Джоузеф Кембъл
Героят с хиляди лица (31)

1. Майката Вселена

Светотворческият дух на бащата преминава в многообразните форми на земния опит чрез преобразяващ посредник — майката на света. Тя е олицетворение на първичния елемент, назован във втория стих на Битие, където четем, че „Дух Божий се носеше над водата“. В индуисткия мит тя е женската фигура, чрез която Азът зачева всички същества. В по-абстрактен смисъл тя е рамката, ограждаща света: „пространство, време и причинност“ — черупката на космическото яйце. В още по-абстрактен смисъл тя е съблазънта, която тласка самоизлюпващия се Абсолют към акта на сътворение.

В митологиите, наблягащи по-скоро на майчинския, отколкото на бащинския аспект на създателя, в началото тази първа жена заема световната сцена, играейки ролите, които другаде се приписват на мъжете. И тя е девица, Защото неин съпруг е Невидимият неизвестен.

Едно необичайно представяне на тази фигура откриваме във финската митология. В Първа руна на Калевала^[1] се разказва как девицата — дъщеря на въздуха, се спуснала от небесния си дом в първичното море и с векове се носила по вечните води.

Слезнала веднъж надолу,

спуснала се до вълните,

седнала на воден хребет

върху морските поляни.

Но от изток духнал вятър,

страшна буря се извила,

забушувало морето,

кипнало докрай, до бяло.

 

Че се спуснал злият вятър,

грабнал с две ръце момата,

през вълните я понесъл,

през кипящите талази,

обладана я отминал,

оплодена я оставил.

 

Трудната утроба дълго,

тежко носила плода си,

отшумели седем века,

девет за човек живота,

но отрокът нямал жажда

свят да види, да се ражда.^[2]

Фигура 66. Нут (небето) ражда слънцето; неговите лъчи падат върху Хатор на хоризонта (любов и живот) (дялан камък, династия на Птолемеите, Египет, ок. I в. пр.н.е.)

Калевала („Земята на героите“) в настоящия си вид е творение на Елиас Льонрот (1802–1884), провинциален лекар и изследовател на финския език. След като събрал значителен обем фолклорна поезия, посветена на легендарните герои Вайнемойнен, Илмаринен, Леминкайнен и Кулерво, той подредил историите в последователен цикъл и ги оформил в еднородни стихове (1835, 1849). Творбата включва цели 23 000 стиха.

Под зоркия поглед на Хенри Уодсуърт Лонгфелоу излиза превод на Калевала на Льонрот на немски. Тогава у Лонгфелоу се заражда идеята за Песен за Хайауата и за нейния стихотворен размер.

Седем века Майката на водите се носила с детето в утробата си, без да може да го роди. Помолила се на Уко, върховния бог, и той изпратил една звънарка^[3], която свила гнездо на коляното й. Яйцата на звънарката паднали от коляното и се счупили, а от парчетата се появили земята, небето, слънцето, луната и облаците. Тогава самата Майка на водите, която все още се носела върху тях, се заела със задачата да оформи света.

Минала девета зима

и дошло десето лято^[4].

Тя изправила главата,

вдигнала я на вълната,

почнала да сътворява,

облик на света да дава

в ширините необятни,

в пустите простори морски.

 

В стръмен бряг се извисило

с длан докоснатото място;

в рибна яма се вкопало

с крак отблъснатото място;

пропасти се издълбали

с гмуркането й дълбоко.

 

Изравнено дъно свети,

ребром дето е лежала;

ситни попчета се въдят,

права дето е стояла

заливче е закръглено,

седом дето е седяла.

 

Влизала и по-навътре,

спирала се сред морето

риф до рифа се разхвърли,

всякакви скали подводни,

дето кораби разбиват

и морячета — погубват.^[5]

Но детето все още било в тялото й и вече достигнало средна възраст:

Но не идвал Вайнемойнен,

вечният певец вълшебен.

 

Стар вълшебник, Вайнемойнен,

чакал раждането свое

още тридесет години,

тридесет лета и зими

в пустите простори морски,

в ширините необятни.

 

Чудил се какво да прави,

как и сам да се избави

от несгодното си място,

от тъмницата си тясна,

дето слънце не просветва,

не проблясва месечина.

 

Думата си той издумал,

проговорил най-накрая:

„Избави ме, месечинко,

светло слънце, посочи ми

път към порта непозната,

към врата непроходима —

да излезна от черупка,

да избягам от тъмница!

Пътникът си търси пътя,

а затворникът — простора,

дето ясен месец свети,

дето златно слънце грее,

дето звездната каруца

куп звезди ще разпилее.“

 

Нито месецът се вслушал,

нито слънцето го чуло,

месецът да го избави,

слънцето да го посрещне.

Сам вратата си отворил,

с дясното кутре я блъснал,

сам си портата открехнал,

с лявото краче я ритнал,

праг с коляното прескочил,

стигнал с лактите до пруста.

 

Сред морето се намерил,

през вълните му заплувал,

мъж, отдаден на водите,

в страшни бури — юначага.^[6]

Преди Вайнемойнен — герой от самото си раждане — да успее да стигне до брега, му предстояло изпитанието на една втора майчина утроба, тази на първичния космически океан. Вече незащитен, той трябвало да премине през посвещаването на изначално нечовешките природни стихии. Изложен на милостта на водата и вятъра, той трябвало да преживее отново това, което вече добре познавал.

Плувал цели пет години,

пет ли, шест ли, кой ще каже,

чак на седмата доплувал

до земя неназована,

до скали без храсталаци,

до полета без тревица.

 

Бряг с коляното прескочил

и на лакти се изправил,

станал — слънцето да види,

месецът да го огрее,

звездната кола небесна

с рой звезди да го обсипе.

 

Тъй проходил Вайнемойнен,

вечният певец вълшебен,

Илматарското отроче

на небето и водите.^[7]