Микаел Юрт, Ханс Русенфелт
Хората, които не го заслужаваха (67)

Откриха го в ужасно състояние.

Не помнеше откога е там, сам с мъртвия Ленард Шелман, но му се струваше цяла вечност. След като сълзите пресъхнаха, взе да изпада в паника. Хрумна му, че никой няма да го намери, че ще седи тук до края на живота си и ще гледа трупа, чиято кръв сякаш никога нямаше да спре да тече от дупката в слепоочието. Със сетни сили се помъчи да се освободи, да се надигне от стола, но единственият резултат беше, че загуби равновесие и падна на една страна. Лежа така, вързан, потен и изтощен, докато не чу отварянето на врати.

Кратки команди и стъпване на тежки ботуши по бетонния под нарушиха тишината.

Силите за специални операции.

Никога не е бил по-щастлив да ги види.

След като обезопасиха района, го освободиха и го отведоха до чакащата линейка. Отвън бяха паркирани множество полицейски коли и той забеляза автомобила на Урсула недалеч. „Риксмурд“ беше дошъл или идваше. Той почувства, че каквото и да е сторил, за да го уволнят, след случилото се и без това едва ли щеше да се върне. Някои щяха да твърдят, че ръцете му са изцапани с кръвта на главния редактор. Трудно щеше да ги обори. Полицаите го оставиха до линейката, където няколко облечени в зелено парамедици се погрижиха за него. Преглеждаха го напълно ненужно, той вече знаеше, че физически е добре. Нараняванията бяха вътрешни. Болката, с която щеше да му се наложи да свикне. За дълго. Дадоха му одеяло и бутилка вода и го отведоха до една полицейска кола. Беше му странно да напуска местопрестъплението, но полицаите, които отговаряха за него, бяха получили изрична заповед да го откарат право до Крунуберг след медицинския преглед.

В момента той седеше в една от стаите за разпити и чакаше. Беше влизал в това безлично помещение стотици пъти, но никога не се беше налагало той да чака. Сега ролите бяха разменени и той се чувстваше като заподозрян; компания му правеха единствено одеялото, почти празната бутилка и страхът.

Сякаш след цяла вечност Торкел и Били най-сетне дойдоха. И двамата го поздравиха кратко. Торкел се държеше професионално, но очевидно дистанцирано. Били беше малко по-дружелюбен, но без съмнение той също беше резервиран.

— Стана заради интервюто. — Торкел впи очи в Себастиан. — Ако не беше то, Шелман нямаше да умре.

— Не, не умря заради публикуването на интервюто — поклати глава Себастиан; чувстваше се твърде уморен, но беше длъжен да се защити. — Уби го, задето разпространявал идиотията, глупостта и простащината.

— Откъде знаеш?

— Той така каза. Убиецът.

— Значи фактът, че Шелман умря в деня след публикуването му, е чиста случайност? — Недоверието на Торкел беше осезаемо.

— Не знам. Може то да му е помогнало да вземе решението, но не е било определящо.

Себастиан погледна Торкел в очите. Надяваше се така да го убеди.

— Той искаше да ме победи. Аз бях там заради интервюто. Щял е да хване Шелман при всички случаи.

Себастиан замълча. Нямаше намерение да се оправдава повече. Нямаше сили.

Мозъкът му знаеше, че това е самата истина.

Сърцето му мислеше другояче.

Той беше ядосал убиеца. Беше го провокирал и предизвикал, но когато се стигна до действие, когато държеше в ръцете си живота на друго човешко същество, той се провали и човекът умря.

Мозък и сърце.

Сърцето щеше да има преимущество още дълго време.

Торкел седна. Сякаш се поуспокои.

— Окей, да приемем, че си прав.

— Прав съм — прекъсна го Себастиан.

— Видя ли нещо, което би могло да ни помогне? — продължи Торкел, като се престори, че не го е чул.

Себастиан поклати глава:

— През цялото време носеше маска. Скиорска маска. Но мисля, че бих познал гласа му, ако пак го чуя.

— Откъде те отвлече? — обади се Били и се приведе напред.

— От вкъщи. С хлороформ или нещо подобно. Звънна на вратата.

— Ще изпратя някой от техническия отдел. Може ли да те придружи, като приключим?

— Естествено. Знаете ли нещо повече? Станало ли е още нещо от вчера насам? — попита Себастиан.

И двамата мълчаха, но Били хвърли един поглед към Торкел. Себастиан усети, че крият нещо.

— Излезе ли нещо от тази работа с късното заминаване на Оливия Юнсон? — подпита ги той предпазливо.

Не отговориха. Усещането беше отвратително. Да се чувстваш виновен за нечия смърт и едновременно с това да си изцяло изключен от групата, в която си участвал.

— Не можете ли поне да ми кажете дали е излязло нещо? Трябва да знам, ако сте близо до залавянето му.

— Като се стигне дотам, ще го пишат по вестниците — отсече Торкел и го накара да се чувства още повече като заподозрян, отколкото като бивш колега.

Себастиан опита отново:

— Моля ви. — Гласът му затрепери. — Не можете ли да ми кажете? Трябва да знам.

Торкел поомекна.

— Да, излезе нещо. Имаме име — промълви накрая.

— На убиеца? На онзи, който ме отвлече?

— Така смятаме.

— Как се казва?

— Не мога да ти кажа. И така разкрих твърде много пред външен човек. — Той се изправи. — Ако се сетиш за още нещо, ни се обади.

Той се обърна към вратата. Себастиан кимна безсилно. Твърде изтощен, за да се съпротивлява. Торкел погледна Били.

— Ще изпратя някой да те ескортира до изхода — бяха последните думи, които Себастиан чу, преди вратата да се затвори.

Така значи щеше да приключи. Времето му в „Риксмурд“. Ескортиран от надзирател.

Като престъпник.

Или като жертва.

Чувстваше се и като двете.

 

 

Торкел се прибра в кабинета си.

Имаше нужда да помисли.

Ваня беше обещала да се свърже със семейство Шелман, за да не научат новината за смъртта му от интернет. С толкова много полицаи и спецчасти на мястото бе само въпрос на време да изтече информация за самоличността на убития в запустялата фабрика. Той не знаеше дали е успяла да им се обади, но предполагаше, че ще му съобщи. Били се беше заел с компютъра на Лагергрен. В момента той беше най-добрата им възможност да го свържат с убийствата. Иначе домът му не беше разкрил нищо при първото претърсване.

Торкел се надвеси над бюрото и събра жълтите листчета със съобщенията, записани от Гунила. Тя ги беше подредила по спешност и по интереса на Торкел към тях. Най-спешните и интересни най-отгоре и по-нататък по низходящ ред до онези на дъното, за които тя го информираше единствено по задължение, но знаеше, че не го вълнуват.

В момента най-отгоре в купчината беше поставено съобщение от Урсула. „Дотук нищо в Албано“, пишеше с четливия почерк на Гунила. Торкел погледна часовника. Урсула се е обадила преди половин час. Под листчето имаше няколко съобщения и молби да се свърже с разни журналисти. Торкел бързо ги прелисти, предполагаше, че повечето, които са го търсили, тъй или иначе ще дойдат на пресконференцията, която беше длъжен да даде възможно най-скоро. Първо обаче искаше да е сигурен, че Ваня е уведомила семейството. Не му се нравеше. Щеше да настъпи хаос. Убит главен редактор — шведските медии щяха да гръмнат. Несъмнено щяха да възникнат въпроси дали има връзка между интервюто, поместено в „Експресен“, и смъртта на Шелман. В най-лошия случай щяха да знаят за присъствието на Себастиан на местопрестъплението. Фактът, че Себастиан Бергман вече не работи в „Риксмурд“, щеше да бъде приет като знак за вината му. Дори Торкел да кажеше всичко, което знаеше, мнозина щяха да вярват, че крие информация за участието на „Риксмурд“ в станалото.

Всичко щеше да се превърне в цирк.

Той продължи да чете съобщенията и стигна до последните три. Всичките бяха от Русмари и го призоваваха да й се обади възможно най-скоро. Торкел смачка листчетата и ги хвърли в кошчето. Мислите му се върнаха към предстоящата пресконференция. Трябваше да реши дали да пуснат снимката на Лагергрен, или не. Не беше обичайна практика, особено след като разполагаха само с косвени доказателства, които да го свързват с убийствата. От друга страна, той можеше да обясни, че искат единствено помощта на пресата за откриването му, без да казва, че го подозират в каквото и да било. Просто искат да му зададат няколко въпроса във връзка с разследването, както беше изразът. Това несъмнено щеше да стъжни живота на Лагергрен, ако се окажеше, че е невинен, но щеше да отвлече вниманието от трудните въпроси за Себастиан и Шелман. А и те действително се нуждаеха от помощ, за да го намерят, така че подбудите му не бяха изцяло егоистични.

Той още не беше решил, когато телефонът иззвъня.

— Торкел Хьоглунд — вдигна слушалката той.

— Здравей, обажда се Вана от приемната — поздрави го женски глас.

— Здрасти — отговори Торкел и се опита да надзърне през вратата дали Гунила още е тук и ако да, защо тя не е вдигнала.

— При мен е някой си Давид Лагергрен — продължи Вана. — Казва, че искал да признае няколко убийства.

Торкел буквално загуби ума и дума. Все едно връзката между ухото и мозъка му беше прекъсната. Не можеше да обели и дума. Чу в слушалката как мъжки глас промърмори нещо.

— Познаваш го и като Свен Катон, казва — предаде Вана и Торкел усети как полага усилия да говори спокойно и неутрално.

Първоначалният шок отмина.

— Помоли го да почака, идвам — пророни той и затвори.

За секунда остана на място, събра разпилените си мисли, след това се изправи, излезе в общото помещение и повика Били.

— Лагергрен е в приемната — съобщи, когато Били дойде в кабинета му.

— Какво?!

Очевидно и Били не вярваше на ушите си.

— Иска да признае — кимна Торкел.

— Някой се шегува с нас.

— Никой не знае, че търсим Лагергрен.

След няколко секунди Били осъзна, че Торкел е прав. Лагергрен се появи в разследването им едва тази сутрин. Никой извън екипа не знаеше, че го издирват.

— Какво искаш да направя? — попита Били напрегнато.

— Звънни на Страндберг, искам екип зад бронираните врати след три минути. — И няколко души пред входа.

— Добре.

— Погрижи се тез пред входа да виждат какво става — подвикна той след Били, който вече излизаше от кабинета.

Били махна с ръка, за да покаже, че е чул.

Торкел пое дълбоко въздух. Три минути. Имаше три минути да реши как да действа. Бързо прехвърли наум всичко, което знаеха за Лагергрен. Какво искаше? Какво се опитваше да постигне с идването си тук? Какви бяха възможните сценарии, когато се срещнеха? Той си спомни кемпера. Саурунас. Лагергрен знаеше да прави бомби. По дяволите!

Торкел вдигна слушалката и бързо набра номера на приемната. Вана вдигна веднага.

— Здравей, пак е Торкел. Слушай, мъжът, който ме търси, носи ли чанта?

Мълчание, докато Торкел си представяше как Вана се надвесва през гишето, за да локализира мъжа в просторната зала.

— Не, не виждам чанта — почти прошепна тя.

— Къде е в момента? — поиска да знае Торкел.

— Седи на една от пейките вдясно от входа.

— Добре, благодаря. Идвам веднага.

Той затвори. Нямаше чанта. Това не означаваше задължително, че няма взривно устройство. Можеше да го носи под дрехите, а Торкел нямаше как да кара рецепционистката да ходи да го опипва. Дали да нареди евакуация? Да пусне в действие всичко, с което разполага? Рискът в това беше Лагергрен да не взриви бомбата; ако имаше такава. Или пък да вземе заложници. Или чисто и просто да изчезне в настъпилия хаос.

Били се върна задъхан — не толкова от тичането, а от вълнение.

— На място са и от двете страни. Отиваме ли? — Били подхвърли на Торкел радиостанция. — Използваме канал 4.

Торкел кимна. Реши да почака още малко. При всички случаи щеше да има възможност да бие отбой и да нареди евакуация, ако сметнеше за необходимо. Двамата тръгнаха от кабинета с бърза крачка.

— Докладвай — нареди той кратко, докато двамата с Били тичаха надолу по стълбите.

— На място сме — чу той гласа на Страндберг от пращящата радиостанция. — Виждаме целта.

— Още ли е седнал?

— Да, въобще не помръдва.

— И имаш екип на входа? — попита Торкел, просто за да е сигурен.

— Да.

— При вас съм след три минути — каза и се помъчи да тича още по-бързо.

Усети как дишането и пулсът му се учестиха рязко. Минаха последните стъпала с максимално широки крачки и стигнаха приземния етаж. Торкел се закова на място. Били също спря и го погледна въпросително.

— Какво има?

— Само секунда — отвърна Торкел и зави наляво, встрани от късия коридор, който щеше да ги отведе до бронираните врати и екипа на Страндберг.

Били поклати глава и го последва. След малко разбра накъде се е насочил Торкел. В другия край на сградата се намираше централата на охраната.

Торкел се спря пред безличната бяла врата, извади картата си, въведе личния си код и я отвори. Вътре седяха трима униформени полицаи пред стена, изцяло покрита от монитори, които до един показваха черно-бели картини. Фасадата, околните улици, входа на ареста, служебния паркинг, главния вход, алеята към многоетажния паркинг — всичките необичайно ясни за снимани от охранителни камери. Системата беше нова, инсталирана миналата година. Полицаите в удобните офис столове се завъртяха към посетителите, които нахлуха така вихрено.

— Покажете ми камерата в приемната — нареди Торкел незабавно.

— Коя? Има три — попита един от униформените, докато се протягаше към пулта за управление.

— Всичките — заповяда Торкел.

След няколко секунди мъжът посочи един от мониторите, който беше разделен на четири еднакви квадрата. Три от тях показваха входа. Четвъртият оставаше празен.

— Този тук — посочи Торкел горния ляв квадрат.

Полицаят щракна върху него и той изпълни целия екран.

Видяха самотен мъж, седнал на една от пейките до стъклената врата. Наведен напред, облегнал лакти на коленете си и вперил очи в пода.

— Той ли е? — попита Били, макар да виждаше същото, което и Торкел.

— Трудно е да се каже, не виждам лицето — отвърна Торкел.

— Какво търсите? — обади се полицаят на пулта.

— Дали крие взривно устройство — отговори Торкел и в стаята незабавно настъпи пълна тишина.

Внезапно Лагергрен се размърда. Изправи гръб и се изпъна. Протегна ръце назад към стената и якето на гърдите му се изпъна. Всички в стаята се наведоха към монитора.

— Нищо не стърчи — отбеляза мъжът на пулта, докато Лагергрен сякаш сподавяше прозявка и поглеждаше часовника; огледа залата нетърпеливо.

Торкел усети, че заподозреният няма намерение да чака още дълго. Беше длъжен да поеме риска.

— Благодаря — каза само на полицаите и излезе от стаята заедно с Били.

Втурна се обратно към бронираните врати, Страндберг и екипа му. Забеляза ги. Четирима униформени, Страндберг в средата като че ли даваше на останалите последни наставления, но млъкна, като видя тичащия към него Торкел.

— Готови ли сме? — попита задъхано, като стигна при тях.

Страндберг кимна, пристъпи към него и му подаде бронежилетка.

— Сложи я за всеки случай.

— Благодаря.

— За теб не съм взел — обърна се той към Били.

— Значи оставаш тук — нареди Торкел с тон, който не търпеше възражение, докато навличаше бронежилетката, която му даде Страндберг.

— Наистина ли е Риалити убиеца? — полюбопитства един млад полицай с кръгло детинско лице.

— Така мислим, затова внимавайте — отвърна Торкел и извади оръжието си.

— Влизаме — даде знак Страндберг.

Той се завъртя към вратата, хвърли един последен поглед към останалите, за да провери дали всички са на място, след което я отвори и бързо зави наляво. Останалите го последваха и се разпръснаха с извадени пистолети. Приемната беше, общо взето, празна. Освен мъжа на пейката и рецепционистката, имаше една двойка на скамейка в другия край на помещението и възрастна жена до поставката с брошури вдясно от гишето. Като видя настъпващите полицаи, Вана залегна. Младата двойка се прегърна; и двамата се свиха на кълбо. Жената с брошурите отстъпи заднишком към стената с уплашен писък и вдигнати ръце.

Мъжът на пейката изобщо не помръдна. Просто ги гледаше. Все едно ставащото беше най-естественото нещо на света. Торкел държеше пистолета с две ръце, насочен към пода; направи няколко крачки напред до средата на полукръга от въоръжени колеги.

— Давид Лагергрен? — попита авторитетно.

Мъжът го изгледа, но не отговори.

— Да ти виждаме ръцете! — извика Страндберг отдясно.

Мъжът бавно завъртя глава към Страндберг и после обратно към Торкел, докато бавно вдигаше ръце над главата си.

— Няма нужда да ми се нахвърляте. Дошъл съм да се предам — усмихна се той.

Не се усмихваше на нито една от снимките, които имаха в стаята, и Торкел забеляза, че усмихнат вече не изглежда нито обикновен, нито нормален. Беше зловещ.

Полукръгът от полицаи се стесни около него.

— Изправи се. Никакви резки движения — нареди Страндберг.

Мъжът кимна и стана от пейката.

— Лягай на земята — продължи Страндберг, когато мъжът се изправи.

Все така с вдигнати ръце се плъзна ловко на колене и внимателно се отпусна по лице. Озова се по корем с длани на пода. Двама полицаи се втурнаха към него от двете страни. Другите наблюдаваха Лагергрен с насочени оръжия, готови да стрелят при най-малкото движение.

— Вие ли сте Давид Лагергрен? — попита Торкел отново, този път по-остро.

— Да, разбрах, че ме търсите — отговори Лагергрен вбесяващо спокойно, докато единият полицай го натискаше с коляно в кръста, а другият извиваше изпънатите му ръце към гърба и слагаше белезници около китките му.

Торкел прибра пистолета си в кобура. Полицаите на пода се заеха да претърсват легналия мъж. Когато приключиха, го изправиха на крака. Торкел пристъпи към него.

— Какво искате? — попита.

— Да се предам — отвърна Лагергрен. — Нали ме издирвате? Или съм сбъркал? — добави.

Пак се усмихна.

Този път не изглеждаше просто зловещо.

Изглеждаше като човек, който все така държи всичко под контрол.

 

 

Давид Лагергрен седеше зад масата в голата стая за разпити, която изглеждаше точно както си я беше представял. Проста дървена маса, празна, с изключение на някакво записващо устройство в единия край до светлосивата стена. Четири стола, прозорец със затъмнено стъкло, без пердета, три луминесцентни лампи на тавана. Голи стени освен едната, на която имаше голямо огледало. Давид беше почти сигурен, че това е истинско еднопосочно огледало, каквото беше виждал в безброй американски криминалета. Картинката се допълваше от униформения полицай, който стърчеше до вратата и го наблюдаваше.

Никога досега не се беше явявал на разпит.

Изобщо никога не си беше имал вземане-даване с полицията, освен по някоя и друга рутинна проверка на пътя за алкохол в кръвта и валидна шофьорска книжка.

Липсата на предишни прегрешения щеше да привлече вниманието на вестниците, той не се съмняваше в това. Щеше да засили позициите му. Щеше да накара повече хора да се вслушат в думите му.

Той не беше престъпник. Това беше важно. Знаеше как реагираше самият той, когато четеше за хора, станали жертва на разни ужасии — простреляни, намушкани, пребити, или пострадали по друг начин.

„Жертвата е стар познайник на полицията.“

Съчувствието и състраданието незабавно изчезваха. Прокрадваше се усещане, че жертвата си го е заслужавала. Възмездие, помисляше си човек. Криминалното поведение биваше наказано.

С него щеше да е друго.

Високообразован, работлив, неосъждан.

Човек, на когото можеш да съчувстваш.

Дори когато е заподозрян в престъпление.

Вратата се отвори и в стаята влязоха двама души.

Единият, мъжът, му беше познат. Същият, който дойде в приемната. Явно шефът. Не беше виждал преди жената с него. Млада, трийсет и пет, може би и по-малко, но изглеждаше уморена и нещастна, което вероятно добавяше няколко години към реалната й възраст. Носеше под мишница дебела папка, която сигурно се отнасяше за него. Униформеният полицай се оттегли.

— Здравейте, Торкел Хьоглунд, това е Ваня Литнер — представи ги шефът, след като вратата се затвори, и кимна към младата жена.

Съвсем ненужно — в стаята нямаше друг, който би могъл да е Ваня Литнер.

Давид им се усмихна.

Седнаха срещу него. Ваня остави папката на масата, а Торкел се протегна към магнетофона в другия край. Съобщи днешната дата, имената на присъстващите и помоли Лагергрен да потвърди, че е отказал юридическа помощ при разпита.

Давид кимна.

— Моля, отговаряйте на глас. Заради записа — заръча му Торкел. — Отказахте ли юридическа помощ?

Давид се приведе леко на една страна, по-близо до магнетофона.

— Да.

— Няма нужда да се навеждате, той записва всеки звук в стаята, говорете спокойно.

Давид пак кимна и погледна Ваня, която отваряше папката. Той мерна снимки, карти, доклади и документи, докато тя бързо разлистваше материалите и като че ли ги подреждаше на по-малки купчини, като отделяше някои настрана, докато образува малко, но дебело ветрило. Изглежда, погледът й се спря върху някаква снимка и тя я постави пред него. Давид я погледна. Патрисия Андрен. Сякаш бе минала цяла вечност, откакто й се обади да я помоли за интервю.

Така се беше зарадвала.

Изглеждаше много приятно момиче. Жизнерадостно и позитивно. Станало по-силно след всичко преживяно. Твърдо решено да се опита да помага на други, попаднали в подобна ситуация като неговата с годеника грубиян, и да осигури добър живот на сина си.

— Да започнем с нея? — предложи Ваня и побутна снимката към него.

Той откъсна очи от Патрисия и я погледна.

— Знаете ли коя е тя? — попита Ваня и кимна към снимката на масата.

Давид продължаваше да мълчи. Ваня потропа няколко пъти с показалец върху снимката, все едно той не е разбрал за какво му говори.

— Ще разговарям единствено със Себастиан Бергман — заяви той с ясен глас.

— Той вече не работи тук — намеси се Торкел сухо.

— Знаете ли коя е тя? — повтори Ваня и пак заби пръст в снимката.

— Ще разговарям единствено със Себастиан Бергман.

Той забеляза колко се подразни жената от думите му. Погледът й направо пламна. Торкел също беше ядосан, предположи той, но го криеше по-добре.

— Няма да стане — изфуча Ваня. — Ще говорите с нас.

— Не, ще разговарям единствено със Себастиан Бергман.

Торкел помисли малко, накрая протегна ръка и спря записа. После остана на място, загледан в празното пространство, след което се обърна към колежката си с дълбока въздишка:

— Да спрем за минутка…

Ваня се изправи, без да продума, и тръгна навъсено към вратата.

— Веднага се връщаме — подхвърли Торкел на излизане.

След няколко секунди униформеният полицай се появи и пак застана до вратата.

Давид отново се опита да му се усмихне.

И отново не получи отговор.

 

 

Когато Торкел излезе от стаята за разпити, Ваня стоеше облегната на стената в коридора, скръстила ръце на гърдите си. Той почака униформеният да ги остави насаме, преди да отиде при нея. Удържа порива да сложи ръка на рамото й, защото усещаше, че тя ще го отблъсне.

— Знам какво ще кажеш — изпревари го тя.

Вероятно беше права.

— Трябва да го накараме да говори — започна Торкел.

— Не се постарахме много.

— Мислиш ли, че ще отстъпи?

Ваня не отговори веднага. Скръсти ръце още по-силно и заскърца със зъби. Не, Давид Лагергрен нямаше да отстъпи, в това беше сигурна. Нищо в психологическия му портрет не сочеше към това. Себастиан Бергман го предизвика, обиди го, унизи го, какво ли не. Съвсем естествено беше Лагергрен да иска да говори само с него.

Отново да премери сили с него.

Отново да надделее.

Ако отговореше с да на въпроса на Торкел, той щеше да знае, че лъже.

Но тя не можеше да преглътне истината. Торкел би го приел за картбланш да върне Себастиан на работа. Ако отговореше с не, щеше да му го позволи.

— Не знам — продума.

Не искаше да му помага да вземе това решение, което дълбоко в себе си знаеше, че той е длъжен да вземе.

— Трябва да повикам Себастиан — каза той меко и този път сложи ръка на рамото й; тя не се отдръпна. — Нямам друг избор, Ваня.

Тя кимна резервирано. Беше прав. Вътре ги чакаше сериен убиец. Най-ужасният, на когото се бяха натъквали. Който на всичко отгоре беше съумял да предаде посланието си, дори да си спечели неколцина объркани поддръжници. Торкел беше длъжен да реши този проблем. Да извърви целия път до осъдителната присъда. Нямаше място за грешка. Нямаше място за лични отношения.

Тя го разбираше.

Той наистина нямаше друг избор.

— Но аз имам — заяви тя и го погледна сериозно в очите, след което изправи гръб и се отдалечи по коридора.

— Ваня… — чу се зад гърба й гласът му, но не и приближаващи стъпки; тя разбра, че той няма да се опита да я догони. — Ваня, не си отивай. Поне остани да поговорим.

Тя поклати глава. Ако останеше, той щеше да успее да я разубеди.

Затова продължи право напред.