Джоджо Мойс
Повелителката на конете (9)

Осма глава

Величието на човека проличава най-добре в грациозната езда на такива животни.

Ксенофонт, „За ездаческото изкуство“

Килимът в директорския кабинет беше тъмносин и плюшен, толкова пищен и мек, че повечето ученици, които се озоваваха тук, едва се сдържаха да не си събуят обувките и чорапите и да заровят босите си пръсти в него. Вероятно затова много от посетителите на кабинета на господин Фипс изглеждаха по-скоро разсеяни, отколкото хиперактивни и с дефицит на вниманието.

Сара не беше разсеяна заради килима, а заради това, че бяха минали почти четиридесет и осем часа, откакто не бе ходила в конюшнята.

— За четвърти път пропускаш два часа по английски този срок, Сара. Това беше един от любимите ти предмети. — Господин Фипс преглеждаше дневниците пред себе си.

Тя закърши ръце.

— Знам, че имаш семейни проблеми, но присъствието ти в училище винаги е било адекватно. Имаш ли някакви проблеми с придвижването до училище? Приемното семейство не ти ли съдейства?

Не можеше да му каже истината — че е казала на Хюит, че си е изгубила картата за автобуса, и че парите, които й даваха за билети, бяха отишли за слама в отделението на Бу.

— Те са задължени да се погрижат да идваш на училище, Сара. Така че, ако не ти съдействат, трябва да знаем за това.

— Съдействат ми.

— Тогава защо пропускаш часове?

— Аз… обърквам се от разписанията на различните автобуси. Изпуснах моя автобус.

Бу започваше да негодува от смяната на режима му. Тази сутрин за малко да разбие вратата на отделението си, а после беше изплашил една жена с бебешка количка и беше изскочил на пътя пред едно такси, чийто шофьор натисна клаксона продължително. Сара бе застанала пред колата и се бе развикала на шофьора. Когато все пак успя да заведе Бу в парка, той се дърпаше, съпротивляваше се на командите й, дъвчеше ядно юздата си. Тя му се бе ядосала, чувстваше се безпомощна, а след това горко съжаляваше, когато се прибраха и двамата потни и нещастни.

— Общината ще ти плати разноските за такси. Ще направим каквото трябва, Сара, ако наистина проблемът е в транспорта. Но не мисля, че е само това. Тук виждам, че си пропуснала два пъти география в четвъртък следобед, както и физическо — три пъти — в петък следобед. Ще ми кажеш ли как стана това?

Тя се вторачи в обувките си. Човек с толкова разкошен килим нямаше как да разбере нейния живот.

— Ходих да видя дядо си — измърмори тя.

— Той още е в болница, нали?

Тя кимна. Дори и Папа й се бе разсърдил, когато се бе появила при него в петък. Беше погледнал часовника на стената и бе измърморил:

— Грешка. После.

Не бе трудно да разбере какво имаше предвид. Не искаше повече да идва по това време. Но той нямаше представа. Не знаеше, че дните й минаваха в тичане насам от Североизточен Лондон, подскачане от крак на крак на автобусни спирки или в търсене на кратки маршрути по задните улички, за да стигне навреме до конюшнята и да не закъснее за нечий график.

— Дядо ти възстановява ли се? — Изражението по лицето на директора се бе смекчило.

Ако беше друго дете, сигурно щеше да се разплаче — всички знаеха, че Фипс не понася разплакани момичета.

— Малко по-добре е — отвърна тя.

— За теб това е тежък период. Разбирам го. Но трябва да гледаш на училището като на нещо постоянно в живота ги, нещо, на което да се опреш. Ако ти е трудно, Сара, можеш да поговориш с нас. С мен или с учителите ти. Всички тук искаме да успееш. — Той се облегна на стола си. — Но не може да отсъстваш, за да виждаш дядо си, когато ти се прииска. Скоро ще трябва да почнеш да се готвиш за изпитите и това време е много важно за дипломата ти. Има някои предмети, които са ти трудни, така ли е? Затова трябва да посещаваш редовно часовете, за да може, независимо какво друго се случва в живота ти, да излезеш оттук с добро образование зад гърба си.

Тя кимна, без да среща погледа му.

— Искам да видя подобрение, Сара. Истинско подобрение. Мислиш ли, че ще се справиш?

Каубоя Джон беше там последния път. Беше ходил да види дядо й и първото нещо, което й каза, когато влезе през портите, беше, че няма да иска от нея да плаща наема, който му дължеше. Щял да каже на Малтиеца Сал и всичко щяло да бъде наред. Щяла да може да започне на чисто, когато Сал поемел нещата. По изражението му си личеше, че очаква тя да бъде облекчена от новината. Но тя само пребледня рязко. Знаеше какво означава това: че той вече не вярва, че Папа ще може да му се издължи.

Вече не вярва, че Папа ще се прибере у дома.

— Никакво пропускане на часове повече, Сара. Разбрахме ли се?

Тя вдигна глава.

— Да — отвърна само и се зачуди дали господин Фипс можеше да прочете мислите й.

 

 

Наташа подскочи, когато го завари в кухнята. Беше седем без четвърт. Когато живееха заедно, той рядко ставаше преди десет.

— Имам ангажимент в Хартфордшър. Рекламни снимки. Грим, прически, всичко. Ще ми трябват поне час и половина, докато стигна дотам.

От Мак се носеше лек аромат на шампоан и пяна за бръснене, сякаш вече си бе взел душ. Не бе чула нищо, отбеляза си Наташа и прикри сепването си, като си приготви закуска.

— Надявам се, че нямаш нищо против. Използвах последното пакетче чай. — Той вдигна ръка и размаха препечена филийка. Четеше нейния вестник. — Ще купя нов, докато съм навън. Ти още пиеш кафе, нали?

Тя затвори вратичката на шкафа.

— Явно ще трябва — отвърна кратко.

— О, знаеш ли, нали ти бях казал, че ще замина в четвъртък и няма да ме има няколко дни? Е, ангажиментът ми отпадна, така че ще бъда тук. Не си против, нали?

— Няма проблем.

Беше разлял мляко на плота.

— Искаш ли го? — посочи към вестника. — Извинявай. Не исках да го узурпирам.

Тя поклати глава. Опитваше се да реши къде да седне. Срещу него рискуваше да докоснат краката си. Ако седнеше до него на масата, можеше да реши, че иска да се сближат. Разкъсвана между тези две опции, накрая остана права до шкафчетата с купичката си мюсли.

— Аз ще задържа спортните страници. Ти вземи останалото. Има ли новини от агента по недвижими имоти? Канех се да те питам снощи.

— Две двойки ще дойдат на оглед през уикенда. Тъкмо исках да те помоля да не пушиш марихуана в къщата.

— Преди не ти пречеше.

— Всъщност не ми беше приятно. Но не съм го казвала. Няма значение. След като ще идват хора на оглед, не мисля, че е добра идея тук да мирише като в амстердамско кафене.

— Разбрано.

— Агентът има ключове, така че не си длъжен да си тук.

Той завъртя леко стола си, за да я вижда по-добре.

— Не съм длъжен? Ти пак ли заминаваш?

— Да.

— Доста уикенди те няма. Накъде този път?

— Има ли значение?

Той вдигна длани пред себе си.

— Просто водя учтив разговор, Таш.

— Пак ще ходя в Кент.

— Чудесно. Сигурно ти харесва. Конър явно има къща там, така ли?

— Нещо такова.

— Май не идва често тук, а?

— Чудно защо ли? — Тя впери поглед в купичката си.

— Изненадан съм. Той не се притесняваше толкова, докато още бяхме заедно… Добре… добре — побърза да каже Мак, когато тя рязко вдигна глава. — Знам. Нулева година. Не се предполага да обсъждаме какво е било преди.

Наташа затвори очи и си пое дълбоко въздух. Твърде ранна сутрин бе за всичко това.

— Естествено, че можем да обсъждаме какво е било преди, Мак. Просто мисля, че животът ще е по-лесен, ако не правим саркастични коментари за каквото и да било от брака ни. Или не било — добави тя натъртено.

— Аз съм окей с това. Казах ти, че ако той иска да дойде, аз ще се скатая някъде. Можем да си имаме определени вечери, ако искаш. Аз ще съм в къщата във вторник, ти — в сряда, нещо такова. — Загледа се съсредоточено в нещо във вестника и добави: — Можем да сме модерни.

Тя се пресегна за кафето си.

— Предполагам, че всичко ще бъде уредено дълго преди да се наложи да определим кои са „вечерите ни за срещи“.

Срещи. Усещаше много осезателно присъствието на невидимата жена — знаеше, че в уикендите, когато нея я няма, жената е тук, макар Наташа вече да не се промъкваше в банята за гости, за да потвърди съмненията си. Понякога подозираше, че усеща парфюма й във въздуха. Друг път беше заради излъчването на Мак. Той беше отпуснат, спокоен — както някога, след като бяха прекарали по-голямата част от деня в леглото. Искаше й се да се развика, че цял уикенд е правил секс в тяхната къща, но веднага след това се проклинаше за реакцията си.

Зърнената закуска сега имаше вкуса на глина в устата й. Преглътна залъка си и побутна купичката към съдомиялната.

— Добре ли си?

— Чудесно.

— Чудесно. Значи, не е чак толкова трудно?

Понякога й се струваше, че той я изпитва. Сякаш искаше да я чуе да казва, че не може да понесе повече, и да си тръгне. Конър я предупреждаваше да не си тръгва, въпреки чувствата си. В мига, в който напусне къщата, тя ще изгуби моралното и правното предимство. Ако Мак е инвестирал много време и усилия в къщата, може и да не иска много да си тръгне, независимо какво казва.

— Той е този, който иска да я продадем — възрази тя.

— Така иска да мислиш — отвърна Конър. Той виждаше подмолни мотиви в почти всяко действие и реакция. Гледаше на присъствието на Мак като на окупационна чужда сила. Не отстъпвай и на сантиметър. Не се предавай. Не им позволявай да узнаят плановете ти.

— Изобщо не е трудно — отвърна тя сега с бодър глас.

— Супер. — Тонът му стана по-мек. — Малко се притеснявах как ще се получат нещата, преди да дойда.

Доста се съмняваше в това. Мак изглеждаше така, сякаш нищо не го тревожи. Това не се бе променило.

— Е, както казах, не се притеснявай за мен.

Той я гледаше втренчено.

— Какво? — попита тя.

— Нищо не се променя, нали, Таш?

— Какво значи това?

Той продължи да я изучава още миг с леко унесена усмивка.

— Все така не издаваш нищо.

Очите им се срещнаха. Той първи извърна поглед и отпи от чая си.

— О, между другото, събрах малко дрехи за пране снощи и понеже в коша имаше и твои неща, пъхнах и тях в пералнята.

— Какви неща?

— Ами… синя тениска. И бельо предимно. — Довърши чая си. — Луксозно бельо, би трябвало да отбележа. — Прелисти страницата на вестника. — Както забелязвам, вдигнала си летвата, след като се разделихме…

Наташа усети как цялото й лице почервенява.

— Няма проблем. Пуснах всичко на ниска температура. Знам всичко. Май дори включих програмата за ръчно пране.

— Недей — каза тя. — Недей…

Чувстваше се изложена на показ. Не можеше да си представи по-ужасно нещо.

— Само се опитвах да помогна.

— Не. Нищо подобно. Ти си… ти… — Наташа взе куфарчето си, мина край него, за да стигне до вратата, но после рязко се извърна. — Не докосвай бельото ми, ясно? Нито дрехите ми. Нито нещата ми. Достатъчно е, че се примирявам с присъствието ти тук, няма защо да ровичкаш в бикините ми.

— О, стига. Да не мислиш, че се забавлявам, като ровичкам в прането ти? Господи, само се опитвах да съм полезен.

— Ами не го прави повече, ясно?

Той тръшна вестника на масата.

— Не се притеснявай. Няма изобщо да се доближавам до бикините ти повече. И без това рядко се случваше, ако си спомням добре.

— О, колко мило — отвърна тя. — Много мило от твоя страна.

— Извинявай. Просто… — Той издиша дълбоко.

Двамата сведоха очи към пода, после едновременно вдигнаха очи и се вторачиха един в друг. Той повдигна вежда.

— За в бъдеще ще пускам прането си отделно. Така става ли?

— Чудесно — каза тя и затвори здраво вратата подире си.

 

 

Сара се бе привела ниско над шията на коня, пръстите на краката й бяха пъхнати в стремената, а вятърът брулеше сълзите, които се стичаха хоризонтално от очите й. Толкова бързо се движеха, че цялото тяло я болеше: ръцете й, облегнати в долната част на врата на коня, докато стискаше здраво юздите, стомахът й, стегнат, докато се опитваше да задържи позата си, борейки се срещу силата на вятъра и гравитацията едновременно, както и краката, с които се опитваше да притиска странично коня. Дишаше на пресекулки, притиснала ръце към врата му, докато Бу летеше, а тропотът на копитата му я оглушаваше. Не искаше да го спира. Той се нуждаеше от това от седмици наред, а тук полята бяха достатъчно просторни и равни, за да може да го остави да тича на воля, докато се умори.

— Давай — прошепна му тя. — Давай напред.

Думите заседнаха обратно в гърлото й. Бу нямаше да я чуе, дори и да ги бе изкрещяла. Той бе потънал в свой собствен свят, в който инстинктът го пришпорваше да се наслади на свободата, да разпусне стегнатите си мускули, да остави краката си да летят по полето, а дробовете му да се стегнат от усилието да поддържа подобна скорост. Сара го разбираше. Тя се нуждаеше от същото.

В далечината стоманени пилони, свързани от кабели, които опасваха деликатно града, пронизваха небето. Под тях, върху тясна ивица, прорязваща полята и повдигната на бетонни колони, колите и камионите се движеха в неспирна процесия. Някъде прозвучаха клаксони, може би свиреха на нея, но тя не можеше да се съсредоточи достатъчно, за да прецени. Бу се движеше по-бързо от колите и камионите, уловени от пиковия трафик, и тръпката от това усещане заплашваше да се превърне в страх при мисълта дали ще успее да го спре. Никога не бе стигала толкова далеч с коня си, никога не го бе оставяла да тича толкова бързо. Бу свърна встрани, за да избегне стара рамка от колело във високата трева, при което за малко да падне от гърба му, и докато се опитваше да запази равновесие, Сара усети как хълбоците му се стягат под нея и конят набира по-голяма скорост, сега вече замъглявайки зрението й, задавяйки я при опитите й да си поеме въздух. Тя вдигна глава от шията му, изплю косъмчетата от гривата му, които я удряха по лицето, и се опита да прецени колко разстояние й остава. Леко опъна юздите, давайки си сметка, че не й е останала никаква сила да го задържи, ако той реши да й се противопостави. Бегло си помисли колко по-лесно би било двамата просто да продължат. Да препуснат над тревистия склон, да прекосят магистралата направо през колите, с искри, хвърчащи под копитата. Да прескочат колите, оградите. Да полетят под пилоните край складовете и автопарковете и да продължат нататък, докато се озоват в провинцията. Само тя и конят й, препускайки във високата трева към някакво простичко бъдеще.

Но някаква част от Бу все още бе под влиянието на Папа. Усетил притягането в юздите, той покорно забави, завъртя уши напред-назад, опитвайки се да провери дали правилно е разбрал сигнала й. Сара старателно се отпусна назад върху седлото, тялото й бавно се изправи, потвърждавайки онова, което му казваше с юздите — да забави. Да направи каквото тя иска. Да се върнат в нейния свят.

На малко повече от стотина метра от магистралата Бу забави до ходом, запотените му хълбоци трепереха от усилията, които бе изразходвал, а дъхът му шумно избухваше от разширените ноздри.

Сара стоеше напълно неподвижно и гледаше с присвити очи какво голямо разстояние бяха изминали. Вече не я брулеше вятър, но сълзите продължиха да пълнят очите й.

 

 

Рут, социалната работничка, стоеше до училищната врата. Сара ровичкаше за монети в чантата си, когато я забеляза. Стоеше встрани, малката й червена кола бе паркирана отсреща, сякаш не искаше да се набива на очи. Абсолютно всяко дете я зяпаше, когато излизаше през вратата. Сара неохотно отиде при нея. Рут все едно носеше сигнална жилетка с надпис „Социален работник“. Всички изглеждаха еднакво, като полицейски служители без униформи.

— Сара?

Сърцето й се сви при мисълта какво можеше да означава присъствието на жената тук. Рут явно го забеляза, защото побърза да й каже още с приближаването:

— Нищо не се е случило с дядо ти. Не се тревожи.

Сара въздъхна с облекчение и неохотно я последва към колата. Отвори предната врата и се качи. Беше планирала да иде при Папа същата вечер; бегло й мина през ума да помоли Рут да я закара. И тогава забеляза двете черни торби на задната седалка. От гърлото на едната надничаше долнището на анцуга й. След пет седмици и две местения вече знаеше какво значат тези торби.

— Местя ли се?

— Сара, опасявам се, че на семейство Хюит им е дошло в повече. — Запали двигателя. — Не е заради теб, ти си чудесно момиче, но да носят отговорност за някого, който постоянно изчезва някъде, им се струва прекалено. Същото беше и със семейство Макайвър. Страхуват се, че ще ти се случи нещо.

— Нищо няма да ми се случи — възрази Сара с леко негодувание в тона.

— От училището също са загрижени. Казаха ми, че пропускаш часове. Ще ми кажеш ли какво става?

— Нищо не става.

— Момче ли е замесено? Някой мъж? Доста време отсъстваш, Сара. Не си мисли, че не сме забелязали. След чутото от семейство Хюит и от учителите ти събрахме две и две и си направихме извода.

— Не. Няма никакво момче. Нито пък мъж.

— Тогава какво?

Сара подритна леко с крак пред седалката. Искаше й се Рут просто да потегли нанякъде, вместо да стоят пред училище, където всички ги зяпаха, когато излизаха през вратите. Но тя явно очакваше отговора й.

— Исках да видя дядо.

— Но не е само това, нали? Във вторник отидох в болницата, след като от училището ми звъннаха да ми кажат, че те няма. Мислех да те взема с колата, но се оказа, че не си ходила в онзи ден. Къде беше?

Сара се загледа в ръцете си, които бяха покрити с мазоли от юздите. Щяха да я разкрият. Знаеше си. Помисли за Бу, за усещането на силното му тяло под нея, за мигновения копнеж по свободата, докато препускаха към едно различно бъдеще. Бръкна крадешком в чантата си и напипа ключовете за конюшнята.

— Трябва да ми помогнеш, Сара. Вече изчерпвам възможностите си. Смени две приемни семейства за пет седмици. Това са добри хора, съвестни. Да не искаш да се озовеш в социален дом? Мога да те настаня в такъв и там със сигурност ще те накарат да останеш. Ще ти наложим вечерен час или някой да те придружава до училище и обратно всеки ден. Това ли искаш, Сара?

Сара бръкна в чантата си и извади малко листче.

„Каквото ти е нужно — беше казал той, — каквото и да е.“

— Мак — каза тя и погледна Рут. — Искам да се върна в къщата на Мак.

 

 

Десет души. Шест отделни огледа. И нито една оферта. Агентът по недвижими имоти се опита да обясни.

— Заради лихвените проценти е — беше казал той. — Хората се притесняват. Трябва им двойно повече време, преди да направят оферта.

— Но ние трябва да продадем къщата. — Наташа сама се изненада от себе си. Не беше искала да напуска дома си, но това беше, преди Мак да заживее в него.

— Тогава мога само да предложа да се намали цената. Всичко се продава, ако е достатъчно евтино. О, надявам се да не се засегнете, но не би било зле да поразтребите малко стаята за гости. Не е хубаво, когато потенциалните купувачи се налага да прескачат мъжки… хм, долни дрехи, за да стигнат до банята.

Наташа лежеше във ваната и се мъчеше да измисли с колко можеха да свалят цената, за да постигнат сделка. Достатъчно, за да привлекат купувачи, но не и твърде много, защото тогава щеше тя да се чувства измамена. Къщата беше хубава и на добра улица. Този район на Лондон се развиваше добре — всички го казваха — а и на нея й трябваха пари, с които да си купи апартамент другаде.

При мисълта отново да заживее в апартамент Наташа усети как потъва в униние. Когато човек стигне средата на трийсетте, се очаква да е положил солидна основа на живота си. Да е срещнал своя партньор, да живее в къща, която обича, да има добра кариера. Може би едно-две деца. Нейният категорично плосък корем едва се виждаше под плаващата планина от сапунени мехури. Едно от четири. Не беше впечатляващ резултат в крайна сметка. А и след случая с Ахмади не бе много уверена какви чувства изпитва към работата си.

— Наташа?

Тя седна и провери дали не е забравила да заключи вратата.

— Тук съм — викна. Дано не е довел някого у дома.

Чу глухото тупване на нещо тежко, пуснато на пода, стъпките му по стълбите. Снимачната му екипировка постепенно превземаше коридора — купчини светкавици, платнени калъфи за фотоапарати, алуминиеви рефлектори — до такава степен, че скоро щеше да е принудена да ги прескача, за да влезе или излезе от къщата.

— Във ваната съм — викна тя отново. Чу го да спира пред вратата и се почувства странно неловко. Сякаш можеше да го види — по тениска и дънки — да прокарва ръка по темето си.

— Ходих до супермаркета — каза той. — Купих разни неща. В кухнята са. Пакетчета чай и какво ли не.

„Супер — помисли си тя. — Да не искаш медал?“

— Обадих се на агента по недвижими имоти. Каза, че онези последните клиенти можело да направят оферта. Минали са само два дни от огледа им.

— Няма да направят, Мак. Ако някоя къща ти хареса, веднага правиш предложение. Знаеш как става.

Чу как той получи съобщение на телефона. Когато отново заговори, звучеше разсеян, сякаш отговаряше на съобщението. Както винаги, не можеше да върши две неща едновременно. Тя се потопи още малко, така че балончетата да стигнат до брадичката й, затова гласът на Мак прозвуча приглушено.

— Както и да е, предполагам, ти е казал, че следващата сряда ще идват други хора. Така че нищо не се знае.

Двамата бяха оглеждали тази къща заедно, като Мак бе дошъл направо от някакви снимки, така че фотоапаратът още висеше на врата му. Беше му казала, че изглежда като позьор, но той беше снимал стаите и по-късно и двамата се бяха развълнували много от светлината и простора. Бяха направили оферта още на другата сутрин.

— Имах и друго обаждане. — Този път звучеше предпазливо.

Наташа избърса очи.

— Какво? — Тя се надигна във ваната.

— От социалните служби. Онова момиче, което прекара нощта при нас.

— Какво за нея?

— Питат дали не бихме обмислили възможността да я приемем за няколко седмици. Явно сегашното място не е особено подходящо. — Кратка пауза. — Поискала е да дойде при нас.

В съзнанието й изникнаха тревожните очи на момичето по време на закуска, а после и шокираното му лице при вида на разбитата врата на апартамента в мизерния блок.

— Но ние не я познаваме.

— Казала е, че сме семейни приятели. Не исках да й противореча. Но предполагам, че е без значение. Казах, че не смятам, че ще е възможно.

Наташа излезе от ваната.

— Защо?

Той не отговори веднага. Чу го да се приближава към вратата.

— Просто… ти беше резервирана преди. Не бях сигурен, че ще искаш непознат вкъщи отгоре на всичко. Казах им, че може да си твърде заета.

— Не знаем нищо за нея.

— Вярно е.

Тя се уви в мека бяла кърпа и седна на ръба на ваната.

— Ти какво мислиш? — попита, обърната към вратата.

— Нямам нищо против да й помогнем за няколко седмици. Поне докато не сме продали къщата. Стори ми се добро хлапе.

Съвсем ясно го чуваше в гласа му. И той щеше да се почувства облекчен. Различен фокус. Наложена пауза в напрежението помежду им.

Спомни си за откраднатия пакет рибени хапки. Момичето се бе заклело, че е щяло да плати за тях. Сама се смъмри мислено. Не всички такива хлапета бяха бъдещи престъпници. Момичето може би просто се нуждаеше от втори шанс.

— Таш?

Това можеше да се окаже най-близкото нещо до родителския опит, което можеше да очаква някога.

— Не виждам защо да не го направим за няколко седмици — каза тя, — но ще трябва ти да съобразяваш работата си с нея. Предстои ми важно дело и няма да мога да си взема отпуск.

— Мисля, че ще се справя.

— Не знам… Това е голяма отговорност, Мак. Ще трябва и ти да положиш усилия — да оставиш цигарите с марихуана, да пиеш по-малко. Не може просто да идваш и да си тръгваш, когато ти е угодно. Ще бъде голяма промяна в начина на живот за теб. Всъщност не знам дали…

— Ще им звънна — каза той, явно вече запътил се към стълбите — и ще разбера какво следва.