Микаел Юрт, Ханс Русенфелт
Хората, които не го заслужаваха (78)

Не беше пияна.

Но доста беше пила.

Имаше ли дума за това междинно състояние?

Урсула размишляваше над това, докато слизаше от таксито и вървеше към входната врата. Нямаше проблеми с въвеждането на кода. Успя от първия опит — доказателство, че не е пияна. След като влезе, натисна копчето за лампата и остана на място за няколко секунди. Пое си дълбоко въздух, за да дойде на себе си. Леко й се виеше свят след усилието да бутне вратата, което пък беше доказателство, че не е трезвена. Нещо по средата.

Направи няколкото крачки до стената, където бяха наредени пощенските кутии. На нейната още пишеше М., У. и Б. Андершон, въпреки че М. и Б. вече не живееха тук. От половин година обмисляше дали да не смени табелката, но така и не събра сили. Не защото се надяваше М. и Б. някога да се върнат. М. дори не й липсваше, а пък тя не липсваше на Б. Дали беше оставила малката табелка, защото й напомняше за други времена? В никакъв случай по-добри, просто други, различни, може би по-простички.

Урсула извади ключовете от чантата си, намери малкия сребрист за пощенската кутия и я отвори. Празна, с изключение на някакъв безплатен вестник, седмично меню за ресторанта зад ъгъла и шарена реклама от фирма за недвижими имоти, която й обещаваше най-добрата цена за апартамент, ако избереше да го купи от тях.

Нищо лично за нея.

Кога за последно някой пожела да се свърже с нея? Като се изключеха сметките, кога последно беше получила нещо по пощата, адресирано до нея? Лично до нея? Май поканата за сватбата на Били и Мю.

Кога беше това?

Преди няколко месеца.

В интерес на истината, в днешно време почти никой не пишеше писма и не пращаше пощенски картички, но имейлът й на практика беше също толкова празен откъм лични съобщения и поздравления, колкото и пощенската кутия. Всичко, което получаваше, беше служебно, рекламно или напомняне от Фейсбук, че има непрочетени съобщения или пропуснати събития. Беше си направила профил във Фейсбук преди няколко години — помисли си, че ще е приятно да поддържа някакъв контакт с някогашни съученици и бивши колеги. Но бързо й писна. Не знаеше какво да пише, пък и й омръзна от перфектния живот на другите с техните СПА уикенди, петъчни вечери с бяло вино и скариди, лични постижения на маратона, залези и идеално изпечени кифлички за летните тържества.

Трябваше да го приеме. Тя беше сама. Винаги е била сама, дори когато живееше с Мике и Бела. Не че това я притесняваше. Тя си беше такава, може би дори беше избрала да е такава.

Но нощта беше още млада.

Беше лято. Тя беше във ваканция.

Защо да се качва в пустия си апартамент?

Особено когато имаше алтернатива.

Тя заряза всичко в пощенската кутия, затръшна вратичката, заключи я и се върна до входната врата. Алтернативата може и да не беше най-добрата за нея, помисли си тя, когато излезе на тротоара и я лъхна топлина.

Но тя беше някъде по средата между подпийнала и пияна.

Позволено й беше да взема грешни решения.