Мейв Бинчи
Аленото перо (8)

Седма глава
Юли

Никога нямаше да забравят онази нощ. Бяха в прекрасно настроение след успеха на партито в семейство Флин.

— Справихме се добре — заяви Том и посегна към ключовете.

— Понякога ми се струва, че вече сме по-уверени — отговори Кати.

— Наистина сме по-добри — настоя Джун. — Там видях семейство Райърдън, на които правихме кръщенето… Те казаха, че нашата храна влизала в съвсем друга категория.

На Том и Кати им беше приятно, че Джун е съпричастна към фирмата, дори младият Кон започваше да става част от тях. Тогава отвориха входната врата и влязоха в предната стая. Кати видя до вратата часовника, който им беше подарил Джок, безнадеждно строшен. Том съзря огромната ваза, която Марчела бе избрала, счупена на три край прекатурената маса. И всичките им чинии се валяха изпотрошени на пода, чекмеджетата бяха изсипани, телефонът и телефонният секретар — съборени от стената. Нейната купа, единствената награда, която бе печелила някога в живота си, липсваше. Никой не можеше да повярва на очите си. Том успя пръв да се обади:

— Копелета! Гадни копелета! Тук няма нищо за крадене и затова са унищожили всичко…

Не успя да довърши мисълта си. Беше готов да се разплаче всеки момент.

Полицията беше озадачена. Нямаше и следа от взлом, никой не бе разбил вратата, но и никой друг нямаше достъп до ключовете. Том, Кати и Джун нямаха представа кой може да им има зъб. Може би е конкуренцията, предположиха полицаите. Но те не представляваха заплаха за никого, бяха нови в бизнеса. Един от младите полицаи, който вече два пъти питаше дали са застраховани, отново попита Том.

— Да, казах ви — отвърна с лека досада той. — Нашият счетоводител настоя да платим огромна сума, както ни се стори, но там е работата, че…

— Знам, сър. Те могат да се заемат сами с разследването — обясни той.

— Кой?

— Застрахователната компания.

 

 

Нийл беше заспал, когато се обади Кати.

— Да. Нийл Мичъл — измърмори сънено той.

— Нийл, някой е влязъл с взлом във фирмата.

— Кати?

Младият мъж все още не можеше да дойде на себе си. Мислеше, че съпругата му е до него в леглото.

— О, Нийл, всичко е съсипано — изхлипа тя.

— Някой ранен ли е?

— Не, но е ужасно. Полицията е тук, Нийл. Много е страшно.

— Пристигам.

Съпругът й пристигна, облечен с пуловер и избелели памучни панталони, но излъчващ авторитет, все едно че беше в пълно адвокатско снаряжение и с дипломатическо куфарче в ръка. Въпросите бяха безкрайни, но не водеха наникъде. Патрулът не бе чувал за гангстери, специализирани в този вид престъпления. Затова непрекъснато се връщаха към въпроса за ключовете и начина, по който бяха проникнали в сградата на фирмата. Най-сетне полицаят заяви:

— И така, всичко, което мога да кажа, е да приемете случилото се, колкото се може по-спокойно.

— Какво означава това? — попита Том.

— Със застрахователната компания — поясни полицаят.

— Но какво общо има това с откриването на извършителя? — махна отчаяно с ръка младият мъж.

Внезапно Нийл заговори с отривистия си адвокатски глас:

— Полицаят посочва, Том, че поради липсата на каквито и да било признаци за проникване с взлом, застрахователната компания ще започне разследване с цел да разбере дали не е вътрешна работа.

Настъпи мълчание. Никой не бе предполагал, че нещата могат да бъдат и по-лоши.

 

 

Стори им се, че пекоха цяла нощ хляба за „Хейуърдс“, макар да разпределиха работата между малката фурна в „Стоунифийлд“ и по-добрите съоръжения в „Уотървю“.

— Какво ще си помисли твоят Джими? — попита Том.

— Вече имаше възможност да свикне, ще помисли, че е поредното парти — отвърна Джун.

Нощта приключи, хлябът бе доставен и всички се върнаха във фирмата.

Започнаха да разчистват натрошените сервизи. Том настоя Кати да си сложи дългите дебели ръкавици, с които вадеха храната от фризерите.

— Нищо не усещам с тях — оплака се тя.

— Но иначе ще си нарежеш ръцете. Слушай, единственото, което ни остана, са сръчните ни ръце, ако изобщо някога успеем да се оправим с тази каша.

Със или без сръчни ръце, те вероятно никога нямаше да вдигнат на крака бизнеса си, нищо вече нямаше да бъде същото. Изпитваше непреодолимото желание да заплаче. Кати преглътна мъчително при мисълта, че сред разрухата на пода лежеше съсипаната кариера не само на тях двамата с Том, а и на Джун. Погледна към Нийл, който работеше рамо до рамо с тях. Изражението му беше мрачно и ядовито, действаше енергично, макар че след няколко часа трябваше да се яви в съда. Това бе мъжът, на когото се надяваше да съобщи за бременността си, но новината явно трябваше да почака. Поспря и го погледна, коленичил пред печката заедно с Том. Опитваха се да разберат каква част от електрическата инсталация е пострадала.

Когато Дъблин започна да се пробужда, изпратиха Джун вкъщи с такси. Марчела си взе душ, преоблече се и отиде в „Хейуърдс“, където сложи елегантна бяла престилка и се зае с ноктите на хората, които имаха време и средства да плащат за подобни услуги. Въпреки шокиращите събития от нощта, чувстваше сърцето си по-леко от обикновено. Нямаше да оформя и лакира нокти цял живот. Беше получила първия си професионален ангажимент като манекен и можеше да си позволи да се усмихва и да се държи чаровно с клиентите. Този живот нямаше да продължи вечно.

Нийл взе душ, преоблече се и отиде на „Фоур Кортс“ да защитава двама неправомерно уволнени от работа. Всички твърдяха, че няма никакъв шанс, тъй като двамата открай време създавали проблеми, Нийл обаче знаеше, че уволнилата ги компания е известна с отрицателното си отношение към професионалните съюзи. Щеше да победи и да им обърка сметките. Клиентите му наистина можеха да бъдат определени като хора, на които не може да се разчита особено, но важното в случая бе принципът.

 

 

Джеймс! Бяха забравили за него. Дали не беше прекалено рано да му звънят? Решиха да рискуват и да му се обадят преди осем часа.

— Джеймс Бърн.

Прие вестта хладнокръвно. И ги засипа с въпроси. Сейфът? Беше отворен и книжата — пръснати. Полицаите? Някакви подозрения? Не, не. „Аленото перо“ беше ли в състояние да продължи работата си? Трудно можеше да се каже. Застраховката? Увери ги, че всичко е наред и ще покрие загубите. Тогава му казаха, че вратата не е била разбита, което поставяше под съмнение версията за влизане с взлом.

— Разбирам — промълви счетоводителят.

— Но ти знаеш, че не е наша работа — извика Том.

— Да, знам. Разбира се, че знам — беше отговорът.

— Да не искаш да кажеш, че няма да платят.

— Нека кажем, че плащането ще отнеме повече време.

Джеймс Бърн беше мълчалив и смутен. Снощи бе вечерял в компанията на Мартин Магайър, който каза, че желаел успех на онези младежи, купили сградата на неговата печатница, наистина им го желаел. Но същевременно чувствал, че над тази постройка тегне проклятие. Счетоводителят не сметна за необходимо да им предаде снощния си разговор. И без това си имаха предостатъчно притеснения.

 

 

Шона Бърк им разреши да използват кухните на „Хейуърдс“. Том увери управата, че няма да ги използва за другите си поръчки.

— Нормализира ли се положението? — питаше го от време на време управителят.

— Абсолютно — лъжеше младият мъж. Не можеха да кажат на никого, че от кухнята им не бе останало нищо.

Кати подготви цялото рожденическо парти, включително шоколадовата торта за Шей и Моли Хейс, в собствения си дом. А Нийл, който на всяка крачка се натъкваше на кутии и касетки, качи една маса в спалнята, за да работи на спокойствие.

Бяха забравили колко трудно е да се готви на такова тясно пространство. Нямаше място да оставиш нищо. Всеки стол, табуретка и дори куфар бе пуснат в употреба за съхраняване на приготвените вече блюда, но непрекъснато събаряха по нещо. Хладилникът и фризерът бяха препълнени: сладоледът се топеше, ножовете падаха по пода. Всеки следващ ден бе по-кошмарен от предишния.

 

 

Джун и Кати работеха така, както не бяха работили никога досега. Направиха пикник за Фреди и Полин Флин, в един ден подготвиха две партита в чест на първо причастие, като прелетяха от едното на другото място заедно с Кон. Оставиха Том да се занимава със събирането на парчетата. Дойдоха хора от фирмата на Джи Ти, за да разчистят, но едва след като, по настояване на Джеймс Бърн, бяха направени снимки и представител на застрахователната компания видя ужасните разрушения и загуби.

Едни от първите, на които трябваше да съобщят, бяха Джералдин и Джо, техните гаранти и инвеститори в компанията. Но нито Том, нито Кати искаха да им кажат за случилото се, преди да са овладели положението и да се уверят, че ще могат да се измъкнат от тази ужасяваща ситуация. Имаха кошмарното усещане, че ще фалират.

Кати не желаеше да казва на леля си. Нямаше намерение да я моли да бръкне отново в дълбоките си джобове, пълнени от богатите мъже; нещо, което не одобряваше и дори й го бе заявила. Освен това се опасяваше, че Джералдин ще я убеждава да се откаже от фирмата, след като е бременна. Това бе минно поле, през което не й се искаше да преминава.

— Имаш ли нещо против, ако все още не съобщаваме на Джералдин? — попита Кати.

— Странно, аз се готвех да предложа същото за Джо — отвърна Том.

Не обясни причината. Но брат му беше последният човек, с когото желаеше да разговаря точно сега. Джо бе дал възможност на Марчела да се разхожда полугола пред половин Дъблин. Джо бе напълнил главата й с надеждата да я запознае с някакъв собственик на агенция за модели, който можеше да сложи снимките й в своите албуми и да й осигури работа „отвъд морето“, както се изрази. Том мразеше тази фраза. Ако имаше предвид Лондон или Манчестър, защо не го кажеше? Непоносимо му беше да слуша как неговата Марчела говори само за възможността „отвъд морето“. Джо бе добър да финансира „Аленото перо“ и послушно бе станал постоянен посетител на родителите им във „Фатима“. Той се чувстваше някак си гузен заради модното ревю и щеше да намери средства да помогне на брат си, за да се избави от чувството на вина. Том обаче не искаше Джо да разбере колко близо до пропастта се намират.

След като не искаха Джералдин и Джо да разберат, не трябваше да казват и на другите. Шона се закле да мълчи, бяха помолили и Джун да си трае, така че засега нямаше проблем. Не можеха да кажат нито на Мъти и Лизи Скарлет, нито на Джи Ти и Мора Федър. Кати копнееше да сподели с майка си, да отиде в познатата кухня и да си поплаче. Но ако кажеш на един, трябва да кажеш на всички. Във вечерния вестник не писаха нищо за случилото се. Не се появиха и в телевизионната програма, която се опитваше да въвлича хората в разрешаването на различни престъпления. Както винаги, Джеймс Бърн настояваше да бъдат предпазливи, а Нийл Мичъл обяви, че няма да позволи голямата многонационална застрахователна компания да се скрие зад лицемерни фрази. Изходът на този спор го вълнуваше дълбоко. Щеше да се бори за тях срещу безименните бюрократи, които винаги караха дребните хорица да чакат, докато получат парите си. Вече търсеше в правната литература подобни случаи и нямаше да остави онези мерзавци да се измъкнат. Въпреки огромната му морална подкрепа, на Кати й се искаше да я погали по косите, да й каже, че я обича и тогава тя щеше да му каже за бебето.

 

 

— Ще имаме ли уроци по тенис? — попита след закуска Саймън.

— Тенис ли? — майка му го изгледа неразбиращо.

— Сара каза, че ще ходим на уроци по тенис — обясни брат й.

— О, Сара… — обади се баща им.

— Това дамата с обърнатото кепе ли е? Боже, Боже! — измърмори Барти.

— Имам телефонния й номер, мога да й позвъня — каза Саймън. — Тя знае къде и кога.

Кенет Мичъл въздъхна.

— Адресът е някъде тук, няма нужда да се обаждаш. Позвънете направо там и започнете уроците, когато искате.

— А кой ще плаща за тях, татко? — попита притеснено момчето.

— Това не е твоя грижа.

— Ще се обадя на Сара.

— По дяволите, момче, аз ще платя за проклетите уроци. Стига си ни подлудявал, имаме достатъчно грижи.

Кей Мичъл потрепера, не обичаше да вижда съпруга си разстроен.

— Съжалявам, татко.

— Извадете си ракетите от бараката и тренирайте на поляната.

Близнаците сведоха очи. Моментът не беше подходящ да му кажат, че бараката е заключена и не могат да влязат в нея.

 

 

— Кати, можем ли да дойдем днес да лъскаме разните неща и съкровища? — попита Мод.

— Не, Мод, съжалявам, днес не е подходящо.

— Няма да искаме нито пари, нито пица, нищо — помоли я детето.

— Миличка, ако можех, щях да се съглася. Друг път ще го направим.

И затвори.

— Тя ми затвори телефона — обясни притеснено Мод.

— Стори ли ти се ядосана?

— Малко. Какво ще правим?

— Сара, Саймън е. Татко ли плаща за уроците ни по тенис?

— Да. И той го знае.

— Струва ми се, че има проблеми с парите.

— Едва ли са такива, че да не може да плати. Започнете, когато искате, аз ще го държа под око.

— Само дето… той е малко…

— Ще бъда тактична — обеща младата жена.

— Сара, ракетите ни са заключени в бараката.

— Уолтър ли е? — попита тя.

— Предполагам, но всички са в такова настроение, че щом ги попиташ нещо…

— Не е нужно, аз ще го направя.

— И тя ли беше ядосана? — поинтересува се Мод.

— Да, но май не на нас — отвърна след кратък размисъл момчето.

 

 

— Уолтър Мичъл? Аз съм Сара, социалната работничка за Саймън и Мод.

— Знам — усмихна й се топло той. — Нито вкъщи, нито в офиса ни идват момичета като теб.

Този път обаче чарът нямаше да му помогне.

— Защо си заключил градинската барака?

— А теб какво те интересува? — от усмивката му не остана и следа.

— Слушай, не ми пука дали си складирал там две хиляди порнографски списания, дай ракетите на децата.

— И трябваше да изминеш целия път до офиса, за да ми кажеш това? Защо те не ме попитаха?

— Очевидно всички в къщата, където се борих да бъдат върнати, са в лошо настроение. Те не искат да усложняват обстановката. Ще ми дадеш ли ключа?

— Аз ще отида да им ги дам.

— Ами работата ти?

— Аз съм си господар. Сам решавам дали да остана или да тръгна.

Тя забеляза как той огледа коридора и не слезе с асансьора, а хукна по задното стълбище. Мистър Уолтър Мичъл, който работеше в офиса на чичо си, изобщо не бе толкова уверен, колкото му се искаше да мислят хората.

 

 

— Здравей, Кати, Джералдин е.

— О, да, Джералдин.

— Да не би да се обаждам в неподходящ момент?

Моментът наистина не можеше да бъде по-лош. Офисът беше пълен с хора, Джеймс Бърн, Нийл и човекът от застрахователната компания обикаляха вече за десети път помещенията на „Аленото перо“. Кати, Том и Джун седяха като на тръни и разказваха историята за стотен път.

— Не е особено подходящ. Какво ще кажеш да ти се обадя по-късно?

— Питам се — обяви троснато Джералдин.

— Какво?

— Ами защо не се обаждаш. Не съм те чувала от тържеството на Фреди…

— Не е нарочно.

— И как прие Нийл новината?

— Не съм му казала.

— Но оттогава измина цяла вечност…

— Моля те, нека ти се обадя по-късно — прекъсна я Кати, почти на ръба на истерията.

 

 

— Ще минат месеци, докато платят — каза Нийл, когато представителят на застрахователната компания си тръгна. — Ако успеем да вземем парите до Нова година, ще е истински късмет.

— Колко ни трябват, Джеймс?

Лицето на Том бе безизразно.

— За да се върнете там, където бяхте, около двайсет хиляди — отвърна счетоводителят. — Вероятно и повече, тъй като пресмятанията ми са направени при положение че успеете да намерите кухненско оборудване на по-ниски цени, както се случи тогава.

— Колко излиза на седмица? — попита Кати.

Джеймс Бърн обясни колко трябваше да плащат всяка седмица на банката, ако вземат заем. И то в случай че го получат.

— Ще го получим, тъй като знаят, че застрахователната компания ще плати в крайна сметка, но сумата е наистина голяма — каза Нийл.

— Нийл, няма да можем да изкарваме и половината от парите, да не говорим и за заема за покупката на мястото — обади се тъжно Том.

— Преди да направим или отхвърлим каквото и да е решение, бихте ли ми дали двайсет и четири часа, за да подготвя някои цифри — заговори Джеймс Бърн. — Тогава ще имате реална представа какви са възможностите.

 

 

— Съжалявам, скъпа — каза в колата Нийл, когато потеглиха към къщи.

— Нийл, ще си бъдеш ли тази вечер у нас? — мина направо на темата тя.

— Знаеш, че имам среща с групата, която работи по проекта за бездомните. И това е последният ни шанс да спечелим някоя точка за тях преди конференцията.

Конференцията! Беше забравила, че съпругът й и четирима други адвокати представяха Ирландия в един международен форум за бежанците, който се провеждаше в Африка. Той заминаваше утре вечер.

— Говори с мен в колата, скъпа, не мога да изоставя онези хора.

— Сара ще им обясни това, което искаш да им кажеш.

— Кати, бъди разумна, Сара е млад социален работник, не е адвокат.

— В колко ще свършите?

— Откъде да знам? Когато свършим.

— Не отивай след това в някоя ужасно кафене, където ще обсъждате и ще мърморите цяла нощ. Моля те!

Сега вече той се изнерви.

— Кати, прекарах цял ден в офиса ти, за да се оправям с кашата там. Знаеш, че бих направил всичко за теб, но не е възможно да не ходя на тазвечерното мероприятие. И не говори за работата ми като за „мърморене цяла нощ в някакво ужасно кафене“. Аз никога не съм казвал подобно нещо за твоята работа.

— Нийл! — извика възмутено тя.

— Не, говоря сериозно; споразумяхме се и сме партньори в най-най-хубавия смисъл на думата. И двамата милеем за работата си и си помагаме. След няколко години нещата ще се поустановят и ще намалим темпото.

— Кога? — извика тя.

— Очевидно не тази вечер… Не и преди да изправиш отново на крака бизнеса си… Не и преди аз да съм направил нещо по-съществено.

— Но дотогава ще изминат пет-шест години.

— Е, ние и не сме предполагали, че ще отнеме по-малко. Не искам да се карам с теб, Кати, разстроени сме, това е всичко.

— Така е — съгласи се тя.

— Ще се измъкна по-рано. Обещавам — усмихна й се Нийл. — И слушай. Като се върна от Африка, ще отидем в онзи хубав хотел в Уиклоу, където обядвахме веднъж. Ще вечеряме и ще прекараме нощта там.

 

 

Когато той се прибра, тя лежеше будна в леглото. Ако не изглеждаше толкова уморен, щеше да стане и да му каже. Не можеше да замине за девет дни, без да знае. През полупритворените си клепачи го видя как съблича ризата си, влезе в банята, прокара един-два пъти четката през зъбите си и плисна шепа вода на лицето си. А то бе наистина уморено и напрегнато. Щом се пъхна в леглото до нея, заговори:

— Съжалявам, скъпа, в крайна сметка имаше много мърморене, точно както предсказа.

— Искаш ли чаша чай?

— Ще заспя, преди да я приближа до устните си — отвърна той и потъна в сън.

Кати стана и отиде в кухнята. Призори все още стоеше там, но така и не намери решение на проблема. Бракът им бе здрав и солиден, партньорство в най-добрия смисъл на думата. Да не би да се страхува да му каже? И то най-хубавата новина в живота на всеки човек? Чу го, като се раздвижи. Беше спал пет часа и половина, а тя прекара цялото това време на кухненската маса. Дори сега той разполагаше с цял час, което бе почти невероятно, но тя самата се чувстваше прекалено объркана и уморена. Когато той заминеше в Африка, тя щеше да отиде на лекар, за да провери резултатите от теста. В колко неподходящ момент бе забременяла наистина.

 

 

— Ужасно сте досадни — нападна ги Уолтър, когато се прибра.

Близнаците веднага се омърлушиха.

— Тя каза да се свързваме с нея при всяко затруднение.

— За какво затруднение ми говорите, можехте да почакате да се прибера от работа.

— Помислихме, че заминаваш за Англия. Никога не ни казваш какво смяташ да правиш — оправда се Мод.

— Не че трябва да го правиш, разбира се — допълни Саймън.

— О, ще ви дам проклетите ракети, а после й се обадете, че сте готови за Уимбълдън.

— Ще дойдем с теб, за да видим дали в бараката няма нещо друго, което ни трябва.

— Не — отсече младежът. — Сядайте и млъквайте.

— Но как ще познаеш нашите… — започна Мод.

— Ще извади всички ракети и ние ще си изберем — побърза да обясни Саймън, на когото изражението на по-големия им брат изобщо не му допадна.

— Започваш да се учиш, Саймън — заяви Уолтър. — Бавно, но поне се учиш.

 

 

Мартин Магайър замина за Англия. Този път Джеймс Бърн не се опита да го уговоря, Мартин бе изживял толкова голяма тъга на това място, че сигурно нямаше да има сили за среща с Кати и Том, изпаднали в такава отчаяна ситуация.

 

 

Джералдин позвъни на Джо Федър. Имаше нужда от екземпляр от речта му за пресконференцията, предвидена за края на следващата седмица.

— Предпочитам да импровизирам — отговори той.

— Въпреки това е необходим материал за журналистите, за намеренията, тенденциите, патриотизма…

— О, хайде, хайде — засмя се младият мъж.

— Защо харесваш ирландките, колко по-освободени са днес, колко хубаво се обличат, какво чудесно правителство имаме, което насърчава това и онова…

— Шегуваш ли се?

— Не.

— Не би ли го написала вместо мен?

— Днес излизам. Ако те осени някаква идея, изпрати ми я по факса или по електронната поща, аз ще се свържа отново с теб утре сутринта.

— Добре. Между другото, виждала ли си Кати и Том?

— Защо питаш?

— Имам чувството, че са изчезнали. Опитвам се да се свържа с брат си. Марчела казва, че бил добре, но защо тогава не отговаря на обажданията ми?

— Ще разбера какво става — увери го тя.

След това напусна офиса си и взе такси. Нямаше смисъл от повече предположения и догадки. Нещо не беше наред.

 

 

Строшените стъкла, порцелани и дървени плоскости бяха разчистени. Но вечно откриваха нещо, което им напомняше за преживения ужас, например счупеното стъкло в задната част на чекмеджето за прибори. Или големият поднос, който се разпадна, докато се опитваха да го вдигнат, съсипвайки и приготвената по сложна рецепта сьомга, която бяха сложили върху него. Парчетата се разпиляха по пода.

— Колко часа труд отидоха — проплака Джун.

Оставаха без основно ястие за обедното парти. Кати позвъни в магазина за рибни деликатеси и поръча да й приготвят същото блюдо до два часа.

— Но ще ти струва скъпо — уведомиха я с извинителен тон.

— Ще ни струва повече, ако отидем без рибата!

Забеляза, че Том я гледа. Двамата хвърляха такива усилия, за да ободряват другите и да поддържат „шоуто“, че почти нямаха възможност да разговарят.

— Ще оцелеем ли, Том?

— Знам какво чувстваш. И на мен понякога ми се струва, че няма да ни бъде.

Изгледаха се ужасено. Обхванеше ли ги паниката, спасителната лодка щеше да потъне. Засега се държаха на повърхността благодарение на оптимизма си.

— Разбира се, тук вече изглежда много по-добре, отколкото в понеделник — промълви младата жена.

— Дори и от вчера — допълни я съдружникът й.

Хората на Джи Ти бяха боядисали всичко. Том обясни на баща си колко важно е да не казват на никого, никой не гледаше добре на бизнес, с който се е случило нещо подобно. Баща му се съгласи, но не помисли и за миг, че трябваше да пази тайна и от Джо. И когато големият му син намина през „Фатима“ в късния следобед на същия ден, той го запозна със случилото се.

— Защо не ми е казал Том?

— Обясни, че не казва на хората от бизнеса, защото било лошо за фирмата.

— Ясно.

— Но е странно, че не е казал на теб, ти не си от този бизнес.

— Струва ми се, че според него в известен смисъл съм — промълви замислено Джо.

— Какво имаш предвид, синко?

— Нищо, татко, просто си мърморя. Не му споменавай, че си ми казал. Той сам ще ми съобщи, когато е готов.

 

 

— О, Джералдин — заяви без капчица ентусиазъм Кати, не направи опит да я покани.

— Аз съм — обяви леля й и понечи да влезе.

— Моментът не е подходящ.

— Изглежда напоследък никога не е подходящ — леля й внимателно, но твърдо я бутна встрани.

— Извинявай, Джералдин, ти винаги си казвала, че никой няма право да нахлува в чуждото пространство… Ти си го казвала. Аз не бих дошла в „Гленстар“, без да се обадя предварително…

Беше прекалено късно, леля й влезе и огледа помещенията.

— О, Боже! — извика тя. — Кой ви причини всичко това? Кога се е случило? Преди колко време?

— В нощта на тържеството на Фреди.

— Изобщо не ми е споменавал.

— Той не знае, Джералдин, никой не знае.

— И защо?

— Първо трябваше да решим какво ще правим, след това щях да ти кажа.

— Но, Кати, аз съм ти приятелка, ти нямаш по-близка приятелка от мен.

— Знам.

— Защо тогава не ми каза…

— Знаеш защо…

— Ако някой бе влязъл и бе направил такива поразии в моя дом или офис, аз щях да ти кажа веднага… нямаше да пазя някакви глупави тайни.

— Аз не съм плащала за твоя офис, докато ти плати за моя — отвърна младата жена, без да вдигне очи от пода.

— Но едното няма нищо общо с другото. Кой го е направил, Кати? Имат ли подозрения?

— Смятат, че сме го извършили ние. Изпотрошили сме всичко, за да получим парите от застраховката.

 

 

— Мислех, че обичаш тениса, Мъти — каза Саймън на другата събота.

— Тенисът не е за такива като мен — отвърна възрастният мъж.

— Но нали всеки може да прави всичко? — попита Мод.

— Не съм сигурен.

— Кати казваше, че може — обясни момичето.

— Да, тя наистина мисли, че може всичко, дори да лети — отсече недоволно Лизи.

— Кати определено е в състояние да премества и планини — обади се съпругът й.

— Ние мислим, че Кати ни е ядосана — сподели Мод.

— Защо да ви е ядосана? — учуди се Лизи. — Та тя ви обича много.

— Но вече не ни води никъде — обясни Саймън.

— Нали сега трябва да бъдете в голямата къща, в „Дъ Бийчис“ — поясни Мъти. — Измислиха какви ли не правила и ограничения, така че тя не иска да ги нарушава.

— Но ние просто не я виждаме. Според мен сме направили нещо, за да я ядосаме — реши момичето.

— Ние също почти не я виждаме напоследък, детето ми — отвърна Лизи. — Работата, с която се е заела, е изключително трудоемка. До края на годината с Том ще се съсипят, ако продължават по този начин.

 

 

— Джо, разбра ли какво е станало при Том и Кати?

Работеха върху материала за пресата.

Чух, но не ми е казано, ако имаш предвид това.

— Същото беше и при мен… Според мен е свързано с нежеланието им да ни намесват по-нататък. Финансово.

— И аз подразбрах така. Но съм готов да дам още. А ти?

— Разбира се. Но двамата са много трудни, да почакаме, докато ни помолят.

— Кати винаги е била уравновесена, не я възприемам като труден човек.

— Тя си има своите проблеми, Джо, повярвай ми.

— Това е лоша новина, тъй като в момента брат ми не може да се побере в кожата си заради участието на Марчела в ревюто. Съжалявам, че ходатайствах пред онези хора от агенцията за манекени.

— Не мога да повярвам, това не е ли големият й шанс?

— По-скоро — голямото нищо, Джералдин. Марчела е на двайсет и пет години, прекалено е стара, за да става тепърва модел. Трябвало е да влезе в бизнеса на шестнайсет години.

— Тя знае ли го?

 

 

— Би трябвало, ако има капчица здрав разум.

— Ела утре на репетицията, Том — помоли Марчела.

— Не, не искам да се пречкам.

— Няма да се пречкаш. Ще дойдат приятелите на другите момичета. Еди и Хари смятат, че ще е добре да се упражняваме пред публика.

Младият мъж нямаше желание да ходи. Предостатъчно беше, че ще трябва да отиде на самото ревю.

— Скъпа, ако мога, ще дойда, но утре ни чака отчайващ ден.

— Но, Том, ти така или иначе си в „Хейуърдс“. Трябва само да се качиш на четвъртия етаж. Много бих искала да дойдеш.

Тя наистина изгаряше от желание да го направи част от шоуто. Защо да не й достави подобно удоволствие?

— Имаш право. Ще ми бъде приятно да те видя още веднъж преди ревюто — отговори той и очите й светнаха от възбуда.

 

 

Шона се появи в кухнята на другата сутрин.

— Знаеш ли, че си много популярен тук, Том?

— Какво съм направил пък сега?

Персоналът твърдеше, че е приятно сутрин да влизаш в кухня, която вече функционира. На печката ги чакаше приготвеното от Том кафе и самун от неговия хляб. Първоначално хората от ресторанта изпитваха съмнения дали да пускат външен човек на своята територия, но резултатите надминаха очакванията им.

— Чудесно е да чуеш такова нещо, Шона.

Умът му всъщност не беше тук. Знаеше, че трябва да се качи на четвъртия етаж и да наблюдава Марчела на „новата й работа“, както се изразяваше тя. Младата жена се поколеба.

— Просто… Не знам как да го кажа, но ако с Кати не успеете да влезете в релси след онази кражба, бих искала да знаете, че за теб винаги ще има работа на пълен работен ден.

Том преглътна с усилие. Шона нямаше представа какво прави. Тя изразяваше на глас страха им, че „Аленото перо“ няма да стъпи отново на крака. Нещо, което двамата с Кати не смееха дори да помислят. И, нещо повече, хвърляха им спасителен пояс. Всъщност не на двамата, само на него. Не смееше да отговори от страх да не му изневери гласът.

— Шона, безкрайно си добра, а и за мен е голяма чест, но ти знаеш какви усилия полагаме.

— И съм сигурна, че ще успеете — прекъсна го дипломатично тя.

— Правим всичко, за да осъществим отдавнашната си мечта. Не мисля, че е възможно да живееш без мечта.

— Не знам — промълви младата жена.

— Ти имаш ли твоя мечта?

— Имах някога.

— И осъществи ли я?

— Да, осъществих я. Исках да имам апартамент на „Гленсгар“ — отговори с тънък гласец Шона.

Струваше му се странно да имаш подобна мечта, но всъщност и неговата кетърингова компания не бе в състояние да развълнува всеки.

— А любовта? — попита с привидно безгрижие той.

— От нея съм се отказала отдавна — отговори също така безгрижно тя, но на Том му се стори, че говореше сериозно.

 

 

Част от четвъртия етаж бе отделена със завеси за репетицията. Том застана в единия край, не беше сигурен къде да отиде. Доста хора се мотаеха около него. Част от тях се занимаваха с осветлението и оформяха пътеката за манекените. Рики също беше там — съветваше фотографите къде да застанат. Все още нямаше и следа от момичетата. Трябваше да бъдат в единия край зад завесите и да излизат през арковидната врата. Стомахът му се сви мъчително при мисълта, че неговата Марчела също ще участва. Забеляза Джо в далечината, но не улови погледа му. След това ги призоваха да заемат местата си.

— Искаме пълна тишина — обясни Джо. — Времето трябва да бъде измерено съвсем точно, така че ако някой падне или някоя от светлините не се включи, продължете, без да спирате… Започваме след десет секунди.

До Том се приближиха двама мъже. Той се усмихна и им направи място да минат.

— Благодаря, приятел — каза единият.

Сигурно бяха съдружниците на Джо от Лондон. Трябваше да дойде и собственикът на агенцията за манекени. Марчела не говореше за нищо друго.

— Самият мистър Нютън — повтаряше тя с благоговение, което караше Том да скърца със зъби.

Може би един от тези мъже с лондонски акцент бе въпросният мистър Нютън.

— Мистър Нютън? — попита той.

— Ей там, приятел — обясни единият и кимна към някакъв дребен човек. Том установи с удоволствие, че въпросната персона приличаше на неприятно прасе. А след това насочи вниманието си към излизащите едно след друго момичета, повечето бяха съвсем млади и още неоформени, ученички в бански костюми. Те танцуваха, подаваха си плажна топка в ритъма на музиката. Марчела се появи последна. Тя не танцуваше с другите, а се движеше високомерно, сякаш й бе омръзнало от детински игри. Носеше бял бански във формата на три раковини, две от които покриваха едва-едва гърдите й, а третата представляваше съвсем скромни по размери бикини. Плоският загорял корем и дългите й, потъмнели от слънцето крака му се сториха едновременно познати и чужди сред тази обстановка. Приплака му се. Беше обяснила, че Джо настоявал тя да играе главна роля и изглежда беше вярно. Когато дойде ред на плажните рокли с голи гърбове, танцуващите ученички се появиха с тоалети в пастелни тонове, обхващащи всички цветове на дъгата. Марчела обаче излезе с черна рокля, чието деколте достигаше почти до пъпа. Съседите му я съзерцаваха с възхищение. Реши, че трябва да каже нещо.

— Аз я познавам. Добра е, нали?

— Великолепна — отвърна единият мъж.

— Някои хора са големи късметлии — каза другият.

— Мислите ли, че може ще направи кариера? — попита Том, като се стараеше гласът му да звучи неутрално.

— О, тя го прави само за забавление.

— Приятелка е на Джо Федър, той я е уредил — обясни вторият.

— Мислех, че тя се надява на кариера…

— Няма начин, прекалено е стара…

— Само на двайсет и пет е.

— Точно за това става въпрос — заяви единият от съседите му и отново насочи поглед към пътеката, където момичетата се появиха по нощници.

 

 

Остави й бележка, че е била прелестна, че ревюто е невероятно и той много се гордее с нея. След това отиде с буса до канала и наблюдава в продължение на десет минути двата лебеда, които извиваха грациозно дългите си красиви шии. Осъзна, че плаче, едва когато запали отново и усети капещите върху ръката си сълзи. Очевидно беше полудял напълно.

Във фирмата намери две доставени на ръка писма. Едното беше от Джералдин до Кати, кратко и по същество. Тя предлагаше нова инвестиция и смяташе, че Кати ще постъпи недалновидно и срещу интересите на инвеститорите, ако й откаже. Кати се обади на леля си и остави няколко благодарствени слова на телефонния й секретар: „И двамата с Том мислим, че идеята е страхотна. Звучи напълно разумно да наемем тези неща само за няколко месеца. Благодаря отново, Джер. Невероятна си.“

Другото писмо беше от Джо Федър за Том. Той бе научил за кражбата и искаше да предложи известна сума в брой. Сега не бе моментът за попълване на фактури и данъчни декларации. Даваше им хиляда лири и щеше да плати пак в брой кетъринга за ревюто. Том се обади на брат си и изказа благодарността си на телефонния му секретар: „С Кати ти благодарим от цялото си сърце. Приемаме тези хиляда лири като добавка към досегашната ти инвестиция, но, уви, всичко останало трябва да се направи по правилата и да влезе в счетоводните книги. Ако познаваше нашия счетоводител, щеше да си обясниш защо се страхуваме от него повече, отколкото от всичко друго на земята. Отново ти благодаря, Джо, страхотен си. О, тази сутрин бях на репетицията, ревюто изглежда наистина добре.“

 

 

— Наистина ли смяташ, че мина добре? — попита Марчела, когато се прибра.

След репетицията Джо и неговите съдружници ги поканили да пийнат по нещо и мистър Нютън се присъединил към тях.

— Той е много мил, като си помислиш с какви хора е работил през дългата си кариера! А е съвсем нормален, все едно говориш с обикновен човек. И похвали ревюто. Джо беше поласкан.

— Чудесно.

— Направо не ми се вярва — възкликна Марчела.

Той я погледна, занемял от страх да не би съдружниците на брат му да се окажат прави, че е прекалено стара за модел.

— И наистина ли мистър Нютън ще подпише договор с теб? — попита той.

— Не искам да храня големи надежди, но изглежда, че ще стане. Все пак той е видял само две репетиции, а всичко зависи от самото ревю… Човек може да се справи чудесно, когато излиза пред шепа хора, и да се разпадне пред истинска публика.

— Ти обаче не се разпадна днес, а хората не бяха никак малко.

— Но тогава ще има много повече — отговори младата жена. — Но аз смятам, че мога да се справя. По-младите в групата ми дават увереност… Страхотно е да се работи с тях.

— Да не искаш да кажеш, че са по-млади от теб? — ококори се насреща й той.

— О, Том, разбира се, че са по-млади. Престани да се правиш на глупак.

— Не съм забелязал. Ти ги превъзхождаше всички… Но в такъв случай мистър Нютън няма ли да търси такива като тях или смяташ, че са прекалено млади?

Марчела се намръщи.

— И аз мислех за това. Може би ще вземе снимки на по-младите за своята колекция, която представя на клиентите си. Той обаче казал на Джо, че според него съм подходяща за доста неща, които имал наум. Всичко е чудесно, Том, просто не мога да повярвам.

 

 

Писмата, факсовете и e-mail-ите пристигаха от Чикаго, всичките озаглавени „Венчавката“.

— Сякаш досега никой на света не се е омъжвал — измърмори Кати, след като прочете поредното послание.

— От какво се оплакваш? Те искат пищно тържество и ние ще им го направим — каза Том, твърдо решил да запази добро разположение на духа.

— Чуй само…

— Кати, изнервена си, защото ти е сестра. Залата към църквата, където никога досега не са правили сватби, е точното място, което ни трябва, повярвай ми. Рики ще…

— Но ти още не си чул…

— Свещеникът е очарован и аз смятам, че ще изкараме цяло състояние както за нас, така и за него — побърза да добави Том. Съдружничката му го гледаше безпомощно. — Хората на баща ми вече боядисаха, свещеникът накара енориашите да поставят сандъчета с цветя по прозорците. Ще изглежда… — Не довърши мисълта си, като видя изражението й. — Какво има?

— Искат традиционна ирландска сватба, Том, искат да сервираме говеждо с царевица и зеле.

— И за какво, ако смея да попитам?

— Ами те смятат, че това е традиционната ирландска храна.

— Но Мариан е израснала на улица „Сейнт Джарлат“, няма как да мисли такова нещо.

Том беше ужасен.

— Живее от доста време в Илинойс — сви рамене Кати.

— Няма да им сервираме говеждо с царевица и зеле — заяви той. — Кой ще й каже?

— Ти си по-красноречив.

— Ама тя е твоя сестра.

— Как да ги убедим, че и други яденета са типично ирландски.

— Има хиляди неща, агне по Уиклоуски, ирландска сьомга, омари, миди, изобщо можем да поставим центъра на вниманието върху морските продукти. Нали Чикаго е пълен с големи кланици? Те са свикнали да виждат в чиниите си големи пържоли.

— Само че не искат това, на което са свикнали. Искат ирландски танцьори, ирландска борба, момичета в народни носии.

— Шегуваш се — ужаси се отново Том.

Кати размаха писмото пред лицето му.

— Роднините на Хари очаквали с нетърпение ирландското преживяване.

Младият мъж обхвана с ръце главата си.

— Да помислим какво да им предложим. До неотдавна изглеждаше, че няма да е трудно за изпълнение.

— В тази игра не съществува нещо, което е лесно — заяви Кати и въздъхна така тежко, че той веднага вдигна очи.

— Добре ли си?

— Разбира се, че не съм. Не можем да се заблуждаваме. Не виждам как бихме могли да направим тази сватба. — Приведе се, прикри лице в длани и цялото й тяло се затресе от ридания. — Не можем да продължаваме, абсурдно е. Бяхме луди, че изобщо се захванахме… — хълцаше тя.

— Кати, Кати. — Том коленичи пред нея. — Ще измислим нещо.

— Мариан се е побъркала, не слуша нищо от това, което й се казва. Трябваше да й кажем, че с нас е свършено и не можем да се справим. Защо се преструваме, че всичко е наред, когато не е.

— Защото това е единственият начин да оцелеем.

— С нас е свършено, никога вече няма да се изправим на крака и да се впуснем напред… — Внезапно го погледна със зачервените си очи. — Не виждаш ли, че само се заблуждаваме, с всяка следваща крачка затъваме все по-дълбоко, трупаме нови и нови дългове…

Том я придърпа в мечешката си прегръдка. Тя плачеше в обятията му. Раменете й се тресяха, после измънка нещо, както бе заровила лице в пуловера му, затова не я чу.

— Какво каза?

— Казах, че е свършено, Том. Трябва да бъдем силни, за да го посрещнем.

— Не виждам нищо силно, ако изоставим сестра ти в най-великия ден от живота й.

— Кажи й да си избере друг екип от джуджета.

— Но ние сме единственият екип в града!

Шегата му сякаш подейства, на лицето й се появи неуверена усмивка.

— Никога ли не си помислял да се откажем?

— Не, никога.

— Добре тогава. Няма да се отказваме, но трябва да преосмислим плана си.

Тя изглеждаше по-добре и те се върнаха към работата си.

Компютърът им се бе отървал от вандалския обир по щастлива случайност — точно тогава го бяха занесли на поправка. Сега Кати се намести пред него.

— Ще изпратим e-mail, ти ще напишеш творческата част, а за мен ще остане частта за отдавна изгубената сестра.

— Трябва да я убедим, че това, което й предлагаме, е най-доброто за нея — промълви замислено младият мъж.

 

 

— Ревюто е само за представителите на бизнеса, майко — повтори за двайсети път Джо Федър.

— Но във вестника пишеше, че е за всички.

— Повярвай ми, щях да те поканя, ако смятах, че има нещо интересно за теб.

И това беше самата истина.

 

 

Кати се върна от супермаркета и Том й помогна да разтовари буса.

— Само едно съобщение — Саймън и Мод не те обичат повече.

— Какво съм направила пък сега?

— Става дума по-скоро за това, което не си направила. Те искат да дойдат и отново да лъснат твоите съкровища.

— Но ние нямаме вече никакви съкровища.

— И никога не сме имали — отвърна мрачно съдружникът й.

— Те ще кажат на всички. Това е по-лошо, отколкото да го съобщят по телевизията. Дойдат ли тук, ще подпалят Мъти и Лизи, от Чикаго ще се откажат от венчавката, всички ще се откажат, ако разберат при какви условия работим.

Чувстваше се виновна заради близнаците, но знаеше, че правото е на нейна страна. Том обаче нямаше намерение да я остави да се отърве така лесно.

— Мислят, че вече не ги обичаш и искат да разберат какво са направили.

— По дяволите! Само те ни липсват сега. — Том не отговори. Продължи да разтоварва. — Добре де, ти победи. И те си имат предостатъчно проблеми, ще ги заведа някъде.

— Записах номера им и го оставих на бюрото. Бедните хлапета! Ако питаш мен, животът им в „Дъ Бийчис“ съвсем не е розов.

 

 

Кати се приближи до телефона. Отговори бащата на близнаците. Тя не можа да се сети дали се обръщаше към него с „Кенет“ или с „мистър Мичъл“.

— Казвам се Кати Скарлет. Бих искала да разговарям с Мод или Саймън.

— О, да, ако не се лъжа, ние се познаваме.

Чу го да казва „изключително невъзпитана жена“, докато викаше децата. Кати изпита отново вина, когато до нея достигна вълнението им.

— За нас ли? — възкликна Саймън. Тях никой никога не ги търсеше.

— Кой е? — попита сестра му, но не получи отговор и грабна телефона. — Кати е! — извика миг по-късно тя.

Младата жена усети как очите й се напълниха със сълзи, със задавен глас им предложи да излязат някъде заедно.

— Какво ще кажете да отидем на кино и да хапнем по един хамбургер, а после да ви закарам вкъщи?

— Ако искаш, ще те вземем от фирмата? — предложи момчето.

— Не. Искам да кажа, не, благодаря, Саймън, елате с автобуса до улица „О’Конъл“… Ще ви взема оттам за прожекцията в четири.

 

 

— И си сигурна, че не сме направили нищо лошо? — поинтересува се Мод, докато ядяха хамбургерите си след филма.

— Не, Мод. Помниш ли какво ви казах? Че никой не е център на света.

— Да, но се страхувахме, че ти…

— Изобщо не съм мислила за вас, бяхме страшно заети.

— Как тогава може да разбере човек дали някой му е наистина ядосан или е толкова зает, че не се сеща за него? — попита Саймън.

— Просто се научава с времето.

— Ти по-голяма ли беше от нас или по-малка, когато научи?

— Малко по-голяма, с около шест месеца по-голяма, струва ми се.

Кати се чувстваше много уморена. Колкото повече близнаците разказваха за някакъв побъркан, когото баща им наричал „стария Барти“ и странната храна, която ядяха, и за това как майка им прекарвала голяма част от деня в леглото, а баща им не си бил вкъщи по цяла нощ, толкова повече се убеждаваше, че бяха допуснали огромна грешка, като позволиха да им ги вземат така лесно. Съветът на Нийл се оказа погрешен. Мъти и Лизи щяха да бъдат много по-добри родители за тях, отколкото мъжът и жената, които ги бяха създали.

— Какво ще кажете да ви заведа при Хувс? — предложи внезапно тя. — Малчуганите се спогледаха странно, Мод потърка смутено подметката на обувката си по пода, а брат й погледна навън през прозореца. — Какво има?

Младата жена ги изгледа един след друг.

— Ами, нали знаеш уговорката, можем да ходим на „Сейнт Джарлат“ само в събота — поясни Саймън.

— Сега обаче сте във ваканция.

— Сара каза, че едно и също важи и за сроковете, и за ваканциите.

— Ще ви закарам само за малко.

— Сара каза, че майка ни и баща ни ревнуват, защото сме се чувствали по-добре при Мъти и неговата съпруга Лизи… И не искат да ходим там… така можело да покажем предпочитанията си.

— А какви са те? — поинтересува се Кати.

— Ти ни предупреди да не казваме, че предпочитаме едно място пред друго, че е невъзпитано — отвърна Мод, объркана от въпроса й.

— Така ли съм направила? Явно тогава съм била много интелигентна.

— Не беше чак толкова отдавна — уточни брат й.

— Обичам те, Саймън — заяви внезапно младата жена. — Обичам и теб, Мод. Добре, ако сме приключили, тръгваме за вас. — Стараеше се да не поглежда към децата. Никой досега не им беше казвал, че ги обича и те не знаеха как да се справят с чувствата си.

Когато пристигнаха, тя понечи да ги остави пред вратата.

— Моля те, влез! — поканиха я те.

— Не, по-добре да не влизам. Наистина.

— Но ти не се страхуваш от тях като Мъти — извика Саймън.

— И ще ти покажем танца — добави сестра му.

— Идвам — заяви тя и влезе.

 

 

— Кенет, Кей, благодаря ви, че пуснахте децата. Прекарахме си чудесна вечер. Поне аз така мисля.

— Страхотен филм — каза Мод.

— И Кати ни купи по два бургера — добави Саймън.

— Така че няма да имат нужда от вечеря.

Кати се огледа, но така и не видя никакви признаци, че някой е приготвил храна за близнаците.

— В хладилника има малко шунка — отвърна Кей, сякаш се оправдаваше.

— А сега можем ли да донесем обувките и касетофона? — поинтересува се сестра му.

Родителите й гледаха слисано, докато близнаците търпеливо изчакаха първите акорди на музиката и затанцуваха тържествено в кухнята.

 

 

— Скъпа моя, преди да си казала каквото и да било, искам да те уверя, че ще бъдеш истинска сензация. — Лицето й бе все така смутено, сякаш не го бе чула. — Марчела, от какво се притесняваш? Изглеждаш прекрасно, изумителна си, другите бледнеят пред теб… това е просто сценична треска…

— Не, въпросът не е там.

— След едно денонощие, утре вечер в десет часа всичко ще свърши и животът ще продължи нормално.

— Ето за това става въпрос. Не мога да се върна, не и сега.

— Какво имаш предвид?

— В козметичния салон на „Хейуърдс“.

— Но ти ще получиш други ангажименти…

— Няма да има други ангажименти без агент.

— Нали каза, че мистър Нютън…

— Пол Нютън проявява интерес и уреди да замина в Англия за пробни ангажименти… Но това не е окончателно… зависи от много неща.

— Знам какво чувстваш, но пак ти казвам, че ще се представиш както трябва. Всяка твоя клетка излъчва увереност.

Буквално я умоляваше да му повярва.

— Те са безмилостни егоисти, Том, свикнали са да получават, каквото искат.

— Като те види утре вечер на ревюто, ще му стане ясно, че иска точно теб.

— По-различно е.

— Защо?

— Играта се играе на техен терен, те могат да те направят звезда или да те съсипят, зависи дали спазваш или не спазваш техните правила. Трябва да бъдеш част от всичко, в противен случай няма да те допуснат.

Младата жена кършеше неспокойно ръце. Том не разбираше нищо.

— Какъв е проблемът? Ако се справиш добре на ревюто, както и ще стане, ще бъдеш част от тях, както се изрази.

— Казаха, че утре вечерта трябва да отидем и да се забавляваме с тях на някакво парти — поясни тя, свела поглед към пода.

— Парти ли?

— Да, в хотела им.

— Но ние не можем. Знаеш добре, че съм уредил вечеря в италианския ресторант, всички ще дойдат. Обясни им, че сме ангажирани.

— Не ти, само аз. — Том реши, че тя се шегува и се засмя. — Говоря сериозно. Ако го направя, ще вляза в каталозите му, това е.

Сега вече младият мъж разбра, че не беше шега. Тя се опитваше да му обясни, че онзи човек й е казал — или идваш в хотела и на партито, или няма да те включа в моите каталози. Смехотворно.

— Точно защото изглеждаш така страхотно, мъжете си губят ума и говорят подобни смехории.

— Беше напълно сериозен.

— Нека си е сериозен. Ще кажа на Джо да не го допуска на ревюто, за да не те разстройва.

Марчела рядко си позволяваше да пуши, но сега запали цигара.

— Можеш ли да спреш с тези жестове поне за минутка? И не споменавай за Джо. Той има нужда от Пол Нютън, за да показва дрехите си; не можеш да искаш от него неща, които са против бизнеса му.

— За какво става дума тогава?

— За предложението на Пол Нютън — отвърна простичко тя.

Том я изгледа невярващо. И тогава започна да се смее. Това бе истински смях, не престорен. Тя със сигурност се шегуваше. Но защо не се смееше?

— Това не е истина, нали? — попита внезапно той.

— Истина е. Точно за това исках да поговорим.

— Да не си се побъркала, ти не си проститутка, която да купи с обещанието за някакви договори!

— Става дума за истински договор.

— И ти би се чукала заради това?

— Няма да се стигне дотам, знаеш, че няма да се стигне. Просто парти с момичета и шампанско, те си падат по този род неща.

— Чакай да си отдъхна, наистина успя да ме заблудиш.

— Никога не съм те мамила по какъвто и да е начин, защо да го правя сега?

Говореше с онзи странен, подобен на робот глас, както в нощта, в която той бе помислил, че го е излъгала и е отишла на парти, вместо в гимнастическия салон.

— Това е само блъф, не му се хващай, за Бога.

— Трябва да избирам — или едното, или другото. Е, тогава да върви на майната си.

— Изборът е мой. Става въпрос за моето бъдеще, аз съм тази, която трябва да го направи или да не го направи, да си осигури престижна агенция за манекени или да изгуби завинаги шанса си.

Том я погледна и разбра, че говори сериозно.

— Значи ние всъщност не обсъждаме нищо, ти просто ми казваш, че ще го направиш. Така ли?

— Не е така.

— Как е тогава?

— Не искам да правя нищо зад гърба ти, въпреки че това би опростило нещата.

— Иска ми се да бе постъпила така.

— Не говориш сериозно. Заклехме се да бъдем честни един с друг. Никога не съм предполагала, че честността ми ще има такива последствия.

— Значи се опитваш да ми кажеш, че не би имала нищо против, ако аз намисля да извърша нещо подобно в името на работата си?

— Трябва да бъдем мили с хората от бизнеса. Ти го правиш всеки Божи ден. Спомни си онази ужасна жена, шефката на списанието, където публикуваха нашите снимки… Тя не само не криеше, ами и парадираше, че си пада по теб. Мислех, че може да се наложи да излизаш с нея, да обядвате и да ходите на партита заедно… ако нещо трябва да се направи, значи трябва.

— Виждаш ли, всички тези приказки ме убеждават, че се шегуваш с мен. — Отново не последва очакваният смях. — Значи признаваш, че той си пада по теб?

— Възхищава ми се, а и аз съм по-близо до неговата възраст от онези тийнейджърки. Това е само едно парти, Том. Повтарям, не бих имала нищо против, ако ти отидеш на някое парти с друга жена.

— Няма да го направя дори от това да зависи животът ми, камо ли заради една кариера.

— Съжалявам за италианския ресторант.

Беше много важно какво ще направи сега. То щеше да се отрази върху целия му живот. Трябваше да бъде много, много предпазлив. Все още стоеше прав в малката дневна, Марчела седеше пред масата. Тази картина се запечата в съзнанието му. Масата бе покрита с розовата кадифена покривка, която Кати им подари за Коледа. Отгоре бе поставена бяла купа за плодове, пълна с праскови и черно грозде. Късното следобедно слънце докосваше косите на Марчела, сякаш беше светица. Тя беше с широка черна блуза и сини джинси, изглеждаше на осемнайсет години. Огромните й очи се взираха в лицето му.

— Е, Том? — попита тя.

— Е, Марчела?

— Какво ще ми отговориш?

— Решението е твое, изборът е твой, става дума за твоята кариера. Какво да кажа?

Говореше нежно и я държеше за ръката.

— Но? — продължи вместо него тя.

— Но ще разбиеш сърцето ми, ако скочиш по негова команда в ролята на момиче за парти, ще погубиш достойнството и уважението ми. Каквото и да казваш, в действителност имаш нужда от това. — Погледна я, очаквайки тя да се хвърли в обятията му и да му благодари. Настъпи дълго, дълго мълчание. — В такъв случай, любов моя, ще дойдеш ли на нашето парти с нашите приятели, които ще пият за твоя успех?

— Благодаря ти за всичко… за това, че не се ядоса и не позволи да те нападнат луди идеи, като например че ще те излъжа.

— Знам, че не би го направила — успокои я той.

Тя все още не беше казала нито „да“, нито „не“. Трябваше да я остави да реши сама. Тя не желаеше да ходи на онова парти, а той бе говорил толкова честно, колкото можеше, без да стовари юмрук върху вратата, както му се искаше. Тя се приближи към него, прегърна го и го привлече към дивана. Двамата дълго стояха така на фона на залязващото слънце.

 

 

Голяма част от взетото назаем кухненско обзавеждане пристигна. Кати и Джун наглеждаха инсталирането на уредите и приготвяха сандвичите и соленките за модното ревю.

В „Хейуърдс“ кипеше трескава дейност. Стомахът на Том бе свит поради милион причини. Помагаше на Кон, Джун и Кати, но по някое време се измъкна и остави букет от рози в стаята за преобличане. Към него прикрепи картичка: „Красива, прекрасна Марчела. Късмет в твоята първа нощ…“ Ръката му леко трепереше, когато я остави. Момичетата бяха на сцената за снимки, по-късно щяха да се смесят с представителите на медиите. Том се мотаеше из стаята, но в сърцето си знаеше, че всичките му притеснения са безсмислени и Марчела никога повече нямаше да спомене за снощния разговор. Много му се искаше да избие от главата си странния тон, с който му беше говорила. Напомняше му на сомнамбул, на човек, изгубил самоконтрол.

 

 

Кати бе шокирана от разкритията тази сутрин. Беше им скалъпила красива история: уж отишла на лекар едва сега и той потвърдил предположенията й, но нямало как да каже на Нийл, защото бил в Африка. Затова се налагаше цялата тази дискретност, дори пълно затъмнение. Те разбраха и не споменаха нито дума повече.

— Е, винаги сме искали още един чифт ръце тук. Стига бебето да заработи след шестия месец, няма да правим въпрос — съгласи се Том.

— Разбира се — подкрепи го Джун. — Предлагам да кажем само на Мод и Саймън, а?

Кати знаеше, че можеше да разчита на тях. Засега партито за представителите на пресата вървеше чудесно, после идваше ред на ревюто, което очевидно влудяваше бедния Том, след него — дребните хапки и сандвичи, носенето на съдовете в кухнята на „Хейуърдс“ и най-сетне, като че ли денят не бе достатъчно дълъг, трябваше да отиде в италианския ресторант. Какъв щастливец беше Нийл с онази негова конференция под африканското небе. Нямаше причини за тревога, нямаше дори представа какво значи да имаш проблеми!

 

 

Том почти не помнеше ревюто. Забеляза как брат му погледна към него, вдигайки победоносно палци при появата на Марчела; наложи се да отвърне на усмивката му. Бяха му необходими само няколко секунди, за да установи къде седи Пол Нютън, на най-хубавите места, без обичайната пура, вместо нея смучеше химикалка. Изпълни го такава омраза към този човек, че едва не се пръсна. Молеше се Марчела да се спъне или да изгуби самообладание, но веднага го обзе чувство на вина: да желае неуспех на нечия премиера, при това на любим човек. Последваха аплодисменти, търговците на едро от цялата страна се струпаха около Джо и неговите приятели Брендан и Хари под зоркия поглед на мистър Нютън. Том работеше като автомат, разнасяше скариди и тайландски банички с риба.

— Много се радваме, че ви харесват, оставили сме рекламни листи до вратата, ако се интересувате.

Беше негова идея — да им дадат рецептите за десетина лесни ордьоври, които можеха да бъдат направени от всеки и към тях да се добавят имената на още десет, вече по-сложни, но включени в тазвечерния репертоар. Следваха телефонният номер, факсът и e-mail-ът на „Аленото перо“ и така се получаваше чудесна реклама. Както се движеше трескаво из помещението, внезапно усети женска длан върху ръката си. Беше редакторката на списанието, същата, която си падаше по него.

— О, здравей, не те видях на приема — каза той.

— Търсил ли си ме?

Младият мъж буквално избяга. И видя Марчела, която му махна от другия край на помещението. Щеше ли да свърши някога тази вечер? Постепенно навалицата започна да намалява.

— Не им пълни повече чашите, Кон; така те никога няма да си тръгнат.

— Дадено, мистър Федър — отвърна младежът и се захвана да разчиства празните бутилки и чаши.

— Джун, прибирай храната, приключваме.

— Повечето не става за нищо, Кати, няма как да я включим в употреба по-късно.

— Не ми пука, ако ще да я налепим по стените на женската тоалетна, няма да им даваме нищо повече — заяви с яд младата жена, тъй като видя, че свекърва й се приближава.

— Ама вие наистина напредвате с гигантски скокове — възторжено се провикна Хана.

— Да, благодаря ти — отвърна Кати, като едвам се удържа да не я удари така, че да се просне в безсъзнание на пода; това щеше да означава двамата с Том никога повече да не работят за „Хейуърдс“.

— Така говорят и мнозина от моите приятели — единственото, заради което си заслужавало да дойдат тук тази вечер, била храната.

— Ревюто не ти ли хареса?

Лицето на младата жена беше безизразно.

— Божичко, не! Толкова крещящо и безвкусно, изобщо не е в стила на „Хейуърдс“. Ще поприказвам със симпатичната Шона Бърк.

— Нийл се връща в неделя — побърза да смени темата Кати.

— Жалко, че вие двамата никога не успявате да бъдете по едно и също време на едно и също място.

До неотдавна Хана Мичъл пееше съвсем друга песен. Очевидно времената се меняха.

Натъпкаха мръсните чинии в миялната машина на „Хейуърдс“, изплакнаха чашите и подносите, за да улеснят Том на другата сутрин. Кон и Джун изпразниха пепелниците и изобщо се погрижиха да не оставят и следа от партито. Том събра малката групичка, която щеше да ходи в ресторанта. Джо беше казал, че Марчела е страхотна, че е станала звездата на ревюто и макар да му се искаше да се отзове на поканата на брат си, бил задължен да остане със своите колеги.

След цяла вечност най-накрая бяха готови. Том помоли Кати да заведе другите, да поръчват и да започват. В „Хейуърдс“ запалиха и изгасиха неколкократно светлините, хората от охраната прегледаха големите кошове, за да се уверят, че всички фасове са изгасени. Том познаваше мнозина от тях заради ранните си утринни посещения.

— Ще изтичам само до съблекалнята, Шон — обясни той на един от тях. — Да взема Марчела.

— Там няма никой, Том.

— Не, Марчела отиде да се преоблече. Трябва да е там.

— Честно ти казвам, няма жив човек.

Тръгна озадачен по стълбите. В този момент срещна Шона.

— Хайде, останалите сигурно вече са в ресторанта.

— Търсех Марчела.

— О, тя тръгна с Джо и неговите приятели, отиваха на някакво мероприятие в хотела.

Стори му се, че ще изгуби съзнание.

— Извинявай, къде каза, че са отишли?

Шона го изгледа съчувствено.

— Попитах я няма ли да сме всички в италианския ресторант, за да отпразнуваме нейната вечер, но тя каза, че била длъжна да присъства на онази среща и ти си знаел. Знаеше, нали?

— Да, дълбоко в себе си знаех — отговори Том Федър.