Мейв Бинчи
Аленото перо (2)

Първа глава
Януари

Годината започна по различен начин в различните къщи.

Том Федър се събуди в апартамента си в „Стоунифийлд“ със схванат врат и болка в раменете. Фотьойлът се оказа неудобен за спане. Извади от хладилника портокалов сок и прикрепи със скоч към чашата едно цвете. Отправи се към спалнята.

— Честита Нова година на най-красивата, свята и всеопрощаваща жена на света.

Марчела се събуди и разтърка очи.

— Не съм нито свята, нито всеопрощаваща. Бясна съм.

— Но не отрече, че си красива, а аз ти простих напълно.

— Няма нищо, което да ми прощаваш.

— И поради това няма да говорим повече по този въпрос. Дори би трябвало да ти благодаря, тъй като снощи открих къщата.

— Какво си направил?

— Знам, че дължа всичко на теб: ако не се беше държала толкова лошо, аз нямаше да напусна партито и никога нямаше да намеря това място. Ще те заведа да го видиш, щом се облечеш, затова изпивай по-бързо елегантната напитка.

— Ако си мислиш, че ще ме накараш да скоча от леглото…

— Абсолютно си права. Аз ще скоча в леглото.

И още докато говореше, започна да съблича изпомачканите си дрехи.

 

 

Телефонът иззвъня.

— Сто на сто се обажда майка ти, за да каже, че гостите са умрели от салмонела.

— По-вероятно е да е някой психиатър, със съобщението, че си приета в заведение за психично болни заради напреднала форма на параноя — отвърна Нийл и протегна ръка, за да разроши косите й.

— Защо не го оставим да си звъни — предложи младата жена, макар че в гласа й се долавяше съмнение.

— Кога сме го правили? — Съпругът й се пресегна под леглото, където се гушеше телефонът. — Сигурно е Том.

Не беше Том, а Джонатан. Нийл се измъкна веднага от леглото.

— Кажи им, че тръгвам.

Кати сложи кафето, докато той се обличаше.

— Нямам време.

— Ще го сложа в термос.

Той се върна, пое термоса и я целуна.

— Много съжалявам, скъпа. Страшно исках да дойда с теб и да видя новото място за…

— Знам. Върви.

— И не подписвай и не приемай нищо, преди наш човек да го е огледал.

— Тъй вярно, господин Адвокат!

— Адресът е в мен. Ако свършим навреме, ще дойда направо там.

— Няма да свършите, Нийл, върви да го спасиш, преди да е станало късно.

Кати го изпрати с поглед от прозореца. Той знаеше, че го наблюдава. Махна й, щом остави термоса на замръзналата земя, за да отвори колата. Джонатан имаше късмет, че Нийл Мичъл бе на негова страна. Съпругът й щеше да се бори до край, така както щеше да помоли някой колега да огледа договора за помещението на кетъринговата компания, което най-сетне бяха открили.

 

 

Джи Ти и Мора Федър се събудиха във „Фатима“, в малката си тухлена къща, разположена на тиха улица. Доскоро наоколо живееха само работници, но напоследък, за неудоволствие на семейство Федър, в квартала се заселиха по-млади и добре платени хора. И това бе привлякло крадците насам.

— Никога не съм предполагала, че ще доживеем още една година, Джи Ти, Господ трябва да ни е пощадил с някаква цел — заяви Мора.

Тя беше висока слаба жена с издължено тъжно лице, на което неизменно бе изписана гримасата на многострадална мадона.

Съпругът й беше висок и широкоплещест, заякнал от дългите години на тежък физически труд. Обветреното му лице на строител винаги изглеждаше по един и същ начин.

— Не сме чак толкова стари, но знам какво искаш да кажеш — съгласи се Джи Ти.

Пресегна се и включи самовара, който се намираше между леглата им. Беше подарък от Том. Според Мора той по-скоро създаваше грижи, вместо да улеснява, тъй като човек трябваше да мие каничката и да налива прясно мляко, но Джи Ти смяташе, че е удобен и спестява слизането до студената кухня.

— Измина цяла година, а няма и намек, че някой от тях ще поеме бизнеса — въздъхна тежко той.

— Или да се задоми, както е повелил Господ.

— Бракът е нещо по-различно. Човек може да се ожени или да не се ожени, но в цялата околия едва ли ще намериш други момчета с готов бизнес, който само ги чака. И какво става — Джо шие рокли чак в Лондон, а Том приготвя кексчета и пастички.

Мора не обичаше да го гледа угрижен.

— Колко пъти съм ти казвала да не си вдигаш кръвното заради него. Той е като всички млади, грижи се единствено за себе си, чакай само да му се родят деца. Тогава набързо ще се озове пред нас, за да попита дали има място в твоя бизнес.

— Дано… — кимна Джи Ти.

Но в сърцето си не вярваше, че подобно нещо е възможно.

 

 

— Е — заяви заплашително Хана, когато двамата със съпруга й се събудиха на първи януари. — Вече е утре. Каза, че ще решиш „утре“.

— Господи, какво хубаво парти беше — изпъшка той. — Усещам го в предната част на главата си.

— Не се изненадвам — сопна се Хана. — Но сега няма да обсъждаме махмурлука ти. Става дума за онези деца. Не желая да остават в къщата.

— Не прибързвай — помоли я Джок.

— Бях изключително търпелива снощи, когато с Нийл обявихте, че ще останат тук. Защото тези зверчета заслужаваха… Сакото на Айлийн никога няма да се изчисти, никога. Един Господ знае с какво са го нацапали…

— За Айлийн ще е късмет, ако наистина не успеят да го изчистят. Изглеждаше като полска мишка — изсумтя Джок.

— Ти направи предостатъчно за Кенет през всички тези години…

— Да, но като помислиш, къде другаде да отидат? Изглежда, той ги е изоставил.

— Не намираш ли, че е прекалено — възпротиви се съпругата му. — На всичкото отгоре са и невъзпитани. Не чух никакво извинение. Дори заявиха, че аз съм казала да си изберат стаята и те предпочели точно тази. Достатъчно е, за да ги разпънеш на кръст. И като капак, да ми се изтърсят така насред празненството.

— Ти не прекали ли с пиенето? — Той хранеше слаба надежда, че тя също страда от махмурлук и би понесла мисълта за един коктейл „Блъди Мери“ на закуска.

— Все някой трябваше да се грижи за всичко — изсумтя презрително Хана.

— Снощи Кати се справи много добре. Чух доста похвали…

— Какво знаят мъжете за онова, което трябва да се прави?

— Тя излъска къщата като нова игла.

Опитваше се да защити снаха си.

— Е, и аз да видя някаква отплата за обучението, което дадох на майка й.

Хана никога нямаше да каже нищо хубаво за Кати. Джок се предаде. За някои неща просто не си заслужаваше да се бориш, особено когато в главата ти блъскат чукове.

 

 

В седем часа Джералдин беше на крак, преплува обичайните дванайсет дължини в басейна на „Гленстар“, изми си косата и прегледа задачите, които трябваше да се свършат за днешния благотворителен обяд. Беше посъветвала да го направят на първи януари, тъй като всички копнееха да се възстановят от празненствата в приятелска компания. И действително отговорът на поканите беше впечатляващ. Постъпи разумно, като си тръгна рано от партито на фотографа. Там не срещна никой, който да я заинтригува, а и повечето бяха доста по-млади от нея самата. Беше се измъкнала тихичко преди полунощ. Видя Том Федър и ослепителната му приятелка, но не успя да се добере до тях през тълпата. Кати и Нийл също трябваше да бъдат там, но в последния момент племенницата й бе предпочела да се заеме с новогодишното парти на семейство Мичъл. Надяваше се, че всичко е минало добре. Дано да си намерят по-скоро помещение, помисли си Джералдин. Беше обещала да им помогне да вземат заем. Джо Федър, загадъчният по-голям брат на Том, също я подкрепи. От тях се искаше само да намерят мястото. И тогава на Кати нямаше да й се налага да се усмихва, докато работи в кухнята на свекърва си, нещо, което мразеше до болка. Джералдин се усмихна и си наля още кафе.

 

 

В друга част на „Гленстар“ Шона Бърк се събуди и се замисли върху предстоящата година. Честно казано, вече й призляваше от уж близките й познати, които все я питаха кога ще се задоми. Набъркваха се изключително нетактично в живота й. Шона не си и помисляше да попита някого защо няма бебе или кога ще се погрижи за космите по лицето си, защо еди-кой си кара вече почти напълно разпаднала се кола или продължава да съжителства с напълно незадоволителен съпруг. Как тогава се осмеляваха да разсъждават на глас?

— Вероятно е така, защото си прекалено хладнокръвна и успяваща. Мъжете не се осмеляват да те заговорят, камо ли да те последват у вас — бе предположила нейна колежка в желанието си да й помогне.

Снощното парти при Рики трябваше да й осигури мъже, които можеха да я заговорят и да се приберат с нея в апартамента й в Гленстар. В крайна сметка получи само едно ясно предложение и два намека. От мъже, които щяха да останат, но на които не можеше да се довери или да разчита. А Шона Бърк не се доверяваше лесно. След малко щеше да стане и да си направи бърза разходка със съседското куче, после щеше да се приготви за благотворителния обяд. Често я молеха за подобни неща, защото гледаха на нея като на лицето на „Хейуърдс“. „Хейуърдс“ беше най-добрият универсален магазин в Дъблин, преживял всякакви опити за сливане и прекрояване в хода на времето. Днешното събитие щеше да й даде възможност да облече новият си тоалет. Абсурдно беше на двайсет и шест години да имаш толкова хубави дрехи и да няма къде да ги носиш.

 

 

— Нийл, можем ли да поговорим?

— Не съвсем, татко, точно разискваме нещо…

— Ние също. В момента онези деца са на път да разрушат къщата, тухла по тухла.

— Не, имам предвид, че съм зает с нещо наистина сериозно. Не мога да разговарям за Мод и Саймън.

— Но какво да правим?

— Татко, ние ще ги гледаме… С Кати ще ви помогнем, а сега, ако обичаш, ме извини…

Джок Мичъл остави уморено слушалката. Близнаците бяха разопаковали всички десерти от партито и ги бяха изяли за закуска. На Саймън му беше станало лошо и беше повърнал. Върху килима.

 

 

Джеймс Бърн вече седеше зад бюрото. Откакто преди шест месеца се пенсионира, той продължаваше да имитира предишното си ежедневие, когато работеше. Закусваше с варено яйце, чай и препечена филийка, отделяше минимум десет минути, за да приведе в ред тристайния си апартамент, след което изпиваше втора чаша чай и прекарваше двайсет минути зад бюрото. Една изключително полезна практика! Проясняваше му главата, подреждаше нещата по важност, след което бе готов да се запъти към офиса на голямата счетоводна фирма. Сега, разбира се, нямаше важни неща. Не му се налагаше вече да решава дали да се противопостави на някаква схема, ако прозре в нея опит за избягване на данъците. Други, по-млади хора, вземаха тези решения. Имаше все по-малко работа, но никога не оставаше съвсем без нищо.

Истински се изненада, когато телефонът звънна. Малцина звъняха на Джеймс Бърн в десет сутринта на първи януари.

— Мистър Бърн? Рано ли е да говорим?

— Не, не. С какво мога да ви бъда полезен?

— Става дума за имота — Кати говореше припряно. — Ние проявяваме интерес. Има ли възможност да го видим днес?

Ставаше дума за печатницата на семейство Магайър, където не бяха ходили след злополуката. Знаеше колко са депресирани, не желаеха никакви съвети. И сега очевидно бяха изчезнали, оставяйки на вратата обява „Продава се“ и неговия телефон. През годините, прекарани в бизнеса, Джеймс се бе научил да не предава собствените си тревоги на клиентите.

— Нека видим дали ще мога да ги намеря, мис Скарлет — отговори той. — Ще ви се обадя до един час.

 

 

Стори им се, че бяха изминали поне три часа, но Джералдин уточни, че всъщност са трийсет и шест минути. Този път телефона вдигна Том. Джеймс Бърн се свързал с приятелите си и те потвърдили желанието си да продадат имота. Бяха взели решението си по Коледа, но вчера заминали за Англия. Джеймс Бърн беше натоварен да приключи всичко от тяхно име, колкото се може по-бързо. Кати погледна невярващо Том. Бяха първите потенциални купувачи, следователно имаха шанс.

— Много сме щастливи, че сте се информирали от наше име, мистър Бърн, и сега, ако ни позволите…

— Разбира се, трябва да знаете, че ще защитавам предимно интересите на семейство Магайър, собствениците на постройката. Те ще бъдат представени от адвокат, който се занимава с покупко-продажби на недвижимо имущество, ще се опитам да им намеря такъв на по-изгодна цена.

— Да, естествено — промълви Том.

— Но съм ви много благодарен, мистър Федър, че ме уведомихте, иначе може би щяха да минат няколко дни…

Джералдин надраска нещо на гърба на някакъв илик и му го показа.

— Има ли възможност да видим мястото, как смятате? — попита младият мъж.

Настъпи пауза.

— Разбира се. Всъщност, семейство Магайър искаше да разбере какви хора са открили толкова бързо обявата. Както ви казах, сложили са я едва вчера, преди да отпътуват за летището.

— Вчера? — учуди се Том. — Но мястото сякаш е изоставено от доста време.

— Така е. Семейството преживя сериозни неприятности.

— Съжалявам. Вие техен приятел ли сте?

— В известен смисъл. Затова ми имат доверие.

Том се надяваше, че ще се върнат към въпроса за разглеждането на имота. Мистър Бърн се изкашля.

— Какво ще кажете да се срещнем там след един час?

 

 

Дребен, с палто в морскосин цвят и копринено шалче около врата, Джеймс Бърн приличаше на разтревожен банков управител или угрижен държавник. Представи се официално и се ръкува, сякаш се намираха в офис, а не в студа пред някаква разпадаща се сграда. В началото Кати остана доволна, когато той свали картонената обява, като цъкаше от недоумение заради аматьорския начин, но след това отново обясни, че, разбира се, продажбата трябва да се извърши професионално, може би дори чрез фирма. Значи имаше опасност да им измъкнат находката. Той очевидно нямаше да им разкаже нищо за собствениците, а и моментът не беше подходящ да го разпитват.

Оглеждаха, изпълнени със страхопочитание. Тук можеше да бъде новият дом на „Аленото перо“.

Кати се усети, че е притиснала длани една в друга и е затворила очи, едва когато чу покашлянето на Джеймс Бърн. Сигурно го е притеснила, защото изглеждаше прекалено щастлива и уверена.

— Всичко е наред, Джеймс, знам, че не е наше. Това е просто първата стъпка от едно много дълго пътуване — усмихна се тя.

Бяха разговаряли четирийсет и пет минути, обръщайки се към него с „мистър Бърн“. Не се познаваха, годините му бяха два пъти повече от техните, а тя изведнъж го нарече „Джеймс“. Усети, че се изчервява. Знаеше защо го направи — заради подсъзнателно си желание никога да не се чувства по-нисшестояща, никога да не пълзи и да не се моли, но този път може би прекали. Тя го загледа съсредоточено, като се молеше да не го е обидила. Мистър Бърн се усмихна.

— Пътуването може да не се окаже чак толкова дълго, Кати. Семейство Магайър нямат търпение да приключат с продажбата. Може пък да стане по-бързо, отколкото предполагате.

 

 

Кати не се прибра вкъщи. Не искаше да стои сама. Подкара на юг, извън града, към Дън Леър и морето. Паркира колата и тръгна по дългия кей, сгушена в палтото си. Не малко страдащи от махмурлук дъблинчани също се разхождаха с надеждата да ожаднеят до обяд за следващата порция празничен алкохол. Кати се усмихна, вероятно беше най-трезвената от всички — беше изпила само половин чаша шампанско в полунощ. Дори майка й, която твърдеше, че не пие, беше изпила поне три уискита в Новогодишната нощ. Най-разумно беше да не прави предположения за баща си.

Едва ли някой от разхождащите се по кея беше толкова щастлив и объркан като нея самата. Тя щеше да си има собствен бизнес. Тя, Кати Скарлет — работодател. Съсобственик! За първи път, откакто се бе родила цялата идея, осъзнаваше, че е на път да се осъществи.

Щяха да изрисуват емблемата върху колата, щяха да ходят всяка сутрин на работното си място, на чиято врата щеше да бъде написано името на фирмата. Нищо гръмко или бомбастично, което да е в контраст с района. Може би от ковано желязо? С Том вече се бяха споразумели да боядисат двете врати с най-тъмния нюанс на аленото. Но сега не беше моментът да търсят екзотични дръжки и чукче за врата. Вече многократно бяха разисквали какви разходи могат да си позволят.

Вглеждаше се в лицата на хората. Някои от тях щяха да имат нужда от техните услуги. За рождени дни, дипломирания, сватби, годишнини, сбирки… погребения. Днес вече кетъринговите фирми не бяха запазена територия само за богатите и известните, а съвременните домакини не преследваха непостижимия образ на супержената, която приготвя всичко сама, докато ходи на работа и се грижи за децата и дома. Точно обратното, днес се смяташе за признак на интелигентност, ако някой се нагърби с част от твоите задължения. Ето например онази забързана двойка с двата кокер-шпаньола не след дълго щеше да отпразнува пенсиониране. Добре изглеждащата и елегантно облечена жена можеше да организира парти.

Възможностите бяха безкрайни. Кати потръпна от удоволствие. Баща й обичаше да казва, че животът е страхотен, стига само да не проявиш слабост. Не че той самият някога бе проявявал твърдост и постоянство, освен в областта на залаганията. Бедният татко, ще се строполи, ако разбере колко се готвим да платим с Том за помещението, помисли си младата жена. А майка й? До края на живота си тя щеше да е гузна, че дъщерята на прислужницата, кой знае как, бе отмъкнала единствения син на великата Хана Мичъл.

Кати тъкмо се прибра вкъщи и телефонът иззвъня. Някак си усети, че я очаква труден разговор.

— Нийл там ли е? — попита свекърва й.

— Навън е с Джонатан. Тази сутрин са направили опит да го изгонят от страната.

— Кога ще се прибере?

— Ами като свърши. И той не знаеше.

— Къде е той, трябва да дойде незабавно.

— Да не се е случило нещо…

— Таванът в кухнята се срути — изкрещя Хана. — Оставили отворени кранчетата във ваната и от тежестта на водата… Нийл трябва да вземе тези деца оттук и да ги заведе там, където им е мястото. Не сме имали миг покой…. Колкото до теб, те се натъпкаха прекалено обилно с десерти и им стана зле. Трябва да говоря с Нийл. Веднага.

— Не мога да се свържа с него, но знам какво би казал.

— Ако ще ме съветваш да се успокоя…

— Би казал да ги вземем тук…

— Можеш ли да го направиш, Кати? — Облекчението на свекърва й беше повече от очевидно. — Оставили са ги да се разбеснеят до крайност, трябва да бъдат заведени при специалист, който да ги върне към нормалното им състояние. А не искам Нийл да каже, че съм ви ги натресла…

Кати се усмихна, беше постигнала целта си — сега и вълкът бе сит, и агнето — цяло. Набра мобилния телефон на съпруга си, за да му остави съобщение.

— Съжалявам, че те притеснявам, но близнаците са причинили срутване на тавана в „Оукландс“. Обади се на майка си. Надявам се, че всичко е добре за Джонатан.

 

 

Том се обади, за да попита дали може да използва колата.

— Искам да отида в планината. В такова състояние съм, че ще подлудя Марчела. Искаш ли да дойдеш? Как го понася Нийл?

— Все още не се е прибрал от борбата в името на доброто. По-добре обаче да не идвам с теб, тъй като… сещаш ли се за близнаците, които се появиха снощи в „Оукландс“?

— Още ли не са изгорили къщата?

— Не знам, но най-вероятно, докато говорим с теб, те си събират вещите и се приготвят да дойдат тук.

— Кати! — Том бе смаян. — У вас няма място.

— На мен ли го казваш?!

— Какво ще правиш?

— Ще закова всичко с пирони, ще прибера сервизите…

— Аз само ще се промъкна в двора и ще взема колата.

— Даже не поглеждай към прозореца, току-виж че стрелят по теб — предупреди го със смях тя.

— Кати, не позволявай Нийл да ги приеме, а след това да излезе да спасява света и да остави всичко на теб.

Кати си направи още една чаша чай. С Том се познаваха от колежа по кетъринг. Той я беше впечатлил с начина, по който се движеше, с безумния си ентусиазъм. Веднъж например „взе назаем“ колата на един от преподавателите, за да закара малката им шестчленна компания до Голуей. За нещастие обаче срещнаха въпросния преподавател.

— Докарахме колата ви дотук, в случай че искате да се върнете с нея — заяви Том толкова убедително, че човекът почти му повярва и за малко не започна да се извинява, тъй като бе купил билети за себе си и за своята приятелка.

Бяха си правили барбекюта и пикници, на които Том винаги настояваше да бъдат верни на своето призвание и да приготвят предварително накиснати в марината шишчета, докато другите се задоволяваха с прегорели наденички. Кати почти усети апетитното ухание на нощите, прекарани по крайбрежието на Дъблин, и на зимните вечери в занемарения апартамент, който Том делеше с още три момчета.

Завиждаше му за свободата. Тя самата трябваше да се връща всяка нощ на „Сейнт Джарлат“ и макар Мъти и Лизи да не я държаха строго, не беше същото като да живееш отделно.

— Можеш да дойдеш тук.

— И ще стане така, че само ще гладя и ще събирам миризливите ви чорапи.

— Вероятно си права — отвръщаше неохотно той.

Никога не му бяха липсвали гаджета, но нямаше сериозна връзка. Притежаваше способността да гледа събеседника си така, сякаш не съществуваше никой друг, интересуваше се и от най-тривиалните неща, които споделяха с него и не се страхуваше от никого. Когато решиха да посетят някакво официално събитие, организирано в най-големия дъблински хотел, се оказа, че никой от тях не разполагаше с подходящи дрехи. Том обаче имаше приятел във фирма за химическо чистене. Начинанието бе крайно опасно и поне четири работни места висяха на косъм, но, както заяви жизнерадостно Том, всички спечелиха.

Говореха за „Аленото перо“ почти от самото начало, никаква друга форма на кетъринг не ги интересуваше. Докато приятелите им искаха да работят в хотели, на презокеански кораби, в известни ресторанти, да пишат книги и да се появяват по телевизията, Том и Кати мечтаеха да сервират първокласна храна по домовете. И бяха сигурни, че бизнесът им ще потръгне, тъй като Ирландия се замогваше все повече и повече.

Работиха заедно и в няколко ресторанта, за да добият представа каква храна предпочитат хората. Кати се забавляваше от начина, по който приятелят й приемаше комплиментите и подканящите погледи, насочени към него. Даже строгата Бренда Бренан в „При Куентин“ призна, че й се иска да е с двайсет години по-млада.

Разбира се, Кати също си падаше по него. Споменът я накара да се усмихне… Планираха да отидат в Париж, бяха направили списък с ресторантите, които да посетят. Нощ след нощ обсъждаха пътуването, събрали глави над географската карта. Щяха да отидат еди-къде си, да вземат метрото от еди-къде си, този музей бил отворен, другият — затворен, но главната им цел беше френската кухня. Никой не изрече на глас, че това всъщност е пътуването, когато можеха да станат любовници. Кати отиде на козметичка, за да й направи коламаска на краката, и си купи дантелени бикини. Трябваше да тръгнат в петък следобед, но на сутринта се случиха три неща.

Лизи Скарлет падна в „Оукландс“, докато окачваше пердетата на Хана Мичъл, и бе откарана в болницата.

На Том му предложиха да го ангажират през уикендите в „При Куентин“, тъй като човекът, обещал да замести заместник-главния готвач, не удържал на думата си.

Кати спешно бе повикана на интервю заради молбата й да работи в Гърция.

Казаха си, че Париж няма да избяга и ще го посетят друг път. После Кати отиде на гръцкия остров и там срещна Нийл Мичъл, който започна да отлага завръщането си, за да остане по-дълго с нея. А Том срещна Марчела Малоун. И макар Париж действително да си стоеше на мястото, така и си остана непосетен от Кати Скарлет и Том Федър.

Кати чу завъртането на ключа във вратата.

— Къде са близнаците? — извика тя.

— В колата — изненада се Нийл. — Знаеше ли, че ще дойдат? Майка ми каза, но не й повярвах. — Лицето му светна, очевидно беше очаквал протести. — И нямаш нищо против?

— Не съм казала такова нещо. Но трябваше да ги доведеш. Как е Джонатан?

— Както изглежда, всичко ще се оправи. Така е, когато се работи в екип — отвърна както обикновено той. — Отивам за близнаците… Ти си героиня.

— Само за няколко дни. Те са доста труднички!

— Преди да тръгнат, проведоха истинско надкрещяване с майка ми, завършило с нещо от рода на „Някой все пак трябва да се грижи за нас“. И това е напълно вярно. Бедничките.

Видя ги как изкачват стъпалата; мърмореха си, че тази къща е значително по-малка, питаха се дали Нийл и Кати имат деца и дали ще разполагат с телевизор. Кати си наложи да не забравя, че са само на девет години, изоставени от баща си, майка си и брат си, а сега и леля им ги изхвърляше.

— Това е странноприемницата „Последен шанс“ — обяви любезно тя, когато тримата влязоха във вестибюла. — Двамата ще трябва да спите в една малка стая, в която няма телевизор. Тук имаме строги правила за баните. Оставяме ги чисти, но не и залети с вода. И непрекъснато се използват думичките „моля“ и „благодаря“. Като изключим всичко това, си прекарваме страхотно.

Двамата я изгледаха със съмнение.

— Храната е страхотна — добави тя.

— Това е повече от сигурно — намеси се и Нийл.

— Ти затова ли се ожени за нея? — осведоми се Саймън.

— Името ми е Кати Скарлет. Омъжена съм за братовчед ви Нийл, така че отсега нататък не искам да се говори за мен като за „нея“ и „тя“. Ясно ли е?

— Защо не носиш името на Нийл, щом си омъжена за него?

Мод държеше да изясни ситуацията.

— Защото съм независима жена и имам нужда от моето име за работата си — обясни Кати.

— Можем ли да видим стаята? — попита Саймън.

— Моля?

Гласът на Кати беше леденостуден. Момчето повтори въпроса си, но тя продължаваше да го гледа въпросително. И тогава той разбра.

— Искам да кажа, ако обичаш, покажи ни стаята. Благодаря.

И двамата изглеждаха уморени. Денят им беше изпълнен с обвинения, родителите им бяха изчезнали, бъдещето им беше несигурно, Саймън бе повърнал върху килима в „Оукландс“, бяха съсипали тавана в кухнята и никога повече нямаше да им позволят да стъпят там.

— Как мина днес — попита Нийл, когато най-сетне децата заспаха, но тя се чувстваше прекалено уморена, за да му обяснява.

— Точно това, което искаме — съвършената постройка, съвършеното разположение, място за паркиране… Но се налага да почакаме…

 

 

Дните се занизаха безкрайно бавно. Най-после Джеймс Бърн се обади:

— Миз^[1] Скарлет?

— Мистър Бърн?

Разговаряха официално, чувстваше се прекалено нервна, за да го нарича Джеймс.

— Обещах да се свържа с вас до четири дни и съм много доволен, че успях.

— Много ви благодаря, но…

— Беше включен телефонният секретар на мистър Федър, а и казахте, че мога да се обадя на когото и да е от двама ви.

— Моля ви, има ли някакви новини?

Идеше й да се разкрещи, заради бавния му начин на изразяване с отчетливо изговаряне на всеки звук.

— Да. Натоварен съм да действам от името на семейство Магайър.

— Е, и?

— Те са готови да приемат вашето предложение относно…

— И няма да се свързват с бюро за покупко-продажба на недвижими имоти? Биха могли да получат повече.

— Обсъдихме положението и помежду си, и с брокери, но те предпочитат продажбата да стане по-бързо.

— Мистър Бърн, какво ще правим сега?

— Предполагам, ще кажете на мистър Федър, след това ще се свържете с вашия адвокат и ще отидете във вашата банка, а накрая ще направим договора.

— Мистър Бърн? — прекъсна го Кати.

— Да, миз Скарлет?

— Обичам ви, мистър Бърн!

 

 

После всичко се завъртя прекалено бързо. Постоянно се налагаше да присъства едновременно на три места. Докато разговаряше с Джералдин и банковия управител, трябваше да се срещне с Том и баща му, за да обсъдят предстоящите строителни ремонти. Докато приготвяше четирите щрудела за мисис Райън, с която се запозна в „Оукландс“, трябваше да ходи на медицински преглед, изискван от застрахователната компания, а когато преглеждаше с адвоката договора за покупко-продажбата, приготвяше спагети по болонски за Мод и Саймън Мичъл, които се оказаха истински кошмар.

Как стана така, че точно сега трябваше да се нагърби с грижите за тях? Кати, която не познаваше твърде добре всичките лели, чичовци и братовчеди на Нийл, нямаше време да се пита защо Кенет и Кей не участваха в тази разгърната семейна драма.

— Той видимо няма средства за издръжка — обясни Нийл. — Казва, че е в бизнеса, но никой не знае какъв е той.

— Искаш да кажеш, че е като баща ми, който уж тръгва на работа, а всъщност отива да заложи на конните състезания?

— Не, не е толкова ясно. Когато той замине в чужбина, на нея водката й се услажда особено много. И проблемът е именно в това: както изглежда, никой не знае къде той се намира в момента, а нея пък я откараха в болницата, защото тя самата също не знае къде се намира.

Очевидно тази ситуация не го вълнуваше особено. Не съдеше никого, но и не се чувстваше отговорен, може би точно това се изискваше, за да бъдеш добър адвокат.

Историята не можеше да се случи в по-неподходящ момент. Защо се съгласи да приюти тези малки чудовища? В началото на януари дисхармонията присъстваше във всяко семейство в западното полукълбо. Ами ако баща им изобщо не се прибере, а майка им…? Защо за тях не се погрижи брат им Уолтър? Но защо всъщност изобщо задаваше подобен въпрос?

— Ти имаш ли проблем с пиенето, Кати? — попита Саймън, когато влезе за първи път в къщата.

— В последно време единственият ми проблем е, че нямам достатъчно време за пиене — отвърна бодро тя, но веднага си спомни колко е опасно да бъдеш ироничен с деца. — Защо те интересува?

— Изглеждаш притеснена — обясни момчето.

— А на кухненската маса има бутилка бренди — допълни сестра му.

— О! Разбирам… Но, това е калвадос, ще го използвам за щрудела на мисис Райън, не е за пиене. А съм притеснена, защото купувам имот и започвам бизнес. Не мисля, че всичко е свързано с пиенето. Всъщност, какво ли знам аз?

— Започваш бизнес? — попита Саймън. — Нийл не ти ли дава достатъчно пари?

— Защо не си останеш вкъщи и не раждаш деца? — учуди се Мод. Изглеждаха искрено заинтригувани от нейните затруднения и тя трябваше да им отговори.

— Нийл с радост би ми дал половината от всичко, което има, и на мен ми се иска и аз също да му дам нещо. Ето защо създавам свой бизнес. — Близнаците кимнаха. Звучеше им разумно. — С Нийл ще имаме деца някой ден, но не веднага, защото сега ще бъда непрекъснато навън. Може би след няколко години…

— Тогава няма ли да си прекалено стара?

Мод не желаеше никакви пропуски в плана.

— Не мисля така — отвърна Кати. — Прегледах се и ми казаха, че всичко ще бъде наред.

— Ами ако се родят по-рано, по случайност. Би ли ги дала на някой друг?

— Взели сме мерки да не се родят, преди да сме готови за тях.

На лицето й светеше напрегнатата усмивка на жена, която има да върши стотина много по-важни неща.

— Значи ще се съвкупявате само веднъж месечно — заключи Мод.

— Нещо такова.

Том бе изпълнен със симпатия към близнаците, но в деня, в който щяха да се срещат с адвоката, видимо се притесни.

— Не можем ли да ги оставим другаде?

— Къде, достъпът им в „Оукландс“ е забранен, Уолтър няма да се заеме с тях. Какво да правя?

— Нийл…

— Не, не може. Ами Марчела…

— И тя не може.

— Божичко, Том, как да оставя две беззащитни деца съвсем сами.

— Да не би да предлагаш да обсъждат с адвоката най-проблемните точки в договора?

— Престани да се заяждаш. Ти си нервен, аз също, парите са прекалено много, рискът е голям. Да действаме по-спокойно.

— Аз не съм нервен, нито пък ти. Единственият проблем са тези две бомби със закъснител. Заведи ги при майка си и баща си.

— И баща ми да им обере джобните пари, за да ги заложи на нещо четирикрако?

— Кати, адвокатът е сред най-важните приятели на Нийл, повярвай ми — нито очаква, нито ще се зарадва, ако изпоцапат с лепкавите си пръсти корпоративните му мебели.

— Добре — предаде се тя. — Но запомни, днес е твоят ден за правене на сцени, утре е мой ред.

— Дадено — съгласи се той.

 

 

— Как се казваш?

— Мъти.

— Значи ще ти викам „Мъти“.

— Или „мистър Скарлет“ — предложи Том.

— Нямам нищо против Мъти — заяви бащата на Кати.

Саймън засия триумфално.

— А това сигурно е Мод. Добре дошла, детето ми.

— Какво ще правим днес? — попита неособено любезно тя.

Кати реши да се намеси, но се отказа. Нямаше да стоят дълго тук.

— Ами, предлагам да си направим една разходка тримата — обясни възрастният мъж. — Имам да свърша едно-две неща и може би ще успея да ви убедя…

— Не, татко — извика Кати. — Деца, нали не сте забравили какво ви казах?

— Знам, че е зависим — отвърна угрижено Саймън.

— Какво? — възкликна баща й.

Момчето ясно помнеше дадените му инструкции.

— Ти не можеш да се владееш, също като при наркоманите. Мислиш, че ако някой има една лира, веднага трябва да я заложи на някой кон.

— Благодаря ти, Кати.

— Знаеш, че не съм го казала точно по този начин, татко.

— Точно по този начин, Мъти — ухили се до ушите Том, който винаги се бе обръщал към него с „мистър Скарлет“, но сега не желаеше малкият Саймън да го надмине. — Но, от друга страна, ако се сетиш за нещо, което би ми донесло късмет днес, деня, в който подписваме договора, можеш да поставиш това на носа му, нали? — И той подаде на баща й банкнота от десет лири.

— Ти си истински джентълмен, Том, винаги съм го казвал.

Вече тръгваха към адвоката, когато Саймън нехайно попита баща й:

— Да не си пристрастен и към пиенето, Мъти? С майка ми е така, тя също не се владее.

Кати побърза да се качи в микробуса.

— Да се махаме оттук, преди баща ми да ги е поканил в някоя кръчма, за да започнат разходката си с халба бира.

 

 

При адвоката мина толкова гладко, че и двамата се разтревожиха. Все трябваше да има някаква пречка, нещо неприемливо.

— Другата страна е забележително непретенциозна. Дали са инструкции продажбата да се извърши бързо, затова трябва експедитивно да направим нашите проучвания, за да сме сигурни, че не крият нищо.

— Разбира се — съгласиха се със стиснати зъби Кати и Том.

Защо адвокатите не можеха да повярват, че понякога хората казват истината, че тези Магайърови бързаха час по-скоро да си вземат парите и да забравят предишния си живот? Не, всичко трябвало да се извърши по правилата, колкото и бавна да е процедурата. Когато се върнаха при колата, и двамата откриха, че имат съобщения на мобилните си телефони. Кати трябваше да се обади на леля си Джералдин. Том — на баща си. Стояха в двата края на микробуса и говореха. Щом приключиха, седнаха заедно отпред — и двамата в добро настроение.

— Е, първо ти. Да не би да наближава криза? — попита той.

— Нищо подобно. Научила, че някакъв ресторант продава страхотно кухненско обзавеждане, готварските печки били като нови. Можем да отидем още днес, след като се срещнем с баща ти. Сега е твой ред.

Баща му бил съгласен да се заеме с ремонта на помещението, но това означавало някой от клиентите му да почакат. Предлагаше Том да се разбере с тях, за да не пострада името Федър.

— Той е вече там с две момчета. Магайърови искат да се продаде цялото им оборудване, така че татко и момчетата разчистват.

 

 

Джи Ти Федър се стараеше да не нарушат по никакъв начин законите.

Кати паркира колата и установи с удоволствие колко разчистено беше наоколо. Очевидно бяха поработили здраво.

— Знаеш ли, това, което правим, е нередно, преди договорът да е подписан.

— Вие сам видяхте изпратения от тях факс, мистър Федър. Те искат така.

— Цял живот не съм се докосвал до имот, преди да е мой по закон.

— Тази седмица пристига оборудването, къде ще го включим?

— Кати, бъди разумна, подът трябва да се оправи, стените да се изкъртят и изравнят, да се пребоядиса…

— По-късно ще поговорим за подробностите. Том сигурно ви е казал, мистър Федър, че в края на месеца ще заработим с пълна пара.

— Това момче си е открай време мечтател. Едно разумно момиче като теб не би приело неговото разписание.

— О, това е и моето разписание. За последния петък на януари сме планирали прием.

— Няма защо да се бърза, работата трябва да се свърши като хората.

— Не, ако започнем да се мотаем, ще открият поне още три кетърингови фирми и ще ни измъкнат клиентите изпод носа.

— А изискванията на закона — Джи Ти беше пребледнял от притеснение.

Тя не знаеше кое е за предпочитане — характера на мистър Федър, или този на собствения й баща, който би изтичал да заложи и къщата им, ако майка й не криеше нотариалния акт.

— Няма да ви бавя, мистър Федър. Трябва да взема точни мерки за оборудването, което ще купя днес.

— Днес?

Не обърна внимание на изумлението му. Извади рулетката от джоба си и коленичи, за да види колко място остава за фризера. Вече записваше мерките в бележника си, когато отново влезе бащата на Том, разкопчал горното копче на ризата си.

— Кажи, че няма да идват днес.

— Днес отивам да ги видя. Търгът е утре, а ще пристигнат в края на седмицата. Преди края на днешния ден ще знам със сигурност къде да поставим контактите.

— Светът се е променил напълно — заяви той.

— Ще ми обясните по-късно — отвърна Кати и изчезна.

 

 

Том се обади.

— Не смея да питам, но все пак как е при теб?

— Не толкова лошо. А при теб?

— Купих нужното време. Казах им, че сме страхотни и ще им изпратим брошура. Дай ми адреса на ресторанта с фризерите и печките. Ще се срещнем там.

 

 

Приятелката й Джун се обади, за да пита дали ще пийнат по нещо.

— Нищо чудно до края на живота си вече да не пийна — отвърна Кати и изпълзя от ъгъла, който измерваше.

— Ще бъдеш страшно забавна, като станеш бизнес дама — заяви кисело Джун и затвори телефона.

 

 

Позвъни Нийл.

— Как мина при адвоката?

Кати обясни, че няма да има никакви спънки и проблеми.

— Винаги има проблеми със закона. Точно за това им плащат на тях — не се съгласи той.

— Е, поне засега всичко тече гладко.

Толкова й се искаше поне един път в живота й да няма никакви усложнения.

— Кога ще се прибереш? — попита тя.

— Господи, нямам представа. Защо?

— Заради децата…

— О, Боже, къде са сега?

— На „Сейнт Джарлат“.

— Никога не си ги оставяла при вашите!

— Трябваше да ги оставя, Нийл. Не можех да ги взема при адвоката или тук, пълно е със строителни материали и отпадъци, нито на огледа за кухненските електроуреди, вече закъснявам за там…

— Кати… — започна той.

— Какво?

— Нищо… До скоро виждане.

 

 

Желаещите да огледат кухненското оборудване бяха малко. Оказа се, че то е точно такова, каквото търсеха.

— Не е ли тъжно — прошепна Кати.

— И аз си мислех същото — съгласи се Том. — Нечии мечти са се изпарили.

 

 

Мобилните им телефони продължиха да звънят през целия ден. Адвокатите имали нужда от още нещо, Джи Ти се беше натъкнал на нов проблем, Марчела предлагаше да отидат на кино, Джеймс Бърн търсеше нова подробност. На нито едно от местата, които посетиха, нямаше паркинг като хората. Никой от тези, които потърсиха, не си беше на бюрото и не можеше да бъде открит. Към четири часа огладняха, но нямаха време за почивка и Том купи по един шоколад и банан за всеки. Някак си изкараха деня.

Когато се отправи към „Сейнт Джарлат“, Кати осъзна, че не е купила нищо за ядене. На прибиране щяха да вземат нещо готово. Великолепно решение за човек, който си изкарваше прехраната с готвене.

Странно усещане я завладя, щом зави по улицата, където бе родена и израснала. Баща й обичаше да разказва как бе пренесъл вещите им с ръчна количка, а ето че тя караше по същата тази улица белия си микробус или волвото на Нийл. Тук майка й все още се страхуваше от вечно недоволната Хана Мичъл, макар че отдавна не работеше за нея. Дори сега майка й изпитваше страхопочитание към онези деца, защото носеха фамилното име Мичъл. О, Боже, дано не се е случило нещо ужасно с тях.

Близнаците стояха сами в кухнята и се взираха във фурната. Масата и дрехите им бяха посипани с брашно. Обясниха, че са правили сладкиш, нямало какво друго да се прави.

— Интересно ли ви беше? — попита Кати. Тя самата обичаше да помага на майка си на същата тази маса.

— Не особено — отвърна арогантно Саймън.

— Той мисли, че готвенето не е мъжка работа — обясни сестра му.

— Просто не очаквах, вкъщи никога не го правим — оплака се момчето.

— Винаги е хубаво да се научи нещо — заяви Кати, искаше й се да го зашлеви. Милата й майка ги бе научила да правят баница, а той се оплакваше. — Какво научи днес?

— Че за рязането на месо са нужни остри ножове. Ти имаш ли остри ножове в твоя сервитьорски бизнес?

— Кетърингов бизнес. Да, имам остри ножове, Саймън, благодаря ти.

— Съпругата на Мъти слага по страхотен начин сол и пипер в брашното — започна Мод. — Всичко се раздрусва в хартиен пакет.

— Не съм го знаел преди — отбеляза брат й, сякаш виждаше нещо подозрително.

— Просто никога досега не си готвил — сряза го момичето.

— За Бога, наричайте я Лизи — извика Кати на края на търпението си.

— Не знаехме името й — извини се Мод.

— Тя ни каза, че работела за леля Хана като слугиня — обади се Саймън. — А ние й казахме, че мразим леля Хана и че тя ни мрази.

— Сигурна съм, че леля ви Хана не ви мрази, нещо не сте разбрали — измънка младата жена.

— Мрази ни, защо иначе ще идваме при Мъти и Лизи, вместо да бъдем в „Оукландс“? — Момчето говореше така, сякаш всичко бе от ясно по-ясно.

— Във всеки случай — подкрепи го сестра му, — ние й казахме, че тук в много отношения е по-добре.

Кати ги изгледа невярващо. Изумително хладнокръвни и самоуверени. Бяха сигурни, че са добре дошли навсякъде и са свободни да критикуват и обсъждат. Ето какво правеше човек с името Мичъл. Те се взираха в лицето й, сякаш се опитваха да разчетат мислите й. Не трябваше да забравя, че бяха само на девет години, че баща им бе напуснал дома си, а майка им бе откарана в психиатрична клиника.

— Ние им го казахме — обади се Мод.

— Какво им казахте?

— Че ще продължим да идваме тук, докато нещата в „Дъ Бийчис“ се нормализират — обясни Саймън.

— И те какво отговориха?

— Мъти каза, че няма проблеми с нас, а съпругата му, че зависело от леля Хана.

— Къде са те? — попита страхливо Кати.

— Мъти се отби да заложи набързо за конните състезания — обясни Саймън.

— А съпругата му е горе, дъщеря й се обади от Чикаго.

Кати се отпусна в кухнята. Можеше да бъде и по-лошо.

 

 

Съдебното дело на Нийл бе отразено във вестниците. Видни лидери на движението за граждански права бяха присъствали в съда, говореше се за голяма протестна демонстрация, беше дадена тримесечна отсрочка, повече, отколкото се надяваха. Кати хвърли поглед на вечерния вестник, докато даваше указания на децата как да приготвят масата, и отиде да си вземе душ. Нийл беше оставил бележка, че отива за вино и сладолед. Влезе в спалнята, когато съпругата му обличаше джинси и тениска.

— Онези двамата ми казаха, че направили баница. Сериозно ли говорят?

— Мисля, че е майка ми. Браво, видях във вестника, че си герой. Джонатан щастлив ли е?

— По-скоро шокиран. Най-хубавото обаче е, че мобилизирахме стабилна подкрепа. Следващия път няма да им бъде толкова лесно.

Лицето му бе оживено и развълнувано. Ако останеше на него, щеше да говори цяла вечер. Кати наведе глава. Нейният собствен ден сякаш помръкна, изглеждаше й съвсем тривиален. Той я погали по бузата.

— Колко жалко, че нямаме време да…

— Едва ли ще имаме в близко бъдеще. Между другото Мод казала на майка ми, че се „съвкупяваме веднъж месечно“.

— Доста необичайна тема… — учуди се той.

— И това е едно от най-безобидните им изказвания. По-добре обаче да вечеряме и да отпразнуваме победата ти.

 

 

— Подходящи ли бяха готварските печки? — поинтересува се Джералдин на другата сутрин.

— Страхотни. Ще купим две, плюс хладилник, фризер, фритюрник и много тенджери и тигани.

— Чудесно. А Том?

— Повече от щастлив е. Очакваме да се обадят довечера за цените. Не мога да отида днес, трябва да съм с електротехниците, а Том излезе с другите доставчици.

— Имаш ли време за обяд? Ако дойдеш в хотела, неколцина чуждестранни майстори ще приготвят шведска маса и би могла да откраднеш някоя идея.

— Много ми се иска, Джералдин, но трябва да се срещнем отново със застрахователния агент, да попълним формуляра за строителните промени, освен това има изгодна януарска разпродажба и се надявам да купя набързо пердета, преди да се видим с Джеймс Бърн.

— А онези ужасни деца защо не се върнат при своите родители?

— Баща им е изчезнал, майка им е в лудницата…

— И какво, за Бога, правят сестра ми и нейният енергичен съпруг?

— Познаваш мама… ще помоли някоя съседка да ги забавлява, докато пазарува, а после ги учи да готвят.

— Звучи разумно, все някой трябва да готви, когато се върнат в онази къща. А Нийл? Те са негова отговорност.

— Казва, че засега не можем да ги оставим в дом за сираци.

— И ги праща при майка ти.

— Нощем са у нас — не се предаваше Кати.

— Бас държа, че е страшно забавно.

— На Нийл му е ужасно трудно да работи. Надявам се, че няма да продължи вечно.

 

 

— Мистър Федър не е ли с вас? — попита Джеймс Бърн, когато, според уговорката, Кати се срещна с него в къщата, чиято покупка уреждаха. Бормашината трещеше оглушително.

— Защо не го наричате Том?

Усещаше, че гласът й звучи уморено и се надяваше широката усмивка да компенсира фамилиарния й тон.

— Разбира се, щом желаете.

— В момента вършим толкова неща и като кажете „мистър Федър“, в първия момент си мисля, че говорите за баща му, който работи вътре и се съсипва от тревога, че семейство Магайър ще долети от Англия и ще се нахвърли отгоре му с всевъзможни наказателни заповеди.

— Успокоих го в това отношение.

— Как успяхте?

— Свързах го по телефона лично с тях.

— Слава Богу — отвърна отривисто тя. — Това обяснява активността им. Бихте ли искали да видите какво сме направили?

— А Том Федър?

— Днес няма да е тук. Принудени сме да си поделяме задълженията, не можем да бъдем и двамата навсякъде. Има ли проблем?

Неочаквано той се приведе и я потупа по ръката.

— Не, Кати, всичко е наред.

 

 

— Мамо, безкрайно съм ти задължена — Кати се отпусна с въздишка в кухнята на „Сейнт Джарлат“.

— Аз съм ти задължена, те държат баща ти далеч от залаганията.

Лизи напълни две чаши с чай.

— Искаш да кажеш, че ги е завел някъде?

— И то в зоопарка. Те не са ходили никога там, можеш ли да повярваш?

— И татко ги заведе със своите пари?

— Вчера изглежда е имало доста емоции.

— А днес как е положението?

— Не съвсем, но не е нужно да коментираш пред Мичълови.

— Къде са те?

— Рисуват…

Мъти им беше дал хартия, за да нарисуват животното, харесало им най-много в зоопарка. Саймън бе направил вече десет рисунки на змии и отдолу бе написал имената им. Мод бе сътворила шест бухала.

— Мъти казва, че не вижда причина да не си вземем бухал вкъщи.

Думите й бяха вместо поздрав към Кати.

— Може би ще успее да го обясни на майка ти и баща ти, когато се върнат в „Дъ Бийчис“.

— Едва ли ще се върнат — отвърна бодро Саймън. — Но Мъти е на мнение, че със змиите ще има проблем.

— Така е. Би ли ми обяснил защо няма да се върнат?

— Ами, от баща ми няма вести, а нервите на майка ни този път са наистина зле.

— Ясно. — Кати се върна в кухнята. — Какво да правя, мамо?

— Допустимо е да ги оставиш при себе си за няколко дни, но да ги приемеш за по-дълго? Не виждаш ли, че това я злепоставя… както и всичко останало?

— Не те разбирам?

— Вече съм го казвала. Става дума за твоя бизнес. Хората от този тип очакват да бъдеш благодарна, че си се омъжила така добре. Би трябвало да си стоиш вкъщи и да бъдеш добра съпруга на Нийл.

— О, мамо.

— Не, чуй ме поне веднъж, макар да не съм умна и образована. Не мога да разговарям с тези хора като теб, но ги познавам. Вярно, чистих им подовете, но и ги слушах как разговарят. Те не са като нас и ние не сме като тях.

— Ние сме по-добри, много, много по-добри.

— Не започвай сега…

— Ти започна, мамо. Кажи ми какво е доброто на крава като Хана Мичъл, която само сочеше краката на столовете с чадъра си и те караше да пълзиш на колене, хвърляше пакетчета чай в мивката, която ти току-що беше изчистила, и нарочно използваше хубавите чисти кърпи, които ти току-що бе изпрала и сгънала, за да бърше пода. Кажи ми какво й е доброто, поне едно добро нещо за жената, която даже не приютява в огромния си дом две нещастни деца, които са част от семейството на съпруга й.

— По-тихо…

— Няма да говоря тихо. Мразя тази жена заради начина, по който им обърна гръб и презирам съпруга й, все пак те са негова плът и кръв. Знам, че са чудовища, но те не са виновни, че всички са ги изоставили и никой не ги иска.

Спря рязко, щом забеляза как майка й замръзна. Саймън и Мод стояха безмълвни на вратата на кухнята. Бяха чули всяка нейна дума.

 

 

— Здравей, Лизи. Джералдин е.

— Съжалявам, Джер, Кати току-що си тръгна.

— Лизи, ти ми трябваш. Как се чувства тя между другото?

— Ужасно. Изтърва си нервите и започна да злослови по адрес на Мичълови пред двете деца.

— Какво каза?

— Каза, че ще им обясни на връщане, но само ще оплеска още повече нещата, бъди сигурна.

— Утре ще ги вземеш ли?

— Че къде другаде да отидат?

— И какво ще правят при теб?

— Ще си донесат мръсните дрехи и аз ще им покажа как да използват пералнята и да си прострат дрехите…

— Не говориш сериозно?

— А след това ще чистя в онези апартаменти, а те ще поплуват в басейна. През деня е празен.

— Лизи, обаждам ти се във връзка с Мариан.

— Мариан?

— Слушай, да не ти се е размекнал мозъкът? Имаш дъщеря на име Мариан в Чикаго и тя иска да знае ще може ли да спи у вас с приятеля си.

— Какво?

— Чу ме добре.

— Защо иска моето разрешение, след като го е решила? Днес всички правят… каквото си искат.

— Не и в Дъблин, в твоята къща.

— И тя ти позвъни от Чикаго, за да те попита?

— Каза да те попитам тактично и аз точно това и правя. Питам те тактично.

— Не знам, не знам какво ще си помисли Мъти…

— Мъти най-вече мисли на какво да заложи в Уинкънтън.

— Доста е дръзко, нали?

— Да й кажа ли „да, разчитайте на стая в дома на родителите ти“?

— Не знам.

— И че не знаеш дали стаята ще е в бледозелено или бежово с розов нюанс?

— Какво?

— Говоря за стените, аз лично съм за зеленото. Ще кажа на Мариан да ти донесе комплект тъмнозелени хавлиени кърпи, за да бъдат в тон. Американците обичат да подаряват хавлиени кърпи, но настояват да знаят цвета.

— Джер, кой ще боядисва? Мъти има проблеми с кръста.

— Ние двете. И ако децата са все още у вас, ще използваме и тяхната работна сила, ще ни подават разни четки, преди да почистят комините.

— Джер, направо си смешна — засмя се Лизи.

Битката беше спечелена.

 

 

Белият микробус спря. Кати се върна с три фунийки сладолед. Наместиха се в колата и започнаха да ги ядат с апетит.

— Винаги съм казвала, че сладоледът и през зимата е чудесен — заяви тя.

— Защо мразиш баща ни и майка ни? — попита Саймън.

— Аз почти не съм ги виждала, те не дойдоха на сватбата ни.

— За какво тогава крещеше на Лизи?

— Чу за какво крещях. Мразя леля ви Хана. Но не и татко ви и майка ви.

— Защо я мразиш?

— Вие също не я обичате, казвали сте го толкова пъти — отвърна отбранително Кати, като слезе на тяхното ниво.

— Но ти защо я мразиш, ти си съпруга на Нийл.

— Точно там е проблемът, на нея не й харесва, че съм омъжена за Нийл. Смята, че аз и семейството ми не сме достойни за тях.

— Ти искаш ли да си достойна за тях?

— Пет пари не давам какво мисли за мен, но тя винаги е гледала отвисоко на майка ми и не мога да й го простя.

— Искаш ли да не казваме на никого?

— Кажете, на когото желаете. Аз обаче няма да й казвам, че я мразите. Въпрос на учтивост, но не е тайна, нали разбирате? А сега да купим нещо за вечеря, днес не сте правили баница.

Приключиха със сладоледа и потеглиха. Кати се усмихна едва забележимо.

 

 

Децата изучаваха менюто в китайския ресторант.

— С Нийл бедни ли сте? — попита Саймън.

— По-скоро богати, но, ако нямате нищо против, ще ви кажа, че това не е въпрос, който се задава на хората. Добре е да го знаете.

— Как тогава ще разберем?

— Понякога се налага да приемем, че не можем да знаем всичко.

— Но аз искам да знам колко блюда да си поръчаме — обясни Саймън, сякаш това бе най-логичното нещо на света.

— Е, добре, ще вземем вечеря за четирима.

— Да поръчаме „Императорско меню А“ за петима — заяви Мод.

— Не искаш ли да провериш цените?

— Не, Саймън, не искам.

— Тогава наистина си много богата, по-богата от баща ти. Ти чуваш ли разни неща в главата си като него?

— Не знаех, че той…

— Да, през цялото време чувал тропот от копита, оглушителен тропот… в същия ритъм като ударите на сърцето. Ти знаеше ли, Кати?

— Мъти казва още, че от този звук кръвта потича по-бързо във вените и прави живота по-хубав.

— Нима? Тогава трябва да го опитаме — възкликна младата жена, грабна ценоразписа и поръча „Императорско меню А“ за петима.

— Не мисля, че е нещо, което се опитва. — Момчето бе изпълнено със съмнения.

— Или го имаш, или го нямаш. Ние и двамата го имаме. — Сестра му буквално се разтапяше от гордост.

— Много съжалявам, ако го имате — промълви Кати. — Тъй като ще прекарате остатъка от живота си, оглушени от тропота на копита и няма да имате нито време, нито пари за нищо друго.

 

 

Щом пристигнаха на „Уотървю“, близнаците подредиха масата, измиха си ръцете и заеха местата си:

— Искаш ли бира? — предложи учтиво Саймън.

— Господи, не. Все пак благодаря, Саймън.

— Мъти казва, че бирата го успокоявала.

Телефонът иззвъня. Беше Том.

— Всичко наред ли е? — попита той.

— Старая се.

— Децата са все още там, доколкото разбирам.

— Абсолютно си прав.

— Тогава няма да те разпитвам повече. Всичко друго добре ли мина?

— Изненадващо, но без никакви проблеми. А при теб?

— Също без произшествия.

Тя затвори телефона и се върна на масата.

 

 

— Тръгват на училище идната седмица — каза тя, като си легнаха същата нощ.

— Това ще улесни нещата.

— Кажи ми нещо, Нийл.

Той остави съдебните доклади и се обърна към нея.

— Знам какво ще ме питаш, но отговорът ми е „никакъв“.

— И какво ще те питам?

— Какъв план съм измислил за близнаците. — Усмихна се тъжно. — Скъпа, имах отчайващ ден.

— Моят също бе здраво запълнен.

— Знам. И на всичкото отгоре закъснях, но не мога да работя вкъщи, докато те са тук, затова просто седнах в едно кафене. Ужасно е, но те не спират да задават въпроси.

— Всички деца са такива.

— Утре се захващам с техния въпрос в съда — заяви той. Тя го изгледа шокирана.

— Но те ще ги дадат в дом за сираци или на осиновители, на непознати хора.

— Ние също бяхме напълно непознати за тях… — Нийл се опитваше да говори твърдо, сякаш владееше положението. — Днес срещнах онзи негодник Уолтър и той, както винаги — ни лук ял, ни лук мирисал. Трябвало да работи, да се среща с хора, да ходи на ски, с две думи не можел да направи нищо.

— Точно това се случва по цял свят.

— Може би е по-различно, когато става дума за твои деца. Трябва да кажа обаче, че тази история за сетен път ми доказа колко сме прави, като не искаме деца.

— Нашите няма да изглеждат като Мод и Саймън — замечтано промълви тя.

— Няма и да го разберем — заяви съпругът й. — И честно, Кати, ще те отърва от тях. Там все трябва да има някакви пари, ще ипотекираме „Дъ Бийчис“ и ще ги държим под око.

Нийл протегна ръце към нея. И тя лежа дълго след това с отворени очи.

 

 

До края на седмицата много неща се промениха. Инсталираха електроуредите, боядисаха полиците, прозорците и вратите. Джеймс Бърн им обясни, че Магайърови са останали доволни. Адвокатът заяви, че природата на самото законодателство била такава, че се изисквало време, но засега проучванията му не показвали нищо нередно. Марчела молеше да й позволят да помага. Джералдин вече предлагаше бъдещи клиенти. Кати и Нийл решиха, че не могат да изоставят веднага Саймън и Мод, но постоянното им пребиваване на „Уотървю“ създаваше прекалено голямо напрежение, а Лизи и Мъти, от друга страна, като че ли се разбираха добре с тях и все им намираха работа из къщата. Нийл им каза, че бащата на децата е уредил някаква сума, всъщност Джок и Хана даваха парите, за да успокоят гузната си съвест. Уговорката беше Лизи и Мъти да получават определена сума, за да се грижат за Саймън и Мод на „Сейнт Джарлат“ след училище. Децата щяха да спят ту на „Уотървю“, ту на „Сейнт Джарлат“. Близнаците отговориха, че решението ги устройва.

 

 

Нийл се държеше толкова мило с родителите на своята съпруга, че тя реши да посети „Оукландс“. Сигурно имаше и други жени по света, които трябваше да измислят причина, преди да се отбият при свекърва си?

И така, в един късен следобед тя паркира пред „Оукландс“, макар да знаеше, че презрителното изсумтяване на свекърва й щеше да бъде насочено в еднаква степен както към нея самата, така и към колата. Но Кати бе готова да не обръща внимание на дреболиите и да се държи любезно. Носеше саксия с папрат, с надеждата, че растението ще издържи на тропическото отопление в „Оукландс“. Почука на вратата.

— Кати?!

— Да, мисис Мичъл, изпратих ви картичка, за да ви уведомя за намерението си да се отбия и да ви видя днес.

— Така ли?

— Ако имате гости?

— Не, не, изумих се, заповядай.

— Донесох ви това растение.

Хана със сигурност беше побъркана. Да каже, че се е изумила, след като й бе изпратила предварително уведомителна картичка!

— Много ти благодаря, скъпа. — И без дори да погледне растението, го остави на масичката във вестибюла. — След като си дошла, предполагам, бихме могли да отидем в кухнята; там ще се чувстваме по-задушевно — обяви тя и поведе посетителката си.

Кати не можеше да се побере в кожата си. Наистина ли усещаше на челото си тик или само си въобразяваше? Мисис Мичъл не посрещаше в кухнята! Ухили се в огледалото, когато мина покрай него. Отражението й я стресна: изглеждаше уморена. Може би трябваше да си придаде по-добър вид.

— Изглеждаш зле — заяви свекърва й.

— Мисля, че е от онзи краткотраен грип. — Това бе първото, което й дойде наум. Хана леко се отдръпна, сякаш се страхуваше да не прихване ужасния вирус.

Разговорът се точеше мъчително. Младата жена се поинтересува какво прави Аманда в Канада и разбра, че нещо не било наред в телефонната система в Онтарио, а Аманда работела в някаква старомодна търговска фирма, където нямали нито факсове, нито електронна поща. Кати не позволи на нито едно мускулче на лицето й да потрепне, докато слушаше. Очевидно или свекърва й, или зълва й си измисляше, но така или иначе цялата история беше много тъжна.

 

 

Оказа се, че трябва да свършат много неща. Изчетоха правилника за хигиената и попълниха молба, закараха микробуса, за да изрисуват логото на фирмата — голямо, развяващо се алено перо, а под него — името и телефонния номер. В една малка печатница си поръчаха визитки, брошури и покани.

— Този адрес ми е познат. Там се намираше печатница „Магайър“ — заяви старецът зад щанда.

— Така е. Ние току-що купихме мястото. Добри ли бяха в занаята?

— Най-добрите, но стана онази работа и…

— Каква работа?

— Не мога да си спомня вече.

— Сега са в Англия — подхвърли Том.

— Дано Господ бъде добър към тях, където и да са — въздъхна старецът.

Бяха възприели принципа да си вършат работата извън дома. Не беше справедливо да обсебят целия кабинет на Нийл или да изгонят Марчела от собствената й кухня. И двамата просто нямаха време да помагат, Нийл бе зает с комитети и консултации почти всяка вечер, Марчела пък се бе записала на двуседмичен курс за аеробика, за да тонизира и без това съвършеното си тяло. И двамата бяха заявили, че биха помагали с радост, ако имаха време.

И наистина, една вечер Нийл прекара в боядисване на новото им помещение. Друга вечер Марчела пък помогна за пердетата. А веднъж стана така, че се събраха всички. Тогава Марчела и Нийл едва не паднаха от смях. Причината беше в наредбата за вентилацията на помещението и използваните в нея изрази „пароизпускащи уреди“ и „дупчиците на мрежите трябва да бъдат не по-големи от 12 мм, за да са мухоустойчиви“. Кати и Том бяха свикнали с тях още от колежа и само вдигаха рамене.

 

 

— Какво ще правим на вашето парти? — попита Мод.

— Не мисля, че ще бъдете там — отговори Кати.

— Ти ще ходиш, Нийл ще ходи, Мъти и Лизи ще ходят, леля Хана и чичо Джок… Няма да остане кой да ни гледа.

— Уолтър ще ви гледа.

— Той ще ходи на ски — извика триумфиращо Мод.

— Бихме могли да поемаме палтата. Мъти смята, че е чудесна работа за нас — добави брат й.

— Така ли? А случайно да е споменал какво би трябвало да върша аз самата или засега е планирал само вашите задължения?

— Не, не е споменал — отговори сериозно Саймън. — Той мислеше, че ти знаеш какво да правиш, тъй като става дума за твоя сервитьорски бизнес.

— Кетърингов бизнес — поправи го сестра му.

 

 

Семейство Федър изрази учудването си, че трябва да отговорят официално на поканата.

— Те не са свикнали да ходят на партита, също като моите — опита се да го успокои Кати.

— Твоите поне няма да сочат към стените и да разправят наляво и надясно, че всъщност имало нужда от още едно боядисване, но времето не стигнало…

— Майка ми искаше да сложи найлонова престилка и да мие в кухнята. Баща ми пък обяви, че щял да си носи бирата, тъй като от префърцунените вина го боляла главата.

— Но пък ти убеди Джералдин да работи в наша полза през цялото време и да ни препоръчва на всички.

— Ти пък придума сексапилния си брат да направи всички жени щастливи. Да се надяваме, че ще бъде във форма.

 

 

Джеймс Бърн прие поканата. Кати бе приятно изненадана.

— И, разбира се, ако има някой, когото бихте искали… да доведете.

— Благодаря, ще дойда сам.

Най-сетне се обръщаха един към друг с първите си имена, въпреки че той очевидно изпитваше известни затруднения. Беше учтив, старомоден и изключително сдържан. Деловите отношения със семейство Магайър почти бяха приключили, въпреки че Кати и Том знаеха за тях толкова, колкото и на първи януари. Но знаеха малко повече за Джеймс.

Той живееше в градинския апартамент, както сам го наричаше, в една голяма къща във викториански стил. Беше работил като счетоводител в провинциален град, преместил се в Дъблин едва преди пет години. Вече беше пенсионер. Не го питаха какво прави по цял ден и дали прекалено многото свободно време не му тежи, дали има семейство. Разговорите им, винаги топли и спокойни, бяха изключително на професионални теми. Един ден Том го попита дали познава негов колега, който би желал да води счетоводството им. Според тях, на този ранен етап, щеше да бъде достатъчно да им отделя по една сутрин седмично.

— Бих бил много щастлив да се заема — заяви Джеймс.

— Да намериш някого? — Кати не беше сигурна какво точно искаше да каже.

— Не, имах предвид да бъда ваш счетоводител, ако нямате нищо против. В началото два часа седмично биха свършили работа.

Тя усети, че той се чувства самотен и неуверен.

— Разбира се, бихме били щастливи, ако ни вземеш на пробен период — отсече твърдо тя.

И на лицето на Джеймс Бърн се появи усмивка, нещо наистина рядко за него.

 

 

— Купих на майка ти рокля и й запазих час при фризьора — обяви Джералдин.

— Ще се разориш — възпротиви се Кати.

— Не и от тези салони, в които държи да ходи майка ти.

— Ами роклята?

— Взех я от „Оксам“. — И Джералдин я погледна със светлите си, сини очи.

— Нищо подобно. Купила си я от „Хейуърдс“.

— И какво те кара да мислиш така?

— Шона Бърк ми каза, че те е срещнала.

— На всяко гърне мерудия — засмя се Джералдин.

— Ако майка ми разбере, че носи рокля от „Хейуърдс“, ще се озове в „нервната болница“, както казва Мод. О, Джералдин, какво ще правя с тези деца?

— Все ще намериш някой съсед…

— Разбира се, не един, а десетина биха изявили желание, но мама има резерви към тях и не ми се иска да се притеснява цяла вечер.

— Остави ги на мен, ще ги заведа в Центъра за гледане на деца в хотела на Питър.

— Какво означава това?

— В техния случай — пилешки крилца и чипс, подходящи видеофилми и басейн с топла вода, ако желаят. Все пак утре вечер ще защитавам инвестицията си.

— О, Джералдин, ти винаги си била спасителен пояс за всички нас — възкликна Кати.

— Просто си преуморена, но утре ще имаш страхотен успех, повярвай ми — рече тя. — И ако тези, които финансират начинанието, са уверени, тогава всички ще бъдат уверени. Нека огледаме отново менюто.

 

 

— Утре вечер ще ходите в хотел — обясни Кати.

— Бих бил не по-малко щастлив да присъствам на партито — обяви Саймън.

— За да ти помагаме — доуточни сестра му.

— Знам и ценя желанието ви, но там няма кой знае колко място, а в хотела ще си прекарате чудесно.

— Уолтър ще идва ли?

— Да, не отговори твърдо, но съм сигурна, че ще се появи.

— А ще работи ли за вас с Том? — попита Саймън.

— Дори ако всички гости се строполят на пода, умирайки от жажда, Уолтър Мичъл няма да работи повече за мен — заяви младата жена.

— Така като слушам, няма да прилича много на парти — обърна се към сестра си момчето. — Честно казано, ще си прекараме по-добре в хотела.

 

 

Нийл беше станал, когато Кати се събуди.

— Боже всемогъщи, колко е часът?

— Успокой се, още няма седем.

— Ти защо си станал?

— Днес е големият ден.

Беше забравила, днес тяхната фирма щеше да се превърне в реалност, освещаването, брошурите, изобщо компанията започваше да работи. Изправи се в раираната си нощница, потърка очи и разтърси глава, за да се отърве от падащите в очите й коси.

— Знам, че е само заместник-министър, но все пак много мило от негова страна да дойде за закуската. Освен това е побъркан по рекламата, така че присъствието му ще привлече внимание.

Кати осъзна, че денят беше голям за Нийл, бяха успели да уредят среща с министър по повод на кампанията и защитаваните от тях затворници.

— Надявам се да пожънете успех — заяви безизразно тя.

Той я изгледа, изненадан от тона й.

— Е, трябва да тичам…

— До довечера.

— Да, разбира се, партито. Всичко ще бъде страхотно, скъпа, изобщо не се притеснявай… — Той се приближи и я прегърна. — Гордея се с теб, знаеш ли…

— Знам, Нийл — отговори Кати.

 

 

Рики изпрати предварително един от своите фотографи, за да направи снимки на шведската маса, преди да са я наобиколили посетителите. Приятелките на Кати, Джун и Кейт, бяха в пълна бойна готовност с белите си ризи и логото във вид на алено перо. Всички позираха до чиниите със сьомга и дългите овални плата с печени пиперки, многоцветни салати и кошнички хляб.

После изведнъж целият офис се изпълни с народ. Предното помещение, което след това щяха да превърнат в приемна, изглеждаше страхотно. Добре че взеха тези старомодни дивани и столове, така клиентите щяха да се отпускат с удоволствие, докато обсъждаха менюто. Тук нямаше и следа от белотата и стоманения блясък на модерните кухни, те се намираха зад вратата. Днес предното помещение играеше ролята на гардеробна. Една ослепителна червенокоса красавица, която работеше при Джералдин, раздаваше на пристигащите номерца и окачваше горните им дрехи. Джун и Кейт разнасяха подноси с напитки, а Кати и Том посрещаха своите гости и изслушваха похвалите им за начина, по който бяха преустроили фирмата.

Нийл не беше сред първите пристигнали. Съпругата му възнамеряваше да го разположи някъде до вратата, за да се оправя с майка си, когато се появи. Нейните собствени родители вече бяха тук, шашнати от светската суматоха; очевидно не се чувстваха в свои води сред целия този блясък. Мъти мачкаше кепето си, което, кой знае защо, отказа да остави на гардероба и търсеше с поглед някой, с когото би могъл да поговори. Лизи нямаше представа колко добре изглежда в новата си рокля, струваща цяло състояние на сестра й, и с безупречно фризираните си коси. И тайно се оглеждаше за местенце, където да се скрие.

Защо се чувстваха неудобно? Разбира се, Том имаше същия проблем. Джи Ти и Мора Федър нямаха вид на хора, които се забавляват. Ето това беше страхотна идея. Кати се извини пред приятния собственик на фирмата за почистване по домовете и запозна двете семейства. Вместо да си бъдат морална подкрепа обаче, те като че ли се изнервиха още повече. Бащата на Том заяви, че трябвало да отделят повече време за ремонтните работи. Лизи Скарлет сподели опасенията си, че децата им бяха отхапали по-голям залък, отколкото можеха да преглътнат. Мора Федър поясни, че Том можел да изкарва прилично при баща си, при това без да си цапа ръцете — достатъчно било да стои в офиса и да докарва клиенти. Като например всички тези хора с главозамайващи дрехи, които имали в банката предостатъчно, за да си позволят разширения към дома или дори втора къща. Мъти каза, че ако неговата Кати и техният Том били такива големи готвачи, можели да работят за други хора, без да рискуват собствените си пари и за нула време да спестят цяло състояние, но, разбира се, никой не се вслушвал в гласа на опита.

Компанията се поотпусна. Кати улови погледа на леля си и само след секунди Джералдин се озова сред определена група и започна да ги заразява с ентусиазма си. Кати си позволи да си поеме един-два пъти нормално въздух и да приеме, че всичко върви добре. Дори се поогледа, за да види кои са дошли. Джеймс Бърн се обади в последния момент, че няма да дойде. Марчела изглеждаше великолепно в коприненото си сако и дългата черна пола. Не носеше никакво бижу, въпреки че каквото и да сложеше, щеше да изглежда добре. Тази вечер наистина беше стилна.

И тогава забеляза, че влизат родителите на Нийл. Както обикновено, красивото лице на Джок имаше някак си дистанцирано изражение, сякаш закъсняваше за друга среща. Добродушно и объркано, но не съвсем убедително. До него вървеше Хана с крещяща тъмновиолетова рокля, която правеше лицето й безцветно. Изглеждаше възмутена, още преди да е влязла. Но тук нямаше нищо, на което можеше да намери кусур, помисли си младата жена. Абсолютно нищо. Присъстваха дори някои дребни величия от телевизионния екран. Изобщо едно добре облечено и добре държащо се човешко множество, от което можеше да потече река от клиенти. Тя обаче познаваше мисис Мичъл от ранното си детство. В момента свекърва й търсеше повод за спречкване.

Всички бяха очаровани от храната, добре бяха направили, че показаха тайните си специалитети. Кати забеляза, че баща й приказваше с един спортен журналист, а майка й седеше щастливо в компанията на мисис Кийн, съседка от „Уотървю“. За нейна изненада Хана Мичъл се насочи към тях.

— Радвам се да те видя, Лизи. Ще бъдеш ли така мила да ми дадеш този стол и да ми донесеш от дребните сандвичи-хапки или както ги наричат…

— Да, мисис Мичъл, съжалявам, мисис Мичъл. Какво точно бихте желали?

Всички решения, които бе взела Кати, изхвърчаха през прозореца. Тази жена премина всякакви граници. Нареди с леден глас на майка си да седне и да не изоставя мисис Кийн насред разговора. Лизи бе толкова шокирана, че се подчини, а дъщеря й избута с ръце свекърва си към другия край на стаята. Изсъска на Джун, че има нужда от табуретка, а на Кейт — да донесе чиния с дребни хапки. След което настани Хана на място, откъдето можеше да вижда всички.

— Нямаше нужда да ме изблъскаш.

— Ти искаше стол и аз се погрижих да го получиш.

— Там също имаше стол.

— За жалост това бе столът на майка ми. Надявам се, че тук ти харесва. — И се отдалечи трепереща.

Нийл, който не беше забелязал нищо нередно, говореше с Уолтър. В този момент се появи Джо Федър с голям кухненски часовник, изрисуван със старомодни кухненски съдове.

— Страхотна, страхотна работа сте свършили. Подушвам успеха навсякъде.

Том и Кати засияха насреща му, той веднага се превърна в магнит за гостите, дори нямаше нужда да се придвижва към тях, те идваха при него.

Намалиха музиката. Беше настъпил моментът за речите. Том и Кати се погледнаха, бяха репетирали дълго този момент. Нямаше да бъде безкраен списък с благодарности в стила на Оскарите, всеки щеше да говори по две минути. След това хората щяха да продължат разговорите си, без да се почувстват ощетени. Партито беше прекалено хубаво, за да го прекъсват за повече от четири минути плюс аплодисментите. Като приключиха, се спогледаха. От всички страни валяха поздравления.

— Колко жалко, че не се сетихме да донесем касетофон — възкликна Кати.

— Аз ви записах — обади се зад нея Джералдин. — И двамата бяхте блестящи.

— Мама добре ли е?

— Добре е, не се притеснявай.

— Имаш късмет, че можеш да й говориш така. Ако аз се опитам, ще ме изяде с парцалите — рече Том.

— Роднинството дава привилегии — отвърна Джералдин с чаровна усмивка.

Джи Ти и Мора Федър си тръгваха.

— Ама те дори не са видели Джо, той не е мръднал от другия край на стаята — обиди се тя.

— Остави, Кати, той ще ги намери, ако желае.

— Няма ли да е жалко… Винаги е било, но той не прави нищо, което го изпълва с досада, а ходенето във „Фатима“ определено го отегчава.

— Той ще се срещне с тях тази вечер — настоя Кати и извиси глас. — Джо, струва ми се, че родителите ти си тръгват…

Сега вече нямаше как да не се срещне с тях. Забеляза, че лицата на Джи Ти и Мора светнаха. Джо изигра чудесна сценка, направи се на щастлив и изненадан, възхити се от роклята на майка си, похвали баща си за работата и побърза да ги изпрати. Кати никога не бе виждала такава радост и ентусиазъм от тяхна страна, когато разговаряха с другия си син. А Том ги навестяваше редовно и се грижеше за тях.

Джералдин повика такси за сестра си и зет си, с което щяха да отидат до хотела, за да вземат Саймън и Мод. Но когато таксито пристигна, семейство Скарлет вече нямаше желание да си тръгва. Мъти щеше да се срещне със спортния журналист на следващите конни надбягвания, беше поканен в ложата за представителите на пресата. Лизи щеше да посети мисис Кийн на „Уотървю“, за да види новия й специален парцал с дръжка, който си бе купила. Очевидно вече не се налагаше да се коленичи толкова много, нещо особено важно за нея, тъй като едното й коляно бе започнало да я наболява. Кати усети, че я залива вълна от любов към майка й. Щеше да дойде ден, да, щеше да дойде, когато Лизи Скарлет нямаше да чисти повече чуждите подове. Родителите й отидоха в предната стая, а Хана ги последва.

— Ето те и теб, Лизи. Би ли ми донесла палтото?

— Разбира се, мисис Мичъл. С коженото палто ли сте?

— Разбира се, че не… С черното вълнено палто съм… О, може би ти вече не работеше при мен, когато си го купих, беше напуснала.

— Имате ли номерче, мисис Мичъл?

— Нямам представа какво направих с него. Бъди така мила, намери ми бързо палтото. Не искам да вися тук по-дълго, отколкото се налага.

Кати се приближи, като си налагаше да се усмихва.

— Мамо, шофьорът на таксито губи търпение. Аз ще намеря палтото на Хана.

Заедно с Джералдин качи родителите си в таксито. Което не беше никак лека работа.

— Много ви благодаря, че дойдохте. Прекрасни сте и двамата. И за грижите към двете деца на Мичълови, не знам какво щяха да правят без вас.

Последните две изречения бяха изречени особено силно.

— Внимателно, Кат — прошепна леля й. — Един ден може да имаш нужда от Хана и Джок.

— За какво?

— Въпреки това бъди по-внимателна.

— Благодаря, Джералдин. — Младата жена се приближи до прелестното червенокосо момиче на гардероба и посочи палтото на свекърва си. — Онази дама се преструва, че си е изгубила номера. Би ли ми подала онова черното?

Взе палтото, но тъй като свекърва й не направи опит да го облече, тя го метна върху облегалката на близкия стол. Бяха сами във вестибюла.

— Ти отиде прекадено далеч, Кати Скарлет. Ще съжаляваш за държанието си, помни ми думите.

— Ти ще съжаляваш, задето се опита да унижиш майка ми и да ме ядосаш. Да, и наистина ме ядоса, но не можа да я унижиш, защото вече е невъзможно.

Хана пребледня, това бе нечувана дързост.

— Твоята майка, колкото и да е ограничена, струва колкото десет като теб.

— Съгласна съм. И струва колкото сто като теб. Казах й го онзи ден. Тя не искаше да ме чуе, но това не променя истината. — Хана хлъцна, но снаха й продължи невъзмутимо. — Повярвай ми, радвам се, че водим този разговор; искам да знаеш, че любезното ми държание към теб беше дотук.

— Ти никога не си била любезна с мен, вулгарна малка… малка…

— Когато бях малка и идвах да играя в градината, докато мама работеше в „Оукландс“, наистина не бях любезна, но когато се омъжих за Нийл, започнах да се старая. Не исках да му създавам проблеми, а и ми беше жал за теб. Да, жал ми беше, тъй като ти бе толкова разочарована от съпругата, която той доведе в дома ти.

— Ти си ме съжалявала!

— И все още те съжалявам, но повече няма да се преструвам. Ти така и не можа да разбереш едно нещо: никога в целия си живот не съм се страхувала от теб. Ти просто нямаш никаква власт над мен. Времето ти отмина, Хана Мичъл. Ирландия е нова страна, в която децата на прислужниците се женят за когото си искат. И където благородниците като твоя девер, когато все пак са в състояние да разсъждават, се радват много, че Мъти и Лизи Скарлет отиват да вземат децата им и да ги заведат на улица „Сейнт Джарлат“, където, както изглежда, ще прекарат следващите десет години…

Свекърва й я прекъсна.

— Когато се извиниш, Кати, както съм сигурна, че ще направиш, аз няма да ти простя, нито ще отдам постъпката ти на моментната превъзбуда от…

— О, не, никога няма да ти се извиня, повярвай ми — отвърна с леден глас младата жена. — Но ако ти се извиниш за начина, по който обиди майка ми два пъти тази вечер, ще помисля и ще попитам Нийл за мнението му. В противен случай двете с теб ще се държим учтиво пред хората и изобщо няма да общуваме насаме. А сега можеш да отидеш при съпруга си или да си тръгнеш. Както желаеш.

Кати се обърна и с вдигната глава влезе в стаята, където купонът се вихреше с пълна пара. Посрещна я тревожния поглед на леля й.

— Тя все още има пулс, Джералдин, не се бой.

Тази вечер Кати Скарлет за първи път пи алкохол — голяма чаша червено вино. Беше наясно, че свекърва й можеше да реагира по два начина. За момент съжали, че баща й не е тук, за да очертае вероятностите. Но, както твърдеше той, понякога нищо не можеше да се предвиди, тогава трябваше да се действа по инстинкт. А нейният инстинкт нашепваше, че Хана няма да каже нищо. Да се оплаче от арогантното държание на снаха си, означаваше да насочи прожекторите към собственото си поведение. Хана не би се изложила на подобен риск. Следователно на Кати нямаше да й се налага да обяснява нищо. Усмихна се, беше победила. И тази мисъл я изпълни с огромна радост.

— Не ми харесва, че стоиш сама, наливаш се с вино и се смееш мълчаливо — заяви неодобрително леля й.

Усилиха музиката. Том се приближи до Марчела, обхвана красивото й лице между двете си длани и започнаха да танцуват. Джун и Кейт вече бяха пийнали и се носеха във вихъра на танците. Кати протегна като насън ръце към Нийл и двамата се притиснаха един към друг. През рамото си видя как Джок Мичъл се оглежда за съпругата си и донякъде учуден, излезе, за да я потърси. Джо Федър се измъкна тихичко, а Уолтър пъхна под мишница бутилка вино, преди да си тръгне. Кати Скарлет затвори очи и прегърна още по-силно мъжа, когото обичаше.