Микаел Юрт, Ханс Русенфелт
Хората, които не го заслужаваха (16)

Торкел седеше в конферентната зала. Бяха събрали бюрата в средата на помещението, както бяха свикнали, както им харесваше. Бяха начертали предварителна хронология на последните дни на Петрович, допълнена със снимки от местопрестъплението. Скоро щяха да имат още една. На Патрисия. Торкел се тревожеше да няма и още. Работеше от достатъчно дълго, за да знае, че Себастиан вероятно е прав. По всяка вероятност убиецът щеше да удари отново.

Той излизаше с прокламация.

Искаше да каже нещо.

Подходът му беше твърде изпипан за друго обяснение. Подобен импулс не би могъл да изчезне от само себе си. Напротив, обикновено вниманието ги поощряваше, създаваше им усещането, че хората ги слушат.

Успехът.

Успехът водеше до успех.

Точно това притесняваше Торкел. Не толкова пресконференцията, колкото вълнението, което щеше да породи. Дали нямаше да подпали фитила на убиеца, да ускори решението да удари отново? Може би, но реално той нямаше какво да направи срещу това. Рано или късно пресата щеше да научи за убийствата, но чрез известна откровеност той можеше поне да се опита да контролира информационния поток.

Себастиан влезе в стаята с все същата безгрижна физиономия отпреди малко. Това изведнъж подразни Торкел. След всичко станало, след като беше научил колко близо е бил до окончателното отстраняване от „Риксмурд“, пак си позволяваше да се носи нехайно насам-натам.

— Виждал ли си Ева? — попита той и приседна на ръба на най-близкото бюро.

— Не, защо?

— Мислех да я поканя на вечеря.

— Омъжена е.

— И това значи ли, че не вечеря?

Торкел нямаше сили да отговори. Събра записките си. Винаги си нахвърляше няколко основни точки, на които да се опре при нужда. Отначало обмисляше дали да не се опита да опази в тайна самоличността на жертвата, но бързо отхвърли идеята. Трябваше да научат къде са се намирали Андрен и Петрович през последните си часове, къде са се срещнали със Свен Катон. А ако не съобщяха имената, щеше да е невъзможно. Така или иначе пресата щеше да ги разкрие. Цяло чудо, че още не беше.

— Готов ли си? — попита Себастиан вяло. — Любимецът ти е дошъл.

— Не знаех, че имам любимец.

— Вебер.

Аксел Вебер, криминалният репортер на „Експресен“, същинска хрътка, която обикновено надушваше всичко, което Торкел предпочиташе да запази в тайна. Твърде често се обаждаше с изровена незнайно откъде информация, която искаше Торкел да потвърди; отговорът винаги беше: „без коментар“, което — и двамата знаеха — си беше равнозначно на потвърждение.

Толкова ли не можа вестникът да го пусне в летен отпуск по-рано? Да бяха изпратили някой току-що завършил заместник. Някой, когото по-лесно можеше да заобиколи.

Да бе.

Торкел въздъхна, изправи се и си облече сакото. Часът наближаваше.

— Как мислиш, че ще го нарекат? — продължи Себастиан спокойно.

— Кой? Кое?

— Вечерните вестници. Падат си по сензационните заглавия. Предполагам нещо от рода на „Риалити убийство“.

Торкел изсумтя:

— Все ми е тази.

— Знам, но е забавно да гадаем. Това е най-очевидната обща черта между жертвите. Освен че са били неспособни да отговорят на шейсет въпроса за обща култура.

— Докато можем, няма да съобщаваме тази подробност на пресата — отвърна Торкел с предупредителен тон, който не можеше да се сбърка.

Не че Себастиан имаше навик да пуска информация на медиите, но не пречеше да му се напомни.

— И без това не звучи добре. Общокултурния убиец… Трудно е, звучи странно в устата — продължи Себастиан.

Торкел не изглеждаше никак развеселен.

— Престани, Себастиан, няма нищо смешно.

— Е, можеш да питаш Вебер как ще го нарекат.

Торкел погледна уморено часовника. След пет минути трябваше да е там. Излезе в коридора. Себастиан го последва. Пресконференцията щеше да се проведе в залата за събрания точно до приемната. Докато минаваха покрай трапезарията, Урсула приближи. Торкел видя по лицето й, че носи новини.

— Получих предварителен доклад от съдебния лекар в Гьотеборг — показа му тя наръч листове. — Като цяло е идентичен с този за Патрисия. Бензодиазепини в стомаха, само че малко по-голяма доза, и същият смъртоносен удар в челната кост.

Себастиан ги беше настигнал.

— Уред за добитък? — попита.

Тя отговори веднага, без да се налага да проверява в доклада:

— Гьотеборгският лекар не изказва предположения, но изключва всякакво огнестрелно оръжие. Според мен ще се окаже, че Хансон от Лунд е права в преценката си за нараняванията. По всяка вероятност е уред за зашеметяване.

Себастиан кимна мълчаливо и взе доклада от ръцете й.

— Отговаря на профила. Смята се за по-висш от тях — заяви той. — Все едно са добитък.

— Има ли начин да проследим уреда? — продължи Торкел.

Урсула поклати глава:

— Няма никакви регистри, нито разрешителни, но ще пробваме да разберем за кой модел става дума. Знаем диаметъра на цилиндъра.

— Да, опитай, благодаря ти. — Торкел пак погледна часовника. — Сега трябва да се погрижа за пресата, после ще говорим — въздъхна той и пак тръгна по коридора.

Ускори крачка, но без да тича. Не искаше да пристига в залата запъхтян.

Трябваше да личи, че държи всичко под контрол.

Да изглежда само на една-две крачки зад убиеца.

Макар и изобщо да не беше вярно.

В залата го посрещна нетърпелива глъчка. Нямаше кой знае колко хора. По-точно шестима. Той кимна на двамата познати сред тях. Аксел Вебер, който винаги седеше най-отпред в средата с диктофон в ръка, и встрани зад него един от „Йотеборш Постен“, чието име не си спомняше. Висен, Вилен, Виден — нещо такова.

Останалите вероятно бяха местни дарования.

Жертвите все още бяха анонимни трупове. Другия път щяха да дойдат повече журналисти. Значително повече. Известните, независимо дали са живи, или мъртви, винаги събираха многолюдна публика, той го беше научил през годините. А и тенденцията само се засилваше с всяка изминала година. Модерният свят като че ли преливаше от такива, които посвещават живота си на това да бъдат забелязвани, които изграждат живота и личността си върху търсения, лайкове и последователи. Торкел не го разбираше.

И Вилма, и Елин имаха профили тук и там, знаеше го. Но гледаше да не ги критикува и да не поставя под съмнение живота им в социалните мрежи. Кога ли някой петдесетгодишен е смятал заниманията на тийнейджърите за смислени и разумни? Стигаше му да си спомни за собствената си младост, собствените си родители.

Торкел отиде при малката масичка, която някой беше поставил, придърпа стола и седна. Той беше помолил за маса. Според него изглеждаше по-естествено да е седнал, отколкото да стърчи пред събраните журналисти. По-лесно можеше да запази спокойствие — така го чувстваше.

Глъчката замря.

Както винаги в началото благодари на всички, че са дошли, представи се като началник на Националния отдел за разследване на убийства и започна. Стараеше се да говори възможно най-кратко и стегнато.

— В настоящия момент разследваме две убийства, които смятаме за свързани. Едно тук, в Улрисехамн, извършено във вторник, и едно преди девет дни в Хелсингборг. И двете жертви са открити в класни стаи в училища в родния им град.

— В класни стаи? И в Улрисехамн, и в Хелсингборг? — чу се силният вестерьотландски диалект на млада жена в синя рокля, която седеше в края на втория ред. Държеше смартфон и като че ли записваше срещата с камера.

Торкел се обърна към нея. Погледът — твърд и уверен, както беше научил, че въздейства.

— Точно така. Знаем, че и с двамата малко преди убийството се е свързал човек, представил се за журналист. И двамата са приели да се срещнат с него и скоро след това са били убити.

— Колко скоро? — обади се един плешив мъж, който се беше облегнал на стената в дъното на залата.

— Същия ден, но са ги намерили на следващия — поясни Торкел.

— Какво знаете за журналиста? — попита онзи от „Йотеборш Постен“.

— Не вярваме, че е журналист.

Торкел се поколеба. В опорните му точки фигурираше „Свен Катон“. Но дали да разкрива името? Това би предупредило всички потенциални бъдещи жертви, но би разкрило и на убиеца какво знаят. Да го накара да смени името, може би метода. Да стане по-предпазлив. Но ако още младежи загинат, подмамени от Свен Катон, понеже Торкел си е замълчал, щеше да стане проблем, а и, честно казано, той самият трудно щеше да го преживее.

— И в двата случая се е представил като Свен Катон — продължи Торкел след кратката драматична пауза.

Чу как името бързо бива записано на хартия или щракнато на лаптопи и айпадове. Скоро щеше да се разчуе. От леката резервираност и липса на интерес, които досега несъмнено лъхаха от групичката, не беше останала и следа.

— Знаете ли нещо повече от името? — попита синята рокля.

— Не, това е псевдоним, в това поне сме сигурни, но молим всеки, с когото се е свързал човек с такова име, или го е чул в друг контекст, да ни се обади.

Торкел усети как все по-съсредоточените журналисти поглъщат всяка негова дума.

Беше им дал сензация.

Предупреждение с главни букви.

Обаждал ли ви се е Свен Катон?

А да знаеха само, че черешката на тортата тепърва предстои.

— Предполагате ли, че ще удари отново? — обади се една жена зад тази със синята рокля. Беше с бяла блуза и пола.

— Предпочитам да не предполагаме нищо — отговори той, като съзнаваше, че с този отговор ги подтиква точно към това.

Едва сега се чу и гласът на Вебер. Дълбок и спокоен. Човек, който знае, че няма нужда да повишава тон, за да го чуят.

— Какво знаете за жертвите? Има ли някаква връзка между тях?

Торкел се обърна към Вебер. Постара се отговорът му да прозвучи възможно най-полицейски:

— До момента единствената връзка, която открихме, е участието им в различни телевизионни програмни.

— Какви програми?

— Тъй наречените риалити предавания.

— Риалити? — възкликна Вебер изненадано и в залата настъпи пълна тишина.

Всички съзнаваха какво им е дал току-що шефът на „Риксмурд“.

Лятна сензация.

Множество статии.

Въпросите веднага заваляха.

— Кои предавания?

— Кои са те?

— Ще ни кажете ли имената?

— Кои?

Въпросите идваха от всички страни. Дори жената със синята рокля скочи на крака. Торкел се мъчеше да ги успокои, като размахваше ръце. Не се получи кой знае колко. Но друго не можеше и да се очаква.

Беше предал щафетата.

Сега шоуто беше тяхно.

 

 

Имената Мирослав Петрович и Патрисия Андрен, свързани с „Хотел «Рай»“ и „Самотна майка търси“, бързо се разчуха. Скоро щяха да пуснат и снимки. Много снимки. Повечето разголени. После предположенията. Кой и защо?

Теориите. Кой е Свен Катон?

Следите и напредъкът на полицията, фалшиви и истински. Интервютата. Портретите на жертвите (Торкел не беше забравил да каже, че Мирослав е бил добро момче).

Мъката на приятелите. Покрусените родители. Убиецът все още на свобода. Толкова много участници в риалити предавания през годините. Страхът.

Статии в стил „Ами ако аз съм следващата жертва?“.

Страници в стил „Така ще ги помним“.

Водещите на съответните предавания щяха да споделят спомени за тях. Шокът. Загубата. Битката да продължат напред въпреки всичко.

Торкел усети, че ще настъпи истинска истерия, и умело се измъкна от онези, които искаха да зададат още въпроси. Вебер не беше сред тях. Той стоеше с мобилния до ухото, жестикулираше и говореше, вероятно с шефа си. Искаше още ресурси. Фотографи и повече колеги в Улрисехамн.

На Торкел му се щеше да бяха напреднали повече с разследването, докато бяха сами. Сега молеха за сведения и щяха да ги получат. Безброй. Щеше да му се наложи да включи допълнителни хора, а многото полицаи не бяха нещо положително. Качеството в компетентността варираше. Хелсингборг беше ужасното доказателство. Освен това така се увеличаваше рискът от изтичане на информация.

Изведнъж чу глас зад гърба си:

— Торкел?

Той се завъртя към жената, произнесла името му. Руса, може би малко по-млада от него. Сини очи. Семпла лятна рокля и ниски обувки. Малка дамска чанта и велосипедна каска в ръката. Струваше му се позната. Но тя не беше сред журналистите на пресконференцията.

— Торкел… аз съм — каза тя с усмивка, топла, приятелска, непрофесионална. — Лисе-Лоте. Лисе-Лоте Патриксон. От училище „Алвшьо“ — продължи с обясненията, като видя, че той все още не се сеща коя е.

— Лисе-Лоте… — повтори той и изведнъж се усмихна.

Наистина беше тя. Същата руса коса като едно време, сега дори по-дълга. Сините очи — все така жизнени, макар и вече обкръжени от бръчици. Усмивката й не беше остаряла изобщо.

— Какво правиш тук? — продължи Торкел и внезапно усети как мислите за случая за миг изчезват, заменени от искрена радост.

Лисе-Лоте Патриксон. Боже, беше минала цяла вечност.

— Тук живея. В Улрисехамн. Работя като директор на училището. — Усмивката й леко помръкна. — Аз открих тялото.

— Прочетох доклада… — Торкел сбърчи чело замислено. — Но не свързах името с теб, не беше ли испанско?

— Гонзалес — кимна тя. — Омъжих се за чилиец.

Гласът — почти разсеян, мислите все още върху намирането на трупа, досети се Торкел и се ядоса на себе си.

— Добре ли си? — заекна. — Да не би да ти е бил ученик?

Това, естествено, трябваше да е първият въпрос — как се чувства — щеше да покаже загриженост. Не да я пита за фамилията. Да, работеше като полицай от твърде дълго време.

— Не, но се шокирах, естествено — отвърна тя предпазливо. — Просто правех едно кръгче из училището, а… — Тя не довърши, погледна го в очите.

Торкел се озърна из сравнително оживената приемна.

— Ела с мен. Тук има твърде много хора — поведе я той към вратата, която отделяше общодостъпните помещения от останалата част от управлението.

— Не си ли твърде зает?

— Зает съм, но може да почака — отвърна Торкел. — Не съм те виждал от… колко, трийсет години?

Лисе-Лоте се засмя:

— Някъде там. Времето лети.

Той й се усмихна и прокара картата по четеца. Вратата избръмча.

— Изобщо не си се променила — отбеляза Торкел, докато й държеше вратата и я чакаше да мине пред него, и в същия момент си помисли, че искрената забележка може да се възприеме като флиртуване.

— Откога си омъжена? — попита бързо, за да не я остави да размишлява твърде много върху комплимента му.

— Разведени сме от десет години. Ти?

— И аз съм разведен. Два пъти — отговори, докато я водеше към стаите на персонала. — Имам две дъщери, Вилма и Елин. На осемнайсет и четиринайсет.

— И ние имаме дъщеря, Тереса, на двайсет и една.

При влизането си в трапезарията замълчаха. Бяха приключили с кратката размяна на новини. Сега ставаше по-трудно. Откъде да започнат? Общи спомени или да опитат да се опознаят отново? Все пак бяха минали трийсет години. Какво искаше тя? Защо го беше потърсила?

— Чух, че ти водиш разследването, и реших да се отбия да те поздравя — изрече тя, сякаш прочела мислите му.

— Чудесна идея — кимна той. — Но сигурно и без това щяхме да се видим, ние държим да се срещаме с всички свидетели — каза, но осъзна, че тази задача често се изпълнява от другите в екипа. По всяка вероятност щеше да се размине с нея. — Но съм много доволен, че се отби — добави и наистина го мислеше.

Тя кимна и му се усмихна леко.

Пак се умълчаха.

— Искаш ли кафе?

— Да, благодаря.

Той й посочи масите, докато минаваше зад извития кухненски плот към кафемашината. Не я попита какво кафе иска, а взе чаша, постави я на място и натисна копчето за обикновено черно кафе.

Докато чакаше машината да си свърши работата, хвърли бърз поглед към Лисе-Лоте, която тъкмо се настаняваше на един от розовите столове до най-близката маса. Много спомени, но трябваше честно да си признае, че не се беше сещал за нея от… цяла вечност.

Ходеха заедно през последните две години от гимназията. Млади и влюбени, но после се отчуждиха, докато Торкел беше в казармата, а тя учеше в Линшьопинг. Разстоянието или амбициите. Той така и не разбра каква е причината. Тъй или иначе всичко свърши. Тя сложи край. На един странен студентски купон в Университета на Линшьопинг.

Тръгна си оттам сам в дъжда.

Гневен и разочарован.

Той взе чашата с кафето и сложи на мястото й друга, празна. Пак натисна копчето на машината. Тя забръмча и в същия момент се появи Ева Флорен.

— Имаш ли време?

— Да.

— Дойдоха хора и от Борос, и от Йоншьопинг, реших, че ще искаш да говориш с тях.

Торкел кимна. Бяха привикали допълнителни хора, за да приемат сигналите на граждани по телефоните, които вероятно всеки момент щяха да зазвънят. Той се надяваше всички да знаят за какво да слушат внимателно и какви въпроси да задават, но все пак беше за предпочитане да ги информира. Хвърли поглед към Лисе-Лоте и се обърна към Ева:

— Само минутка.

— Горе сме — кимна тя към горния етаж и си отиде.

Торкел взе двете чаши и се върна при Лисе-Лоте.

— Извинявай, но трябва да работя — каза, докато й подаваше едната.

— Няма страшно, разбирам.

— Но можеш да останеш да си изпиеш кафето, ако искаш.

— Повече ме интересуваше компанията, не кафето — усмихна се тя, стана и по навик придърпа роклята над бедрата си. — Но ако имаш време, може да излезем да хапнем някоя вечер, докато си тук.

— Би било чудесно — отвърна той и му се прииска сам да го беше предложил. — Ще намеря време.

— Добре. Обади ми се.

— Ще ти се обадя.

Той й подаде ръка, но тя не й обърна внимание и вместо това го прегърна. Ухаеше на момини сълзи.

— Радвам се, че те видях. — Тя го пусна и си взе чантата и каската от съседния стол.

— Аз също. Много — кимна Торкел. — Но ще ти се обадя.

Усмивка и леко помахване, след което тя си отиде.

Той си взе чашата и се качи при чакащите полицаи. Не го знаеше и никой не каза нищо, но всички забелязаха, че началникът на Националния отдел за разследване на убийства изглежда невероятно весел.