Христо Калчев
Кървавият път на коприната (11)

Единадесета глава

Италианската проститутка се казваше Диана и беше истинският образ на изкушението. Печеше се гола на палубата, когато Тефик излезе от каютата и застана зад нея. Италианката не се смути за миг, нито се опита да прикрие венериния си хълм.

— Арабин ли си? — попита тя.

— Не, но не питай повече.

— Как да те наричам?

— Рудолфо. . . Рудолфо Брега, така поне твърди паспортът.

— И аз ли съм твоята вярна съпруга Диана Брега, а?

— Така излиза.

Италианката се надигна на лакти.

— Ако искаш, можеш да правиш секс с мен. Платено ми е да задоволявам всичките ти капризи.

Тефик се изсмя и седна срещу нея.

— Защо не. Ти си красива. . . Предполагам, че си школувана развратница.

— В това можеш да не се съмняваш. Извади си члена да ти направя фелацио.

— Свърши тази дребна услуга, кучко!

Когато актът свърши, Диана каза:

— Ти си рязан. Защо лъжеш, че не си арабин.

— Турчин съм.

— Това не е ли едно и също.

— О, курвенско невежество — примрял от удоволствие, изръмжа той, — за турчина няма по-голяма обида.

— Можеше и да си по-любезен — Каза Диана, преди да

отиде в банята.

Тефик се съблече и остана на палубата. Плаваха в миролюбивите ласкави води на Мраморно море и още две денонощия можеше да се радва на разврат и спокойствие. После обаче започваха смъртоносните му проблеми. Колата беше волво 9000,черна тежка лимузина, каквато обикновено бандитите избягваха, за да не предизвиква любопитни погледи. Всъщност кой може да даде такива гаранции. Двойка богати италианци се връщаха по суша от курорт на турския черноморски бряг. И логично, и невинно.

Диана излезе от банята и легна в шезлонга.

— Колко ли чикии са избили моряците, като те гледат да им се мотаеш по гола путка.

— Тяхна работа — с безразличие отговори тя. — Ти нали получи своето.

— Искам още. . . Искам да те еба.

Диана се смъкна от стола и легна до него на дюшека от брезент.

— Някакви екстри?

— Не — каза Тефик и й вдигна краката. Покъсно под душа Диана каза:

— Изключителен мъж си, турчино. Отдавна не ми се беше случвало да получавам четири оргазъма в един акт. Но Тефик вече мислеше за друго.

— Колко долара получи за тази. . . да я наречем екскурзия?

— Трябва ли да ти кажа истината?

— Да. Искам точната сума.

— Двайсет хиляди — неохотно отговори италианката.

— Аз ще ти дам още двайсет, ако ми свършиш една работа. Облечи се и ела да поговорим сериозно.

Истинското име на Диана Браза беше Диана Гаспари от Милано. Фамилията й от десетилетия беше в постоянен конфликт с полицията. Двама от братята на баща й лежаха като доказани мафиоти в един от затворите в южна Италия, третият, най-младият, по слухове и подмятания минаваше за един от най-добрите наемни килъри в Америка. Говореха, че именно той, чичо й Алдо, урежда висящите сметки между Коза Ностра или Синдиката, както предпазливо наричаха мафията и Колумбийските нарко-картели в Кали и Меделин. Майка й Роза или мадам Милано, както беше известна, ръководеше повечето от елитните проститутки на Ломбардия и познаваше поименно почти всички карабинерски офицери от Триест до Домодосола. На Диана не й се налагаше да си вади хляба, но обичаше секса и парите, понеже Бог я беше надарил и със сексапил и с красота — доброволно стана скъпо-платена куртизанка за миланската финансова аристокрация. Беше родена развратница, а бремето и мъжете я развратиха до мозъка на костите й. Пред очите й бяха убили трима души и никога в живота си не се беше чувствала по-възбудена — нито беше получавала по-обилен оргазъм. Не оргазъм, това си беше живо избухване.

— Какво трябва да направя — попита Диана. Облечен в ленен блейзър, с цигара в устата, Тефик гледаше разсеяно Принцовите острови.

— Да застреляш един мъж — каза той, без да се обръща.

— За двайсет хиляди долара? — възкликна Диана. — Сицилианските селяндури взимат повече за мокра поръчка.

— И свършват в цимента на някоя новострояща се сграда… А ти ще живееш.

— Каква ми е гаранцията?

— Харесваш ми — Тефик хвърли фаса в морето и се обърна. — Аз съм ти гаранцията.

— Не дрънкай глупости. Много добре знаеш, че съм проститутка.

— А, аз гангстер. Чувала ли си за по-съвършена комбинация.

Диана се замисли. Красивото й лице сега изглеждаше съсредоточено и дори умно.

— Какво точно трябва да направя? — все пак каза тя.

Тефик седна.

— Няма да се пазаря с теб, Диана. Щом един сицилиански килър получава двайсет хиляди, една миланска проститутка заслужава поне петдесет. Имаш ги. Това задоволява ли те?

— Кого и как трябва да убия? Имай предвид, че никога не съм държала пистолет в ръцете си.

— Няма проблем. Ще те науча. След малко почваме тренировките. За петдесет хиляди долара трябва да застреляш един много, много опасен мъж. Българин. Не са кой знае колко бандитите по света, които могат да се мерят с него.

— Къде и как трябва да го убия?

— В гръб… Някъде по пътя на коприната… Където успея да го примамя.

* * *

— Козел, имаш удоволствието да говориш с полковник Хакел.

— Fuck уоur blооdу ass — изкрещя Козела. — Нали така се изразявате вие, истинските американци?

— Спокойно, Козел. Отново сме в един отбор. Вече не търсим парите на твоите момчета.

— Чий хуй търсите вие, бащите на демокрацията?

— Осама бин Ладен.

Козела се разсмя искрено.

— Сериозно? Много сте скромни бе, педерасти шибани. Идете си го намерете. Нали до вчера водехте война за неговата кауза.

— Не ми се дърви, Козел — спокойно отговори полковникът от ЦРУ. — Трябва да се видим веднага. Това ти е послание и единствен начин да оцелееш.

— Досега съм оцелявал и без твоя помощ, мръсна швабо.

— Досега да, но вече е невъзможно. По петите ти са албанци, турци и вашата полиция. Къде, по дяволите, ще се денеш без нашата помощ?

— Нямам ти грам вяра, Хакел.

— Нито аз на теб, но трябва да работим заедно и великата ни цел е Осама бин Ладен.

— Съюзи се с Аркан. И той гъз дава да докопа принца.

— Почваш да влизаш в час, Козел. Искам да уведомиш Алкалай в Москва, Севгун в Краснодар и Аркан в Белград, че ЦРУ е сменил курса. Осама е наша обща цел. Най-добре организирай среща… примерно в Атина.. . ти избери къде, но бързай, Козел. В твой интерес е да свършиш тази работа веднага. Това е засега. Ще ти се обадя утре.

* * *

— Отдавна се сетих за този вариант, шефе, но процедурата е много сложна и тромава. Ние трябва да поискаме официално разрешение с точен номер със солидни доказателства, че е опасен престъпник. Колегията на ЦРУ да разгледа молбата и ако я одобри, да я представи на директора Талбог за подпис. Ако и той я одобри, отива в конгресната комисия по националната сигурност, ако мине и през това сито, отива за одобрение в президентската канцелария. Ако съветниците на президента решат, че молбата е основателна, тогава я представят на Големия бял вожд за подпис. Ако той я подпише, получаваме достъп до спътниковата информация, ако я скъса обаче, както според мен ще направи, напразно ще сме ходили по мъките.

„Умно копеле!“ — помисли Проданов, докато си наливаше водка. Капитан Агаин не пиеше и не пушеше. „Ще ти гепя пороците, момченце!“ — беше последната му мисъл преди да попита:

— Имаме ли някакви полезни ходове?

— Да. Хакерите, но е опасно и е нужно специалното разрешение на господин министъра. — Имаш ли контакт с тях?

— Разбира се, господин генерал, иначе вместо ченге щях да стана счетоводител… примерно.

— Аз ще ти издам специална заповед да ползваш услугите на хакерите. Никакъв министър. Ще знаем само ти, аз и хората, които наемаш. Как беше онази фраза? Аха: „Целта оправдава средствата!“ Давай, Агаин. Веднага. Аз ще продиктувам заповедта на секретарката.

— Защо не можем да засечем мобифона на Козела? попита Проданов.

— Ако беше мобифон или GSM, щяхме да сме го хванали отдавна, но и той и хората му ползват спейсфони и сигналът минава през спътник — отговори Агаин.

Тогава да поискаме от ЦРУ достъп до спътниковата памет?

* * *

— Губиш поголовно изборите. СДС ни скъса гъза в традиционните червени крепости — започна Христов среднощното съвещание на Пентхауз.

— Парите са у тях — обади се Стефан Марчев.

— Не бъди толкова сигурен, младежо — озъби се Пентхауз. — И ние не живеем на фотосинтеза. Трябва да проникнем твърдо в крепостта им. Знаете ли, че нямаме нито един надежден човек на „Раковски“ 134?

— Имахме — каза Евтимов.

— Ренегати. Сега играят на Евролевицата. На Жорж Ганчев да бяхме заложили, щяхме да сме по в час.

— Хайде, без вицове, моля те — сопна се Евтимов. — На нас ни трябва ухо и око в МВР, скъпи мой. Ако не започнем да подслушваме ефективно и трайно мобифоните и GSM-ите им, нито ще знаем какво се готвят да предприемат, нито на какви контрамерки сме способни ние.

— Уотъргейт 2?

— Защо не. Никсън беше на власт и затова падна, а ние сме опозиция и нас най-много могат да ни гепят за кура.

— А, ако наистина ни гепят, бе? Даваш ли си сметка, че ще изгнием по пандизите? — Пентхауз повиши глас.

— Първо, никой няма да ни заподозре дори, камо ли да ни залови в престъпление срещу държавата, и второ, през ум не ми е минавало ние да вършим черната работа.

— А кой? — попита Марчев.

— Хакерите. Срещу солидна пачка, разбира се.