Андерс Руслунд, Бьорг Хелстрьом
3 минути (9)

Още четири месеца по-късно

Утро. Мъгла. Доста топло и влажно. Пийт Хофман съблече якето, което току-що беше облякъл, и прокара пръсти през косата, която току-що беше сресал. Беше нервен. Времето, прекарано в затвора, в онази друга реалност, прави това с хората.

Разстоянието между централната станция на охраната и огромната порта на затвора беше петнайсет не повече от двайсет метра, но все едно беше хиляда километра. Между онези стени всичко беше свързано с времето — спряло време, да забравиш времето, а навън трябваше да внимаваш с времето и да го цениш. Зад решетките трябваше да преглътнеш копнежа си, да кротуваш, а навън всички бяха в движение. Той беше обяснил на Зофия, че не иска тя да идва тук е момчетата, нито веднъж, докато излежаваше присъдата, нито днес, когато го освобождаваха. Пийт искаше да изчака да ги види отново, да ги прегърне и заживее с тях, когато всичките бъдат в дома си в Енскеде. Искаше да бъде сам през този час и нещо — в това пътуване от една реалност в друга, между затворничеството и свободата — да бъде без тях, за да стане един от тях.

Седемнайсет метра. Той преброи крачките до портата. До Еверт Гренс, който стоеше там и чакаше от другата страна.

— Добре дошъл отново.

— Благодаря.

— Как си?

— Едва ли искаш да знаеш. Не те интересува. И в това няма нищо лошо. Защото и на мен не ми пука как си. Ти искаш да знаеш, Гренс, дали сме си прекарали готино в нашето отделение, аз и бившите ти шефове. Те много се изненадаха, когато ме видяха все още жив. Имахме много възможности да общуваме.

Те тръгнаха рамо до рамо към служебната кола на Гренс, която беше взел специално за този ден, една от онези черните, дискретните. Не беше обикновен затворнически транспорт.

— Да. Точно това исках да знам.

Пийт Хофман сложи на задната седалка найлоновия плик, който съдържаше малкото му лични принадлежности, и потеглиха от паркинга на затвора към главния път. Високите стени с ограда от бодлива тел от двете страни постепенно се скриха от поглед в огледалото за обратно виждане, смалиха се в миналото, което Пийт оставяше зад гърба си. Този път завинаги. Никога повече нямаше да бъде затварян, използван и оплетен в лъжи и още повече лъжи. Дърветата, покрай които минаваха, бяха реални, както и предградието и всичките онези хора, които постоянно бяха в движение. Той скоро щеше да пристъпи в тази реалност и да заживее в нея.

Не разговаряха много. Нямаха нищо общо помежду си, не споделяха нищо, което принадлежеше на бъдещето, и нямаха намерение пътищата им отново да се пресичат. Едно последно пътуване до крайната дестинация на продължило три години пътешествие, и беше важно да го завършат заедно, само това, нищо повече.

Пийт почувства лекота в стомаха си, докато минаваха през Стокхолм. Много пъти беше насочвал мислите си в тази посока, за да може да издържи, да намери опорни точки с родния си град сред джунглата със заложници и кухни за кокаин, на пазари с деца наемни убийци, в морги, които продаваха места за непознати трупове, които да бъдат нарязани парче по парче.

Малко по-нататък на юг „Слюсен“ се превърна в площад „Гулмаршплан“, после в „Нинасвеген“. И Гренс, изглежда, знаеше накъде се е отправил. Той зави в тясна улица, мина покрай цветарски магазин и навлезе в предградие на средната класа, пълно с малки къщи. Тук бяха живели семейство Хофман някога. Тук живееха и сега.

Той се разплака тихо, когато видя покрива, градината, велосипедите на Расмус и Хюго, футболните врати и малката дупка в живия плет, през която те се провираха, за да спестят няколко секунди, докато отиват при децата на съседите.

Следователят спря пред обикновената порта, която беше открехната и ръждясала през последните няколко години. Пийт Хофман слезе, заобиколи колата и протегна ръка през смъкнатото стъкло.

— Благодаря. За всичко.

— Грижи се за хората, които те чакат тук вътре. Отсега-нататък не прави нищо, което да изложи на опасност тях или теб. Всеки ден, Хофман. Спазвай закона. Ден след ден. Никога повече няма да се срещнем.

Дебелата ръка го пусна и посочи към багажника.

— Куфарът ти. Отзад е. Стоя в кабинета ми между кадифения диван и дрешника с униформите ми. И не надникнах вътре нито веднъж.

Еверт Гренс и Пийт Хофман се усмихнаха.

— Нямаше да има значение, старши инспектор. Съдържанието не е ценно.

Той стоя пред ръждясалата порта, докато полицейската кола без опознавателни знаци се скри от погледа му, а след това се взря през прозорците на къщата и може би видя някого в кухнята. Или беше само сянката на ябълковото дърво, която танцуваше по стъклото.

С куфара в ръка Пийт бавно се приближи до обикновената външна врата, на която имаше метална табелка с гравирано името им — Хофман. Той повдигна и спусна няколко пъти куфара във въздуха. Тежеше не повече от седем-осем килограма, но Пийт знаеше, че много по-ценният материал, от който е направен самият куфар, тежи точно три килограма.

Новото им начало.

След два дни, когато децата отидеха на училище с раници на гърба и изпълнени с трепетно очакване крачки, и след като Зофия се отправеше към нейното училище, където щеше да работи като заместничка на учителката по испански, той щеше да занесе празния куфар в мазето и да обработи кафявата кожа, която Карлос от Кали беше направил без мирис. Използвайки етер, перманганат, сярна киселина и още няколко други химични вещества в пластмасови бидони, Пийт щеше да съживи дрогата, да получи гъста паста от кожата, да я загрее до трийсет и седем градуса, да я сложи върху поднос и да я остави да изсъхне.

Най-чистият кокаин, който познаваше светът.

След това трите килограма щяха да бъдат разредени до девет килограма. Такова беше качеството на кокаина, което Хофман продаваше навремето в Стокхолм и печелеше много добре. Девет килограма по седемдесет и пет евро за един грам. Повече от шест милиона шведски крони.

Пийт Хофман отвори външната врата и чу гласовете им.

Беше си у дома.