Андерс Руслунд, Бьорг Хелстрьом
3 минути (8)

Четири месеца по-късно

Той не можеше да разбере защо беше избрал този път, да върви по Пенсилвания Авеню, пресечка след пресечка в продължение на повече от час с официални черни обувки и дебел костюм, с дразнещо болезнени пети и хълбоци, които пронизваше болка всеки път, когато стъпеше на тротоара. На половин крачка пред него вървеше нов телохранител, а на половин крачка зад него — още един. Тимъти Д. Краус не знаеше имената им, защото ги сменяха редовно. Ако опознаеш някого по-добре, тогава се обвързваш емоционално и трябва да отидеш на погребението му, а той не беше ходил на гроба на Робъртс. Само го беше видял как се превръща в пепел пред очите му.

Краус пристигна.

Оградата. Портата. Моравата. Фонтанът. И последната дъговидна ивица асфалт пред официалния вход на Белия дом.

Беше прекарал сутринта в АГР, след това обяд в Камарата на представителите, нормален ден. Досега. Избягваше да идва тук на срещите и съвещанията, на които го канеха веднъж седмично. Вече не искаше да знае кой е убит и как.

Четири месеца на свобода. Затова беше дошъл. Време беше.

Краус кимна и поздрави пазачите от Тайните служби, които отвориха вратата на Белия дом. Не му поискаха документи за самоличност, нито го претърсиха. Въпреки че той беше един от най-влиятелните политици в страната, малцина извън сферата на властта познаваха лицето му или се интересуваха от него, но отвличането промени това. Сега Тимъти Д. Краус беше знаменитост, човек, когото всички познаваха.

— Вие останете тук.

Той изчака, докато телохранителите му, не съвсем убедени дали постъпват правилно, го оставиха и седнаха на обикновените столове до входа. Краус продължи сам по коридор след коридор.

В деня след спасяването му и пресконференцията, гледана в целия свят, му бяха препоръчали да се срещне с екипа от експерти по травми на Камарата на представителите. Той обаче отказа, не искаше да се разкрива там, и потърси частен терапевт — онзи, с когото се беше срещал във връзка с лечението на Лиз и който бе помогнал на родителите й в скръбта. Емоционални спомени. Върху това бяха работили и Краус преживя същински ад, когато трябваше да съживява чувствата, които изпита, когато видя, че трийсет и девет души умряха заради него. Когато отново преживя транспортирането му до джунглата на платформата на камион, без да има представа къде го карат и защо. Фалшивата екзекуция. Заключването в клетката. Мъченията. Превръщането му в животно, покрито с дрипи и изцапано с кал.

Терапевтът прецени, че ще са му необходими най-малко една-две години, за да може да се справи с чувствата и мислите си, както му каза и преди, в случая с Лиз. Но не стана така. Само след четири месеца вече не изпитваше тревожност. Вече не се безпокоеше по същия начин и знаеше защо — човек, загубил единственото си дете, няма какво повече да губи. Негодниците мислеха, че са го пречупили и може би биха го направили преди това, но не и сега. Те така и не се доближиха до страха, който вече го беше напуснал.

Затворена врата. Краус почука, отвори я и влезе.

Всичко изглеждаше така, както беше, когато беше идвал тук на съвещание в деня, преди да замине за Колумбия.

Небесносин килим, морскосини тапети. Огледало с позлатена рамка, полилей със свещи, които никога не бяха запалвани. Вицепрезидентката Елена Томпсън зад дъбовото си бюро, с русата си коса, вдигната на кок и очила с червени рамки, окачени на връв на врата й. Другите обаче не бяха тук предишния път. Началникът на Генералния щаб Лориъл Пери, Марк Ийв от ЦРУ и Уилям Райли от ФБР. Бяха се сбутали на бялото канапе, заобиколени от пухкави възглавници.

— Седни.

Синьото кресло, там трябваше да седне. Близо до камината, където мислеха, че може би е по-топло и по-безопасно за човек като него, когото смятаха за крехък.

Окончателната война срещу наркотиците. Списъци с набелязани терористи за убиване. Колумбия. Краус избягваше не само съвещанията тук, но и разговорите с журналисти, колеги и дори с роднините си. Също както след като умря Лиз. Не разбираше какво го правеше, и тогава, и сега. Може би се нуждаеше от повече време. Може би беше човек, който превръща чувствата си в мисли и никога не им позволява да напуснат главата му и да отидат в гърдите му. Или може би това беше начинът му да оцелява.

На старинната маса между тях имаше голяма купчина документи, а най-отгоре, като корицата на романа, който скоро щяха да си четат един на друг, бяха сложени илюстрации на тринайсет карти за игра, на всяка от които имаше снимка, а отдолу — име и прякор.

Началникът на Генералния щаб Пери се приведе напред и придърпа купчината към себе си. Явно беше негова.

— Асото купа.

Пери отмести илюстрацията и взе следващия документ. Черно-бяла снимка. На мъртвец. Обесен на примка. Краус се хвана за облегалката на стола за подкрепа. Вече не беше сигурен дали постъпи правилно, като дойде тук.

— Асо купа. Луис Алберто Торес, наричан още Хакоб Майо. Засечен в пристанищния град Буенавентура. И също като при залавянето на Саддам Хюсеин, Асото пика по време на операция „Иракска свобода“, ние преценихме, че съдебният процес и публичното обесване с обилен поток от информация, ще гарантират най-голяма обществена подкрепа.

Краус се втренчи в ужасяващата фотография. Не можеше да отмести очи от черната качулка, която изглеждаше много неудобна. И се запита дали качулката е заради Торес, или за да предпази онези, които гледат.

— По време на процеса той беше затворен в Кемп Джъстис, който ти, Тим, познаваш добре. Човекът, когото изпратихме там, Джонатан Удс от посолството, описа как, цитирам, командирът на ПРК беше заведен до бесилката, капак в земята, ограден с червени релси, докато разговаряше за незначителни неща с маскираните палачи. След това, пак цитирам, около врата му сложиха мека кърпа, а върху нея завързаха и стегнаха примката, и вдигнаха капака в земята. В заключение Удс пише в доклада си, че бившият командир срещна смъртта си и чух, че вратът му се пречупи.

Началникът на Генералния щаб Лориъл Пери държеше червен маркер в десния джоб на сакото си. Извади го, задраска с кръст снимката на Асото купа и после сложи на масата следващия документ. Друга снимка. Ронлива купчина черни въглени, останките на човек върху изцапаната със сажди бетонна основа на изгоряла сграда.

— Попът купа. Хуан Маурисио Рамос, с прякор Ел Медико. Използвахме дрон. Изстрелян от американския самолетоносач „Либърти“, разположен в Тихия океан, на осем мили от западния бряг на Колумбия. Мишената — сграда близо до Хамунди, южно от Кали. Елиминирахме цялото семейство едновременно.

Червеният маркер задраска лицето на Попа купа. Пери показа друга снимка. Голям кратер в земята.

— Дамата купа. Каталина Херадор Сиера, с прякор Мона Лиза. Убита със специално изработена хибридна ракета. Изстреляна от американския самолетоносач „Дуайт Д. Айзенхауер“, разположен в Карибско море, на двайсет и две мили северно от колумбийското крайбрежие. Мишената — имот в село Ла Кучия, западно от Меделин. Двойно попадение, на което ще се върна след малко.

Лицето на Дамата купа беше изцапано с червено. И след това — друга снимка. Изгоряла кола. Засипана с черни сажди. В единия ъгъл на фотографията, все още на шофьорското място, се виждаха останките на човек. Погледът на Краус се прикова за втори път — в нещо, което той осъзна, че сигурно е човешка глава. Толкова малка. Като на новородено бебе. Съсухрена. Краус знаеше, че горещината е способна на такова нещо.

— Валето купа. Джони Санчес, с прякор Ел Местисо. Бомба. Избухнала една сутрин, когато превъртял ключа на стартера на своя мерцедес джи-ваген пред бордея, на който бил собственик. Техническият анализ показа майсторска изработка — обикновена аларма за кола, с добавени експлозиви, винтови гайки и пластичен експлозив. Всъщност информацията ни беше подадена от бившата шефка на АБН Сю Мастърсън, последното, което направи тя за нас, каза ни часа и мястото, къде и кога да го намерим. И най-хубавото от всичко е, че не се наложи ние да поставим експлозивите! Според Мастърсън, било е вътрешен конфликт между двама бунтовници.

Пери го задраска с две кръстосани червени линии.

— Насилствена смърт за човек, упражняващ насилие.

Краус вече не се държеше за стола за подкрепа. Беше се навел, първо над снимката на смалилата се глава, а после над лицето на картата за игра.

— Може ли да я видя?

Пери му даде снимката на изгорялата кола.

— Не тази. Онази, която задраска.

Лице.

Беше го виждал и преди.

Чрез сателит, когато този човек екзекутира и зарови четирима войници. И на живо, когато той влезе в клетка, за да изтезава.

— Ел Местисо. Нали така го наричат?

— Тим, какво има?

Без да съзнава, Краус беше станал, беше пламнал и се бе зачервил от челото до врата и се беше разтреперил.

Той.

— Тим?

Той беше.

— Хей, Тим… добре ли си?

Онзи, който се усмихваше, докато ме съсипваше.

— Тим?

— Продължавай.

Вицепрезидентката хвана ръката му и я стисна.

— Но, Тим, знам ли, ти трепериш и се потиш и дишането ти е…

Краус отмести ръката й, потрепервайки от нежелания физически контакт.

— Продължавай. Веднага.

Всички го видяха. За момент Краус беше някъде другаде, недосегаем за общуване. Никой от тях обаче не знаеше, нито се досети къде. Те се спогледаха, търсейки отговори, които никога нямаше да получат.

— Тим?

Краус избърса врата и челото си с ръкава на бялата си риза и съсредоточи дишането си върху тревожността си, докато си пое дъх чак до стомаха и го принуди да остане там.

След това отново седна и престана да трепери, поне външно.

— Добре тогава, Тим… продължаваме.

Началникът на Генералния щаб продължи да изважда документи и снимки от купчината и нареди четири по-малко купчини върху старинната маса за кафе.

— Останките от Десетката купа — другата мишена в двойната ни атака.

Първата снимка показваше кратер. Или поне на това приличаше. Черна дупка в земята.

— Също като Дамата купа, въпреки че остана малко, напълно сме убедени, че сме премахнали правилния човек. Извлякохме малко ДНК. Намерихме бедрена кост, която е идеална, почти непокътната. Може да я видите тук.

Втората снимка беше на машина за раздробяване на кости в лаборатория по криминалистика в Лангли. Краус разбра това, без да се наложи да му го обясняват. На третата снимка част от бедрената кост беше натрошена на парчета с обикновен чук, а на четвъртата беше сложена във въртяща се трошачка, пълна с течен азот. Двайсет минути въртене и костта се превърна в прах, готов за извличане на ДНК.

— Червеният кръст върху Десетката купа и имаме кент флош роял.

Пери се усмихна, събра четирите фотографии и ги подреди в правилната последователност. След това взе следващите две от купчината.

— Деветката купа. Осмицата купа. Външното и вътрешното ни разузнаване предстои да ги открие.

Друга снимка, друго изображение. Бърз поглед към всички. Сякаш началникът на Генералния щаб се тревожеше и се опитваше да го прикрие.

— Седмицата купа.

На масата имаше една-единствена снимка.

Голо тяло върху маса за аутопсии. Положено по гръб. Сивкава кожа и гердан от синини на врата.

— Трупът беше оставен в американското посолство в Богота. В багажник на кола. Смърт от удушаване.

Маркер и червен кръст. Пери обърна снимката и взе следващата, когато Краус го прекъсна:

— Какво каза? В багажника на кола? Смърт от удушаване?

— Да.

— Защо го удушаваме и го слагаме в багажник на кола?

— Не сме го направили ние. Той вече е бил мъртъв.

Краус протегна ръка, взе снимката и дълго гледа сивата кожа върху металната плоскост.

— В такъв случай… откъде знаем, че той е правилният човек?

— Отговаря на описанието. Ръст, тегло, телосложение, увреждане на кости и отличителни белези.

Краус трябваше да пусне снимката и да позволи на Пери да продължи с прегледа си на списъка с терористи за убиване, за да може всеки да отиде навреме на следващото съвещание.

Но мъжът, който лежеше там. Сивкав, безжизнен и вкочанен. Не искаше да напусне ръката му.

— ДНК?

Краус имаше чувството, че… хората около него бързат да приключат с този въпрос.

— Не.

— Пръстови отпечатъци? Като другите?

— Съжалявам.

Дотогава Уилям Райли, директорът на ФБР, мълчеше. Сега той събори две пухкави възглавници, когато нетърпеливо размаха ръце между лицата и масата за кафе.

— Няма съвпадение. Въпреки най-голямата база данни с ДНК в света. Девет милиона профила, но само заподозрени в криминални разследвания. Както вече съм казвал, трябва да имаме пръстовите отпечатъци на всички.

— Обществото все още не е готово за това. Мисля, че се нарича почтеност.

— Почтеност, Пери? Защо престъпниците трябва да имат правото на неприкосновеност на личния живот?

Началникът на Генералния щаб не отговори. Това не беше въпрос, въпреки начина, по който го формулира директорът на ФБР. Той се обърна към Краус и посочи човека върху количката за аутопсии:

— Ел Суеко. Прякорът му се основава на произхода и външния вид, както често е случаят в Колумбия. Ел Индио, Ел Местисо, Ел Негро… на етническа основа и раса. Предположихме, че Ел Суеко се вмества в тази схема и затова поискахме информация от полицията в Северна Европа, Австралия, Нова Зеландия, Канада, Южна Африка и вероятно още някъде. Няма попадения.

— Дания. Това е добър пример, Пери. Те съхраняват кръв от всяко новородено бебе, за да бъде изследвана за заболявания. И я използват, за да я сравняват с кръвта на заподозрени в криминални разследвания. Щом те могат, защо да не можем и ние?

И това не беше въпрос. И директорът на ФБР не получи отговор, а Пери показа, че говори на Краус.

— Когато става дума за Седмицата купа, използвахме всички възможни средства въз основа на информацията, с която разполагахме. Криминалистите и съдебните лекари смятат, че има достатъчно косвени доказателства за положително идентифициране.

Също като Райли, и Марк Ийв, директорът на ЦРУ, мълчеше дотогава и само наблюдаваше и слушаше. Сега се пресегна към масата, събра четирите изображения на Седмицата купа и ги сложи в купчината фотографии, които вече бяха разгледали.

— Време е да продължим по-нататък.

Той грабна червения маркер от ръката на Пери и задраска за втори път илюстрацията на Седмицата купа. Линиите станаха по-дебели.

— Пери?

Началникът на Генералния щаб не го направи, не продължи, не веднага.

— Време е да продължим сега, Пери.

Пери сякаш размисляше и променяше решението си. Внезапното бързане накара Краус, почетният гост, да се зачуди. Пери ги погледна в очите един по един — Марк Ийв, Уилям Райли, вицепрезидентката Томпсън. И взе документите, които директорът на ЦРУ толкова нетърпеливо беше събрал, и червения маркер.

— Заради всички заинтересувани страни трябва да споделим информацията.

— Мъртъв престъпник без гражданство…

Вицепрезидентката направи същото като началника на Генералния щаб и демонстративно се вгледа в три чифта други очи.

— Това не е ли достатъчно, Лориъл?

— Определено дължим на Тим предишната информация, която ни е известна.

— Предишна?

Краус вече не трепереше. Но все още беше зачервен.

— За какво говорите? За какво говорите всички?

На пода до краката на Пери по време на цялото съвещание имаше голяма черна папка. Сега той се наведе, взе я, отвори я и сложи още документи пред председателя на Камарата на представителите. Краус, който седеше срещу него, се опита да види и да прочете какво пише там, но беше твърде далеч и шрифтът беше твърде дребен. Пери го погледна и тихо заговори:

— Тук и само в тази стая ние първоначално се отнесохме със Седмицата купа малко… некоректно.

— Некоректно?

— Седмицата купа се оказа… ами, внедрен и информатор.

— Внедрен?

— Едно от цивилните лица на Сю Мастърсън с криминално досие. Беше включен в списъка с най-издирваните престъпници въз основа на фалшива информация, за да се придаде достоверност на работата му под прикритие и да се повиши статутът му в групировката, в която се внедряваше. Обичайната стратегия в такива случаи. Но никой извън Агенцията за борба с наркотиците не беше информиран! По времето, когато планирахме Окончателната война срещу наркотици в отговор на атаката, използвахме списъка с най-издирваните престъпници и оповестихме плановете си на целия проклет свят… ами, вече беше твърде късно да отстъпим.

Председателят Тимъти Д. Краус беше станал, зачервен и разтреперан, сякаш отново виждаше онзи да влиза в клетката му. Само човек, който е бил в клетка и принуден да срещне мъчителите си там, може да разбере това треперене. До този момент обаче всичко беше за него, за пораженията върху него. Той все още не беше сигурен за какво говори началникът на Генералния щаб, но тялото му го чувстваше — ставаше дума за някой друг, който беше пострадал и когото Краус не беше защитил, отново.

— Коя групировка?

— Какво…

— В коя шибана групировка се е внедрил?

— ПРК.

— ПРК? Внедрил се е там… от наше име?

— Да.

Краус вече не стоеше на едно място, а обикаляше морскосинята стая. Крачеше между дъбовото бюро и камината и обратно.

— Тогава искате да кажете, че… сме убили един от нашите?

— Не сме го убили ние. Решихме да го задържим в списъка за убиване.

— Ако съм разбрал правилно, снимките, които току-що ми показахте, които тълкувам като аутопсия, и това, което ми казвате сега… той е мъртъв?

— Той беше в списъка с терористи, набелязани за убиване. Само това направихме.

Краус не изкрещя, нито прошепна. Застана до камината и до месинговата кофа за дърва, пълна с брезови цепеници, и зачака. Нещо, каквото и да е, което да почувства реално в този измислен свят.

— Тим, не можехме да отстъпим и да оттеглим името му. Вече бяхме оповестили намеренията си и не можехме да си позволим да загубим сътрудничеството на света. Една-единствена грешка в списъка би подронила подкрепата за цялата операция. Разбираш това, Тим! Такъв е светът, в който живеем! Така се правят нещата! Ние, които седим тук сега, единодушно решихме да пожертваме един човек, за да спасим много, много други.

Не.

Не се появи нищо реално.

Защото в реалния свят хората не седяха в клетки и не ги жертваха.

— Кой беше той?

— Не знаем.

— Не знаем?

— Това е нещо обичайно в случаите е информатори. Знаем, че не е бил американец, имал е криминално досие, прекарал е две години и половина, внедрявайки се сред бунтовниците от ПРК, и че редовно е доставял информация на АБН.

— Каква информация?

Марк Ийв вече не беше нетърпелив, а раздразнен и язвителен:

— Време е да продължим по-нататък, сега.

— Тогава той всъщност е работил за мен? Умрял е заради мен? Вижте, аз ядох храна от купа, сложена върху шибаната кална земя. Имам правото да знам!

Началникът на Генералния щаб стана.

— Почакайте. И двамата.

Той излезе от стаята, но се върна, преди голямата стрелка на позлатения часовник на стената, който тиктакаше твърде силно, да има време да направи една пълна обиколка.

— Имаме обобщение от Мастърсън. Тя го е наела.

Папка, подобна на онази, която стоеше на пода, може би малко по-тънка. Пери я прелисти и я даде на Краус.

— Ето.

Председателят на Камарата на представителите стоеше прав, докато четеше. Думите станаха изречения и образуваха картина на човек, чиято информация беше позволила на американското правителство да си припише заслугата за унищожаването на седем големи кухни за кокаин.

— По дяволите.

И още информация, която беше довела до залавянето на петнайсет огромни доставки.

— Дори… Тумако.

По-малко от един месец преди отвличането му като заложник. Един от наистина големите удари.

— И… вие сте го екзекутирали?

— Не ние. На практика. Но му издадохме смъртна присъда.

— Седем кухни за кокаин и петнайсет доставки от седем тона и повече. Помня ги всичките. Именно затова беше високо оценен „Моделът Краус“! Дори помня, че Мастърсън говореше за същия този информатор.

 

 

Коридорите на Белия дом като че ли отекваха повече от други коридори. Краус беше сигурен, че винаги е било така. Мислеше си за това всеки път, когато бързаше по тях. Не можеше обаче да реши дали звукът наистина е по-силен, или това се дължи на властта, съсредоточена тук, и само така му се струва.

Вижте, аз ядох… храна от купа, сложена върху шибаната кална земя. Имам правото да знам! Токовете му тракаха силно по каменния под. Тогава той всъщност е работил за мен? Не беше раздразнение, нито гняв. Умрял е заради мен? Беше безсилието на човек, който уж притежаваше власт. Имам правото да знам!

Двамата му безименни телохранители станаха от обикновените дървени столове веднага щом Краус се приближи до изхода. Половин крачка пред него, половин крачка зад него.

И после той внезапно спря.

— Аз… всъщност още не съм приключил тук. Още половин час. Ще се върна.

Краус се обърна с гръб към вратата и тръгна сам.

Но не се отправи надясно в следващия коридор към кабинета на вицепрезидентката, а продължи направо към стълбището. Не беше стъпвал в асансьор, откакто се върна у дома. Един етаж надолу, два етажа, три етажа. Подземието и архивите. Той поздрави и се представи, въпреки че и този пазач не му поиска документ за самоличност и не му зададе въпроси. И Краус влезе. Озова се сред миризма на хартия, прах и време.

Не успя обаче да отиде далеч.

Стените сякаш започнаха да го притискат. Както и таванът, който сякаш започна да се снишава. Нямаше място за Краус. Не можеше да излезе. Блъсна го вонята от дупката, пълна с рояк бръмчащи, големи, зелени мухи. Силната киселина на червените и черните мравки, които стояха на банановите дървета и атакуваха, изпускайки урината си, която изгаряше кожата, докато се покрие с мехури, дори хлябът със сирене, изпечен от брашно от юка, сложен в бели купи на земята.

— Господин Краус? Нещо не е ли наред? Добре ли сте?

Клетка.

А ти трябва да се измъкваш от клетки.

— Благодаря. Всичко е наред.

Той кимна на пазача и въпреки всичко продължи по-навътре.

Разходка във времето.

Краус мина покрай секцията с пълното разследване на убийството на Дж. Ф. Кенеди и погледна малко по-високите рафтове с етикети „Виетнам“ и малко по-ниските, отбелязани с бели етикети за Афганистан, Израел и Ирак. Почти в края, под надпис на ръка, той намери материалите по Окончателната война срещу наркотиците. Спря там и започна да търси. И намери кафява картонена кутия със Седмица купа, написано отстрани.

Краус седна зад малко бюро в ъгъла и отвори кутията.

Сини папки от АБИ. Зелени папки от ФБР. Червени папки от ЦРУ.

Всичките съвсем тънки.

И после три дивидита. Той ги сложи в компютъра на архивите, който отначало се възпротиви, но Краус ги натисна отново, този път по-силно.

Начинът, по който се движиш. Виждал съм го.

Така го видях първия път. От перспективата на сателит в кабинетите на Агенцията за геокосмическо разузнаване. На стола до оператора на сателита за Колумбия.

Краус продължи да търси.

Найлонови джобове, листове, захванати с телбод, и големи снимки.

Той прелисти доклад, който съдържаше двайсет и седем анонимни информации. Всичките поставяха Седмицата купа на определени места, но за които ръководният офицер от разузнаването във всеки един случай беше преценил, че имат подвеждаща цел.

Краус прегледа доклад на патрул на „Делта Форс“, които бяха открили мишената в бордей в Кали и бяха подготвили нападение, но нямаше продължение, само един допълнителен документ, в който бяха изброени четири имена, последвани от буквите ИВМ — изчезнал в мисия.

Той прелисти доклад от американското посолство в Богота, подписан от Джонатан Удс, директор на международната секция „Наркотици и правоприлагане“, в който подробно се описваше как безжизнено тяло, по-късно идентифицирано като Ел Суеко/Седмицата купа, е било предадено от шведски полицейски инспектор, който бил на почивка в Колумбия, докарано в багажника на кола под наем.

Накрая Краус прочете доклада на съдебния лекар.

Там пишеше, че ръстът, теглото и телосложението са съвместими с преценките, направени въз основа на видеоматериали.

Докладът описваше съвпадение на татуировка — видът, размерът и местоположението — уникална татуировка, видяна на главата на Седмицата купа.

Причината за смъртта беше спиране на сърцето, дължащо се на асфикция. Тълкуване въз основа на подпухналото и синкаво лице, подутия език, множеството спукани кръвоносни съдове в очите и лигавицата, ивичестите кръвоизливи в мускулите на врата и адамовата ябълка и фрактурата на подезичната кост. Според патоанатома цялостната картина показваше удушаване с примка.

Накрая се споменаваше, че липсват показалецът и средният пръст на лявата ръка — съдейки по липсата на крайните и средните фаланги на съответните пръсти.

Тимъти Д. Краус го направи отново. Несъзнателно. Стана и се зачерви от челото до врата.

И се разтрепери.

Също като преди. Когато видя движещите се образи. Нещо, което познаваше.

— Имате ли вода?

Липсват показалецът и средният пръст на лявата ръка.

Не знаехме това. Нямаше го в нашето описание на теб в списъка с най-издирваните престъпници.

Но ти ми го показа. Поздравът ти за мен. Днес.

— Извинете, чаша вода, моля.

Пазачът стоеше с гръб към Краус, в дъното на тесния коридор, на входа на архивите. Не след дълго обаче донесе стъклена кана и голяма чаша, която напълни, и Краус се запита как е успял да го направи толкова бързо и откъде ги е взел.

Студената вода нахлу в гърлото му, към гърдите.

Униформеният пазач се обърна и тръгна. Движеше се безшумно.

Краус стоеше абсолютно неподвижно.

 

 

Сега сте в безопасност, сеньор Краус.

Начин на движение, който ми е познат.

Ще ви изведем от тук, сеньор Краус. Ще ви върнем у дама при сънародниците ви.

Отсъствие, което ми е познато.

 

 

Ти си бил.

Манерка с течност на кръста ти. И две капсули приспивателни в осакатената ти ръка.

Ти си ме спасил, ти… ми върна живота.

Онази ръка, на която липсваха два пръста.

А ние те оставихме да умреш.