Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Вулгарни романи (6)
Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,6 (× 28 гласа)

Информация

Корекция
kuyvliev (03.08.2006)
Сканиране
Дарко

Издание:

Христо Калчев КЪРВАВИЯТ ПЪТ НА КОПРИНАТА

ВУЛГАРЕН РОМАН

София, 1999

Българска, първо издание

редактор Петър Величков

коректор Маргарита Спасова

предпечатна подготовка „КАМЕЯ“ ООД

Изд. Десита 97, София. Печат: Полипринт, Враца. Формат: 20 см. Страници: 128. Цена: 3.00 лв. ISBN 954-9761-06-2

История

  1. — Добавяне

Дванадесета глава

В средите на хакерите Ростислав Гронев (Рости) се славеше като пират номер едно. Баща му, професор Иван Гронев, декан на Математическия факултет, беше предал на сина си умения, без да има и най-малка представа как ще ги използва.

Рости получи две предложения. От управляващите, макар и индиректно, да проникне в компютърния контрол на опозицията. От опозицията — да следи властта. Той прие и двете оферти с пълното съзнание, че поема смъртоносен риск.

Рости повери на Мария, гаджето си, проникването в тайните на държавните мъже — президент, премиер, вицепремиери, ръководството на МВР, на съда и прокуратурата и на софийския кмет, а той се зае да прониква в кодовете на спътник „Агамемнон“, който предаваше спейссигналите. Работата беше изключително трудна, но лесните задачи не му бяха интересни и рядко се заемаше с просто хакерство и то само срещу много пари. Сега обаче усилието си заслужаваше, а ако успееше, мечтата му — да си построи къща край София — ставаше абсолютна реалност. Рости потърси чрез Интернет всички данни, достъпни за спътника, но освен начина да се включи в спейсфонсистемата друго не откри. Плати си таксата и се включи. Нямаше на разположение нито един номер, но започна да опитва разни комбинации и се свърза с някакъв архитект от Мелбърн, Австралия. Извини му се, представяйки се за гръцки капитан на кораб, и го попита как контролира връзките си със спейс-партньорите. Архитектът, учтив, по всяка вероятност възрастен мъж, му отговори, че не знае, но ако му се обади след два-три часа, може би, би бил способен да му даде задоволителен отговор. Това беше повече от нищо и Рости използва тази възможност. След няколко опита за нова връзка отговорът беше:

\ЛЛЛЛ/\Г 10212210 — Бостън, Масачузетс.

Рости включи дванайсетте си супермощни „Майкрософт“ компютри да търси и евентуално да долови кода на „Агамемнон“, който явно се командваше от Бостън. Ден, два, три… напразни усилия. Улавяше сигнала на спътника, но това беше слаба утеха предвид задачата, която му предстоеше, и парите, които щеше да донесе евентуалното му проникване в телефонния шифър. Познаваше един унгарец хакер, бяха пробивали много защитни системи заедно, но отговорът беше: „Откажи се! Това е равносилно да влезеш в ЦРУ!“

Рости не се отказа. Щом един хлапак на 14 години беше успял да се набута в Пентагона, защо той да се отказва от битовите си мечти! Искаше крайградска къща с басейн и всичките му останали екстри и щеше да я спечели — и ако трябва, нямаше да спи до края на годината. Беше началото на юли и разполагаше с един месец… И много, и малко, в зависимост от алчността… И тогава се сети за една фраза, която принстънският професор Джоузев Коен беше казал по адрес на Бил Гейтс: „Алчността му е по-голяма от морала на защитата!“

Тази мисъл писна в ушите му с трясъка на топовен изстрел. „Агамемнон“ беше непробиваем, освен ако Гейтс, против всички правила и наложени ембарга, не беше продал линии на страни като Куба, Либия, Северна Корея, банановите републики и воюващите държави в Африка. Плувнал в пот, обзет от месиански ентусиазъм, Рости се хвана да прослушва ефира… и на петнайсетия ден влезе в либийския пиратски код.

Беше 16 юли, когато чу някакъв си принц да заповядва убийството на Джон. Джон Кенеди. „Педераст!“ — Каза си наум той, представяйки си каква е охраната на младия Кенеди, но когато три дни по-късно самолетът на най-известния млад американец потъна в океана, вдигна 40 градуса температура и изпадна в такава треска, че никакви медикаменти не бяха в състояние да я парират. „Не мога да понеса такава тайна — мислеше той, плувнал в собствената си пот. — Много съм жалък, малък и мизерен, за да нося този товар до края на живота си!“

Извън хаповете на традиционната медицина, Мария го събличаше гол и го увиваше в ледени чаршафи, накиснати в оцет. Малко по малко треската на тялото отмина, но не и от мозъка. „Какво, по дяволите, да правя, да му еба майката! Да мълча! Да кажа всичко на генерал Проданов и оня Агаин, или да продам тайната си на американците?“ Мария подслушваше държавните мъже, общо взето незначителни разговори, предимно уточняващи бъдещи срещи, и Рости ги предаваше на дебелия Пентхауз, но все по-дълго и с включени записни устройства подслушваше либийския ефирен код. Сто на сто от разговорите се водеха на арабски и тогава сваляше слушалките, но знаеше, че рано или късно ще чуе английска реч и чакаше този миг като наследство от богат покоен роднина.

Една вечер принцът се обади отново. Този път Рости записа името му на аудиотехника. Говореше Осама бин Ладен. Обаждаше се, за да обяви началото на войната по Пътя на коприната. Що за идиотщина, по дяволите? Каква война и къде на майната си е този Път на коприната!

* * *

Агаин, който нямаше доверие и на майка си, беше поставил Ростислав Гронев под троен контрол. Цялата му къща, третият етаж от една схлупена постройка на ул. „Цар Симеон“ беше осеяна с „бръмбари“. Специалистите по „Уши, нос и гърло“ откриха тайния му офис, а той го изведе до Мария и подслушването на държавниците. След него се мъкнеше опашка и денонощно беше наблюдаван през инфрачервен екран.

Проданов обясни на министъра какво „активно“ мероприятие е предприел, той от своя страна помоли колегите си да сведат мобилните си разговори до най-баналните, по възможност нищо не значещи размени на съобщения, и зачакаха.

След дълъг скандал, псувни и заплахи за уволнения, в края на краищата президентът, премиерът, министрите и шефовете на силовите ведомства му дадоха 10 дневен срок да се справи със задачата си и да отстрани хакерите.

— Десет дни, Проди! На единайсетия ще ти скъсам гъза — каза министър Бонев.

— Ако не търся Козела, още сега ще се нагъзя — Каза вбесеният Проданов, хвърли сгънат бял лист на бюрото му и тръгна към вратата.

— Какво е това? — застигна го гласът на Бонев.

— Оставката ми — изкрещя той и изхвръкна от кабинета. — Намери ми Агаин. Да се яви веднага! Чакам в кабинета си! — Каза той на секретарката на министъра, въпреки че нямаше никакво право. — Ако не дойде до десет минути, да започне да издава.

— Бинго, шефе — каза Агаин, ухилен до уши. — Намерих Козела!

Гърмяният заек Проданов го погледна като хлебарка на чаршаф.

— Така ли? Водиш ли го?

— Не, но…

— Заеби това но. Чувал съм го и преди. Сядай и докладвай.

Агаин извади папките си от лакираната си чанта, голяма колкото колет, и ги разположи пред себе си.

— От прослушването на ефира стигам до два извода. Първият, че предстои, ако не е започнала вече война между ислямския фундаментализъм и православието на нашата отсечка от Пътя на коприната. И вторият е, че основните играчи са вече тук и на позиции.

— А именно, Агаин? Не ми се слушат общи приказки.

— Едната линия е от принц Осама — Хисбула, начело с шейх Хасан, Тефик като главен координатор на трафика, та до АОК и Хашим Тачи.

— Това далеч надхвърля нашата отсечка от Пътя.

— Но е на Балканите. Щом те не се съобразяват с държавната ни граница, защо ние трябва да спазваме техните. Проданов кимна.

— Карай нататък.

— Другата, християнската, тръгва от Алкалай…

— Алкалай е евреин — прекъсна го генералът.

— Да, но той е най-големият враг на арабския свят и е напълно разумно един сабри да застане на страната на християните при такъв конфликт.

Генералът кимна отново.

— Логично. После?

— От Алкалай през Севгун юздите отиват в ръцете на Козела, а той препуска колесницата към двореца на Аркан. Това са основните бойци по Пътя.

— На чия страна ще бъде ЦРУ, момче. Никога не прави сметки без ония самонадеяни маниаци.

— Разбира се, че съм направил пълен анализ, шефе. Какво постигна НАТО в Югославия с умиротворителните си сили? Разби няколко моста, телевизията, летището в Панчево и уби не знам си колко невинни граждани. Какъв е резултатът — Милошевич е на власт и сега вместо сърби да почистват светинята си Косово от натрапници, се наблюдава точно обратният процес — шиптърите колят безмилостно цивилното сръбско население. KFOR не може публично да признае провала си в Югославия, не и войникът до мозъка на костите си генерал Майк Джексън, но тихомълком ще вземат сръбска страна и ще ударят балтията на радикалните шиптъри. Проданов се замисли.

— Добре де, така е. Не се бях замислил, но анализът ти е точен, дори бих го нарекъл прецизен и какво от това. Какво ни гарантира, че ЦРУ няма да избере големите пари на Осама?

— Руско-еврейските не са по-малки пари, шефе. Това първо, и второ — полковник Хакел е в София за среща с Козела.

Проданов стана и тръгна из кабинета си.

— С това трябваше да започнеш, младежо. Имаш картбланш да действаш с всички възможни и невъзможни средства… Искам да кажа, позволени и абсолютно забранени. Ясен ли съм?

— Напълно — каза Агаин, — но ще ми трябва още нещо. Ще трябва да притисна хакера… Както аз си знам.

— Пръсни му гъза, ако се налага, но действай, майоре, че изгоряхме.

— Аз съм капитан, господин генерал.

— От вчера си майор. Честито. А сега изчезвай!

* * *

Козела и Габи седяха в най-престижния софийски ресторант „Планет 008“ или другояче казано — в устата на вълка. Заведението беше полупразно, беше едва 19 часа и време да се появи хакерът. Както му мина тази мисъл през главата и полковникът от ЦРУ уверено влезе в салона, огледа се, без да върти глава, и тръгна към тяхната маса. Галантно целуна ръка на Габи и приветливо стисна неговата.

— Добре изглеждаш, хамелеон такъв. Ти май си от тази порода вълци, които се подмладяват от преследванията.

— Не очаквай контра-комплименти — сухо каза Козела. — Защо избра този ресторант?

— Защото има най-добрата кухня в София и не е по джоба на ченгетата. Пред госпожицата ли ще говорим?

— Да.

— Отлично. Аз съм гладен, жаден… Какво ще си поръчаме? Тази вечер сте мои гости.

— Тогава ти поръчай. Няма да те карам да ми опитваш храната.

Хакел се засмя весело и даде знак на половин дузина келнери, които стояха в очакване на почетно разстояние от масата. Продиктува им поръчката за след половин час, а веднага — водка „Абсолют“, черен хайвер с масло и препечени филийки. Когато останаха сами, Хакел каза, запазил доброто си настроение:

— В най-невероятни ситуации сме се срещали, Козел, но никога не съм те виждал усмихнат. Винаги ли е толкова мрачен, госпожице?

— О, не — Каза изнервената, напрегната до припадък Габи. — Той е много ласкав мъж.

— Така ли? — Хакел се засмя широко и показа всичките си перфектно изработени изкуствени зъби. — Значи, съм лош психолог… или ме мрази по-силно, отколкото възпитанието му позволява да го скрие.

— Стига, Хакел — прекъсна го Козела. Изчака да сервират и продължи: — Аз не мога да се добера до Тефик. Ти трябва да свършиш тази работа.

Хакел стана сериозен, дори мрачен.

— Заедно, приятелю. От този момент ние сме отбор, партньори, а от Тефик Андериман бей ще трябва да научим истинското местонахождение на принц Осама, дори ако трябва да използваме целия реквизит на испанската инквизиция.

— Тефик е лисица, полковник. Няма да ме допусне по-близо от една морска миля до себе си.

— Именно — Хакел кимна. — Ти ще го подгониш отпред, аз ще го причакам в тил и това трябва да стане тази седмица.

— Къде?

— Някъде по Пътя на коприната. Имай предвид, че Хизбула и АОК ни държат отговорни за ударите, които ти им нанесе. Но с ЦРУ? Какво ни пречи да им подхвърлим истинския виновник?

— Тогава защо не го направите? — попита Козела, изливайки водката в гърлото си.

— Причините са няколко, генерал Милетиев, или Жаров, или Бог знае как, паметта започва да ми отслабва. Първо — в централата отчитат като грешка войната в Косово и преценяват, че сме били на погрешната страна. Второ — еврейското лоби командва Америка, респективно ЦРУ и е смъртен враг на ислямския фундаментализъм, и трето — вашите власти поискаха официално да те предадем… разбираш ли, със специално писмо до директора Талбог, а нашето заключение беше — щом цяла държавна репресивна машина не може да се справи с един… мъж, то значи той има извънредни качества и си заслужава да му простим старите грехове и да го привлечем на наша страна.

Настъпи дълго мълчание. Отпиваха водка, замезваха с хайвер, но мълчаха. Габи стоеше като закована на стола. През свитото й гърло вода не можеше да мине, камо ли нещо друго.

— Как да ти вярвам, Хакел? Посочи ми една-единствена причина, заради която трябва да ти имам доверие.

Хакел извади от джоба си плик и го подхвърли пред него. Вътре имаше два паспорта. Единият — военен, издаден от Пентагона на името на комодор Джон Милетич, шофьорска книжка и кредитни карти за Американ Експрес и VIZA, другият — граждански, на името на госпожа Гейбриъл Милетич, със съответните допълнителни документи.

Козела дълго въртя паспортите в ръцете си, после ги остави пред Габи.

— Комодор? Какво точно значи това воинско звание?

— Капитан. Ползва се във флота.

— Аз — флотски офицер? Защо?

— Така са преценили шефовете. Нямам нищо общо с тази работа.

Козела се замисли отново.

— Това значи, че ти си ми командир, нали?

— Да, Козел. Винаги ще бъда.

— Ясно. — Габи беше разгледала документите с треперещи ръце. Козела ги взе и ги прибра в джоба си. Започнаха да сервират вечерята. — Кога започваме… — неопределено попита Козела.

— Тази нощ, Джон. И забрави Козела. Той умря тази вечер.

* * *

— Кой ти каза, че можеш да пиеш мляко от две крави бе, тъпо копеле! — усмихнат до уши и елегантен като манекен на Версаче, попита Агаин. Отговорът трябваше да даде Ростислав Гронев, който второ денонощие висеше на „трамвая“, опикан и осран, но заливан с полицейската струя, която, освен че удряше като бич, го беше докарала до пневмония посред лято.

— Алчността — Рости изтръпна. Ченгето знаеше всичко.

— Мария няма нищо общо.

— Така ли, лъжецо? А кой подслушваше държавните мъже? Да ги изброявам ли поименно?

— Не — отчаяно каза хакерът. — Свалете ме от „трамвая“ и ще ви кажа всичко.

След десет минути, изкъпан в истинска баня, бос и по хавлия въведоха Ростислав Гронев в кабинета му.

Болшевишкият елит се готвеше да спечели кметските избори. Азаин беше чувал, че по времето на Андрей Луканов беше съществувала секретна, финансова групировка, наречена „Пентхауз“. Тя беше отговорна за създаването на червените милионери от Илия Павлов до Валентин Моллов и прочие, тя беше в дъното на източването на банките, тя владееше червените капитали в чужбина, тя създаваше фирми фантоми, тя седеше на входа и изхода на предприятията, тя беше създала „Ескадрона на смъртта“, чийто командир беше генерал Иван Милетиев — Козела, но според един доклад с гриф „Строго секретно“ „Пентхауз“ беше разбит, ескадронът унищожен физически с изключение на командира му, когото службите в МВР диреха по „Къртичините“. Оказваше се, че не е така. „Пентхауз“ съществуваше, разполагаше с капитали и се готвеше за решителен бой с крехката българска демокрация.

Втората част от признанията му беше направо ужасна. Лично той, майор Агаин, беше заповядал на хакера да проникне в защитния код на спътника „Агамемнон“ за да се добере до връзките на Козела с Аркан и Севгун, но поръчката и изпълнението на убийството на Д. Д. Кенеди беше тайна от първостепенно световно значение. „Кому да докладвам?“ — трескаво мислеше той, докато слушаше последните думи на Рости.

— Има нещо, което ми се стори глупаво, или поне не го разбирам. На 31 юли, в събота, започва мюсюлмано-християнска война по някакъв си Път на коприната. Няма грешка, шефе. Десетки пъти повториха „War on the silk road“[1]. Нищо не загрявам…

— Аз загрявам — Каза Агаин. Скочи пъргаво от стола си и излезе пъргаво от кабинета. Пътьом каза: — Освободете го! — и излезе от сградата.

* * *

— Аркан, знаеш ли кой те безпокои?

— Да, Козел, казвай.

— Излизам на Пътя. Твоите хора трябва да запушат дупките по границата. Като види дебелия, Тефик ще се опита да се скрие в Сърбия.

— Да заповяда. Чакам го с отворени обятия. Научих, че Осама бин Ладен е в Джалалабад.

— Заблуда на талибаните. Той е високопоставен гост на Кадафи. Бърлогата му е някъде навътре в пустинята… някъде около суданската граница.

— Сигурен ли си?

— Почти. Спипаме ли Тефик, ще знаем сто на сто.

Аркан мълча известно време.

— Знаеш ли, че вашите рокаджии канят жена ми на серия от концерти. Как мислиш, капан ли е това?

— Не вярвам, но не я пускай, докато не приключи войната.

— Точно това й казах, брат ми. Трябва ми албанец-убиец… обучен от теб. Ако ликвидира Хашим Змията, ще му позлатя кура.

— Ще видя какво мога да направя, войводо. Ще пусна моите хора да търсят подходящ килър… Ще ти се обадя. От теб искам да запушиш нашите пристанища. Обади се на Севгун.

— Имаш го, Козел.

— Засега това е всичко. „Пуцай гредо на трески“!

* * *

— Знаеш ли кой те безпокои? — попита Козела.

След кратко мълчание висшият офицер от МВР, бивш ескадронист, който Козела беше прикрил дълбоко и го ползваше като свой личен агент в министерството, отговори:

— Ще се срещнем по същото време на същото място.

Аркан имаше нужда от наемен убиец шиптър, а комодор Джон Милетич нямаше нито време, нито възможност да го търси. Това щеше да направи за тях „Къртицата“ от МВР.

* * *

Тефик, Диана и специалното волво 9000 се бяха укрили у Шабан Шамил, най-богатия турчин от село Благоево, Старозагорско, надвесено като шапка над Пътя на коприната.

Шабан имаше къща-замък с четири бойници по ъглите на двуметровите му каменни зидове, които всъщност бяха заредени с пропан-бутан. Шабо, както му викаха в целия окръг, шофираше огромен Линкълн континентап и когато наближеше дома си на 5 километра, той активизираше с дистанционно управление бомбите и от четирите бойници лумваше огън — сигнал, че Шабо Баровеца се връща. Тефик, който му беше помагал навремето с полулегалния му бизнес в Турция, намери радушен прием в дома му и най-важното — дискретност. Нито Шабо, нито някой от братята му, си позволяваха да му задават въпроси и правеха всичко възможно Тефик и Диана да се чувстват в личния замък на Шабо като у дома си.

Аристократ и воин, Тефик Андериман бей знаеше да цени гостоприемството и по азиатски да му се отблагодарява. Айваз Шамил, синът на Шабан, вече учеше в швей-царски колеж на негови разноски.

Тефик чакаше знак от Хашим Тачи. Войната на АОК и Хизбула трябваше да осигури безопасността на Пътя и да „отвори“ врата на границата, през която той да им предаде златното волво на принц Осама. Чакаше вече втора седмица. Разбира се, Диана правеше всичко възможно да не скучае. Беше толкова сексуално всеотдайна, колкото й беше платено, но за негова изненада беше весел и умен събеседник на маса и той малко по малко започна да забравя „дивата“ болка, която от избиването на семейството му насам го душеше за гърлото.

И знак от Хашим дойде. Беше 28 юли, осемнайсет часа и пет минути, когато GSM-а се обади. На другата сутрин трябваше да тръгне по Пътя и при Голямо Уйно, Кюстендилско, да се срещне лично със Змията.

* * *

Още едно съобщение се получи същия ден. Албанският килър беше готов да тръгне, когато получи съответната заповед. Един въпрос оставаше за уточняване — Къде е Хашим Тачи.

Козела попита Аркан. „Ще ти отговоря утре!“ — каза уверено войводата.

Войната по Пътя на коприната започваше.

Бележки

[1] война по Пътя на коприната.