Христо Калчев
Кървавият път на коприната (7)

Седма глава

— Как служиш на нашия Бог, Тефик?

— Предано, Осама — тихо отговори беят. — Пренесох в курбан жена си и двамата си сина. Единствените ми деца, свети воине.

Осама бин Ладен му посочи възглавницата за сядане. Посрещна го в шатра в един оазис насред пустинята, отдалечен поне на хиляда километра от Бенгази. Пазеха го поне стотина афганистански талибани. Че са именно такива, личеше по начина, по който връзват шамиите си.

— Семейството ти е при Аллах, синко — Осама беше по-млад от него. — Не бива да рониш сълзи.

— Не, нямам сълзи. Очите ми са сухи като прахан. Искам мъст, Осама! Искам християнска кръв да потече по-гъста и по-пълноводна от свещения Нил.

Осама бин Ладен кимна разбиращо.

— Това е великата цел на всеки правоверен, Тефик. Докато това е и твоята цел, ще имаш моята подкрепа. Внесоха кафе и поднос с грозде и фурми.

— Пий си кафето, Тефик — тихо, с глас на пророк, каза саудитецът. — Има време да обсъдим делата си. Половин час по-късно Осама заговори:

— Гърция, България, Македония и Сърбия са държави като джуджета, но са се впили като пиявици на земята, която ни дели от братята мюсюлмани от Албания. А това значи, че трябва да бъдат унищожени без милост. Какво представляват някакви си тридесет милиона жертви пред величието на Аллаха. Презирай живота им, както презираш свинския, и ще бъдеш благословен.

„Луд фанатик или пратеник на Аллаха?“. Ако не знаеше, че саудитският милиардер е получил образованието си в най-скъпите колежи и университети на Англия и Америка, би помислил, че светият воин не познава света. А той го познаваше по-добре от него… хиляди пъти… Някога принц Осама бин Ладен беше радушно приет от елитите на всички световни столици.

— Огромна задача, Осама… и трудна. Как си представяш изпълнението й?

— С всички възможни средства, Тефик. Меч, огън, отрова, епидемии. Всички средства са добри, щом са по волята на Аллаха.

Осама се изправи рязко. Както седеше на възглавниците по турски, така в следващия миг беше прав, все едно, че го беше вдигнал крик.

— Пътят на коприната е ключът на райските селения! Който го владее, той владее света. От Китай до Босфора той е под мой контрол… Знаеш, Америка ме обяви за враг номер едно на човечеството. Това прави невъзможно появяването ми в страната на неверниците. Ти, Тефик… Ти си определен да завладяваш отсечката от Мраморно до Адриатическо море. Справиш ли се, моят пилаф е твой пилаф.

* * *

Козела се измъкна от засадата на проходите. Разчиташе, че има няколко часа преднина и не сгреши. Влизаше в София, когато колоните на жандармерията и командосите потегляше на север. Беше извадил душата на беемвето, беше грохнал от умора, но отново беше показал среден пръст на Проданов.

Козела се настани в квартирата, която Момчил беше наел за него, прати бившите ескадронисти по пътя на коприната, а той с четири души, облечени като полицаи, останаха да чакат сигнал на „дюшеци“. И сигналът не закъсня — арабите бяха отседнали в Новотел „Пловдив“, а крайслерът беше оставен на платения паркинг пред хотела. „Ще ги сгащя на мотел «Ихтиман»!“ — Козела поведе ескадронистите си. Из цялата държава имаше извънредно раздвижване на полицията, така че едва ли щяха да направят впечатление някому. Близо три часа стояха „на пусия“, но когато Момчил се обади, новините не бяха добри.

— На половин час път са от мотела, но плътно зад тях се движи мерцедес 600 с пет човека. Това е охрана, Козел. Закачиха се зад тях след Пловдив.

Бившият генерал изтръпна.

— Вие къде сте?

— Следваме ги от разстояние. Имам двама души. „С теб трима и ние — пет!“ — помисли Козела. „Шансовете са горе-долу равни.“

— Слушай ме внимателно, майоре. Ти трябва да връхлетиш върху мерцедеса. В ситуация като тази са решаващи шокът и бързината. Ясно ли е?

— Да, Козел. Започвам да скъсявам дистанцията.

Нито шокът, нито бързината бяха на страната на Козела и ескадронистите. Готови за нападение по всяко време, арабите изстреляха един гранатомет в ланчията на Момчил и я превърнаха във факла. От всички прозорци бълваше картечен огън. Предната лява гума на беемвето гръмна и на Козела не му оставаще нищо друго освен да изгледа отдалечаващите се светлини на лимузините. Момчил и хората му бяха изгорели до неузнаваемост, беемвето също падна жертва. Козела принуди ескадронистите да хвърлят трупа на бившия си колега в кладата.

— Замитаме следите на ескадрона — неопределено каза той. — Някой да смени гумата. Веднага трябва да изчезваме.

* * *

— Провалих се, Аркан. Засадата не проработи. Четирима от моите хора са мъртви.

— Не говори повече, Козел. Не приемам провали. Тръгвай да ги преследваш.

— Това правя. Ще се опитам да ги сгащя преди македонската граница… Ако трябва, ще ги преследвам и в Албания.

— Дръж ме в течение — Каза грубо Аркан и прекъсна връзката.

* * *

Интуицията заведе Козела пред хотел „Шератон“. И крайслерът, и мерцедесът бяха оставени на паркинга. Въздъхна облекчено. Имаше една нощ на разположение.

— Султан, Козела е!

След кратко мълчание Севгун попита:

— С какво мога да ти услужа, уникат на фауната?

— Султан, моля те бъди, сериозен поне един път в живота си — изкрещя Козела. — Хизбула изби хората ми. Нямам физически време да събирам отбор. Те са осем души с две коли, ние с една и основният ми нападател е ранен в дясната ръка. Трябва ми помощта ти. След ново мълчание Севгун попита:

— И каква помощ мислиш, че мога да ти окажа от петнадесет хиляди километра?

— Искам десет души казаци, Султан… Пред Кюстендил, минимум с три коли. Аз ще следвам крайслера с БМВ 2000 М с регистрация С4304 СН.

Този път Севгун мълча дълго.

— Добре, Козел. Запиши номера на спейсфона. Засадата ще бъде на десет километра от града. Когато крайслерът е на петнадесет от целта, вдигни момчетата под тревога.

* * *

Проданов спря да пие и хвърли в боянската река последната си кутия цигари. Имаше повече от символика в този жест, имаше дива ненавист. Никога повече нямаше да употребява приспивателни, да свали излишните килограми, да стегне мускулатурата с жестоки изтезания във фитнес залата. Той преследваше Козела дълги години — беше представител на закона и основното му задължение беше да преследва престъпниците. Вършеше го акуратно, съвестно, понякога дори с увлечение, но сега отиваше за главата на личния си враг, на човека, превърнал живота му в пустиня.

Генерал Продан Проданов легна и затвори очи. Опита да мисли за детството — имаше хубаво, весело и любвеобилно семейство и когато се сетеше за тях, сърцето му преливаше от любов. Тази нощ обаче образите на баща, майка, баба, дядо бягаха от съзнанието му, колкото и да се мъчеше да извика духовете им. Козела! Проданов лежа по гръб два часа. Умираше за цигара… нямаше. Пиеше му се — беше излял в умивалника целия наличен алкохол.

Проданов стана, натъпка се с хексадорм и легна отново… Сутринта, на път за министерството, първата му работа беше да си купи цигари. Шофьорът щеше да има грижата да възстанови алкохола във вилата.

* * *

Казаците на Севгун доказаха високата си класа. Нерон вълка беше казал: „Руснаците са си ебали майката. Като са гении, са Пушкин, Толстой, Достоевски, ако са войници — Кутузов, Суворов, Жуков, техничари — Туполев, Калашников, Стечкин, но ако са убийци, в сравнение с тях Сатаната е най-обикновен посерко!“

Беше четири и петнадесет сутринта, когато Козела даде позивната, че керванът пристига. В четири и двадесет и пет шосето грейна като слънце. Казаците атакуваха двете лимузини през прозорците, предварително избити с гранатомети. Когато Козела се опита да се намеси, срещна един автоматчик пред себе си и друг с фалос патрон зад гърба му. Наложи му се да остави оръжието си на земята и да вдигне ръце, така направиха и тримата ескадронисти, които водеше със себе си. Казаците избиха като бездомни кучета осемте араби от Хизбула, нахвърляха телата им върху предварително приготвената клада, заляха ги с напалм и ги запалиха. Лумна огън и след петнайсет минути от воините на Аллаха не беше останал и помен.

— Командир — каза един от маскираните казаци, но видимо водач на останалите. — Заповядано ми е да ви предам крайслера и да откарам мерцедеса. Има ли разминаване в нашите инструкции?

— Не, атаман — умишлено ласкаейки, каза Козела. възхитен съм от бързината ви. Султан Севгун ще бъде известен за смелостта и уменията ви.

— Благодаря, командир. Време е да се разделяме. За нас беше удоволствие да работим с вас.

Казаците се хвърлиха по колите и изчезнаха точно толкова бързо, както се и появиха.

„Прав си, Нероне, — мислеше Козела, докато маневрираше с крайслера, за да го подкара по обратния път. Руснаците наистина са си ебали майката!“

* * *

— Генерал Проданов, Манук съм…

— Кажи, Манчо — кожата му настръхна. Майор Киркоров никога не го търсеше без неотложна причина.

— Ние търсим Козела в балканските проходи, но на шосето между Кюстендил и Конево са открили стъкла от титан, бронирани като за държавни глави и клада, активизирана с напалм… Спецовете твърдят, че са отделили човешка прах.

— Кога е станало това? — глухо попита генералът.

— Тази нощ… няма следа от изпълнителите.

— От какви автомобили са стъклените парчета?

— Мерцедес и крайслер. Пътували са в обратния ред.

— Министърът предупреден ли е?

— Не, господин генерал. Реших, че вие бихте искали да му съобщите тази новина.

* * *

Митингът се провали. Ораторите говореха скучно, банално, вяло… На площада имаше не повече от хиляда старци, мъкнещи отегчените си внучета за ръка.

— Лошо — каза Пентхауз. — Прав си, Евтимов. Губим пропагандната война.

— Не е само това, Пентхауз — отговори съратникът му. — Току-що обявиха, че войната с Югославия е свършила. На хората не им е до нас днес, 10 юни.

* * *

— Честито, Аркан! След нервен смях войводата попита:

— Какво, по дяволите, ми честитиш, Козел?

— Войната свърши. Току-що го чух по радиото.

— Не бъди наивник, генерал. Воюват Сърбия и НАТО. Как си представяш, че президентът Милошевич и оня даскал по физика Хавиер Солана ще седнат един до друг и ще подпишат мирен договор? Може би ще си стиснат ръцете, като се разменят документите… или да се целунат в устата като Брежнев и Картър?

Козела се разсмя искрено.

— Ако го искат медиите, защо не, Аркан.

— Никой не го иска, колега. Къде е скрита колата?

— При мен. Ще ти я предам, когато искаш и където кажеш.

Аркан размени няколко думи с обкръжението си, после отново грабна слушалката.

— Утре ще пратя хора да я вземат… Казаха ми, че стъклата са разбити?

— До утре ще бъдат в ред. Чакам сигнал.

След кратка пауза Аркан продължи:

— Слушай ме внимателно, брат. Нищо не се е променило. Ислямът е в настъпление. Бандитите от АОК ще си свият ушите за десетина дни и отново ще се хванат за оръжието. Присъдата над Осама бин Ладен е в сила. Пътят на коприната остава под твой контрол… дори ако се наложи да ползваш чужд труд… Ясно ли е?

— Напълно, Аркан. Веднъж получил думата ми, ти имаш и живота ми… Но, брат ми, аз имам въпрос към тебе. Ти ми обеща…

— Имаш ли официален костюм, Козел?

„Що за идиотски въпрос?“ — помисли Козела, но все паак се съвзе и отговори:

— Защо, войводо…

Аркан го прекъсна отново.

— Ако нямаш, купи си. Тази вечер Фомич ще доведе Габриела в „Шератон“. В осем довечера бъди в ресторанта… И чакай знак от моите хора.

После телефонът заглъхна.

След тридесет секунди Аркан се обади отново:

— Козел, забравих да те предупредя, Тефик е тръгнал срещу тебе.