Джоузеф Кембъл
Героят с хиляди лица (26)

2. Универсалният цикъл

Така както съзнанието на индивида почива върху морето на нощта, в което то потъва в дрямка, от която мистериозно се събужда, по същия начин в образността на мита Вселената е изхвърлена от и лежи върху едно безвремие, в което отново се разтваря. И тъй както душевното и физическото здраве на индивида зависи от редовния приток на жизнени сили от мрака на несъзнаваното в сферата на будуващия ден, така и в мита времетраенето на космическия ред е гарантирано единствено чрез контролиран приток на енергия от източника. Боговете са символни персонификации на законите, управляващи този приток. Боговете се раждат със зазоряването на света и изчезват на здрачаване. Те не са вечни в смисъла, в който нощта е вечна. Само от гледна точка на по-краткото човешко съществуване цикълът на един космогоничен еон изглежда дълготраен.

Космогоничният цикъл обикновено се представя като повтарящ се отново и отново — свят без край. Във всеки голям цикъл обикновено са включени по-малки етапи на разпад, като редуването на съня и будуването в човешкия живот. Според една версия на ацтеките всеки от четирите елемента — вода, земя, въздух и огън — слага край на една световна ера: епохата на водата завършва с потоп, тази на земята със земетресение, тази на въздуха с вятър, а настоящата епоха ще бъде унищожена от огъня.^[1]

Според учението на стоиците за цикличния пожар всички души се разтварят в световната душа или първичния огън. Когато този универсален разпад приключи, започва формирането на нова вселена (Цицероновото renovatio) и всичко се повтаря — всяко божество, всеки човек отново играе предишната си роля. Сенека дава описание на това разрушение в своята De Consolatione ad Marciam^[2] и, изглежда, е очаквал с нетърпение живота си в следващия цикъл.^[3]

В митологията на джайните откриваме едно величествено видение на космогоничния цикъл. Последният пророк и спасител на тази древна индийска секта е Махавира, съвременник на Буда (VI в. пр.н.е.). Неговите родители били последователи на по-ранен джайнистки спасител пророк, Паршванатха, изобразяван със змии, изникващи от раменете му, за когото се смята, че е живял ок. 872–772 г. пр.н.е. Векове преди Паршванатха живял джайнисткият спасител Неминатха, за когото се твърди, че бил братовчед на Кришна, любимото индуистко превъплъщение на Вишну. А пък преди Неминатха имало точно още двадесет и един други спасители, достигащи назад във времето до Ришабханатха, който съществувал в по-ранен период на света, когато мъжете и жените винаги се раждали в брачни двойки, били високи две мили и живеели един период от безчет години. Ришабханатха научил хората на седемдесет и двете науки (писане, аритметика, тълкуване на предзнаменования и т.н.), на шестдесет и четирите таланта на жените (готвене, шиене и т.н.) и на стоте изкуства (грънчарство, тъкачество, рисуване, ковачество, бръснарство и т.н.); той също така ги запознал с политиката и основал първата държава.

Преди него подобни нововъведения щели да бъдат излишни, защото хората от предшестващата епоха, които били високи четири мили, имали сто двадесет и осем ребра и се радвали на живот, дълъг два периода от безчет години, получавали всичко, от което се нуждаели — от десет „дървета, изпълняващи желания“ (калпа врикша), които давали сладки плодове, листа под формата на блюда и гърнета, листа, които пеели омайно, листа, които излъчвали светлина през нощта, цветове, прелестни на вид и аромат, храна, идеална както за окото, така и за вкуса, листа, които можели да служат като украшения, и кора, която осигурявала красиви дрехи. Едно от дърветата било като многоетажен палат, в което хората живеели; друго издавало нежно сияние като това на множество малки лампи. Земята била сладка като захар, океанът бил вкусен като вино. А пък още по-рано, преди тази щастлива епоха, имало още по-щастлив период — точно два пъти по-щастлив, — когато мъжете и жените били високи осем мили и всеки притежавал двеста петдесет и шест ребра. Когато тези съвършени хора умирали, те отивали направо в света на боговете, без никога да са чували за религия, защото вродената им добродетел била толкова съвършена, колкото и красотата им.

Джайните възприемат времето като безкраен цикъл. То е изобразено като колело с дванадесет спици или епохи, разделени в две групи по шест. Първата група се нарича „низходящата“ поредица (авасарпини) и започва с епохата на съвършените двойки великани. Това райско време продължило десет милиона по десет милиона по сто милиона по сто милиона периода от безчет години и след това отстъпило бавно пред наполовина толкова щастливия период, когато мъжете и жените били високи само четири мили. В третия период, този на Ришабханатха, първия от двадесет и четиримата световни спасители — щастието е примесено с малко скръб, а добродетелта — с малко порочност. В края на този период мъжете и жените вече не се раждали заедно по двойки, за да живеят като мъж и жена.

По време на четвъртия период постепенният упадък на света и на неговите обитатели продължава устойчиво. Продължителността на живота и размерите на хората бавно се смаляват. Раждат се двадесет и трима спасители, всеки от тях формулира отново вечното учение на джайните по начин, пригоден към условията на своето време. Три години, осем месеца и половина след смъртта на Махавира, последния от спасителите и пророците, този период приключва.

Нашата собствена епоха, петата от низходящата поредица, започва през 522 г. пр.н.е. и ще продължи двадесет и една хиляди години. През този период няма да се роди джайнистки спасител и вечната религия на джайните постепенно ще изчезне. Това е период на открито и постепенно нарастващо зло. Най-едрите човешки същества са високи само седем аршина, а продължителността на живота е не повече от сто двадесет и пет години. Хората имат само шестнадесет ребра. Те са егоистични, несправедливи, раздразнителни, развратни, горделиви и алчни.

Но в шестата от низходящите епохи състоянието на човека и неговия свят ще е още по-ужасно. Най-дългата продължителност на живота ще е само двадесет години, едва един аршин ще е най-голямата височина и ще им се полагат по осем ребра. Дните ще са горещи, нощите студени, ще върлуват болести и добродетели няма да съществуват. По земята ще бушуват силни бури и към завършека на периода те ще се усилят. Накрая всичко живо, хора и животни и всичките семена на растения ще бъдат принудени да търсят убежище в Ганг, в мизерни пещери и в морето.

Низходящата поредица ще приключи и тогава, когато бурите и опустошенията станат нетърпими, ще започне „възходящата“ поредица (утсарпини). Ще завали и ще вали седем дни, ще паднат седем различни вида дъжд; почвата ще се обнови и семената ще започнат да никнат. Грозните джуджета на безводната горчива земя ще се осмелят да излязат от пещерите и много, много бавно ще се долови леко подобрение в техния морал, здраве, красота и ръст, докато един ден заживеят в свят, какъвто познаваме ние днес. И тогава ще се роди спасител на име Падманатха и ще провъзгласи отново вечната религия на джайните. Ръстът на хората отново ще достигне съвършенство, а красотата им ще засенчи великолепието на слънцето. Накрая земята ще стане сладка, а водите ще се превърнат във вино, дървета, изпълняващи желания, ще предлагат изобилието си от наслади на благословеното население от идеални брачни двойки близнаци, щастието на тази общност отново ще бъде удвоено и колелото след десет милиона по десет милиона по сто милиона по сто милиона периода от безчет години ще достигне точката, от която ще започне своя устрем надолу, за да доведе отново до изчезването на вечната религия и до постепенно усилващия се хаос от зловредни веселби, войни и гибелни ветрове.^[4]

Това вечно въртящо се колело на времето с дванадесет спици при джайните съответства на цикъла от четири епохи в индуизма: първата е дълъг период на блаженство, красота и съвършенство, продължил 4800 божествени години^[5]; втората е не толкова идеална и трае 3600 божествени години; в третата добродетелите и пороците са смесени поравно и тя продължила 2400 божествени години; а последната епоха, нашата, е на постоянно усилващо се зло и продължава 1200 божествени години, или 432 000 години според човешкото летоброене. Но в края на настоящия период, вместо веднага да започне постепенно подобрение (като в цикъла, описан от джайните), първо всичко ще бъде унищожено от катаклизъм с пожари и наводнения и по този начин ще бъде сведено до първичното състояние на началния вечен океан, оставайки така за период, равен на цялата продължителност на четирите епохи. След това великите световни епохи започват отново.

Фигура 56. Космическата жена на джайните — детайл от космическото колело (гваш върху плат, Индия, XVIII в.)

В тази образна форма намира израз една основополагаща концепция на източната философия. Дали митът първоначално е онагледявал философската формула, или тя е извлечена от мита, днес е невъзможно да кажем. Със сигурност митът датира от далечни времена, но и философията също. Кой би могъл да знае какви мисли са минавали през умовете на древните мъдреци, които са развивали и съхранявали мита и са го предавали на поколенията? Много често по време на анализа и проникването в тайните на архаичните символи човек усеща, че нашето общоприето схващане за историята на философията се основава на напълно погрешно предположение, а именно че абстрактната и метафизична мисъл започва там, където за първи път се появява в запазените документи.

Философската формула, онагледена от космогоничния цикъл, е тази на кръговрата на съзнанието през трите нива на съществуване. Първото ниво е това на преживяванията наяве: опознаващо суровите, грубите факти на една външна Вселена, озарена от светлината на слънцето и обща за всички. Второто ниво е това на преживяванията насън: познаващо неустойчивите, фините форми на един личен вътрешен свят, със собствена светлина и еднакъв по своята същност със сънуващия. Третото ниво е това на дълбокия сън: без сънища, неизмеримо блажено. В първото се сблъскваме с поучителните житейски преживявания; във второто тези преживявания биват преработени и изравнени с вътрешните сили на сънуващия, докато в третото човек познава всичко това несъзнателно и му се наслаждава в „пространството вътре в сърцето“, дома на вътрешния контролиращ, източника и края на всичко.^[6]

Космогоничният цикъл следва да бъде разглеждан като преход на универсалното съзнание от зоната на дълбокия сън на непроявеното, през съновиденията, до ярката светлина на деня наяве; а после обратно през съня към вечния мрак. Както в реалните преживявания на всяко живо същество, така и във величествения образ на живия Космос в бездната на съня енергиите се подновяват, в труда на деня те се изчерпват; животът на Вселената отслабва и трябва да бъде обновен.

Космогоничният цикъл пулсира напред в проявеност и назад в непроявеност сред тишината на неизвестността. Индуистите изразяват тази мистерия в свещената сричка АУМ. Тук звукът А представлява будното съзнание; У — сънуващото съзнание; М — дълбокият сън. Тишината, която огражда сричката, е неизвестността — тя се нарича просто „Четвъртото“.^[7],^[8] Самата сричка е Бог като създател — пазител — разрушител, а тишината е вечният Бог, напълно неангажиран във всички начала и завършеци на цикъла.

То е невиждано, несвързано, немислимо,

незагатващо, невъобразимо, неописуемо.

То е същността на себепознаването,

общо за всички състояние на съзнанието.

Всички явления престават в него.

То е мир, то е блаженство, то е недуалност.^[9]

Митът остава по необходимост в рамките на цикъла, но представя този цикъл като заобиколен и проникнат от тишината. Митът е откровението на една тишина, изпълваща отвътре и обгръщаща всеки съществуващ атом. Митът чрез своите плътно наситени образи насочва ума и сърцето към това върховно тайнство, което изпълва и обкръжава всичко съществуващо. Дори в своите най-комични и привидно лекомислени моменти митологията насочва ума към непроявеното, което е точно отвъд хоризонта.

„Най-древният от Древните, Най-непознатият от Непознатите има форма и същевременно няма форма“, четем в един кабалистичен текст на средновековните юдеи. „Той има форма, която съхранява Вселената, и същевременно няма форма, Защото не може да бъде проумян“.^[10] Този Най-древен от Древните е представен като лице в профил — винаги в профил, защото скритата страна не може да бъде позната. Това изображение се нарича „Великият лик“, Макропрозопос, от космите на бялата му брада води началото си целият свят.

Тази брада, истината на всички истини, започва от ушите и се спуска около устата на Светия; и се спуска, и се издига, покривайки бузите, които са наречени места на изобилен аромат; тя е бяла, на вълни и се спуска в равновесието на хармоничната сила и осигурява покритие чак до средата на гърдите. Тази брада е истински и съвършен накит, от който надолу се стичат тринадесет извора, разпръскващи най-ценния балсам от великолепие. Той се разлива в тринадесет форми. (…) И има във Вселената определени разположения според тези тринадесет положения, зависещи от тази достолепна брада, и те са отворени към тринадесетте портала на милостите.^[11]

Фигура 57. Макропрозопос (гравюра, Германия, 1684 г.)

Бялата брада на Макропрозопос се спуска над една друга глава, Малкия лик, Микропрозопос, изобразявана в анфас и с черна брада. И докато окото на Великия лик няма клепач и никога не се затваря, очите на Малкия лик се отварят и затварят в бавния ритъм на вселенската съдба. Това са началото и краят на космическия цикъл. Малкият лик се нарича БОГ, а Великият лик — АЗ СЪМ.

Текстът, от който научаваме за Макропрозопос и Микропрозопос, Зохар (zdhar, „светлина, великолепие“) е сборник от езотерични юдейски съчинения, появил се на бял свят около 1305 г. благодарение на един начетен испански евреин — Моше^[12] де Леон. Твърди се, че материалите водят началото си от таен оригинал, свързан с ученията на Шимон бен Йохай, който бил равин в Галилея през II в. Тъй като римляните го заплашвали със смърт, Шимон се крил дванадесет години в една пещера. Десет века по-късно писанията му били открити в пещерата и стават първоизточник на поредицата Зохар.

Смята се, че учението на Шимон произхожда от hokmah nistarah, или скритата мъдрост на Мойсей, т.е. езотерично знание, с което Мойсей се запознал за първи път в Египет, където е роден. Върху него той размишлявал по време на четиридесетте години в пустинята (където получавал специални наставления от един ангел) и накрая го включил закодирано в първите четири книги на Петокнижието. Оттам то може да бъде извлечено чрез правилното разбиране и боравене с тайните числови стойности на буквите в юдейската азбука. Това знание и техниките за възстановяването и използването му съставляват Кабала.

Според вярванията учението Кабала (qabbalah, „получено или традиционно знание“) първо било поверено от самия Бог на определена група ангели в рая. След като човекът бил изгонен от райската градина, някои от тези ангели предали уроците на Адам, като с това мислели, че ще му помогнат да си възвърне блаженството. От Адам учението преминало в Ной, а от Ной в Авраам. Авраам позволил част от знанието да се разпространи, докато бил в Египет, ето защо тази възвишена мъдрост сега може да бъде открита в ограничен вид в митовете и философиите на неевреите. Мойсей отпърво я усвоил от жреците в Египет, но традицията била обновена в него посредством специалните наставления на ангелите.

Макропрозопос е Несъздаденият Несъздаващ, а Микропрозопос е Несъздаденият Създаващ: съответно тишината и сричката АУМ, непроявеното и иманентното присъствие в космогоничния цикъл.