевидно чувствата й се изписаха върху лицето й, защото Нийл попита:

— Добре ли си?

— Нищо ми няма.

— Прекалено рано се върна на работа.

— Нищо подобно, работата ме отвлича от размислите за това и онова.

— Като стана дума за това…

Не трябваше да го остави да я ядоса сега. Намеренията му бяха добри, но тези дни всичко я вбесяваше. Може би възнамеряваше да я попита дали могат да се любят, но тя определено не беше в настроение. Или пък да продължи да твърди, че работата й е прекалено уморителна, тя обаче можеше да контролира емоциите си само на работа. Съпругът й можеше да каже десетки неща, които да я изнервят, макар намерението му да не беше такова. А преди никога не ставаше така.

— Да ти разкажа за сватбата, която подготвяме — прекъсна го тя.

Нийл сви рамене. Съпругата му започна да обяснява историята на Стела и Шон, но той не я слушаше.

— Е, как според теб трябва да постъпя? — попита внезапно тя.

— Във връзка с какво точно?

— Във връзка с музиката. — Усмихна се. Все още не бе споменавала за музиката.

— Ще разбереш, когато я чуеш.

Нищо чудно, че беше добър адвокат, успяваше да се изправи светкавично на крака.

— Имаш право. Освен това си прав и за умората ми, Нийл, затова си лягам.

Лежа дълго с отворени очи. Никой не й беше казал, че ще бъде така. Толкова празно.

 

 

— Кати закъснява тази сутрин — отбеляза Джун.

— Нали търси музика за сватбата — отговори Том.

— Не е ли невероятна? Аз не бих се ориентирала откъде да започна.

— Според мен и тя не знае, само твърди, че ще разбере, когато я чуе. Аз лично нищо не разбирам.

Кати вървеше по „Графтън Стрийт“. Тази сутрин се събуди с необяснимо чувство за вина. За какво се чувстваше виновна? Не беше виновна за спонтанния аборт. Защо тогава й се струваше, че някак си предава всички в своя живот? Щеше да си изясни всичко, ако разполагаше с малко повечко време. Като например да убеди Том за два дни отпуск; той наистина изглеждаше уморен. Или да закара майка си с буса на еднодневна обиколка из магазините, да покани Джералдин на четиричасов обяд в „При Куентин“, да заведе близнаците и Хувс в „Холи“, те никога не бяха отсядали в хотел, а „Холи“ приемаше и кучета. Ами Нийл? Какво можеше да направи за Нийл, за да подобри положението. Отговорът не дойде така лесно, както в останалите случаи. И тогава ги чу — цигулки и акордеони. Бяха шестима музиканти, които свиреха на улицата и събираха пари в една шапка. Щяха да изглеждат великолепно в зимната градина в хотела на Холи. Обърна се към Джоузеф, този от шестимата, чийто английски беше най-добър, и му обясни, че иска валсове и стари песни за любовта.

— Нямаме скъпи дрехи, за да свирим на сватба в хотел.

— Няма никакво значение. Знаете ли „Целувката си е целувка“? — Той каза нещо на другите и те я изсвириха. И още няколко песни в същия стил. — Имате ли как да се придвижите до Уиклоу? — попита младата жена, като почти не смееше да се надява. Оказа се, че всеки от тях има микробус. — Страхотно — възкликна тя. — Къде да ви намеря?

Те й дадоха адреса на едно общежитие, а тя им даде петдесет лири депозит.

— Откъде знаете, че няма да вземем парите и да си отидем преди сватбеното тържество? — попита Джоузеф. — Задръжте си лирите.

— А вие откъде знаете, че не съм някоя побъркана и няма никаква сватба? Задръжте ги.

След което тръгна нататък по улицата, като си тананикаше една от току-що изсвирените песни.

— Хей, сама ли си говориш — извика насреща й Шона. — Това е добър признак.

— По-лошо — сама си пея. По-добре ме дръжте под ключ.

 

 

Два дена преди сватбата се обади Мелани.

— Майка ми каза, че сте наели състав… Тя ли ще плаща?

— Тя и Шон бяха на мнение, че точно това е групата, която искат — отговори Кати.

— Ходила в общежитие за бежанци, за да слуша как свирят някакви безделници…

— Мелани, извинявай, но някой звъни на вратата; ще се върна след минутка.

Кати стана и обиколи три пъти стаята, след което отиде при своя съдружник.

— Съжалявам, Том, но ще проваля цялата сватба, просто има хора, с които не мога да разговарям. Обажда се Мелани, притеснена, че оркестърът е прекалено скъп… Можеш ли да говориш с нея?

— Не, не и не.

— Да, да и да, умолявам те. Тя има нужда от твоята убийствена сексуалност. Само кажи нещо по-секси и тя ще омекне в ръцете ти.

— Ти какво й каза?

— Че трябва да отворя вратата, тъй като някой звъни.

Том взе телефона.

— Мелани О’Брайън, как си? Кати я хванаха на вратата. Кажи какво да направя за теб, но първо обещай да запазиш един танц за мен в сряда вечерта.

— Голям измамник е — засмя се Кати.

— Но е артистичен — отвърна Джун. — Доколкото разбирам, тя вече не мърмори за цената на оркестъра, нали?

 

 

Във вторник се обади Мод.

— Извинявай, не искам да те бавя.

— Наистина, страшно съм заета — отговори Кати.

— Само… нали каза, че трябва да се държим като големи.

— Казвай какво има, Мод?

— Значи не искаш вече лъскане на съкровищата, така ли?

— Не, засега не.

— Но, Кати, когато ти ни даде онези пет лири от Мъти, ние отидохме при Мъти и съпругата му Лизи и те казаха, че някои от вашите съкровища били откраднати…

— Да, но ти не се тревожи.

— Спомням си колко ти харесваше онова сребърно нещо, което наричаше „купа за пунш“. Видях нещо подобно в бараката в нашата градина. Тя обикновено е заключена, но днес влязох и си помислих, че може би ще ти бъде приятно да ги използваш вместо твоите, така че бих могла да попитам татко…

— Не питай нищо засега, Мод, тук сме затънали до гуша в работа; ще ти се обадя по-късно.

— И преди си казвала така, но после не се обаждаш.

— Божичко, Мод, не ми натяквай, моля те…

— Съжалявам.

— А след като приключим с тази сватба утре, ще дойда да ви видя. Обещавам.

 

 

— Кой беше? — попита Том.

— Мод. Може би не бях толкова търпелива, колкото трябва, но тя все говореше за някаква купа за пунш.

— Какво?

— Каза, че била скрита в градинската им барака в „Дъ Бийчис“.

Изведнъж двамата се спогледаха.

— О, Боже! — Кати притисна длан към устните си.

— Уолтър — промълви Том.

Този ден като че ли всичко отнемаше два пъти повече време от обикновено. Просто не можеха да намерят пет минути, за да поговорят за Уолтър. Трябваше да се концентрират върху съобщението от рибарския магазин, че рибата, която бяха поръчали вчера, не е доставена, тъй като снощният улов бил слаб. Том бе забравил да помоли месаря да нареже месото на кубчета и това означаваше още половин час. Кати бе уредила сватбената торта, но сладкарят не искаше да я достави до Уиклоу. Обясниха им сопнато, че го правят само в Дъблин, а не от другата страна на луната. Кон имаше зъбобол и отиде на зъболекар. Джун съобщи, че Джими се побъркал и настоявал да се прибере преди полунощ, затова помоли Том или Кати да му се обадят. Люси сподели, че се скарала с родителите си. Хора, които никога не им се обаждаха, решиха точно днес да нарушат свещеното правило. Джо Федър поиска да разбере дали брат му може да се срещне с него тази вечер, за да пребият злосторника, който му бе отмъкнал стоката. Лизи се обади да съобщи, че снимките от сватбата на Мариан са пристигнали и били много хубави. Предлагаше им да ги донесе, за да ги видят. Джеймс Бърн се обади за една сметка и се наложи да направят справка в счетоводната книга. Нийл попита кога ще поканят на вечеря онзи човек от Брюксел. Нямаше време да му каже за Уолтър.

Том отиде предварително в хотела, а пътьом остави Кати в църквата. Тя бе взела назаем една шапка от Джералдин и бе закачила на ревера си букетче цветя. Отвън стояха две отделни групички. Кати се приближи към групата, в която не видя Мелани О’Брайън. Роднините на Шон Клиъри си шепнеха нещо и клатеха глави. Младата жена се представи и се постара да запомни няколко имена, след това се присъедини към другата групичка. И двете страни се съпротивляваха, но не можеха да направят нищо, тъй като жената с шапката ги принуди да се ръкуват. Тогава пристигна Шон. Никой от семейството му не го прегърна. Той влезе в църквата. Кати едвам се сдържа да не ги срита всички подред. После се появи Стела, изглеждаше прекрасно в роклята и сакото в синьо и сребристо. Носеше малка синя шапчица и огромни сребърни обеци.

Том вече бе взел всичко в свои ръце, когато пристигнаха в хотела. Щом влязоха, гостите бяха посрещнати с шампанско.

— Как мина в църквата? — прошепна той.

— Малко мрачно. Оркестърът тук ли е?

— Да, имат доста ексцентричен вид.

— Не си ги чул как свирят.

— Може и никой да не ги чуе. Поговори с тях, все се натъквам на онези, които не говорят английски.

— Расист…

— Не знам кой е езикът им? — не се предаде младият мъж.

— И аз нямам представа, отивам при Джоузеф — обяви бодро тя.

— Кати?

— Какво?

— Свали тази шапка, сложи си униформата, от теб се очаква да работиш тук — засмя се той.

Джоузеф разбираше от сватби; каза, че в предишния си живот работел в хотел.

— Разбра ли защо тази сватба се нуждае от по-особено внимание? — попита тя.

— Да, ще трябва да заместим липсата на разговори с музика.

— Да се надяваме, че ще е само в началото.

Тъй като никой не беше сигурен кой ще дойде, бяха решили да направят шведска маса. Гостите на Шон се наредиха от едната страна, а на Стела — от другата. Люси и Кон разливаха виното щедро, но докладваха, че мнозина поставили твърдо длани върху чашите си. А една от дъщерите на младоженеца заяви, че няма да достави удоволствие на противниковата страна да я види пияна. Храната се приемаше добре, дочуха се дори неохотни комплименти. Мазурките, полките и каквото още свиреха хората на Джоузеф действително прикриваха факта, че това не е от най-веселите сватбени празненства. Малко по-късно Том ги събра около тортата, а групата на Джоузеф изсвири няколко предупредителни акорда. Шон се изкашля.

— Когато моята съпруга Хелън почина, и когато съпругът на Стела, Майкъл, почина, и двамата помислихме, че животът е свършил за нас. И тогава ни бе даден втори шанс. Няма да бъде същото. Никой не може да замени Хелън и Майкъл и не се и опитва, но искаме да ви благодарим, че днес дойдохте да отпразнувате с нас щастието, което изживяхме в миналото и което, надявам се, ни очаква и в бъдеще. Този ден нямаше да означава нищо за нас със Стела, ако децата на Хелън и Майкъл, и роднините и приятелите не бяха дошли да ни изкажат своите благопожелания, затова бих искал да ви помоля да вдигнем тост за приятелството и бъдещето, а след това се присъединете към нас на дансинга.

Музикантите засвириха бавен валс и се обърнаха към гостите, за да ги подканят да излязат. Шон поведе Стела. В този момент обикновено присъстващите ръкопляскаха и разменяха топли усмивки. Никой не се присъедини към тях. Младоженката се опита да ти насърчи.

— Не ги моли, не ги моли — промълви Кати.

— Свали си престилката — нареди Том.

И сам смъкна тениската със символите на „Аленото перо“, която носеше над ризата си. Кати не бе танцувала никога досега с Том. Беше забравила колко е висок, главата й не стигаше дори до рамото му. Когато танцуваше с Нийл, бяха на еднаква височина. Том ухаеше на сапун.

— Страхувам се да погледна, танцува ли някой друг? — прошепна тя.

— Кон и Люси са тук, но мисля, че е време да сменим схемата. — Пусна я внезапно и се насочи към Мелани О’Брайън. — Хайде, Мелани… обеща ми — извика той.

Младата жена се изправи и пое ръката му. Кати от своя страна измъкна един червендалест мъж от групата на Шон, Джун избра сина на Стела, Кон и Люси също се разделиха и поканиха други хора. Макар и постепенно, постигнаха целта си — изкараха присъстващите на дансинга. Сега Том танцуваше с булката. Стела вдигна усмихнатото си лице към своя партньор.

— Никога няма да мога да ви се отблагодаря. Пожелавам ви в бъдеще да бъдете благословени с децата си.

И погледна към Кати. Подобно на повечето хора, тя също бе решила, че двамата са женени.

— Кати е омъжена за един адвокат, а аз… аз все още търся — обясни Том.

— Надявам се да намериш някоя чудесна жена.

— Аз се надявам да бъда щастлив като вас с Шон… Когато се оженя, ще си спомня за този ден, но сега трябва да те върна в неговите обятия и да се захващам на работа.

Мис Холи зацъка възхитено, като видя безупречно почистената кухня, благодари им за храната, която й бяха оставили в хладилника.

— Вие двамата сте жив пример за цялата кетърингова гилдия — заяви одобрително тя. — И ако решите да празнувате и друга сватба тук, ще приема с радост…

— Задръжте си похвалите, мис Холи — каза Том. — Микробусът не може да тръгне, ще трябва да прекараме нощта тук. Страшно съжалявам, никога не се е случвало досега…

— Не се притеснявайте, има предостатъчно стаи. Аз трябва да си лягам, а вие останете, колкото искате; имате нужда да разпуснете след цялото напрежение и тичане — рече тя и се прибра.

Том и Кати отдъхваха в кухнята на хотела. Отвориха втора бутилка вино. Наистина можеха да разширят дейността си, ако разполагаха с такова място за сватбени тържества, трябваше да накарат Рики да направи снимки. В сряда следобед можеха да дават уроци по готварство във фирмата, да замразяват във фризера пакети с храна и да ги продават по-късно в „Аленото перо“ или чрез някой магазин. Рано на другата сутрин Том щеше да се обади в „Хейуърдс“, за да каже да извадят от фризера хлябовете, които бе оставил там за подобни случаи.

— Трябва да звънна на Нийл — Кати извади мобилния телефон от чантата си.

Том понечи да излезе, но тя му направи знак да остане на мястото си. Отговори й телефонният секретар.

— Нийл, няма да повярваш, но микробусът се развали и ще прекарам нощта в хотел „Холи“. Не знам по кое време ще го оправят утре, ще ти се обадя сутринта. Надявам се, че при теб всичко е наред; доста късно е вече, а ти не си се прибрал още, но вероятно срещата ви е продължила повече от очакваното. Между другото, сватбеното тържество тук мина добре. Обичам те. Чао.

— Много сте независими и двамата.

— Системата действа, но в момента имаме пикове и спадове. Той мисли, че трябва да отидем на почивка.

— Ами вървете — каза Том.

— Със сигурност няма да ходя никъде. Какво обсъждахме току-що? Идва най-натовареният ни период. Искам ти да си вземеш два дена в най-скоро време, но няма да ми стане приятно, ако точно сега отидеш на истинска почивка.

— Добре, няма — усмихна се младият мъж.

— Да изпием по още една чаша вино, Том. Нека го качим горе.

Кати избра едното легло, изрита обувките си, легна и впери очи в своя съдружник.

— Трябваше да запишем тези идеи. Утре няма да помним нищо.

— Какво да запишем? — Младият мъж седна на другото легло и наля виното. — Гледай да не го разлееш, понапила си се.

— За разлика от теб, който си абсолютно трезвен. Да запишем идеите: уроците по готварство в сряда, замразената храна за фризера…

Остави чашата и заспа веднага. Том я зави. Мислеше да слезе долу и да си намери друга свободна стая, но в последния момент се отказа — все пак ставаше дума за някакви си четири часа.

 

 

Уолтър Мичъл не можеше да заспи. Глупавите близнаци се бяха обадили на Кати Скарлет и й бяха съобщили, че половината от откраднатите й неща се намират в градинската барака. Не можеше да повярва. Откри Мод, докато ровеше там. Едва не припадна, когато чу как Кати щяла да се отбие днес след някаква сватба и малката искаше да види дали в бараката няма още нещо полезно.

— Казвал съм ти никога да не влизаш в моята барака и ти обеща, но и двамата сте ужасни лъжци; нищо чудно, че никой не ви иска.

— Искат ни — възпротиви се Саймън.

— Назовете ми само един.

— И Мъти ни иска, и неговата съпруга — правят двама — отговори момчето.

— Те не искат да се приближите до дома им.

— Той ни е изпратил дори пет лири за билети за автобус, но така и не са стигнали дотук. — Мод бе засегната. — А Мъти ще ни води на конните надбягвания за рождения ни ден.

— А вие казахте ли на Кати, че ровите из моята барака?

— Аз й казах, че там има купа за пунш като онази от нейните съкровища.

Уолтър пребледня.

— И какво ти отговори тя, казвай веднага, глупачке, преди да съм те напляскал.

Сестра му се ужаси.

— Не е казала нищо, Уолтър, каза само, че е заета, но ще дойде след сватбата.

— Прибирайте се веднага в стаите си!

— А ти какво ще правиш? — поинтересува се Мод.

— Напускам тази къща. Не мога да ви гледам и двамата, лъжци такива.

Побързаха да се приберат в стаите си. След малко надникнаха и видяха как големият им брат излезе с куфар в ръка от спалнята си и отиде в градината. Започна да измъква пълни торби от бараката, после дойде такси и той ги качи в него. Наистина заминаваше. Баща им се обади и съобщи, че е срещнал стария Барти, и ще се прибере късно вечерта или може би на сутринта, така че да не алармират полицията да го търси.

— Утре ли ще се прибираш вкъщи? — попита Саймън.

— Наистина си най-уморителното дете, което съм виждал в целия си живот — заяви Кенет Мичъл и затвори телефона.

— Уолтър е прав — промълви момчето. — Наистина не ни иска никой.

 

 

Кенет Мичъл се прибра призори от клуба на стария Барти, където бе дремнал няколко часа в един фотьойл и се почувства освежен. На кухненската маса намери бележка: „Напускаме къщата. Довиждане. Мод и Саймън.“

Обади се на брат си. Той не остана особено доволен, че го будят в седем сутринта.

— Говори с Нийл и Кати, те ще знаят — заяви Джок и затвори телефона.

Нийл изслуша с недоволство обърканата история.

— Обади се на Сара — предложи той.

— Реших първо да говоря със семейството — обясни Кенет.

— Добре, ще се свържа с Кати. Уолтър не знае ли нещо?

— Както изглежда, него също го няма.

 

 

Бети беше дежурна в хотел „Холи“. Тя не можеше да нахвали двамата млади хора, които бяха почистили безупречно. Телефонът иззвъня. Беше много рано за техния хотел. Оказа се, че е Нийл Мичъл, който търсеше съпругата си. Очевидно микробусът се бе счупил и тя бе останала да прекара нощта тук.

— А аз се чудех защо онзи голям бус е все още тук. Почакайте, мистър Мичъл, тя трябва да е в стая девет. Ще ви свържа.

 

 

— Ало — обади се Том Федър.

— Ало? — повтори озадачен Нийл. — Стая девет ли е?

— Да. Кой се обажда?

Том имаше главоболие, беше се събудил час по-късно, трябваше да намери автомонтьор, да оправи буса и да се прибере в Дъблин. Кой беше този, който звънеше и му досаждаше?

— Търся Кати…

— О, Боже, Нийл, какъв малшанс имахме снощи… бусът не помръдна, дори не издаде звук.

Докато говореше, започна да буди Кати в съседното легло.

— Да, Кати ми е оставила съобщение. Къде е тя, между другото? Поисках да ме свържат с нейната стая.

— О, тя е долу, подрежда нещата. Току-що влязох в стаята й, за да й занеса мобилния телефон, канеше се да ти се обади.

— Опитах се да се свържа първо по него. Явно го е изключила.

— Не, батерията е изтощена. Както и да е, да й кажа ли да ти се обади?

Опитваше се да печели време. Междувременно тя се надигна от леглото, разтърси глава и осъзна къде се намира.

— Том, тук настана една криза. Да затворя ли или ще ме прехвърлиш на рецепцията?

— Не — възкликна Том, — не затваряй, виждам я да се качва по стълбите. Кати, Кати — извика той. — Намерих ти телефона тук, в твоята стая, но батерията е изтощена, обажда се Нийл…

Кати разбра много по-бързо, отколкото бе предполагал.

— Нийл, аз съм насред полето, така да се каже, лишена от всякакъв транспорт, не можеш ли ти да се обадиш на Сара?

— Да не са у вашите?

— Те щяха да се обадят, но все пак им позвъни.

— Разбира се, няма и следа от Уолтър.

— Нийл, нямах време да ти кажа. Мисля, че Уолтър е един от вандалите, които изпотрошиха фирмата. Мод видяла нещо в бараката, трябва да я огледаш, нищо чудно да крият там някои от нашите неща. Слушай, ще заредя батерията на мобилния телефон и ще ти се обадя по-късно, за да разбера какво става.

И затвори. Двамата се спогледаха.

— Пъргав ум — заяви тя.

— И ти бързо се ориентира.

— Не беше необходимо, можехме да обясним какво се случи. Нийл щеше да разбере.

— Знам, но така е по-лесно.

— Имаш право. По-малко обяснения. Боже, чувствам се ужасно — въздъхна Кати и влезе в банята. — И изглеждам още по-ужасно — извика отвътре тя, когато се видя в огледалото.

— Какво е станало с децата?

— Избягали са. От всичките триста шейсет и пет дни в годината избраха точно този.

 

 

Но денят едва започваше. След като се наплискаха с достатъчно вода, за да се посвестят, те отвориха вратата към коридора и видяха Бети, която носеше поднос със закуска за младоженците в стая дванайсет. Бети, която само преди месец бе дочула как Кати съобщава на съпруга си, че е бременна, бе истински шокирана. По-късно мис Холи също им се стори не така сърдечна. Очевидно я бяха информирали.

Върнаха се в Дъблин в ранния следобед, но нямаха настроение да изслушат разказа на Джун за това колко се забавлявала в компанията на оркестъра или за спора на Люси с родителите й, задето се прибрала вкъщи с мотора на някакъв мъж. Нямаха време да направят справката, за която ги бе помолил Джеймс Бърн. Нито да изслушат обясненията на Хана Мичъл за писмото, което бе получила от Канада, или на Питър Мърфи, който искаше да организира коктейл напук на Джералдин. Нямаха желание да слушат къде Фреди Флин купуваше вили. Но го направиха, тъй като в това се състоеше работата им. Когато безкрайният ден най-сетне наближи края си, звъннаха двата телефона. Кати ококори към Том уморените си очи.

— Защо ми се струва, че ще ни кажат неща, които не ни се иска да чуваме? — попита тя и вдигна телефона, който бе по-близко до нея.

— Не затваряй, Кати, Марчела се обажда. Моля те, опитай се да убедиш Том да говори с мен, моля те.

Том пък говореше със Сара, която обясни, че със случая се е заела полицията. Мод и Саймън щяха да прекарат втора нощ на улицата.