Андерс Руслунд, Бьорг Хелстрьом
3 минути (7)

На другия ден

По-късно от обикновено. Но чувството беше същото.

Еверт Гренс рядко беше толкова спокоен. Все още го измъчваше онази ужасяваща тревожност и въпреки шейсет и трите си години, не можеше да намери начин да избяга от нея. Но на път към Ани, да празнуват техния ден, тялото му омекна и се сгря, сякаш никога вече нямаше да се изправи пред страха, гнева или самотата.

Не беше мигнал цяла нощ. Но и не беше необходимо, защото го изпълваха топлина и нежност. И дори да се беше опитал да заспи, нямаше да стане по други причини — още не можеше да се справи с часовата разлика, беше превключил на колумбийско време, когато трябваше да премине на шведско време, и това очевидно беше твърде голямо приспособяване за човек, който е свикнал с навиците си и се е вкопчил в рутината, за да не се изгуби.

Сутринта той излезе от търга за вино с найлонов плик в ръката и тръгна по пристанище Вертахамнен, което беше спокойно като него и безлюдно. Беше един от онези дни, когато хората не отиваха никъде. Хладилната чанта вече беше до него на предната седалка и този път Гренс веднага сложи бутилките в нея, завърза я с предпазния колан и го пристегна здраво в случай на неочаквано разтърсване или сблъсък.

И, разбира се, избра друг маршрут. Не през Йостермалм или града както преди няколко седмици. Сега напусна района на пристанището и подкара през новия тунел „Северна връзка“, прави пътища и далеч от местата, където обикаляха повечето таксита.

Задължителният сутрешен разговор с назначен от съда терапевт, специалист по зависими от алкохола и наркотиците. Гренс беше настоял сеансът да приключи преди девет, защото имаше по-важна работа. Разговорът доказа, че старши инспектор Еверт Гренс определено има лоши страни, но никоя от тях не е свързана с консумация на алкохол. Само след няколко минути диалог терапевтът заяви, че на таксиметровите шофьори и на главния прокурор им липсва компетентността да го преценят — че Гренс е човек, който рядко употребява алкохол, който не се интересува от опиянението и че двете бутилки скъпо вино, които сега стояха на предната седалка до него, са горе-долу количеството, което изпива на година.

Отвратителен задник.

Тези бяха думите, с които Гренс описваше главния градски прокурор отначало и след необичайно кратко разследване — два часа — той не видя нищо, което да противоречи на това определение. Предварителното разследване беше приключено поради липса на доказателства. Еверт Гренс не си падаше много по вътрешните разследвания, защото идваха още задници да слухтят и да си пъхат носа навсякъде, но предложи на Огестам — като благодарност за вчерашното съдействие — да избере между това или лично извинение. Копелето застана в кабинета на Гренс до окъсания кадифен диван и разклатената маса за кафе, докато Сиван пееше „Всеки е глупак за някого“, и протегна изпотената си, отпусната ръка.

„Рослагстул“, „Нортюл“ и после магистралата Е в северна посока.

Хладилна чанта с две бутилки „Мулен Туше“ от 1982 година, които беше купил още по-скъпо отпреди в битка за наддаване между три страни — същият костюмар като предишния път и жена с широкопола червена шапка. Гренс провери предпазния колан, подръпна го няколко пъти, за да е сигурен, и после докосна купата с двете пресни, златисти праскови, която беше сложил на пода пред седалката.

Вино. И праскови. И гордата сервитьорка в къща за гости в Долината на Лоара, която им ги поднесе в първия ден, когато вече имаха еднакво фамилно име, и настоя за фламбирани праскови за десерт, за да засилят аромата. Тя беше говорила надълго и нашироко за виното и лозето, от което всяка година от началото на деветнайсети век добавяли по няколко касети в избите и как едно столетие по-късно изкопали още повече изби, за да складират десет хиляди бутилки да зреят. До Втората световна война. Тогава зазидали сводовете. И виното останало там недокоснато, докато през седемдесетте години на двайсетия век подземията отново били отворени. Гренс вероятно щеше да може да взима по две бутилки всяка година и да ги носи на Ани до края на живота си.

В онези първи години те бяха вдигали наздравици точно с това вино, точно в определен ден, в ресторант в Стария град или у дома, в апартамента им на „Свеавеген“. Стъклените чаши в социалния дом изобщо не бяха толкова хубави, съвсем обикновени чаши за сок, но вкусът на виното беше същият. През последните години той ходеше на Северното гробище и вървеше между надгробните плочи към по-новата част със семпли дървени кръстове, парцел 19 В, гроб 603.

Ани Гренс.

Това беше всичко, което бе поръчал да гравират на малката метална плочка. Редица пирен и зад нея едно по-високо растение с кичести розови цветове, което едва ли можеше да се нарече красиво, но Гренс го беше засадил там заради името — любовно биле. Той взе лейка от поставката наблизо, напълни я с вода до половината и започна да полива. Внимаваше да не разплиска нито една капка върху розовия храст до кръста, мястото, където падаше най-малко сянка от околните дървета. Цветето беше часовникът му за алкохол. Гренс напълни две чаши и първо отпи от неговата, а после изля нейното вино върху розите, като се погрижи да намокри няколко венчелистчета, които веднага клюмнаха. След два часа отново щяха да се изправят. И когато това станеше, той щеше да знае, че нивото на алкохол в кръвта му е достатъчно ниско, за да може да шофира.

Еверт Гренс се приближи до пейка покрай асфалтираната пътека, хвана я и я премести на тревата пред кръста на Ани. Седна и пейката леко се огъна в средата от тежестта му.

Тишината и спокойствието на гробище. Толкова дълго се беше страхувал от тях. Но се беше научил да ги харесва и да разчита на тях.

Той отвори бутилките, по една за всеки.

Тази година празнуваше по-късно, но това нямаше да се повтори.

Първите капки и Еверт си спомни точно как изглеждаше Ани, когато за пръв път отпи от виното, как се смееше, хвана ръката му, придърпа го към себе си, целуна го и прошепна, че никога няма да се разделят.