Джоджо Мойс
Повелителката на конете (6)

Пета глава

За да се прецени един необязден жребец, единственият възможен критерий е тялото му, тъй като още няма ясно изразени черти на характера му.

Ксенофонт, „За ездаческото изкуство“

Лампите в къщата светеха. Тя изключи двигателя на колата и се помъчи да си спомни дали не ги е оставила така сутринта. Но никога не оставяше завесите дръпнати настрани: така се виждаше, че няма никого у дома. Само че сега имаше.

— О — възкликна тя, когато отвори вратата. — Трябваше да минеш преди няколко седмици.

Прозвуча укорително, а не бе искала да е така.

Мак стоеше в коридора, нарамил цял куп фотографска хартия.

— Съжалявам. Работата ме завъртя. Появиха се хиляда неща. Следобед ти пратих съобщение, че ще мина днес.

Тя порови в чантата си.

— О — отново каза тя, настръхнала от присъствието му. — Не съм го видяла.

Стояха един срещу друг. Мак беше тук, в дома й, в техния дом. Прическата му бе малко по-различна, тениската му й бе непозната. Изглеждаше по-добре, забеляза тя с болка — по-добре, след като бе прекарал близо година без нея.

— Трябват ми някои неща от оборудването — каза той и махна зад гърба си, — само че не са там, където си мислех, че са.

— Преместих ги — отвърна Наташа, като си даде сметка, че и това прозвуча зле, сякаш се е постарала да изличи всички следи от него. — На горния етаж са, в кабинета.

— Ясно. Затова не можах да ги намеря — усмихна се леко насила.

— Трябваше да сложа някои от моите папки долу… а и…

Тя замълча. И беше толкова болезнено да виждам нещата ти навсякъде. Понякога, само понякога, ми идваше да ги разбия на парчета с тежък чук.

Прииска й се да беше подготвена за срещата им. Беше работила до късно, изпивайки твърде много кафе, макар да знаеше, че после няма да може да заспи с часове. Гримът отдавна се бе изтрил от лицето й. Сигурно изглеждаше бледа и измъчена.

— Ще изтичам до горе, значи — каза той. — Няма да се бавя.

— Не, не! Не бързай. Трябва да… и без това щях да ходя за мляко. Спокойно потърси каквото ти е нужно.

„Съжалявам — бе казала тогава. — Мак, толкова съжалявам.“

„За какво? — Гласът му бе толкова спокоен, толкова разумен. — Каза ми, че нищо не се е случило. — Беше я погледнал неразбиращо. — Наистина ли си мислиш, че си тръгвам заради него?“

Излезе от къщата, преди той да успее да възрази. Знаеше, че се държи любезно. Сигурно си мислеше, че е закъсняла, защото е била с Конър. Макар че нямаше да го каже. Това не беше в стила на Мак.

 

 

Не използваше често този супермаркет, който беше в по-западналата част на квартала. Тук понякога някой клиент успяваше да пробута количката си през касата, без да си плати, и всички в магазина го поздравяваха с одобрителни викове. Но вече се бе качила в колата си, преди да помисли какво прави, и бе изключила телефона си от страх или от твърдоглавие. Просто искаше да се махне от къщата.

Беше застанала пред щанда с млякото, като се стараеше да не обръща внимание на мърморещия опърпан бездомник, който говореше на замразеното мляко, и мислите й жужаха толкова силно, че направо бе забравила за какво е дошла.

Мак, най-неподходящият за брак мъж, когото родителите й някога бяха виждали, този безгрижен и загадъчен човек, за когото се бе омъжила, другата очукана половинка от съюза им, който почти бе съсипал и двамата, беше у дома.

Много дълго бе отказвала изобщо да мисли за него, а и той я бе улеснил. Понякога й се струваше, че направо е изчезнал от лицето на земята. През последната година от брака им той бе отсъствал толкова дълго, че и бездруго се бе чувствала като неомъжена. А когато беше наоколо, тя изпитваше толкова много гняв към всичко, че самотата й се струваше за предпочитане. „Вземи си нещата и си върви“, мислено го подтикваше тя, усетила неприятно ехо от мрачното минало, което тъкмо бе загърбила. Не искаше да се занимава с това. Не искаше да изпитва дори и бегло онова, през което бе преминала последната година. „Прави каквото трябва, и ме остави на мира.“

От мислите й я откъсна някаква врява от съседния щанд, близо до касите. Отиде до кутиите със зърнени закуски, откъдето можеше да види какво става.

Тъмнокож мъж с наднормено тегло беше хванал едно момиче. Тийнейджърката едва ли бе на повече от шестнайсет, лицето й бе скрито под падналата над челото й коса, дърпаше се силно, но мъжът бе стиснал ръката й над лакътя в безмилостна хватка.

— Наред ли е всичко? — попита Наташа, като се подаде иззад овесените ядки. Обърна се към момичето, защото сценката я притесни. — Аз съм адвокат — поясни тя. И тогава забеляза значката на охранител върху якето на мъжа.

— Ето. Тъкмо ще ти потрябва в пандиза — подметна жената на касата. — Спестяваш си телефонното обаждане.

— Не съм откраднала нищо. — Момичето отново дръпна ръката си. Лицето му бе много бледо под ярката неонова светлина, а очите му изглеждаха огромни и тревожни.

— Хмм. Значи рибените пръчици сами скочиха от фризера в якето ти, така ли?

— Само ги прибрах в джоба, докато взема някои други неща. Пуснете ме, моля ви. Кълна се, не се опитвах да открадна. — Беше на ръба да се разплаче. Не беше устата като повечето хлапета, които Наташа срещаше в работата си.

— Мина направо покрай мен — каза касиерката, — все едно съм някоя глупачка.

— Защо сега да не ги плати и после да си върви — предложи Наташа.

— Тя ли? — Едрият мъжага сви рамене. — Тя няма пари.

— Винаги е така — обади се и жената.

— Сигурно съм ги изгубила. — Момичето бе вторачило поглед в земята. — Няма да идвам повече, става ли? Само ме пуснете да си потърся парите, преди някой друг да ги е намерил.

— Колко струват? — попита Наташа и бръкна за портмонето си. — Рибените пръчици?

Касиерката вдигна вежди.

Наташа бе уморена. Искаше просто да се прибере и да не мисли за хленчещото момиче, стиснато от охранителя.

— Да предположим, че е било неволна грешка. Аз ще ги платя.

Двамата я изгледаха, сякаш и тя беше част от схемата, но Наташа просто извади пет лири. След съвсем кратко колебание касиерката маркира рибените пръчици и й подаде рестото.

— Не искам да ти виждам крадливото лице тук — размаха пожълтял от никотина пръст жената на касата. — Ясно?

Момичето не каза нищо. Освободи се от хватката на охранителя и побърза да излезе през вратата, стиснало рибените пръчици. Автоматичните врати се затвориха подире му и то изчезна в мрака навън.

— Гледай я само. — Тъмната кожа на охранителя блестеше под неоновите светлини. — Даже и не благодари.

— Крадеше ги, да знаете. И миналата седмица го направи. Само че тогава не можахме да го докажем.

— Ако това ще ви успокои, това сигурно ще е най-вкусното нещо, което е хапвала тази седмица — подхвърли Наташа. Плати млякото, погледна към бездомника, който сега спореше с праха за пране, и излезе навън в тъмната уличка.

Едва бе направила няколко крачки, когато момичето се появи до нея. Ако не беше толкова замислена, сигурно щеше да подскочи и да си помисли нещо лошо, но момичето само протегна ръка към нея.

— Намерих част от тях — каза тя. — Мисля, че са ми изпаднали от джоба.

Наташа различи петдесет пенса и няколко дребни монети върху отворената й длан. По-късно щеше да си спомни, че й се е сторила твърде загрубяла за момиче на нейната възраст.

Но сега не искаше да се замесва повече и просто продължи по пътя си.

— Задръж си парите — каза тя. Отвори вратата на колата си. — Няма проблем.

— Не съм крала — настоя момичето.

Наташа се обърна.

— Винаги ли си купуваш вечеря в единайсет през нощта?

Момичето вдигна рамене.

— Бях на посещение в болницата. Преди малко се прибрах и видях, че вкъщи няма нищо за ядене.

— Къде живееш?

Момичето бе по-малко, отколкото първоначално бе помислила. Вероятно на тринайсет или четиринайсет години.

— В Сандаун.

Наташа погледна към монолитния жилищен комплекс в съседство, чиито високи блокове се виждаха дори и от тази улица. Носеше му се лоша слава наоколо. Не знаеше защо го направи. Може би защото не й харесваше как изглеждат онези блокове в тъмното. Или защото не беше готова да се прибере при Мак, или още по-лошо — в къщата, където се усещаше липсата му. Край нея градът жужеше: в далечината се чуваха клаксони на коли; на ъгъла двама мъже спореха ядосано и гласовете им долитаха в гневни изблици.

Не вярвам, че си толкова корава, колкото изглеждаш — бе казал веднъж Конър шепнешком. — Мисля, че някъде дълбоко има скрита една съвсем различна Наташа Маколи.

О, пълна съм с изненади — бе отвърнала тя. Бе й прозвучало като предизвикателство.

Двамата на ъгъла вече се биеха, разменяха си бързи и звучни удари и ритници. Сякаш въздухът наоколо промени вкуса си и цялата енергия бе всмукана във вихър на насилие. Чуха няколко крясъка и ругатни, а после забързани стъпки, когато натам изтичаха и други потънали в сенките мъже. Стори й се, че видя проблясък на железен прът.

— Не бива да си сама навън толкова късно — каза Наташа и бързо заобиколи колата си. — Хайде. Ще те закарам до вкъщи.

Момичето я огледа за миг, отбеляза деловия й костюм, елегантните обувки, после погледна колата. Вероятно сметна, че човек, който кара толкова скучна и разумна кола като старото „Волво“, няма вероятност да я отвлече някъде.

— Ключалката на предната седалка е счупена — подметна Наташа, — ако това те кара да се чувстваш по-спокойна…

Момичето въздъхна, сякаш нямаше да се изненада от нищо, което тя би могла да каже или направи, и просто се качи в колата.

 

 

Наташа бе започнала да съжалява за импулсивното си решение още преди да отбие колата към паркинга на комплекса. Младежи се мотаеха наоколо в разнородни групички, някои се отделяха, за да направят кръгче с колелата си, други мятаха на земята фасове и си подвикваха обиди гръмогласно. За малко замлъкнаха, явно забелязали непознатата кола, докато тя паркираше на едно свободно място.

— Така и не ми каза как се казваш — подхвърли Наташа.

Момичето се поколеба.

— Джейн.

— Отдавна ли живееш тук?

Момичето кимна.

— Няма проблем — тихо каза тя и понечи да отвори вратата.

Наташа искаше само да се прибере в сигурния си, приветлив дом. В уюта на хубавата си къща да си пусне тихо музика, да си сипе чаша червено вино. В собствения си свят. Опитът й подсказваше, че трябва да обърне колата и да си тръгне. Такива комплекси бяха владение на подобни младежи; повечето от тях рядко излизаха на повече от миля от квартала си и всички проявяваха почти животинско собственическо чувство към всичко, случващо се на тяхна територия. Наташа съзнаваше, че колата и костюмът й я отличаваха като част от средната класа в един свят, доста по-суров от онзи, който се намираше само на няколко улички встрани оттук. Но после погледна бледото слабичко момиче на съседната седалка. Що за човек би го оставил само тук, без дори да се погрижи да стигне в безопасност до вратата?

Тайничко прибра халката си, заедно с кредитните карти, в задния джоб. Ако й откраднеха портмонето, щяха да й вземат само малко пари в брой.

— Няма проблем — каза Джейн, забелязала какво прави. — Познавам ги.

— Ще те изпратя — каза Наташа със спокойния професионален тон, с който разговаряше с младите си клиенти. И понеже момичето не изглеждаше особено доволно, добави: — Всичко е наред. Няма да кажа нищо за случилото се. Късно е и просто искам да видя, че се прибираш на сигурно място.

— Само до вратата — съгласи се момичето.

Слязоха от колата, като Наташа се постара да изпъне рамене и да се движи по-уверено, отколкото се чувстваше, докато токчетата й потракваха делово по неравната алея.

Когато приближиха стълбището, някакво момче на велосипед профуча край тях. Наташа се стегна, за да не подскочи. Момичето дори не вдигна поглед.

— Това да не е новата изгора на дядо ти, а, Сара?

След което дръпна качулката по-ниско върху очите си и се отдалечи, смеейки се високо, потънал в сенките под примигващата улична лампа.

— Сара?

Асансьорите не работеха, затова се качиха пеша три етажа нагоре. Стълбището бе потискащо познато: надраскано с графити, миришещо на урина и с разхвърляни навсякъде кутии от храна, от които още се носеше воня на стара мазнина или риба. От отворените прозорци на един от коридорите бумтеше музика, а някъде долу се включи алармата на кола. На Наташа й трябваха няколко секунди да установи, че не е нейната.

— Ето тук съм — посочи Сара. — Благодаря, че ме докара.

След време Наташа не можеше да каже защо просто не си бе тръгнала.

Може би заради фалшивото име. Или защото момичето нямаше търпение да се отърве от нея. Просто продължи да я следва, докато Сара бързаше напред. Когато стигнаха до вратата, тя спря. Сепнатият й вид накара Наташа да осъзнае, че вратата не е отворена, за да я посрещне у дома. Беше разбита с лост. Дървените трески около ключалката стърчаха навътре в апартамента, в който всички лампи светеха.

За момент двете останаха неподвижни. После Наташа пристъпи напред и бутна вратата навътре.

— Ехо? — подвикна тя. Не беше сигурна какво очаква от натрапниците — да я поздравят в отговор? Погледна към Сара, която бе вдигнала ръка пред устата си.

Който и да бе проникнал в жилището, отдавна си бе тръгнал. Влизаше се направо в малък коридор, от който се виждаше всекидневната — достатъчно спретната, за да изпъкне рязко причиненият безпорядък. Празната стойка за телевизора. Широко разтворените кухненски шкафове. Измъкнатите чекмеджета на малкото бюро, счупената рамка със снимка на пода. Именно към нея се запъти най-напред Сара: вдигна я и нежно махна парченцата стъкла от снимката. Беше черно-бял портрет на мъж и жена от шейсетте години. Внезапно Сара й се стори много малка и дребничка.

— Ще звънна в полицията — каза Наташа и извади телефона от чантата си, за да го включи. Гузно отбеляза, че Мак се е опитал да се свърже с нея.

— Няма смисъл — уморено отбеляза Сара. — Не ги е грижа какво става тук. Миналата седмица ограбиха апартамента на госпожа ОʼБрайън, а полицаите само казаха, че не си струвало дори да идват.

Тя внимателно оглеждаше апартамента, влизаше и излизаше от стаите.

Наташа излезе в коридора и затвори вратата, като сложи веригата в резето. Долу още се чуваха подвикванията на младежите и тя се помъчи да не мисли за колата си.

— Какво липсва? — попита, като следваше момичето по петите. Това не бе разхвърляното жилище, което бе очаквала да види. В този дом имаше малко, но прилични мебели и явно обитателите му държаха на реда.

— Телевизорът — отвърна Сара с леко потрепваща долна устна. — Видеото. Парите за почивката ни.

Явно внезапно си спомни нещо и хукна към една от стаите. Наташа чу отварянето на врата и после ровичкане. Сара се появи отново:

— Не са я взели — каза тя и за миг се усмихна смутено. — Пенсионната книжка на дядо.

— Къде са родителите ти, Сара?

— Майка ми не живее тук. Само двамата с Папа сме — с дядо ми — заекна тя.

— Той къде е?

Тя се поколеба.

— В болница.

— А кой се грижи за теб?

Момичето не каза нищо.

— Откога си сама?

— Няколко седмици.

Наташа изстена мислено. Толкова много проблеми имаше в живота си, с толкова неща се налагаше да жонглира, а сега си бе навлякла и това. Трябваше да си тръгне от супермаркета с млякото, което дори не й трябваше. Или да си остане у дома и да се кара с бившия си съпруг. Вместо това сега набра домашния си номер.

— Господи, Таш, къде си? — избухна Мак. — Колко време ти е нужно да купиш едно мляко?

— Мак — предпазливо започна тя, — искам да дойдеш при мен. Вземи си инструментите. И чантата ми — трябва ми бележникът с телефоните.

 

 

На Мак му трябваха четири години, докато приключи с ремонта на къщата им. За нейните родители това бе най-ценното му качество. Сам бе измазал къщата, бе сменил дограмата и всички дървени части — горе-долу всичко, без покрива и зидарията, бе свършил сам. Дори бе помогнал и за дизайна. Имаше невероятно сръчни ръце и бе толкова умел с дърводелските инструменти, колкото и с фотоапарата. Наташа нямаше никакъв артистичен усет, но той можеше ясно да си представи нещата дълго преди да се появят наяве: пространственото оформление на една стая, композицията на даден пейзаж или фотография. Сякаш в главата си имаше богата библиотека от образи, които само чакаха да бъдат претворени в действителност.

Нова брава на вратата нямаше да е проблем, каза й той през стиснати зъби. Наташа набързо бе преценила, че момичето няма да може да плати за спешно повикване на майстор ключар, при положение че още се притесняваше за откраднатите пари за почивката. Мак бе донесъл някаква стара брава и за по-малко от четиридесет минути я бе сменил.

— Криста? Наташа е. — След като отсреща замълчаха, тя добави: — Наташа Маколи.

— Наташа. Здравей. Нали обикновено аз те търся?

— Да, знам. Ситуацията е малко странна. Трябва спешно да намеря къде да настаня едно момиче.

Тя описа фактите.

— Нямаме нищо — отвърна Криста. — Абсолютно нищо. Вчера сутринта в квартала пристигнаха четиринайсет НДТУ — непридружени деца, търсещи убежище — и всичките ни приемни родители са ангажирани. Цяла вечер висях на телефона.

— Аз…

— И преди да предложиш процедурата за Спешно съдебно разглеждане, трябва да ти кажа, че единственото място, където мога да я приютя тази нощ, е местното полицейско управление. Можеш да си спестиш и собственото време, и това на съдията, и направо да я закараш там. Може и да имаме някакъв шанс утре, но честно казано, съмнявам се.

Когато отново отиде във всекидневната, Мак беше приключил. Беше донесъл някаква желязна верига — само бог знаеше къде държи всички тези неща — и я бе закрепил за рамката на вратата.

— Това ще спре нови набези — обясни той, докато прибираше и последните си инструменти.

Наташа му се усмихна смутено, благодарна за практичното му отношение, както и за това, че дори не бе измърморил недоволно, задето го бе измъкнала посред нощ да се занимава с ремонт. Той седна на дивана, близо до Сара. Разглеждаше снимките в рамки наоколо — първото нещо, на което Мак обръщаше внимание във всеки дом.

— Това ли е дядо ти? — попита той.

— Някога е бил капитан — отвърна момичето с тих глас, стиснало смачкана салфетка в ръка.

— Страхотна снимка — отбеляза той. — Нали, Таш? Погледни само мускулите на коня.

Той умееше да предразполага хората с лекотата на професионален фотограф. Нямаше човек, с когото да не можеше веднага да заговори като с близък. Наташа се помъчи да си придаде заинтригуван вид, но единственото, което се въртеше в главата й, бе, че трябва да каже на Сара, че ще спи в полицейска килия.

— Събра ли си багажа? — попита тя. — Взе ли си училищната униформа?

Сара потупа сака до себе си. Изглеждаше доста притеснена и Наташа отново си напомни, че всъщност тя не познаваше хората, които явно сега се разпореждаха с живота й. Вече минаваше полунощ.

— Е, къде ще те водим, млада госпожице? — попита Мак, но се обърна към Наташа.

Наташа си пое въздух.

— Тази вечер е доста сложно. Налага се да те настаним временно, докато намерим по-подходящо място.

И двамата я погледнаха очаквателно.

— Говорих с хората, с които работя, но за съжаление, няма много възможности. По това време на нощта… а и е имало доста голям прилив на…

— Е, къде отиваме? — попита отново Мак.

— Опасявам се, че тази нощ ще трябва да те заведем в полицейския участък. Нищо общо със случката преди малко — увери я Наташа, когато забеляза пребледнялото й лице. — Просто няма свободни приемни родители. Нито легла в пансионите. Едва ли ще останеш повече от няколко часа.

— Полицейският участък ли? — не повярва Мак.

— Няма къде другаде.

— Но ти сигурно имаш познати. Постоянно се занимаваш с такива неща, принуждаваш властите да настаняват деца в семейства.

— И понякога някои от тях се озовават в полицейския участък. Само за малко е, Мак. Криста каза, че вероятно ще успее да й намери по-добро място сутринта. Ще се видим с нея там.

Сара клатеше глава.

— Няма да спя в килия — каза тя.

— Сара, не можеш да останеш тук сама.

— Няма да ида.

— Таш, това е нелепо. Момичето е на четиринайсет. Не може да спи в килия.

— Това е единственият ни вариант.

— Не, не е. Казах ви. Ще се оправя — заяви Сара. Последва дълго мълчание.

Наташа седна и се опита да измисли нещо.

— Сара, имаш ли други познати? Приятелка от училище, у която можеш да преспиш? Други роднини?

— Не.

— Нямаш ли телефонния номер на майка си?

Лицето й помръкна.

— Мъртва е. Само двамата с Папа сме.

Наташа се обърна към Мак с надеждата, че той ще я разбере.

— Не е толкова необичайно, Мак. Само за една нощ. Но не можем да я оставим тук.

— Тогава ще дойде с нас у дома.

Тя бе толкова изненадана от това, че бе казал „нас“, колкото и от самата идея.

— Няма да оставя четиринайсетгодишно момиче, което току-що е било ограбено, в полицейска килия с бог знае кого — добави той.

— Там ще е в безопасност — изтъкна Наташа. — Няма да е затворена в килия с други хора. Ще се погрижат за нея.

— Не ме интересува.

— Мак, не мога да я взема у дома. Това противоречи на всякакви процедури и разпоредби…

— По дяволите процедурите — избухна той. — Ако процедурата твърди, че е редно да натикаш едно малко момиче в килия, вместо да го прибереш на сигурно място у дома, значи проклетата процедура е безполезна.

Мак рядко ругаеше, затова Наташа осъзна колко е сериозен.

— Мак, не сме одобрени за приемна грижа. Службите ще оценят, че тя е в риск…

— Аз имам свидетелство за чисто криминално досие. Минах през всякакви проверки, преди да започна да преподавам в колежа.

Да преподава?

Той се обърна към Сара:

— По-добре ли ще се чувстваш при… нас? Ще се обадим на дядо ти и ще му кажем.

Тя погледна Наташа, после отново него.

— Предполагам.

— Има ли друга процедурна пречка, поради която да не може да остане при нас? — Произнесе „процедурна“ особено саркастично, сякаш Наташа си търсеше извинения.

„Работата ми — искаше да отвърне Наташа. — Ако в съда се разчуе, че приемам непознати и бездомни хлапета в дома си, професионалната ми преценка ще бъде поставена под въпрос. А и не познавам това момиче. Заварих го да краде в супермаркета и не съм напълно убедена от обясненията му.“

Впери поглед в Сара и се помъчи да забрави за Ахмади, другия младеж, който й се бе сторил отчаян и заради когото бе рискувала.

— Дай ми пет минути — каза тя.

Отиде отново в спалнята на момичето и звънна на Криста.

— Закъснявам — обясни Криста, преди Наташа да може да каже нещо. — Имаме проблем в един от домовете. Трябва да взема едно дете.

— Не се обаждам за това — побърза да я прекъсне Наташа. — Момичето отказва да иде в полицията. Моят… Мак също не одобрява идеята. Той… има свидетелство за чисто криминално досие и смята, че тя може да остане у дома.

Последва дълго мълчание.

— Криста?

— Добре… Семейни приятели ли сте с момичето? Познаваш ли родителите му? Може ли да кажем, че те са те помолили да се погрижиш за него?

— Не точно.

Отново мълчание.

— Познаваш ли го изобщо?

— Запознахме се тази вечер.

— А ти… одобряваш ли идеята?

— Момичето изглежда… — Наташа замълча, спомнила си за супермаркета — … добро хлапе. Умно. Просто в момента няма никого у дома, а някой е разбил вратата на апартамента. Просто е… сложно.

Ясно долавяше съмнението в мълчанието на Криста. Двете се познаваха от четири години и нищо не би могло да я наведе на мисълта, че Наташа е способна на такова нещо.

— Ето какво ще ти кажа — обади се накрая Криста. — Най-добрият съвет, който мога да ти дам, е да забравим, че изобщо сме водили този разговор. Засега още нищо не е отбелязано в системата. Ако смяташ, че тя е добре и че при вас ще е на сигурно място, и ако не искаш да прекараш половината нощ в пандиза, честно казано, аз няма нужда да знам за съществуването на това дете до утре. Обади ми се тогава.

Наташа затвори телефона. Стаята на момичето бе спретната и подредена, доста повече, отколкото би очаквала от някого на нейната възраст. Навсякъде имаше снимки на коне — големи, безплатни цветни приложения на списания с галопиращи коне, малки снимки, на които имаше момиченце, което приличаше на нея, с кафяв кон. Пейзажите със зелени поляни и безкрайни плажове контрастираха ярко с гледката отвъд двойните прозорци на апартамента.

Наташа усети колко е уморена, затвори за миг очи, после отиде отново във всекидневната. Мак и Сара млъкнаха и я погледнаха. Под очите на момичето Наташа забеляза дълбоки и тъмни сенки от изтощение и шок.

— Идваш с нас у дома за една вечер — каза тя и се насили да се усмихне, — а утре сутрин ще те свържем със социален работник.

 

 

Сара бе заспала почти без да продума. В колата бе мълчала, сякаш едва тогава бе осъзнала колко тревожно е положението й, а Мак, вероятно усетил това, се бе постарал да я разведри и успокои с шеги. Едва разпознаваше в него човека, с когото бе разговаряла последния път: беше мил, загрижен, любезен. Болеше я да гледа как показва най-добрите си качества пред чужд човек, но не и пред нея. Много по-лесно й бе, когато си припомняше всичките му недостатъци.

Наташа почти не проговори, докато шофираше, разстроена от противоречивите емоции, които предизвикваше у нея присъствието на Мак и на момичето в колата. Цялата нощ й се струваше все по-абсурдна. Той й бе толкова познат, но дори и след толкова кратко време — напълно чужд. Сякаш принадлежеше към друг свят.

Беше забравила колко мил е той с хлапетата, защото, с изключение на децата на сестра й, двамата рядко общуваха с такива.

— Стаята за гости готова ли е? — попита Мак, докато тя им правеше път да влязат.

— На леглото има няколко кутии. — Книгите му. Разни вещи, които бе прибрала, когато можеше да понесе подобна задача. Мак беше толкова разсеян, че се опасяваше, че ще обърка всичко.

— Ще ги преместя. — Той махна към Сара. — Защо не й предложиш нещо за пиене?

— Горещ шоколад? — предложи Наташа. — Нещо за хапване?

Почувства се глупаво още щом го каза, като някоя възрастна леля, която няма представа какво харесват младите тези дни.

Сара поклати глава. Погледна към всекидневната през отворената врата. Мак бе започнал да подрежда фотографските си принадлежности: навсякъде по пода имаше кутии.

— Имате хубава къща.

Наташа изведнъж я видя през очите на непознат: голяма, пищна, обзаведена с вкус. Свидетелстваше за високи доходи, за внимателно подбрани мебели. Зачуди се дали момичето ще забележи липсите, доказателствата за скорошното напускане на мъжа в къщата.

— Мога ли да ти предложа нещо, преди да се качиш горе? Искаш ли да… ти изгладя училищната униформа?

— Не, благодаря. — Тя придърпа куфара си по-близо.

— Тогава ще ти покажа стаята ти — каза Наташа. — До стълбите има самостоятелна баня, която можеш да ползваш.

— Надявам се, че нямаш нищо против — обади се Мак, докато тя слизаше по стълбите. — Оправих си дивана в кабинета.

Тя го бе очаквала; едва ли можеше да го изхвърли на улицата по това време на нощта, не и след всичко, което бе направил. И все пак перспективата да спят под един покрив бе странно притеснителна.

— Чаша вино? — предложи тя. — Аз определено имам нужда.

Той въздъхна уморено.

— О, да.

Тя сипа вино в две чаши и му подаде едната. Той седна на дивана, а тя си събу обувките и после сви крака под тялото си на фотьойла. Беше два без петнайсет.

— Ще трябва ти да се оправиш сутринта, Мак — каза тя. — Трябва да съм в съда рано.

— Само ми кажи какво да направя.

Тя разсеяно отбеляза, че едва ли има работа, след като бе предложил да се заеме.

— Напиши ми на кого да се обадя или къде трябва да я заведа. Може да я оставя да поспи — имаше тежка нощ.

— За всички беше тежка.

— За нея е ужасен шок — отбеляза той. — Дори и за възрастен би било трудно.

— Тя се справи много добре.

— Постъпи правилно — каза той и махна към стълбите.

— Би било… нередно да я оставим. След всичко станало.

— Да.

Двамата продължиха да отпиват мълчаливо от виното.

— Е, как си? — попита тя накрая, след като вече не можеше да понесе неизвестността.

— Добре. Ти изглеждаш чудесно.

Тя само повдигна вежди.

— Вярно, изглеждаш уморена, но добре. Прическата ти отива.

Наташа потисна желанието да оправи косата си с ръка. Мак винаги успяваше да я притесни.

— Какво работиш? — попита тя, за да смени темата.

— Три дни в седмицата преподавам, а през останалото време правя комерсиални неща. Портрети. Малко фото пътеписи. Честно казано, не е нищо особено.

— Преподаваш? — помъчи се да прикрие изненадата си. — Мислех, че не съм чула добре.

— Нямам нищо против. Така си плащам сметките.

Наташа се замисли. Години наред той бе отказвал да направи компромис. Когато ангажиментите му в рекламния бизнес бяха намалели съвсем, той бе отхвърлил предложението й да започне да преподава. Не искаше да се обвързва, да се ангажира с нещо, което би го спряло да поеме по-интересен ангажимент без предизвестие, макар това да означаваше, че неговите доходи са на приливи и отливи. Обикновено второто.

Сега пред нея бе зрелият Мак, мотивираният Мак. Чувстваше се измамена.

— Да. Леко се разочаровах от комерсиалната фотография. Преподаването не е толкова зле, колкото си мислех. Явно ме харесват.

„О, каква изненада“, помисли си Наташа.

— Ще продължа да го правя, докато реша с какво искам да се занимавам. Все пак заплащането не е кой знае какво.

Тя се стегна, готова за удар.

— И…

— Все някога, Таш, ще трябва да помислим какво ще правим с къщата.

Знаеше какво има предвид. Окончателно уреждане на финансовите отношения.

— По-точно?

— Не знам. Но не мога вечно да разнасям куфари наоколо. Мина близо година.

Тя се загледа дълго в чашата си. През главата й мина мисълта, че това е краят, но когато вдигна очи към него, се постара изражението на лицето й да не я издава.

— Съгласна ли си?

Тя изпи и последната глътка вино.

— Таш?

— Не мога да мисля за това сега — рязко отвърна тя. — Твърде уморена съм.

— Разбира се. Утре тогава.

— Рано сутринта отивам в съда. Казах ти.

— Да. Значи, когато можеш…

— Не може просто да се появиш тук и да искаш да продам дома си — сопна се тя.

— Нашият дом — поправи я той. — И не се прави, че това е някаква изненада.

— През последните шест месеца дори не знаех в коя държава си.

— Можеше да се обадиш на сестра ми и ако си искала, да се свържеш с мен. Но повече те устройваше да си седиш тук, докато всичко се уталожи.

— Да се уталожи ли? — повтори тя.

Той въздъхна.

— Не искам да се караме, Таш. Просто се опитвам да изчистя нещата. Ти беше тази, която непрекъснато ми опяваше да се организирам.

— Напълно съм наясно с това. Но съм уморена. Предстои ми тежък ден, затова, ако не възразяваш, бих искала да делим брачното си имущество някой друг път.

— Добре. Но искам да знаеш, че отсега нататък ще трябва да живея в Лондон и ще се наложи да си намеря къде да отседна. И освен ако нямаш наистина основателна причина, бих искал да използвам стаята за гости, докато уредим нещата.

Наташа седеше като замръзнала, мъчейки се да асимилира дали го е чула добре.

— Искаш да останеш тук?

— Да.

— Шегуваш ли се?

Той се усмихна леко.

— Толкова ужасно ли беше да се живее с мен?

— Но ние вече не сме заедно.

— Не. Но аз притежавам половината от собствеността и имам нужда от покрив над главата си.

— Мак, това е невъзможно.

— Аз мога да го понеса, ако и ти можеш. Само за няколко седмици е, Таш. Съжалявам, че се налага да бъда твърд, но ако не ти харесва, можеш да си наемеш жилище. Ако питаш мен, близо година съм ти отстъпил изключителните права за ползване на къщата. Сега имам право на компенсация. — Той сви рамене. — Стига. Къщата е голяма. Ще бъде кошмарно само ако сами го направим такова.

Беше дразнещо спокоен. Почти щастлив.

Искаше й се да го наругае.

Да го замери с нещо.

Искаше да затръшне вратата зад гърба си и да иде на хотел. Но в дома й имаше четиринайсетгодишно непознато момиче, за което се бе съгласила да поеме отговорност заедно с него.

Без да каже и дума, тя се качи по стълбите към спалнята, която вече не усещаше като своя, чудейки се дали ще е много трудно на агента по недвижима собственост да продаде къща, в която главата на собственика е експлодирала.