Микаел Юрт, Ханс Русенфелт
Хората, които не го заслужаваха (74)

Себастиан не вярваше на очите си. Какво правеше Ваня тук?

Той стоеше недалеч и насочваше хората към изходите, когато вдигна очи към горното ниво и я видя като жълт лъч, стрелкащ се по червения килим към асансьорите. Той се отдръпна от потящата се уплашена тълпа, която се мъчеше да излезе. Насочи се към асансьорите. Ваня се беше качила на този в десния край. Той погледна таблото над вратата, за да види накъде е тръгнала. Едно „Г“ най-вляво на таблото светна в бяло. Той се вкамени. Още не разбираше какво изобщо прави тя тук, но в съзнанието му се прокрадна известно усещане за паника.

Гараж.

Под сградата.

Ясно.

Трябваше да се сетят по-рано. Така и не бяха открили волвото на Саурунас.

Той натисна копчето, докато вадеше телефона си. Обади се на Били и получи отговор точно когато асансьорът дойде и вратите се отвориха. Той се качи и натисна копчето към паркинга.

— Ваня е тук — каза направо.

— Да, знам. Слезе в гаража — отговори Били припряно.

— Знам, видях — отвърна Себастиан раздразнено.

— Смятаме, че може да е кола-бомба!

Себастиан дори не си направи труда да отговаря на Били. Вече нямаше време да обсъжда очевидности.

— Волвото на Саурунас. Какъв цвят беше? И номерът? — попита той, когато вратите се затвориха и асансьорът пое надолу.

— Ами… — опитваше се да си спомни Били.

Себастиан погледна часовника. Седем и десет. Речта на министъра на информационните технологии трябваше да започне. Краката му се подкосиха.

— Хайде, Били!

— Волво С60. 2007. Passion Red. Тоест червено… GV… GVL665 — изстреля Били съсредоточено.

— Добре. Сапьорите дойдоха ли най-после?

— При Улриксдал са — отвърна Били.

Далеч. Адски далеч, помисли си Себастиан и затвори телефона. Вратите се плъзнаха и той пристъпи в безцветния гараж, пълен с паркирани коли. Направи няколко крачки напред и се огледа.

Забеляза Ваня недалеч. Беше с гръб към него и изглежда търсеше нещо.

— Ваня! — провикна се той.

Тя се завъртя и го видя.

— Ти пък какво правиш тук? — възкликна, по-скоро изненадана, отколкото ядосана, когато той приближи.

Тя не искаше да го знае, не искаше да го вижда, той я разбираше, но точно сега не му пукаше. Имаха по-сериозни проблеми.

Лагергрен не биваше да печели.

Ваня не биваше да пострада.

— „Волво С60“. Червено. GVL665. Волвото на Саурунас. Видяла ли си го?

Тя поклати глава.

— Изобщо видяла ли си червено волво?

— Сигурни ли сме, че е то?

— Това е единствената ни следа. Трябва да го намерим, и то бързо.

Ваня кимна и продължи търсенето.

— Има две нива. Аз ще поема второто — реши тя и хукна към рампата, която водеше долу.

След няколко крачки се спря, събу обувките на високи токчета и продължи на бос крак в жълтата си лятна рокля.

Себастиан осъзна, че може би я вижда за последен път.

Не биваше да го позволява.

Той също се завтече между редиците автомобили. Паркингът беше голям и заради събитието беше пълен. Той проверяваше всичко червено. Видя червена „Тойота“, червена „Мазда“, също и червено „Волво“, само че В40 с друг регистрационен номер.

Продължи да тича.

Изведнъж чу вика на Ваня:

— Тук е! Тук е!

Той се завъртя и се завтече към нея. Краката му не бяха бързи колкото волята. Подмина няколко паркирани коли. Плъзна се по наклонената рампа към долното ниво. Усещаше, че лошата му форма започва да оказва влияние. Но той стисна зъби, дори не посмя да погледне часовника, и продължи да тича. Тежките му стъпки отекваха между бетонните стени.

Най-после я забеляза недалеч, точно когато тя нави дамската си чанта около лакътя и с един-единствен мощен удар разби страничното стъкло на червено волво.

Той най-сетне стигна при нея.

Регистрационната табела беше същата.

Това беше колата на Саурунас.

Беше паркирана до носеща колона, по всяка вероятност неслучайно.

— Отзад има нещо — промърмори Ваня. — Нещо голямо.

Ваня отключи задната врата, отвори я и отметна сиво-синьото одеяло, което покриваше съдържанието на багажника. Лагергрен беше свалил задната седалка, за да освободи място. Себастиан надзърна. Багажникът беше натъпкан с големи хартиени чували от „Лантменен“. В колата се носеше силен мирис на нафта. В средата, между чувалите, беше поставена дървена щайга. Някои от чувалите бяха отворени и съдържанието — кръгли бели гранулирани кристали — се беше изсипало.

Ваня загреба няколко от приличните на пясък от котешка тоалетна зърна и ги огледа.

— Това е изкуствена тор — установи тя. — Смесена с дизелово гориво, за да не попие вода.

Това беше един от най-лесните за изработка видове бомби. Амониева селитра и дизелово гориво. Себастиан я погледна притеснено:

— А това какво е? — посочи той щайгата.

Ваня се протегна и вдигна капака. Вътре имаше две туби, пълни с някаква течност, една голяма и една по-малка.

— Този род бомби изискват голяма първоначална сила, за да започне верижна реакция, която да се взриви — обясни тя, докато оглеждаше съдържанието на щайгата.

Долната туба беше по-голяма и съдържаше чиста прозрачна течност; течността в горната, по-малката, беше златиста на цвят. Тубите бяха свързани и не можеха да ги разкачат. Единственото, което предотвратяваше смесването на течностите, беше тънка метална пластина. Себастиан я посочи.

— По дяволите! — изруга Ваня. — Няма и половин сантиметър. Какво каза Урсула? По сантиметър за петнайсет минути?

— Значи имаме шест-седем минути. Максимум — пророни Себастиан.

Вторачиха се в пластината и им се стори, че виждат как жълтата течност бавно я прояжда. Миниатюрни метални стружки се отделяха и се разтваряха пред очите им.

Себастиан погледна Ваня.

— Трябва да се махнеш оттук — каза й.

Тя реагира точно както беше очаквал:

— За нищо на света. Трябва да се опитаме да я обезвредим.

— Аз ще остана — заяви той. — Аз ще се опитам.

Тя поклати глава:

— За тази работа трябват двама души.

Себастиан я изгледа с безпомощен гняв и извади телефона си.

— Ще се обадя на Били да видя какво става със сапьорите — набра номера той.

Изведнъж се вторачи отчаяно в телефона си.

— Нямам покритие.

Ваня извади своя. Същата работа.

— На горното ниво имах покритие, ще изтичам — реши той.

— Не, нямаме време. Ще трябва да се оправяме сами.

Той я погледна. Беше права.

Сега бяха само двамата.

Баща и дъщеря.