Джоджо Мойс
Повелителката на конете (1)

Пролог

Преди да я види, забеляза жълтата й рокля, грейнала в настъпващия сумрак — като факел в далечния край на конюшнята. За миг се спря. Не беше сигурен дали да вярва на очите си, но бледата й ръка се пресегна нагоре, Геронтий елегантно сведе глава над преградата, за да приеме предложеното от нея лакомство, и той закрачи бързо, почти тичешком, докато металните върхове на ботушите му потракваха върху мокрия паваж.

— Ти си тук!

— Анри!

Ръцете му я обгърнаха, когато се обърна, и той я целуна и сведе глава, за да вдъхне прекрасния аромат на косата й. Въздишката, която се изтръгна от гърдите му, сякаш бе започнала някъде около стъпалата му.

— Пристигнахме този следобед — каза тя, сгушена до рамото му. — Едва успях да се преоблека. Сигурно изглеждам ужасно… но бях сред публиката и те видях през завесата. Трябваше да дойда да ти пожелая късмет.

Думите й звучаха объркано, но той и бездруго едва я чуваше. Беше в шок от самото й присъствие и от това, че я държи в прегръдките си след толкова месеци на раздяла.

— Виж се само! — Тя отстъпи крачка назад и го огледа от острия връх на черната му шапка чак до долу, възхищавайки се на безукорния вид на униформата му, а после се пресегна и махна невидима прашинка от златните му еполети. Той се зарадва, когато забеляза нежеланието, с което тя отдръпна пръсти. Нямаше никаква неловкост, възхити се той, дори и след толкова месеци. Никакво престорено кокетство. Тя бе абсолютно искрена — момичето от мечтите му, което отново бе до него от плът и кръв.

— Изглеждаш прекрасно — каза тя.

— Аз… не мога да остана — отвърна той. — Излизаме след десет минути.

— Знам… „Карусел“ е толкова вълнуващ. Видяхме преминаването на мотоциклетистите и парада на танковете — сподели тя. — Но вие, Анри, вие и конете определено сте най-голямата атракция. — Тя хвърли поглед през рамо към арената. — Мисля, че цяла Франция е дошла да ви гледа.

— Ти… получи ли les billets?

Двамата се спогледаха намръщено. Езикът все още бе проблем, въпреки всичките им усилия.

— Billets… — Той тръсна глава, ядосан на себе си. — Билет. Билети. Най-хубавите билети.

Лицето й светна и краткото му раздразнение се изпари безследно.

— О, да. Аз, Идит и майка й сме на първия ред. Нямат търпение да те видят как яздиш. Разказала съм им всичко за теб. Отседнали сме в „Шато дьо Вериер“. — Гласът й се снижи до шепот, макар наблизо да нямаше друг. — Много е луксозно. Семейство Уилкинсън имат страшно много пари. Много повече от нас. Беше много любезно от тяхна страна да ме доведат тук.

Той я гледаше как говори, леко разсеян от извивката на горната й устна, напомняща лъка на Купидон. Тя беше тук. Дланите му, обвити в бели кожени ръкавици, обгръщаха лицето й.

— Флорънс… — Той въздъхна и отново я целуна. Кожата й бе пропита с ухание на слънце, макар да бе се свечерило. Беше упойващо, сякаш е била създадена да излъчва топлина. — Всеки ден ми липсваш. Преди нямаше нищо, освен „Льо Кадр Ноар“. Сега… нищо не е важно без теб.

— Анри… — Погали го по бузата, притиснала тяло към неговото. Той се почувства леко замаян.

— Лашапел!

Извърна се рязко. Дидие Пикар стоеше до главата на коня си, а отстрани беше един от кочияшите и оправяше седлото му. Той си слагаше ръкавиците.

— Може би ако мислеше за ездата поне толкова, колкото и за английската си курва, щяхме да постигнем нещо, а?

Флорънс не знаеше достатъчно френски, за да го разбере, но забеляза изражението, което за миг премина по лицето на Пикар, и Анри видя, че се е досетила, че казаното от французина не е комплимент.

У него отново се надигна познатият гняв и челюстта му се стегна. Извърна се към Флорънс и поклати глава, опитвайки се да й внуши колко е глупав и незначителен Пикар. Държеше се така — обидно, провокативно — още от онова пътуване до Англия, когато тя и Анри се бяха срещнали. Англичанките нямали никаква класа, беше възкликнал Пикар в столовата след това и Анри знаеше, че забележката е насочена специално към него. Не знаели как да се обличат. Хранели се като прасета в кочина. Биха си легнали с всеки за няколко франка или за цената на халба от онази тяхна противна бира.

Бяха минали седмици, докато осъзнае, че жлъчта на Пикар не е провокирана от Флорънс, а от гнева му, че мястото му в „Льо Кадр Ноар“ е било узурпирано, че е бил изместен от син на фермер. Не че това правеше злобните реплики по-лесни за приемане.

Гласът на Пикар отекна в двора:

— Чух, че има стаи под наем близо до кея „Люсиен Готие“. Малко по-подходящи са за целта от конюшнята, не мислиш ли?

Ръката на Анри се стегна около китката на Флорънс. Опита се да запази спокойствие:

— Дори и да си последният мъж на земята, тя пак ще е твърде добра за теб, Пикар.

— Не знаеш ли, селянче, че всяка проститутка ще си легне с теб, ако цената е добра? — Пикар се подсмихна подигравателно, постави идеално лъснатия си ботуш на стремето и скочи върху коня си.

Анри понечи да тръгне към него, но Флорънс го спря.

— Скъпи… виж, по-добре да се връщам на мястото си — каза тя и отстъпи крачка назад. — Ти трябва да се приготвяш. — Поколеба се, после се надигна и отново го целуна, като тънката й бяла ръка обгърна врата му и го притегли към нея. Знаеше какво се опитва да постигне — да откъсне мислите му от отровата на Пикар. И беше права. Невъзможно бе да изпитва друго, освен радост, когато устните на Флорънс бяха върху неговите. Тя се усмихна.

— Късмет, ecuyer!

— Ecuyer! — повтори той, за миг разсеян и невероятно трогнат, че тя междувременно е открила точната дума за ездач.

— Уча се! — Прати му въздушна целувка със закачка в очите и обещания, а после неговото английско момиче се затича покрай дългата редица отделения за коне и токчетата й потракваха по паважа.

 

 

„Карусел“, ежегодният военен парад по традиция отбелязваше края на учебната година за младите офицери кавалеристи в Сомюр. Както обикновено, в този юлски уикенд в средновековното градче имаше много туристи, които очакваха с нетърпение да видят не само парада на младите кавалеристи, но и традиционните демонстрации на кавалерийски маневри, акробатиката с мотоциклети и парада на танковете, чиито огромни корпуси още носеха белезите от войната.

Беше 1960 година. Устоите на старата гвардия се клатеха под атаките на поп културата и променения светоглед, както и под влиянието на Джони Холидей, но в Сомюр нямаше никакво желание за промяна. Годишното представяне на двайсет и двамата елитни френски ездачи — някои военни, а други цивилни — които съставляваха „Льо Кадр Ноар“ и които бяха най-голямата атракция през уикенда на „Карусел“, винаги бяха достатъчна гаранция за разпродадени билети само за няколко дни — на местните жители, на онези, които бяха възпитани в уважение към наследството на Франция, и макар и не толкова осъзнато, на онези, които бяха заинтригувани от плакатите, разлепени из целия регион на Лоара, обещаващи: „Великолепие, мистерия, коне, неподвластни на гравитацията“.

„Льо Кадр Ноар“ била основана преди близо двеста и петдесет години, след почти пълното унищожение на френската кавалерия в Наполеоновите войни. В опит да се възстанови силата на считания за непобедим отряд от ездачи, била създадена школа в Сомюр, където още през шестнайсети век имало кавалерийска академия. Тук били събрани инструктори от най-елитните школи по езда във Версай, Тюйлери и Сен Жермен, за да предадат високите стандарти на академичната езда на ново поколение офицери, и това продължаваше до ден-днешен.

С настъплението на танковете и механизираните военни действия „Льо Кадр Ноар“ бе изправена пред въпроса за полезността на подобна архаична структура. Но десетилетия наред никое правителство не се бе наело да разпусне ескадрона и постепенно той се бе превърнал в част от френското наследство: ездачите с черни униформи се бяха превърнали в иконични фигури, а Франция, с нейните традиции като Френската академия, haute cuisine и couture, разбираше важността на традицията. А и самите ездачи, вероятно осъзнали, че най-добрият начин да си осигурят съществуването и занапред е да си намерят нова роля, бяха разширили кръга на заниманията си: освен че обучаваше кавалеристи, школата бе отворила вратите си, за да покаже редките умения на възпитаниците си и великолепието на конете в публични представления във Франция и чужбина.

Такава бе „Льо Кадр Ноар“, в която се бе озовал Анри Лашапел и тазвечерното представление бе най-важното за годината, защото бе в дома на кавалеристите и бе шанс да покажат трудно придобитите си умения пред приятели и близки. Въздухът ухаеше на карамел, вино и фойерверки и беше затоплен от горещината на хиляди бавно поклащащи се тела. Около площад „Шардоне“, в сърцето на кавалерийската школа, с неговите елегантни меднозлатисти фасади, тълпите вече се сгъстяваха. Карнавалната атмосфера се подсилваше от юлската жега, притихналата вечер и нарастващото усещане за трепетно очакване. Деца тичаха насам-натам с балони или пръчки със захарен памук, а родителите им се бяха изгубили в тълпите, докато разглеждаха сергиите с вятърни мелници, направени от хартия, и пенливото вино или просто крачеха в малки засмени групички по големия мост към кафенетата на павираните улички от северната му страна. И през цялото това време се долавяше тихо превъзбудено мърморене от онези, които вече бяха заели местата си около Големия манеж — просторната пясъчна арена на публичните изяви — и които сега седяха нетърпеливо и си вееха, за да спрат да се потят в настъпващия полумрак.

— Внимание!

Анри, чул призива за внимание, провери седлото и юздите на коня, попита инструктора за петнайсети път дали униформата му е изпъната, после потърка носа на Геронтий, неговия кон, възхищавайки се на тънките и украсени с панделки плитки, които конярят бе заплел върху блесналата му грива, като през цялото време шепнеше хвалебствени и окуражаващи мили думи в елегантно оформените му уши. Геронтий бе на седемнайсет, възрастен по стандартите на академията, и скоро щеше да бъде пенсиониран. Той бе конят на Анри от пристигането му в „Льо Кадр Ноар“ преди три години, когато помежду им мигновено се беше установила силна емоционална връзка. Тук, между древните стени на школата, не беше необичайно да се видят млади мъже, които целуват носовете на конете си и им говорят нежно, макар да биха се засрамили да сторят същото с някоя жена.

— Готови ли сте? — Великият майстор, най-добрият ездач, крачеше в средата на арената за подготовка, следван от редица ездачи, като позлатената му униформа и тривърхата шапка го отличаваха като най-старшия от преподавателите в школата. Застана пред младите ездачи и неспокойните им коне. — Това, както знаете, е събитието на годината. Церемонията датира от повече от сто и трийсет години, а традициите на школата ни са още по-стари и водят началото си от Ксенофонт и времето на Древна Гърция. Твърде много се говори в днешно време за нуждата от промяна, за отхвърлянето на старите порядки и следването на онова, което е достъпно или лесно. „Льо Кадр Ноар“ вярва, че все още има място за елита, за преследването на съвършенството преди всичко останало. Тази вечер вие сте посланици, които демонстрират, че истинската грация, истинската красота, може да бъде резултат единствено на дисциплина, търпение, съчувствие и себеотрицание.

Той се огледа наоколо.

— Нашето изкуство умира в мига на сътворението си. Нека накараме хората в Сомюр да се гордеят, че са свидетели на такъв спектакъл.

Последва одобрителен шепот, а след това мъжете започнаха да се качват по конете си, като някои наместваха шапките си, други потъркваха несъществуващи петна по ботушите си — все дребни жестове, които целяха да разсеят напрежението, което започваше да се прокрадва.

— Готов ли си, Лашапел? Не си ли твърде нервен?

— Не, господине. — Анри стоеше изпънат и усещаше как погледът на по-възрастния мъж се плъзгаше по униформата му, проверявайки за пропуски в съвършения вид. Съзнаваше, че престореното му самообладание е нарушено от потта, която се стичаше от слепоочията му към колосаната му войнишка якичка.

— Не е срамно да усетиш прилив на адреналин преди първата си поява в „Карусел“ — отбеляза Майстора, докато галеше шията на Геронтий. — Този ветеран ще те подкрепя. Така! Ще изпълниш каприол във втората групова езда. После, яздейки Фантазм, крупада. Ясно?

— Да, господине.

Знаеше, че старшите ездачи са били на различно мнение относно това дали да му бъде дадена толкова отличителна роля в годишното представление, предвид поведението му през изминалите няколко месеца, споровете, катастрофалната липса на дисциплина… Неговият коняр му бе предал какво се говори в конюшнята, а именно че бунтарството почти му е коствало мястото му в „Льо Кадр Ноар“.

Не се беше опитал да се защити. Как би могъл да им обясни сеизмичната промяна, която бе настъпила вътре в него? Как да им каже, че за човек, който никога преди не е чувал блага дума и не е усещал нежно докосване, нейните глас и доброта, нейните гърди и ухание, косата й — всичко това не бе просто развлечение, а направо обсебване, което бе далеч по-могъщо от интелектуалните разсъждения в трактат за тънкостите в ездата?

Детството на Анри Лашапел бе изпълнено с хаос и безпорядък, доминирано от баща му. Луксът се измерваше с бутилка вино за два франка, а всеки опит да научи нещо ново бе осмиван. Присъединяването му към кавалерията беше неговото спасително въже, а израстването му в чин, докато накрая бе получил препоръка за едно от редките места в „Льо Кадр Ноар“, му се бе сторило като върха на всичко, което един млад човек може да очаква от живота. На двайсет и пет години, Анри за първи път се бе почувствал у дома.

Притежаваше изключителна дарба. Годините във фермата го бяха приучили на тежък труд. Умееше да се справя с трудни коне. Говореше се, че след време може да стане майстор ездач, а в по-смелите мечти — дори и следващият Велик майстор. Мислеше си, че взискателността и дисциплината, насладата и удовлетворението от ученето ще му бъдат достатъчни до края на дните му.

И тогава Флорънс Джейкъб от Кларкънуел, която дори не обичаше конете, но бе приела безплатен билет за представлението на френската школа по езда в Англия, бе унищожила всичко — спокойствието му, решимостта му, търпението му. По-късно в живота, от перспективата на опита, би могъл да каже на по-младия си Аз, че подобна страст е присъща единствено на първата любов и че подобни разтърсващи чувства ще улегнат и може би ще заглъхнат. Но Анри — самотен младеж с малцина приятели, които биха могли да му дадат подобен мъдър съвет — знаеше единствено, че от мига, когато бе забелязал тъмнокосото момиче, което гледаше с широко отворени очи от мястото си встрани от арената три вечери подред, той не можеше да спре да мисли за него. Беше й се представил, макар да не бе съвсем сигурен защо я е потърсил след представлението, а всяка минута, прекарана без нея оттогава, го дразнеше или още по-зле — струваше му се като бездънна и безумна пропаст. И какво значение имаше тогава всичко друго?

Концентрацията му си бе заминала мигновено. При връщането си във Франция бе започнал да се съмнява в доктрината, ядосваше се на дребни детайли, които считаше за излишни. Беше обвинил Дево, един от старшите майстори ездачи, че е „заседнал в миналото“. Едва след като бе пропуснал трета поредна тренировка и конярят му го бе уведомил, че ще бъде освободен, той осъзна, че трябва да се стегне. Зае се да изучава Ксенофонт, посвети се усилено на работата си. Спазваше дисциплината. Намери утеха в зачестилите писма на Флорънс и обещанията й, че ще дойде да го види през лятото. И след няколко месеца, вероятно като отплата, бе получил ключова роля в „Карусел“: крупада — една от най-сложните фигури, която ездач би могъл да изпълни, като по този начин измести Пикар и добави нова обида към неприязънта, която разглезеният от произхода си младеж вече изпитваше към него.

Великият майстор яхна коня си, енергичен португалски жребец, и направи две стегнати крачки към него.

— Не ме разочаровай, Лашапел. Нека тази вечер поставим ново начало.

Анри кимна, внезапно поразен от тревожна атака. Яхна коня, улови юздите и провери дали островърхата черна шапка стои изправена върху обръснатата му глава. Чуваше мърморенето на тълпата, смълчаното очакване, когато оркестърът изсвири няколко ноти за проба, надвисналата тишина, която можеш да доловиш само когато хиляди хора наблюдават внимателно. Бегло долови разменените пожелания за късмет между колегите си, после поведе Геронтий към мястото му, в средата на строените в права военна линия, излъскани до блясък и украсени с панделки коне. Неговият кон нетърпеливо очакваше първите му указания, когато тежката червена завеса се дръпна встрани и ги подкани да излязат на осветената арена.

Въпреки спокойствието и строгата подредба на двайсет и двамата ездачи, както и грациозното им публично представяне, животът в „Льо Кадр Ноар“ бе физическо и интелектуално предизвикателство. Ден след ден Анри Лашапел се бе чувствал изтощен до крайност, почти на ръба на сълзите от усещането за безпомощност след безкрайните поправки на майсторите в школата, от явната си неспособност да накара огромните и темпераментни коне да изпълняват „въздушните фигури“ според високите изисквания. Бе усещал, макар да не можеше да го докаже, ясно предубеждение спрямо онези, които бяха влезли в елитната школа от редиците на военните, като него, вместо от първите места в цивилните състезания по езда — онези членове на висшето френско общество, които винаги бяха разполагали както с прекрасни коне, така и със свободно време да усъвършенстват уменията си. На теория всички бяха равни и ги отличаваха единствено уменията им върху гърба на коня, но Анри съзнаваше, че равенството е единствено по отношение на еднаквите им шевиотни униформи.

Въпреки това бавно и упорито, работейки от шест сутринта до късно вечер, фермерът от Тур си бе създал име с усърдието си и умението си в общуването и с най-трудните коне. Анри Лашапел, както отбелязваха майсторите ездачи под черните си шапки, имаше „тихо седло“. Проявяваше съчувствие. Това бе една от причините, освен любимия му Геронтий да му дадат Фантазм, буйния млад тъмносив жребец, който бе готов да реагира катастрофално при най-малката провокация. Цяла седмица тайно се бе измъчвал от решението да дадат на Фантазм подобна важна роля. Но сега, пред погледите на тълпата, под красивия съпровод на цигулките и равното темпо на Геронтий под него, той внезапно се почувства, както бе писал Ксенофонт, „понесен на криле“. Усещаше възхитения поглед на Флорънс и знаеше, че по-късно устните му ще докосват кожата й, а това го караше да язди по-уверено, по-стилно, с лекота в движенията, която подканваше опитния му кон да покаже всичките си умения, наострил доволно уши напред. „Точно за това съм създаден — мислеше си той с благодарност. — Тук е всичко, от което се нуждая.“ Забеляза пламъците на факлите по стените на древните арки, чуваше ритмичния тропот на конските копита при всяко разминаване във фигурата. Заел мястото си в редицата, мина в лек галоп около Големия манеж, потопен напълно в мига, усещащ единствено коня, който се движеше елегантно под него и размахваше копита така, че на Анри му идваше да се разсмее. Старият кон се хвалеше с уменията си.

— Изправи се, Лашапел. Яздиш като селянин.

Той премигна и забеляза Пикар, който се изравни с него и се разминаха рамо до рамо.

— Защо мърдаш толкова на седлото? Да не би твоята курва да ти е предала сърбеж? — просъска той под нос.

Анри понечи да отвърне, но замлъкна, когато Великият майстор извика: „Левада!“, и строени в редица, ездачите вдигнаха конете си на задни крака под избухналите аплодисменти.

Когато предните крака на конете отново опряха в земята, Пикар се извърна. Но гласът му бе все така ясно различим:

— И тя ли се чука като селянка?

Анри прехапа устни, насилвайки се да запази спокойствие и да не предаде гнева си надолу по юздите към кроткия си кон. Чуваше как конферансието обяснява техническите детайли от изпълнението на ездачите и се мъчеше да укроти мислите си, да остави думите да преминат през него. Тихичко си повтаряше мисълта на Ксенофонт: „Гневът възпрепятства добрата връзка с коня ти“. Нямаше да позволи на Пикар да съсипе тази вечер.

— Дами и господа, сега в центъра на арената ще видите мосю Дьо Кордон да изпълнява левада. Вижте как конят балансира на задни крака под ъгъл от точно четиридесет и пет градуса.

Анри бегло отбеляза надигането на черния кон някъде зад него, внезапно избухналите аплодисменти. Опита се да се съсредоточи, да задържи вниманието на Геронтий. Но все си мислеше за изражението на Флорънс, когато Пикар бе крещял гнусните си обвинения към нея, тревогата, която бе пробягала по лицето й. Ами ако знаеше френски повече, отколкото му бе показала?

— А сега ще видите Геронтий, един от нашите стари коне, да изпълнява каприол. Това е една от най-трудните фигури както за коня, така и за ездача. Конят скача нагоре и едновременно с това рита назад, докато и четирите му крака са във въздуха.

Анри забави Геронтий, като към стягането на ръцете си добави бърза подкана с шпорите. Усети как конят започва да се люлее под него, тер-а-тер, като люлеещо се дървено конче, което му помагаше да набере сили. „Ще им покажа на всички — помисли си той. — Ще му покажа и на него.“

Всичко друго изчезна. Останаха само ездачът и смелият стар кон, нарастващата сила под него. И тогава с един вик „Назад!“ той свали ръката, в която държеше камшика към задницата на коня, опря шпори в корема му и Геронтий скочи нагоре, високо във въздуха, а задните му крака се изпънаха хоризонтално назад. Анри усети мигновено заслепяващите светкавици на фотоапаратите, мощно единогласно „ооо“ на възторг и аплодисменти от публиката, а после с лек галоп се скри зад завесата, след като за миг бе зърнал Флорънс, която бе станала да го аплодира, грейнала в широка усмивка.

— Добре! Беше добре!

Вече слизаше от Геронтий, потърка хълбока му с ръка и треньорът го отведе навътре. Стори му се, че чува приглушени одобрителни възгласи, после темпото на музиката на арената се смени, забеляза през пролука в червената завеса как двама други ездачи изпълняват своя номер на земята, контролирайки конете си с дълги юзди.

— Фантазм е много нервен. — Конярят се бе появил до него, набърчил загрижено гъстите си вежди. Смъмри сивия кон, който се въртеше около тях. — Наблюдавай го, Анри.

— Ще се оправи — разсеяно отвърна Анри и повдигна шапка да избърше потта от челото си. Конярят подаде юздите на чакащите зад него ездачи и се обърна към Анри, за да свали внимателно шапката му. Този номер се изпълняваше гологлав, за да се избегнеше разсейването от паднала шапка, но Анри винаги се чувстваше особено уязвим така.

Видя как тъмносивият кон излезе с подскоци на арената, шията му вече бе потъмняла от пот, придружен от човек от всяка страна.

— Тръгвай. Сега. Върви. — Треньорът изтръска гърба на жакета му и след това го побутна към арената. Трима ездачи заобиколиха коня, по един от всяка страна и един отзад.

Той закрачи под светлините и внезапно му се прииска също като тях да има опората на кон под себе си.

— Късмет! — чу да вика конярят му, преди гласът му да бъде погълнат от аплодисментите.

— Дами и господа, това е крупада, фигура, която датира от началото на осемнайсети век, когато е била считана за тест на умението на кавалериста да се задържи на седлото. За да се придобият такива способности, понякога са нужни четири-пет години. Мосю Лашапел ще язди Фантазм без юзди и шпори. Това изпълнение, което датира от древногръцки времена, е дори по-голямо изпитание за ездача, отколкото за коня. То е една по-елегантна версия на родеото, ако може така да се каже.

Избухна смях. Анри, полузаслепен от прожекторите, погледна към Фантазм, чиито подбелени очи се въртяха във всички посоки и в тях се четеше смесица от нерви и едва сдържан гняв. По природа любител на акробатичните номера, той никак не харесваше да го държат толкова изкъсо близо до главата, а шумът, звуците и миризмите на „Карусел“ явно съвсем бяха влошили настроението му.

Анри докосна напрегнатия хълбок на коня.

— Шшш — прошепна той. — Всичко е наред. Спокойно.

Забеляза разменените усмивки между Дюшан и Варжу, двамата мъже от двете страни на главата на Фантазм. И двамата бяха опитни ездачи, които бързо реагираха на резките промени в настроението на коня.

— Седни навътре, ясно? — посъветва го Варжу и се ухили, докато му подлагаше ръце да се качи. — Едно, две, три… хоп.

От коня се излъчваше напрежение. Това беше добре, каза си Анри, докато се изправяше на седлото. Адреналинът щеше да му даде нови висоти. Щеше да изглежда по-добре за публиката, за Великия майстор. Насили се да диша дълбоко. И тогава, докато скръстваше ръце отзад на гърба си в традиционната пасивна позиция, която винаги неловко му напомняше на позата на пленник, Анри погледна надолу към близката страна и осъзна кой се намира точно зад Фантазм.

— Да видим сега точно какъв ездач си в действителност, а, Лашапел? — подвикна Пикар.

Нямаше време да отговори. Изпъна крака, доколкото бе възможно, стисна облечените си в ръкавици ръце зад гърба си. Чу конферансието да обявява още нещо и усети смълчаването на цялата арена.

— Внимание.

Варжу погледна назад. Конят пристъпваше на място с леко олюляване и набираше сили под него.

— Едно, две, назад!

Усети как конят набира инерция, чу внезапното „пляс“, когато камшикът на Пикар удари хълбоците му. Фантазм скочи, задницата му се вдигна рязко и Анри се озова хвърлен напред толкова внезапно, че едва успя да задържи ръцете си стиснати отзад. Конят се успокои и последваха аплодисменти.

— Не беше зле, Лашапел — чу да измърморва Варжу, опрян на гърдите на Фантазм.

И тогава изведнъж, преди да има време да се приготви, се чу нов вик: „Назад!“. Задните крака на Фантазм го изстреляха нагоре и напред и този път Анри разпери ръце встрани в опит да запази равновесие.

— Не бързай толкова, Пикар. Ще го събориш на земята.

Дезориентиран, Анри чу раздразнението в гласа на Варжу и едва сдържаното цвилене на коня, докато гърбът му се напрягаше под краката му.

— Две секунди. Дайте ми две секунди — измърмори той, мъчейки се да се изправи. Но преди да успее, чу нов плясък. Ударът беше нанесен отвисоко и този път скокът на коня беше огромен; усети как отново бе хвърлен напред, както и рязкото, стряскащо голямо разстояние между седалището си и седлото.

Фантазм този път се хвърли встрани, бесен на мъжете, които се опитваха да удържат главата му. Варжу изсъска нещо, което Анри не можа да чуе. Бяха близо до червената завеса. За миг зърна Флорънс в жълтата й рокля и забеляза объркването и тревогата й. А после:

— Последно! Назад!

Преди да успее да заеме нужната поза, се чу нов шумен плясък отзад. Отново бе изхвърлен напред, гърбът му се усука, а Фантазм, вбесен от това неуместно използване на камшика, скочи напред и встрани точно в мига, в който Анри най-накрая изгуби равновесие. Озова се върху сплетената в плитки грива на коня, беше с главата надолу и се пресягаше към шията на Фантазм точно когато конят подскочи отново, и с ясно различимо тупване се изтърси на земята.

Анри остана да лежи, бегло осъзнаващ настаналия наоколо смут: Варжу ругаеше, Пикар възразяваше, конферансието се смееше. Надигна глава от пясъка и успя да различи думите:

— И така се случва. Много тежка маневра за заучаване. Късмет догодина, мосю Лашапел, нали така казват? Виждате, дами и господа, че понякога са нужни дълги години, за да се постигнат високите стандарти на майсторите ездачи.

Чу „едно, две, три“ и Варжу се озова до него, настоятелно подканващ го да се качи отново на коня. Сведе поглед и забеляза, че безукорната му черна униформа е покрита с пясък. После отново се озова на коня, отпуснал ръце до краката си, и всички обиколиха арената под окуражителните аплодисменти на публиката. Това бе най-болезненото нещо, което някога бе правил.

Беше скован от шока. Някъде напред чуваше тих спор между Варжу и Пикар, но едва различаваше думите заради бученето на кръвта в главата му.

— Какво беше това? — клатеше глава Варжу. — Никой никога не е падал по време на крупада. Накара ни да изглеждаме като пълни глупаци.

На Анри му трябваше миг, преди да схване, че Варжу говори на Пикар.

— Не е моя вината, че единственото, което Лашапел може да яхне, е онази английска курва.

Анри слезе от коня и отиде до Пикар, докато ушите му звънтяха. Дори не усети първия удар, само чу шумно изтракване, когато кокалчетата на юмрука му срещнаха зъбите на другия мъж, и усети със задоволство нещо да поддава насред звука, физически разбра, че нещо е било счупено, още преди болката да намекне, че може да е била неговата ръка. Конете зацвилиха и скочиха встрани. Мъжете се развикаха. Пикар бе проснат на земята, ръката му бе притисната към лицето, а очите му щяха да изскочат от шока. Някак успя да се надигне, нахвърли се на Анри и заби глава в гърдите му, като го остави без въздух. Ударът бе достатъчен да повали и по-едър мъж, а Анри бе едва метър и седемдесет и три, но имаше предимството на детство, в което побоищата бяха често явление, както и шест години служба в Националната гвардия. Само след секунди се бе озовал върху Пикар и юмруците му налагаха по-младия мъж по лицето, гърдите и главата с цялата ярост от изминалите няколко месеца.

Кокалчетата му се сблъскаха с нещо твърдо и се разцепиха. Лявото му око се затвори след жесток удар. В устата си имаше пясък. А после нечии ръце го задърпаха, изтупаха го, гласовете наоколо бяха укорителни и невярващи.

— Пикар! Лашапел!

Зрението му се замъгли и избистри отново, стоеше леко залитащ и плюещ, ръцете стискаха раменете му, в ушите му кънтеше струнното адажио отвъд завесата, но ето че пред него застана Великият майстор с почервеняло от ярост лице.

— Какво, за бога, е това?

Анри поклати глава и забеляза, че при това движение се разхвърчаха пръски кръв.

— Господине… — Задъхваше се, едва сега осъзнал сериозността на грешката си.

— „Карусел“! — просъска Великият майстор. — Олицетворението на грацията и достойнството. На дисциплината. Къде ви е самоконтролът? Вие двамата ни посрамихте. Върнете се в конюшните. Трябва да довърша представлението.

Той се качи на коня си, докато Пикар мина със залитане край него, притиснал кърпичка към побелялото си лице. Анри се загледа след него. Бавно осъзна, че зад завесата е странно тихо. Те бяха видели, осъзна той ужасен. Знаеха.

— Два пътя. — Великият майстор го погледна от височината на португалския си жребец. — Два пътя, Лашапел. Казах ти го миналия път. Изборът беше твой.

— Не мога… — опита да каже той.

Но Великият майстор вече бе излязъл под светлината на прожекторите.