Джоджо Мойс
Повелителката на конете (16)

Петнадесета глава

Онова, което конят прави под натиск… го прави без разбиране. При такова отношение и конят, и човекът по-скоро биха направили нещо грозно, отколкото нещо красиво.

Ксенофонт, „За ездаческото изкуство“

Сара лежеше в леглото си, вдигнала колене към гърдите си и обвила ръце около тях. Пухената завивка леко обгръщаше свитото й тяло, създаваше меко гнездо, пашкул, който тя се преструваше, че никога няма да напусне. Чаршафите от египетски памук още ухаеха леко на спрея, който чистачката използваше при гладенето им; в него имаше лавандула и розмарин. Завесите от тежка сива коприна, подплатени с тюл, пропускаха мека светлина, която я предпазваше от твърде грубо събуждане. Но докато стаята със старинния дървен скрин, голямото венецианско огледало и малкия стъклен полилей просветляваше, Сара усещаше как вътрешно потъва в мрак.

Загледа се в стената и се фокусира върху дишането си. Ако не мислиш за него, въздухът просто влиза и излиза от тялото ти, независимо от всичко. Без значение какво правиш, дали тичаш, яздиш, спиш, той просто влиза и излиза, върши си работата, поддържа те жив. Ако се замислиш твърде много, това се превръща в пасивно занимание. Просто нещо, което изпълва дробовете ти. Секва, когато те обземат лоши мисли, когато стомахът ти се свива от страх.

Вече нямаше как да го избегне. Той щеше да е там в петък, винаги беше там. Щеше да е там и през уикенда. Нямаше да го залъже с парите, които едва бе събрала досега. Затвори очи, помъчи се да отблъсне тези мисли, просто да вдишва и да издишва.

Папа сигурно вече беше буден; той винаги ставаше рано. Дали и той зяпаше стената? Дали чакаше дневната светлина да открие снимките на коня, на внучката му, която обичаше? Дали си представяше как язди други коне, които бе познавал, обзети от пълна концентрация, докато танцуват по огромната арена? Или беше упоен, в полусънно състояние, с отпусната уста, докато дежурните сестри го миеха делово с гъба и му говореха така, сякаш е не само твърде стар, за да ги разбира, но и леко глупав? Сара притисна по-силно коленете си и потръпна.

Предната вечер Папа беше стиснал ръката й в треперещите си пръсти. Кожата му бе изтъняла като хартия, предишното му ухание сега бе заменено от острия мирис на дезинфектант. Вече не беше себе си. Всеки път, когато го видеше, независимо какво казваха за подобряването на състоянието му, той бе малко по-дистанциран, малко по-отчаян, сякаш онова, което го правеше Папа, Капитана, съпруга, когото Нана бе обожавала, полека изчезваше с всеки следващ дъх. Понякога й се струваше, че разбира много точно как се чувства той.

 

 

На разстояние две мили, Наташа се събуди от шума на течаща вода в банята на съседа си и се замисли сънено за егоизма на хората, които смятаха, че е допустимо да си пуснат телевизора с максимално усилен звук даже и в шест и петнайсет сутринта. И защо изобщо някой би слушал телевизора, докато е във ваната? Не можеха ли поне там да стоят в тишина?

Новинарска емисия. Шест и половина. Дори чуваше колко е часът през тънките като картон стени. Надигна се бавно, усети първите предупредителни сигнали за сериозно главоболие и за момент се помъчи да се сети къде се намира, докато някакво натрапчиво усещане за нещо полузабравено вече намекваше за по-сериозни проблеми. Сякаш някакъв тъмен облак пълзеше към нея. Ето какво беше — непозната завивка. Дамската й чанта, метната на облегалката на стола. Бежов мокет. Почти празна бутилка червено вино.

Предишната нощ се върна с пълна яснота в съзнанието й и тя се облегна отново на хотелските възглавници и затвори очи. Онази жена я бе погледнала, сякаш тя беше незначителна. Смехът в очите й намекваше за разкрити тайни, за осмивано минало. Как беше могъл да го направи? Тя избърса очи. От друга страна, защо не? За какво бе всичко, ако не за окончателната им раздяла? Какво можеше да очаква от него? В главата й изникнаха толкова много сцени: Мак, когато бяха заедно, заобиколен от жени, които явно не я смятаха за особена пречка. Целият му вид: на мъж, който омагьосва жените, винаги едно стъпало по-нагоре от нея в скалата на привлекателността, и жените го знаеха. Бяха се постарали и тя да научи. Отначало си мислеше, че няма значение, защото той озаряваше с целия си чар само нея, тогава се бе чувствала харесвана, нужна, желана. Понякога шеговито му казваше, докато бяха на някое парти, да иде и да флиртува с другите, а по-късно, когато погледите им се срещнеха отдалеч, в неговия се четеше, че другите изобщо не могат да се сравняват с нея.

После, след всеки аборт, увереността й в нейната собствена женственост се бе смалявала. Улавяше се как тихомълком сравнява себе си с плодовитостта на всяка друга жена и сравнението не беше в нейна полза. Всички други й се струваха зрели, процъфтяващи. Млади. Започнала бе да се чувства стара, пресъхнала вътрешно. В това време той стоеше и очароваше всички около себе си, вероятно вече планираше нова връзка с по-млада и по-красива партньорка. Която щеше да му роди деца. Как можеше да очаква от него да стои до нея? Той се ядосваше, когато му кажеше подобно нещо. Накрая й бе по-лесно просто да не казва нищо. Конър бе първият мъж, който я бе накарал да се почувства така, сякаш Мак е имал късмет да е с нея.

Мак не беше неин. Беше много вероятно никога да не е бил. Всичко отново се бе размило заради съжителството им, заради изкуствената близост, която им бе наложена от обстоятелствата.

Наташа тежко се надигна от леглото, отиде в банята и пусна водата във ваната. После се върна в стаята и включи телевизора. И усили звука.

 

 

Сара се бе научила да стъпва толкова тихо, че би засрамила дори и индиански ловец. През последните няколко седмици често се случваше да се появи неочаквано зад него на стълбите или до рамото му в кухнята. Сякаш бе решила да е възможно най-незабележима, да не се набива на очи, да не предизвиква никакъв шум в къщата. Обикновено лекото проскърцване на стълбите под стъпките на тийнейджър не би го събудило. Но Мак вече беше буден от часове.

Предната вечер Мария си бе тръгнала малко преди единайсет, близо половин час след като Наташа бе тръгнала с колата си. Нямаше смисъл да я последва: нямаше представа къде отива, нито какво ще й каже, ако я намери.

Мария бе изсумтяла презрително, когато той се върна горе, седна тежко на леглото и отказа чашата, която тя му подаде.

— За виното ли е ядосана? Ще й купя друга бутилка. И без това е обикновено вино от супермаркета. — Тя отпи глътка. — В Полша е много невъзпитано да си толкова негостоприемен.

Ясно му беше, че Мария разбира, че не става дума за виното, и само за миг изпита силна омраза към нея. Беше се държала преднамерено жестоко и това й бе харесало.

— Мисля, че е най-добре да си вървиш — каза само той.

— Защо те е грижа изобщо? — възкликна тя, докато си обуваше дънките с изкусително поклащане на ханша. — Дори не си я виждал от година. Ще се разведете след няколко седмици. Така ми каза.

Не можеше да й отговори. Защото не искаше да наранява чувствата на Наташа ли? Или защото, когато се бе върнал в къщата, отначало си бе помислил, с глупав оптимизъм, че някак може да се разделят като приятели? Че след като преминат през цялата бъркотия и драма на развода, тази забавна, саркастична и невероятно интелигентна жена може пак да е част от живота му? Или защото видът на пребледнялото й лице, сковано от шок и болка, укорът в блесналите й от гняв очи, всичко това щеше да го държи буден до ранни зори?

Стана, наплиска лицето си със студена вода, нахлузи дънките и слезе долу. Сара беше в кухнята с прилежно изгладена училищна униформа, заета да си прави сандвич.

— Извинявай — мрачно каза той. — Трябваше да ти приготвя обяда.

Потърка наболата си брада и се зачуди дали има време да се обръсне.

— Обикновено Наташа го прави — отвърна тя.

— Знам. Явно не разсъждавах трезво снощи. В конюшнята ли отиваш? — Той погледна към часовника. — Нямаш много време.

— Ще се оправя.

— Бих те закарал, но имам…

— Няма нужда — прекъсна го тя.

— Искаш ли ябълка за Бу? — Той взе една от купата с плодове и я подхвърли към нея, като очакваше тя да протегне ръка и да я хване. Беше им станало нещо като навик. Но тя се дръпна и остави ябълката да падне на каменния под.

Той я вдигна и се загледа в скования й слабичък гръб, в изпънатите предизвикателно рамене.

— Сърдита ли си ми?

— Не е моя работа — каза тя и прибра опакованите сандвичи в раницата си.

Мак хвана чайника и го напълни с вода.

— Съжалявам за снощи.

— Не мисля, че трябва да се извиняваш на мен. — Сара си облече палтото.

— Не знаех, че тя ще се връща — оправда се той.

— Но къщата е нейна.

— Наша е.

— Все едно. — Сара сви рамене. — Както вече казах, не е моя работа.

Той си направи кафе, изненадан колко зле се почувства от думите на това четиринайсетгодишно момиче. Знаеше, че Наташа ще е ядосана. Но не бе очаквал това.

— Може ли да ми дадеш малко пари? — Сара стоеше зад гърба му, готова да излезе.

— Разбира се — отвърна той, доволен, че може да направи нещо, каквото и да е, само да изличи това безчестие. — Колко ти трябват? — Бръкна в джоба си.

— Петдесет? — осмели се да поиска тя.

Той порови сред банкнотите в ръката си.

— Ето — подаде й сребърна монета.

— Петдесет пенса ли?

— Ти петдесет лири ли искаше? Много смешно. Виж, имам работа тази сутрин. Ще изтегля пари от банкомата следобед. Мога да ти дам десетачка. Почерпи се. Иди да хапнеш хамбургер с приятелките си след училище.

Тя не изглеждаше толкова доволна, колкото се бе надявал да я види. Но щеше да е по-добре, ако не се тревожеше какво да приготвя за вечеря и ако Сара я нямаше наоколо.

Трябваше да говори с Наташа. Но не знаеше какво, по дяволите, да й каже, когато я види.

 

 

Всяка папка с документи по определено дело, която получаваше един адвокат — освен онези, които касаеха държавни дела — беше завързана с розова панделка. Този анахронизъм не бе само въпрос на подреждане или някакъв отживял времето си метод на архивиране. Панделката си имаше цел; тя символизираше способността на адвоката да се разграничи емоционално от делото. Адвокатите специално бяха обучавани да са независими, да запазват обективност. Когато панделката отново биваше завързана, делото се връщаше в архива. Адвокатът оставяше настрани фактите по делото.

При все това в някои случаи, мислеше си Наташа, седнала срещу Майкъл Харингтън, беше по-лесно да си обективен, отколкото в други. Имаха среща в неговия офис, за да обсъдят развода на Пърси, който предстоеше да влезе в съдебна зала.

— Изглеждаш уморена, Наташа — отбеляза той и повика стажанта си. — Надявам се, че детайлите около това дело не те държат будна нощем.

— Нищо подобно.

— Мисля, че трябва да поговорим с госпожа Пърси утре сутрин. Виждам, че и още чакаме заключенията на съдебните счетоводители. Ще ги донесеш ли на срещата? Искам също окончателно да определим кой от нас с кой свидетел ще се занимае.

Той я гледаше втренчено и тя не бе сигурна колко дълго се е взирала в документите пред себе си.

— Наташа? Добре ли си?

— Да.

— Ще можеш ли да дойдеш?

Тя погледна дневника си; денят й вече бе ужасно натоварен.

— Ще намеря време.

— Добре. Чудесно. Изглежда, това е всичко за днес. — Той стана и тя се зае да прибира папките си. — Не, не. Нямах предвид да си тръгваш веднага. Имаш ли няколко минутки? За едно бързо питие?

Тя се замисли за предната вечер.

— Чай ще ми дойде добре — каза тя и седна обратно на мястото си. — Благодаря.

— Чудесно.

Стажантката отново подаде глава през вратата.

— Бет, би ли ни направила два чая, моля? Захар? Без захар и двата. Благодаря ти.

Внезапно той смени темата. Заговори за порасналите си деца, за новооткритата си страст към яхтите. Обсъдиха познат и на двамата адвокат, който скоро беше замесен в скандал с правителствени пари.

— Всъщност — продължи Майкъл — от известно време искам да поговоря с теб. Опитваме се да реструктурираме нещата тук, да променим баланса в кантората. И вероятно ще имаме свободно място.

Тя изчака.

— С интерес наблюдавам кариерата ти. Харесах работата ти в делото „Ричмънд срещу Търнър“, както и онова, което направи по случая с отвличането на тризнаците. Много от младшите адвокати, с които съм говорил, споменават името ти, при това само с добри отзиви.

— Благодаря.

— Ако се отвори свободно място, би ли проявила интерес?

Наташа се изненада. Докато беше в университета, „Харингтън Левинсън“ беше смятана за пример за модерна и прогресивна кантора с брилянтна репутация. Сега Майкъл Харингтън, основателят й, лично й предлагаше работа.

— Много съм поласкана — каза тя. Стажантката му се появи с чая. Изкачаха, докато вратата се затвори подире й. — Трябва да спомена, че има вероятност да бъда поканена за съдружник в настоящата ми кантора.

— Не мисля, че това ще е най-добрият ход за теб. Знаеш ли, че много юридически съветници избират да преминат към пълноправна адвокатска практика? — попита той. — Пътят е отъпкан. И ние с радост ще те вземем на изпитателен срок. Може да се озовеш пред висшия съд само след две години.

Наташа се опита да осмисли какво казва той, какви са последиците. Щеше да остави зад гърба си хаоса на ежедневната си работа като юридически съветник и да заеме по-дистанцираната позиция на адвокат. Нямаше да има това непрекъснато ангажиране с ежедневието на клиентите, което се случваше сега. След Али Ахмади вече не беше сигурна дали това имаше значение.

— Майкъл, това е голяма крачка — отвърна тя, мислейки си за Конър. — Трябва да го обмисля внимателно.

Той написа нещо на листче и й го подаде.

— Телефонните ми номера. Не се опитвай да се свържеш с мен през офиса — секретарките ме пазят зорко, — но непременно ми се обади. По всякакви въпроси, които може да те интересуват относно структурата вътре в кантората, парите, стажантските програми, офисите, каквото и да било.

— Искаш ли да представя препоръки?

— Знам всичко, което трябва, за теб. — Той се усмихна. — Къде отиваш оттук? Друга консултация?

Тя се загледа в розовата панделка, насилвайки се да приеме какво символизираше тя.

— Нещо такова — каза накрая и остави чашата и чинийката си на бюрото. — Ще ти се обадя, Майкъл. Благодаря ти. Ще обмисля предложението ти много сериозно.

 

 

Нищо не отличаваше къщата от другите модерни, плоски фасади с мрачни тъмнокафяви тухли и единствено звънците на входа подсказваха, че тези малки сгради са разделени на дори по-малки апартаменти. Но на тротоара, подмятана тъжно от вятъра, смачканата и окаляна полицейска лента, сбутана под живия плет, разказваше своя история. Контрастните й цветове подсказваха за сериозността на случилото се зад онази затворена врата.

Наташа стоеше на тротоара, загледана нагоре в пустите и закрити с тюлени перденца прозорци. Къде ли беше сега тази „продавачка, двайсет и шест годишна“? Дали беше вътре, вперила взор иззад пердетата, или още беше в болница? Дали не се страхуваше да се върне у дома? Дали се бе питала какъв развой на нещата е довел този младеж до прага й?

Какво бе накарало Али Ахмади да избере точно този адрес? Как онова епично пътуване от другия край на света бе приключило с тези шест ниски стъпала към точно тази входна врата? И как един малък пропуск от нейна страна, както и от страна на някого другиго, можеше да доведе до толкова катастрофален резултат?

Някаква старица мина край нея, теглейки карирана пазарска количка. Наташа отстъпи настрани и се усмихна любезно, но жената само я погледна със зачервените си сълзящи очи и продължи самотния си път.

Усети как в гърлото й се загнездва топка. Може би не беше дошла тук за някакви следи. Може би просто искаше да предложи мълчаливо извинение. „Трябваше да го проверя — каза тя мислено на жената. — Ако бях потърсила името на града, ако бях сметнала разстоянието, което твърдеше, че е изминал, може би щях да те спася. Ако не бях направила нищо, за да спася него, може би щях да спася теб.“

Прекъсна я звънът на телефона й.

— Забрави ли за срещата в четири и петнайсет? Мислех, че вече ще си тук — обади се Бен.

— Отложи я — нареди тя. Стоеше до колата си и гледаше как две млади момичета бутат бебешки колички на другия тротоар. И двете говореха по мобилните си телефони, явно забравили и за бебетата, и една за друга.

— Какво?

— Отмени часа. Няма да идвам в офиса до края на деня.

Последва дълго мълчание.

— Какво да кажа на Линда? Добре ли си?

— Да. Всъщност не се чувствам много добре. Ще се прибера у дома. Кажи й, че много съжалявам. Премести срещата за по-късно през седмицата. Стивън Харт ще ме разбере.

Едва след като затвори, си спомни, че прибирането у дома вече не беше вариант.

 

 

Джесика Арнолд беше имала двайсет и три гаджета, четиринайсет от момчетата бяха колкото нея, четири бяха в по-горния клас, а останалите не бяха от училището, а от Сандаун и околните комплекси. Настоящите й гаджета бяха по-възрастни мъже, които чакаха пред вратите на училището в ниски, тунинговани коли, които потегляха с рев и гърмяща силна музика надолу по улицата веднага щом се качеше в тях. Беше спала с повечето от тях — и това не бе празна хвалба, както повечето от нещата, които се приказваха за момичетата с „опит“ от випуска им, а беше подробно описано в надраскани в тоалетните тиради, личеше си по празните блистери хапчета, които изпадаха от раницата й, както и по лицата на мъжете в колите. Не бяха от онези, които биха се задоволили с дълга целувка на пейката в парка. Джесика показваше пурпурните петна по шията си като медал за заслуги. Трябваше да се държи така, сякаш сама го бе избрала, сякаш точно това искаше, иначе щеше да е просто една долна развратница.

Ако Джесика бе в единия край на скалата на сексуалната активност сред десетокласниците в училището на Сара, то тя бе в другия му край, заедно с Деби Дърмът, която носеше очила с дебели стъкла и скоби на зъбите, и Салима, която трябваше да носи бурка извън училище и никога не говореше с момчетата, какво оставаше да ги целува. Сара не беше грозна, просто не се интересуваше от тях.

Момчетата, които познаваше, нямаше да искат да слушат за Бу и бавния му напредък от движенията на базовата дресировка към по-сложните фигури на висшата езда. Нямаше да искат да дойдат с нея в двора и да я изпратят после с автобуса до дома. Щяха да мърморят, че в двора мирише, щяха да викат и да притеснят конете или да пушат близо до сламата. Не можеха да разберат живота й.

Никога не бе споделяла това с Папа, но понякога, в мъчителните мигове късно нощем, когато се чувстваше изтощена и тялото й копнееше по нещо незнайно и отдавна изгубено, тя си представяше, че е в „Льо Кадр Ноар“. Щеше да бъде най-брилянтният ездач, когото някога са имали. И там щеше да се появи красив млад капитан в черна униформа със златни еполети. Той също щеше да е отличен ездач и да разбира всичко, за което тя копнее. Нямаше да кара облепена със стикери и незастрахована кола из комплекса, нито да се хвали с броя на задържанията си за хулигански прояви или откраднати коли, нито щеше да я целува с мазни устни, миришещ на кебап или чили сос. Вместо това си представяше един целомъдрен романс със споделена любов към конете и огромни пропуски в осведомеността й относно същината, за които хапчетата от чантата на Джесика и надрасканите в тоалетната писания само загатваха.

Винаги бе вярвала, че това е бъдещето й; беше абсолютно сигурна и за бъдещето на Бу. Но сега имаше общо седем лири и петнайсет пенса от продажбата на дисковете си и другите неща, както и десетте лири от Мак, а сертификатът за облигациите можеше да бъде осребрен едва след три седмици, и то само с подписа на дядо й.

Явно пропуските в осведомеността й щяха да бъдат попълнени по-скоро, отколкото си мислеше.

— Трябва да говоря с теб.

— Носиш ли ми парите?

— Точно за това искам да говорим.

— Говори.

Тя кимна към мъжете, които стояха в другия край на двора.

— Не и пред тях.

Той прибираше четките си за сресване на коня, които бяха толкова блестящи и чисти, сякаш никога не бяха докосвали прахоляк по тялото на кон. Пъхна и последната в калъфа и я погледна със сериозен вид.

— Какво искаш, цирково момиче?

Тя снижи глас, омота презрамката на раницата си около лявата китка.

— Исках да знам — тихо попита тя — колко… колко пари ще ми опростиш, ако… ако…

Отначало той не отговори. Не се усмихна. Не показа изненада или удоволствие. Нито пък, както се бе надявала скришно, избухна в гръмък смях и не каза, че само се е шегувал и за какъв идиот го смята.

Само кимна леко, сякаш потвърждаваше нещо на себе си, после я погледна и се обърна с гръб. Отиде при приятелите си, които се мотаеха около мангала, а студът превръщаше дъха им в облачета пара, така че отдалеч не си личеше кой пуши и кой просто диша студения въздух. Сал размахваше ръце и им казваше нещо, което тя не можеше да чуе. Те само вдигнаха рамене, потупаха се по джобовете за ключове и цигари, метнаха излишните хартийки в огъня. Ралф я изгледа отдалеч, сякаш премисляше преценката си за нея. Може би просто ревнуваше, защото бе привлякла вниманието на Сал, но Сара подозираше, че просто вече е различен човек за него. Не беше внучката на Капитана, приятел, с когото да споделя лудешки приключения, а просто стока за продан без никаква стойност. Не я погледна, когато излизаше.

Тя отиде при Бу и влезе в отделението му, оправи му килимчето, допря глава до топлата му кожа, за да почерпи малко утеха. Едрата му глава се завъртя да я погледне, да разбере какво прави, и тя погали лицето му, проследи с пръсти силните кости под меката му кожа.

Виждаше Сал през отворената врата да крачи бодро, стиснал цигара между палеца и показалеца си. Той отдаде чест, викна нещо на малтийски и мъжете изчезнаха през портите. След като и последната кола потегли, той затвори тежките порти и сложи веригата около дръжките. Вече беше тъмно и Шеба подтичваше нервно наоколо, може би чакаше Каубоя Джон да се върне.

После той тръгна към отделението на Бу, подсвирквайки си, сякаш нямаше никакви грижи на този свят.

— Е — опита се да прозвучи уверено, когато го видя да застава до вратата. Опитваше се да подражава на момичетата от Сандаун, онези, които крещяха след момчетата с моторите. Сурови. Безразлични. Сякаш нищо не можеше да ги нарани. — Как ще действаме?

Той сякаш изобщо не я чу. Дръпна силно от цигарата си, после влезе в отделението и затвори вратата. Бу вече не й обръщаше внимание, а се бе върнал към сеното си и дъвчеше ритмично зад гърба й. Единствената светлина се процеждаше откъм уличната лампа пред двора. Трудно различаваше лицето му, макар да забеляза, че тя самата е осветена от лампата в призрачно оранжево.

— Свали си блузата.

Каза го толкова небрежно; сякаш я бе помолил да заключи портите.

— Какво?

— Свали си блузата. Искам да те видя. — Отново дръпна от цигарата, без да откъсва очи от нейните.

Тя го зяпна. „Не сега — помисли си. — Не съм готова за това сега. Само исках да разбера какво предлагаш.“

— Но…

— Ако не искаш да уредим нещата… — Той понечи да се обърне с безизразно лице. — Само си играеш детски игрички. Накара ме да си помисля, че можеш да си сериозна.

Измъкна цигарата от устните си с два пръста и я метна на бетонния под. Тя просветна за малко, преди да угасне от влагата. Тогава видя студеното му и жестоко изражение и мислите й препуснаха бясно.

Още преди да осъзнае какво прави, беше свалила блузата през главата си. Беше дебел пуловер. Без пухкавата му мека вълна сега усети как студеният въздух я обгръща, а течението, което ставаше през отворената врата, проникваше с ледените си пръсти там, където преди малко имаше само топлина и мекота.

Той се обърна. Не виждаше очите му, но ги усети върху себе си да оглеждат всеки дребен детайл, преди да я оцени колко струва. Явно не тя определяше това. Чувстваше се пронизана от погледа му, сякаш той можеше да види под кожата й до самата сурова плът отдолу. „Скоро ще свърши — казваше си тя мислено и се стараеше да стои с изправени рамене, в леко предизвикателна поза. — И после вече няма да му дължа нищо. И всичко ще се оправи.“

— И сутиена.

Каза го бавно, но беше заповед. С гласа на човек, който винаги получава онова, което поиска.

Тя провери дали е чула правилно.

— Но какво искаш…? — възкликна тя. — Не си казвал, че…

— Да не би да ми казваш какво да правя? Диктуваш условията? — Гласът му стана суров.

Сара вече трепереше, ръцете над лактите й бяха настръхнали.

Затвори очи. Сърцето й биеше толкова оглушително, че едва го чуваше.

— Свали го.

Преглътна с мъка, после се пресегна зад гърба си, стиснала здраво зъби, за да не трепери брадичката й — от страх или от студ, не беше съвсем сигурна. Без да отваря очи, тя свали сутиена. Беше евтин, от тънка материя, малко голям за нея. Папа си купуваше чорапи в магазина по същото време и тя толкова се бе притеснила, че той ще забележи покупката й, че бе хукнала към касата, без да го мери. Сега мъжът го взе от ръката й и го пусна настрани. Беше гола от кръста нагоре. Усещаше студения въздух по кожата си и зърната на гърдите й настръхнаха. Чу как той рязко си пое въздух, после пристъпи към нея и тя осъзна, че пропада в пропаст. За която дори не бе подозирала, че съществува.

Не можеше да отвори очите си, нито да диша дори. Стоеше като статуя, предмет, едно нищо, отдели се от тялото си, така че вече не беше тя, Сара, тази, която стоеше разголена в конюшнята, докато наблизо се чуваше как новият кон на Сал цвили под съседната арка, а кучето лае навън и някой говори на улицата. Не беше тя, докато горещата и суха ръка на този мъж се плъзгаше по студената й кожа, докато топлият му дъх пареше лицето й, докато устните му шепнеха гнусни и чужди думи в ухото й. В ноздрите й нахлу непознат и чужд аромат, твърдият му колан се впи болезнено в ханша й, когато я притисна към студената каменна стена. Истинският свят изчезна и останаха само онези думи и настоятелното му, безмилостно докосване, което тя не можеше да спре. Това не беше тя. Не беше. Какво се бе случило със Сара? Това вече не беше нейният живот, нейното семейство, нейното бъдеще. Тя нямаше думата за каквото и да било. Тогава какво значение имаше, че този мъж сега я притежава, опипва я сантиметър по сантиметър с горещите си, ненаситни пръсти? Тя беше хипнотизирана, отсъстваща, едно нищо.

Не беше тя, чиято ръка сега той стисна здраво и издърпа от треперещото й тяло към себе си, докато тя стискаше зъби и преглъщаше задавено страха си. „Само това дребно нещо — повтаряше си тя отново и отново мислено. — Едничко незначително нещо и после всичко ще свърши.“ Чу звука от разкопчаване на цип, тежкото му дишане, което вече бе накъсано и дрезгаво. Чу думите, вяло се запита дали е истина и усети с върха на пръстите си грубия плат на дънките, а после нещо меко и топло, но кораво. Нещо, което инстинктивно разбираше, че не бива да докосва.

Не можа да се сдържи. Дръпна рязко ръката си, но силните му пръсти се сключиха здраво около китката й и я принудиха отново да докосне онази топла плът, като вече липсваше всякаква преструвка за убеждаване и дори настояване. Това беше заповед. Но това отключи нещо в нея, освободи я. От гърлото й се изтръгна вик и тя го заблъска, заудря го, крещеше: „Махни се! Махни се от мен!“ и в същото време Бу подскочи настрани, а копитата му блъснаха в страничната преграда. Тя грабна раницата си, вече бе извън обсега му, далеч, далеч от влажния склад, и тичаше към портите, отвори ги с рязко дръпване, изскочи на тротоара и хукна към ярките светлини на оживената главна улица, като в движение обличаше пуловера си презглава.

 

 

— Чудех се дали ще те намеря тук. — Конър стоеше пред нея, стиснал халба бира. — Ричард искаше да говори с теб следобед. Трябваше да те извиня пред него. — След като тя не проговори, той добави: — Линда се тревожи за теб.

Тя се облегна назад в сепарето.

— Линда твърде много се интересува от чуждия живот. Както сам виждаш, съвсем добре съм.

Конър огледа празните чаши пред нея. Свали си палтото и се разположи отсреща. Беше краят на работния ден и барът започваше да се пълни с посетители. Той отпи от бирата си.

— Звъннах у вас. Но твоята… млада гостенка ми каза, че току-що се е прибрала и не знае къде си.

Тя отпи нова глътка. Ако изпиеш достатъчно бяло вино, то добива вкуса на кисел гроздов сок.

— Вече не живея там.

Той я зяпна.

— Добре, Наташа. Какво става?

— О, значи сега се интересуваш?

— Виж, разбирам, че се случва нещо с теб. Не си пропускала среща от пет години, а изведнъж си вземаш свободен следобед без никаква явна причина.

Той не добави, че при това е пияна. Нямаше нужда.

— Гениално, Холмс. — Говореше тихо и премерено. Осъзнаваше, че всъщност много харесва шардонето, колкото и да не беше модерно напоследък. Защо не го бе разбрала по-рано? — Отидох до дома на онази жена, която беше нападната от Али Ахмади.

— Защо, по дяволите, си го направила?

— Не знам.

— Мислех, че си оставила всичко това зад гърба си. Защо, за бога, още се тревожиш?

Тя примигна.

— Защото още ме тревожи. Не спирам да мисля за нея. И за него. — За двете му тънки кафяви ръце, вдигнати в молба. Или около врата на жената.

— Това е нелепо, Наташа. Ти не си… не се държиш рационално.

— О, това е, защото съм пияна.

— Добре. Ще те кача на едно такси и ще те закарам вкъщи. Хайде, адвокат. — Той я хвана за ръка, но тя се дръпна.

— Няма да се прибирам у дома.

— Защо?

— Защото съм отседнала в хотел.

Той я изгледа, сякаш е неексплодирала граната.

— Отседнала си в хотел?

— „Холидей Ин“.

— Може ли да попитам защо?

„Не — искаше й се да викне. — Не, защото се самоизключи от живота ми много отдавна, още при първия признак на проблем. Не, защото ме игнорираше и ме караше да се чувствам като нищожество седмици наред. Не, защото се държеше така, сякаш моето щастие не те засяга.“

— Беше по-лесно.

Чу неизказания му въпрос. Не успяваше да го види съвсем ясно от другата страна на масата. Защо не си тръгваше?

— Просто беше по-лесно, ясно? Ти беше прав. У дома стана твърде сложно. Направих грешка, че изобщо си помислих, че мога да се справя. Доволен ли си сега?

Той не каза нищо. Тя преглътна задавено и се опита да се фокусира върху чашите пред себе си, но те сякаш се полюшваха напред. Намръщи им се и те доста покорно се строиха в редичка.

Най-накрая се предаде и го погледна. Погледът му беше мил, а изражението на лицето — тъжно.

— О, скъпа. Съжалявам. — Стана и заобиколи масата, седна до нея и въздъхна. — Съжалявам — повтори отново.

— Няма нищо. Беше нелепо дори да се опитам. Сигурно съм била откачила.

— Е, да, това си е така. — Той обгърна раменете й с ръка и я притегли към себе си. Тя се облегна малко неохотно на рамото му, леко се разнежи в ръцете му.

— Съжалявам — шепнеше той в косата й. — Аз съм един ревнив глупак. Но никога не съм искал да си нещастна.

— Лъжец.

— Добре де. Не исках да си щастлива с него. Но не съм искал… това.

— Добре съм.

— Очевидно. Но аз не съм. И сам съм си виновен. — Наведе се, повдигна лицето й към своето. — Ела при мен.

— Какво?

— Чу ме.

Тя се измъкна от прегръдката му.

— Конър — каза тя, — не знам. Животът ми е пълна каша. Изпаднах в такава дълбока дупка и не знам как ще успея да се измъкна от нея.

— Аз знам как. — Той отметна косата от челото й. — Ела мри мен.

— Казах ти, че трябва да…

— Остани. — Той замълча за миг. — Живей при мен, ако искаш.

Тя не помръдна, не беше сигурна, че го е чула правилно.

— Нека Мак се оправя с цялата бъркотия — продължи Конър. — Той те забърка в тази каша. А ти ела… ела да живееш с мен.

— Не е нужно да го правиш.

— Знам. Но повярвай ми, не съм мислил за нищо друго през изминалите няколко седмици. Докато си представях как двамата се храните заедно, говорите си, правите… — той потърка лице — … само бог знае какво. Не ми казвай, ако сте го правили, между другото, защото не искам да знам. Но това ме накара да се замисля. Нека просто да го направим.

— „Да го направим“ — повтори тя. — Какъв романтик си само.

Беше го казал. Беше й предложил това, което искаше месеци наред, дори и да не го беше признавала сама пред себе си. Може би заради шока от предната вечер или изминалите седмици, но сега тя не знаеше как да отговори.

— Това е голяма крачка, Конър. И двамата сме…

— … много объркани. Подхождаме си.

— Прозвуча толкова хубаво.

— Сериозно, Наташа. — Той се поколеба. — Обичам те.

Тя изпразни чашата си.

— Не знам. Малко е внезапно.

— Предпочиташ да останеш в „Холидей Ин“. Винаги съм подозирал, че харесваш онова кръгово кръстовище.

Сега заговори твърде бързо, смехът му бе пресилен.

Тя изпита внезапен прилив на нежност и се пресегна към ръката му.

— Ще дойда тази вечер — съгласи се тя. Облегна се на него, остави се да я прегърне. Затвори очи, докато той облегна брадичка на рамото й, забравил за погледите от съседните маси. — Но нека да я караме полека.