Микаел Юрт, Ханс Русенфелт
Хората, които не го заслужаваха (46)

По телефона нямаше други отпечатъци освен на Вебер. Нито пък по симкартата или кутията, където все пак беше по-вероятно да намерят някакви следи, при положение че извършителят едва ли изобщо е отварял опаковката на телефона. Урсула беше прекарала писмото, теста и жълтия плик през новия дигитален микроскенер на етаж 2 и след това ги беше изследвала ръчно и на микроскоп, и с четчица. Нищо.

Вбесяващо беше колко е добър извършителят в покриването на следите си. Липсата на конкретни улики и фактът, че убиецът явно се движеше нагоре по хранителната верига, започваха да се отразяват дори на Урсула, която иначе никога не показваше напрежение.

От блогъри и риалити звезди към телевизионен шеф.

Кой щеше да е следващият?

Тя не беше единствената притеснена. Русмари няколко пъти ходи при Торкел да иска резултати. Не че го заплашваше, но всички в екипа знаеха, че Русмари е от началниците, които уволняват подчинените си при липса на незабавни резултати. Но ако нямаха с какво да работят, какви резултати можеха да постигнат?

Били имаше значително повече материал за размисъл. Отчасти защото благодарение на есемесите откри телефонния номер, който убиецът несъмнено беше използвал, отчасти защото разполагаше с предплатената карта от телефона на Вебер и с уникалния ПУК код можеше да локализира магазина, откъдето е купена. Беше изпратил Ваня до „Пресбюрон“ на „Т-сентрален“ при изхода към „Серйелс торг“, макар да нямаше големи надежди някой там да помни кой е купил най-обикновена предплатена карта — това беше един от най-посещаваните магазини в Стокхолм. Били предполагаше, че убиецът го е избрал точно по тази причина.

Но все пак беше следа, която бяха длъжни да проверят.

Той самият се съсредоточи върху разменените съобщения между Вебер и извършителя. Убиецът беше изпратил десет есемеса и накрая се беше обадил; разговорът беше продължил шестнайсет минути и тринайсет секунди. Вебер беше изпратил два есемеса и беше позвънил на 112. После нищо.

Номерът на убиеца беше от нерегистрирана предплатена карта, но това не попречи на Били да установи към кой оператор е. Беше правил подобно проследяване безброй пъти и знаеше точно с кого от „Телия“ трябва да говори, за да получи необходимата информация.

Били взе списъците с входящите и изходящите обаждания от изпратения на Вебер телефон, които му предоставиха от „Комвик“, и разтвори картата на Централен Стокхолм до материалите от двата оператора. Извади червен и зелен флумастер и се зае да маркира разположението на клетките, с които се е свързвал телефонът на Вебер.

Първият есемес се беше получил, докато Вебер още е бил в редакцията на „Експресен“. Телефонът се беше свързал с антената на небостъргача на „ДН“. Били нарисува малък червен кръст върху картата. Провери списъка от „Телия“. Вебер им беше разказал за усещането си, че убиецът го виждал през цялото време.

Следял го. Стоял наблизо.

Звучеше логично.

Анонимната предплатена карта, която след минута беше отговорила на есемеса на Вебер, беше свързана със същата антена. Били направи зелено кръстче до червеното и продължи.

Следващият път, когато Вебер беше използвал телефона, за да се свърже с убиеца, вече беше на „Руслагсгатан“. Били маркира използваната клетка с червения флумастер. Отговорът отново се беше получил след по-малко от минута. Освен това в следващата беше пристигнал още един есемес. Били се консултира със списъците от „Телия“ за трафика на убиеца, макар да беше почти сигурен какво ще открие. Точно така. И двата есемеса до Вебер идваха от клетката с червеното кръстче. След това нямаше нищо в продължение на около двайсет минути, преди убиецът да позвъни.

И двата телефона бяха свързани с една и съща клетка през целия разговор.

Били се върна към телефона на Вебер. Зае се да отбелязва на картата с кои антени е бил свързан, докато е пресичал Хумлегорден. Дори и тогава да не е бил активен, а само да е получавал съобщения, движението му можеше да се проследи. Това беше предимството на Централен Стокхолм — имаше много антени, затова телефоните ги сменяха често и позиционирането ставаше по-точно.

Били се надяваше извършителят да е бил наблизо през цялото време.

Само че не е било така, осъзна той, когато започна да сравнява със списъците от „Телия“. Вярно, не се е отдалечил много, но само в единични случаи беше свързан с една и съща клетка с Вебер. След като постави всички зелени кръстчета, Били се изпъна. Гърбът му се беше посхванал след дългото стоене наведен.

Но беше в добро настроение.

Беше се натъкнал на възможна следа.

 

 

Били закъсня малко, но не се извини при влизането си в стаята, където всички останали вече се бяха събрали. Пък и никой не очакваше — познаваха го и бяха наясно, че не би ги повикал без причина. Изглеждаше доволен, докато приближаваше бялата дъска. Държеше някакви книжа и големи снимки.

— Какво си открил? — попита Торкел нетърпеливо, преди Били да е стигнал дъската.

— Кемпера — отговори Били гордо и закачи няколко големи снимки на таблото.

Всичките направени от някакъв вид пътна или охранителна камера и изобразяващи кемпер с червеникавокафява ивица отстрани, движещ се сред други автомобили.

— Снимките са от вчера.

— Откъде знаеш, че е той? — попита Торкел.

Били кимна доволно — явно не само беше очаквал този въпрос, ами и се беше надявал да му го зададат.

— Усещането на Вебер, че го наблюдава, е било правилно. Убиецът е бил наблизо. — Той залепи на дъската и картата с червените и зелените кръстчета и линии. — Червените са телефонът на Вебер, зелените на убиеца.

Всички присъстващи се наведоха напред с интерес, макар в действителност картата да не им говореше нищо — кръстчетата и линиите изглеждаха разположени напълно безразборно.

— И как ни помага това? — усъмни се Торкел.

— Кръстчетата са антените, към които са свързани телефоните. Линиите се пътищата, по които са се движили.

— Още не разбирам как си открил кемпера чрез това? — не се стърпя Торкел, впил очи в картата с нескрито любопитство.

Били му хвърли поглед, който ясно казваше: „Радвам се, че попита“.

— Когато Вебер получава първия есемес при Кралската библиотека, телефоните и на двамата са свързани с антената на покрива на хотел „Скандик Англе“.

Били посочи на картата червеното и зеленото кръстче върху една сграда извън парка, но близо до библиотеката. Толкова близо, че оттам спокойно можеш да държиш входа под око.

— После, докато Вебер върви през „Хумлегорден“, започва да става интересно — посочи Били зеления кръст, свързан с линия, която образуваше четириъгълник. — Тогава извършителят започва да се движи в квадрат около парка. Явно няколко обиколки, като се има предвид, че едни и същи антени приемат сигнала му по няколко пъти.

— Бил е в кола — отбеляза Ваня.

— Именно — кимна Били. — Антените се сменят твърде често, за да има друго обяснение.

Всички гледаха картата. „Стюрегатан“, наляво по „Карлавеген“, пак надолу по „Енгелбректсгатан“, „Бирйер Ярлсгатан“ и накрая пак „Стюрегатан“.

Всички познаваха района и съзнаваха, че извършителят е имал възможност да наблюдава Вебер от колата от няколко места, докато той самият е бил постоянно в движение, което го е правел невъзможен за откриване.

— Вече знаех откъде е минавал и кога — продължи Били. — Има камери на „Стюреплан“ и на „Карлавеген“. Този тук минава в точния момент. — Били доволно показа снимките на кемпера.

Торкел скочи на крака от ентусиазъм. Не се случваше често.

— Добра работа! Имаш ли снимка на шофьора?

— От камерата на „Карлавеген“, но е прекалено размазана, за да го идентифицираме. Шапка, слънчеви очила и брада — това се вижда. Но имам друга снимка.

Били я постави на масата. Задната част на кемпера, увеличена и затова твърде размазана; не беше лесно за разчитане, но все пак буквите и цифрите на регистрационната табела можеха да се видят. Не беше шведска.

— Германска е, нали? — обади се Себастиан.

Били кимна:

— От Хамбург. Купен преди три месеца от тамошен търговец на коли.

— Име на купувача? — попита Ваня.

— Познай.

— Свен Катон?

— Бинго. Платил в брой, тъй че нямаме кредитна карта за проследяване. Никаква застраховка, документ за износ или молба за проверка на произхода при Пътната агенция — продължи Били. — Не е нито прегледан, нито регистриран в Швеция.

Всички мълчаха. Макар в действителност да не разполагаха с кой знае колко повече, отколкото допреди няколко минути, се чувстваха по-близо до мъжа, когото преследваха. Торкел пръв наруши мълчанието:

— Разпрати ли номерата и описанието на кемпера? — погледна въпросително към Били.

Били поклати глава:

— Още не, първо исках да говоря с теб. Но материалът е подготвен, остава само да го пусна — отвърна той.

— Действай, задача номер едно! Всичко да се докладва директно при нас. Да не минава през други — нареди Торкел решително.

— Окей, ей сега, само още нещо — прекъсна го Били и се върна при дъската и картата. — Вебер напуска „Руслагсгатан“ след разговора с убиеца, на излизане звъни на 112, но другият телефон остава в района чак до нашето идване.

И Торкел, и Ваня реагираха остро.

— Какво?! — възкликнаха те.

Били кимна:

— Сравних с полицейския доклад. Първата кола пристига в 19:56. Ние пристигнахме някъде към 20:10, нали така? По това време той още е бил там — каза и ги погледна.

— Убиецът е чакал да пристигнем? — попита Ваня рязко.

— Да, в осем и двайсет и пет изключва мобилния и изчезва. Оттогава не го е включвал — отговори Били и пак ги изгледа.

— Няма ли начин да го проследим? — попита Урсула.

— Ако пак го използва, дори да е с друга симкарта, ще мога да открия чрез IMEI номера — поясни Били, но вдигна рамене, за да покаже, че не му се струва особено вероятно да стане.

— Какво е IMEI? — не го разбра Себастиан.

— Начин да проследиш самия апарат, независимо кой номер използва в момента, но трябва да е включен, а в момента не е.

Себастиан се надигна с умислено изражение. Направи няколко крачки към таблото и картата с червените линии и кръстове.

— Или винаги е толкова наблизо при идването на полицията, или е станал по-смел и по-склонен да поема рискове.

— Нещо е станало с него — заяви Ваня убедено. — Никога преди не е искал да осъществи контакт по този начин, както с Вебер.

Себастиан кимна. Радваше се, че може да се съгласи с нея.

— Той иска да бъде разбран. Иска работата му да бъде забелязана — заяви Себастиан. — А вниманието предполага рискове и точно по този начин можем да го хванем.

— Така и ще направим. — Торкел се изправи. Време беше да приключват оперативката и да се залавят за работа. — Били, ти изпрати описанието на кемпера. Останалите пак ще прегледаме докладите от „Руслагсгатан“ и ще се опитаме да намерим всички снимки, правени на мястото. Ако е бил в района, може да се е спотайвал съвсем наблизо.

Всички кимнаха и станаха. Излязоха от стаята мълчаливи и съсредоточени.

Извършителят все още беше неизвестен, но бавно започваха да разбират действията му, движещите сили. Все още беше скрит в сенките, но им се струваше, че поне започват да различават силуета му.