Джоджо Мойс
Повелителката на конете (5)

Четвърта глава

Най-сладкият от всички звуци е похвалата.

Ксенофонт, „За ездаческото изкуство“

Когато пристигна, Ралф беше пред портите. Тя го изгледа учудено и си погледна часовника. Дванайсетгодишният Ралф рядко ставаше преди обяд. Училището съвсем не бе задължително според него. Той беше нощна птица.

— Малтиеца Сал вдига купон — каза той и махна към пикапа от другата страна на улицата. Сал си намяташе якето и проверяваше нещо в мобилния си телефон. — Идваш ли?

— Къде?

— На надлеза. До футболните игрища. Само двайсет минути. Хайде, Висенте каза, че може да ни вземе в каросерията на пикапа си.

Той я погледна изпитателно, с цигара, затъкната в ъгъла на устата му.

— Помогнах на Сам да приготви кобилата. Направо ще излезе от кожата си.

Сега й стана ясно защо на „Спеърпени“ имаше два пъти повече коли от обичайното. Мъжете се качваха, затръшваха вратите и говореха тихо в стихналото утро. Чу запалването на двигателите, усети натегнатото очакване във въздуха. Сара отново си погледна часовника, колебаеше се.

— Каубоя Джон вече е там — подхвърли Ралф. — Хайде. Ще бъде забавно.

Сара трябваше да обучава коня си, но Ралф стоеше пред нея и чакаше. А и тя бе единствената в двора, която никога не бе виждала състезание.

— Идвай, сигурно ще е последното за лятото.

Тя се поколеба само за миг, после хукна след него към червения пикап, от чийто ауспух вече излизаха тъмнолилави кълба пушек в притихналото утро. Метна раницата си отзад, хвана се за ръката на Ралф и се издърпа нагоре, преди да се хвърли върху купчина въжета и покривала. Висенте им подвикна да се държат здраво, после потегли и се включи в колоната от още четири коли, които бяха пълни с тъмнокоси мъже и от прозорците им се стелеше синкав цигарен дим.

— Заложил е много пари в „Пикетс Лок“ — викна Ралф, за да го чуе над шума на двигателя. Двамата се наведоха ниско, докато минаваше една полицейска кола.

— Коя кобила?

— Ще пусне сивата.

— Онази, която се отскубна от двуколката ли?

— Купил е нова, както и чисто нови наочници. Заложил е голяма пачка на това състезание, казвам ти. Голяма пачка. — Той вдигна длани и ги раздалечи на двайсетина сантиметра, а на лицето му грейна широка усмивка.

— Не казвай на Папа, че съм идвала — викна тя. Той си дръпна от цигарата, после метна фаса на пътя. Някои неща се подразбираха от само себе си.

 

 

За разлика от надбягванията с хрътки или неделните футболни мачове, състезанията с двуколки бяха без фиксирана дата и често не се обявяваха публично, но бяха постоянно присъствие в спортните залагания източно от Сити. Нямаше стадион, нито осветена писта, по която най-добрите коне да се състезават, нямаше го обичайния букмейкър, който да предлага залагания срещу този или онзи кон или да вика и да подканя участниците. Вместо това няколко пъти в годината състезателите се уговаряха да се срещнат на някое безлюдно място с предварително уговорена дължина на гладка настилка.

Фактът, че тази „писта“ неизбежно беше обществен път, не бе никаква пречка пред състезанието; малко след зазоряване, когато трафикът не беше оживен, пикапи тръгваха в двете посоки. След няколко маневри, те се разполагаха един до друг в двете платна на еднопосочния път и после, на предварително определено място, забавяха и спираха с включени аварийни светлини, така че другите коли бяха принудени да спрат зад тях. Преди останалите шофьори да са се усетили какво става, състезаващите се коне вече бяха на пътя, повлекли подире си леките двуколки. Състезанието се провеждаше по протежение на една миля, придружено от викове, ругатни, пот, вихрушка от крака и камшици, докато мъжете в двуколките, приведени силно напред, пришпорваха конете си към някаква предварително уговорена финална лента, често представляваща парче въже, държано от двама хлапаци. Само след минути лентата биваше пресечена, победителят — определен, и участниците изчезваха в странични улички, за да се поздравят, да възразяват или да си връчат спечеленото. Докато полицията се появи, на мястото нямаше особени следи — може би само някоя и друга купчинка конски тор и няколко фаса — които да доказват, че нещо изобщо се е случило.

Това, както я увери Ралф, било любимото място на Малтиеца Сал.

— Чисто нов асфалт, нали? — Той одобрително плъзна крак по гладката настилка.

Двамата бяха скочили от пикапа и сега стояха под надлеза, който водеше към индустриалния парк, и гледаха как куп пари се разменяха само на метри от тях. Полускрити от пилоните, татуирани мъже от мобилни домове стояха пред лъскави джипове с големи гуми, стиснали телефони до ухо, а между мръсните им едри пръсти се мъдреха вечните цигари. Те брояха банкноти от огромни пачки, плюеха на ръцете си, преди да ги стиснат, а студенината, която проблясваше в очите им, говореше, че изобщо не влагат доверие и приятелски чувства в жеста. Хората на Малтиеца, по-дребни, по-обиграни от пътуващите, в по-очукани коли, но безупречно облечени, бяха от едната страна на пътя, а пътуващите — от другата. Каубоя Джон се бе облегнал на микробуса си, дърпаше замислено от навита на ръка цигара, сочеше към конете и си приказваше с някого на предната седалка. Едно момче, което Сара не познаваше, седеше без седло върху гърба на черен кон, изпънало крака напред и стиснало юздите, докато насочваше коня да заобикаля колите.

Малко встрани оттам, нахлупил шапка върху късо подстриганата си глава, Малтиеца Сал проверяваше закопчалките по сбруята на коня си, гълчеше го, когато мърдаше нетърпеливо, а широката му усмивка разкриваше златния му зъб. Той се смееше, обиждаше коня на противниците си, имитираше неудачната извивка на краката му, уж тесния му гръден кош.

— Мразят го — отбеляза Ралф, запалил нова цигара. — Хванали са го с нечия жена миналата година. Нарочили са го за продавач.

— Продавач?

Ралф я погледна, сякаш беше много тъпа.

— Ако изгуби, трябва да си даде кобилата.

— Това няма ли да го ядоса? — попита Сара.

Ралф се изплю в каросерията.

— Не. Пътуващите пайки^[1] знаят, че всички от тайфата на Сал скачат като един. И си носят патлаците за всеки случай. Но мисля, че е най-добре да останем на пикапа на Висенте, в случай че се наложи да се ометем бързо.

Той се разсмя. Никога не бягаше от неприятностите.

Мъжете започнаха да се качват обратно по колите и Сара потръпна, макар да не разбираше дали е от нерви, или от вълнение. Над главите им, по надлеза, който се държеше от огромни бетонни колони, профучаваха колите на тръгналите за работа и съдейки по натовареността, явно часът пик наближаваше.

Някой подсвирна, излая куче, после Ралф я издърпа към отбивката. Три пикапа обърнаха и се запътиха обратно оттам, откъдето бяха дошли, в предварително уговорен ред. Изгубиха се от поглед, готови да се включат в трафика на надлеза, и тогава останаха само мъжете, застанали на отбивката, и конете, от чиито ноздри излизаше пара, а копитата им потропваха отчетливо по асфалта, докато треньорите им ги държаха здраво, застанали до главите им. Зад сивата кобила Сал бе приклекнал в яркочервената двуколка, стъпил здраво на крака, а юздите бяха отпуснати в едната му ръка, докато той поглеждаше често-често назад в очакване на сигнала. Излъчването му бе магнетично. Сара се усети, че го наблюдава запленена — широката му, уверена усмивка, очите му, които сякаш знаеха всичко. Ралф, застанал до нея, запали нова цигара и само мърмореше под нос:

— О, да, о, да, о, да…

Сега всички очи бяха вперени в трафика на надлеза. Мъжете си мърмореха помежду си. Но колите продължаваха да се движат.

— Дони сигурно са го спрели. Няма платен данък на колата. — Някой се разсмя и разчупи напрежението.

И тогава се чу вик, а над главите им, едва видим, единият от пикапите на пътуващите се бе спрял и премигваше с аварийните си светлини точно до мантинелата.

— Тръгвайте! — викна някой. — Тръгвайте!

Като един, двата коня се озоваха на отбивката, колелата на двуколките почти се докоснаха и двамата мъже се наведоха силно напред, вдигнали високо камшици, за да подканят конете по опустелия от коли път.

— Давай, Сал! — крещеше Ралф с изтънял от вълнение глас. — Давай!

Сара усети как я сграбчва за ръкава и я дърпа към пикапа на Висенте, който вече форсираше двигателя и се готвеше да последва конете, почти изгубили се от погледите им.

Бутна я горе в каросерията, а после чуха клаксоните на спрелите коли, свистенето на гумите, ръцете й се сключиха здраво около решетките отзад на кабината на пикапа, а вятърът виеше в ушите.

— Той печели! — крещеше Ралф. — Води!

Сара видя сивата кобила в невероятно бърз тръс, невъобразимо пъргава. Забеляза гримасата на лицето на другия състезател, камшика му, вдигнат високо, докато се мъчеше да накара коня си да побърза, ругатнята му, когато той за малко мина в лек галоп, с което си навлече гръмогласни протести от страна на тайфата на Малтиеца.

— Давай, Сал! Разбий го!

Сърцето й се бе качило в гърлото, докато гледаше смелата дребна кобила, с жили, изпънати от усилието да поддържа такава скорост в тръс, при който малките й копита едва докосваха настилката на пътя. „Давай“, мислено я подтикваше Сара, уплашена да не се провали в състезанието и да бъде изгубена завинаги в някакъв парк с мобилни домове, осеян с отровни плевели и счупени колички от супермаркета. Усети някаква мълчалива съпричастност с дребната кобила, която се бореше за оцеляването си насред виковете, потта и шума наоколо. Давай.

След един победен вик всичко свърши, конете бяха свалени от надлеза също толкова бързо, колкото ги бяха качили там, камионите се изтеглиха подире им и колите отново потеглиха по пътя в гневен безпорядък. Пикапът на Висенте зави наляво от отбивката и попадна на дупка на пътя, при което Сара удари болезнено коленете и лактите си в страничните прегради, а раницата й се отвори и оттам се разлетяха книги и тетрадки с развети страници. Вдигна глава и видя Сал да скача от двуколката още преди кобилката да спре, вдигнал високо ръка в победоносен жест, след което негов приятел го поздрави с пляскане на вдигнатата ръка. Сара и Ралф се смееха, прегръщаха се, заразени от всеобщата лудост след победата на Сал.

Сивата кобилка щеше да е в безопасност поне още няколко седмици. На сигурно място при Каубоя Джон.

— Бях заложил цяла лира на кобилката! — крещеше Ралф с пламнало лице, докато дърпаше яката на училищното й яке. — Хайде! Сал каза, че ако спечели, ще купи закуска за всички, когато се върнем в конюшнята.

 

 

Папа беше там, когато се върна отново след училище. Беше в отделението на Бу, навеждаше се и клякаше, докато лъскаше до блясък хълбоците на коня. Сара го чу как диша шумно още преди да го види, и забеляза тъмните ивици от пот по гърба на внимателно изгладената му риза още преди да се обърне. Папа не вършеше нищо наполовина. Във всичко личеше военното му минало.

Когато тя влезе под колоните, Каубоя Джон се бе облегнал на вратата на конюшнята и пиеше чай с цвета на мазилка. Привидно никога не влагаше особени усилия в каквото и да било, но някак всичко в конюшнята беше подредено.

— Цирковото момиче е тук — отбеляза той и Ралф, който се облягаше на хълбока на едно набито дребно конче с черни и бели петна по козината, й намигна.

— Автобусът закъсня — обясни тя и остави раницата си върху бала сено.

— Забравила си е балетната поличка — подметна Каубоя Джон.

— Върнаха ли ви тестовете по математика? — попита Папа.

— Дванайсет от двайсет точки. — Сара размаха учебника, като се надяваше той да не види следите от гуми и кал по корицата. Срещна погледа на Ралф, който мигновено се задави от кашлица.

— Казах ли ти, че Малтиеца Сал купи и продаде онзи черен кон днес, оня, който взе от италианците в Нортхолт?

Дядо й облегна длан върху гърдите на Бу и конят послушно се премести назад.

— Раванлията ли? — попита Папа. Малтиеца Сал все купуваше и продаваше коне, които се движат в тръс.

Каубоя Джон кимна.

— Един мъж дойде да го вземе следобед.

— Късметлия ще е, ако успее да го накара да тръгне по-бързо от ходом — подхвърли Ралф. — Тича като кривокрак каубой на токчета.

— Ако го беше чул какво приказва на купувача, щеше да си помислиш, че е втори Буцефал. — Каубоя Джон изимитира поклащане на глава. — Конят излезе от отделението си, сякаш е готов за дербито на Кентъки.

— Но как… — не разбираше Сара.

— Пъхнал е стъклено топче в ухото му — прекъсна я Ралф.

Каубоя Джон перна момчето с шапката си.

— Подслушвал ли си ме?

— Ти го каза на всички, които минаха оттук тази сутрин — оправда се Ралф.

— Онзи кон излезе, тръскайки диво глава. С парите, които получи за него, купи още два. Ще дойдат в неделя. И двата са за състезания.

Сара знаеше, че Папа не одобрява триковете на търговците. Преструваше се, че не чува.

Ралф извади дъвката от устата си и я лепна на вратата на отделението.

— Помниш ли, когато продаде онзи стар паломино на италианеца, дето живее край блатото, и как му пъхна парче джинджифил в задника, за да го накара да живне малко?

Каубоя Джон отново кипна.

— Не знам как беше попаднало там! — заяви той. — Нищо му нямаше на онзи кон. Нищо. Обиждате ме. Късметлии сте, че изобщо ви пускам да се мотаете в двора, като слушам какви ги плещите. Трябва да сте в училище. Защо, по дяволите, никога не ходите на училище… — Той тръгна към портите, мърморейки си под нос, но рязко спря, за да подвикне на една червенокоса жена на средна възраст, която тъкмо минаваше край двора. — Госпожо Пари! Май ви видях по телевизията снощи? — Жената продължи по пътя си. Джон свали шапката си и я размаха, за да привлече вниманието й, застанал до портите. — Вие бяхте! Знаех си!

Тя забави крачка, обърна се леко с озадачено лице. Ралф изпъшка.

— В шоуто „Новият топмодел на Великобритания“! Ето — видяхте ли? Засмяхте се. Знаех си, че сте вие. Искате ли малко яйца? Имам и прекрасно авокадо. Мога да ви дам цяла щайга, ако искате. Не? Пак ще минете някой ден, нали? Когато свърши договорът ви на модел.

Беше се ухилил до уши, когато се върна под арката.

— Тази госпожа Пари от пощата, страаашна е. — Проточи думата, за да покаже възхищението си. — Ако беше двайсет години по-млада…

— … можеше да ти подава старческата проходилка — подметна Ралф. Папа не каза нищо. Той отново сресваше Бу с отмерени и енергични движения на ръката. Понякога се налагаше конят да се стегне под натиска му.

Каубоя Джон отпи още веднъж от чая си.

Сара обичаше тези следобеди, когато конете стояха сънено под слънчевите лъчи, а мъжете си разменяха добродушни закачки. Тук не се усещаше ужасната липса на баба й. Тук Сара беше у дома си.

— Момиче, все едно и също повтарям на дядо ти. Затова никога няма да си намери нова приятелка. Погледни го само! — Тя проследи погледа му и видя как Папа прокарва енергично четката по лъсналия гръб на Бу. Каубоя Джон протегна ръце и бавно ги плъзна настрани, намигайки й. — Казвам ти, Капитане, жените обичат бавната ръка, нежното докосване.

Папа само го изгледа гневно и продължи работата си.

— А пък аз си мислех, че французите са смятани за големи любовници — продължаваше Каубоя Джон.

Дядо й сви рамене и изтупа прахоляка от четката.

— Джон, ако още не можеш да правиш разлика между правенето на любов и сресването на кон, нищо чудно, че конете ти изглеждат толкова объркани.

Момчетата наоколо се разсмяха гръмогласно. Сара също се подсмихна, макар да бе наясно, че не се предполага да схване шегата, но после бързо стана сериозна, когато Папа й каза да изтича да си вземе шапката.

 

 

Слънцето клонеше към залез, слязло ниско към железопътния мост и надлеза зад него. Беше времето на пиковия час и около парка колите чакаха в колони, а шофьорите им за малко се развличаха с онова, което можеха да видят на тревата.

Сара не ги забелязваше. Папа стоеше до нея, протегнал ръце встрани, като й помагаше да набере онази сдържана сила, която щеше да изтласка Бу нагоре.

— Седни изправена — тихо каза той. — Всичко е от седлото, Сара. Дръж крака си… но без да мърдаш, неподвижно, управлявай го от седлото, ето така?

Тя се потеше от усилието. С ъгълчето на лявото си око виждаше камшика на Папа — той изобщо не докосваше лъскавата кожа на Бу — усещаше силата, която се набираше под нея. Седеше абсолютно неподвижно, краката й бяха леко отпуснати встрани, очите й бяха вперени право между наострените му уши.

— Не — каза отново Папа. — Напред. Остави го да тръгне напред. Сега опитай пак.

Бяха упражнявали пиафе^[2] близо четиридесет минути и от потта униформената й риза бе залепнала за гърба, а жаркото слънце напичаше главата й. Движение напред в тръс, спиране, после отново тръс, докато насъбере енергията, нужна му да се движи в тръс, но на място, в онази ритмична походка, която щеше да е основата на по-сложните фигури, които Папа непрекъснато й повтаряше, че не е готова още да изпълнява.

Преди няколко месеца тя се бе примолила и той й бе показал от земята как Бу може да бъде накаран да изпълни левада, като балансира на задните си крака, вдигнал предните във въздуха, и сега тя нямаше търпение да опита фигурите, които щяха да го накарат да се отлепи от земята — курбет, каприол — но вече върху коня. Папа обаче не й позволяваше. Тренировки на земята и пак, и пак, и пак. Никаква левада в обществен парк, докато хората ги гледат. Какво си мисли тя? Да не иска да каже на Бу, че е цирков кон? Знаеше, че е прав, но понякога бе толкова скучно. Сякаш вечно стои на старта.

— Може ли да спрем за малко? Много ми е горещо.

— Как ще постигнеш нещо, ако не се упражняваш? Не. Продължаваме. Той вече схваща.

Тя издаде напред долната си устна в мълчалив протест. Нямаше смисъл да се спори с дядо й, но наистина имаше чувството, че прави едно и също часове наред. Сети се за дребната сива кобилка от сутринта. Тя поне бе стигнала някъде.

— Папа…

— Концентрирай се! Престани да говориш и се съсредоточи върху коня.

Две деца изтичаха край тях и едното викна:

— Препускай, каубой!

Тя не отклони погледа си от мястото между ушите на Бу. То бе потъмняло от пот.

— Напред. Награди го.

Тя остави коня да тръгне напред, после отново спря и се опита да го накара да задържи с леко преместване на тежестта, съвсем лек натиск върху юздите.

— Не! Пак се навеждаш напред.

Тя се отпусна върху шията на коня и изхленчи.

— Не е вярно!

— Изпращаш му противоположни сигнали — каза дядо й, намръщил ядосано лице. — Как да те разбере, като краката ти му казват едно, а седлото — обратното?

Тя прехапа устни. Искаше й се да извика: „Защо правим всичко това? Никога няма да съм достатъчно добра за онова, което искаш. Това е пълна глупост“.

— Сара, съсредоточи се.

— Съсредоточена съм. Конят е твърде разсеян и му е горещо. Вече не ме слуша.

— Усеща, че ти не слушаш мен. Затова не те слуша.

Винаги беше виновна тя. Никога конят.

— Като седиш отгоре му така, го учиш да не те слуша.

На нея също й бе много горещо.

— Добре — каза тя, прехвърли юздите в една ръка и слезе от коня. — Щом съм толкова безполезна, ти го направи.

Стоеше на земята и не можеше да повярва, че се е опълчила така. Рядко противоречеше на Папа.

Той я изгледа гневно, а очите му направо пламтяха и като разкаяно кученце тя сведе поглед надолу.

— Пардон — рязко каза той.

Тя чакаше, защото не бе сигурна какво ще прави. Той отиде решително до Бу, с леко изпъшкване вдигна левия си крак и го пъхна в стремето, след което скочи нагоре и леко се настани върху гърба на коня. Ушите на Бу се стрелнаха назад; беше стреснат от непознатата тежест. Папа не й каза нищо. Кръстоса стремената отпред върху седлото и дългите му крака виснаха свободно отстрани. И после, изпънал до съвършенство гръб, с привидно неподвижни ръце, той накара Бу да направи широк кръг, след което го пришпори в действие.

Сара вдигна ръка на челото си, за да засенчи очи, и се загледа как дядо й, когото никога не бе виждала да язди, иска от коня — с почти невидими движения — нещо, което той не знаеше как да изпълни, и Бу, чиято уста бе побеляла от пяна, вдига крака високо и още по-високо, без да се движи напред. Сара затаи дъх. Папа беше като мъжете във видеото. Правеше всичко, а сякаш не вършеше нищо. Усети, че е стиснала юмруци, и ги пъхна в джобовете си. Бу се бе съсредоточил толкова сериозно, че потта вече течеше на вадички по мускулестия му гръб. А Папа сякаш все така не правеше нищо, докато копитата на коня ритмично потропваха върху изпечената кафява земя. Внезапно конят мина в леко люлееща се походка, лекия галоп на място — тер-а-тер. И накрая, без никакво предупреждение, Сара чу: „Хоп!“ и докато тя направи крачка назад, видя как Бу се изправя на задни крака, сгънал прилежно предните до гърдите си, а мускулите на хълбоците му потръпваха от усилието да запази равновесие. Левада.

Някой подвикна „Уха!“ откъм тротоара, а зад гърба й някои от събралите се хора замърмориха притеснено. И после той стъпи на земята. Папа преметна крак зад седлото, като единственият признак за усилията му бяха тъмните петна по синята му риза.

Прошепна нещо на коня, погали с длан шията му, за да му благодари, после й подаде юздите. Искаше да го пита как го е направил, защо вече не язди, след като е такъв майстор. Но той заговори, преди тя да измисли какво да каже.

— Той се старае прекалено — небрежно каза Папа. — Много е напрегнат. Трябва да го върнем стъпка назад, за да не се тревожи толкова за равновесието си.

На тревата седяха групичка жени и ги наблюдаваха от безопасно разстояние. Ядяха сладолед, а вдигнатите над коленете им поли разкриваха бронзови крака.

— Направи го пак — подвикна едната.

Сара още бе леко замаяна от видяното.

— Искаш ли да продължа да се опитвам? — попита тя.

Папа прокара длан по шията на Бу.

— Не — тихо каза той. После потърка лице и по ръката му остана собствената му пот. — Не. Уморен е.

Сара отпусна юздите и Бу протегна врат с облекчение.

— Качвай се. Прибираме се — каза дядо й.

— В другия край продават сладолед — с надежда в гласа подхвърли тя, но той явно не я чу.

— Не се обвинявай — обади се дядо й, докато вървеше напред. — Понякога… понякога изисквам твърде много. Той е млад… ти си млада…

Докосна ръката й и Сара разбра, че това е неговото признание, че не е бил съвсем прав.

 

 

Обиколиха веднъж парка, за да се отпуснат мускулите на Бу и да си почине, после тръгнаха по алеята към входа. Папа явно бе потънал в мислите си, а Сара не знаеше какво да каже. Пред очите й още беше дядо й на коня. Изглеждаше като напълно непознат. Знаеше, че Папа е бил един от най-младите ездачи в „Льо Кадр Ноар“. Баба й й беше разказвала, че само двайсет и двама младежи са имали правото да носят черната униформа със златни ширити, която ги е отличавала като майстори на ездата. Повечето вече били представяли страната си на международни състезания — по обездка, прескачане на препятствия или демонстративни скокове — но Папа влязъл по трудния начин: издигнал се в чин в кавалерията и накрая синът на беден фермер от Тулон бил приет като един от елита в класическата школа по езда.

Когато го видяла за първи път, беше й казала баба й, загледана в снимката на двамата от младини, й се сторил толкова красив на коня си, че сърцето й спряло и си помислила, че ще припадне. Даже не харесвала коне, но отивала всеки ден да го гледа, застанала най-отпред в местата за правостоящи зрители, затаила дъх и потънала в съзерцание на мъжа, който на свой ред бил изцяло погълнат от нещо, което тя не можела да разбере.

Именно това бе видяла баба й, помисли си сега Сара и отново си представи как той сякаш просто си седеше на седлото и Бу бе разбрал като по телепатия какво се иска от него. Беше видяла истинска магия.

Като кимнаха и махнаха на пазача на портите, който никога не им обръщаше внимание, тръгнаха по улицата към конюшнята, а копитата на Бу трополяха по асфалта и краката му пристъпяха тежко.

Най-накрая, докато пресичаха главната улица към двора, Папа наруши мълчанието си:

— Джон ми каза, че мисли да продава.

Наричаше Джон с малкото му име, а не „лудия каубой“, само когато беше нещо сериозно.

— Но къде ще настаним Бу? — попита тя.

— Казва, че няма нужда да се местим. Конюшнята щяла да бъде продадена като действащ обект.

Не минаваше и месец без някой да предложи на Каубоя Джон много пари, за да се изнесе от двора, понякога сумите бяха толкова големи, че направо го разсмиваха. Той винаги отказваше и питаше желаещия купувач къде да си настани конете, котките и кокошките.

Папа поклати глава.

— Твърди, че близък познат се интересувал и че нищо нямало да се промени. Не ми харесва тази работа. — Поспря и избърса лице, видимо разсеян. — Купихме ли яйца?

— Казах ти вече, папа. В двора са.

— Заради жегата е — отвърна той. Яката му бе потъмняла от пот. Даже докато яздеше, не беше толкова зле. Пресегна се към шията на коня за опора и прокара ръка по гривата му, шепнейки похвали.

Когато след време се сещаше за този момент, Сара си мислеше, че е трябвало да забележи смяната на настроенията и това, че не бе направил забележка на Бу, който не стоеше спокойно до бордюра — Папа винаги настояваше, че конят трябва да стои неподвижно и с четирите си крака, когато му е казано да спре. Два камиона минаха и единият шофьор й направи неприличен жест. Понеже дядо й беше с гръб, тя отвърна със същото. Някои хора си въобразяваха, че момичетата яздят коне по нелепи причини.

Преминаха по по-тихите улички, където кестените предлагаха така желаната сянка. Бу се протегна и побутна дядо й по гърба, сякаш търсеше внимание, но Папа сякаш не го усети. Потърка отново лице, после и рамото си.

— Омлет ще си направим довечера — каза той. — Омлет с ароматни подправки.

— Аз ще го направя — обади се Сара. Тъкмо пресичаха улицата, която водеше към двора, и тя вдигна ръка да благодари на шофьора, който бе забавил заради тях. — Можем да си направим и салата.

И тогава Папа пусна юздата, която стискаше.

— Ти вземи… яйца — каза той и присви очи.

— Какво?

Но той не я слушаше.

— Време да поседна…

— Папа? — Тя погледна към спрялата кола. Бяха на средата на улицата.

— Всичко изчезна — промърмори той.

Сара не можеше да разбере какво става.

— Папа — викна тя, — трябва да пресечем.

Бу се суетеше, копитата му вдигаха искри по калдъръма, рязко мяташе глава. Пред очите й дядо й понечи да седне, сякаш се привеждаше над леглото, като тялото му бе леко наведено на една страна. Мъжът в колата натисна клаксона си веднъж, нетърпеливо, после явно схвана, че става нещо нередно, и се вторачи през предното стъкло на колата.

Всичко сякаш забави ход пред очите на Сара. Тя скочи от коня и се приземи леко на крака.

— Папа! — развика се и го задърпа за ръката, като в същото време стискаше и юздите.

Очите на стареца се затвориха и той сякаш се замисли за нещо, което бе дълбоко вътре в съзнанието му, така че не можеше да я чуе, колкото и силно да викаше. Лицето му бе изкривено от едната страна, сякаш някой го теглеше надолу, и това странно провисване в този мъж, когото тя бе виждала единствено спретнат и в пълен контрол, силно я изплаши.

— Папа! Стани! — Виковете й накараха Бу да затанцува и да почне да тегли юздите.

— Той добре ли е? — викна някой от другата страна на улицата.

Не, не беше. Тя виждаше, че не е.

После, когато мъжът слезе от колата и тръгна бързо към дядо й, тя стисна здраво юздата на пощурелия кон и се разкрещя с пълно гърло:

— Джон! Джон! Помогни ми!

Последното, което си спомняше, бе Каубоя Джон, изоставил обичайната си ленива походка при вида на гледката пред очите му, да тича сковано по пътя към нея, докато вика нещо, което тя не можеше да чуе.

 

 

Чистачът се движеше бавно по линолеума, а двойните четки на машината за полиране бръмчаха тихичко. Каубоя Джон седеше на твърдия пластмасов стол до момичето и проверяваше часовника си за четиридесет и седми път. Седяха тук вече близо четири часа. Четири часа и само веднъж една сестра бе спряла да попита дали Сара е добре.

Вече трябваше да се е върнал в конюшнята. Животните сигурно бяха гладни, а и се бе наложило да заключи портите, така че на другия ден щеше да изслуша какви ли не ругатни от Малтиеца Сал и хлапетата, които не са могли да влязат при конете си.

Но не можеше да я остави. Тя самата беше дете, за бога. Седеше абсолютно неподвижно, стиснала ръце в скута си, а лицето й представляваше маска на пълно съсредоточаване, сякаш с усилие на волята можеше да направи така, че старецът да се оправи.

— Добре ли си? — попита той. — Искаш ли да ти взема кафе?

Чистачът бавно мина край тях. Позволи си да хвърли поглед към шапката на Каубоя Джон, после продължи с равни крачки към кардиологичното отделение.

— Не — отвърна тя, после добави тихо: — Благодаря!

— Той ще се оправи — каза Джон за десети път. — Дядо ти е корав като камък. Знаеш го.

Тя кимна, но без никакъв ентусиазъм.

— Сигурен съм, че някой ще се появи съвсем скоро и ще ни каже.

Леко колебание. После момичето отново кимна.

И продължиха да чакат, пренебрегвани от сестрите, които притичваха край тях, облечени в найлонови престилки, заслушани в далечните звуци от медицинска апаратура. Джон не го свърташе на едно място и само си търсеше извинения да стане и да се поразсее. Лицето на стареца не излизаше от мислите му: болката и гнева в очите му, стиснал здраво челюст, докато падаше на земята, силно засрамен, че подобно нещо може да го победи.

— Госпожице Лашапел?

Сара бе потънала в мислите си и леко подскочи, когато лекарят я заговори.

— Да — обади се тя. — Той добре ли е?

— Вие… роднина ли сте му? — Докторът изгледа Джон.

— Почти — отвърна той и стана от мястото си.

Лекарят отново погледна през рамо към отделението.

— Строго погледнато, не мога да обсъждам случая с друг, освен с близък роднина, но…

— Аз съм най-близък в случая — бавно заяви Джон. — Капитана няма други живи роднини, освен Сара. Аз съм най-добрият му приятел.

Докторът седна на стола до тях. Обърна се към Сара.

— Дядо ти е получил мозъчен кръвоизлив. Удар. Знаеш ли какво е това?

Тя кимна.

— Горе-долу.

— Стабилен е, но е леко унесен. Не може да говори или да прави каквото и да било.

— Но ще се оправи, нали?

— Стабилен е, както вече казах. Следващите двайсет и четири часа са много решаващи.

— Мога ли да го видя?

Докторът погледна към Джон.

— Мисля, че и двамата искаме да се уверим, че е добре — твърдо отсече той.

— Свързан е с множество апарати. Може да се шокирате.

— Тя е корав орех. Като дядо си.

Докторът си погледна часовника.

— Добре. Елате с мен.

 

 

Господи, старецът наистина беше много зле. Сякаш изведнъж бе остарял с поне трийсет години, тръбички бяха залепени за кожата му и влизаха в носа му, а лицето му бе сивкаво и с отпуснати черти. Джон неволно вдигна ръка към устата си. Около него медицинските апарати чертаеха своите неонови линии и си общуваха помежду си с тихи и неравномерни пиукания.

— Какво правят тези неща? — попита той, за да наруши тишината.

— Просто следят сърдечния ритъм, кръвното налягане, такива неща.

— И той е добре?

Отговорът на лекаря бе стандартен и както Джон подозираше, без особено съдържание.

— Както казах, следващите двайсет и четири часа ще са критични. Добре сте направили, че сте го довели тук толкова бързо. Това е най-важното в такива случаи.

Двамата мъже стояха мълчаливо, докато Сара отиде до ръба на леглото и седна на стола до него много предпазливо, сякаш се притесняваше да не го събуди.

— Можеш да му говориш, ако искаш, Сара — тихо каза докторът. — Да му кажеш, че си тук.

Тя не заплака. Нито сълза. Тънката й ръчица се протегна да докосне неговата, задържа я за момент. Но челюстта й остана стегната. Истинска внучка на дядо си.

— Той знае, че тя е тук — каза Джон и мина от другата страна на завесата, за да останат малко насаме.

 

 

Беше тъмно, когато си тръгнаха. Джон постоя отвън известно време, крачеше напред-назад пред входа за линейките, пушеше и се правеше, че не забелязва мрачните погледи на сестрите, които минаваха край него.

— Скъпа — обърна се той към една от тях, — трябва да ми благодариш. Осигурявам ви работа.

Имаше нужда от цигарите си. Капитана винаги бе толкова силен и здрав, създаваше впечатлението, че ще бъде наоколо, горд и непреклонен, здрав като дъб, дълго след като Джон си заминеше. Да го види така, легнал безпомощен като бебе в леглото, докато сестрите му бършат лигите по лицето, тази гледка го бе разтърсила до мозъка на костите.

После я видя да стои до автоматичните врати, пъхнала ръце дълбоко в джобовете си, с присвити рамене. Отначало тя не го забеляза.

— Ето — каза той, осъзнал едва сега, че тя не носи нищо със себе си. — Вземи моето яке. Студено ти е.

Тя поклати глава, потънала в личната си болка.

— Няма да си полезна на Капитана, ако настинеш — настоя той. — Освен това той ще ме наругае с онези негови френски думички, ако не се погрижа за теб.

Тя го погледна.

— Джон, ти знаеше ли, че дядо може да язди, имам предвид, наистина да язди?

Джон леко се стресна. Направи драматична крачка назад.

— Да язди ли? Естествено, че знам. Не мога да кажа, че одобрявам всички онези подскоци насам-натам, но да, за бога, знам. Дядо ти е майстор ездач.

Тя се опита да се усмихне, но си личеше, че е насила. Прие старото дънково яке, което той метна на раменете й, и двамата продължиха по пътя към спирката на автобуса — старият тъмнокож каубой и момичето.