Андерс Руслунд, Бьорг Хелстрьом
3 минути (4)

Трета част

Обичайното сепаре, обичайната маса — масата на собственика. Десет часът сутринта. „Райската къща“ току-що беше отворила врати. През нощта имаше по-малко хора, отколкото очакваше Джони, и деветдесет и седемте салонни управителки, както ги наричаше в документите им за наемане на работа, продадоха хиляда триста шейсет и четири питиета — по две задължителни напитки за всеки, който посети двойните легла с червени кадифени покривки на един от другите три етажа на хотела. Сега имаше десетина жени, готови да поемат първите за деня клиенти, вече облечени според длъжностната им характеристика — черни обувки с високи токчета и светло дантелено бельо, нищо друго. Едната усмихнато сервира кафе на масата на собственика и Пийт Хофман също й се усмихна, защото и той беше актьор в тази пиеса, играеше ролята си и казваше репликите си, за да избегне въпроси от шефа си, и двамата бяха принудени да търпят това, защото никой от тях нямаше избор. Той я погледна в очите, които се опитваха да бъдат щастливи, но не бяха. Тя вероятно беше на не повече от двайсет години, може би по-млада, и вечер, когато измиеше грима и махнеше професионалната усмивка, оставаше само едно малко момиче.

И точно този звук чуваха, откакто бяха седнали.

Малко момиче.

Смехът се лееше звънливо, настойчив като упорито хълцане, от все още празната сцена с изоставен пилон за стриптийз. Леки, потрепващи стъпки. Тя побягна, криволичейки из единия от офисите на баща си. Алехандрина. Дъщерята на Джони. Хукна към масата и се хвърли в протегнатите му ръце. Той изглеждаше много щастлив. Само Алехандрина можеше да го разчувства.

— Татко? Татко?

— Да?

— Знаеш ли какво искам повече от всичко друго на света?

— Не, миличка. Как бих могъл да знам какво искаш… повече от всичко друго на света?

Джони я вдиша на ръце и погали бузките й с опакото на дланите си, както винаги правеше, а после я вдигна високо към тавана и погледна Хофман, сякаш да му покаже колко е красива. Хофман кимна. Алехандрина наистина беше прелестна.

— Татко, искам да плувам.

— Да плуваш?

— В твоя басейн.

Джони се усмихна и отново погали лицето й.

— Ти си момиченцето на татко, но имам работа. С чичо Петер.

— Но аз наистина, наистина, наистина искам да плувам сега!

— Сега?

— Сега, татко!

Тя стъпи на широките му бедра и целуна челото и косата му. Знаеше точно какво да направи.

— Моля те, моля те, татко!

Първите клиенти седнаха около една от масите в иначе безлюдната зала и си поръчаха питиета. Единият изгълта набързо и двете напитки, а другият ги бутна настрана и веднага даде сигнал, като хвана ръката на младата жена, която обслужваше масата им. Тя се усмихна професионално като преди и двамата се качиха по стълбите прегърнати.

— Моля те? Хайде! Любимото ми татенце!

Джони се засмя и вдигна ръце в знак, че се предава.

— Алехандрина, знаеш ли какво?

— Неее… Какво, любимо татенце?

— Ще се качим на покрива. И ще плуваме.

Той вдигна на ръце детето и тръгна към стълбите. Хофман го последва и се озова зад нова двойка, хванати за ръка, друга салонна управителка, също на двайсетина години, и сутрешният й клиент.

— Джони?

Докато се качваха по стълбите, срещнаха жена, която слизаше. Занета. Усмивката й беше като на Алехандрина — устата, очите. Красива и мила. Хофман я беше срещал само няколко пъти, но я харесваше. Съпругът й я прегърна, целуна я и посочи дъщеря им.

— Някой е решил, че трябва да отидем да плуваме.

— Но ти трябва да… Джони, ти искаше да взема…

— Мамо! Татко обеща!

В очите на петгодишното момиченце блестеше възмущение, докато гледаше баща си, когото винаги можеше да контролира, и майка си, която понякога не можеше.

— Винаги има време за басейна. Нали така, принцесо моя?

Джони вдигна дъщеря си на раменете си, продължи нагоре още четири етажа и използва електронна карта, за да отключи вратата за покрива. Алехандрина бързо съблече дрехите си и майка й дори нямаше време да ги събере, преди детето да скочи в басейна.

— Татко!

Момиченцето подскачаше във водата, която миришеше силно на хлор.

— Татко! Татко! Побързай!

Джони беше с черен костюм на бели райета, черна риза и черни ботуши. Той съблече всичко, освен черните си чорапи, сякаш бързаше толкова много да достави удоволствие на дъщеря си, че ги забрави, втурна се към ръба на басейна и спря там, протегнал ръце към подскачащото, развълнувано петгодишно дете.

— Какво ще кажеш… Да направя ли цамбуркане?

— Цамбуркане, татко! Цамбуркане! Голямо цамбуркане!

Джони се хвърли във водата. След това подскочи нагоре, прибра колене до гърдите си, уви ръце около пищялите си и ги стисна здраво. Не стъпи на дъното, а заора по повърхността, докато върху всички наоколо се изсипа цунами, което намокри панталона на Хофман и развали идеалната прическа на Занета.

Пийт Хофман седна на шезлонг, който беше мокър като панталона му, но поне беше предпазен от чадър от утринното слънце, и се загледа, докато баща и дъщеря се плискаха с вода, а майката седна на друг шезлонг и също ги наблюдаваше.

Джони. Ел Местисо.

Бунтовник от дванайсетгодишен. Шест години по-късно изпратен в чужбина за допълнително обучение, за да стане съвършен войник. И той го беше направил, и щом се беше върнал в родината си, се бе издигнал в групировката. До върха. До Хулио Варгас и позицията на един от двамата му помощници, една от двете му десни ръце. Единият, Ел Локо, се грижеше за бизнеса, а другият, Ел Местисо, убиваше хора. Когато беше арестуван и депортиран в Съединените щати, Варгас остави вакуум във властта, и между двамата избухна война. Изпълнена с насилие и кървава война, която отне живота на шестстотин души за няколко месеца. Наемниците на Ел Местисо премахнаха две трети от тях, четиристотин човека, и загубиха двеста от своите. През последните месеци полицията арестува другата дясна ръка и го хвърли в затвора, а Ел Местисо остана на свобода — предимството да имаш няколко безценни приятели на президентско ниво.

Джони доплува до края на басейна и плавно се изтегли навън. От едрото му тяло капеше вода, а мокрите му чорапи джвакаха по плочника.

— Татко, върни се!

Джони седна на шезлонга между Хофман и Занета и помаха на дъщеря си.

— Сега татко трябва да излезе.

— Цамбуркане! Цамбуркане!

— Но мама ще остане тук, затова ще можеш да плуваш още.

Той се наведе, издърпа мокрите си чорапи и после ги изцеди.

— Скъпи мой… тук горе ли си?

Нов глас, който се чу от вратата. Йоланда, другата партньорка в живота на Ел Местисо, която прекарваше дните си в другата му хасиенда в западната част на Кали. Пийт Хофман никога досега не беше виждал двете жени на едно място. Йоланда беше млада, още нямаше трийсет, и вървеше с младежка, пъргава, устремена походка. Към Джони. Тя го прегърна, седна в мокрия му скут и също се намокри. Двамата се засмяха. И след това Йоланда продължи към следващия шезлонг, към Занета, и я целуна по бузата.

— Занета, ти ставаш все по-красива с всеки изминал ден. Джони е късметлия, че те има.

Малко по-възрастната жена реагира по същия начин и целуна по-младата.

— Йоланда, скъпа. Джони е късметлия, че те има.

И с това се приключи. Хофман се усмихна. Такива неща не ставаха никъде другаде, само тук.

Наемен убиец, собственик на бордей, който плуваше по чорапи с детето си. Съпругата и любовницата му една до друга край басейна. Джони целуна Йоланда и после Занета, приближи се до ръба на басейна и помаха на Алехандрина, която заплува към него със замаха на начинаещ. Той се наведе, хвана я, извади я от водата и я целуна по двете бузи и върха на носа.

— Татко ще се върне у дома утре вечерта.

— Цамбуркане, татко? Още веднъж? Моля те!

— Утре. Но ето още едно цамбуркане.

Джони я хвана здраво и започна да люлее телцето й напред и назад, докато тя викаше и пищеше, но не от страх, а от трепетно очакване, докато накрая той я пусна и я хвърли във водата. Цамбурването й се превърна в малък, краткотраен фонтан. Джони изчака, докато Алехандрина се появи на повърхността, и после й помаха, и й изпрати въздушна целувка. Тя също му помаха и му изпрати въздушна целувка.

Колата беше паркирана пред бордея, до стълба, който беше поставил Ел Местисо, за да маркира частното си място за паркиране. Той караше както обикновено, винаги владеейки положението. Бяха напуснали очертанията на града, когато Ел Местисо започна да дава кратки указания за днешната задача.

— Или по-скоро две задачи. Първо, Либардо Тояс се нуждае от малко напомняне. После отиваме през една клетка. Ще помогнем да накараме мъжа в клетката да говори.

Ел Местисо изглеждаше доволен. Почти колкото при басейна. И изчака за въпроси, въпреки че никога не споделяше повече информация, отколкото беше необходимо.

— Клетка?

— Клетка, Петер.

— И ще накараш човека вътре да говори?

— Да. И този път мога да стигна колкото далеч искам. Стига да не го убия.

На Пийт Хофман му беше трудно да седи спокойно. Той изпита онази тревожност, която го измъчваше понякога и не преминаваше, докато не разбереше какво го очаква и каква ще бъде следващата му стъпка.

Клетка. Заложник. Бяха го правили няколко пъти. Ел Местисо обаче изглеждаше толкова щастлив и горд, че това явно нямаше да бъдат обикновени изтезания.

— Той ли?

Когато оставаше половин ден, Ел Местисо обикновено би му казал да млъкне и да чака. Той обаче искаше да му каже. И след няколко километра мълчание леко кимна.

— Той.

Понякога вече странният живот ставаше още по-странен. Пийт Хофман дишаше повърхностно, на пресекулки. Човекът, който беше причината да го включат в списъка с престъпници за убиване. Човекът, за когото говореше целият свят. Натам се бяха отправили. Щяха да го посетят и да говорят с него по-късно днес следобед.

И сега Хофман вече не можеше да се сдържа.

Онова, което пулсираше и изгаряше гърдите му, откакто прочете името си в списъка, откакто Сю Мастърсън и Лусия го отрязаха и откакто дронът уби цяло семейство. Той беше решил да изчака, докато останат сами. Докато басейнът, дъщерите, съпругите и любовниците останат зад гърба им. Докато осъзнае абсурдността на факта, че всяка стъпка, която беше предприел досега, и всяко действие, което беше извършил тук, беше за правителството на Съединените щати, което сега го преследваше.

Ел Местисо удари спирачки, но не изруга и дори не смъкна стъклото, за да се развика на старец с куче, който се опитваше да преведе овцете си по пътя. Ел Местисо беше доволен. Вярно, преди малко той беше играл с Алехандрина и я бе прегръщал. Беше целунал съпругата си и любовницата си. Но правеше всичко това, сякаш отказваше да признае, че съседът му си е купил по-голяма къща в квартала. Онзи, когото наричаха Ла Муерте. Смърт.

— Атаката на дрона.

— Петер, нека да говорим за нещо друго. Не смятам да играя играта на американците.

— Но ти вече я играеш. Аз също, както и моето семейство, и твоето семейство. Защото това не е игра и ние нямаме избор. Също както човекът, когото те обезличиха като поп купа, нямаше избор. Превърнаха го в шибана карта за игра и го убиха заедно с цялото му семейство! Хоакин, не се ли казваше така синът му?

Пийт Хофман погледна Ел Местисо, който беше отстъпил път на пастира и свали ръцете си от волана, докато чакаха. Изхлузи тънките кожени ръкавици, които държеше в колата, и прокара пръсти през косата и наболата си брада.

— Хоакин. Ти харесваше момчето, нали, Джони?

Хофман проследи с поглед нервните ръце, докато минаваха през дългите къдрици и нагласяваха красивия лилав ластик за коса с изящни сребристи нишки. Той беше реагирал. С гняв и безпокойство. И това беше хубаво. Ел Местисо трябваше да почувства опасността, в която бяха — така се справяше с емоциите си, за да ги избегне. Ако почувстваше опасността, в която бяха той и семейството му, Ел Местисо щеше да действа по-бързо, когато го нападнеха, отколкото ако само размишляваше за това.

Прегърбеният старец, който тътреше крака, беше изгонил и последните овце от пътя, и Ел Местисо отново хвана волана, включи на скорост и настъпи газта.

— Да. Трябва да бъдем предпазливи. Но, Петер, това не променя нищо. Ние винаги сме предпазливи. Постоянно сме в опасност и ни заплашва някой. Те обаче направиха грешка. Дойдоха тук — в моята джунгла! Мои приятели умряха, защото не бяха готови, но аз съм готов! Никой не може да се промъкне зад гърба ми тук! Те не могат да повлияят на ежедневната ни работа, Петер. Да, трябва да внимаваме, но това не означава, че трябва да се крием, по дяволите.

Картаго. Хофман харесваше този град, който се намираше на пътя между Кали и Меделин. Понякога идваше тук през свободните си дни със Зофия и момчетата, пазаруваха сред тълпата на площада, обядваха в някой скромен ресторант, отбиваха се във варосаната в бяло катедрала, качваха се по стъпалата, които сякаш нямаха край, заставаха заедно на кулата и се преструваха, че виждат през целия Атлантически океан чак до Швеция.

Либардо Тояс живееше в хасиенда на изток от града. Един от много богатите наркобарони, които изпращаха големи пратки в Съединените щати. Наричаха го Ел Диабло^[1]. Това посещение в имението му обаче не беше за продажби или контрабандни маршрути, или кой трябва да бъде подкупен и защо. Този път богаташът беше отказал да плати, доставка от един тон кокаин и дълг, чиято лихва растеше, и когато намалиха и се приближиха до оградата на хасиендата, Ел Местисо подчерта, че ръководството на бунтовническата организация е било категорично за тази мисия — Тояс щеше да получи още едно предупреждение и задачата им беше да го накарат да го проумее.

Желязната порта беше от гъсто наредени прътове с оформени като стрели върхове, извисяващи се към небето. Пазачът, който подаде глава от будката, носеше червена фуражка и униформа. Той погледна Ел Местисо и кимна в знак, че го познава. Портата се отвори и те влязоха в огромен двор, който сякаш поглъщаше целия свят. Хасиендата беше произведение на изкуството. Бели колони, разпръснати тук-там бликащи фонтани, позлатени басейни, пръхтящи коне, спретнати редици палми и огненочервени цветя навсякъде — върху мраморни подове, в керамични саксии, ограждащи всяка секция. Ветрилообразно каменно стълбище водеше към главната сграда, украсено с още колони, боядисани в лъскаво черно, и декоративни топки от слонова кост.

Самия Либардо Тояс отвори вратата още преди да стигнат дотам. Както обикновено нямаше орда телохранители. В това отношение той не приличаше на колегите си и обичаше да показва колко уверен е в своята неуязвимост. Тояс разменяше ролите за преговори — Ел Местисо беше незначителен подчинен, парвеню, човек, който няма куража да пипне истински наркобарон. Пийт Хофман поздрави мъжа, който все повече приличаше на герой от стар уестърн — права, черна коса, набраздено лице, малко крив нос, искрящи бели зъби, бръчки около очите. Дори велуреното му сако беше украсено с дълги ресни, сякаш беше нарязано. Същинско шоу.

— Казах ти миналия път. Нямам толкова пари.

— Един тон. Хиляда килограма. Толкова дължиш.

— Нямам шибаните пари, защото богатството ми беше конфискувано, когато корабът влезе в пристанището на Маями. Чакаха го. Насочили са се право към бурето. Някой е пропял. И затова, приятелю мой, няма да платя.

Пийт Хофман знаеше какво ще стане от предишното им посещение, първото предупреждение на Либардо Тояс. Пийт, човекът, който помагаше на Ел Местисо да събира дългове, беше отговорен за конфискуването преди три седмици на контейнера, за който бяха дошли да вземат парите! Сега същите спомени проблясваха около тях на верандата. Докато пристанищните работници и полицията си бяха затворили очите, броейки подкупите си, Хофман беше завързал въже от буре с един тон увит в найлон кокаин до дъното на плавателния съд, който беше хвърлил котва в Пуерто де Ла Гуара. Час по-късно корабът щеше да потегли и за няколко дни да прекоси Карибския регион, да продължи през Мексиканския залив, да заобиколи овалния нос на Флорида и да спре в Маями.

— Тояс, ти имаш толкова много пари, мамка му. Много пъти по толкова.

— Да, но нямам точно онези пари.

Така се действаше в контрабандните операции — продавачът беше отговорен за първата половина на пътуването до пристанището, летището или подводница. А купувачът отговаряше за другата половина, отвъд границата. Товарът се охраняваше от Хофман и групата му от десет души по целия път през Колумбия и Венецуела. Но дванайсет часа след като бурето беше завързано за кораба и мисията им беше изпълнена, той, къртицата, отиде сам в Богота, срещна се с Лусия на адрес номер три и й разказа всички подробности — името на кораба, маршрута и как и къде държат контейнера. Агенцията за борба с наркотиците имаше предостатъчно време да подготви удар в момента, в който се спуснеше товарната рампа.

— Ето защо, приятелю, няма да платя. Не и този път.

Богатият, арогантен мъж, който стоеше там и се подсмихваше самодоволно, беше убеден във властта и силата си и че няма да загуби.

— Един тон. Днес в Колумбия цената е… три хиляди американски долара за килограм. Нали така? Но ти купи всичко. Винаги купуваш всичко. Затова получаваш добра цена от нас. Две хиляди и петстотин за килограм за първите петстотин и две хиляди и триста за килограм за останалото. Затова престани с тези глупости! Какво се случва, след като доставим стоката, не е наш проблем, а твой. Твой риск. И това беше последното си предупреждение.

Ел Местисо замахна с ръка към Тояс, дома му, големия вътрешен двор и всичко, което беше отвъд стените.

— Ти си отдавна в бизнеса. Имаш хасиенда, стадо коне, които струват седемдесет-осемдесет хиляди долара всеки, имаш гаражи, пълни с ферарита и ролс-ройси и… да, един тон са адски много пари, но ти ги имаш!

— Не разбираш ли? Нямам толкова пари.

— Виж, Тояс, можеш да изпращаш гадостите си в Съединените щати, Чили, Аржентина или където искаш, по дяволите. Проблемът е твой. Можеш да ги изпращаш в Испания или Гибралтар. Изобщо не ми пука. Предложихме ти цена, ти я прие и получи стоката си тук в Колумбия… Дали ще го завреш в сливата на майката си или в собствения си задник, проблемът е твой, не мой.

— Какво точно не разбираш? Няма да платя за нещо, за което отговаряш ти. Ти трябваше да се увериш, че няма доносници сред производителите, продавачите, купувачите и доставчиците. Разговорът приключи.

Тояс се обърна и тръгна към къщата, но Ел Местисо го сграбчи за рамото. Лицето му беше зачервено.

— Ти си болен, мамка му, тъпо копеле, и можеш да обвиняваш само себе си. — И после започна да се кикоти. — Това щеше да е последното ти предупреждение, но размислих. Няма да има повече предупреждения. Няма да дойда пак след две седмици. Искам парите сега. Нищо друго. Искам ги на онази маса. Иначе, Тояс, знаеш какво ще се случи. Ще започна от най-младия член на семейството ти и ще продължа в този ред. Никога не премахвам от горе надолу, винаги от долу нагоре, докато ми платят. Момиченцето. Другото момиче. Съпругата, майката, брата, братовчеда, приятелите, докато ми дадеш шибаните пари.

— Моите… деца?

— Знаеш как става.

Либардо Тояс се отскубна от ръката на Ел Местисо и закрачи напред.

— Правя бизнес с бунтовниците от седем години. Никога не съм пропускал да платя. Джони Санчес, глупав малък нечистокръвен мелез, стоиш тук, в моя имот, на моята веранда, с това девойче, твоя европейски придружител, и заплашваш, че ще убиеш моите деца? Когато ти си онзи с предателя, когото не мога да контролирам. Предател, който ми струва целия товар! Искам да ти изясня нещо, да ти го начукам. Следващия път, когато изпратят някого при мен, искам да съм сигурен, че ще говоря с мозъка, не със задника.

Лицето на Ел Местисо се зачерви още по-силно и стана тъмночервено. Той обаче се кикотеше още по-високо и пронизително. Неприятен звук.

— Да. Твоите деца. Първо дъщеря ти. Как й беше името? Мирха? Нали така? Хубаво име.

Ел Местисо блъсна Тояс към вратата и нахлу в салон, който беше голям колкото бална зала, дълъг, широк, с висок таван. Тояс нямаше време да реагира. Ел Местисо започна да вика: Мирха и навлезе още по-навътре в сърцето на хасиендата; малка Мирха. Тояс хукна и също се разкрещя, но със съвсем друг тон и гневно: Какви ги вършиш, по дяволите! Сега разбра. Пийт Хофман го чу и видя. Остави дъщеря ми на мира! Пийт нямаше друг избор, освен да върши работата си и да охранява Ел Местисо. Ела тук, малка Мирха. Ел Местисо продължи да вика с ужасяващ глас, който звучеше спокойно, но имаше точно обратния ефект — плющящ като камшик и предизвикващ страх. Отначало Тояс побягна право към него, но после изведнъж се обърна и се отправи към кухнята и големия плот, откъдето извади револвер от едно чекмедже. Мирха. Той го зареди и отново хукна към чудовищния глас. Ела тук, малка Мирха! Хофман извади оръжието си от кобура. Хвърли револвера, веднага! Изстрел. В рамото на Тояс. И забърза към хленчещия, свлякъл се на колене наркобарон. По-добре лежи, без да мърдаш, и си затваряй шибаната уста отсега нататък!

И я затвори, шибаната уста.

Ел Местисо извика за последен път: Мирха, а Тояс изкрещя за последен път: Остави я на мира, да ти го начукам, разнесе се отекващ изстрел и после всичко утихна. Пийт Хофман видя гърба на Ел Местисо от разстояние. Той не се обърна нито веднъж и не се огледа наоколо, откакто влезе в този непознат, охраняван дом, толкова сигурен беше, че Хофман го пази.

Пълна тишина.

Докато дотича момиченце, уплашено и задъхано.

— Татко!

То се приближи. Ясният му, крехък глас се разнасяше няколко крачки пред него, докато бягаше през една от множеството стаи на хасиендата.

— Татко, татко… чух… силен шум и…

И после спря. Черната й коса беше завързана на опашка. Носеше бели сандали и зелена рокля на цветя. И се опита да проумее онова, което видя. Отначало, изглежда, някакъв непознат беше приклекнал на пода, едър и силен мъж, който й се усмихваше. А зад непознатия, на вратата на кухнята, баща й беше на колене и друг непознат беше насочил истински пистолет към него.

— Татко…

— Мъничка Мирха… Ето как изглеждаш.

— Моят татко!

Тя погледна грамадния мъж, който изрече името й с преправен глас и протегна ръце, за да препречи пътя й.

— Мъничка Мирха, няма страшно.

Детето потърси начин да заобиколи подобните на октопод ръце на великана и откри пролука близо до стената, но той беше по-бърз, и протегна ръце и натам, изправени като бариери на железопътен прелез.

— Здравей, малка Мирха… Може да ме наричаш чичо Джони. Защо не дойдеш тук? Няма да те ухапя. — Ел Местисо я посочи. — Ще играем една игра, ти и аз.

— Това е моят татко! Искам моя татко!

Нещо пълзеше от петите към корема и гърдите на Пийт Хофман.

Той никога не беше виждал Ел Местисо да се държи така. Движенията и гласът му сякаш принадлежаха на друг. Ел Местисо отново спусна ръце, хвана момиченцето, повдигна го и го понесе. Държеше го близо до себе си, когато го сложи пред изпадналия в истерия Тояс като красива статуя, на която се опитва да намери най-доброто място.

— Шибан яко…

— Тояс, това не е последното ти предупреждение, нито единственото. Парите — веднага!

Ел Местисо извади револвера си от кобура, „Магнум .357“, любимият му, и го опря в челото на момиченцето.

— А сега, Мирха, ще играем една малка игра. Ти и аз. Ти ще затвориш очи. Ще се позабавляваме с татко ти.

— Не искам!

— Само малко ще се посмеем. Ако затвориш очи.

— Искам моя татко!

Ел Местисо държеше детето, което се мъчеше да се отскубне от него и драскаше раменете му с нокти.

— Този път, Тояс, ще я застрелям веднага. Сега. И ако и след това не платиш, ще взема другата ти дъщеря.

Пийт Хофман виждаше и чуваше всичко, но не можеше да разбере. Нямаше логика. Винаги имаше последно предупреждение. Но погледът на Ел Местисо, когато Пийт се опита да го улови, се плъзна встрани.

— Джони… какво правиш?

Ел Местисо не погледна Хофман. Гледаше Тояс. И детето.

— По дяволите, Джони! — извика Хофман. — Разбрахме се… без деца!

— Аз си върша моята работа. Ти си върши твоята.

И после всичко се случи много бързо.

Ел Местисо бутна Мирха още малко, така че да застане точно пред баща си, и запъна ударника на револвера си. Всички чуха двойното изщракване, когато барабанът се завъртя едно гнездо надясно. Той премести оръжието от челото й към главата и заби дулото в косата й.

Спусъкът беше на позиция за стрелба.

През цялото време Тояс крещеше неудържимо, думи на страх и безпомощност, и макар и неразбираеми, те казваха всичко за отчаянието на един родител.

— Тояс, много викаш, по дяволите. Нали, Мирха? — Ел Местисо ритна рамото му, за да е сигурен, че Тояс гледа. — Тя имаше хубаво име.

Той започна да натиска спусъка.

Петлето удари задната част на ударника.

Но не последва трясък от изстрелян куршум.

— Мамка му… Забравил съм да заредя револвера си.

Ел Местисо спусна оръжието, докато дулото погали дясната буза на момиченцето, а после завъртя барабана и натисна изхвъргача. На пода паднаха шест патрона. Хофман ги видя и Тояс ги видя. Пет патрона и една празна гилза. Това беше застанало в позиция за стрелба, когато Ел Местисо се прицели. Изстрелян по-рано патрон и сега безобидно празно място.

— Парите. След една седмица. Иначе ще дойда пак. И ще се погрижа револверът ми да е зареден.

Ел Местисо пусна детето. Момиченцето изтича до баща си и легна до него.

— Слушай, малка Мирха. Знаеш ли какво? — Ел Местисо отново преправи гласа си. — Следващия път, когато дойда при теб, ако татко ти не ми плати, тогава този револвер ще бъде зареден до горе… и ти вече няма да съществуваш. Странно, нали?

Той погали бузите й с две ръце и се отправи обратно към коридора и изхода. Пийт Хофман стоеше там и гледаше детето, което беше по-малко от синовете му. И което лежеше до баща си, свито на кълбо.

 

 

Ръцете в тънки кожени ръкавици държаха леко волана. Ел Местисо караше твърде бързо по магистрала номер двайсет и пет, но закъсняваха, и не беше отпуснал газта от първото им спиране в Ла Естрела, за да се изпикаят зад избелен от слънцето кактус и повехнали храсти мимоза.

Пътуваха мълчаливо. Това не беше необичайно, но Хофман имаше чувството, че е необичайно. Беше такова мълчание, което означава, че не знаеш какво може да се случи.

— Какви ги вършеше там, по дяволите?

Такова мълчание, което заплашваше да сложи край на всичко за един информатор, чието прикритие не трябваше да бъде изобличено.

— Моля?

Такова мълчание, което говореше, че Ел Местисо иска да бъде оставен на мира.

— Ние не убиваме малки деца.

— Не я убих, Петер. Заплаших, че ще я убия.

— И не заплашваме малки деца. Не и по този начин. Това е…

Хофман никога не го беше правил досега. Никога не беше поставял под съмнение методите на Ел Местисо.

Беше му се противопоставял, но само когато нямаше друг избор и когато противопоставянето беше необходимо за оцеляването му. Никога не беше оспорвал методите му, защото това не беше негова работа.

— Трябва да заплашваме други, не хлапетата.

— Съжалявам, Петер, но ние тук правим нещата така. Използваме децата, когато правим бизнес. Имаш още много да учиш.

— Но аз не го правя.

Защото трябва да записваш и да разобличаваш, а не да бъдеш изобличен.

— Затова, обясни ми, Джони…

Никога не прехвърляй фокуса върху себе си. Тогава той може да те види и ако наистина те види и разкрие, може да умреш.

— … още веднъж…

Но понякога не е възможно да издържаш повече. Понякога преминаваш границата.

— … защо беше всичко това, по дяволите?

Ръцете в кожени ръкавици стиснаха волана. Ел Местисо намали и спря по средата на пътя, блокирайки лентата. Колата зад тях, миниван, също намали рязко, а шофьорът на камиона зад нея твърде късно осъзна, че движението е спряло, плъзна се, занесе се встрани от пътя и половината от тежкото му метално шаси спря в рядката растителност. Ел Местисо се обърна към Хофман. По изражението му личеше, че колите, които се трупаха зад тях и свиреха с клаксони, изобщо не го интересуват.

— Ти не си свърши работата там. Дори не ми се подчини пред клиент. Подминах това! Отговорих на въпросите ти. А ти продължаваш да питаш. Обикновено бих те убил. Но няколко пъти ти спаси живота ми, Петер. Заслужаваш да живееш. Сега аз спасявам живота ти. — Той превключи от първа на втора скорост и после направо на четвърта, бързо като преди. — Това е единствената причина да те оставя да живееш.

Пийт Хофман чуваше, но не слушаше. Мислеше за един баща. В почти празната зала на собствения му бордей. Как вдигаше петгодишната си дъщеря, така както преди малко беше вдигнал дъщерята на Либардо Тояс и беше погалил лицето й, така както бе погалил лицето на Мирха.

— Алехандрина?

— Да?

— Прекрасна е.

Ел Местисо гледаше право напред, но се усмихна.

— Така е.

— Ти се държиш добре с нея. Бих се гордял с такава дъщеря, ако нямах моите момчета.

— Всичко. — Ел Местисо продължаваше да се усмихва. — Тя е всичко за мен.

Минаха покрай Алкала, градче с оживено движение на входа или може би изхода, и после отново се понесоха по откритото шосе.

— Ти я прегръщаш, играеш с нея… Алехандрина е щастлива.

— Така се прави.

— Така се прави?

— Да.

— Не разбирам.

— Прегръщаш ги. Галиш ги леко с опакото на ръката си по бузите.

— Така го правиш ти.

— Да. Знам как да се грижа за деца. И как да ги използвам.

Пийт Хофман се опита да събере мислите си и да проумее. Или може би търсеше мислите на Ел Местисо, това вродено поведение, което понякога излизаше от контрол и го плашеше повече от заплахата за насилие и смърт. Поведение, на което той не искаше да бъде част, да подражава, да копира, поведението на онези без чувства — човек, какъвто все още не беше и сега рискуваше живота си, за да не стане.

— Мирха. И тя е всичко за Либардо Тояс.

Ел Местисо понижи тон и се намръщи:

— Знам накъде биеш.

— Той я прегръща и играе с нея.

Лостът за скоростите изскърца жаловито, докато Ел Местисо караше покрай сивата стена, която щеше да ги отведе в Монтенегро, малък, отегчен от живота град, който беше невъзможно да избегнат.

— Силно ти препоръчвам да престанеш да говориш.

— Дъщеря. Също като твоята дъщеря.

Ел Местисо рязко удари спирачки. Отново. На тясна улица с полуразрушена дрогерия от едната страна и празна сладкарница от другата. И извади револвера си. Не запъна петлето и не се прицели. Само го държеше.

— Мамка му! Мамка му! Обясних ти. Нали? Ти спаси живота ми. Заслужаваш да живееш. Затова аз спасявам твоя живот сега. Затова си жив!

Той завъртя на пръста си револвера, сложи го в скута си и отново подкара.

— Сега обаче сме квит. Изплатих дълга си.

След краткото спиране Ел Местисо увеличи скоростта, заобиколен от града, хората и къщите, и след това пак излезе в необятната природа.

— И следващия път вече няма да съм ти задължен, когато се нуждаеш.

 

 

Още един дълъг час, мълчание в колата и природата навън. Ако някой от двамата беше смъкнал стъклото, за да повее вятър, празнотата щеше да се замени с празнота. След още една почивка и две спирания от гняв и блокиране на движението Ел Местисо намали за четвърти път и смени посоката. Шосе номер четирийсет водеше до затънтените пътища на юг от Ибаге и към хеликоптер, скрит на поляна сред големи, разпрострели клони махагонови дървета. Вече имаше пилот, готов да излети. Пътуването по въздуха спестяваше време за дълги, еднообразни разстояния в страната, но беше решение, което рядко използваха. Както бунтовниците, така и Ел Местисо. Дългите разстояния с малък летателен апарат не отговаряха на изискванията им за сигурност. Проследяваха се твърде лесно и се засичаха от радар или сателити, или дори визуално от станции на земята. Хеликоптерът се ползваше в краен случай. Като сега. Когато трябваше да отидат на следващата си задача — човек в клетка навътре в джунглата, — за четири часа, а пътуването с кола щеше да им отнеме три пъти повече време.

И сега се носеха високо над криволичещите пътища и малките села. И от време на време някое богаташко имение с обширни, зелени овощни градини.

— Виждаш ли това? И това? Наистина скъпи имоти, които принадлежат на супербогаташи.

Ел Местисо посочи през стъклото към пейзажа, който се простираше далеч долу. Изглеждаше щастлив, както сутринта, когато плуваше с дъщеря си. Човекът, който седеше до Хофман, имаше много варианти — кикотещият се Ел Местисо, който опря револвер в главата на малко момиченце; Джони, който ти имаше доверие и разговаряше с теб; бащата, който плуваше с чорапи, защото любимата му дъщеря очакваше това; бунтовникът, който спираше насред пътя и заплашваше със смърт телохранителя си. Сега беше весел и Пийт Хофман още не знаеше защо. Но проследи ръката на Ел Местисо и видя, че той е прав и че именията са изумителни и безкрайни.

— Други наркобарони. Като Тояс?

— Тояс? Тояс, Петер?

Ел Местисо потупа първо пилотската седалка и после по гърба му.

— Изключи интеркома.

Той изчака, докато пилотът завъртя малко колело в средата на контролното табло.

— Като Тояс? Сериозно ли говориш, Петер? Аз имам толкова имоти… Тояс? Тояс… колкото това копеле. Дори повече! Два пъти повече! Две хасиенди! Не е зле за един нечистокръвен мелез, нали?

— И две съпруги.

Ел Местисо беше развълнуван, изглеждаше почти въодушевен. Не сияеше често така.

— Точно така — две съпруги! Онзи страхливец Тояс, който не може да защити собствените си деца, няма толкова. Мамка му, те може дори да не са негови! Импотентното копеле може да е дало хиляда долара и да ги е осиновило с любовника си.

Красивите имения се замениха с още по-гъста джунгла, вълнообразна гора, и притоци на Амазонка, които се разклоняваха в стотици вливащи вода артерии.

— Две хасиенди, Петер. И имам повече коли от Тояс, повече животни и повече деца. Повече в банковите ми сметки в Колумбия и в Панама.

Той беше щастлив. Беше го обзела някаква еуфория, която преливаше в бъбривост. Ел Местисо никога не беше говорил толкова открито. Щастието му беше някак… смущаващо и отблъскващо, но Хофман не можеше да разбере защо.

Блестящото слънце над тях, зеленият океан на джунглата под тях — светът беше техен.

— Скоро, Петер. Клетката, за която говорихме?

— Да?

— Ще помогнем на човека, който седи в нея. Ще му помогнем да говори. На онзи, който отказва да направи каквото му казват.

— Да?

— Същият човек, който е отговорен за списъка с хора за убиване, Петер… за това, че твоето и моето име са там. Виновен! Това е точната дума! Хоакин — това е за теб! И той ще бъде виновен, ако загубим още хора! Колкото искам, Петер! Стига да не го убия.

Еуфорията наистина беше смущаваща и отблъскваща.

И сега Пийт Хофман разбра защо.

Това нямаше да бъдат обикновени изтезания.

Стотици километри гъста джунгла, без села и без хора. Разстоянията бяха огромни. Похитителите бяха избрали внимателно мястото за клетката на председателя и говорител на Камарата на представителите. Хофман затвори очи и потрепери. Какво би станало, ако някой му беше казал за всичко това, когато растеше в дом от средната класа в южно предградие на Стокхолм? „Виж, Пийт, един ден ще живееш в страна, наречена Колумбия, в Южна Америка. Един ден ще охраняваш контрабандни стоки и после кухня за кокаин и след това ще летиш над джунглата, за да изтезаваш влиятелен американски политик. И ще го направиш, защото трябва да бягаш от дълга присъда в затвора и защото си осъден на смърт от полската мафия, в която се внедри от името на шведската полиция, докато същата тази полиция те изостави.“ Ако някой му беше казал, това щеше да е интересна, но трудна за вярване история. Трябва да вярваш в една лъжа, за да стане истина.

Хеликоптерът кацна сред високите треви в края на притока Рио Ваупес. Широка, величествена река с кафява и синьо-зелена вода, която беше топла, когато потопиш ръката си в нея.

Кормчията на лодката се представи като Кристобал, оглавяващ водния транспорт на бунтовниците от ПРК в департамента Гуавиаре, и ги заведе до дърво, което лежеше до половината във водата. За него беше завързана лодка. Въжето водеше от кърмата до извития му ствол, а друго въже от носа водеше до друго паднало дърво, което стърчеше от брега, разперило клони и измъчвано от слънцето и водата. Лодката имаше места за петима напълно екипирани войници, високоскоростен мотор със сто конски сили и плоско дъно, за да акостира на каменисти брегове, без да заседне. Пийт Хофман и Ел Местисо се качиха, а Кристобал превъртя ключа на стартера, развърза въжетата, влезе на заден ход в реката и се отправи на запад, по течението. Хофман го наблюдаваше. Кристобал седеше гордо, с изправен гръб, докато маневрираше с камуфлажна униформа през първичната гора, и зареден „Калашников“, преметнат на гърба. Може би беше малко по-стар от повечето войници. Хофман предположи, че са горе-долу на едни и същи години, но беше трудно да се определи, защото животът на бунтовник те състаряваше преждевременно. Беше интересно да го гледа как управлява лодката в силното течение. Въпреки че поддържаше постоянен курс, Кристобал сменяше скоростите и контролираше скоростта на лодката, като понякога я увеличаваше, а друг път изключваше мотора на местата, където енергично танцуваха водовъртежи.

Километър след километър по реката, през растителност и животински хорове от звуци, които заявяваха, че това е тяхна територия, че те живеят тук и властват, с изключение на синьото небе и безмилостното слънце.

Измина един час на лъкатушещо, неспокойно пътуване и после Хофман разпозна монотонното бръмчене на мотора на лодката, когато кормчията зави към брега и извика: Останете в лодката и изчака две секунди, а след това подаде пълна тяга. Насочиха се право към брега, плъзгайки се по нещо, което не приличаше нито на река, нито на бряг, ничия земя с дебели тръстики, листа и своенравни клони на мангрови дървета. По целия път до речното корито. Усетиха, че дъното на лодката стърже върху кал, камъни и тук-там някой пън, и накрая скочиха върху твърда земя между четири потрийо, канута, издялани от балсамови дървета.

Кристобал тръгна пръв, разсичайки с мачетето си клоните, които се закачаха в тях, докато минаваха. Противна миризма. Блатисто. Горещо. Насекоми. Адска влага. И след дъжда на разсъмване тясната пътека се беше превърнала в лепкава кал. След неколкостотин метра стигнаха до базовия лагер. Винаги на подобни места, недостъпни, от които се страхуваха и редовната армия на Колумбия, и полицията, защото мнозина от техните хора биха загинали в евентуална атака, а бунтовниците биха се измъкнали и оцелели. Това беше техният заден двор.

В края на лагера те минаха покрай камион с двайсет млади бунтовници, които сега седяха на земята, облегнали се на раниците си, и чакаха нещо.

Кормчията на лодката кимна към откритото пространство пред тях, колибите и палатките, разпънати на обикновени дървени рамки, като градски площад.

— Ей там може да се гледа телевизия. Понякога картината не е лоша.

На клон на дърво беше завързан малък телевизор, както в лагера с кухнята за кокаин.

По-нататък, зад колибите, имаше друга група мъже, които подобно на войниците на земята чакаха нещо.

— Пленници. Обикновени.

Пийт Хофман преброи дванайсет. Мръсни, с окъсани дрехи, дълги коси и бради и вериги около врата.

— Не струват много. Но е добре да ги имаме за размяна на затворници. Тези ще ги местят в друг лагер.

Затова бяха докарали тук войници и бяха оковали пленниците един за друг. Щяха да минат през джунглата, носейки сламени дюшеци и малки вързопи с няколко лични вещи, които са били в тях, когато са ги отвлекли преди няколко години, и които все още не им бяха отнели.

Кристобал посочи с мачетето към гъстите шубраци. Време беше да се придвижат по-нататък. По време на краткия им престой Пийт Хофман беше запаметил лагера, разположението, колибите и стръмния склон, който се спускаше в десния край. Равномерните удари с мачетето на кормчията ги бяха довели до поляна и за момент избягаха от балдахина от растителност, излязоха под синьото небе и последваха птиците. Хофман беше сигурен, че са бели чапли. Той броеше всяка стъпка. Двеста, петстотин, хиляда и двеста еднакво дълги крачки, докато ставаше все по-тъмно и влажно. И после стигнаха. Кампо Импортанте^[2]. Нов център за задържане само за четирима пленници, политически заложници, чиято стойност беше съвсем различна от тази на хилядите колумбийски войници и полицаи, разпръснати в други лагери в джунглата. Човешките ресурси за специфични трансакции. И ако такива размени бяха невъзможни, бунтовниците ги държаха месеци или години, докато станеха възможни. Най-ценните бижута, пазени в сейф и изваждани само от време на време, за да ги видят как блестят и да се порадват на притежанията, заключени, докато бъдеха изведени или продадени.

— Оставям ви тук.

Кристобал потъна в растителността толкова внезапно, колкото от нея се появи нисък мъж с червена кърпа, увита два пъти на главата, и звънтящи шпори на кални ботуши. Хофман се зачуди дали човекът винаги ги носи, или ги е обул в тяхна чест.

— Добре дошли.

Ръката му беше отпусната, мъжът се задоволи само да я предложи.

— Казвам се Максимилиано Куберо, командир на специалния фронт на ПРК. Другите ме наричат Команданте, но ще ми окажете голяма чест, ако се обръщате към мен на малкото ми име. — Ръкостискане, което не отговаряше съвсем на впечатлението, което той искаше да направи. — Това е моят лагер. Войниците, които виждате, са подбрани от мен. Всичките са добре обучени и готови за битка. Елитът на ПРК. А онова… — Куберо посочи клетка, издигната в отсрещния ъгъл на лагера. — Онова е задачата ви.

Клетката.

Толкова близо.

Хофман се извини и тръгна през лагера, а Ел Местисо остана с коменданта. Мина покрай редица млади войници, много от които жени, наети от най-бедните квартали в Колумбия, които бяха предпочели това вместо бордей. Хофман пак състави наум карта в главата си, където не можеше да я достигне никой, определяйки разстоянията между колибите с няколко дъски на пода, стени от палмови листа и врати от празни чували от ориз. Накрая стигна до клетката. Уморен, мръсен, с изтощени очи, но въпреки това позна председателя и говорител на Камарата на представителите от снимките в „Ел Експектадор“. Голяма верига около врата му, свързана с китките и глезените му. Затягаше се, когато пленникът седнеше на пода и ядеше от дълбоката купа и хляба, който беше замесен само от брашно и вода и изпържен в мазнина.

Едва когато се приближи, Хофман видя останалото.

Кожата на лицето, раменете и ръцете на заложника беше осеяна с неравни подутини, широки охлузвания и червени петна. Бяха го пребили от бой. И после — десния му крак. Бяха извадили ноктите и бяха останали подути и пълни с гной рани. Затова седеше на пода. Вече бяха започнали и не бяха успели с работата, която Ел Местисо набързо беше привикан тук да довърши. Задачата, за която той беше толкова доволен в колата и в хеликоптера.

Пийт Хофман още не знаеше каква е целта на изтезанията и какво искаха да каже или да направи председателят — какво би трябвало да каже или да направи, когато Ел Местисо приключи с него.

Само на няколко метра от клетка с решетки от бамбук.

Председателят чу стъпките му и вдигна глава от купата. Очите му бяха на измъчен, но несломен човек.

 

 

Тимъти Д. Краус пусна купата. Някой стоеше близо до клетката. Някой нов, не войникът, който го пазеше, нито комендантът, който го контролираше. Този човек не беше с униформа и очите му не бяха изпълнени с презрение. Краус се опита да види кой е той, но силното, неравномерно пулсиране в дясната му пета пронизваше тялото му като ками, преди да си поеме дъх и след това. Остри, лъскави ками, които се забиваха с разкъсващи удари, сипейки се върху врата, гърба и кръста му. Оттам започнаха, от горната част на тялото му, удряйки го с юмруци и бамбукови пръчки.

Болката беше прорязала сухожилията, мускулите и нервите му, но Краус бе издържал. Отново и отново. Не понасяше обаче последиците — лека-полека губеше способността си да разсъждава ясно, бореше се с мъглата и вече не се чувстваше проницателен и аналитичен какъвто беше.

Затова не можа да си спомни веднага кой е мъжът пред клетката.

Въпреки че го познаваше. Беше го виждал.

Краус беше сигурен в това.

Начинът, по който се движеше. Не съвсем като млад мъж, но пак в много добра физическа форма.

Татуировката на главата, гущер или може би змия, зелена опашка, която се скриваше надолу по гърба му.

Краус изпъна десния си крак и го изви. Болката не премина, но намаля за момент. Направи още един опит, погледна пак посетителя и се съсредоточи, опитвайки да се застави да мисли.

И после се сети.

Това си ти.

От сателитните изображения на големия екран в Агенцията за геокосмическо разузнаване.

Движенията ти, темето ти — онова, което се вижда отгоре на кадри, които не са уловени с идеална яснота, сборът от хиляди часове на наблюдение с шпионски сателити.

Това си ти.

Онзи, когото операторите и следователите не можеха да идентифицират.

Виждал съм те. А ти не знаеш. Не можеш да ме накараш да страдам. Но аз мога да те накарам. Също като всеки друг тук, който не можа да ме пречупи, не и напълно.

Ти, който винаги си забелязван в компанията на един друг човек.

Ти, който работиш рамо до рамо с насилника, когото успяхме да идентифицираме като Джони Санчес или Ел Местисо.

Ти, който досега нямаше лице. Сега обаче имаш. Виждам те. Познавам те.

Ти.

 

 

Пийт Хофман срещна погледа на председателя. Отначало очите му бяха мътни и нефокусирани, но после станаха съвършено ясни, с острота и проницателност, които го пронизаха. Хофман искаше да му каже нещо, да се наведе към решетките и да прошепне: Краус, ти не знаеш, но ние сме на една страна. Аз бях завербуван от твоите сънародници, твоите служители, за твоя проект, да се внедря сред същите хора, които сега те държат в тен и те нараняват. Но не можеше. Жената-войник пред отвора с решетки беше твърде близо. Ако тя чуеше, видеше и заподозреше нещо, всичко щеше да свърши.

Може би по-късно.

Само да мога да се добера по-близо, без те да ме видят.

Тогава ще ти кажа.

— Председателю Памперс.

Изразът в очите на Краус се промени. Изглеждаха измъчени. Но имаше и нещо друго, също толкова силно. Омраза.

— Ти си много важен за нас, председателю Памперс.

Комендантът. И Ел Местисо. Бяха застанали от двете страни на Хофман и гледаха човека в клетката, който седеше на пода с верига около врата.

— Затова тези любезни господа са изминали всичкия този път заради теб. Идват чак от големия град. Да говорят с теб. Тъй като ти не искаш да говориш с нас.

Краус не се дръпна по-навътре в клетката и не се опита да избяга в някой ъгъл — далеч от мъжа със звънтящите шпори. Но и не отговори. Седеше неподвижно и ги гледаше, въпреки че знаеше какво предстои и защо са дошли.

— Виждате ли? Не е много разговорлив.

И после Краус сякаш промени решението си и с огромна болка успя да се изправи на ръце и колене. Лицето му се зачерви, челюстите му бяха стиснати и очите му се напълниха със сълзи. Той се надигна от дъските на пода, изтласка се нагоре и се хвана за решетките.

Краус стоеше на няколко метра от тях, балансирайки тежестта си на двата крака, въпреки че единият нямаше нокти. И след това се обърна и посрещна посетителите си с изправен гръб.

 

 

Пазачите, които няколко пъти споменаха колко са поласкани, че са избрани за безспорно най-важната задача, за която можеха да бъдат избрани бунтовници от ПРК, да пазят тази придобивка на всяка цена и да се погрижат да остане притежание на ПРК, се бяха оттеглили. Не защото им беше заповядано, но лека-полека се отдръпнаха. На всяка стъпка, която беше направил Ел Местисо по време на изтезаването на председателя Краус, те се бяха дръпнали крачка назад. И сега, когато вече нямаше накъде да отстъпят, извърнаха лица и единият дори запуши с ръце ушите си.

Някой го беше пребил с юмруци предишния ден, но безрезултатно. Войник на двайсет и няколко години гордо беше демонстрирал уменията си по нареждане на Ел Местисо — напрегнато боксиране с въображаем противник и няколко ритника с високо вдигнат крак по дърво, което представляваше гърдите на председателя. Някой го беше налагал с камшик сутринта, но безрезултатно, и Ел Местисо бе настоял да знае къде и как. Професионалистът трябваше да се подготви, за да продължи да работи от същото ниво. Бамбуковите пръчки бяха окървавени и разцепени в единия край, а върху гърба, хълбоците и бедрата на Краус имаше очебийни червени, подути резки. Младата пазачка, на която беше възложена задачата, е две плитки и бледочервено червило на усмихнатите устни — тя дори им беше направила реверанс — се беше опитала да напише ПРК със силни удари с ъгловати букви, които напомниха на Хофман за любителските графити в стокхолмските предградия — млади момчета със спрейове, които повтаряха името на бандата си върху стените. После някой друг, безрезултатно, беше извадил един по един ноктите на десния му крак с клещи. Комендантът Куберо им показа как, по настояване на Ел Местисо, и призна, че го е направил той самият, с помощта на заместника си, който държал краката на Краус. Той стисна ръце и ги придвижи назад и напред между себе си и Хофман, за да демонстрира как, дори издаде кратък вик, за да имитира Краус, и войниците в лагера се спогледаха и се засмяха, когато се увериха напълно, че и другите ще го направят. Смехът им беше точно това, което очакваше комендантът.

Сега щяха да постигнат резултати.

Пийт Хофман придружи Ел Местисо до клетката и после спря. Само инквизиторът и лекарят щяха да влязат вътре. Той се опита да намери подход и положи усилия да мисли за първия път, когато всичко това бяха само небивалици. Изолирани случаи на изтезания в града. И как тогава, въпреки че работата му не беше това, бе настоявал да я направи своя, защото искаше да покаже и да докаже, че може да му се има доверие. По време на онези първи месеци на служене Хофман беше само един от хората на Ел Местисо. Писнало му беше от тяхното: Ти си европеец, ти си нищо. Не помагаше, когато им кажеше, че е бил зад решетките и че е застрелял двама души, освен онези, които е застрелял в Колумбия. Те отвръщаха, че е лесно да убие, трудно е да убиеш бавно.

И оттогава Хофман беше научил метода на Ел Местисо.

След побой с юмруци и бамбукови пръчки и изтръгване на нокти на краката идваше електричеството.

Затова сега двама млади войници вдигнаха рамка, направена от четири запоени железни пръчки и я внесоха в клетката. Беше два квадратни метра, едва се побра вътре, обърната на дългата си страна, и почти се опря в тавана, когато я наклониха. Те махнаха две от дъските на пода, разкривайки пръстта отдолу, за да подобрят проводимостта, а после забиха в земята четири железни пръчки, дълги петнайсет сантиметра, всичките насочени нагоре. Вместиха се идеално в четирите дупки, пробити с бормашина в долната част на желязната рамка. Приспособлението беше вмъкнато върху пръчките и затегнато здраво в средата на клетката.

По нареждане на Ел Местисо младата пазачка сряза връвта, която държеше вдигнат панталона на Краус, и смъкна него и бельото му до глезените.

След като монтираха желязната рамка, двамата войници блъснаха пленника към нея, отключиха веригите около китките му и прикрепиха ръцете му към рамката. Сложиха ръцете му над главата и увиха няколко пъти десет метра медна жица около дясната му китка и желязната пръчка, а после направиха същото и с лявата му китка и друга желязна пръчка. Спуснаха медната жица диагонално надолу, където я увиха няколко пъти първо около десния му глезен и после около левия.

Винаги електричество.

И винаги се започваше с цялото тяло.

Хофман се преструваше, че гледа, защото това би трябвало да прави.

Но всъщност гледаше вдясно от Краус. Ако съсредоточеше погледа си там, останалото изгубваше фокус и се превръщаше в замъглени движения на замъглени хора.

Той беше продължил да участва в изтезанията в града, дори изяви желание, за да изгради доверие в себе си. Обикновено това означаваше прострелване на различни места на тялото на длъжника. Понякога означаваше рязане. Хофман обаче никога не чуваше писъците в стомаха и гърдите си, никога не стигаше толкова далеч. Обикновено ходеха в Рио Кали и беше сякаш отиваха на сметището да изхвърлят боклук. Малко изстрели, малко разрязвания, може би да направи нещо на окото. Те пищяха, но никога както в джунглата.

Никога като Краус.

Сутринта Ел Местисо беше поръчал чанта, която сега беше донесена в тясната клетка. Той извади от нея два кабела, като за подаване на ток на кола, но по-дебели. Свърза с щипка червения кабел, плюса, за желязната рамка, а черния, минуса, закачи за подутия палец на израненото стъпало без нокти на Краус. След това опъна двата кабела, докато стигнаха до газовия генератор, който донесоха двамата войници. Дръпна връвта няколко пъти и генераторът забръмча със звук, които приличаше на косачка за трева или мотор на стара лодка. Другият край на червения кабел беше свързан с положителния полюс на генератора, а другият край на черния кабел беше заземен с пластина и Ел Местисо ги държа така точно две секунди. Желязната рамка проблесна и изсъска и от тялото на Краус се изви електрическа дъга. Главата му клюмна на гърдите и виковете му се превърнаха в стенания, докато мускулите му се схващаха.

В този момент лекарят прекъсна мъчението — точно както му беше казал Ел Местисо. Той беше необичайно млад, дори за лекар на ПРК, нает в края на втория семестър в медицинско училище. Рядко бяха по-образовани. Младежът беше инструмент като всички други и задачата му беше да поддържа живота на пленника и да прошепне: Защо мълчиш, приятелю? Този е откачен и ще продължи да те изтезава. Говори пред обектива, както ти казват. Работата му беше да запази жив заложника, да бъде любезен, да играе ролята на доброто ченге. Защо трябва да преживяват всичко това? Съдействай. Той няма да се откаже.

Младият мъж извади слушалка, допря я до гърдите на Краус и преслуша белите му дробове и сърцето.

— Пусна ли електричество… през цялото му тяло?

— Да.

След това лекарят прегледа крака. От мястото, където челюстите на щипката се бяха впили в кожата, се вдигаше пушек.

— Как… В каква посока?

— От пръстите на краката и нагоре през ръцете.

Младежът не беше особено добър актьор и преиграваше, докато вдишваше миризмата на горяща плът и изговаряше заучените реплики към Ел Местисо, сякаш ги четеше от картончета за суфлиране.

— Сърдечният му ритъм е малко неравномерен.

— Добре ли е иначе?

— Може да продължиш, ако намалиш малко амперите. При положение че не искаш сърцето му да спре. Ако искаш да го държиш жив.

Ел Местисо се обърна към Краус с пресилени, театрални жестове.

— Чу ли го, председателю? В такъв случай вероятно ще трябва да преместим кабелите. След това няма да произвеждаш много сперма, но пък ще живееш малко по-дълго.

Той погледна единия кабел на червения кабел, онзи, който беше прикрепен за желязната рамка, и го вдигна.

— Председателю?

Неподвижната глава на Краус все още висеше на гърдите и от устата му капеше слюнка.

— Може би искаш да кажеш нещо?

Краус не отговори.

— Е, тогава от теб зависи, председателю. И ти продължаваш да взимаш лоши решения.

Ел Местисо бавно доближи червения кабел до тялото на Краус, към долната, оголена част. И после от дървената клетка избухнаха адски писъци, които отекнаха в джунглата, когато кабелът докосна тестисите му. Писъците продължиха и станаха по-силни и колкото и усилено да се съсредоточаваше да гледа вдясно, Хофман пак чуваше всичко.

 

 

Ел Местисо се разхожда из пленническия лагер десетина минути, привидно безцелно, от колиба на колиба. Влизаше вътре, обикаляше ги и дори се качи на покрива на две от тях. Отиде до голямата яма, изкопана, когато беше създаден лагерът, на дълбочина три метра според предписанията. На пръв поглед приличаше на гроб, но когато те блъснеше вонята, ставаше ясно, че е отходно място. След това отиде в кухнята, в пералното помещение и склада за храна. Накрая се върна в клетката. Изглеждаше доволен, като човек, който се връща от дълго пътешествие и е намерил онова, което е търсил.

— Председателю?

Медната жица около китките и глезените на Краус беше срязана и пленникът беше освободен от желязната рамка. Но въпреки ритниците и ударите на пазачката, той отказа да седне на пода и изразходвайки малкото енергия, която беше скрил дълбоко в гърдите си, се хвана здраво за решетките и се наведе напред върху тях.

— Повече електричество би те убило. Но ти не трябва да умираш. Докато не говориш.

Ел Местисо протегна ръце и показа какво е намерил, докато обикаляше лагера. На едната му длан имаше пластмасова тръба, а на другата — ръждясала бодлива тел.

— След електричеството обикновено предпочитам вряла вода. Или давене с дъска. Но за теб ще направя изключение и ще премина към това.

Той размаха пластмасовата тръба и бодливата тел пред наведеното лице на Краус, за да се увери, че пленникът ги вижда.

— Методът идва от Европа, където го видях за пръв път. Намерих тази тръба, обикновена PVC тръба, дълга петнайсет сантиметра, под хладилника в кухнята. Когато я пъхна в ануса ти и през ректума ти и застане плътно на място, ще се придвижим към бодливата тел, необикновена разновидност, която открих на покрива на едната клетка. Както виждаш, председателю, няма малки бодли, а дълги, тесни шипове, леко извити, които причиняват много повече щети.

Ел Местисо прокара острите шипове по брадичката и бузата на Краус. По врата му потече кръв и изцапа яката на ризата му, която от известно време вече не беше бяла.

— До този момент вероятно няма да си почувствал много. Ще намажа тръбата с дебел слой вазелин, както се прави с термометър или преглед на простатата. Скоро обаче, с вкарването на бодливата тел, ще стане неудобно. — Ел Местисо избърса окървавените шипове на бодливата тел в единия ръкав на ризата на Краус. — Ще пъхна бодливата тел в тръбата, която в този момент ще бъде в ректума ти. Пак няма да почувстваш много, защото пластмасата ще те предпазва. И тогава ще те попитам още веднъж дали ще прочетеш краткия текст, написан от команданте пред обектива, или искаш да продължа. Ако продължаваш да взимаш лоши решения и да не казваш каквото искаме да кажеш, играта ще загрубее за всички ни. След това ще започна да изваждам тръбата, но ще оставя бодливата тел. И всичките шипове ще бъдат оголени във вътрешностите ти и ще перфорират стените на червата. Когато извадя и телта, ще бъдеш развалина завинаги, председателю. Когато приключим, когато измъкна цялата тази ръждясала бодлива тел, ти ще трябва да носиш торбичка до края на живота си и ще пищиш и ще плачеш всеки път, когато изпразваш съдържанието на разкъсаните си вътрешности.

 

 

Фотоапаратът не беше скъп, но можеше да прави снимки и кратки видеоклипове. Комендантът засне себе си и Краус, седнал на пода на клетката, докато говореше право на обектива. Председателят нямаше абсолютно никакви сили и да стои изправен предизвикателно вече не беше възможност за избор. Той тихо прочете написаната на ръка бележка, която някой беше формулирал на правилен и книжовен английски, и Хофман се зачуди кой е държал писалката, защото никой в лагера не говореше така. Малцината, които говореха английски, имаха силен акцент и беден речник.

Краус отстъпи, прие и се предаде веднага щом пластмасовата тръба докосна кожата му. Онова, което го накараха да каже, нямаше да изложи на опасност никой друг. Не беше заради това, а да не позволява на копелетата да победят или да си мислят, че ще победят. Когато обаче пластмасовата тръба се допря до тялото му и щеше да го увреди до края на живота, той вдигна ръце, изкрещя „Спри“, обърна се и посочи триножника с фотоапарата.

 

 

Първият път. Но нямаше чувството, че е като преди. Обикновено този момент преобразяваше всичкото време, всичките лъжи и страха в потвърждение — чувството, че най-после е пристигнал, успял е и вероятно дори е доволен от собствената си хитрост. За две години Пийт Хофман беше стигнал до сърцевината, върха на групировката, в която му бяха платили да се внедри. Но вече беше късно, контактите с работодателя му бяха отрязани, беше съвсем сам и дори преследван и осъден на смърт от онези, за които бе рискувал всичко.

Краус приключи със записа на текст, който утре сутринта щеше да бъде качен в интернет в града, и комендантът прибираше фотоапарата, когато тя излезе от единствената колиба, до която нямаха достъп. Каталина Херадор Сиера, с прякор Мона Лиза. Дамата купа. Висока, слаба, красива жена на четирийсет и няколко години. Имаше същата униформа като на другите, но с отличителни знаци, каквито Хофман не беше виждал. Третата най-властна фигура в ПРК, избрана във висшето ръководство на групировката. Жената, която медиите описваха като идеолога.

Среща с една от Сенките.

Досега на Пийт Хофман беше разрешено само да следва Ел Местисо до определена точка и после да прекара нощта с други, на които също не беше позволено да отидат по-нататък. Сенките. Така ги наричаха, тъй като само малцина знаеха къде са или как да се свържат с тях. Както сега, те обикновено бяха в някой лагер някъде в джунглата.

Последния път това се случи, когато Хофман беше внедрен в полската мафия в Швеция и неочаквано го извикаха във Варшава. Също като сега той беше проникнал дълбоко в организацията, но все още му предстоеше да се изправи очи в очи с абсолютната власт. Едно пътуване с такси до летището до международния щаб на „Войтек“, до Збигнев Боруц и Гжегож Кжинувек беше променило всичко и беше резултатът от дългогодишно планиране онзи пръв път. Свръзката му Хенрик, друг човек, който му имаше доверие, без да знае, че среща лъжа, го представи на Заместника и Покрива, които ръководеха фирмата от мрачна къща в квартал „Мокотув“.

Сега Ел Местисо беше свръзката му, човекът, когото Хофман беше манипулирал, за да стигне дотук, чак до Дамата купа. Усмивката й изглеждаше искрена, когато срещна Ел Местисо и получи картата памет с монолога на Краус. Тя го прегърна силно, сърдечна прегръдка, която даваш на човек, на когото имаш доверие и който споделя ценностите ти.

— А това сигурно е… Ел Суеко. Не сме се срещали.

Каталина Сиера протегна ръка на Хофман.

— Но войната променя нещата. Както и списъците с хора за убиване. И онези от нас, които сме в тях, трябва да изберат да си имат пълно доверие един на друг. Така както Джони избра да има пълно доверие на теб и да гарантира за теб.

И когато Пийт Хофман стисна твърдата й ръка, тя пристъпи крачка напред и прегърна и него.

Така както Джони избра да има пълно доверие на теб и да гарантира за теб.

Хофман държеше властната жена в прегръдките си и си мислеше, че всички първи пъти също имат пръв път. Няколко месеца след запознанството им Ел Местисо, който все още не беше Джони, бе решил, че новият му европейски наемник ще му бъде телохранител. И дотогава Пийт Хофман не се беше сближавал с толкова опасен човек, когото, освен това харесваше и който, изглежда, също искрено го харесваше. Първия път на този пръв път те ходиха в друг от пленническите лагери в джунглата и Ел Местисо заяви, че иска да се разходят и да му покаже околността. Хофман си помисли, че това ще бъде само разходка, докато осъзна, че е точно обратното и че околността му се показва. Целият лагер трябваше да види, че новият човек е приятел на Ел Местисо, и да получи посланието, че отсега нататък, ако докоснеш Ел Суеко, докосваш Ел Местисо.

Доверие, което Хофман скоро щеше да наруши.

Защото пречупеният американски политик, който седеше в клетката пред тях, беше единственият шанс Хофман, Зофия, Расмус и Хюго да се измъкнат.

 

 

Джунглата нощем беше омагьосан свят. Звуците, миризмите, огромната сила на онова, над което човекът не можеше да господства — Царството на животните. Мрежи против насекоми, които бяха навити като твърди малки клони, се разгъваха и завързваха с връв, за да отблъскват облаци комари, които бръмчаха в мрака. Птиците размахваха криле и кряскаха на фона на черното небе и изведнъж стана студено — силен и потискащ студ като горещината през деня.

Преди няколко часа Пийт Хофман беше влязъл в колибата, която беше негова до разсъмване, и легна на примитивното легло — само сламен дюшек и рогозка, — но не заспа. Чакаше. Чакаше пазачите, поставени на всеки ъгъл на лагера, да се отпуснат, останалите да захъркат и Ел Местисо, който няколко пъти излезе от колибата си за дълги разговори по сателитния си телефон, да намери покой. Невъзможно беше да разбере какво говори той, въпреки че гласът му не звучеше както обикновено. Ел Местисо се стараеше да говори сдържано и неемоционално, колкото и опасна или критична да беше мисията или ситуацията, но сега говореше с висок, объркан глас, вариращ между заплаха и отчаяние.

Хофман стана от неудобното легло и седна до преобърнатия дървен сандък, който служеше за маса. Извади химикалка от джоба на бронежилетката си, взе късче тоалетна хартия и започна да пише.

Координати

Планът. Така се започва. Това трябваше да направи първо. След една-две минути щеше да се измъкне навън, докато пазачите гледат на другата страна и Ел Местисо е изключил телефона си.

Ниска околоземна орбита

Следващата стъпка на плана. Да принуди копелетата да заличат едно име от техния списък. Да избегне сигурна смърт.

Времеви прозорец

И после следващата.

Цезий-137

И следващата.

Бомба-призма

И следващата.

Магнити, шейна

Хофман сгъна листчето. Квадратчето стана още по-малко, докато се вмести на дъното на кожения калъф на ножа му. И излезе навън. Студът се уви около тялото му като разярено животно. Той тръгна право към вонята на тоалетната яма, първият пункт за проверка, и после мина диагонално надясно между клетката на Краус и кухнята. Пазачът седеше пред решетката, без да има представа, че току-що покрай зареденото му автоматично оръжие е преминал някой. Хофман стигна до втория пункт за проверка — трийсетметров орех сапукая и тясната пътека, която беше изсякъл Кристобал с мачетето си, — и мракът стана непрогледен. Черното стана още по-черно, но беше немислимо да използва фенерче или дори кибритена клечка. Всяка светлина би прорязала като живо същество гъстата растителност.

Шестстотин и дванайсет крачки.

И след това поляната, откритата площ между пленническия лагер и базовия лагер, без гъсто преплетен балдахин отгоре. Хофман се препъваше в дебели стволове на дървета и разпрострели се коренови системи и усещаше тръните на храстите, които проникваха през плата на панталона му и бодяха ръцете му и му напомняха за копривата, която растеше покрай каналите в Швеция.

И после направи същото, както когато беше край реката близо до кухнята за кокаин. Извади джипиес приемника от единия джоб на бронежилетката си, натисна Мишена и прочете координатите на точната географска ширина и дължина, записани в код.

68.779812, 22.3529645

Този вид информация, която събираше, когато установеше местоположението на някоя косина, пратка или склад. И после я изпращаше на водещия си офицер от Агенцията за борба с наркотиците.

Но не и този път.

Този ред цифри беше за него — за да отвори вратата на клетката, за размяна, живот за живот.

 

 

Хеликоптерът издава странен звук, когато излита от сухите треви на изоставена поляна и се връща в безоблачно небе. Приглушен, пулсиращ — неудобство, което те блъска в гърдите, докато въртящите се перки разсичат въздуха. Пийт Хофман не обичаше хеликоптерите. Нелогично сглобен метал и пластмаса, които изминават големи площи и изведнъж спират, абсолютно неподвижно, на стотици метри във въздуха. Тук обаче, до бучащата река в своенравната джунгла без пътища, нямаше друго средство за пътуване. Пък и никога не трябва да показваш слабост. Той беше благодарил на кормчията Кристобал и беше прегърнал отново Дамата купа. Членовете на компанията си пожелаха късмет един на друг, качиха се на хеликоптери и се отправиха в различни посоки.

Ел Суеко и Ел Местисо се приземиха там, където бяха паркирали вчера, и ги блъсна зноен, спарен въздух, когато едновременно отвориха вратите на колата за следващия етап на пътуването им до дома. Караха няколко километра по сух, прашен чакъл, който постепенно се превърна в тънък пласт вдигащ пара асфалт.

— Ще минем през Меделин, Петер — най-после проговори Ел Местисо.

— Меделин?

— Да.

В гласа на Ел Местисо отново прозвуча безпокойство, каквото Пийт Хофман не беше долавял дотогава. Ще минем през Меделин. Същото безпокойство като през нощта, когато Ел Местисо проведе два телефонни разговора и беше убеден, че никой не го чува сред влагата на Амазонка и изтерзаните викове на пленниците.

— Отклонение. Хиляда километра, Джони.

— Да.

— Деветнайсет часа.

— Имаш ли проблем с това? Трябва ли да бъдеш някъде?

Да, имам шибан проблем с това. Да, трябва ми време, за да си отида вкъщи и да се уверя, че семейството ми е добре, а после да замина на среща в кафене в Богота с Ерик Вилсон, бившия ми водещ офицер, който ми уреди тази работа да информирам за теб. Или вероятно на среща с някого, когото е изпратил Ерик Вилсон, за да ми помогне да избягам от смъртната присъда в този ад.

Не можеше обаче да каже нищо от това.

Ел Местисо очевидно показа, че и той не иска да говори за неговата мисия. За да не попречи и да не развали отношенията им и за да може да продължи да събира информация за друг, истински работодател, Хофман отдавна беше решил да не настоява за обяснения колко трудно е да охраняваш човек, който ти няма доверие.

Както винаги, спираха на всеки двеста километра, за да се разтъпчат и да се сменят зад волана. Или обикновено го правеха, но на половината път Ел Местисо заспа. Дълбоко. Хъркаше силно и от време на време главата му падаше на рамото на Пийт. Хофман увеличи скоростта, за да спечели малко време, и осъзна онова, което вече подозираше — безпокойството на Ел Местисо беше реално. Той никога не беше виждал работодателя си да спи. През всичките им две години и половина заедно Джони Санчес посрещаше всеки момент бдителен, нащрек и готов. Шпионираше. Отначало Пийт Хофман се беше опитал да намери причина — Ел Местисо вероятно беше капнал от умора и писъците на Краус му бяха оказали въздействие. Може би го преследваше ужасът от изтезанията, въпреки че той не показваше никакви чувства, освен е дъщеря си. Едрият мъж до Пийт, който беше убивал, измъчвал, наранявал и принуждавал толкова много пъти, може би беше уязвим, в края на краищата? Или… Това се дължеше на липса на кислород. Дали въздухът ставаше все по-оскъден с всеки километър, който изминаваха към града, разпрострял се под небето?

Лека-полека се стъмни. По пътя имаше малко превозни средства и малко села. Хофман смъкна страничното стъкло и в колата нахлу тишина, също както преди няколко часа беше нахлула горещина. Той включи радиото. FM Богота 94,9. Разпален спор между двама политици, които отказваха да се изслушат един друг и изобщо не обръщаха внимание какво казва водещата. W Радио 99,9. Още говорене за нищо, но спокойно, сякаш събеседниците наистина ги беше грижа дали приказките им може да загубят смисъла си и дали някой изобщо ги слуша.

Пийт изключи радиото. Сам с равномерното дишане на Ел Местисо и гъстия мрак. Той се зарадва, когато досадната чуха на предното стъкло се премести на челото му, и я остави да се разхожда там.

Безпокойство, за което не можеше да бъде намерено смислено обяснение, колкото и да се опитваше.

Напрежението от снощи се беше завърнало. И сега… сега Ел Местисо спеше до него.

Имаше връзка, но Хофман все още не знаеше каква.

Километър след километър. Вечерта се превърна в нощ. И пътникът се събуди преди Пуерто Триунфо, където шосе 45 ставаше шосе 60. Стресна се. Потърка очи като дете и почти агресивно попита:

— Къде… къде сме, по дяволите?

Свикнал беше да е нащрек, но изведнъж не беше така.

— Току-що минахме Ла Есперанса.

Картонената чаша с кафе стоеше недокосната в пластмасовия държател и дебелата плитка на Ел Местисо се залюля, когато той наклони глава назад, изпи вече изстиналата течност и внимателно смачка чашата. Опитваше се да проумее как постоянната му бдителност го е изоставила. Ел Местисо се беше превърнал в някой друг, който зависеше от някой друг. Затворен в кола. И това го вбеси, онзи настойчив гняв, който понякога пулсираше в слепоочията му. Срамуваше се от себе си, че се е изложил.

— Спри.

— Тук?

— Спри, по дяволите!

Тъмен, безлюден път. Асфалт и сухи, безплодни поля.

— Аз ще карам.

Ел Местисо отвори вратата, надигна тежкото си тяло от седалката и бързо заобиколи отпред колата и насочи пръст към лицето на Хофман.

— Веднага!

Стоеше там и го предизвикваше, без да има представа към кого е насочил пръст. Провокираше го, мислеше, че има правото да обижда и да омаловажава. В друго време Пийт Хофман би реагирал интуитивно, с насилие, но вече не. Деветте години под прикритие за шведската полиция — и половината му живот като престъпник и човек извън закона — го бяха принудили да развие импулсивен контрол и го бяха научили да разпознава целта и след това да предприема съответните действия.

Ето защо Хофман не сграбчи ръката на Ел Местисо и не счупи пръста му. Не извади ножа си и не го заби между третото и четвъртото му ребро. Държа си устата затворена. Стана, кимна на човек, когото беше дошъл да пази и в същото време да предаде, и послушно заобиколи колата от другата страна, докато топлият ветрец подухваше върху изпотения му гръб.

— Предпазният колан.

Ел Местисо превъртя ключа на стартера и изчака, докато Хофман си сложи предпазния колан и адското пиукане спря. Силните му ръце се вкопчиха във волана и кракът му настъпи педала на газта. Подкара бързо, твърде бързо. Беше се изложил, бе допуснал някого близо до себе си, човек, който можеше да го надвие и обезоръжи, докато спи, и да го предаде на полицията, военните и паравоенните.

Да го убие.

Ел Местисо караше все по-бързо. Колата се залюля силно, когато той смъкна стъклото и дъхът му секна от въздуха, който нахлу вътре.

Не му беше присъщо да има доверие на някого. Доверието означаваше риск.

А рискът — предателство.

— В джунглата никой не те чува, когато плачеш.

Все още висока скорост. Все още мрак и пътят пред тях.

И Ел Местисо продължи да говори, сякаш на себе си.

— Дядо ми го казваше. В джунглата никой не те чува, когато плачеш, затова се дръж като мъж. Хвани се там долу, Джони. Хвани се! Имаш две топки, нали? Дядо ме заведе в бордей, когато бях на десет. Бордеят, на който съм собственик сега.

Това не беше разговор. Двамата дори не се поглеждаха.

— Ти имаш деца, Петер.

Колата поднесе отново, още по-силно, когато без предупреждение и с движение, толкова често повтаряно, че беше станало машинално, Санчес извади револвера си от кобура.

— Две. Ти си баща. Затова разбираш.

Той хвана волана с една ръка, а с другата насочи оръжието към челото на Хофман, дръпна с палец ударника и допря дулото в кожата му.

— Баща си, затова разбираш, че преди да имам деца… По дяволите, не уважавах дори собствения си живот! Можех да седя в бара и да играя руска рулетка, да сложа два патрона, да завъртя барабана и… да натисна спусъка. Бум-бум! И когато очистехме някое копеле, което не беше платило, никога не мислех, че има време за говорене, не давах на никого възможност за избор. Аз бях онзи, който казваше: Защо не застреляме шибаната му жена или проклетото хлапе тук, пред очите му, за да разбере? Сега им давам възможност за избор, предупреждавам ги. Но навремето, ако те не… Бум-бум, Петер!

Колата се понесе без контрол, когато прозвучаха тези словесни изстрели.

Санчес прибра револвера в кобура, извади пачка зелени стодоларови банкноти от джоба на сакото си и стисна дебелия ластик, с който бяха пристегнати.

— Доларес! — Той ги размаха пред себе си, пред предната седалка. — Всичко е за пари! Парите, моите доларес, означават власт, Петер! Пари и насилие… potencia^[3]!

Пътят се издигаше стръмно нагоре и сега започна да се спуска по лек наклон, но все още високо, и се дишаше трудно.

— Купувам си разрешително за носене на оръжие. Подкупвам полицаи, войници и политици. Знам, че мога да застрелям някого, да платя четири хиляди долара и да се измъкна безнаказано.

Дулото, опряно в челото му. Пачката, размахана във въздуха. Санчес не каза нищо повече. Не и докато не минаха през предградията на Меделин и не наближиха центъра на града, краят на пътуването им.

— По дяволите, разбира се, че проклетите пари са всичко.

Сега обаче не говореше нито високо, нито агресивно.

Гласът му беше тих, почти шепнеше, и за Хофман беше трудно да го чува какво казва, въпреки че седеше до него.

— Разбираш ли?

Ето защо Хофман, който не беше сигурен дали е чул правилно — че човекът, който воюваше с целия свят и който екзекутираше стотици хора заради територии за разпространение на наркотици, наистина беше казал това, — се обърна към работодателя си за пръв път по време на пътуването от хиляда километра и се опита да улови погледа му.

— Какво… да разбирам?

Санчес не отмести очи към него.

— Ти? Джони?

Моментът беше отминал. Дължеше се на безпокойството и съня и не напомняше на нищо, което беше казвал или правил Ел Местисо.

Движеха се в град, два пъти по-голям от Стокхолм — родното място на Пийт Хофман, което му липсваше всеки ден, — по улици, които започваха в бедност и завършваха в богатство, където мизерията съжителстваше с разкош. Хофман предпочиташе да отбягва този град. Тук имаше един от най-високите проценти на убийства в света. Район, в който мнозина негови сънародници шведи или други скандинавци бяха взети за заложници, за да бъдат използвани за откуп, когато печалбата от кокаина не беше достатъчна.

Меделин.

От тук започваше и придобиваше очертания всичко.

Първоначалната война за територии.

Да притежаваш това място и правото да продаваш наркотици тук.

Картелите в Кали, където живееха Хофман и семейството му сега, водеха война с картелите в Меделин. В началото. В онази първа война за територии. Тогава сякаш беше по-лесно. По-ясно. С течение на времето нещата се объркаха. Сега само тук се биеха помежду си петнайсет групировки. Войната за територии за продажба на дрога се беше разпространила като заразна болест, епидемия, която ту се разпалваше, ту затихваше, и намираше живот във всяка част на света, всяка страна и всеки град, голям и малък.

Спряха на един площад и слязоха сред безразборна тълпа от хора. Търговия на безкрайни неравни редици сергии, после търговски център, купчини пресни плодове и зеленчуци, миризма на готвена храна в малки ресторанти, майстор на лъскави накити и жена, която сплиташе колани от тъкан, боядисвана през нощта. Пийт Хофман си спомняше, че ходи на пазара в село Кивик в Южна Швеция като дете и на Стария покрит пазар в центъра на Стокхолм като голям, чувството за изобилие, ритуалите на преговори за цената, докато и двете страни останеха доволни, но не го признаваха. Онези пазари обаче не бяха нито толкова мръсни и занемарени, нито толкова тесни и претъпкани. Тук всяка крачка означаваше сръгване с лакът в ребрата и изпотени вратове пред очите ти.

Най-много го порази вонята, която ставаше все по-противна, колкото по-навътре навлизаха. Риба, която вероятно беше стояла на слънце твърде дълго. Хофман беше гладен, когато пристигнаха, но апетитът му се изпари.

Една ръка го хвана за лявото рамо и той рязко се обърна. По-възрастен мъж искаше да му продаде портфейл от мека кожа. Когато Хофман не можа да се отърве от него достатъчно бързо, някаква жена, която можеше да е съпруга на стареца, го задърпа за другата ръка и му показа малки кошници, изплетени от кора на дърво. Хофман се отскубна от нея и забърза, доколкото беше възможно по тесните пътеки между редиците сергии, опитвайки се да не изпуска от поглед работодателя си.

И после пазарът свърши.

Минаха покрай последните сергии с карфиол и зеле от едната страна и месо от другата и стигнаха до уединено асфалтирано пространство, на което бяха наредени столове и маси, направени от дъски. Там седяха дванайсет момчета. Най-малките бяха колкото сина му, девет-десетгодишни, а най-големите — на тринайсет, най-много четиринайсет.

Чакаха, без да правят абсолютно нищо.

Докато всичките едновременно забелязаха Ел Местисо.

Момчетата станаха, разкършиха се и тръгнаха към него. Двете най-големи носеха пистолети, открито затъкнати в панталоните, и Пийт Хофман извади оръжието си от кобура и се втурна към тях. Ел Местисо се обърна и замахна с ръка във въздуха, правейки знак на телохранителя си и на орляка момчета да спрат. Те спряха. Хофман трябваше да извърви още пет крачки, за да стигне до момчетата, които застанаха пред дървените пейки.

Стояха неподвижно и се опитваха да изглеждат като възрастни. Кльощави, малко пъпчиви, някои с няколко единични косъмчета над устните, като повехнали стръкове. Мъчеха се да привлекат погледа на Ел Местисо с надеждата да бъдат избрани. И после той кимна и посочи едно, което седеше на пейката в средата, ниско момче с големи халки на ушите, с които, изглежда, се гордееше, защото внимателно беше прибрало зад ушите дългата си коса, за да не ги закрива. Носеше черна, малко голяма за него тениска и протрити джинси. Вероятно беше на дванайсет години. Още не беше влязло в пубертета и в гласа му се долавяше следа от зараждаща се промяна. Момче, което изглеждаше като всяко друго. Походката му, поздравът, отмятането назад на главата, когато се смееше — движеше се и се държеше някак непринудено, не нахакано и пресметливо за позиция сред конкуренцията. А и не беше необходимо, защото присъствието му беше властно и не като на дванайсетгодишно дете. И когато взе вързопа, който му подаде Ел Местисо, хавлията с пистолет и патрони, грабна го без страх, но с уважението, което заслужават оръжията, и също така непринудено, сякаш беше получавало много такива вързопи.

— „Кале“ 35. Близо до „Карера“ 52. Вход седемнайсет. Четвъртият етаж. На вратата пише Родригес.

Дванайсетгодишното момче слушаше внимателно. Не си записа нищо в тефтерче. Нямаше химикалка. Информацията трябваше да бъде запаметена и никога да не стане част от веществени доказателства на някой следовател или член на семейство.

— Той има посивяла, оредяла коса. Очила с червени рамки, окачени на връв на гърдите му. На седемдесет и шест години. Казва се Луис Родригес. Преди това е важно да се увериш, че това е името му.

Хлапакът не зададе въпроси. Не се поколеба. Горд и уверен с вързопа, който изпълваше дванайсетгодишните му ръце — мисията да убие един баща, който защити сина си по начин, трогнал Хофман. Старецът дори заплаши Ел Местисо в отсъствието на сина си.

— И два патрона. В пълнителя.

Момчето се усмихна, разкривайки бели и добре поддържани зъби.

— Знам. Един в гърдите и един в челото.

Заразителна усмивка, когато за пръв път погледна Пийт Хофман и после отново Ел Местисо.

— Приятел ли ти е?

— Да.

Поздравиха се. Тънка ръка и твърдо ръкостискане.

— Камило, сикарио. Двайсет и четири пъти. Работя с твоя приятел вече три години.

Хлапакът задържа дълго ръката на Пийт, докато го гледаше в очите. Очи, каквито Хофман беше виждал и преди. В шведски затвори, докато излежаваше присъда там. Бездънни очи на хора, които бяха убивали и бяха готови да убият отново, където нищо не се задържа, само пада в онази безкрайност.

— Dar papaya. Нали?

Ел Местисо отброи двеста долара от пачката с ластика.

— Dar papaya.

Малчуганът се усмихна отново. Dar papaya. Без излишни рискове. Обещаваше го всеки път. И после тръгна. Мина покрай сергиите с плодове, ресторантите и разхождащите се хора, отправяйки се в същата посока, от която бяха дошли и скоро щяха да се върнат Хофман и мъжът, когото трябваше да охранява. Той гледаше как дванайсетгодишното момче върви право през тълпата, без да отстъпи встрани нито веднъж. Отстъпваха онези, които минаваха покрай него.

— Знаеш ли, Петер, сега той е един от ветераните и мога да му платя преди мисията. Свършва работата и връща оръжието. Използва два патрона всеки път. Прави го още от първия път, когато го наех.

Излязоха от асфалта и точно когато тясната уличка стана още по-тясна и рязко зави надясно, Пийт Хофман се обърна и погледна момчетата, които все още седяха, чакаха и се надяваха, че ще получат следващата поръчка.

Качиха се в колата. Както и преди, Ел Местисо седна зад волана.

— Имаме още една задача.

Още една?

Хофман погледна часовника.

Имаше само двайсет и четири часа до срещата с Вилсон.

— Тъй като сме в района. И чакаме да върнат пистолета. „Клиника Меделин“, „Карера“ 7. Не е далеч от тук.

Гласът на Джони. Безпокойството се беше завърнало. И сега Пийт Хофман беше сигурен, че работодателят му е избрал това необявено отклонение заради „Клиника Меделин“. Болницата. Това беше истинската им цел. Камило с двайсет и четирите пъти не беше главната им мисия. Това беше само нещо, което направиха, докато са в района.

Безпокойство.

За какво?

Ел Местисо, когото Хофман беше опознал и за когото работеше, заплашваше, нараняваше и убиваше без страх и угризения.

— Баща ми беше клиент.

Джони говореше както преди няколко часа и онова, което каза, дойде дълбоко отвътре.

— А майка ми беше проститутка. Тя… на два пъти се опита да ме изгори. Разбираш ли? Да направи така, че да изчезна. Изля бензин върху мен и го запали. Понякога… си мислех, че… може да се извини. Но… не. Затова други ми показаха живота, онези, които се занимават със същото като нас. И наред с всичките гадости и онова, което направихме вчера и преди малко… те се грижеха за мен. Схващаш ли? Това означава всичко. Затова направих каквото искаха те, по дяволите. Дори повече, отколкото искаха. Ще застреляте онзи човек ей там? Ако е така, не го правете. Аз ще го застрелям заради вас, защото… вие ми се карате, когато нося верижката твърде видимо на врата си или когато сложа пистолета не там, където трябва в колана и не мога да го извадя достатъчно бързо или когато забравя, че реагирам пресилено. Убивах за тях. И бих го направил отново. Или… може би ще правя точно това, ще убивам.

Град в движение. И те се движеха с него. Ел Местисо на два пъти удари спирачки, за да не се блъсне в превозното средство пред тях, натискаше клаксона и другите шофьори отвръщаха със същото, и отбягваше велосипеди и пешеходци, които завиваха в посока, в която предполагаха, че няма да завият други.

И после пристигнаха.

Голям знак сочеше към входа на болницата и пред високата двайсететажна млечнобяла сграда имаше голям паркинг. Чистота. Това си помисли Хофман. Безупречно чиста фасада, сякаш някой току-що я беше разопаковал, сглобил и издигнал.

— Бордеят ми в Кали. Израснах там. На работното място на майка ми. Роден съм там. Един католически свещеник ме е изродил в леглото, в което майка ми работеше. Стая номер осем. Празната стая, която никой не може да използва. Същото легло, в което съм заченат. Но сменили чаршафите. Понякога тя казва: Аз настоях да сменят чаршафите, за да бъде чисто, когато ти се появиш на бял свят.

На паркинга пред млечнобялата сграда имаше две места за инвалиди. Ел Местисо спря между тях, предните гуми на едното и задните гуми на другото. Обикновено не правеше такива неща. Да, беше брутален, но никога заядлив и скандалджия. Властта, която притежаваше, беше толкова очевидна, че не се налагаше. Само онези, които не са сигурни в положението и властта си, изпитват необходимост да се надуват повече, отколкото е нужно. Хофман не познаваше човека, който сега компенсираше за един свой вариант, който може би вече не съществуваше.

В багажника имаше хладилна чанта, която беше включена и бръмчеше, откакто бяха потеглили от Кали, от вчера сутринта. Джони я беше взел от пристанище Буенавентура, от борда на същия мексикански кораб, откъдето всяка седмица купуваха контрабанден алкохол за бордея. Джони лично я пренесе от кораба и сега също внимаваше, докато я провираше през ярко осветения вход на клиника „Меделин“ и я носеше покрай кафенето, рецепцията и малкия магазин за подаръци, по целия път до асансьора.

Натисна бутона за осемнайсетия етаж. Бързо издигане, от което те присвива стомахът, и за момент напомни на Хофман за чувството, което изпитваше в лунапарка „Грьона Лунд“ в Стокхолм на красивия остров Юргорден, където водеше Расмус и Хюго, които продължаваха да се смеят по целия път на връщане у дома.

Миришете силно на болница. Хофман пристъпи само една крачка в дългия коридор и веднага долови противната миризма, с която никога нямаше да свикне. Обграждаше го отвсякъде, сякаш казваше, че тук надеждата живее в съседство с болестите и смъртта. Джони не попита и не се огледа наоколо. Явно знаеше точно къде отиват и очакваше телохранителят му да го последва. Покрай стаи с поставени едно до друго болнични легла. Уморени, примирени очи срещаха погледа му. Казваха: Вземи ме. Той го виждаше, чувстваше го. Искаха да си отидат у дома. И те никога нямаше да свикнат с миризмата.

Хофман ускори крачка, докато настигна Джони и погледна лицето му. Безпокойството вече не беше там. Имаше нещо повече — страх, у човек, който не знаеше какво е страх.

Стаята ги чакаше в дъното на коридора. Един-единствен пациент и много пространство. Жена лежеше на легло е метални колела. Очите й бяха затворени, може би спеше. По гръб, върху измачкани чаршафи. Потеше се. Косата й беше залепнала на челото и лицето. Кожа на петна. Ел Местисо отвори прозореца и вътре нахлу топъл ветрец и ги лъхна. Пийт Хофман погледна жената. Трудно беше да се определи възрастта й, но външният й вид беше похабен. Той познаваше този вид кожа — на жена, която бе имала тежък живот. Предположи, че тя е шейсетгодишна. Тръбичка свързваше лявата й ръка с найлоново пликче, окачено на разклатена стойка от същия метал като леглото, пренасяща по една колеблива капка течност от време на време. Не беше хранителен разтвор, а някакво лекарство за заспалото й тяло.

Сплъстената коса беше посивяла в корените, под боята. На другата й ръка имаше ясни белези от друг вид игли, а близо до китката се виждаха неравни следи от бръснарски ножчета. Тя се беше опитвала да пререже вените си неколкократно. Горната част на ръцете й беше като долната част на краката й — убождане до убождане, стотици дупчици от игли, които се бяха превърнали в синкави, пълни с гной, възпалени рани. На връв около глезена й беше завързана бележка, сякаш жената беше в моргата.

Ел Местисо се приближи до леглото, потърси ръката й и я хвана. И тя се събуди. Или може би вече беше будна и само отвори очи.

— Здравей, мамо.

Жената замига от яркия блясък на флуоресцентните лампи на тавана.

— Джони.

Грачещ глас, слаб и немощен, сякаш нямаше да издържи още дълго. След това обаче неочаквано се извиси, засили се и стана ясен:

— Къде са парите ми?

Ел Местисо хвана ръката й с двете си ръце и кимна към отворения прозорец и небето отвъд.

— Само Бог знае къде са твоите пари, мамо. Но предполагам, че имаш предвид моите пари?

Крехката пациентка беше неподвижна като неукрепнало новородено птиче. И в следващия момент се промени, надигна се рязко и седна в леглото. Немощната й ръка стана силна, когато посочи.

— Мръсен, шибан, жалък нечистокръвен мелез! — разкрещя се тя. — Искам си моите пари! Веднага!

В същото време вратата зад Хофман се отвори и в стаята влезе мъж на средна възраст с бяла престилка. Пластмасовата табелка на гърдите му показваше, че е лекар.

— Добро утро.

Той поздрави Ел Местисо и взе хладилната чанта. Беше очевидно, че двамата се познават.

— Спряхме острата инфекция, за която ви уведомих снощи. Овладяхме я преди няколко часа.

Лекарят говореше на Ел Местисо и гледаше само него. Изобщо не поглеждаше жената със зачервено лице, която седеше в леглото и дишаше учестено. Лекарят очевидно не харесваше пациентката си и предпочиташе да общува със сина й, човекът, който плащаше, и с никой друг.

— Като се има предвид общото й състояние, много важно е, че донесохте бързо това.

Лекарят кимна на Ел Местисо и Хофман и излезе в коридора с хладилната чанта.

— Сега имаш онова, от което се нуждаеш — платено с моите пари.

Ел Местисо погледна майка си, която отвори уста, за да се развика отново, но той я изпревари:

— Но не получи онова, което искаш.

Той я целуна по бузата и тръгна. Хофман го последва и хвърли последен поглед на жената, която вече определено не приличаше на неукрепнало новородено птиче. Бяла жена. Затова сигурно бащата на Ел Местисо беше местен.

Пронизителният й глас ги застигна през затворената врата, ругатни и псувни на испански, същите южноамерикански разновидности, които Хофман беше чул на пазара, без да знае какво означават. Разбра само последната, която беше вариант на „Върви по дяволите“ на майка му.

Двамата зачакаха асансьора, който щеше да ги спусне осемнайсет етажа надолу. Сега всичко беше ясно. Безпокойството. Дълбокият сън. Не ставаше въпрос за човек, който е започнал да чувства нещо, след като е наранил друг човек, или не е издържал на ужасяващите писъци на изтезавано тяло в тъмна джунгла, а за този писък — презрението на майка му. Това беше.

Пътуваха в асансьора мълчаливо, докато Пийт Хофман не се сдържа:

— Твоята… майка?

— Да.

— Заляла те е с бензин? И те е запалила?

— Да.

— Изхвърлила те е, когато си бил на единайсет и не е искала да има никаква връзка с теб?

— Да.

— И ти й даваш… това?

— Тя ми е майка. Моя кръв. Там, откъдето идваш, не разбирате ли тези неща, Петер?

Отекващото входно фоайе. Инвалидни колички покрай стените и пациенти е бели болнични халати, които отиваха да подишат чист въздух или да поседят в кафенето. Двамата вървяха към изхода, когато Ел Местисо изведнъж спря.

— Тя живее в малка къща, която й купих. Идвам редовно с хладилната чанта, с антиретровирусни лекарства за ХИВ-инфекцията, които не могат да се намерят тук. И й нося храна. Не пари да си купи нещо, а храна.

Пийт Хофман отмести поглед встрани и наведе глава, за да покаже, че не е необходимо да знае, но Ел Местисо продължи, искаше да му каже.

— Мога да й дам много повече — и тя настоява за повече, както ти видя и чу, — но няма да й позволя да се надруса или да се напие до смърт.

Те тръгнаха отново и стъклените врати се отвориха, когато се приближиха. Ветрецът беше съвсем слаб. Стигнаха до неправилно паркираната кола, когато покрай тях мина линейка с проблясващи сини светлини на път към спешното отделение. Ел Местисо задържа ключовете за колата в джоба си и забърза след нея. Първият от двамата парамедици отвори задната врата, за да изкарат носилката, и Ел Местисо ги настигна, изпречи се на пътя им и хвана ръката му.

— Какво се е случило?

— Не мога да ви кажа.

Ел Местисо извади пачката с банкноти, махна ластика и му подаде сто долара.

— Питам още веднъж. Какво се е случило?

Парамедикът повдигна рамене и се наведе към него.

— Е, добре. Предполагам, че човекът вече не чува.

Той кимна към носилката, върху която неподвижно лежеше някой, покрит с одеяло.

— Стрелба.

— Сериозно ли е?

— Смъртта е доста сериозно нещо.

— Как?

— Какво… как?

— Как е застрелян?

— Два пъти. Единият в гърдите, другият в челото.

Ел Местисо погледна носилката и после Хофман. И двете му задачи бяха изпълнени.

 

 

Пийт Хофман спря на едно от местата за паркиране пред „Райската къща“ на Ел Местисо, остави работодателя си и се отправи към колата си, която чакаше на паркинга отзад. Тъкмо включи двигателя, когато Ел Местисо отвори дясната врата.

— Ела с мен.

— Искам да се прибера вкъщи и да видя Мария. И момчетата.

— По едно набързо. Кафе? Бира? Жена? Всичко безплатно.

Ел Местисо винаги настояваше — гласът, очите му и напрегнатия им поглед, — но сега беше различно от обичайните му искания, когато използваше властта си, за да заплашва, и ако се противопоставеха на заплахите му, да убива. Сега беше… доволен, щастлив, почти въодушевен и търсеше контакт, както правеше, когато някоя работа минеше добре и искаше да я изживее повторно. Изглежда, нямаше с кого да сподели такава радост и беше самотен, въпреки осемдесетте жени в бордея, с които се държеше като с продукти, носещи печалба.

— Съжалявам, Джони. Обещах на Мария и трябва да си отида у дома.

Хофман отново запали мотора и едва тогава, след като се отдалечи от исканията на Ел Местисо и редицата бордеи, историите започнаха да го застигат. Докато Ел Местисо беше до него в кола или в хеликоптер, или в бунтовнически лагер, Хофман отказваше да слуша, но сега, съвсем сам, на път за дома, вече не можеше да ги пренебрегва. Историята за електричеството и бодливата тел в мъж в клетка — част от ежедневната му реалност тук и причината Зофия да настоява да се върнат в родината. И другите. Съвсем скорошното описание на черна като мрак, разтворила паст, безмилостна заплаха. Историята за дронове и списък с хора, набелязани за убиване, които въпреки уверенията за постепенна война на Вилсон и Ел Местисо, вече беше елиминирал първото име само след един ден. Историята за взривено семейство. За отломки, пожар и дим. Останките на мъж, съпруга и две деца, разпознати по зъбите и ДНК.

— Хей… аз съм.

Не трябваше да й се обажда от колата, но искаше да чуе гласа й. Нуждаеше се от това, за да се успокои.

— Жив си.

Гласът й прозвуча развълнувано, на път да потрепери, колкото и усилия да полагаше Зофия да го прикрие.

— Жив съм.

— Пийт?

— Да?

— Трябва да говорим.

През целия ден. Той, разбира се, го знаеше. И тя трябваше да понесе смъртната присъда, която му бяха издали. На тях. Без дори да имат възможността да разговарят насаме и да я понесат заедно. Хофман се запита къде ли е била, когато е видяла новината и е осъзнала, че съпругът й обречен да умре. Той трябваше да бъде с нея и да държи ръката й, защото когато бяха прегърнати, не съществуваше нищо друго.

— Расмус и Хюго. Аз ще ги взема.

Хофман се зачуди как е прозвучал гласът му. Съзнаваше, че би трябвало да е по-развълнуван. Не беше нормално да реагира така безчувствено. Животът му беше в опасност и би трябвало да изпитва страх или гняв или да бяга и да се крие. Вероятно и трите. Но животът му беше такъв много отдавна. Деца убиваха по поръчка, застрелваха някого в челото. Изтезания. Хора, които заравяха други хора за няколко хиляди долара. Толкова беше преситен или увреден, както би се изразила Зофия.

— Точно ти не трябва да ги взимаш.

— Зо, аз съм единственият, който може да се погрижи те да са в безопасност между дома на сеньора Вега и нашия дом.

Първата година Зофия прекарваше дните си, скрита в къщата, и им преподаваше. Бяха научили испански с помощта на самоучител на компактдиск и уроци и много скоро момчетата го овладяха по-добре от родителите си. Ето защо бяха принудени да търсят ново решение. Зофия копнееше да води по-пълноценен живот, а Расмус и Хюго се нуждаеха от някого, който да им даде повече знания. Тя получи работа като учителка по английски и наеха частна преподавателка, която издържа успешно проверката, направена от водещия му офицер Лусия Мендес. Сеньора Вегас преподаваше на братята в дома си, който Пийт Хофман пазеше сигурен, използвайки същия анализ на риска — мотив, намерение, възможност и време, — който прилагаше и за други охраняеми имоти. Шестгодишният и осемгодишният му синове бяха напреднали с учебния материал за възрастта си благодарение на благотворния постоянен контакт с учителката, но колкото до общуването, липсата на близост с други деца започваше да бъде проблем. Те плащаха висока цена за живота, който баща им ги принуждаваше да водят.

— Добре. Ти ги вземи. И после, Пит, трябва да поговорим.

За онова, за което не можеха да говорят по телефона. За това дали ще умрат. Дали двете момчета също бяха в опасност заради действията на баща им.

— Да. По-късно. Но първо, Зофия, обикновена вечер. Само ние четиримата. Вечеря, телевизия, време за лягане и…

Хофман затвори.

Не беше подготвен.

Той никога не плачеше.

Входът на триетажната сграда в департамент Вайе дел Каука. Добре поддържана сграда в същата комуна, където живееха и те. Фасадата в бяло и жълто беше почистена съвсем наскоро.

Хофман паркира, слезе от колата, отправи се към очукания стар фолксваген голф на другата страна на тясната улица и почука на тъмното стъкло от страната на шофьора. След няколко секунди стъклото се смъкна. Той поздрави въоръжения пазач от частната охранителна фирма, която беше препоръчала Лусия, и забеляза, че каишката на кобура му е разкопчана — рефлекс, когато към колата се приближи някой. Хофман веднага му даде пликче с кучешки лакомства за ротвайлера с очакващи очи на задната седалка.

— Наред ли беше всичко днес, Закариас?

— Всичко беше наред, шефе.

— Добре. Може да се прибереш вкъщи. Предай поздрави от мен на Палмира.

Пийт Хофман отново прекоси улицата, оглеждайки се. Всичко изглеждаше нормално. Той набра кода за достъп и несъзнателно провери дали камерите за наблюдение са на местата си и работят. Три етажа стълбище, апартаментът най-горе и най-далеч от площадката.

Расмус отвори вратата, както винаги правеше.

— Татко!

Той прегръщаше баща си, все още не се срамуваше от него.

— Какво е… това?

— Кое?

— Това, татко?

Расмус, който вече беше в прегръдките му, пъхна меките си детски пръстчета в дупка в лявата страна на якето му, горе-долу на височината на гърдите. Пийт Хофман не беше забелязал разкъсването с черно по края — от една от малките искри електричество, които танцуваха около Ел Местисо по време на най-напрегнатата част на изтезанията.

— Дупка. Защото… се закачих. На голям храст с гадни тръни, както понякога правиш ти.

Любопитното пръстче се плъзна по-навътре в дупката, а скоро вътре се вмъкнаха три пръстчета, и Хофман внимателно отмести ръката му. Не трябваше да забравя да изхвърли якето и да го замени с ново.

— Татко?

Дойде и Хюго, със слушалки на ушите. Не го прегърна. Леко наклони глава настрана.

— Да?

— Може ли да карам колата до вкъщи? Като миналия път, когато Расмус беше болен и ти взе само мен.

На затворена и празна улица. Хюго изглеждаше разтревожен, когато баща му рязко завъртя волана и прекара колата покрай ограда с предупредителни знаци. И после се засмя силно, когато разбра защо.

— Днес бързаме, Хюго. Пък и в такъв случай… ще трябва да позволя и на Расмус да кара. Нали така?

— Той е твърде малък.

— Хюго, миличък?

— Да?

— И ти си малък.

Четиринайсет минути. И спряха пред друга къща. Тяхната. Хофман видя Зофия през прозореца, въпреки разстоянието, и лесно разпозна изражението й. Опитваше се да излъчва спокойствие, но всъщност се бореше с паниката. Не беше спала от последния път, когато се видяха. Вероятно беше чакала там известно време и сега забърза навън.

— Скъпите ми.

Расмус я прегърна силно, а Хюго — сдържано, сякаш малко се срамуваше и от майка си. Хофман притисна в обятията си съпругата си и за момент почувства само топлина, спокойствие и сигурност. Тя се замисли за деня, когато реши да замине с него, да избягат заедно и че имаше само едно условие — той да й казва всичко. Да престане с безкрайните лъжи, които с течение на годините се промениха по форма и съдържание, приспособявайки се към всяка нова реалност.

Цяла вечер. И се държаха както искаше Пийт. Не говореха за единственото, за което трябваше да разговарят и което се надигаше в гърдите им. Обикновена вечер. Ядоха, играха, шегуваха се за домашната работа и седяха заедно в дневната. И четоха приказка, докато Расмус и Хюш лежаха от двете страни на леглото със затворени очи и започнаха леко да похъркват. Имаше само един момент, когато реалността нахлу в нормалността. Неочаквано от горния етаж се разнесе силен трясък и Пийт реагира инстинктивно и разтревожено. С три бързи крачки изкачи стълбите с пистолет в ръката. И там стоеше Расмус със счупена саксия. Татко, съжалявам, не исках. Вече беше разбрал, че чупенето на саксия звучи като изстрел.

Зофия седеше до масата в кухнята, когато той слезе долу, оставяйки двамата им заспали синове. Пред нея имаше нерешена кръстословица. Тя държеше химикалка. Обикновено предпочиташе молив, за да може да изтрие и да опита отново. И капачката на химикалката не беше махната.

Тази вечер кръстословицата щеше да остане нерешена. Пийт целуна съпругата си по бузата, хвана ръката й и зачака.

Зофия остави химикалката и го погледна.

— Вече се започна.

Не бяха необходими повече обяснения. И двамата знаеха за какво става дума.

— И не само той. Цялото му семейство. Знаеш ли това, Пийт?

— Да, знам.

Тя взе дистанционното управление, скрито в купа с плодове на масата, и включи телевизора на местните новини. Ясни изображения на удара с дрона, общи кадри на Белия дом и на забавен каданс — изброяване на имената до символите на карти за игра. Зофия смени канала и премести на новините по националния канал на Колумбия. Същите изображения. Си Ен Ен, Би Би Си, „Ал Джазира“ — същото. И объркването, изписано на лицето й, когато Пийт се прибра вкъщи, изчезна. Очите й станаха бистри и ясни.

— Виждаш ли? Това е реално. Върви в момента, Пийт.

Не се развика. Гласът й не беше нито паникьосан, нито ядосан, а по-скоро спокоен, бавен, уточняващ. Обективен. Така звучеше.

— Търсят те. Търсят нас. Знаят, че те наричат Ел Суеко и че външният ти вид е северноевропейски. Някой по новините дори говореше за скандинавските ти черти и че може да си швед, датчанин, норвежец или исландец. Колко време мислиш, че ще им отнеме, докато започнат да любопитстват за някой си Петер Харалдсон, който живее в „Комуна“ 5 в Кали?

Зофия хвана ръката му за пръв път и я стисна силно. Трите останали пръста.

Хотелската стая във Франкфурт — първата спирка по време на полета им от Швеция, затвора със засилени мерки за сигурност и полската мафия, в която се беше внедрил Пийт. Зофия държа ръката му и тогава, но почувства горещи, възпалени пръсти. Когато беше изпълзял от вентилационната шахта, след като четири дни се кри там, без да забележи, защото преливаше от адреналин, Пийт беше срязал пръстите си до костта, докато разхлабваше металната рамка. Зофия разбра, че два от тях са толкова осакатени, че никога няма да оздравеят и че се налага да бъдат ампутирани. Тя внимателно отстрани мъртвата тъкан, изми и уви останалото със стерилизирани бинтове, които сменяше по няколко пъти на ден, и го накара да взима силни дози антибиотици. Осем дни по-късно, след като беше сигурна, че няма инфекция, Зофия му даде пет хапчета морфин, изряза стърчащата кост — първо опита с изварен кухненски нож, но го замени с ножица за стригане на овце, — и след това почисти повърхностите и залепи кожата с универсално лепило.

— Няма да остана тук. Нито в Колумбия, нито в Южна Америка. И момчетата няма да останат тук. Колкото и дружелюбни и добри да са хората. Не и когато онези, с които ти се срещаш, те заплашват със смърт.

— Не мога… да се прибера у дома. Там ме чака доживотна присъда, Зо. Няма да го понеса. Не мога. Това означава да изоставя вас — моето семейство.

— Това не подлежи на преговори.

Зофия наблегна на всяка дума, изричайки ги болезнено бавно, сякаш значението им трябваше да бъде преценено и че те ще променят хода на живота им.

— Животът в затвора поне ще означава, че си жив, Пийт. Ако умреш тук, пак ще изоставиш семейството си.

— Зо, аз…

— Кога ще дойдат за нас? Ако не искаш да тръгнеш… тогава ще заминем без теб. У дома. Завинаги.

— Това не е онзи вид война. Ще им трябва време да ни изловят един по един. Пък и аз съм единственият, когото не са идентифицирали.

Той погали лицето й. Тя леко се отдръпна.

— Зо? Трябва да правим нещата едно по едно. Първата стъпка е да засилим охраната си. Отсега-нататък момчетата няма да ходят при сеньора Вега. И ти няма да работиш в училището. И няма да живеем тук. И по-рано са ни посещавали, и щом бунтовниците могат да ни открият, и други ще могат. Утре преди разсъмване заминаваме за Лос Гуаяканес. Трябва да се махнем, докато реша проблема.

В тайната му квартира. В друга част на Кали. Апартамент в най-бедния квартал на „Комуна“ 6, който струваше евтино. Тесни улици и строителство, което не отговаряше на стандартите. Намираше се на брега на реката в риск да бъде разрушен, въпреки текущото изграждане на диги. Апартамент, в който Хофман беше проектирал всеки детайл, за да ги защити от заплаха ниво девет, почти като резиденцията на президента на Съединените щати. И който сега щяха да използват за пръв път.

— Пийт, ти не разбираш. Няма да живеем на друго място. Няма да продължим да бягаме и да се крием. Отиваме си у дома.

— Една седмица. Дай ми една седмица да реша проблема. Имам план, Зофия. Довери ми се. Утре имам среща и това е първата стъпка. Вилсон. В Богота. Утре се обади в училището, че си болна, и кажи на сеньора Вега, че момчетата са болни. Не е необходимо да си взимаме багаж или да купуваме храна. Единственото, което трябва да направиш, когато отидете там, е да изпълняваш указанията, които ще ти дам. И в случай на абсолютно критична ситуация използвай оръжията, които съм складирал там. Знам, че умееш да боравиш с тях.

Въз основа на проекта на апартамента тази ситуация не би трябвало да възниква, но Хофман се надяваше, че това ще я накара да се почувства малко повече в безопасност.

— Оръжия?

Тя обаче не се успокои.

— Зофия? Вече започнах да работя по плана си. Обещавам ти, че ще оцелеем.

— Не искам това. Оцеляване. Вече ти го казах.

Сега вече Зофия се развика:

— Казах ти, че искам да живея! С теб и моите деца!

Отчаяните й викове проникнаха в него и го нараниха със същата сила, с която рикошираха в стените на къщата. Той изчака малко и я прегърна.

— Зо, аз…

— Една седмица. Затворена. — Тя наведе глава и прошепна: — И след това няма да чакам повече, Пийт. Дори теб.

 

 

Една от дежурните администраторки в отдела за комуникации помоли за прошка, че се обажда на началника на Генералния щаб в 2:27 след полунощ. И после му каза, че току-що на публичния адрес на Белия дом е получен имейл с прикрепен файл, който трябва да видят незабавно. Видеозапис с времетраене една минута и четирийсет и три секунди.

По-късно следователят от АГР установи, че подателят е използвал различно кафене с интернет и различен Ай Пи адрес от първия контакт, но че също се намира в центъра на Богота и като получател беше посочен президентът.

Едно-единствено продължително, немонтирано изображение.

Картината беше стабилна. Операторът вероятно беше поставил тринога пред заключената врата на клетката. Началникът на Генералния щаб Пери и вицепрезидентката Елена Томпсън все още нямаха сили да говорят. Когато видеозаписът най-после спря на последния кадър, те останаха да седят мълчаливо пред компютърния екран, поставен върху ниската масичка за кафе. Дишаха тихо в синхрон и чакаха, докато единият не издържа и върна курсора обратно в началото, за да изгледат отново видеозаписа.

Седем пъти.

И двамата познаха сламения дюшек и червената пластмасова купа от предишния запис, който бяха получили. Забелязаха веригата около врата му едва по средата на второто гледане. Беше я закрила тъмна сянка, спускаща се от брадичката до горната част на гърдите му. На четвъртото гледане Пери забеляза дълбоки рани на мястото на ноктите на десния крак на Краус, а на петото видяха подутините на ръцете и раменете му от наранявания и разрязвания на кожата. А по време на седмото гледане забелязаха заземената пластина е електрическа жица на пода на клетката, метод за изтезание, за който бяха чували, но не бяха виждали последиците.

В началото нямаше звук, нито искания.

На трийсет и втората секунда председателят на Камарата на представителите вкопчи ръце в бамбуковите решетки и с тих, почти шепнещ глас прочете някаква бележка, която някой държеше до обектива. Уморените му очи се стрелкаха нагоре и надолу по редовете, написани на приповдигнат, малко бюрократичен английски.

„Аз, Тимъти Д. Краус, съм добре. Домакините ми се държат с мен добре и с уважение.“

Началникът на Генералния щаб Пери и вицепрезидентката Томпсън почувстваха болката във всяка дума, изречена от техния приятел и колега, дори докато седяха на меките кресла в красивия кабинет в Белия дом, и към края вече знаеха всичко наизуст.

„Господин президент, аз съм жив, но още колко? Това зависи от Вас.“

Тим Краус беше силен и упорит човек и никога не се огъваше.

По тялото му обаче имаше следи от насилие. Аритмичните мускулни контракции на ръцете, гърдите и краката му бяха причинени от изтезания с електрически ток. Безизразният му поглед свидетелстваше за още мъчения.

Стъпка по стъпка те го бяха пречупили.

„Следователно, моля ви «Краус Форс», създадена по моя инициатива, да бъде разтурена незабавно. И нашата империалистическа агресия и провокации към народа на Колумбия да спрат.“

Ето защо го бяха отвлекли за заложник.

„Краус Форс“

Усилието да унищожат цялата система на производство на наркотици в Колумбия — да взривяват кухни за кокаин, да залавят доставки на дрога и оръжия, да разрушават складове и да изгарят плантации с кока. Да смажат инфраструктурата на производството на кокаин.

„Ако съдействате, аз ще продължа да живея. С моите любими хора. Така както вие живеете с вашите.“

Единствената информация, включена в анонимния имейл, ги уведомяваше, че молбата на Краус, изречена пред обектив доброволно, щеше да бъде разпространена до медиите сутринта.

„Много важно е да действате бързо, господин президент. Чакам отговора Ви.“

Началникът на Генералния щаб Пери спря видеозаписа и изключи компютъра. Не можеше да понася съскането на твърдия диск. Знаеше как завършва записът. С няколко детайлни кадъра на лицето и тялото на Краус, ужасяващите рани, които той и вицепрезидентката не издържаха да гледат повече.

Щяха да направят каквото им бяха казали — да действат бързо — и похитителите щяха да получат отговорите си.

Съединените щати не преговарят с терористи.

Издирването нямаше да бъде прекратено, а щеше да се засили.

Белият дом незабавно щеше да започне подготовка за следващия удар и да заличи още едно име от списъка.

 

 

Последното пътуване.

Онова, което правиш само веднъж. Ясно и специално като първото, което също правиш само веднъж. После следват останалите, всички други между онези, които просто се случват.

Бърнард Глен наблюдаваше примигващия компютърен екран. На обикновен стол и обикновена маса. Три етажа под земята и заобиколен от армирана стомана. Командният център на американския боен кораб „Дуайт Айзенхауер“, сърцето на огромния самолетоносач, което също като неговото беше защитено от онова около него, беше чувствителен, мощен и го поддържаше жив. На известно разстояние той съзря гърба на командира Нортън, който разговаряше с единия оператор, а в друга част на стаята стоеше лейтенант Ериксен с телефон в ръката. Беше тихо и спокойно, въпреки че в тясното пространство денонощно работеха осемнайсет души и въпреки че само след сто и осемдесет секунди два ключа щяха да се превъртят едновременно и да отворят капака на бутона за изстрелване.

Първия път той беше едва на двайсет и две години — Операция „Пустинна буря“ и онези странни месеци в Персийския залив. Така изглеждаше тогава, не съвсем реално, вълнение, което Бърнард Глен вече не изпитваше — може би заради напредналата си възраст или осъзнаването, че стреляха по реални хора, лека-полека го беше променило и накарало да претръпне. Но все още усещаше горещия, сух вятър по двайсет и девет годишната си кожа по време на Операция „Южен фокус“ в забранената за полети зона над Ирак и чуваше бучащите вълни на Индийския океан, когато седем години по-късно преследваха „Ал-Кайда“ от Джибути до Сомалия.

Всичко мина много бързо. Живот на професионалист, рамкиран от смърт. И затова получи звание на офицер специалист — да помага на изследователите и инженерите, които разработваха хибридни оръжия, да обединяват контролните системи на крилатите ракети „Круз“. За да стрелят и да убиват и с тях.

— Сто и двайсет секунди. Готово ли е всичко?

Лейтенант командир Ериксен наруши тишината. И Бърнард Глен кимна.

— Готово е, сър.

Последното му пътуване започна преди деветдесет и шест часа, когато получиха заповедта и напуснаха военноморската база в Норфолк, Вирджиния. Преди четирийсет и осем часа повишиха готовността на код оранжево, когато група командоси от „Делта Форс“ локализираха Дамата купа и Десетката купа в малък имот в село Ла Кучия. Преди двайсет и четири часа преминаха на код червено, когато снайперист изстреля капсула в моравата на имота и вграденият вътре микрочип започна да предава.

— Деветдесет секунди. Текущо положение?

— Проследяващото устройство е калибрирано към целевите системи. Координатите на местоположението са сверени с координатите на мишената. Кодовете за изстрелване са на място за установката за изстрелване и робота.

Карибско море.

Това беше последното му пътуване.

Бърнард Глен успя да види крайбрежието на Колумбия от палубата и да различи очертанията на град Картахена. И сега на монитора — набелязаната им мишена, която според цифрите в долния ляв ъгъл беше на разстояние двеста седемдесет и осем морски мили.

Правителството във Вашингтон изпрати бойния кораб „Либърти“, който остана в тихоокеанското крайбрежие на Колумбия за удар е дрон. Но според разузнавачите на „Делта Форс“ имотът, където бяха засечени тези двама обречени човека, беше оборудван със заглушителни устройства, достатъчно мощни, за да предупредят за такъв вид нападение. Решението беше една от ракетите „Круз“, които Глен бе помогнал да разработят — модифицирана за сателитен контрол, визуален контрол и инерционна навигация. И нямаше да я изстрелят нито кораби тип „Разрушител“, нито корвети, а той, и щеше да го направи от този кораб.

— Шейсет секунди.

Последното пътуване. И после какво?

Не беше мислил за това, макар да знаеше, че би трябвало.

Нямаше много.

И ако не знаеш защо, не искаш да знаеш и къде.

— Четирийсет и пет секунди.

Преподавател? Беше започнал да получава предложения. И беше пробвал, в онази година, в която мислеше, че спокойствието навън е същото като спокойствието вътре, и затова се премести на сушата и в класната стая. И първата атака, срещу Попа купа, беше извършена от Стив Забрински, един от хората, които Глен беше обучавал, и затова се чувстваше малко съпричастен.

Един изстрелва първия си изстрел, а друг — последния.

Не. Никога повече нямаше да го прави. Той беше сигурен в това. Не беше същото, а точно обратното. Глен най-после го научи, такова беше обучението му. Спокойствието навън не се превърна в спокойствие вътре, напротив, означаваше повече безпокойство.

— Трийсет секунди.

Подемно-транспортното устройство на боеприпаса беше напуснало площадката за изстрелване.

Камерата на върха на ракетата претърси небето. Кодът за изстрелване, състоящ се от двайсет и четири цифри и букви, който щеше да бъде въведен в бойния компютър.

— Петнайсет секунди.

Мейми.

Името на наскоро кръстената ракета „Круз“. Съпругата на Айзенхауер.

Глен не беше сигурен, че името е подходящо.

— Десет секунди.

Бърнард Глен си пое дълбоко дъх и се опита да замрази този последен момент и да остане в него. Беше невъзможно. Мигът се придвижваше бързо напред.

— Пет секунди.

Още не го знаеше, но след това щеше да му липсва жаргонът, който мразеше толкова дълго и отхвърляше като пубертетски и трагичен.

Време е да поиграем покер, Глен.

Разбъркай картите и ги раздай, Глен.

— Четири секунди, три…

Жаргонът, с който щеше да се сблъска и след като свършеше всичко това.

Добре ги изигра, Глен. Поп купа, а сега Дамата купа и Десетката купа.

— Две, една…

Още две, Глен, и ще имаш кент флош роял.

— Огън.

 

 

Вече не беше далеч от Богота. Опита се да слуша музика, но на която и радиостанция да превключеше, чуваше песен, която звучеше като фалшив писък, агресивна публична изява, а мелодията — атонална звукова затворена верига без хармония. Опита тишина, но колкото и напрегнато да гледаше през предното стъкло, мъчейки се да се изгуби в нищото, тишината не заглушаваше нищо.

Една седмица. Затворена. И след това няма да чакам повече, Пийт. Нито дори теб.

Той беше завързал черна кърпа на тавата си, за да скрие татуировките си за по-сигурно, но му беше горещо и го сърбеше, затова разхлаби възела отзад на врата си. Единствената конкретна информация, която имаха за него, беше татуировката на гущера. Отсега-нататък трябваше да си пусне дълга коса, защото сега да изглежда като Пийт Хофман, беше по-малко опасно, отколкото да изглежда като Петер Харалдсон.

Цяла сутрин слуша новините на всеки кръгъл час. Така се разбраха със Зофия, така се налагаше да живеят сега — да са постоянно осведомени. И когато часовникът удари единайсет, докато Пийт се приближаваше към външния пръстен от предградия на Богота, всичко стана още по-ясно. Изведнъж мудният репортаж беше прекъснат от гърмящ глас, който съобщи, че е имало ракетно нападение. Поне така го разбра Хофман. Ракета и двама убити. Сега вече беше сигурен. Новината беше последвана от официално изявление за медиите на Съединените щати, което описваше успешна атака, а после имаше репортаж, че издирването на останалите десет души в списъка с терористи за убиване продължава в така наречената Окончателна война срещу наркотиците.

Новинарският репортаж свърши и започна прогнозата за времето, когато телефонът му иззвъня.

— Чу ли?

Зофия. Обичаше я толкова много.

— Да.

— Следващия път, Пийт…

— Ще оправя нещата. Обещавам. Ще оцелеем. И ще живеем.

Той паркира като последния път на една пряка западно от „Ел Парке Метрополитано Терсер Миленио“ и прекоси голямата зона за отдих и развлечения, потискайки импулсивното си желание да отиде на баскетболното игрище и да поиграе малко. Повдигна рамене на двама души, които мислеха, че ще улови погрешно насочената им топка за тенис, и отново излезе на улицата от източната страна на парка. Офисът на „Световни орбитални системи“, единият от четирийсет и седемте филиала, разположени в различни столици по света, се намираше на партера на новопостроена сграда, предназначена за технологии и информация. Възпълният, мустакат управител не позна Хофман от предишното му посещение — за проучване и подготовка, — но усмивката му беше също така дружелюбна и, изглежда, имаше много време за обяснения.

— Наричаме ги шпионски сателити. Защото така са ги наричали по-рано. И ако бъда откровен, защото името продава.

Управителят на магазина намигна, сякаш беше разкрил нещо само между тях.

— Обикалят в орбита около Земята като всеки друг сателит. Но по-близо. Ниска околоземна орбита. И затова трябва да се въртят значително по-бързо, иначе ще паднат. Нашите сателити се завъртат около Земята за по-малко от час.

Пийт Хофман нямаше нищо против това. Той харесваше продавачи, които разбират, че трябва да убедиш хората да купуват, като ги предразположиш и ги накараш да се почувстват специални. Тук ставаше въпрос за доверие и съпричастност. Това правеше и той като информатор. Ето защо Пийт също му намигна.

— Колко време ще ви отнеме? Ако ви дам координатите, да речем… сега?

— Колко време?

— Докато сателитът ми бъде изстрелян горе. Докато мога да го използвам.

— Ами, може би… пет дни.

— А ако го искам там горе още днес?

— Трудно е. Но възможно.

— Ако платя двойно?

Персонален сателит, изстрелян от ракета на височина триста километра. Дълъг тринайсет сантиметра с тегло седемстотин и петдесет грама. И с продължителност на живот три месеца, повече отколкото му бяха необходими.

— В такъв случай… бих казал, че е възможно.

Управителят на магазина плъзна поглед по екрана на компютъра си и, изглежда, намери онова, което търсеше.

— Един сателит. Днес… да видим… ако преместя един от трийсетте клиента, които си купиха място за следващото изстрелване, изведнъж се появява празнота. Свободно място. И сега… може да ви сложим тук. Какъв късмет. Ще го вземете ли?

Още едно намигане.

— Тогава се нуждаем само от целта.

— Видеозапис на повърхността на Земята.

— А… официално?

Този опитен продавач беше добър и в това отношение. Да разгадава хората, които купуваха персонални сателити, за да наблюдават някого или нещо, и да им предлага дискретност.

— Напишете каквото искате.

— Измерване на магнитното поле на Земята? Изпробване на електронно оборудване? Релейна станция за любителско радио? Биологични тестове?

— Каквото ви харесва.

Усмихнатият продавач избра първото. Измерване на магнитното поле на Земята.

— Знаете ли, че има място да натоварите нещо във вашия сателит, до двеста грама?

— Трябва ми само видеото. Това е всичко.

Пийт Хофман плати двайсет хиляди американски долара — два пъти повече от обичайната цена, — но му позволиха да остане в магазина и да проследи изстрелването на екрана на компютъра на управителя. Затова, докато той се връщаше през парка, пълен с деца и тийнейджъри, които играеха футбол в центъра на Богота, персоналният му сателит пътуваше, изнесен от ракетоносител, изстрелян от един от множеството острови, които влизат в състава на кралство Тонга. Хофман щеше да продължи да работи върху онова, което беше обещал на Зофия — да се погрижат да оцелеят и да живеят. След два дни. Отиди на номер едно. По същото време както винаги. След необявеното отклонение през Меделин Пийт Хофман все още се опитваше да стигне дотам навреме, и сега оставаше само краткото разстояние до кафенето с бамбукови стени и зелена врата.

И макар да не го знаеше, до среща с човек, който някога се беше опитал да го убие.

 

 

Еверт Гренс не беше съвсем сигурен дали се намира на правилното място. Странна малка врата, боядисана в зелено от някого, който бе разполагал с твърде много време и беше надценил възможностите си. Бамбукът висеше като втора кожа на стените.

Но това беше кафене „Гайра“.

Гренс се запита как Вилсон е намирал пътя дотук.

Не беше много добре осветено. Столовете бяха направени за по-дребни, по-млади тела. Но имаше приятна музика и дружелюбен сервитьор, който му донесе поднос с малка чаша кафе и метална бъчвичка с нерафинирана захар.

Вкусът на кафето беше фантастичен. Колумбийско кафе, което не беше пътувало из половината свят. Почти толкова хубаво като кафето от автомата в коридора на отдел „Убийства“ в полицията в Стокхолм. Нямаше друго, което дори да се доближава до него.

Той беше заминал от „Арланда“ с временен паспорт за двайсет и шест часово пътуване. Досега беше живял, без да знае какво е умора от смяна на часови зони. Сега обаче разбра — след нощ, прекарана в онази трескава зона между сън и будно състояние в хотел „Естелар“ в Ла Фонтана. На последния етаж, с изглед към улиците на Богота, които изглежда, никога не заспиваха.

Континент, който Гренс не искаше да посещава. Град, който не беше предполагал, че ще види.

Животът, въпреки всичките тези години, все още беше трудно предсказуем.

Още една чаша. И кафето му се услаждаше все повече.

Трийсет и осем години като полицай и нямаше представа. Никой от тях нямаше представа, че ще се променят толкова много неща. Че ще разследват съвсем друг вид престъпление. Че по време на професионалния му живот броят на свързаните с наркотици смъртни случаи ще се увеличи седемнайсет пъти. Седемнайсет процента. И после… ще продължи да нараства.

Всичките бяха обучени да се борят с други движещи сили.

Престъпност, толкова силно свързана с наркотици, употреба на наркотици и печалба от наркотици.

Главната индустрия на организираната престъпност. Една от най-големите индустрии на нашето време, годишни продажби за 2 250 000 000 крони и огромни печалби. Наркотиците, които той разследваше в Стокхолм, пътуваха далеч като това чудесно кафе. Бих искал трета чаша, благодаря. По път, осеян с насилие, кръв и смърт. И когато се създадеше организация за контрабанда на дрога, структурата можеше да се използва и за трафик на жени и оръжия. И когато това не беше достатъчно, когато печалбата трябваше да се увеличи, това образуваше основата за по-рутинни престъпления — грабежи, изнудване и присвояване.

Друго време.

Когато наркоорганизации управляват обществото.

Еверт Гренс стана. Нарочно беше подранил. Не беше сигурен дали ще се ориентира в една столица, която беше много различна от онази, в която живееше. Разходка с картата на Вилсон, отбелязана с три големи букви, написани с червено мастило, после дълго пътуване с автобус и след това пак вървене. Различна, но му хареса. Въпреки мисията. Тук се чувстваше някак по-леко и улиците и сградите не го наблюдаваха по същия начин. Старите схеми и емоции бяха останали у дома или поне все още не го бяха застигнали, защото беше летял с твърде висока скорост.

Щеше да седи срещу човек, с когото никога не се беше срещал. Човек, когото беше преследвал и беше убеден, че е екзекутирал. Но който беше измамил всички. Човек, който беше мъртъв и трябваше да си остане мъртъв, но все още вървеше по улиците. Какво го правеше това? Призрак?

Той ще се върне тук, Еверт. Жив.

На Терминал 5 Вилсон му беше дал пет самолетни билета. Един с неговото име. Другите четири с малките имена Петер, Мария, Вилям и Себастиан — всичките с фамилията Харалдсон.

Не.

Той нямаше да го върне. Не и против волята му. Единственият случай на убийство, който беше разследвал Гренс, когато беше щастлив, че убиецът излиза на свобода, и почувства благодарност, че не е успял да го реши. Защото този убиец, също като него, беше използван, употребен. Да го върне против волята му, не беше възможност за избор. В момента, в който кацнеха на шведска земя, те трябваше да приемат други роли. Според шведското правителство и организираната престъпност Хофман си оставаше извършител на двойно убийство. А Гренс си оставаше старши инспектор следовател. Ако доведеше Пийт Хофман у дома, Еверт Гренс трябваше да го арестува, да представи случая в съда и да го вкара в затвора за дълго време. Да му даде доживотна присъда. И щом Хофман влезете зад решетките, Гренс трябваше да го пази от затворници, които мразят доносниците. А този край на историята не беше правилен.

И тогава той влезе в сумрачното, тясно заведение.

Джинси, черни ботуши, ловджийски елек и тънка риза с къси ръкави. Въпреки слънчевия загар изглеждаше уморен и значително състарен през годините.

Гренс забеляза, че Хофман машинално огледа и провери обстановката в кафенето. И едва тогава Гренс забеляза, че Хофман съзнателно е променил външния си вид, нещо в носа и брадичката. И когато махна черната кърпа от обръснатата си глава, разкри голяма татуировка.

— Ти… от всички хора?

— Прав си.

— Очаквах Вилсон.

— Не стана така.

Еверт Гренс кимна към бара.

— Кафе? Превъзходно е.

Пийт Хофман се забави с отговора си, сякаш се опитваше да реши дали да остане или не.

И после издърпа стола срещу Гренс.

— Не, благодаря. Но с удоволствие ще взема агуапанела^[4].

Следователят погледна мъжа, за когото беше мислил толкова много, но с когото беше разговарял само веднъж, кратък разговор по телефона, преди да реши да стреля, за да убие.

— Дори не мога да го произнеса. Легално ли е?

— Каша от захарна тръстика и топла вода. Мисля, че един следовател може да го пие, без да рискува да наруши закона.

Гренс извървя пет крачки до бара за сервиране и поръча новата напитка, доколкото можа да изрече името й.

Dos^[5]. По една за всеки. Когато си в Рим, прави като римляните.

И после отново седна.

— Аз трябваше да те убия. Така искаше ти да мисля. И аз наистина го мислех. Докато няколко дни не гледах кадри, заснети от камерите в затвора. Много пъти превъртах напред и назад. И после изведнъж забелязах намигване на единия кадър.

Мъж, облечен със синя униформа на надзирател, излезе от централния пункт на пазачите, спря пред камерата, погледна право в обектива и намигна с дясното си око.

— Това беше за теб.

— Защо?

— Защото беше манипулиран да стреляш. И трябваше да живееш с това. Аз нямах избор. Наложи се да подведа полицая, отговорен за изстрела. Този полицай беше ти. Но не мислех, че след това трябва се чувстваш виновен и да ти тежи.

Пийт Хофман говореше тихо, владееше се. Въпреки факта, че всяка клетка на съществото му преживяваше случилото се тогава. Проклетите полицейски шефове, които го пожертваха заради собствената си власт. И най-лошото беше, че онова копеле Йорансон, който ги предаде най-много, който беше на длъжността, която сега заемаше Вилсон и който обеща да подкрепи информатора на всяка цена, тогава му обърна гръб.

— Вече бях чувал за теб, Гренс. Знаех, че разследваш стрелбата на „Вестманнагатан“, и преди да извърша престъплението, за да вляза в затвора и да се внедря от там, попитах Вилсон защо и той като Йорансон се разтревожи толкова много, когато ти започна да слухтиш.

Усмихнат сервитьор сложи на масата им две вдигащи пара чаши с резенчета лимон на порцелановите ръбове. Агуапанела. Гренс колебливо огледа напитката и реши, че прилича на обикновен чай.

— Мислех… Може да я опитам.

— Съдържа много витамин С. Заслужава си да помислиш, старши инспектор.

Еверт Гренс отпи малка глътка и преглътна.

— И много захар.

— Така я правим тук в Колумбия.

Гренс отпи истинска, голяма глътка. И после още една.

— Упорит. Търси истината, колкото и време да отнеме, когато още в началото усети, че може да са замесени колегите му. Човек, който никога не се отказва.

Пийт Хофман погледна Еверт Гренс.

— Така те описаха.

Трудно беше да се каже дали следователят, който беше достатъчно стар, за да е баща на Пийт, изпита някакво чувство на гордост, но в очите му определено проблесна нещо подобно.

— Писмото, което ти получи, Гренс… Трябваше да се досетиш, че може да е само от мен. И ако беше толкова добър, колкото твърдеше Вилсон, ако се замислеше и се разровеше… тогава предположих, че ще откриеш онова намигане. Измамих теб и цялата шибана полиция. Трябва да знаеш, че ти се досети правилно. Но… ако не го беше разкрил, ако не беше толкова добър, колкото ми казаха… тогава може би щеше да се наложи да живееш с вината. И със сигурност нямаше да седиш тук сега.

Пийт Хофман намигна с дясното си око, така както беше направил на видеозаписа от камерата за наблюдение в затвора и на продавача на сателити преди малко. И в същия момент единият от трите телефона, които беше наредил до вдигащата пара чаша, започна да звъни. Нежна, тиха мелодия. Гренс се опита да прочете какво пише на екрана наопаки.

Расмус.

— Извинявай, но трябва да отговоря на обаждането. Важно е.

Пийт Хофман се отдалечи на известно разстояние и отговори, когато стигна до зелената входна врата. Едно от няколкото му правила беше винаги да отговаря на повикванията на синовете си, каквото и да прави в момента. Приемаше обажданията им всеки път. Те трябваше да знаят, че винаги могат да се свържат с него.

— Мама е тъжна.

— Тъжна?

— Тя не иска да разбера. Но аз виждам и разбирам много неща, татко.

Хофман чу глас, който беше детски, но хладнокръвен, на човек, който поема отговорности, каквито едно дете не трябва да носи.

— Расмус?

— Да?

— Всичко ще бъде наред.

— Кое всичко?

— Онова, което натъжава мама.

— Но как?

— Аз ще оправя нещата. И после… всичко отново ще бъде наред.

Шведският следовател изпи остатъка от топлата напитка в чашата си и изглеждаше доволен, когато Хофман се върна на масата. Сигурно беше харесал сладкото питие.

— Расмус?

— Синът ми.

— Себастиан… Харалдсон?

— Същият.

Двамата се вгледаха един в друг, докато Гренс наведе глава.

— Аз така и нямам деца.

Не дълго, но достатъчно дълго, за да се почувства.

— Децата… Предполагам, че понякога става така.

Пийт Хофман трябваше да отговори. Да каже нещо. Каквото и да е. Но не го направи. Нямаше какво да каже.

Затова седяха мълчаливо. Докато Хофман не издържа:

— Понякога нещата просто се случват. И си принуден да оцелееш. Да живееш. Особено ако имаш деца. И за да го направя, се нуждая от помощта ти.

— Затова съм дошъл.

— И затова искам утре сутринта да отлетиш за Вашингтон.

Пийт Хофман носеше малка чанта. Отвори я и извади лаптоп.

— И когато пристигнеш, отиди в Арлингтън. И не си тръгвай, докато не се срещнеш с жена на име Сю Мастърсън.

Той обърна екрана към Гренс, щракна върху едната папка и я изчака да се отвори.

— Шефката на Агенцията за борба с наркотиците. Едната от тримата, които знаят кой съм. Ерик Вилсон — водещият ми офицер в Швеция. Лусия Мендес — водещият ми офицер тук в Колумбия. И Сю Мастърсън — човекът, който ме завербува.

— Една от четиримата.

Двамата се усмихнаха.

— Ерик, с когото не мога да говоря. Лусия ме отряза. Сю Мастърсън — също.

— Оставам аз.

— Оставаш ти.

Екранът на компютъра се изпълни с едно-единствено изображение. Беше много трудно да се види ясно. Липсваше му контраст и резолюция и беше далеч от идеалното. Напомни на Гренс за изображението, което видя в кабинета на Вилсон. Перспективата беше отгоре. От сателит. На зеленина, която можеше да е джунгла.

— Оцелей. Живей. За да го направя, ще трябва да преговарям с хората, които искат да ме убият. Познато ли ти е?

Също като тогава. Преди три години. На Еверт Гренс му беше познато.

— А за да преговарям, ако искам нещо… трябва да имам нещо, което да предложа.

Хофман посочи неясното изображение.

— И ще преговарям с това.

Гренс огледа екрана. Все още не можеше да свърже нищо.

— Не го ли виждаш? Там, онова сивкаво петно в средата на зеленото… Това е покривът на клетка. И в клетката има човешко същество.

— Клетка? Човек?

— Клетка. Човек.

Еверт Гренс се втренчи в изображението. Сега видя, че се движи. Прелитаха птици и върхарите на дърветата бавно се поклащаха.

— В смисъл… най-издирваният човек на света?

— Именно.

И сега Гренс видя. Ако знаеш къде да търсиш. Малка поляна в гъста джунгла. И в средата — покрив на клетка.

— Знам къде се намира. Наблюдавам мястото със собствен компютър. С информация от собствен сателит.

Сервитьорът им донесе по още една чаша от горещата сладка напитка, без да са поръчали. Гренс му благодари и отпи глътка от питието, с което можеше и да свикне.

— Дори не знам как да произнеса името на кашата, която пием. И знам още по-малко за персоналните сателити.

Пийт Хофман също отпи от горещата напитка.

— Може да си го купиш, Гренс. Всеки може, по всяко време. Напълно законно. Осем хиляди долара за сателит с тегло седемстотин и петдесет грама, който се върти в орбита над теб. Е, не е толкова фино настроен като другите, резолюцията е десет сантиметра, но на мен не ми трябват лица, а само да знам, че лагерът е на същото място.

Гренс дълго гледа изображението. Клетката. И Хофман.

— И?

— Ще освободя заложника. Моят живот за неговия.

— И… сам ли ще го направиш?

Винаги сам.

— Не.

Разчитай само на себе си.

— С твоята помощ, Гренс.

Двамата се спогледаха. Еверт Гренс кимна.

— Моята помощ? За какво?

— Сю Мастърсън.

— Знам коя е тя.

— Тогава знаеш, че…

— Преди да дойда тук, нашият общ приятел ме инструктира… с флашка за всички хора, къде и как. За всеки случай. И после ми даде ключа за нея. Трябва да го използвам само ако няма друг начин.

— Ключът?

Хофман го зачака да продължи, но Гренс не го направи.

— Ключът, Гренс?

— Личният ключ на Вилсон.

Пийт Хофман леш обърна компютъра, защото през единия от малките прозорци на кафенето проникна светлина и екранът заблестя дразнещо.

— Искам да знам графика на орбитата на геостационарните сателити. За едно определено място. И ти ще го научиш, Гренс.

Еверт Гренс почука с пръст върху компютърния екран и изображението на клетката.

— Това ли?

Хофман поклати глава.

— Онези координати са моят живот, старши инспектор. И няма да ги дам на никого. Търся графика за съвсем друго място и искам да знам точно кога са черните дупки. Прозорците. Пролуките. Когато сателитите не се припокриват. Когато не наблюдават. Ако на това място има някой, искам да знам момента, когато не могат да го видят отгоре. Нещо повече… — Хофман се приведе напред и заговори по-тихо, въпреки че никой не слушаше. — Искам Мастърсън да ми даде осем опитни, отлично подготвени, некорумпирани човека с военна подготовка, на които може да се има доверие.

— Защо?

— За да преговарям. Да разменя живота си за живота на заложника.

— Къде?

— По-добре да не знаеш къде.

— Къде?

— Колкото по-малко знаеш, толкова по-добре, Гренс. Повярвай ми, за твое добро е.

— Ако искаш помощта ми, трябва да знам всичко.

— Няма да знаеш всичко.

— Виж какво… Паула? Ел Суеко? Харалдсон? Хофман? Наричай се както искаш, все ми е едно. Но въпросът стои по следния начин… Веднъж издадох заповед да те убият, защото не знаех всичко. Не смятам да го правя отново. Затова, или ми кажи веднага, или оставаш сам.

Пийт Хофман се приведе още по-напред. Главите се доближиха. Гренс видя колебанието на Хофман и израза в очите му, които търсеха решение.

— Ето как изглежда операцията.

Информаторът извади ножа си и изпразни съдържанието на кожения калъф. Две прегънати късчета хартия. На първото беше написано нещо на ръка и той го прибра. Вдигна другото и се усмихна.

— Единственият ми сейф напоследък.

Хофман го разгърна на масата. Беше написано на старомодна пишеща машина, далеч от всяка връзка с интернет или търсачка, без да оставя следа.

хх.хх (Инструктаж Каламар)

хх.хх (Заминаване АТВ)

хх.хх (Пристигане река)

хх.хх (Слизане на брега базов лагер)

хх.хх (Пристигане пленнически лагер)

хх.хх (Атака, нахлуване)

хх.хх (Пристигане хеликоптер)

хх.хх (Пристигане остров Тиера Бомба)

хх.хх (Под вода) хх.хх (Пристигане кораб)

хх.хх.хх-хх.хх.хх (Времеви прозорец)

Еверт Гренс го прочете отново и отново. И после бутна листчето обратно към Хофман.

— Това не ми говори нищо.

— Въпреки че часовете още не са уточнени, това е операция, която трябва да започне колкото е възможно по-късно, за да се сведе до минимум разкриването, и да завърши в океана.

— Това не е достатъчно.

— Карибите.

— Не е достатъчно.

— Място по северното крайбрежие на Колумбия, на една шведска миля^[6] от Картахена. И кораб, хвърлил котва там…

О, Боже мой.

Бяха изминали само няколко часа, откакто се беше забъркал във всичко това.

За да прогони потискащото, неприятно чувство на изоставеност, което често го спохождаше в хотелска стая, той лежа в леглото с дистанционното управление в ръка и неспокойно сменяше телевизионните канали. И виждаше един и същ образ, където и да спреше, по Си Ен Ен или Би Би Си, и най-ясно от всички по местния канал „Ил Тиемпо“. Черен пушек, пожар, разруха. Дамата купа, Десетката купа. Специални предавания, развълнувани гласове от местни и чуждестранни станции. Кент флош роял. Сграда, изравнена със земята.

— На десет километра от Картахена?

— Да.

— Кораб?

— Да.

— В смисъл… американски самолетоносач? В смисъл… американският самолетоносач, който току-що елиминира двама от твоите приятели? Които случайно са в същия списък с терористи за убиване като теб?

— Да.

Толкова близо един до друг. Гренс се втренчи в очите, които преди време бяха излъгали смъртта.

— Да оцелееш ли каза?

— Казах да живея.

На дъното на чашата не беше останало много, само концентрирана сладост.

Хофман изпи последните капки и стана.

— Билетите ти, Гренс. И някои други неща.

Той сложи на масата бял плик.

— Поздрави Сю от мен.

Хофман кимна на следователя, когото не познаваше, но на когото беше решил да се довери, и тръгна към зелената врата.

 

 

Полет четири часа и половина и за пръв път в живота си Еверт Гренс видя столицата на Съединените щати. Бавен завой над Международното летище „Дълес“ и пилотът на „Юнайтед Еърлайнс“ подкани пътниците да се върнат на местата си и да затегнат предпазните колани.

Стюардесите бяха раздали най-новите броеве на „Ню Йорк Таймс“ и „Вашингтон Пост“ в началото на полета и шведският следовател имаше достатъчно време да прочете всяка статия за отвличането на един от най-влиятелните политици в страната, за което нямаше реални улики, както и за неочакваното нападение на две от тринайсетте мишени в така наречената Окончателна война срещу наркотиците.

Пътуването ставаше все по-странно.

Само преди няколко часа Гренс седеше в сумрачно кафене с единствения човек, освен бунтовниците, който знаеше къде точно държаха влиятелния политик, и нещо повече, срещу една от десетте останали мишени в тази война.

Таксиметровият шофьор, който чакаше в предварително поръчано такси на терминала, говореше английски с още по-силен акцент от пътника си, и предизвика объркване, когато след друсащо пътуване Гренс се опита да плати в брой, както го беше инструктирал Вилсон, но шофьорът обясни, че няма достатъчно дребни, за да му върне. Таксиметровите шофьори във Вашингтон обаче бяха по-дружелюбни и не се обаждаха на градския прокурор, когато не постигнеха своето, и Еверт Гренс се отправи към правителствена сграда, която беше значително не толкова очебийна сред множеството други, покрай които вече бяха минали, сякаш беше информатор, сливаше се с околната среда и действаше, без да я види никой. По пътя Гренс забеляла колко по-лесно се диша тук, когато разреденият височинен въздух в Богота се замени с нещо влажно и богато на кислород.

Проверка на самоличността. Минаване през детектор за метал. Зона за посетители.

И после към рецепцията в голямото фоайе.

— Казвам се Ерик Вилсон.

— Да?

— Искам да говоря със Сю Мастърсън.

Дружелюбната, усмихната рецепционистка се обърна към екрана на компютъра си.

— Вилсон ли казахте?

— Ерик Вилсон.

— Не виждам името ви в графика й за срещи.

— Въпреки това искам да се срещна с нея.

— Съжалявам, но не става така. Ще ви помоля да си уговорите официална среща с шефката на Агенцията за борба с наркотиците като всички други.

— Нямам време. Но имам информация, която Мастърсън иска. И дори да не я иска, сигурен съм, че ще желае да вземе сама това решение.

Рецепционистката се усмихна мило, но започна да поглежда към униформените пазачи, които образуваха жива човешка верига близо до детектора за метал.

— Господине, учтиво ще ви помоля да напуснете…

— Тя ще иска да се срещне с мен. Обадете й се и й кажете, че я търси Ерик Вилсон. Тя вероятно веднага ще хукне надолу по стълбите.

— Мислите ли?

— Да, мисля.

 

 

— Шефке Мастърсън?

— Да?

— Обаждам се от рецепцията. Искрено се извинявам, че ви безпокоя, но тук има… един човек без уговорена среща, който настоява да ви види. Не заплашва, още не съм повикала охраната. Но не приема отказ. Помолих го да седне и да почака. Името му е… един момент… Ерик Вилсон.

Сю Мастърсън рядко се плашеше. Да, когато беше дете и тийнейджърка се страхуваше, но един ден реши, че стига толкова. Страхът беше потискащ и неприятен спътник и ограничаваше живота. И тук, в този кабинет, който въпреки че от няколко години беше шефка, й се струваше излишно голям и обзаведен с твърде много скъпи канапета, тя не беше изпитвала нищо, дори доближаващо се до страх. Сега обаче го почувства. Нямаше логика. Не можеше да е истина. Ерик Вилсон? Те не трябваше да се виждат повече. Сю му беше обяснила! И Ерик разбра! Сигурно съзнаваше, че я излага на сериозна опасност само с идването си тук. Все едно опираше зареден пистолет в слепоочието й.

Тя отвори на компютъра си картина от камерите за наблюдение в сградата.

Ето, там.

Камера, монтирана над рецепцията. Насочена срещу три обикновени стола, които представляваха нещо като импровизирана чакалня.

Един-единствен човек. Не го беше виждала. На шейсет и няколко години, с костюм, едър мъж. Сю не разбираше нищо. Само трима души знаеха за взаимоотношенията й с Вилсон. Тя. Ерик. И Пийт Хофман. Никой друг. Но този човек… Е, сега, изглежда, бяха четирима.

Първата й реакция, когато страхът се замени с гняв, беше да каже на охраната да изхвърлят копелето. След това обаче осъзна, че това няма да е добре. Може би Ерик се опитваше… да установи контакт.

Сю се вгледа в изображението.

По-възрастен мъж.

Не изглеждаше особено симпатичен. Но не и много опасен.

Кой си ти, по дяволите?

— Добре.

Тя натисна бутона на микрофона на бюрото си.

— Слизам. Кажи на охраната да го наблюдава.

В продълговат шкаф в единия ъгъл на стаята беше окачена рядко използвана униформа, а до нея — кобур за под мишницата. „Колт .45“, личното й оръжие, което Сю предпочиташе пред стандартния служебен пистолет. Тя го сложи под сакото си и се спусна с асансьора на партера.

 

 

Еверт Гренс не хареса столовете. Те всъщност не бяха предназначени за седене. Поне не за дълго. Той почувства остри бодежи в гърба и гръбнакът го заболя от ъгъла, под който беше поставена седалката.

Гренс се готвеше да стане и да се разкърши, когато тя влезе и тръгна към него през голямото фоайе.

Красива жена, изпълнена с достойнство. Очи, които блестяха от сила, почтеност и интелигентност. Напомни му за една друга полицайка, която работеше в коридора му. Така би изглеждала сега Мариана Хермансон, ако беше шефка на американска правоприлагаща агенция.

— Ерик… Вилсон?

Той стана и й подаде ръка, но тя не я стисна.

— Благодаря ви, че…

— Сериозно? Ерик… Вилсон?

— Не.

Пазачът се приближи, готов да се намеси, но Сю Мастърсън му направи знак да се върне на мястото си.

— Не, сега и двамата знаем, че не съм.

Гренс се наведе към нея и заговори по-тихо:

— И двамата знаем кой е Ел Суеко и в какво положение се намира.

Те се вгледаха един в друг. Сю Мастърсън не разкри абсолютно нищо. През последните няколко дни целият свят беше научил кодовото име Ел Суеко и това, че непознатият посетител се беше появил изневиделица и бе споменал името, не означаваше нищо.

Еверт Гренс очакваше това и би реагирал по същия начин на нейно място, и когато продължи, говореше още по-тихо, почти шепнешком:

— Въпреки че в Швеция, в Градското полицейско следствено управление, където Ерик Вилсон ми е шеф, го наричаме Паула.

Никаква реакция. Сю Мастърсън не само че изглеждаше компетентна, но и наистина беше такава.

— Искате ли още? Подробности, които може да знае само някой, дошъл от името на Ерик Вилсон?

Тя не отговори, но се взираше в него по начин, който той предпочиташе да избегне.

— Истинското му име е Пийт Хофман.

Никакъв отговор.

— И, общо взето, го смятат за… мъртъв.

Пак никаква реакция.

— Сега се нарича Харалдсон.

Никаква промяна в изражението й. Гренс започваше да харесва доста тази жена.

— Добре. Тогава да говорим за последното средство.

Той се усмихна.

— Ерик ми обясни писмено какво ще се случи. Че ако някога се наложи да се свържа с вас, ако някога се изправя срещу вас в същата тази сграда, вие ще се държите с мен точно както се държите в момента. Затова ми даде… едно последно средство. Най-последното. И аз ще го използвам сега.

Сю Мастърсън пристъпи от крак на крак.

В ума й преминаха думите: „Атланта, девети юни 2006 година“…

— Той ме посъветва да кажа, цитирам: „Атланта, девети юни 2006 година“.

Тя го погледна по същия начин като преди, безучастно. Или по-скоро, опита се да го погледне така. Но не успя напълно. В очите й за миг проблесна нещо, което съвсем не беше безучастно.

И после Сю Мастърсън леко се усмихна.

— Бих искала да добавя, че годежът беше изключително кратък. — И след това прошепна: — Кафене „Саксби“, шест часа. На Трийсет и шеста улица в Джорджтаун. На три преки от Потомак. Искам чисто кафе и поничка с желе.

Тя тръгна към асансьора, но се обърна и каза на висок глас:

— Извинявам се предварително за това. — После протегна ръка във въздуха и направи знак на четиримата униформени пазачи. — Моля, изпратете този човек.

Еверт Гренс нямаше време да реагира. Те се втурнаха към него, двама го хванаха здраво под мишниците, трети тръгна пред него, а четвърти — зад него. Пазачите блъснаха посетителя през външната врата и надолу по стълбите. Единият му каза да върви по дяволите, а друг добави, че ако отново го видят тук, ще го арестуват, ще го затворят и ще го съдят.

 

 

Тясно, интимно кафене с дълъг бар с цвета на прясно смляно кафе, който принуждаваше клиентите да седят толкова близо един до друг, че не се виждаха. Гренс би избрал такова заведение, лесно за наблюдаване и контролиране. Докато чакаше уречения час, той се разходи из красивия квартал на Вашингтон на име Джорджтаун и реши, че това е едно от малкото места, които може да се сравнят със „Свеавеген“^[7] в Стокхолм. Тук имаше някакво живописно спокойствие, което би трябвало да му е неприятно, но всъщност му хареса. Кафене „Саксби“ се намираше на ъгъла на улица „О“ и Трийсет и пета улица и Гренс изпита желание, след като приключат тук, да излезе от кафенето, да отиде в съседната сграда, да се качи по стълбите, да почука на първата врата и да попита дали дават стая под наем за неопределено време. Вчера Богота, днес Вашингтон и същото чувство — Еверт Гренс, затворен в схеми и рутинни действия, изведнъж искаше да пътува, да вкусва, да мирише и да види повече от света, преди животът да премине покрай него.

По-късно, може би когато осигуреше един друг живот, този на Хофман.

Той погледна часовника на стената. Шест и трийсет и три. Сю Мастърсън закъсняваше. Или пък действаше като професионалист. Седеше някъде и се уверяваше, че Гренс е сам, че е способен да чака, без да се изнерви, като човек с таен дневен ред. И след това тя влезе в кафенето. Беше направила преценката си и сега се приближи до масата му, на която имаше чаша кафе и поничка с желе.

— Кафето ви изстина. Къде седяхте? Имам предвид, докато ме проучвахте. Открихте ли нещо необичайно?

Сю Мастърсън кимна към къщата на отсрещната страна на улицата, която беше хубава като къщата с кафенето, където седяха, дървена, със зелени капаци и бели рамки на прозорците и вратата.

— Ако бях открила, вече щяхте да сте арестуван.

Сградата, изглежда, беше магазин за мебели.

— Кафето е студено, но поничката, която поискахте, е чудесна. Аз черпя. Може би този път няма да бъда изхвърлен?

Тя се усмихна и после стана сериозна.

— Срещата ни трябва да е кратка. Някой федерален прокурор би сметнал участието ми в този разговор за предателство. Преди да продължим, бих искала име.

— Име?

— Вашето име.

По-възрастният мъж се наведе напред.

— Еверт Гренс, старши инспектор следовател. Останалото, което казах на първата ни среща, е вярно. Работя в отдел „Убийства“ в градската полиция на Стокхолм и Ерик Вилсон е мой шеф.

— Гренс?

— Да.

— Вие сте издали заповедта да застрелят Хофман? Вие сте полицаят, за когото ми казаха и Ерик, и Хофман?

— Да.

Сю Мастърсън се втренчи изпитателно в него.

— Е, тогава разбирам по-добре защо човек на вашата възраст, ако ме извините, който не е в най-добрата си физическа форма, би отишъл в Колумбия после тук, за да действа от името на Хофман. Еверт Гренс. Води ви същата мотивация, както и мен.

— Да. Седя тук, защото вината е моя, че Пийт Хофман беше принуден да избяга, по дяволите. А ти седиш тук, защото вината е твоя, че той отново е принуден да бяга. И двамата сме тук, защото вината е много мощна движеща сила.

— Същата мотивация.

На летището в Богота Гренс си беше купил малък лаптоп, който държеше в също толкова малка чанта, преметната на рамото му. Той го сложи на масата между тях.

— Списъкът с терористи за убиване. Онзи, в който вие не успяхте да заличите името му. Хофман има решение.

Еверт Гренс извади флашката, която държеше в плика с билетите за Вашингтон. Включи я в лаптопа и отвори видеофайла, записан със сателита на Пийт Хофман. Координатите на мястото бяха заличени.

— И решението му включва това.

Сю Мастърсън направи същото като него преди един ден — втренчи се в изображението, без да може да го изтълкува.

— И това е…

— Клетка. Гледате покрива. И в клетката седи най-издирваният човек на света.

Тя не откъсна очи от екрана.

— Не разбирам.

— Персонален сателит на Хофман. Не ме питайте как. Но той наблюдава клетката чрез компютър.

Сю Мастърсън се вгледа в картината и бавно започна да проумява, без да поглежда нито Гренс, нито някой друг в кафенето, което внимателно беше проверила.

— Тогава какво е…

— Да.

— … Краус?

— Според Хофман. Ако му вярвате?

Тя дълго мълча.

— Клетка?

Сю Мастърсън се отпусна на стола и взе забравената си поничка.

— Шибана клетка?

— Нашият общ приятел има и решение. Как да се извади от списъка с престъпници за убиване. И решението, Мастърсън, включва освобождаването на човека в клетката.

Тя изяде поничката на две хапки, докато кимаше, което означаваше Гренс да продължи.

— Времеви прозорец. Онези пролуки, когато сателитите не могат да обхванат всеки момент. Празноти. Хофман иска да знае кога са и къде. Ще ви дам координати. И той иска да знае, без да се налага да обяснява защо.

Сю Мастърсън го погледна учудено. Гренс разбра какво си мисли тя.

— Не, не онези координати. Не на клетката, това е застраховката за живота му и Хофман няма да ги даде. Координатите са на друго място. В Карибите.

Гренс й даде написана на ръка бележка с дълги редици цифри. Тя ги погледна, без да знае какво означават. За момента бяха безсмислени, но сега най-важното беше, че срещу нея седи някой, който твърдеше, че действа от името на човек, който знае мястото, където държат в плен Краус. Всичко в нея крещеше, че незабавно трябва да повика подкрепления и да го арестува. Но не го направи. Това нямаше да помогне — Гренс не знаеше къде е клетката. Затова колкото и усилено да го притискаха на разпита, нямаше да има значение. Тя беше виновна за смъртната присъда. Но ако въжето, по което вървеше, опитвайки се да запази равновесие, издържеше и я заведеше до края, Сю щеше да може да изплати дълга си и да се погрижи информаторът да бъде оневинен — единственият човек, освен бунтовниците от ПРК, който знаеше къде е председателят на Камарата на представителите.

— Гренс?

— Да?

— Имам връзки в АГР, Агенцията за геокосмическо разузнаване. Сътрудничим си по няколко проекта. Мога да ви уредя среща с човек, който ще ви даде каквото искате — графика на орбитите на сателитите. И който ще разбере, че срещата никога не се е състояла. Вие на свой ред ще трябва да се приготвите за още една чаша кафе тук точно след… — Тя погледна часовника, който тиктакаше на стената. — Три часа и седемнайсет минути. След това ще имате половин час. Тук затварят в десет.

Сю Мастърсън докосна листчето със списъка с цифри.

Сега вече извършвам предателство.

В техните очи.

Сега вече прекрачвам границата.

Но да помогнеш на двама от своите не може да се смята за предателство в твоята страна? Да им дадеш шанс да оцелеят? Ами… ако не го направи? Това означаваше Хофман, единственият, освен похитителите, който знаеше къде е Краус, да отнесе в гроба информацията.

— Инспектор Гренс, приключихме ли?

— Приключихме с въпроса за графика на сателитите. Той очевидно ще разбере сам кога са празнотите.

Сю Мастърсън несъзнателно беше прегънала написаната на ръка бележка на все по-малки квадратчета, докато беше невъзможно да я прегъва повече.

Разгъна я отново и я върна на Гренс.

— Да, именно. Какво ще направи?

— Не знам.

Тя го погледна. Гренс наистина не знаеше. И той беше избрал да се довери на Хофман.

— Обаче знам, че той има още едно искане.

— Още едно?

— Иска вие, и само вие, да изберете осем закоравели в битки и неподкупни хора, единият от които да е пилот с достъп до хеликоптер. И след седемдесет и два часа ги иска в град Каламар в малка църква близо до нещо, наречено „Регистрадурия Мюнисипал дел Естадо Сивил“^[8]. Напълно екипирани за придвижване по вода, в джунглата, за нощно сражение и за нападение. И иска да ги командва по време на цялата операция, която е дванайсет часа.

Сю Мастърсън не беше докоснала изстиналото си кафе. Сега отпи глътка, най-вече за да има какво да прави, докато размишляваше какво беше поискал току-що по-възрастният човек, който беше успял да спечели доверието на Ерик и Хофман, и с каква цел.

И дали тя, шефката на Агенцията за борба с наркотиците, можеше да се справи.

— А след това, инспектор Гренс?

Осем неподкупни в страна, където управляваше корупцията. Имаше възможност за избор. „Краус Форс“. Войници, обучени от АБН в Съединените щати, със заплати, изплащани от Агенцията.

— След… кое?

— Когато се съглася и на това? След като се свържа с командира на „Краус Форс“ и го помоля да помогне на безлик и безименен агент под прикритие да възвърне доброто си име, което е загубил по време на нападение и взимане на заложник? Какво друго иска човекът, когото представлявате?

— Обикновено риболовно корабче. Закотвено на пристан на юг от Кано де Лоро на остров Тиера Бомба.

— Риболовно корабче?

— И под брезента на риболовното корабче четири патрона, дванайсети калибър, заредени с най-тънките въглеродни влакна, нарязани на ивици, дълги два метра. И водонепроницаем MP3 плейър със запис на руска подводница, която изпуска въздух под водата и след една минута тишина отворя люковете си за торпеда. И малък контейнер с цезий-137. След това той ще бъде доволен.

Сю Мастърсън го наблюдаваше. И Гренс я наблюдаваше. Цезий-137 — радиоактивен елемент. И двамата знаеха, че срещата е приключила. Защото ако не попиташе, тя нямаше да получи отговор, който да я принуди да откаже.

Те станаха едновременно. Гренс потърси във вътрешния джоб на сакото си и извади друго листче с цифри.

— Нерегистрираният ми телефонен номер. Ако се наложи да се свържете с мен. Имаме… общи интереси.

Тя го взе, а после извади писалка от чантата си, взе салфетка от съседната маса, написа номера си и му го даде.

— Боулинг, нали? — усмихна се Сю Мастърсън.

— Какво?

— Боулинг. Общият ни интерес.

Еверт Гренс също се усмихна.

— И аз си мислех същото.

 

 

Същата маса. Същото кафе и поничка, защото Гренс реши да ги опита.

Той прекара три часа, разхождайки се из квартала, в който нямаше нищо против да живее. Любува се на красивите къщи, пи минерална вода с вкус на лимон в някакво забутано заведение, опитвайки се да говори английски с американски акцент — нещо, което никога не се беше осмелявал да прави — с минувачи, сервитьори и хората около него в бара.

Когато Гренс се върна в кафенето за втори път, собственикът му кимна като на познат и започна да мели колумбийско кафе още преди Гренс да има време да поръча.

Точно в двайсет и един и трийсет в кафенето влезе млад мъж.

Къси панталони в цвят каки и бяла риза, черна коса, сплъстена от пот на челото му. Не се огледа наоколо, не потърси. Знаеше какво прави. Решително се насочи към масата, където по-възрастен мъж, шведски следовател пиеше вечерното си кафе.

— Искали сте да ме видите, сър.

— Седнете.

— Предпочитам да не ме виждат тук с вас, сър. Дойдох само за да ви дам това.

Още една флашка на масата. Гренс започваше да свиква с тях.

— Седнете. Ако не го направите, срещата ни ще изглежда точно така, както не искате. И после може да си тръгнете. Поръчал съм страхотно кафе. Не е необходимо да го пиете, ако не желаете. Но трябва да седнете за петнайсетина минути.

От челото на младия мъж капеше пот. Очите му. Движенията му.

Той беше много уплашен.

— И не е необходимо да ме наричате сър. Трябва да си говорим, така че да изглежда нормално.

Младият мъж седна и колебливо се втренчи в масата, като се двоумеше.

— Говорете. Трябва. За каквото искате. И е по-добре да се усмихнете.

Гренс зачака. Ужасеният мъж вдигна очи и се овладя.

— Еди. Малкото ми име би трябвало да е достатъчно. Работя като оператор на сателит в Агенцията за геокосмическо разузнаване. АГР. Много хора я бъркат с АНС, Агенцията за национална сигурност. Аз отговарям за наблюдението на Колумбия.

— Добре. Ето, справяте се. И пийнете от кафето.

Инспекторът бутна високата чаша, пълна догоре, към младия човек, който се прокашля.

— Доколкото разбрах… Сю Мастърсън ми каза, че това е свързано с председателя Краус. И че е нещо добро за него, страхотна възможност. И че агентите под прикритие на Агенцията за борба с наркотиците се нуждаят от данни в усилията си да го открият?

Изпотеният млад мъж се вгледа изпитателно в лицето на Гренс, вероятно за пръв път. Търсеше потвърждение. Еверт Гренс кимна.

— Точно така.

— Председателят Краус често идва при нас в АГР. Сяда до мен и участва в наблюдението. Той е единственият, който ме нарича Еди. Добър човек. Правя го заради него. Давам информация на гражданин на чужда страна, рискувам бъдещето и свободата си. Заради него. — Той не докосна кафето си, но здраво стискаше флашката. — Това нещо съдържа всичките ми престъпни действия. Броят на сателитите — ниво на секретност: СВРЪХСЕКРЕТНО. Времеви прозорци в целия свят — ниво на секретност: УЛТРАСТРОГО СЕКРЕТНО. Точното място на единствения дълъг прозорец, когато сателитите не се припокриват, който започва в 00:37:01 и продължава до 00:40:00. Точно 3 минути. Давам ви го. Защото Сю Мастърсън ме помоли да го направя. А аз й имам доверие.

Кокалчетата на пръстите му бяха побелели, когато Еди погледна ръчния си часовник и след това най-после пусна флашката и я остави на масата.

— Минаха петнайсет минути.

Столът му изскърца силно на пода, когато той стана и го отмести.

— Никога не сме се срещали.

И после си тръгна.

Без да се обръща и с крачки също така решителни, както когато влезе.

Еверт Гренс изчака, докато изпотеният младеж мина през вратата и се скри в хладния мрак на вечерта в Джорджтаун. След това протегна ръка и взе флашката и недокоснатата чаша. Щеше да е жалко да остави такова вкусно кафе да отиде на боклука.

 

 

Шестнайсет камери, монтирани на стълбището, до вратата, в гаража и в кръг на улицата в радиус от триста метра, всичките оборудвани със сензори за движение. Нищо не помръдваше на светло или на тъмно, без да бъде заснето от камерите. Пийт Хофман бързо превъртя напред записите от нощта. Нищо не се отклоняваше от нормалното. Той направи копие на външен твърд диск, в случай че някога трябва да го прегледа отново.

Беше съвсем тихо. Сам във временната кухня на двустаен апартамент.

Зофия в тяхната спалня, момчетата в тяхната. Вратите им бяха отворени. Чуваше се хор от тежко дишане в различен ритъм.

Пийт стана на разсъмване, същият ритуал всяка сутрин, откакто ходи при заложника и координатите, програмирани в персонален сателит. Над джунглата ставаше все по-светло и той виждаше клетката и останалата част на пленническия лагер, където беше скрит и пазен председателят и говорител на Камарата на представителите Тимъти Д. Краус. Иконата в горния десен ъгъл на екрана беше озаглавена „Клетка“. Пийт щракна два пъти с компютърната мишка и въведе паролата с дванайсет знака, цифри, главни и малки букви, точка и запетая и в средата — няколко дигитални снежни кристали. И когато паролата беше приета, той допря палеца на дясната си ръка до друго квадратче, което чакаше пръстовия му отпечатък.

Две секунди. И после програмата и предаването на живо се отвориха.

От нещо сиво се появяваше черното — или всъщност тъмнозелено, но на слабата светлина и ограничената резолюция нюансите се поглъщаха и чезнеха — и Пийт видя други току-що събудили се хора да се движат насам-натам. Денят започваше. Беше невъзможно да различи кой и защо, но не това беше целта му. Той искаше да се увери, че дългият тринайсет сантиметра сателит продължава да улавя онова жълто петно с малка черна точка в него, че клетката с човека за когото се говореше най-много в света, човекът, заради когото една държава беше повела война и чието географско местонахождение не знаеше, все още е там.

Билетът му към свободата все още съществуваше.

Хофман разкърши гръб и тръгна към Зофия, която беше толкова красива, докато спеше с разтворени обятия и в безопасност въпреки хаоса. Към момчетата. И двамата спяха на лявата си страна, но възглавниците и главите им бяха обърнати в различни посоки. Една седмица. Толкова дълго беше обещала, че ще чака тук Зофия. Затворена в тайната квартира, в която той беше прекарал две години, превръщайки я във внимателно наблюдаван и сигурен бункер.

Пийт целуна Хюго по челото и големият му син се събуди, измънка нещо, обърна се и продължи да диша бавно. Хофман изпи чаша кафе, докато стоеше до умивалника в кухнята, и после се върна при компютърния екран и лагера, който сега беше оцветен в по-ярки цветове, докато слънцето бързо се издигаше в небето.

И тогава телефонът му иззвъня.

Колумбийският му мобилен телефон, едно-единствено позвъняване, и той отговори веднага, защото семейството му се нуждаеше от сън.

— Да?

— Петер? Буден си.

Ел Местисо. Гласът му беше изпълнен с енергия. Чувстваше се добре, дори въодушевен.

— Да. Буден съм.

— Ще те взема след двайсет минути. Имаме задача.

— Каква задача?

— Ще ти кажа, когато отидем там. Вземи онова, което носиш обикновено.

Стандартната екипировка. Пистолет „Радом“, ловджийски нож, малък картечен пистолет „Узи“.

— След деветнайсет минути, Петер. Пред дома ти.

Ел Местисо затвори. Деветнайсет минути. Това обикновено означаваше десет. Пийт Хофман се втурна надолу по стъпалата с пълната чанта в ръката към гаража и колата си. По това време на деня движението не беше натоварено, затова би трябвало да успее.

Североизточната част на Кали, на малко повече от четири километра от апартамента в бедната Комуна 6 до квартала на средната класа Лос Гуаяканес в Комуна 5. Камион беше блокирал кръстовище и го принуди да се върне назад неколкостотин метра, и няколко каруци, натоварени със зеленчуци, се движеха по средата на платното, но иначе по улиците нямаше голямо движение, както се надяваше Хофман. Осем минути. И той стоеше пред безлюдна къща със спуснати щори и чакаше.

Въпреки че нямаше време. Или дори, че се нуждаеше от време. Хофман имаше план да продължи да живее — и бившите му работодатели, които доскоро чакаха информация от него, сега чакаха да отнемат живота му. Но той трябваше да продължи. Да не позволи на Ел Местисо да се усъмни и да се превърне в друг заплашващ живота му враг. Още малко. Докато всичко това свършеше. Докато можеха да направят онова, което искаше Зофия и което искаха и двамата — да се махнат от тук.

— Добро утро, Петер.

Ел Местисо беше спрял почти в краката му. И изглеждаше бдителен и нащрек, както беше прозвучал гласът му.

— Добро утро.

Пийт Хофман се качи в колата и зачака Ел Местисо да подкара, но той не го направи, а погледна къщата и посочи.

— Тъмна е.

— Те спят.

— Учителка? И двама малки ученика?

— Още два часа. Забрави ли? Предполагам, че е минало много време, откакто си ходил на училище, Джони.

Ел Местисо се усмихна, защото беше в добро настроение, и потегли. По време на последвалото повече от три часа пътуване Хофман попита четири пъти каква е задачата им и къде, но всеки път въпросите му бяха посрещнати с мълчание. Докато накрая вече не беше необходимо да пита. Докато минаха през Картаго и се приближиха към порта от ковано желязо с гъста решетка и върхове с формата на стрела, сочещи към небето. Докато влязоха във вътрешен двор с бликащи фонтани и огненочервени цветя в керамични саксии върху мраморен под.

И после, докато седяха в колата само на няколко крачки от ветрилообразно каменно стълбище и перила с топки от слонова кост, Ел Местисо сграбчи Хофман за ръката, не силно, нито заплашително, а по-скоро сякаш искаше да създаде момент на необичайна и неочаквана близост.

— Знам, че това не ти харесва. Днес може да се наложи да заплашим същото хлапе. Ако го направим, Петер, това ще е, защото се налага. Защото баща й е взел решение. Защото е избрал да не плати. Разбираш ли?

Ел Местисо държеше ръката му малко под лакътя.

— Каквото и да мислиш, Петер, длъжни сме да направим каквото трябва. Това обаче няма да се случи днес. Тояс е тъп, но обича момиченцето си така както аз обичам моето момиченце, и ако плати, детето ще продължи да си играе. То е полезно в преговори и ние ще се върнем у дома с парите, които бунтовниците вече чакат твърде дълго.

— Полезно в… преговори?

— Да.

— И само това?

— Да.

Пийт Хофман знаеше, че както и последния път, прекалява. И че като оспорва решенията на шефа си, излага на риск собствената си безопасност.

Понякога обаче правиш каквото ти налагат.

— И нищо — нищо няма да се случи на момиченцето?

Ел Местисо се забави с отговора си, сякаш още не беше решил дали да тегли чертата.

— Петер…

Или пък щеше да подмине въпроса, за да не губи енергия преди задача, която ще изисква пълното му внимание.

— Кое е толкова трудно за разбиране? Чуй ме, нищо няма да се случи с момиченцето.

Двамата слязоха от колата.

В същия момент масивната врата на хасиендата се отвори и излезе собственикът, затъкнал пистолет в черния си, тесен панталон. Ръката му беше в превръзка, окачена на врага, и този път имаше телохранител, който стоеше на няколко метра встрани. Не повече, само един — знак, че това е човек, който не мисли, че проливането на кръв е добре за бизнеса.

— Сеньор Тояс? Добро утро!

Ел Местисо плесна с ръце и се засмя, докато вървеше към входа. Пак онзи кикот. Пийт Хофман винаги внимаваше да заеме позиция като човешки щит между човека, когото пазеше, и телохранителя. По целия път нагоре към верандата е красивите й, кичести растения, златисти столове и лъскава мраморна маса. Ел Местисо спря на няколко крачки от Тояс. Не му подаде ръка, защото не беше поканен.

— Дългът ти, Тояс. Един тон кокаин. Дошъл съм да го взема. Две хиляди и петстотин долара за килограм за първата половина и две хиляди и триста за килограм за втората. Това прави общо два милиона и четиристотин хиляди долара. Плюс лихвата. Затова… всичко на всичко два милиона и половина?

Ел Местисо се наведе по-близо и както винаги правеше, се втренчи в очите на длъжника. Гледаше го, но нищо повече. Тояс не го погледна. Мъжът с дълбоки бръчки на бузите и искрящи бели зъби гледаше навсякъде другаде, но не и Ел Местисо. Не защото се страхуваше, а за да покаже презрение.

— Не дължа нищо, по дяволите. Обясних ти последния път, когато дойде тук. Нали?

— И аз ти обясних, че проблемът не е мой. Изобщо не ми пука дали си скрил парите в задника на баща си, или ги заврял в сливата на майка си. Шибаният проблем си е твой.

Дългата коса, подстригана на черта, се разлюля заедно с ресните на велуреното му сако. Либардо Тояс изглеждаше по същия начин като предишния път. И спореше по същия начин като преди.

— Някой от хората ти е пропял. Онова, което поръчах, не е стигнало до крайната си дестинация. И както казах, не преговарям със задника.

Ел Местисо нямаше накъде да се доближи повече, затова протегна врата и брадичката си, и тъй като беше значително по-висок, дъхът му овлажни челото на Тояс. И в същото време — също толкова бързо и неочаквано както винаги — извади револвера си и го опря в дясното слепоочие на длъжника.

— Ти поръча и купи чрез мен. Затова ще говориш и ще платиш на мен.

Все още притиснал револвера в слепоочието на Тояс, Ел Местисо се обърна — първо към телохранителя, за да му покаже, че е по-добре да не предприема нищо, а после към Хофман.

— Петер, отиди да доведеш… Хмм, как й беше името… Мирха. Малката Мирха.

Ел Местисо се обърна към Тояс и леко се наведе. Дъхът му лъхна бузите на Тояс.

— Ето как ще подходим към моя малък проблем, Тояс. Ако те убия, няма да си получи парите. Затова трябва да реша въпроса по друг начин. Ще убия семейството ти. Един по един.

Пийт Хофман стоеше неподвижно, припомняйки си предишното посещение. Момиченцето, горе-долу на годините на синовете му, превърнато в красива статуя, сцена на фалшива екзекуция.

— Петер?

Ел Местисо кимна към къщата.

— Не.

— Не… Какво?

— Знаеш какво.

— Говорихме за това в колата.

Няма да се случи днес.

Тояс е тъп, но обича момиченцето си така както аз обичам моето момиченце.

— Петер! Направи го веднага!

Пийт Хофман я намери в кухнята.

Тя се беше покатерила на плота в средата на кухнята и седеше там. Беше облечена с жълта рокля и се беше обърнала към умивалника и печката. Момиченцето беше отместило настрана ножовете и дъските за рязане, за да направи място за три старателно облечени кукли. Хофман не беше сигурен, но куклите изглежда, разточваха тесто и печаха нещо.

Ако той плати, детето ще продължи да си играе.

Тя не го видя, че влезе. Хофман се промъкна зад гърба й, хвана я, вдигна я и я изнесе от кухнята. Момиченцето се съпротивляваше, но престана, когато той се обърна и взе трите й кукли. Детето не се развика и не се наложи да запуши с ръка устата й.

— Мирха?

Ел Местисо стоеше на същото място, където го беше оставил Хофман, на верандата и опрял револвер в главата на Тояс.

— Малка Мирха… познаваш ли чичо си Джони?

Сега вече тя се разпищя.

— Татко!

Пусна куклите, заби нокти в раменете на Хофман и се разплака.

— Татко, татко! Тат… ко!

Ел Местисо протегна към нея свободната си ръка и погали бузата й.

— Тояс? Какво решаваш? Да платиш? Или… момиченцето?

Либардо Тояс не отговори.

Но реагира. Изплю се върху Ел Местисо и го удари по рамото. Това беше отговорът му.

— Много добре, Тояс. Решението е твое. Петер? Пусни момичето.

— Да я пусна?

— Да.

Пийт Хофман внимателно я остави на пода, отново статуя, която обаче се раздвижи и побягна. Не далеч, както трябваше да направи, а към баща си и ръката му.

Точно както очакваше Ел Местисо.

И после всичко се случи много бързо — отново.

Той опря магнума .357 в челото й.

— Малка Мирха. Спомняш ли си това? Да? Добре. Много добре. Защото сега пак ще играем тази игра. Ти и аз. Помниш ли? Затваряш очи и ще се позабавляваме с татко ти.

Тя вдигна лице и погледна баща си. Либардо Тояс се тресеше от ярост и унижение, но първо кимна на телохранителя си да запази спокойствие, докато заплашват дъщеря му, и после й се усмихна, доколкото можа.

Детето също му се усмихна едва-едва и затвори очи, както му бяха казали.

— Тояс, глупав шибан тъпако. Чуй ме добре! Трябваше да платиш преди десет дни. Но ти не го направи. Затова дойдох тук и те предупредих за последен път. И ти не плати дори тогава.

Момиченцето плачеше и Хофман искаше отново да го вземе на ръце и да го занесе в кухнята да продължи играта си.

Скоро щеше да го направи.

Когато длъжникът се съгласеше да плати.

— Трябва да знаеш как стоят нещата, Тояс.

Както предишния път, Ел Местисо опря револвера до главата на детето, спря и после заби дулото в косата й.

— Аз имам моите заповеди и ти имаш твоите. Само ти можеш да спреш това. Веднага.

— Кой казва, нечистокръвен мелез?

Хофман беше насочил пистолет към наркобарона, а Ел Местисо държеше на прицел най-малката му дъщеря, но Тояс беше убеден в правотата си и че знае къде е границата и как протича този ритуал на изнудване.

— Нечистокръвен мелез, който се крие зад малката си европейска chica companera^[9].

Подигравателна усмивка със стиснати устни.

— А, да… точно така. Не ти харесва много, когато те наричам така, нали? Местисо. Метис. Нечистокръвен. Смесица от две породи. Помияр. Но ти си такъв! Затова стреляй. Стреляй, да ти го начукам! И двамата знаем, че това е театър. Че шефовете ти никога не биха позволили…

Един-единствен момент.

Времето сякаш спря.

Пийт Хофман беше сигурен, че този момент ще продължи още дълго.

Ел Местисо обаче стреля.

Куршумът прониза главата на момиченцето.

Тояс я притисна в прегръдките си и Мирха увисна безжизнено в ръцете на баща си като малка парцалена кукла.

 

 

Той не помнеше как стигна дотук, какво се случи през часовете, откакто видя, че момиченцето виси като кукла в ръцете на баща си, и кога се озова на това мръсно стълбище с изглед към пазар, където възрастни хора продаваха стоките си — зеленчуци, плодове, риба, месо, чанти и колани. И където деца продаваха смърт.

Пийт Хофман седеше на стълбището и държеше чаша горещо кафе. Седеше там от известно време и наблюдаваше момчетата, които чакаха край дървените маси в края на пазара. Ролята им в това общество беше елементарна. Даваха им пистолет и адрес. Инструменти, на които липсваше всякакво човешко достойнство. В този свят всички ценности произлизаха от наркотиците и парите, които се печелеха от тях.

Той си спомняше някои къщи. И белия силует на катедрала. И знак, на който пишеше Картаго. Помнеше това, както и парцалената кукла. И Пийт — с онези угаснали очи около него, които го преследваха и настояваха за вниманието му — се отпусна в колата и вместо да ги закара на юг в Кали, каза на Ел Местисо, че има работа в Меделин. Щеше да слезе и да намери друга кола. И когато го направи, кара двеста и петдесет километра на север. Дотук. До това непознато място, където беше идвал само веднъж.

Хофман погледна момчетата, които бяха горе-долу на същите години като синовете му и на които приличаха и в същото време изобщо не приличаха. И се зачуди как е възможно в един човек да живеят двама души. Как можеше човекът, който застреля малкото момиченце, да е същият, с когото той и Зофия бяха прекарали следобеда в едната от двете му хасиенди, където Ел Местисо живееше с малко по-възрастната от двете си жени. Хасиендата се намираше на запад от Кали и Ел Местисо ги посрещна на портата със Занета и дъщеря им, спокоен и весел. Беше се държал любящо, почти нежно, с дъщеря си и синовете на Хофман. Уязвим, отстъпчив. Тази обич не беше фасада. Беше целунал Расмус и Хюго по челата, вдигна ги на ръце, изведнъж изведе и трите деца навън, на слънцето, за малко, което се проточи в един час и после два. Оказа се, че са ходили да видят конете в конюшните, докато Пийт, Зофия и Занета разговаряха, смяха се и пиха тъмния колумбийски ром, който Хофман много хареса. И когато се върна с трите деца, Ел Местисо изглеждаше доволен и щастлив. Пийт Хофман никога не беше виждал това в очите му, нито преди, нито после.

Искрено щастие.

И след това онзи момент. Онова дете. Друго дете. Дъщерята на друг човек. Също толкова малка. Тя висеше отпусната неподвижно в ръцете на баща си.

Същият човек, който беше отнел живота на дете. Същият, който се държеше с обич със собственото си дете, децата на Хофман и децата на проститутките в бордея. Същият, който беше преустроил едната от стаите в бордея, беше изнесъл леглото с червени чаршафи и шкаф, пълен с вибратори и сексиграчки, и бе сложил вътре кошара, високи столчета и кашони с играчки за децата и беше наел една по-възрастна жена да се грижи за тях, и заделяше пари за детска градина в бордей.

Същият човек.

Чашата му беше празна. Пийт Хофман стана и там, на една от сергиите в края на пазара, нещо като малък ресторант, на единствената маса, стоеше каничка кафе.

Вървеше бавно. Приближаваше се към чакащите момчета, които седяха от другата страна на ресторантчето. Децата, с които Ел Местисо работеше от близо двайсет години. Сигурно беше видял да преминават стотици. Сто долара бяха станали двеста, но задачата беше останала същата. Да даде пистолет на някое от тях. Да му покаже накъде да го насочи. Да изчака, докато задачата е изпълнена. Все едно дресираш куче. И Хофман беше сигурен, че за момчетата всичко започва от тук. Кариерата им. Защото те скоро започваха да работят за други, още по-високопоставени хора. Сикарио. Наемен убиец. Плащам ти — убий заради мен. Пийт Хофман си взе чаша кафе, което беше силно, както се опасяваше. Убиец. Той самият беше такъв. Но имаше разлика. Разбира се, имаше убийци и убийци, нали? Друг вид убиец, който застрелва хора, за да оцелява? Беше го правил. Уби в онзи шведски затвор, за да оцелее. И тук беше убивал, за да оцелее. Правилно ли беше? Убиецът винаги ли беше убиец? Беше ли Пийт Хофман само вариант на момчетата, които получаваха своите двеста долара и които купуваха подарък на майките си по пътя за дома, без дори да помислят за смъртта? Имаше ли разлика, когато Пийт Хофман убиваше, защото нямаше избор? А те? Имаха ли избор? Беше ли Ел Местисо само изместил малко границата — дете, жена, който и да е друг, — докато всичко се сведеше до поръчка? Като децата, които гледаше Пийт. Кога ли щеше да премести своята граница? Още колко време щеше да мине, докато и той бъдеше готов да застреля момиченце, което държи ръката на баща си?

У дома. Връщаме се у дома.

Още половин чаша. И жената, която взе смачканите му песо, кимна и отново напълни чашата му.

Пийт Хофман беше виждал как Ел Местисо наблюдава и води отчет за всички момчета, които наема. Работодателят му, и в същото време мишена, пийна повечко една вечер, отвори единия от сейфовете в бордея и гордо му показа съдържанието на банковите си сметки, тук и в Панама, а после — по-зловещите си сметки — и обясни какво означават кодовете. Страница след страница. Малко име. Фамилия. Брой застрелвания. Броят патрони, използвани във всеки разстрел. И накрая, почти във всеки случай, след като момчето беше работило няколко години, дата на смъртта.

Пийт Хофман остави празната чаша на масата, благодари на любезната жена и пристъпи няколко крачки извън тясната пътека между сергиите, за да вижда по-добре.

Всичките вие седите и чакате. До десетина години всичките ще сте мъртви. Според единствената статистика, която съществува.

Той беше разбрал всичко това в онази нощ, когато беше с Ел Местисо.

Изчисления на вероятност въз основа на закодирани цифри, които измерваха продължителността на живота на един млад наемен убиец.

Трима от вас ще бъдат убити от човека, когото отивате да застреляте. Двама от вас ще бъдат убити от някого, който отмъщава за смъртта на роднина. Двама от вас ще се насмъркат до смърт, двама ще умрат от свръхдоза, трима, защото знаят твърде много, и трима ще станат жертва на полицейски куршуми, предназначени да изчистят улиците от вас. А малцината, които някак успеят да доживеят двайсетата си година, ще умрете, когато гордостта, че сте били избрани, свърши и се замени със срама, че сте изпълнили мисиите си.

Така става.

Търговията с наркотици, печалбата, отваря вратите към най-тъмните места на човечеството.

Най-мрачните.

Най-мрачните.

Той отново тръгна към тях. Този път щеше да извърви цялото разстояние, но някаква жена стигна до тях преди него. Добре облечена, с дълга черна коса, прибрана на кок, на около трийсет и пет години. Тя се открояваше, докато вървеше по пътеките между отрупаните сергии. Имаше нещо в начина, по който се движеше сред тълпата. Човек с власт. Човек, който е решил кой ще умре. Хофман я видя, че се приближава към момчетата, които се насъбраха около нея. Жената избра едно от тях, високо момче с бейзболна шапка, сложена на главата му с козирката назад. Бум-бум, той ме простреля. Другите разочаровано се върнаха на местата си и продължиха да чакат. Бум-бум, аз паднах на земята.^[10]

Пийт Хофман изчака, докато жената и получателят на поръчката тръгнаха и се скриха от погледа му, и след това се приближи. Спря глутницата, преди те да имат време да го наобиколят, посочи едно момче и му направи знак да отиде при него.

— Познаваш ли ме?

— Да.

— Сигурен ли си?

— Ти си приятелят на местисо.

Хофман кимна към стълбите, на които беше седял, и двамата отидоха там.

— Седни.

— Тук?

— Да.

Дванайсетгодишното момче с твърде голямата тениска погледна към колегите и конкурентите си и, изглежда, се изненада, че те се виждат съвсем ясно от там.

— Камило, нали?

— Да.

— И чакаш задача?

— Всеки ден. Какво предлагаш?

Самочувствие и властност. Пийт Хофман си спомняше, че беше забелязал това предишния път. Това дванайсетгодишно хлапе, което не беше нито високо, нито опасно на вид, излъчваше самоконтрол, подобен на този на жената преди малко. Управляваше живота.

— Колко пъти си…

— Досега?

— Да.

— Двайсет и пет, сеньор.

Очевидно достойнство. Въпреки това обаче момчето се изпъна, за да изглежда по-високо.

Двайсет и пет.

— Е… каква е мисията ми? Аз съм бърз, сеньор. И използвам два патрона.

Камило вдигна дясната си ръка, сви пръсти, оформяйки пистолет и се престори, че стреля първо в гърдите и после в челото си.

— Когато ти платят. За мисията. Какво правиш с парите?

— Това е моя работа.

— Ако искаш тази мисия, ще отговориш.

Камило, дете и професионален убиец, се втренчи в Хофман, сякаш го преценяваше, и след това повдигна рамене.

— Давам сто на майка ми и другите слагам в моята тенекиена кутия.

— Тенекиена кутия?

— Плоска. От шоколад.

— И за какво са ти парите?

— Спестявания.

— Спестявания? За какво?

— За по-късно.

Пийт Хофман се обърна към пазара, който кипеше от живот, за разлика от ежедневието на момчето. Спестявания? За по-късно? Ти ще умреш скоро като всички останали, не го ли знаеш?

— Добре. Ето каква е мисията ти.

Инструмент, който имаше функция. Той беше някой. За момент. И очите му блеснаха, когато Пийт Хофман извади малка пачка стодоларови банкноти от якето си.

— Заплатата ти.

Хофман му подаде две от тях. Момчето ги взе, но ръката му остана протегната, очаквайки още.

— И…

Не получи нищо повече.

— Трябва ми пистолет.

— Днес няма да получиш пистолет.

— Може и револвер. Също става.

— Не, нищо.

Камило погледна работодателя си, сложи ръце на врата си и се престори, че стиска.

— Нищо? Да… убия с голи ръце?

— Няма да убиваш.

— Не разбирам.

— Няма да правиш нищо.

— Тогава получавам ли мисия или не?

Пийт Хофман извади още две стодоларови банкноти от измачканата пачка.

— Мисията ти е да не застреляш никого днес.

— Пак не разбирам.

— Сега трябва да си отидеш у дома. И този път ти е платено двойно. Ще дадеш на майка си двеста долара и ще сложиш двеста в твоята тенекиена кутия. И не идвай тук един месец.

— Един месец? Не мога.

— Затова ти давам парите. Плащам ти двойно. Да не застрелваш никого един месец.

Камило седеше на мръсното стълбище и гледаше в празното пространство, не в тълпите, които постоянно бяха там, нито чуваше постоянното монотонно бърборене. Току-що му бяха предложили четиристотин долара, за да не прави нищо. Луд късмет в неговия свят.

Трябваше да се смее, да вика радостно и да танцува, но не го направи.

— Онези ей там са само начинаещи.

Той стана от каменните стъпала и посочи към пейките, към онази страна, където Хофман знаеше, че седят най-малките.

— А онези…

Камило леш премести кльощавата си ръка и посочи няколко по-големи хлапета в далечния край от другата страна на пейката.

— Те са застреляли по няколко души, но аз… — Момчето се удари с юмрук в гърдите. — Аз съм сикарио.

— Така ли?

— Аз съм убил двайсет и петима. Всеки път ги гледам в очите. Получавам по двеста долара за всеки, когото застрелям, и…

— Да. А сега получаваш четиристотин, за да не убиваш.

Момчето стоеше там и се биеше в гърдите. Най-загнилото от всички загнили общества, а той… се гордееше. Всичко беше за пари. Но и за нещо по-голямо — утвърждаване. Самоличност. В неговия свят това дете беше сикарио. И сега го откъсваха от работата, като му предлагаха пари да не убива.

— Става ли?

Когато в нищо няма логика. Когато всичко се е разпаднало.

Пийт Хофман наблюдаваше как момчето преценява и разсъждава върху това странно искане. Дали струва повече да не отнема човешки живот?

Когато търговията с дрога ти покаже най-грозното си лице. Когато човешкият живот струва неколкостотин долара и екзекуторите са десет-дванайсетгодишни. Когато печалбата се свежда до деца наемни убийци, това е симптом на най-черния мрак.

— Става.

Слабото момче кимна, протегна ръка и взе парите.

— Ще си стоя у дома. Един месец.

И Камило тръгна.

Дете. Убило двайсет и пет души.

Кога ще спреш?

Когато станат трийсет? Четирийсет? Петдесет?

Колко човека ще убиеш, преди да убият теб?

Тълпата погълна момчето и Пийт Хофман също тръгна. Отправи се към колата си. Време беше да си отиде у дома.

 

 

Стена от горещина посрещна Сю Мастърсън. Съставена от застояла и полепваща влажност. По това време на годината тя се сблъскваше с нея всеки път, когато минеше покрай униформените пазачи и направеше първата си крачка навън след дълъг работен ден в щаба на Агенцията за борба с наркотиците. Живот във Вашингтон. Всичките онези часове в затворено пространство, в хладни кабинети с климатици, те караха да забравиш, че живееш в субтропически климат. От косата й покапа пот само след като извървя трийсетина метра. Но на Сю й харесваше. Или по-скоро се нуждаеше от това, сякаш да илюстрира, че часовете й на живот под постоянна заплаха, заобиколена от постоянно присъстващи телохранители, са свършили. Всеки ден, какъвто и да беше сезонът, тя вървеше пеша от и до дома си на Резервоар Роуд в Джорджтаун, четирийсет и пет минути рано сутринта и късно следобед, вглъбена в собствения си свят, но и във външния, време, през което пречистваше мислите си, издишваше хаос и вдъхваше спокойствие.

Сю току-що беше купила обичайната си бутилка вода от магазина на ъгъла, където работеха съпрузи, на които вече не им пукаше дали се карат и се заяждат пред клиентите, когато телефонът й иззвъня. Личният й телефон. Входящо обаждане от номер, който не й беше познат. Не. Твърде скоро. Тя току-що беше започнала да върви, все още нямаше чувството, че е на път за дома си. Това беше личното й време и Сю върна телефона в чантата, която беше сложила на гърба си като раница. Телефонът иззвъня отново. Същият номер.

— Да? — Знаеше, че в гласа й прозвуча раздразнение. И така искаше.

— Добър ден, Сю.

Но може би човекът в другия край на линията не разбра това. Или не го интересуваше.

— Или трябва да кажа добър вечер? Вече не знам къде е горе и долу и не мога да се ориентирам от смяната на часовата зона. Или поне тялото ми не може.

Мъжки глас. Не беше американец.

— Обажда се приятелят ви от кафенето вчера.

Гренс. Шведският следовател.

— Добър вечер. Мислех, че сме приключили с разговора и че вече си се върнал.

— Промених решението си. Вчера беше много приятно. Затова отново седя лук. Същото място, същата маса. Кафене „Саксби“ на Трийсет и пета улица. Тук съм през по-голямата част на деня. Или, честно казано, през целия ден. Имат страхотна закуска. И страхотен обяд. Знаеш ли?

— Не. Не знаех.

— Кафето. Поничките. Сю, нямаш представа какво пропускаш.

— Обаждаш се, за да изброиш менюто им ли?

Изтракване на порцеланова чаша върху порцеланова чинийка. И някой, който невъзмутимо сърбаше и преглъщаше.

— Искам да те видя. Отново. Ще те черпя кафе.

Сю Мастърсън продължи да върви през стената от горещина и влага. Гренс не звучеше пиян. Английски със силен акцент, но тя беше сигурна, че го е разбрала правилно.

— Съжалявам, инспектор. Отивам си у дома за студен душ.

— В такъв случай… може ли да те помоля днес да се прибереш малко по-късно вкъщи?

Неспирно улично движение. Червен светофар. И шишето й с вода вече беше празно.

— За последен път, Гренс…

— Наистина предпочитам да дойдеш тук, Сю. Боулинг, нали се сещаш.

— Боулинг?

— Нашият общ интерес. Не сме приключили разговора за него.

 

 

Той седеше на същото място. На масата пред него имаше чаша чисто кафе и чиния с трохи от най-малко три вида сладкиши. Пред нейния стол имаше по-голяма чаша и Гренс беше сложил чинийка върху нея, за да не изстива кафето. Той издърпа стола й.

— Заповядай, мадам.

Тя се позабави. Все още не се чувстваше напълно удобно, за да седне. Ситуацията започваше да прилича на ухажване.

— Знам ли, инспектор Гренс, може да си разбрал нещо погрешно, но за да няма недоразумение, аз съм щастливо неомъжена.

Шведът посочи стола и й се усмихна малко по-продължително.

— Седни, шефке Мастърсън. Определено разбирам защо Ерик Вилсон си е паднал по теб и аз също не съм женен, и съм изгодна партия — тяло като на двайсетгодишен и същите дрехи като вчера, — но не става дума за мен или за теб, а за нашето дете.

Накуцващият, възпълен мъж зачака търпеливо.

— Освен това вече се влюбих в една колежка веднъж и нещата не се развиха добре. Ето защо, въпреки че съм абсолютно неустоим, ще трябва да те помоля да се придържаме само към професионални теми.

Той се усмихна отново и Сю Мастърсън седна, повдигна чинийката от чашата и почувства топлината на кафето.

— Е?

Половин чаша.

— Гренс? И аз като теб съм свикнала с безсмислени разпити. Писнали са ми. Затова… искаш ли нещо? Душът ме чака.

Половин сладкиш „Брауни“.

— Да. Искам да направиш нещо за мен. За нашия общ приятел.

— Направих го вчера. Погрижих се той да получи засечките във времето. През по-голямата част от деня работих върху това — въглеродното влакно и звуците на подводница. Осемте войници не ми отнеха много време, но цезий-137 ме затрудни. Изложих се на такива големи рискове, че вероятно няма да ги разбереш. Но вече приключих.

— Не съвсем.

Тя остави на масата чашата, която току-що беше взела.

— Моля?

— Още нещо.

— Какво?

— Трябва да го направиш. За да оцелее той. За да оцелеят и двамата — и онзи в джунглата.

— Направих достатъчно.

— Само това. И после приключваш.

Погледът й беше остър, напрегнат, търсещ, какъвто Ани му отправяше, когато Гренс прекалеше. Липсваше му всеки ден.

— В такъв случай, Гренс, защо не го спомена вчера, по дяволите?

Той срещна погледа й, който го прониза.

— Защото исках да станеш част от това. Ти се нуждаеше от време, за да го обмислиш и почувстваш. Да мине една нощ. Да се събудиш с него. Ако ти бях казал всичко наведнъж вчера и те бях притиснал твърде много, ти щеше да възразиш и да откажеш, и никога нямаше да стигнем толкова далеч, колкото сме сега.

Сю Мастърсън дълго мълча.

— Поне си откровен.

— Когато е предимство за мен.

Сервитьорът се беше промъкнал зад тях, без да го забележат, прибра чиниите и попита дали желаят още нещо.

Еверт Гренс погледна събеседничката си, която нямаше желание да бъде с него.

— Искаш ли още нещо?

— Не, благодаря.

Той кимна на сервитьора.

— Аз искам кафе. Чисто като преди. И едно съвсем малко брауни.

— Всичките са еднакво големи.

— Тогава едно от тях.

Следователят намигна на Мастърсън.

— Тяло на двайсетгодишен. По един сладкиш всеки път.

След това се приведе над масата.

— Нашият приятел се нуждае от помощта ти за още нещо. Официално споразумение с Белия дом.

— Споразумение?

— Той ще освободи председателя и ще го предаде невредим, ако премахнеш името му от списъка с престъпници за убиване. С подписан документ.

Разнесе се звук на строшено стъкло, когато на пода падна поднос. Един сервитьор надникна от кухнята и се изчерви. Погледът на Сю Мастърсън се превърна от пронизващ в студен. Също като на Ани, когато Гренс отидеше твърде далеч.

— И кой по-точно предлагаш да представи предложението?

— Предполагам, че шефката на Агенцията за борба с наркотиците е обучена да преговаря? Тя може би е добър кандидат за задачата?

— Не преговаряме с престъпни елементи.

— Тогава как би описала отношението на Белия дом към Хофман?

 

 

Късно вечерта. Бяха й казали търпеливо да изчака свободно място в натоварената им програма. Тя се прибра вкъщи, дълго се къпа, хапна и бавно се върна пеша в службата. Сю Мастърсън отново влезе в Белия дом и тръгна по отекващите подове и под високите тежки тавани. И беше също като предишния път, но не съвсем. Този път имаше двама пазачи. Тайните служби, черна униформа със златна значка на гърдите и нови инструкции — един пазач пред нея и един зад нея. Уважението се беше превърнало в открито подозрение.

Вината на оцелелия.

Така я наричаха — вината, която изпитваш, когато не си успял да спасиш някого от смъртта, а ти си оцелял.

И това я накара да се съгласи с безумното искане на старши инспектор Гренс и да поиска среща за единственото нещо, от което категорично й бяха наредили да стои настрана.

За разлика от предишния път сега вратата на кабинета на вицепрезидентката беше затворена. Сю Мастърсън почука, отговориха й да влезе и кимна на жената, която седеше зад дъбовото бюро, чиито червени очила не висяха на гърдите, а стояха като две допълнителни очи на главата й. Началникът на Генералния щаб седеше в другия ъгъл на бялото канапе и беше бутнал на пода пухкавите възглавници. Но той беше също така дружелюбно настроен като предишния път и я поздрави с бързо намигане.

— Вицепрезидент Томпсън. Началник на Генералния щаб Пери. Благодаря ви, че се срещнахте с мен след такова кратко предизвестие.

Камината беше тиха, но нещо се раздвижи в голямото огледало с позлатена рамка, докато минаваше. Сю Мастърсън се зачуди какво е и после осъзна, че е собственото й рамо. Тя спря между синьото и зеленото кресло, където предишния път бяха седели директорите на ЦРУ и ФБР и зачака да я поканят да седне.

— Мастърсън? — Бузите на вицепрезидентката бяха зачервени като врата й — коя част от „преустанови всички контакти с информатора си, ако искаш да запазиш работата си“ ти беше толкова трудно да разбереш?

— Разбрах. И не съм се свързвала с него, нито съм му позволила той да се свърже с мен.

— Аз разбрах друго от молбата, която си отправила чрез секретарката ми. Казала си, че това е съществено за нашата операция в Колумбия и че засяга националната сигурност.

Сю Мастърсън продължи да стои права. Явно нямаше да я поканят да седне.

— Но получих информация от трета страна.

— Не е ли едно и също?

— Много обширно тълкуване.

— Именно затова не реагирах срещу желанието ти.

Беше странно да гледа властта от горе, като сателит. Сивите корени на изрусената коса на вицепрезидентката се виждаха, а възпълният мъж, който се беше свил на канапето и прелистваше документи, оплешивяваше.

— Помолиха ме да споделя с вас едно предложение.

Никой не отговори, никой не каза нищо.

На Сю Мастърсън й беше трудно да гледа и двамата в очите едновременно и реши да се съсредоточи върху бездънния поглед на вицепрезидентката, в който нямаше желание да се удави.

— Дошла съм от името на един човек в Колумбия, който знае точното място, където държат в плен председателя Краус. Този човек иска да предложи следната сделка на Съединените щати. На нас. И ако се съгласите, Краус ще бъде освободен и животът му ще бъде спасен.

— Нашата политика по въпроса е ясна. Съединените щати не преговарят с престъпници.

— Както казах и преди, човекът, от чието име преговарям, е нает от нас, плащаме му ние и той работи за нас.

Тя извади флашката от джоба на панталона си, пристъпи напред и я сложи в средата на бюрото на Томпсън.

— Искам да видите това — клетката, в която седи Краус в момента. Този човек знае къде е скрита и как да освободи председателя.

— Знае… къде е Краус?

— Да.

— Съжалявам, Сю. Няма да убедиш никого от нас в това.

— Той знае точното място. Но за да освободи Краус, иска писмено споразумение. Когато ни върне жив председателя, той иска Седмицата купа премахната от списъка с терористи за убиване. Живот за живот.

— Не.

Този път отговори началникът на Генералния щаб.

— Дори ако това, което казваш, е вярно. Обяснихме ти, Сю. Международно доверие.

— Ако председателят, един от най-влиятелните хора в света, бъде освободен благодарение на американската компетентност и публично, това ще вдъхне доверие.

— Не.

Сега беше ред на вицепрезидентката:

— Преговорите с престъпник са недопустими, както и идеята, че един човек сам може да намери, да надвие противника, да освободи заложник и да го отведе в безопасност.

— Знаете на какво е способен.

— Знаем каквото си ни казала ти.

— Наистина ли не разбирате? Той е най-добрият информатор, с когото съм работила като шеф на Агенцията за борба с наркотиците, а както знаете, имам и други информатори, с които да го сравня. Той се внедри най-дълбоко в групировката, отговорна за отвличането на Краус. И според него знае къде държат председателя. Но тук става въпрос и за неговия живот. Няма да разкрие местонахождението без компенсация. Ако го извадим от списъка с престъпници за убиване, той ще доведе Краус. Какво имате да губите? Освен уважението към вас?

 

 

Вицепрезидентката Елена Томпсън и началникът на Генералния щаб Лориъл Пери вървяха един до друг. Всъщност маршируваха един до друг. Левият крак напред, десният крак напред, едновременно. Правеха го несъзнателно. Беше късно и двамата бяха уморени и нервни и бързаха да минат по коридора и да слязат по стълбите на долния етаж. В така наречената „Ситуационната зала“. Най-митичната стая в цялото Западно крило — не заради вида или размерите й, тъй като не беше повече от петстотин и тринайсет квадратни метра, общо с всички секции, а заради операциите, които се планираха там и се разработваха до най-малките детайли. Там все още се намираше масата за конференции, която беше избрал Дж. Ф. Кенеди. Единствената стая по това време на деня, която след съвсем кратко предизвестие имаше подходящото оборудване и персонал. Бяха помолили Сю Мастърсън да чака в кабинета на вицепрезидентката и не беше ясно дали тя трябва да продължи да стои права, защото никой не й предложи да седне.

— Обектът все още ли е на позиция?

Операторът кимна за поздрав и продължи бавната, монотонна работа, за която отговаряха той и двама други негови колеги — да наблюдават големия екран на стената срещу тясната страна на масата за конференции.

— Да, госпожо. Обектът все още е там. Сега чакаме следващия.

Плазменият екран показа сателитно изображение на голям град, който въпреки късния час нямаше намерение да заспива. Всички прозорци на хотела светеха. Редица бордеи. Улица в град Кали. Следващата мишена в Окончателната война срещу наркотиците. Сграда, собственост на човек, когото наричаха Ел Местисо, който от двайсет и четири часа беше вътре. Валето купа. Това обаче не беше достатъчно. Сега те чакаха да дойде и неговият постоянен придружител и телохранител Ел Суеко. Седмицата купа. Следващия път, когато зачеркнеха имена в списъка с престъпници за убиване, щеше да бъде след поредната двойна атака.

— Знаем схемата им. Обикновено се срещат тук. Сигурен съм, че ще е скоро.

— А този?

Началникът на Генералния щаб посочи друг голям екран.

— Може ли да го ползваме за няколко минути?

— Този е предназначен за камерите на каските на командосите на „Делта Форс“, но ще бъде използван чак когато започне ударът.

— Добре. Може ли да пуснем това нещо?

Пери даде флашката на оператора, който я пъхна в единия компютър, включи екрана и му даде дистанционно управление.

— Работи също като домашно дистанционно на телевизор. Включва се от тук, там е паузата и силата на звука е този бутон.

Сателитно изображение, също като онова на другия екран. Разликата обаче беше, че това не показваше абсолютно нищо. Сю Мастърсън беше говорила за джунглата, калта и покрива на клетката. Но те виждаха само зелено, кафяво, оттенък на сиво и нещо, което приличаше на малко жълто петно. Неясен, нефокусиран и едва-едва движещ се видеозапис, който можеше да е какво ли не.

В продължение на двайсет и пет минути.

Колкото и пъти да местеха курсора назад и напред.

— Имаш ли свободна минутка?

Вицепрезидентката сложи ръка на рамото на оператора.

— Може ли да ни помогнеш да изтълкуваме това видео?

Операторът се изчерви. Вицепрезидентката току-що беше сложила ръка на рамото му.

— Да, разбира се, госпожо.

Той гледа мълчаливо екрана две минути.

— Това е… джунгла, госпожо вицепрезидент. Запис от сателит.

— Това го разбрахме. Но това?

В център на жълтото петно се виждаше по-тъмно петно.

— Какво мислиш за това?

Операторът увеличи изображението.

— Съжалявам, госпожо… не мога да ви помогна много тук, защото образът вече е увеличен, доколкото е възможно. Жълтото петно с малката черна точка, което посочихте. Пикселите се разпадат веднага щом започна да работя с него.

— Но какво виждаш? Ти тълкуваш сателитни изображения всеки ден. — Ръката й все още беше на рамото му.

— Може да е, и сега всъщност гадая, госпожо… много малка къща. Колиба. Или голям камък.

Той се наведе по-близо до големия екран.

— И може да е… Може и да прозвучи странно, но с малко повече въображение, може да е бамбуков таван. А това може да е бамбук, оформен като решетка. Или пък е оптична измама. От пикселизацията.

— А тъмното петно в средата на жълтото?

— С малко, не, с много въображение това може да е… човек. Но както казах, получават се зрителни измами, когато качеството на картината е толкова лошо. Или може да е кондор, кацнал на паднало каучуково дърво? Или маймуна, седнала на пън? Или… Е, разбирате какво искам да кажа.

— Да, разбираме. Това е отчаяна лъжа. Благодаря.

Вицепрезидентката Елена Томпсън и началникът на Генералния щаб Лориъл Пери изчакаха мълчаливо, докато операторът насочи вниманието си към втория екран, главната му задача — да наблюдава следващата мишена, бордей, собственост на Валето купа, търпеливо чакайки пристигането на Седмицата купа, сигналът за двойна атака.

Двамата започнаха тихо да разговарят.

— Сю Мастърсън е установила контакт с човек, с когото й забранихме да се свързва.

И двамата го знаеха.

— И очевидно е готова да каже какво ли не.

Свършено беше с шефката на Агенцията за борба с наркотиците.

— Тя току-що загуби работата си.

Вицепрезидентката беше взела безсъдържателната флашка и се готвеше да се върне в кабинета си, когато Пери я спря.

— Почакай.

Тя спря.

— Сю Мастърсън трябва да бъде махната. И това ми причинява болка, Елена, знаеш го. Харесвах я и все още я харесвам. Тя трябва да си замине, но още не. Трябва да поддържаме нещата спокойни, доколкото е възможно, докато сме насред тази операция — и това е точно обратното един бивш високопоставен държавен служител да прави гневни изявления. Трябва да поддържаме фокуса на медиите, за да имаме подкрепата на обществото за тази операция. Съгласна ли си?

Гласът му стана още по-тих.

— Сега ще отидем при нея. Ще отворим вратата и ще се усмихнем. Ще й обясним, че сме съгласни и че сме готови да преговаряме. Че ако Седмицата купа, от когото сега сме заинтересовани поради съвсем различни причини, може да освободи Краус и да го доведе тук, тогава те имат сделката си.

Пери кимна към екрана, който показваше улица с бордеи от двете страни в западната част на Кали.

— Това би трябвало да е достатъчно, за да я успокои. Тя няма представа, че се готвим да го ликвидираме. И няма да разбере как се е случило. Само че един ден той е изчезнал от радара й.

 

 

Еверт Гренс остана в кафене „Саксби“, докато собственикът учтиво го помоли да допие кафето си и да си тръгне, защото затварят за нощта, пък и сладкишите и колумбийското им кафе свършвали, добави той и му намигна. Новият им клиент сериозно беше намалил количеството на запасите им. Две улици по-нататък, на Трийсет и седма, следователят намери бар и седна до маса в най-отдалечения ъгъл. Наблюдавайки помещението, той изпи бутилка вода и изяде омлет с черни маслини и сирене „Фета“. Няколко клиенти в различни степени на алкохолно опиянение сложиха празните си чаши на масата му и се опитаха да поведат разговор със самотния посетител, който не беше от редовните, но се отказаха, когато той повдигна рамене и им заговори на шведски.

Пък и Гренс само чакаше. Отговор. След като беше изиграл последната карта в ръка на купи. След като изигра най-силната си карта. Ако Сю Мастърсън получеше отказ от Белия дом, тогава нямаше повече решения. И Хофман щеше да остане в списъка с престъпници за убиване, който ставаше все по-кратък с всеки изминал ден.

Половин час след полунощ Гренс най-после я видя през големия прозорец, насочила се към сумрачния, шумен бар. Тя отвори вратата, огледа масите и тръгна към него.

Еверт Гренс се опита да разгадае изражението й. Безизразно. Професионално. Сю беше изиграла картите си, без да разкрива нищо. Гренс не би искал тя да го разпитва. Животът на един човек беше в опасност и оцеляването му зависеше от онова, което щеше да каже Сю Мастърсън, но тя не издаваше нищо.

Затова той направи същото. Помаха й и издърпа свободния стол, без да показва никакви чувства, въпреки напрежението в гърдите му, което търсеше отдушник.

— Бира?

Сю Мастърсън поклати глава.

— Не, благодаря.

— Нещо по-силно?

— Дойдох само да ти предам отговора и после си отивам вкъщи.

Гренс изля остатъка от водата в чашата си и изпи половината.

— Е?

— Какво?

— Знаеш какво.

Все още безучастна. Ако отговорът беше отрицателен, Сю Мастърсън можеше да го покаже, защото беше важно да го сподели. А ако беше положителен, тя протакаше, защото можеше.

— Да, разбира се… онова.

Само за да го дразни.

Той би направил същото, ако беше на нейното място.

— Хайде, кажи!

— Гренс?

— Да?

— Има споразумение.

— Писмено?

— Предложението беше прието. Устно. Така се сключват официалните споразумения на такива места. Животът на Краус за живота на Хофман.

Еверт Гренс изпита желание да я прегърне и стана с протегнати ръце, но после размисли. Тя вече беше изтълкувала погрешно нетърпението му като ухажване. Той седна отново на стола, вдигна чашата си за наздравица и обясни, че двамата с Хофман обещават да я оставят на мира отсега нататък. Изчака, докато Сю Мастърсън се отправи към изхода и излезе, а след това поиска сметката и се обади по телефона, който използваше само за да се свърже с един-единствен потребител.

Бяха получили зелена светлина.

Пийт Хофман имаше положителен отговор.

Щеше да му бъде позволено да живее.

 

 

Пийт Хофман затвори телефона. Еверт Гренс и Сю Мастърсън си бяха свършили работата. Сега той трябваше да свърши своята.

Остави колата си в гаража близо до временното жилище в „Комуна“ 6 и започна първата обиколка из района в мрака. Винаги правеше най-малко една обиколка във всяка посока, за да се увери, че всичко е спокойно.

Трябваше да е по-щастлив и да се радва мълчаливо. Беше получил положителен отговор. Живот за живот. Но споразумението, което означаваше всичко за него преди един-два дена, вече не беше достатъчно. Имаше и още нещо.

Парцалена кукла беше препречила пътя.

Първата обиколка приключи. Хофман смени посоката и мина напряко през беден квартал без улично осветление. Проследи радиуса от триста метра на камерите, външния периметър. И на втората обиколка забеляза две превозни средства, които не беше виждал там преди, лека кола и пикап. Провери регистрационните им номера по телефона си и продължи да върви, когато разбра, че собствениците са живели в района дълго време. По пътя към външната врата той спря пред камера 14, която беше поставена малко по-високо и наблюдаваше по-голямата част от входа, и я обърна няколко градуса надясно, за да намали до минимум сляпата точка, която току-що беше открил там, където пътеката към помещението за боклука се пресичаше с пътеката за гаража за велосипеди, който обаче се използваше предимно за складиране на стари мебели и износени автомобилни гуми.

Три етажа стъпала до апартамент, тъмен като нощ. Те спяха. Хофман обичаше да ги слуша как дишат.

Бяха живи.

Нямаха представа какво е да видят момиченце, което не се свлече на земята, защото баща му го държеше, отчаяно, без да разбира.

Той искаше да седне до масата в кухнята и да се опита да го проумее. Трябваше да се придържа към плана си. Планът, който щеше да даде шанс на него и на семейството му. И който стана още по-ясен в момента, в който Ел Местисо сложи край на живота на едно дете като част от финансови преговори.

Но нямаше енергия. Винаги беше намирал сили, но къде бяха сега? Тук, сред хората, които обичаше, Пийт можеше да забрави за бдителността, постоянното търсене, и той го почувства веднага щом отвори вратата — отпусна се, някак се смали и се превърна в нищо, когато напрежението, което го тласкаше напред, се разсея и тялото му сякаш омекна. Подхлъзна се и загуби равновесие два пъти по време на краткото разстояние до спалнята, удари силно лакътя и челото си в рамката на вратата, легна си с дрехите, сгуши се до топлото, голо тяло на Зофия и заспа веднага щом я прегърна.

И сънува.

Някой, който спореше за пари и свърши с голяма дупка между очите, беше заровен в дълбока яма. Дете, наето да отнеме човешки живот. Адските писъци на мъж, който се опитваше да избегне електрически ток и бодлива тел. Всичките се завърнаха. При него. Преследваха го, гонеха го. Затова той стреля по тях. Отново. И отново. Наръга ги с нож, пак и пак, докато те паднаха, но отново станаха и продължиха да бягат право към него. Той ги биеше, наръгваше и разрязваше и те падаха и отново ставаха. Накрая не можеше да бяга повече, краката му не се движеха, подхлъзна се и падна на земята, докато те се приближаваха.

— Пийт?

Събуди се няколко пъти. Беше облян в пот, а чаршафите бяха смачкани в краката му.

Последния път, когато заспа, беше с парцалена кукла, която го гледаше и му говореше, въпреки че нямаше глава.

— Пийт? Скъпи?

Събуди го Зофия, която седеше до него в леглото и дърпаше ръката му. И плачеше. Защото той беше викал. Хофман я прегърна, каза й да си легне отново и че не е било нищо, само кошмар, нищо повече. Легна тихо до нея и сложи ръка на хълбока й, докато се увери, че тя заспа.

Целуна я, отиде в тъмната кухня — до разсъмване имаше още много време — и запали лампата над печката, защото светлината й беше най-слаба.

Беше късно през нощта и в съня това го беше достигнало и сграбчило. Когато не можеше да се защитава. Понякога той сънуваше онези първи изстрели в Колумбия, най-вече мъжа и жената, които уби в бордея през първия месец на работата си там. По-късно разбра, че това е било проверка. От време на време Хофман сънуваше и двамата затворници, които застреля в затвора „Аспсос“ в Швеция, за да оцелее.

Но сънищата му никога не бяха такива като сега. Като съня за парцалената кукла.

Той седна до масата в кухнята пред вестника и го разгърна на кръстословицата. Зофия го беше донесла от къщата им, която, както и този тесен апартамент, не смяташе за техен дом, но все пак се опитваше да се приспособи. Същата кръстословица, която онази нощ не беше решена, сега беше попълнена до половината с молив.

Момиченцето се беше вкопчило в ръката на баща си, безжизнено. И той беше отказал да я пусне, защото ако го направеше, изпускаше живота й.

Либардо Тояс си изкарваше прехраната, като продаваше кокаин, и трябваше да плати.

Ел Местисо си изкарваше прехраната, като охраняваше кокаина, и стреля.

Но и така нареченият Ел Суеко също си изкарваше прехраната по този начин и дори получаваше заплата от двама шефове благодарение на кокаина. Затова натовари пратката на онзи кораб и после се погрижи да я заловят. Затова отиде в кухнята на хасиендата и донесе петгодишното момиченце.

Той създаде условията за изстрела.

Не стреля.

Но и не попречи на Ел Местисо.

Пийт Хофман беше преминал една граница и знаеше, че това ще измъчва сънищата му, докато е жив. Това беше неговото наказание. Всеки път, когато заспеше нощем, той щеше да я кани в съня си и тя щеше да се рее там, опитвайки се да го достигне.

Написаното на ръка листче беше останало там, където го беше скрил, докато излизаше от хладината на джунглата, прегънато на дъното на кожения калъф на ножа му, до напечатаната на пишеща машина бележка. Хофман прегледа редовете, които вече беше задраскал. (Координати. Ниска околоземна орбита. Времеви прозорец). И онези, които все още трябваше да реши. Бомба-призма. Магнити, шейна. И след това написа нов ред най-отдолу, където все още беше останало малко място.

Куфар.

Зофия беше права.

Трябваше да се махнат от тук.

Да си отидат у дома.

 

 

Зазоряване. И те все още спяха. Онези, които означаваха всичко за него. Зофия. Хюго. Расмус. Така беше. Без тях нямаше абсолютно нищо. И той съществуваше само чрез тях.

Те спяха, но Пийт не можеше. Мислите за плана не му даваха покой.

Вратата на спалнята изскърца и се чуха стъпки. Зофия. Затоплените й от съня ръце се увиха около него. Тя го целуна два пъти по врата.

— Какво правиш?

— Ами… мисля.

— По това време?

— Трябва да изляза скоро.

Той хвана ръцете й и целуна всяка по два пъти.

— Ти ми даде една седмица, Зофия. Вече минаха два дни. И ми трябват още два. Но когато се върна, смъртната ми присъда ще бъде отменена.

Първата му спирка не беше далеч. Половин час с колата до едно от южните предградия на Кали, малко след Хамунди. Сам в колата, без оръжие и защита. За това мислеше. Истината. А истината беше, че изобщо не беше сигурен дали ще успее да реши проблема, както се бе опитал да убеди Зофия. Дали му вярваше? Не беше сигурен. Вероятно не. Зофия го познаваше по-добре, отколкото той се познаваше, и умееше да разгадава тона на гласа му и движенията му, за които той дори не съзнаваше. Но тя не казваше нищо и не показваше нищо. Разбираше като него, че в момента е безполезно да споделя безпокойството си.

Хофман спря близо до малка индустриална сграда на небрежно асфалтиран парцел. Печатарска фирма, която наскоро беше фалирала. На такива места се помещаваха мобилните лаборатории. Наем за няколко месеца във временно освободена сграда, докато собственикът търси нов наемател. Хофман беше срещал два пъти този вариант на Карлос, името, което всички химици споделяха, но никога тук — базата му през последния месец и само за още един месец, когато производството отново щеше да бъде преместено в подобна сграда в Меделин. Постоянно търсена, една от няколкото в Колумбия, които превръщаха кокаина в продукт без мирис във формата на куфари.

Пийт Хофман почука на вратата. Щяха да минат пет минути, докато химикът провереше всички камери и решеше дали да пусне посетителя.

Те се поздравиха, не сърдечно, защото не се познаваха, само си стиснаха ръце.

Химикът изглеждаше елегантен, носеше костюм под бялата престилка и говореше внимателно, опитвайки се да имитира мадридски испански. Явно смяташе, че Европа е по-хубаво и изискано място. И когато покани Хофман да влезе, млясна важно с устни, имитация на имитация на богат и изискан човек.

Индустриална сграда, която всъщност се състоеше от едно-единствено голямо помещение, скрито зад спуснати щори. През цялото помещение преминаваше груба, виеща се тръба, която по-рано е била използвана за пренасяне на вода за печатарските машини, но сега не работеше и беше запечатана. На някои места в Колумбия водата беше стока, която привличаше крадци. Затова редица от пълни с вода кани беше поставена до редици ръждясали газови бутилки и контейнери със синьо химическо вещество. Те маркираха пътека до газовата печка, която беше сложена върху обикновена дъска и две дървени магарета.

Куфарът стоеше напълно готов в единствената стая, малка кухня, превърната в сушилня. Бръмчащ, пеещ вентилатор, разпръскващ студен въздух.

— Три килограма. Както беше поръчано.

— Чист кокаин?

— Най-чистият, който съм виждал.

— Колко?

— Деветдесет и четири, деветдесет и шест.

Това всъщност беше сто процента. Не можеше да стане по-чисто. Хофман беше ходил в лаборатории из цяла Колумбия и никога не му бяха показвали кокаин повече от деветдесет и шест процента. И ако го сравнеше със силно разредения вариант, който продаваше по шведските улици, разликата в качеството беше цяла вселена.

Съдържанието на един грам става все по-разредено, колкото по-близо отива до уличното ниво, и в същото време все по-скъпо.

Три килограма във формата на кафяв кожен куфар, същият като онези, които беше видял в джунглата.

Пийт Хофман му подаде важния плик.

— Възнаграждението ти.

— Знаеш ли как да го превърнеш?

— Да.

— Бъди много, много внимателен, иначе ще го изгориш. И тогава става… безполезен. Не може да се възвърне. Съсипваш го.

Хофман се върна при колата, сложи куфара в багажника и пресметна. Килограми, проценти, евро, грамове, крони. На улиците в Швеция продаваха и купуваха кокаин трийсет процента. От три килограма кокаин деветдесет и шест процента получаваш най-малко девет килограма примесен кокаин. Седемдесет и пет евро за грам означаваше седемдесет и пет хиляди евро на килограм, затова в куфара имаше шест милиона и двеста седемдесет и седем хиляди крони.

 

 

Преди няколко години личното място за паркиране на Ел Местисо беше превърнато в две места — едното, малко по-голямо, за самия собственик на бордея и неговия черен мерцедес джи-ваген и другото за мъжа, когото собственикът познаваше като Петер Харалдсон. Хофман спря там, слезе и се увери, че багажникът на колата му е заключен и че по дрехите му няма следи от лабораторията за кокаин в индустриалната сграда, която беше посетил преди малко. Понякога характерната миризма на перманганат и сярна киселина се просмукваше в плата и се задържаше, а процесът да се отстрани мирисът или да се възстанови кокаинът, да изчезне в гъста паста в кожа или да бъде извлечен обратно от кожа, можеше да разкрие за теб повече, отколкото искаш. Затова на път за тук Хофман се беше отбил в малък мотел и се беше изкъпал и преоблякъл. Ако Ел Местисо разбереше, че дясната му ръка планира пътуване, Пийт се надяваше, че това няма да бъде заради небрежност от негова страна.

Той си пое дълбоко дъх на входа, докато се готвеше да влезе на сутрешната среща в голямата зала на бордея, където винаги започваха работата си. Днешният ден трябваше да бъде като всички други. Хофман предполагаше, че трябва да се тревожи за Ел Местисо. Той беше първото препятствие, което трябваше да преодолее утре, за да осъществи плана си. Хофман отвори външната врата, но пак спря, обърна се и пак се озърна, опитвайки да се отърси от странното чувство, че го наблюдават.

Нямаше представа, че се случва точно това.

 

 

Самотният оператор в „Ситуационната зала“ в Белия дом се наведе по-близо до плазмения екран на стената откъм късата страна на масата за конференции.

Ето.

Колата беше паркирана. Мъжът, който слезе от нея.

Това беше той.

Втората им мишена, която търпеливо чакаха. Двамата терористи винаги бяха заедно, ходеха на едни и същи места и следователно бяха добра перспектива за двойна атака.

Той набра номера, на който беше инструктиран да се обади:

— Сър?

— Да?

— Мисля, че е време. Придружителят току-що пристигна.

Сподавена прозявка. Операторът погледна часовника. Монотонната му дванайсетчасова смяна приключваше. И наблюдаваше екрана и сградата в средата почти непрекъснато по време на дежурството. Сателитното изображение, свързано и закодирано на няколко километра от друг оператор в така наречената „Стая Краус“ в Агенцията за геокосмическо разузнаване, картина, която се изпращаше тук, в стая, където имаше много повече власт за по-нататъшни анализи и взимане на решения. Изображение на улица с бордеи от двете страни. Следващата мишена. Той я беше наблюдавал всяка минута е едно изключение — късно снощи, когато неочаквано дойдоха вицепрезидентката и началникът на Генералния щаб и го попитаха как вървят нещата и дали може да им помогне да използват друг екран, който щеше да бъде необходим чак по време на атаката.

И този момент настъпи.

Операторът взе дистанционното управление и включи втория екран. Посрещна го колаж от образи, събрани от камери, монтирани на каските на четирима командоси от „Делта Форс“. Всичките бяха заели позиции в бордея на отсрещната страна на улицата.

 

 

Утро в главната зала на бордея.

Спокойствие, което цари само в часовете между последните за нощта и първите за сутринта клиенти. Поне повърхностно.

Но у двамата мъже вътре, които щяха да се срещнат на кафе на масата на собственика, бушуваше пулсиращо, агресивно безпокойство.

Това беше най-очевидно при Ел Местисо. Не защото днес беше денят, когато на всички охранители, на които плащаше, им бяха позволени ежемесечните им безплатни посещения в бордея, а те понякога ставаха твърде любопитни и се разгорещяваха. Те изобщо не го безпокояха. Той се тревожеше, защото от няколко дни беше забелязал промяна в най-доверения си човек, без да може да определи точно каква. Онова, което други биха нарекли параноя, за него беше здравословна подозрителност, и Ел Местисо чувстваше, знаеше, че оповестяването на проклетия списък с престъпници за убиване е въздействало върху Петер, и въпреки че все още не можеше да разбере съвсем ясно, той се готви да отиде някъде. Затова Ел Местисо направи онова, което винаги правеше, когато го обземеше параноя — обикаляше с влажен парцал в ръката, бършеше бара и масите и подреждаше столовете. Дори изчисти с прахосмукачка пода, защото ако не непременно бордеят, той се нуждаеше от това.

Външната врата се отвори и Пийт Хофман слезе по стъпалата, прекоси голямата зала, седна до масата на собственика на стола, който почти беше станал негов, и поздрави, без да получи отговор. Той познаваше това настроение. Неизвестно защо Джони се безпокоеше също като него. И тъй като Джони не искаше да говори това и го споделяше едва когато станеше твърде късно, Пийт нямаше друг избор, освен да чака. Беше научил, че е безсмислено да му натяква и да го притиска. Така правеше шефът му. Чистенето и подреждането бяха начинът му да се опита да се отпусне и да разнищи онова, което го тревожи. И в момента така беше най-добре, защото Хофман имаше време да прикрие собственото си безпокойство, което беше свързано с един куфар и един следовател, който водеше преговори за живота му, и да се погрижи всичко това да остане незабелязано от човека, когото беше започнал да мрази.

И после Джони дойде. Размахвайки ръце, той надвеси четвъртитото си тяло над масата на собственика и седна. Сложи кафето си срещу Хофман, отпи и изсъска раздразнено. Краката на стола му изскърцаха, когато го блъсна назад.

— Студено е като лед. Ще си взема още. Може да видиш нещо през това време.

Ел Местисо извади розов плик от широкия преден джоб на сакото си.

— Помниш ли онзи ден? Преди да отидем в Меделин и при Родригес?

— Да…

— Току-що получих това и се готвех да ти го покажа, когато ни прекъснаха доставчиците на алкохол.

Той извади няколко снимки, нареди ги в полукръг на масата и тръгна към лакирания бар и кафемашината зад него. Върна се с чаша горещо кафе, изпи го на един дъх и се втренчи в Пийт Хофман с наклонена глава и присвити очи.

— После забравих за това. Но след всичко, което се случи оттогава, реших, че може да искаш да видиш как са се развили нещата в шибания Амстердам.

Ел Местисо се опитваше да разсее напрежението, което чувстваха и двамата. Да ги сближи. Като говори за общия успех, изобразен на тези пет снимки. Увеличени, цветни и с добро качество.

Хофман се нуждаеше от малко време, за да разбере какво показват.

Видя, че има под, върху който лежат хора, всичките по гръб. Различен човек на всяка снимка.

След това нещата се влошиха.

Те нямаха глави. И кожените им якета също лежаха на пода, но малко встрани.

Като парцалени кукли.

Това беше първата мисъл на Пийт Хофман. Той си спомняше малката си сестра и как тя си играеше с изрязани от хартия фигурки от седмичните списания, за които се абонираше майка им. Тела и дрехи, които можеха да се сглобят и да образуват цели хора.

И ти можеш.

Когато се вгледа внимателно в снимките, Хофман видя, че хората имат глави и ръце. Сложени от другата страна на разгърнати кожени якета — АНГЕЛИТЕ НА АДА ОТ ХОЛАНДИЯ на гърба и АМСТЕРДАМ на лявата гръд. Там лежаха останалите части на телата, грижливо подредени. Увеличението разкриваше прави, професионални разрези. Всяка отсечена глава имаше входна рана през слепоочието и изходна рана през тила.

— Значи не си бил ти. Или някой от тук.

Смях. Онзи тих кикот.

Ел Местисо разгледа снимките, една по една, като ги държеше близо до очите си.

Клуб на мотоциклетисти в европейска столица. Добри клиенти, дълга делова връзка.

Допреди няколко месеца. Докато триста килограма бяха изпратени по обичайния начин — разделени в три контейнера на три кораба с крайна дестинация три различни пристанища. Ротердам, Амстердам и Остенде в Белгия.

До посланието.

Докато холандската свръзка се обади на Ел Местисо:

— Товарът е изчезна! Всички контейнери липсват.

— Какви ги говориш, по дяволите?

— И няма ли товар, няма пари.

Тогава Ел Местисо не се беше засмял. Гневът му се беше превърнал в ярост и после в омраза и той започна собствено щателно разследване, за да разбере кой трябва да умре.

И скоро получи отговор всичко беше натоварено на борда.

Триста килограма кокаин бяха опаковани в дървени кутии — като всяка пратка.

Документите и печатът удостоверяваха, че кутиите съдържат арабско кафе на зърна, уредено в сътрудничество с Националната федерация на производителите на кафе в Колумбия — като всяка пратка.

— Плащаш. Или умираш.

Друг разговор с човека за свръзка, който се обърна срещу него:

— Искаш да платим триста килограма, които никога не са съществували?

— Проблемът е ваш.

— Тогава ни прецаквате.

— Моята отговорност свършва, след като натоваря продукта и той напусне територията на Колумбия. Знаеш го добре като мен. Имате две седмици!

Ел Местисо беше продължил и задълбочил разследването. Сега вече предполагаше, че някой от неговите хора се е разприказвал.

Товарът не е пристигнал! И той търсеше. Някое копеле се е разбъбрило! И заплашваше. Кой ни е предал, мамка му? И заплашваше, че ще убива. Кой знаеше за това, по дяволите? На кого не му се живее повече?

Тримата морски капитани. Седем членове на ПРК. И дясната му ръка, Ел Суеко.

Те знаеха.

Параноята му се засили. За пръв път от повече от две години Ел Местисо разпита дори Пийт Хофман, който както обикновено отговаряше уверено и спокойно, когато в същото време изобщо не се чувстваше така. Той криеше друга тайна, много по-тежка от липсващ товар от триста килограма кокаин.

— Петер… Ел Суеко… вече не знам кой си, мамка му!

— Много добре знаеш кой съм.

— Тогава кой си, по дяволите?

— Аз съм човекът, който ти пази гърба, човекът, на когото ти избра да се довериш, човекът, в чиито ръце повери живота си.

Хофман вече беше научил, че лъжата не може да издържи срещу съмнението. И че той трябва да бъде такъв, какъвто не е, и изцяло.

И че може да повярват на лъжата ти, ако в нея има достатъчно истина.

— Да, Петер. Ти стоиш там. Но приятел ли си или враг?

Само престъпник.

— Ако мислиш, че съм аз…

— Ти ли си бил, кучи сине, ти ли си ме изиграл? Така ли е? Така!

Само престъпник може да играе престъпник.

— Ако мислиш така, тогава… ме застреляй!

Той се вгледа в очите на Ел Местисо и видя мисли, заплахи и омраза. Външно силен, вътрешно изпълнен със съмнения. Ако той наистина прозира в мислите ми и ако се разрови отвъд скапания товар, тогава всичко свършва. Животът на информатор. Да бъде разобличен, означаваше да умре.

И после всичко се промени.

Въпросите получиха друг отговор.

Германски полицай от Интерпол, на едно от първите места в списъка за подкупи на ПРК, откри, че полицията във Франкфурт е заловила голямо количество кокаин в криминална лаборатория, който съответстваше на мострите, изпратени от Ел Местисо, синтетичната ДНК, която химиците слагаха във всяка партида — уникален ДНК профил, — затова товарът беше напуснал кораба и беше там, от другата страна на Атлантическия океан.

Пратката беше пристигнала.

Ето защо Ел Местисо се свърза с водача на бандата мотоциклетисти. Който пристъпи към действие.

Екзекуцията на петима членове измамници — снимките, разпръснати на масата на собственика, които показваха трупове без глави и ръце — беше ясно послание колко много бандата цени деловите им взаимоотношения. Германският полицай от Интерпол получи премията си — университетското образование на сина му беше финансирано. Не защото това беше равностойно на информацията, а защото беше жизненоважно да знаеш на кого можеш да вярваш в този бизнес и на кого не.

— Какво ще кажеш, Петер?

— За кое?

Ел Местисо се усмихна. Безпокойството му, изглежда, беше преминало. Заменено със самообладание, което го караше да се чувства добре.

— Искам отново да разгледаш внимателно снимките, Петер, докато аз приключа с почистването тук. И после искам да ми кажеш какво мислиш.

Ел Местисо пак се залови да лъска барплота.

След това започна да премества чашите от умивалника на поставката, окачена на тавана. И тъй като беше далеч, Пийт извика:

— Какво мисля? За кое?

— За това какво се случва с хората, които ме предават.

 

 

Началникът на Генералния щаб Пери прибра мобилния си телефон във вътрешния джоб на сакото си и се приготви да забърза по дългите коридори на властта.

Сър? Мисля, че е време. Придружителят току-що пристигна.

Време беше. Да елиминират още двама от списъка.

Първо обаче, кратка спирка до бюрото му, докато огледа кабинета, който много обичаше.

Денят, в който стъпи в Белия дом, за да започне работа като началник на Генералния щаб, очите и ушите на президента, беше и първото му влизане тук. Той не познаваше хората, които работеха тук, независимо от резултатите от изборите. Също както когато се премести във Вашингтон — първия път, когато прекоси щатска граница, беше с миниван, който караше от Денвър из Америка, която все още не беше имал време да открие.

Стая с висок таван, дъсчен под и функционални мебели. Яснота. И той се беше научил да я цени. За да може да оцени и противоположното на яснотата.

Пери потърси на лавиците на стените. Да има света на свое разположение, да бъде приет от него, да разбира как му влияе. Лавици, но нямаше книги. Имаше обаче купища папки с различна дебелина, в ярки цветове и купчини листове, всичките подредени по големина отдясно наляво, преценки, снопове национални и чуждестранни вестници, търговски списания и дълга редица кутии с дигитални копия, компактдискове, дивидита и флашки. Преди да се прибере вкъщи, Пери старателно правеше копия на работата всеки ден, защото непрекъснато се тревожеше, че електрониката ще се повреди и мислите ще изчезнат.

Винаги знаеше повече от всеки друг.

Винаги се грижеше другите да знаят, че той е съветникът с отговорите, които те нямат.

В центъра на средната лавица Пери държеше онова, което се случваше в момента, за да го види, когато седне зад бюрото си. Сега там имаше тринайсет папки. Всяка с червено сърце. А под всяко сърце — символ и цифра. Той извади две от тях. Валето купа и Седмицата купа, на бели, ламинирани листове.

Четвъртата мишена. Петата мишена.

Пери взе папките и излезе в коридора. Имаше чувството, че носи нещо много по-тежко от няколко документа. Изпитваше раздвоение. Знаеше, че едната от набелязаните жертви не трябва да умре.

Политическо решение. Нищо повече.

Началникът на Генералния щаб мина покрай други стаи на властта, стигна до асансьора и прокара през четящото устройство пластмасовата карта за самоличност, която му осигуряваше пълен достъп до Белия дом. Не бяха изминали и два мандата, но мъжът, който гледаше в обектива, изглеждаше много по-млад от него.

Сутеренът. Беше пристигнал. Последният тесен коридор, който водеше до „Ситуационната зала“, и те бяха там — вицепрезидентката и директорът на ЦРУ от едната страна на масата на Дж. Ф. Кенеди, и директорът на ФБР и едно ново лице, което не беше виждал, от другата.

Пери протегна ръка на новодошлия. Мъж на четирийсет и няколко години, с униформа. Но не изглеждаше като другите военни. Беше нисък и косата му беше по-дълга. В очите и гласа му се долавяше властност и авторитетност и ръката му нарочно не стискаше твърде силно.

— Добре дошли. Аз съм Лориъл Пери, началникът на Генералния щаб.

— Благодаря. Знам кой сте. Майкъл Кук, командир на „Делта Форс“.

— Фронтовата линия на борбата срещу тероризма.

— Това е нашата мисия.

— Кога пристигнахте?

— Първия път… ами, преди двайсет часа, когато разположихме на позиция взвода. Оттогава редувам екраните тук долу и няколко срещи в района.

Началникът на Генералния щаб вече харесваше този човек с униформа, който беше долетял тук от Северна Каролина и който дори не се преструваше, че тази стая и онова, което след малко щеше да бъде разпоредено от нея, е нормално.

— И, Кук… успяхте ли да поспите?

— Скоро.

Командирът на „Делта Форс“ се усмихна и се обърна към двата огромни екрана на стената. Единият показваше движещо се изображение отгоре, общ изглед на дълга редица подобни на хотели сгради. На едната имаше проблясваща червена стрелка, сочеща към плувен басейн на покрив, където в момента нямаше никого. Същото изображение — от град на име Кали в Колумбия, — което беше видял вчера, докато беше в тази стая с вицепрезидентката Томпсън, за да разгледат други сателитни кадри от друга мисия. Или същите, в зависимост как ги възприемаш. Вторият екран, онзи, който бяха използвали, сега беше разделен на четири еднакви полета — камери, монтирани на каски, които постоянно се движеха насам-натам. Виждаше се обаче, че и четиримата са в хотел — от време на време се забелязваше легло, голямо огледало или открехната врата на сумрачна баня — и че камерите, и следователно погледите им са насочени към хотела на отсрещната страна на улицата.

Началникът на Генералния щаб Лориъл Пери погледна червените цифри на часовника, който поради липса на по-подходящо място, беше сбутан между двата екрана.

08:51:10.

Оставаха осем минути и петдесет секунди.

 

 

Двайсет и двама души, натъпкани в кабинета на шефката. Нейният кабинет не беше направен за толкова много хора. Прозорецът и вратата бяха затворени и вътре беше страшно задушно. Това обаче беше единственото място, на което тя имаше доверие. От тук не беше изтичало нищо, никаква информация.

Сю Мастърсън стоеше пред стената към вътрешния двор, на която имаше голяма цветна карта на Съединените щати, разделена на двайсет и една зони същият брой като гостите й. Двайсетте и един директори на подразделенията на Агенцията за борба с наркотиците в страната. Във всяка зона имаше по няколко маркирани обекта. Ако въпреки горещината някой ги преброеше, обектите бяха общо сто и девет и всеки представляваше център на един от най-активните наркопласьори. Белите точки обозначаваха фабрики за превръщане на кокаин в крек, черните — складове за продажба на едро, зелените — ключовият персонал и жълтите — превозвачите. Именно в тези кратки дни, на тези събирания, Сю Мастърсън чувстваше, че работата й, която понякога беше като бутане на огромен камък нагоре по хълм, само за да види как камъкът се търкулва надолу отново и отново, има смисъл. Подготовка да нападнат едновременно деветнайсет центъра в страната, да разбият втората част на веригата, онези, които поемаха нещата от южноамериканските производители, и да смажат разпространението на един от мексиканските картели.

В дни като този трудът й си заслужаваше.

Тя никога не говореше с колегите си за това. Двамата с Ерик го обсъждаха от време на време, разговаряха за забраненото, че именно заради това живеят хората като тях и че престъпността, която се мъчат да спрат, защото убива, е предпоставка за собствения им живот.

Двайсет и едно лица пред нея и всичките започваха да избледняват в тази стая без въздух. Сю виждаше, че хората искат да станат, да намерят чист въздух, да се поразтъпчат и може би да изпушат една цигара. Не можеше да им го позволи. Още не. Тя знаеше какво шушукат за нея в коридорите, но се беше издигнала толкова високо, защото се беше научила да не й пука — само предявяваше към другите същите изисквания, които предявяваше към себе си.

И искаше отново да преговорят всичко.

Сю Мастърсън искаше да разбие всичките сто и девет обекта с една-единствена мисия, която да осъществят заедно, от първите наблюдения на разузнавача до окончателните последици и арестите. Тя беше избрала за пример подразделението в Сан Франциско и склад във Фресно и се готвеше да се впусне да обяснява схемата на удара на единия от екипите, когато някакъв телефон започна да звъни. Въпреки че всички мобилни телефони трябваше да бъдат изключени по нейна заповед. И продължи да звъни — три, четири, пет пъти. Докато Сю осъзна, че звънът се чува от нейния джоб.

Личният й телефон.

— Да?

— Сама ли сте, госпожо?

Отне й малко време, докато познае гласа, защото не се сети кой се обажда, но от няколкото пъти, когато бяха говорили по телефона, долови същото напрежение и страх.

— В момента съм заета. Ще ви се обадя след половин час.

— Ами, тогава ще бъде… късно, госпожо.

Сю вдигна глава и погледна двайсетте чифта очи, приковани в нея.

— Един момент. — Тя спусна телефона и каза на присъстващите: — Знам, че всички искате почивка. Може да я направите сега.

Разнесе се скърцане на столове, когато всички станаха бързо, преди шефката им да е размислила. Сю ги изчака да излязат и затвори вратата.

И после отново вдигна телефона до ухото си.

— Да?

— Госпожо… Аз съм Еди. Пред два дни ме помолихте да ви помогна, за председателя Краус, да дам информация на чужденец. И ми казахте да ви уведомя, ако видя или ми се стори, че виждам един човек.

— Помня.

— Мисля, че го видях.

Младият мъж, когото беше виждала само в така наречената „Стая Краус“.

Оператор от Агенцията за геокосмическо разузнаване, който живееше заради работата си сред мониторите, които получаваха картина от камери в небето над Колумбия — страната, където се произвеждаше кокаинът, срещу който в момента подготвяха удар тук, в Съединените щати.

— И?

Тя изчака да чуе гласа му, който беше още по-слаб.

— От няколко часа сателитът ни е насочен към една сграда в Кали. Мисля, че е хотел. Или може би… бордей. На улица с други бордеи от двете страни. Предаваме изображенията пряко към Белия дом по тяхна заповед. По-точно към „Ситуационната зала“ и към друг оператор, който седи там от името на вицепрезидентката. И преди трийсетина минути, защото толкова време ми отне, докато открия личния ви номер, разбрах, че човекът, който предполагам, че е специален, тъй като ме помолихте да го намеря, влезе в сградата.

Напрегнато дишане от другия край на линията. Сю Мастърсън си спомни как изглеждаше и звучеше младият оператор, след като предаде секретна информация за интервалите на сателитите на шведски следовател. Въпреки че също като нея той действаше въз основа на моралните си възгледи за правилно и неправилно — в случая да осигури свободата на председателя Краус, а в нейния случай да запази живота на човек, за когото отговаряше, но пак се смущаваше и се чувстваше неудобно с всяко ново изречение.

— И току-що получих заповед да предам още изображения на същия оператор в Белия дом. Четири. От каски на командоси от „Делта Форс“, които подготвят атака. Работата ми е да ги получавам и разкодирам. Това означава, че виждам и некодираната картина. И видях хора през един прозорец на отсрещната страна на улицата в… същата сграда.

Сю Мастърсън остави телефона на бюрото си, както правеше, когато трябваше да мисли.

И се нуждаеше от разстояние, за да бъде сама.

— Там ли сте още?

— Тук съм.

— Само още нещо. Когато гледам четирите източника на кадри, виждам и часовник. В десния ъгъл. Предстартово броене. В момента показва… четири минути и двайсет секунди.

Сю се втренчи в телефона, който настояваше за отговор. Дали да предупреди информатора, за когото отговаряше, и да рискува живота на американски войници?

— Ало? Госпожо?

Кали. Бордей. Вале купа.

— Благодаря, Еди…

Седмицата купа.

— Постъпи абсолютно правилно, като ми се обади.

 

 

Пак странното безпокойство от сутринта. Пийт Хофман седеше там сам до масата на собственика в безлюдния бордей. Трета чаша кафе, чаша вода и пет снимки, които трябваше да бъдат обобщени, иначе само тишина. Ел Местисо продължаваше да чисти и да лъска. В момента се беше навел зад бара и отвинтваше канелката на празна бъчвичка бира и я завинтваше на друга, пълна. И после я провери, за да се увери, че работи, като напълни една чаша и отпи.

— Пфу… Мамка му!

Той изля съдържанието в умивалника.

— Тази бира не става дори за миене на кенефи! Пикня на тапир. Такъв вкус има. При това пикня на дърт тапир! Ще трябва да поговоря с хората, които ни донесоха тази помия. По-късно. — И после Ел Местисо се приближи до масата на собственика, за да получи отговора, който искаше, преди да излязат и да тръгнат да събират дългове. — Е, обмисли ли нещата, Петер? Какво ще кажеш за тези прекрасни снимки? За онова, което се случва с хората, които ме предават?

— Какво да кажа? Белите трупове изглеждат добър край на историята.

Пет снимки. Ярко оцветените части. Това му отне най-много време да разбере.

Голи, разчленени холандски тела, блестящи чисто бяло.

Кожа, покрита с дебел пласт кокаин.

Посланието — парите не са важни, но доверието е жизненонеобходимо.

— За малко не загубих доверието си в теб, Петер. А през цялото време са били тези красиви дяволи.

Ел Местисо посочи петте снимки с показалеца си, който миришеше на бира.

— Но ако ме измамиш, ако ме разочароваш. Ако някога го направиш.

Никога не беше съвсем ясно какво иска да каже Ел Местисо, когато имаше такъв вид — наведена глава, изопнат врат, блеснали очи и лека усмивка.

— Ако някога престанеш да гледаш обективно на нещата и загубиш лоялност. Виждаш какво ще стане, нали?

Дали е сериозен. Дали това е игра. Вероятно и той самият не знаеше.

Ел Местисо събра петте снимки и ги сложи в плика.

И в същия момент, и двамата го чуха. Телефонът. В джоба на елека на Пийт.

Джони се втренчи в него. Не обичаше да го прекъсват. Нито дори някой, който нямаше представа, че го прекъсва.

Хофман го остави да звъни. Но телефонът не спря. Той го извади и погледна екранчето.

Тя?

Пийт уви пръсти около телефона, опитвайки се да го заглуши, но той продължи да звъни върху дланта му, и предпазливо погледна Джони — единственият, който в никакъв случай не трябваше да разбира кой се обажда.

Жената, която… прекъсна контактите?

Звъненето и бръмченето засилиха раздразнението и пронизаха пространството между тях като падаща студена, гладка ледена висулка. Хофман се беше опитал да се свърже с нея много пъти през последните няколко дни. Трябваше да говори с нея, нуждаеше се от помощта й и се мъчеше да измисли как да се справи, след като е включен в списък с престъпници за убиване, в който не би трябвало да бъде, но не можеше да го направи тук и сега, в присъствието на Ел Местисо.

И след това най-после настъпи тишина. Хофман изпусна затаения си дъх и понечи да върне телефона в джоба на елека си, когато той отново започна да звъни.

Пак тя.

Дванайсет позвънявания. Накрая се наложи да отговори.

— Да?

Виждаш ли кой се обажда?

Сю Мастърсън. Наистина беше тя. Гласът й беше рязък и напрегнат.

— Да.

— Белият дом ще посети бордея точно след една минута и четирийсет секунди. Четирима клиенти.

 

 

„Ситуационната зала“.

Началникът на Генералния щаб Лориъл Пери се огледа наоколо. Пет заети и осем свободни стола около дълга маса за конференции. Място за тринайсет души. Колкото картите купи, които елиминираха една по една.

Той продължи да поглежда вицепрезидентката. Или може би тя търсеше погледа му, сякаш искаше да сподели любопитния разговор, който бяха водили, за изображение на клетка в джунгла, за което знаеха само двамата. Отчаяната лъжа на Сю Мастърсън, за да спаси човека на екрана, който всеки момент щеше да умре. Лъжа, която и двамата прозряха.

Пълна тишина.

С изключение на монотонния, глух, електронен глас, който принадлежеше на цифрите в долната част на картината, глас, който отброяваше за хората в тази стая и за онези, които се намираха в малък хотел в Кали.

— Шейсет секунди.

Намръщени, съсредоточени лица гледаха двата големи екрана на стените на Белия дом. Директорът на ЦРУ и командирът на „Делта Форс“ изглеждаха малко по-заинтересувани от екрана, разделен на четири еднакви квадрата — камерите, монтирани на каските на четирима елитни командоси, които нетърпеливо чакаха, готови да нахлуят.

— Четирийсет и пет секунди.

Вицепрезидентката и директорът на ФБР насочиха вниманието си върху втория екран, който сега показваше събуждаща се улица в Кали и хотели, или сгради, които изглеждаха като хотели, наредени от двете страни. Едната беше маркирана е проблясваща червена стрелка и принадлежеше на човек на име Джони Санчес, наричан още Ел Местисо, а сега — Валето купа.

— Трийсет секунди.

Те постепенно бяха започнали да затварят кръга около него през последните няколко дни. Преследване, което завърши с наблюдение на три адреса — две хасиенди, една в източната и една в западната част на Кали, и бордей в центъра на града. Бордей, който след по-нататъшно разузнаване, стана главната им мишена, тъй като беше почти безлюден между седем и десет часа всяка сутрин, а целта им беше там.

— Петнайсет секунди.

Те чакаха.

Чакаха мъжа, който често беше виждан в компанията на Валето купа, и после щяха да задраскат две имена в списъка.

Допреди малко повече от половин час.

Когато мъж, отговарящ на неясното описание, което имаха на Седмицата купа, паркира кола пред бордея, огледа се бдително наоколо и тръгна към входа.

— Пет, четири, три, две, една… сега.

Властните хора, седнали около масата, се съсредоточиха изцяло само върху единия монитор четиримата командоси, всеки с камера на каската, които се придвижиха от едната до другата страна на улицата и заеха позиции пред два от прозорците на приземния етаж в далечния край на бордея.

Двама командоси, две камери на всеки прозорец.

И после всичко се случи едновременно, като двойка гимнастици, свързани в движение.

Двете картини горе на екрана, каски с камери на двама командоси, които едновременно строшиха прозорците. Двете картини в долната част на екрана, камери на каски на двама командоси, които едновременно извадиха шокови гранати от коланите си, махнаха капачките и ги хвърлиха в стаята.

Ярка бяла светлина временно изключи образа, който изчезна и после се пренастрои.

Силен, оглушителен гръм временно изключи звука, който спря и после се пренастрои.

И след това. Още четирийсет и седем секунди. Докато всичко щеше да свърши.

Пет чифта очи следяха два еднакви филма, които се разиграваха един до друг. Едни и същи движения по едно и също време, въпреки че елитните командоси нахлуха в голямата стая през различни прозорци. Ръце в камуфлажни униформи използваха прикладите на автоматичните си оръжия, за да разчистят стъклата. Разнесе се звук на строшени стъкла, които паднаха на пода вътре, и приглушено дрънчене върху голите стени. Командосите приготвиха оръжията си за стрелба. Отново двамата синхронни гимнастици — на два метра един от друг и няколко сантиметра на екрана. Хвърлиха шокова граната и скочиха вътре. Два образа, които скочиха едновременно и леко се приземиха в голям салон, където никой вътре не би могъл да ги види след ослепителната светлина, нито да ги чуе след оглушителния гръм.

Двамата командоси се изправиха едновременно.

Пристъпиха крачка напред.

И бяха посрещнати от зелен лазер и приглушен изстрел. И двамата паднаха по лице. Тялото на всеки описа дъга. Докато останаха неподвижни на пода, едната глава обърната наляво, а другата надясно.

Единайсет секунди.

Бяха застреляни. Два застинали кадъра. Защото камерите на каските им лежаха на нивото на пода, неподвижни.

Хората с костюми в подземната стая във Вашингтон се спогледаха бързо.

Страх.

Това изразяваха погледите им, сякаш те самите лежаха мъртви там.

Останаха две движещи се изображения. В долната част на екрана. Двамата командоси, които чакаха зад водачите си, сега скочиха вътре и се приземиха в същия салон.

И го направиха също едновременно.

Двамата погледнаха труповете, които лежаха пред тях, и камерите последваха погледите им. Въпреки че петте чифта очи се намираха в стая на хиляди километри от там, наредени около масата за конференции на Дж. Ф. Кенеди, детайлите бяха ясни. В челото на единия командос имаше дупка от куршум, кръгла и е гладки краища. Червената кръв бавно изтичаше заедно с живота му. Вероятно беше стрелял човек, застанал прав. Другият беше улучен в носа и изходната дупка се виждаше от каската му. Стрелецът сигурно беше лежал на пода и се бе прицелил диагонално. Не се забелязваше кръв, вероятно се събираше на локва в каската. Двамата останали командоси вдигнаха глави едновременно, прекрачиха безжизнените тела и влязоха в салона от различни посоки.

От този момент нататък обаче те не се движеха в синхрон.

Единият беше малко по-прегърбен и двете камери предадоха образи на нещо като дъсчен под, няколко маси със столове и издигната зона, която приличаше на малка сцена.

И после изображенията се промениха.

Първо вляво. Командосът, който се беше промъкнал най-навътре в сумрака, се приближи до бара, приведе се, прескочи го, тупна от другата страна и изведнъж сякаш всичко около него започна да се движи… нагоре. Маси, столове, стени. Или може би той се движеше. Или падаше стремглаво надолу.

Началникът на Генералния щаб Пери погледна неспокойно другите, които също като него се опитваха да разберат какво гледат.

Камерата на каската сякаш беше пропаднала надолу в дупка.

Докато накрая спря, удари се силно с приглушен звук и всичко свърши.

Капак в пода.

И камерата продължи да предава едно-единствено изображение — грапава стена.

Двайсет и шест секунди.

И след това кадрите в долния десен ъгъл, единствените, които се движеха, се промениха и показаха тясна пътека. Минаха покрай сцена с лъскав пилон за стриптийзьорки в средата и се приближиха до сепарета, маси и столове, придружени от фенерчето, монтирано в предната част на оръжието на командоса. Докато през картината премина нещо, сякаш се спусна отгоре и връхлетя върху камерата. И след това се чу, че някой се бори да си поеме дъх и се дави. Нещо беше притиснато в ларинкса и гърлото му. После обективът на камерата се вдигна и последният командос от „Делта Форс“ беше бавно удушен.

Всички реагираха различно.

Директорите на ЦРУ и ФБР гледаха право напред, в екрана. Недостижими.

Вицепрезидентката беше приковала поглед в масата, объркана, търсеше нещо, за което да се хване, да започне отначало, или в което да се вкопчи.

Генерал-майорът от „Делта Форс“ стоеше мълчаливо до големия екран. Той беше изтичал там веднага щом паднаха първите двама командоси. Имаше такъв вид, сякаш искаше да скочи в картината и да се пренесе в Южна Америка, в Колумбия — в Кали и бордея, където трябваше да бъдат убити Валето купа и Седмицата купа. Да нахлуе вътре и да помогне, сам да довърши атаката.

Пери погледна часовника между двата екрана. Четирийсет и седем секунди. Пишеше го на четири различни изображения от четири камери.

Всичко беше абсолютно неподвижно. На пода, стените и тавана.

Образи, изпращани от камери, прикрепени към глави, които вече не се движеха.

Едната обаче помръдна.

Единият командос лежеше по корем с глава, изкривена настрана под остър ъгъл.

В края на кадъра се появиха ботуши, каквито носят бунтовниците. Станаха по-големи, приближиха се. После се чу плътен глас на мъж, който повдигна безжизнената глава с камерата, мърморене на думи, които беше невъзможно да бъдат разбрани, и после… пълен мрак. Камерата беше изключена. Началникът на Генералния щаб, директорът на ФБР, директорът на ЦРУ, вицепрезидентката, генерал-майорът — всичките го видяха. И разбраха, когато ботушите се появиха на следващия кадър, решителни крачки към каска с камера, която снимаше тавана, защото собственикът й лежеше по гръб. Същият глас, същото мърморене и лице, закрито със защитна маска и шлемофон, погледна в обектива — към тях — и след това камерата престана да работи.

 

 

Пийт Хофман държеше безжизнена глава в ръцете си и прошепна: „Не, не този“, както беше направил, докато оглеждаше последната, и изключи камерата. Двайсет и пет, двайсет и осем, може би трийсет. Трудно беше да се определи възрастта на убития мъж. Оставаха двама. Единият в дупката под капака на пода, а другият под прозореца, когото Ел Местисо удуши с въже. Хофман се приближи до трупа, изключи третата камера, смъкна маската му и го огледа като предишния. И промълви: „Може би… да, да… той ще свърши работа.“

— Какво бръщолевиш, по дяволите?

Ел Местисо чакаше в мрака. Сега отиде до първия труп и започна да го влачи към вдигнатия капак на пода, за да го бутне в тъмната дупка пред бара.

— Петер?

— Ммм?

— Мърмориш нещо.

— Не е важно.

— Тогава млъкни. Знаеш, че са мъртви, нали?

Чу се глухо тупване, когато следващият труп падна на земята далеч долу. Сега двама мъже лежаха на дъсчения под осем метра по-долу. Ел Местисо забърза към следващия, онзи, когото Хофман току-що беше одобрил.

— Почакай.

Работодателят му не искаше да чака. Той дърпаше трупа, който беше по-тежък от предишния. Кръвта и телесните течности, изглежда, увеличаваха триенето върху пода.

— Хей, казах ти да почакаш.

Пийт Хофман хукна и хвана Ел Местисо за рамото.

— Искам да задържа този труп.

Работодателят му показа, че не му харесва да го хващат за рамото. И не спря, продължи да влачи мъртвеца към дълбоката дупка, съсредоточено и енергично.

— Хвърлям ги долу за един-два дни. Скоро ще дойдат персоналът и клиентите. Ел Каво не може да почисти, докато не затворим.

Пийт Хофман го последва, все още сложил ръка на широкия му гръб и част от гъстата му черна коса, и натисна по-силно. Никога преди това не беше докосвал Ел Местисо.

— Не. Искам го такъв, какъвто е. Цял.

Ел Местисо спря, изненадан от странното искане и от ръката, която не го пускаше.

— Защо?

— Не мога да ти кажа.

За всичко има пръв път. Дори за съмнението. Бяха преживели изчезването на товара в Нидерландия и снимките, които гледаха преди малко. Вторият път е по-лошо. Защото ти напомня за първия път.

— Защо?

— Ти имаш своите тайни и аз имам моите.

Ел Местисо го погледна изпитателно с онези критични очи, от които мнозина се страхуваха и избягваха. Подозрителността, която никога не намаляваше и не преставаше, а само се засилваше и подхранваше от онова, което беше останало непотвърдено. Хофман я беше виждал, но насочена към други.

— Добре, добре. Но в такъв случай…

Сега Ел Местисо преценяваше него. И въпреки че остави безжизненото тяло и вдигна ръце, съмнението все още оставаше помежду им.

— Ти ще се погрижиш да се отървем от него, Петер.

— Ще се погрижа.

Ел Местисо тръгна към другия прозорец, за да довлече последния труп. Помъкна го и изруга, когато едната ръка се заклещи в стайно растение в средата на салона, задърпа я, докато се освободи, бутна осемдесетте и петте килограма долу в дупката, ослуша се за тупването и затвори капака на пода. Застана там мълчаливо и избърса потта от челото си, а след това извади револвера си от кобура и завъртя барабана с пръсти, свикнали да въртят смъртта.

— Кой се обади?

Той се наведе, сграбчи халката и отново вдигна капака. После насочи зареденото си оръжие към Хофман.

— Ти и аз седяхме тук, Петер, и гледахме снимки на хора в Холандия, които се опитаха да ме измамят. А някакви елитни американски войници са наблюдавали нас. И те… осведомиха? Предупредиха те? Какви шибани връзки имаш?

Двамата бяха набелязани да умрат като другите в списъка с тринайсет имена. Но човекът, застанал на пода в бордей и насочил оръжие към другия оцелял, не мислеше така. Той живееше в насилие и чрез насилие. Толкова беше свикнал със смъртта и с факта, че и той ще умре така, че мислеше, че в живота винаги става така. Никога нямаше да свикне със страха, параноята и тревожността, че ще го измамят.

— Джони, револверът… Какви ги вършиш, по дяволите?

— Някой те предупреди! И искам да знам кой!

Две години и половина до него. Работата на Пийт Хофман беше да охранява този човек, той я вършеше добре и постепенно беше започнал да изгражда доверие.

Този път имаше само една минута и четирийсет секунди.

Те бяха грабнали оръжията, които Хофман държеше в тайно отделение, което беше вградил в бара. Взеха защитни маски и шлемофони от друго тайно отделение под сцената. Бяха заели позиции, така че да виждат добре прозорците, и отместиха поглед встрани, когато избухнаха шоковите гранати.

Две години и половина. Но това нямаше значение.

Съмнението лесно подкопаваше всяко старателно изградено доверие.

— Кой?

— Какво значение има?

— Мамка му, кой е знаел, че бордеят ми ще бъде атакуван от американски войници? — Ел Местисо запъна петлето на револвера. — Отговори, по дяволите!

Пийт Хофман го мразеше. И знаеше точно кога се изпариха симпатиите му към човека, срещу когото доносничеше. В момента, в който той остави петгодишно момиченце да виси като парцалена кукла в ръцете на бащата. Ето защо сега, с насочен към него револвер, Пийт изпитваше много повече от страх. Разочарование. Това чувстваше. И в омразата се прокрадваше и някакво възхищение. Ел Местисо не само че харесваше насилието и го прилагаше, но и го използваше интелигентно. Способен. Това беше най-подходящата дума, за която се сети Хофман. Двамата току-що се бяха борили за живота си, и Ел Местисо беше използвал само един изстрел и бе удушил другия командос с примка. Дяволски способен. И следователно страховит противник.

— Джони, те не предупредиха мен. Някой предупреди нас. Нали затова ми плащаш? А сега ме заплашваш, защото си върша работата?

— Отговори, мамка му!

Зареденият револвер. Показалецът на спусъка.

— Аз уважавам твоите източници, Джони, онези, които искаш да пазиш в тайна.

Ако отговоря погрешно.

Сигурен съм.

Джони, който сега е Ел Местисо, ще стреля.

— И сега искам ти да уважаваш моите. Имаш ли проблем с това?

— Престани да дрънкаш глупости! Искам да знам кой! „Делта Форс“ това са най-добрите, които те имат! Затова онзи, който ти се обади, е американец! Шибан високопоставен американец! И само няколко американци с висок ранг знаят за тайните операции на „Делта Форс“! Това обаждане, предупреждението, означава, че ти си информатор, шибан доносник!

Показалецът му.

Кокалчетата на пръстите побеляха.

Едно леко натискане и ударникът щеше да се запъне напред, искрата щеше да се запали и експлозията щеше да изстреля куршума.

— Питам те за последен път — кой? Убеди ме в лоялността си, Петер! Точно за това говорехме, докато гледахме снимките от Холандия. Така свършват хората, на които нямам доверие!

Или пък той ми вярва. И спуска оръжието.

Или мисли, че съм информатор, какъвто наистина съм, доносник, най-опасният му враг, когото е допуснал най-близо до себе си от всеки друг.

— Джони, погледни ме. Ако телефонното обаждане, което спаси живота и на двама ни, е означавало да се разоблича като информатор, тогава защо ще предупреждавам теб? Можех да те убия. И да се предам на тях, американците, защото съм техен човек. Нали така?

Пръстът. Кокалчетата побеляват.

— Защо, Джони, защо ще избера да участвам в престрелка, в която може да загубя живота си? Оръжията им бяха сериозни. Защо ще избера да рискувам да умра, защо ще избера да отнема живота на моите хора?

Те се гледаха един друг много близо. Дъхът им се срещна и се смеси.

— И защо, Джони, ще ме нападнат моите хора? Защо моите хора ще ме включат в списък с престъпници за убиване и после ще се опитат да направят точно това, да ме убият?

И го правеха по време на тази лъжа. Двойна лъжа.

— Затова, Джони, отговорът ми остава същият. Може да насочваш патлака към мен колкото искаш. Ти имаш твоите тайни и аз имам моите. Аз уважавам поверителните ти източници и ти уважавай моите.

Побелелият пръст постепенно започна да се зачервява от притока на кръв.

Когато Ел Местисо натисна по-силно спусъка.

Докрай.

Изстрелът отекна. Куршумът изсвистя и рикошира.

Ел Местисо беше стрелял точно покрай лявото ухо на Пийт, близо до слепоочието.

Пийт Хофман остана прав и неподвижен, защото така трябваше, въпреки че краката му искаха да побегнат. Или да се огънат. Или да се подкосят и да залегнат.

— И моите източници, Джони, изглежда, са доста по-добри от твоите. Нали?

Петлето отново беше запънато. Изщракването, което означаваше тишината преди експлозията.

— И затова, Джони…

Двамата се гледаха, докато лъжата беше подложена на анализ.

— … сега стоим тук живи.

Докато съмнението срещна доверие.

— Джони?

Докато Ел Местисо преценяваше и решаваше.

— Джони?

И след това той отмести пръста си от спусъка и спусна оръжието.

 

 

Колата се побра точно под наклоненото червено бетонно стълбище, първите стъпала към незабележимия вход.

Сграда като жилищните блокове в предградията на Стокхолм. Продълговата, бетонна. Висока девет етажа. Подобна на онази, в която беше израснал.

Но не беше жилищен блок. И не се намираше в Стокхолм, у дома, където искаха и трябваше да отидат. Беше вечер в Богота. И сградата беше университетската болница „Сан Игнасио“.

По време на последната отсечка, докато минаваше покрай Серос де Монсерате и по страничния път между околовръстното шосе и „Карера“ 7, пътникът му се беше размърдал, плъзгайки се надолу и настрани на седалката на всеки завой. Хофман отпусна педала на газта и намали, докато се увери, че той няма да падне от седалката. Сега пътникът му отново седеше неподвижно. Шапката му беше смъкната ниско над посинялото му, подпухнало лице. Около изранения му врат беше увит красив копринен шал. Нови дрехи — светъл костюм и официална бяла риза бяха заменили камуфлажната му униформа — и доста алкохол, плиснат тук-там. Много пиян човек, който спеше дълбоко на път за дома си след бурна нощ. Ако властите го спряха и поискаха да огледат колата, първо щяха да проверят в багажника. Мъж, който вони на алкохол и се вижда ясно, беше по-малък риск. Пийт Хофман разхлаби тънкото найлоново влакно, което беше завързал около гърдите на пътника, за да го държи седнал, а после сряза жицата, която беше омотал около кръста и коленете му. Важно беше краката му да не се мятат насам-натам. Безжизнените крака, в които все още не беше настъпило следсмъртното вкочаняване, бяха неуправляеми.

Електронният часовник в левия ъгъл на таблото, разбира се, не тиктакаше, но Хофман сякаш го чуваше как монотонно отброява време, което никога няма да се върне назад.

Единайсет без десет. Беше подранил. И докато чакаше, се замисли.

Бях на едно телефонно обаждане от смъртта.

Ерик Вилсон, Еверт Гренс, Ел Местисо — всичките говорят за бавна, постепенна война. Но списъкът с терористи за убиване става все по-кратък с всеки изминал ден и тази сутрин трябваше да бъде задраскано моето име. Оцелях. Но следващия път? Ами ако съм някъде другаде и може би със Зофия? С Расмус, с Хюго?

Ей там. Страничният вход. Отваряше се и през смъкнатото стъкло на колата се чу скърцане и стържене на болнична количка, чиито колела мудно се търкаляха по неравна настилка.

— Бенедикто.

Той беше с униформа на портиер и това беше необичайно. Но се движеше бавно и се усмихна както обикновено.

— Петер. Отдавна не сме се виждали.

Петер Харалдсон беше идвал тук и преди, но само в компанията на Ел Местисо, след други късни нощи, когато Ел Каво беше твърде далеч, а трябваше да изчезнат трупове. Хофман слезе от колата и двамата си стиснаха ръцете. Без да пуска ръката му, Бенедикто се наведе и надникна в колата.

— Той ли?

— Той.

— Тогава работата ми е… да го разкарам?

Служителят на моргата се усмихна широко като преди, очаквайки остроумен отговор за смъртта, някаква шега. Обикновено така разговаряха над трупове, за които не им пукаше. Така се справяха със страха — смееха се и го омаловажаваха.

— Съжалявам, но не и този път, Бенедикто.

Трупът на пасажерската седалка не означаваше нищо за него. Мъж, когото не познаваше, глас, който никога не беше чувал. Но представляваше собствената му смърт. Онази, която беше насрочена и бе направен опит да се осъществи само преди няколко часа — нещо, което Хофман едва сега започваше да осъзнава.

Те бяха решили той да умре.

Ето защо, за да го избегне, Хофман трябваше да направи точно това.

Бенедикто забута количката към пасажерското място. Хофман хвана седналото тяло за раменете, а служителят на моргата го хвана за краката, и двамата го повдигнаха, и го преместиха на носилката.

Върху шибаната носилка можеше да лежи моят труп.

Осеян с тъмни следсмъртни петна, когато кръвта вече не циркулира и се превръща в черни съсиреци. Ставите се сковават и мускулната тъкан се втвърдява завинаги.

Но вместо мен, ти, който се опита да отнемеш живота ми, лежиш тук.

Те тръгнаха от двете страни на количката, насочвайки я към входа. Понякога Хофман си представяше собствената си смърт, смъртта на Зофия, Расмус и Хюго. Правеше го, за да свикне, за да се подготви за това и да се справи със страховете си. Така се предпазваш. Страхът от смъртта го мотивираше, принуждаваше го да действа, да функционира, да оцелява.

Човек, който има да губи всичко, е най-опасен.

А не обратното, както мислеха мнозина. Човекът, който не се страхува, става небрежен, нехаен и може да бъде изненадан и хванат.

За разлика от човека, който не може да загуби, който има да губи всичко.

— Ел Местисо?

Бенедикто отвори страничния вход на болницата и двамата забутаха количката по сивия, безлюден коридор.

— Днес той не е с мен.

— Поздрави го.

Количката едва се побра в асансьора, който леко се разтресе, когато спря два етажа по-долу.

Никакви въпроси кой, как и защо.

Друг коридор, също така безлюден, и силна, отличителна миризма, когато отвориха тежката врата на моргата. Образователна цел. Затова щяха да бъдат използвани дарените трупове. Учебен материал за дисекции. Бенедикто веднъж беше демонстрирал театрално какво се случва — студентите започват с пръст, после ръка и така нататък и постепенно се срещат със смъртта. Без да съзнават, преподавателят и студентите по медицина помагаха, като разрязваха онези, които трябваше да изчезнат парче по парче.

Бели плочки на стените. Бели плочки на пода, но на по-малки квадрати. Студена флуоресцентна светлина от тръби на тавана. Неръждаема стомана, разделена на правоъгълни отделения, място за трима на всеки ред, осемдесет на петдесет сантиметра, всичките номерирани.

Трийсет и девет хладилни камери.

Двайсет и две заети. Седемнайсет свободни — и Бенедикто отключи едната от тях.

Те хванаха здраво металната плоскост, върху която лежеше трупът, и я преместиха от количката в отделение трийсет и едно. Бенедикто я плъзна по дългите релси, заключи вратата и завърза тънък найлонов конец на дръжката. Документите за самоличността на починалия вече бяха попълнени.

По това време те обикновено започваха да говорят за компенсация. След като трупът беше в хладилната камера. Хофман извади бял плик за служителя в моргата.

— Този път не искам да изчезне.

— Моля?

— Искам да го държиш тук. Цял. В случай че се наложи да го взема отново.

— По дяволите, Петер, не спомена за това.

— Сега го споменавам.

— Това, приятелю мой, ще ти струва много повече. Едно е да изкарам погрешния труп за утрешните студенти по медицина. Но да го местя насам-натам, от камера в камера, избягвайки колегите ми… Ще трябва да идвам тук всяка вечер. Това са два часа пътуване с автобус.

Пийт Хофман нямаше много време. Освен това осъзна, че доводите на Бенедикто са основателни. Той не спореше за пари само защото можеше.

— Адски много повече? Добре. Получаваш всичко, което е в този плик веднага — същото както винаги. И същата сума всяка седмица, докато го взема. Или докато ти кажа да се отървеш от него.

Ниският, слаб мъж с широка униформа взе плика, прелисти банкнотите, сякаш ги претегляше във въздуха между тях, а след това го пъхна в горния си джоб със синята емблема на болницата.

— Добре.

И после остана само миризмата.

Преследваше ги по коридора и когато той излезе навън, и след това се настани до него в неподвижната кола. Пийт Хофман доближи ръка до лицето си и заби нос в плата на ризата си. Да, там се беше задържала. Вкопчила се беше в памучните влакна на дрехите му.

Миризмата на смърт.

Той превъртя ключа на стартера и включи двигателя. Беше преживял старателно подготвена атака през прозорци на приземния етаж на сънен бордей и бе стигнал до заключена хладилна камера в безлюдна морга тази вечер. Но се беше погрижил и за последната точка в едно от двете листчета, които държеше прегънати на дъното на кожения калъф на ножа си.

Листчето, написано на ръка върху тоалетна хартия. И сега го разгърна.

Координати √

Ниска околоземна орбита √

Времеви прозорец √

Цезий-137 √

Бомба-призма

Магнити, шейна

Куфар √

Нещата се движеха в правилната посока — по пътя, който щеше да ги заведе у дома, към оцеляването и живота.

Имаше обаче място за още един ред. В случай че условията се променят. Една-единствена дума. Ако посоката на пътя се промени.

Писалката беше в жабката. Хофман написа думата най-отдолу.

Труп.

Знаеше, разбира се.

Винаги сам. Вярвай само в себе си.

 

 

Той кара през нощта, право от моргата в югоизточната част на Богота до провинция Гуавиаре и градчето Каламар. От мъртвеца, който представляваше резервният му план — ако условията се променяха — към главния план, спасяването, размяната на живот за живот с правителството на Съединените щати.

Мразеше това чувство, самотата, мракът, който монотонно потракваше по стъклото, отказвайки да го остави на мира.

Изсмукваше мозъка на костите му. Това беше единственото, от което се страхуваше. Смъртта вече не го плашеше, но се страхуваше от живота в самота.

— Здравей.

— Здравей.

Обади й се, разбира се. Събуди я. Представи си я как изглежда, докато сънено търси пипнешком телефона. Това обаче не го караше да се чувства виновен, защото, за разлика от него тя заспиваше в момента, в който приключеше разговорът, дори когато се намираше във временен подслон без ясни опорни точки. Зофия беше желязна.

— Къде си?

— Далеч.

— Къде, Пийт?

— По-добре да не знаеш къде. Място, където ще върна живота ни.

Тази нощ гласът й звучеше по-твърдо. Както понякога звучеше по характерен за нея начин — нежно и в същото време твърдо.

— Дано да е така. Защото те обичам и искам да живея с теб. Но знаеш също, че дори ако го направиш, аз пак ще замина. Наистина ли разбираш това, Пийт? Дори ако решиш проблема, дори ако оцелеем, това няма да повлияе на решението ми да се върна у дома.

— Ти обеща да изчакаш една седмица. Имам четири дни.

— Да. И ще изчакам. Чакам те. Но след това, ако оцелеем, няма отново да седим до масата в кухнята и да се надяваме, че нещата ще се оправят. Ако успееш, разликата този път е, че момчетата и аз се връщаме у дома — със или без теб.

След това те се зачакаха един друг, всеки с телефон в ръката, той в колата, тя в леглото.

Мълчание в продължение на един километър. После още един. Всеки слушаше дишането на другия. Накрая Зофия целуна телефона два пъти и затвори.

Много по-късно, когато Хофман паркира пред тих хотел в Каламар, за да поспи няколко часа, ужасяващата самота го измъчваше повече от всякога.

 

 

Предишната нощ Пийт Хофман беше седял пред университетската болница и бе работил върху две жизненоважни листчета хартия, скрити на дъното на кожения калъф на ножа му. И сега разгърна едното.

14:52 (Инструктаж Каламар)

15:27 (Заминаване АТВ)

17:21 (Пристигане река)

18:31 (Слизане на брега базов лагер)

19:21 (Пристигане пленнически лагер)

19:25 (Атака, нахлуване)

20:31 (Пристигане хеликоптер)

23:16 (Пристигане остров Тиера Бомба)

23:43 (Под вода)

00:32 (Пристигане кораб)

00:37:01-00:40:00 (Времеви прозорец)

Графикът за спасителната операция на Краус. Когато го беше показал на Еверт Гренс, беше обозначен само с хххх. Сега обаче Хофман можеше да определи точен час на всичко във връзка с последната точка, времевия прозорец. С колкото е възможно по-късен старт и кратки интервали. По-малкото време означаваше по-малко излагане на опасност и по-малък риск да разкрият операцията им.

— Готови ли сте?

Те бяха в църква. Малка, красива и хладна в сравнение с жегата навън. Намираше се на малкото открито пространство зад Регистрадурия Мюнисипал дел Естадо Сивил, което някога беше един от най-оживените площади в Каламар, но сега беше предимно дом на боклуци и бездомни кучета.

— Готови сме.

Той погледна седемте черни маски, които също го гледаха, и синхронизираха часовниците си.

14:52 (Инструктаж Каламар)

Девет часа и четирийсет и пет минути до целта. До пролуката в сателитното наблюдение, която щеше да определи всичко и на която се основаваха всички други часове. Това беше точният момент, когато щеше да започне последният етап — само тогава времевият прозорец щеше да бъде затворен достатъчно дълго. Точният момент, когато Хофман трябваше да излезе на повърхността на водата. Ако не успееше, ако закъснееше една минута, ако прозорецът вече се беше затворил, тогава с шанса му да размени живот за живот беше свършено.

Чрез Гренс той беше поискал от Мастърсън осем закалени в битки и неподкупни войници и пилот с достъп до хеликоптер. Сега седмината стояха пред него на място, за което външният свят, изглежда, беше забравил, напълно екипирани за сражение и способни на придвижване във вода и нощен бой. И в момента те слушаха и запаметяваха инструкциите за операция „Възвръщане“ на Хофман, който ги обясняваше по етапи, минута по минута.

Той говореше и мислеше за тях и за себе си. Често го правеше. Излизаше от тялото си, наблюдаваше и преценяваше, докато устата му продължаваше да изрича онова, което мозъкът му вече беше решил. После често не беше сигурен дали е казал това, което мисли, че е казал, или е станало машинално. Винаги обаче имаше положителен резултат и никой не забелязваше нищо, затова Хофман явно съумяваше да присъства и в същото време да отсъства.

И сега, докато ги инструктираше как да се придвижат от реката до базовия лагер и после до пленническия лагер, другата половина на съзнанието му беше заета с мисли по колко тънка граница пристъпва и колко крехка е защитата, която си е изградил. Ако вие, които стоите пред мен сега, ме нападнете и смъкнете маската ми, всичко ще свърши. На малко повече от един метър от него стояха седем елитни войници, които служеха на правителството на Съединените щати. Същото правителство, което го беше осъдило на смърт. Ако разберяха, че човекът, който скоро щеше да ги поведе, е и човекът, когото трябваше да заловят, жив или мъртъв, всичко щеше да свърши.

Без име. Така го беше представила Сю Мастърсън на новоназначения директор на „Краус Форс“, който беше наследил Наваро на поста. Един от нашите информатори, който трябва да скрие лицето си и да остане анонимен, за да оцелее, е открил местоположението на заложника. Единственият външен човек, който знае къде е той. И вие ще му помогнете. Тя го беше представила с безименното доверие, което беше предварително условие за всички операции под прикритие. Той не беше нито Хофман, нито Харалдсон, а информатор на Агенцията за борба с наркотиците, за когото отговаряше Мастърсън, и анонимността на къртицата беше жизненоважна, а разпознаването означаваше смърт, за него и за семейството му. Същите условия бяха в сила и за членовете на „Краус Форс“, които също носеха черни маски по време на операции, за да останат анонимни и неподкупни и да бъде невъзможно да ги намерят, заплашат и повлияят. Следователно анонимността като отправна точка не беше нещо необичайно, всъщност точно обратното. И когато наближи краят на подробните обяснения на плана, другият Пийт Хофман, онзи, който напусна тялото си и наблюдаваше от разстояние седемте елитни войници и водача им, видя, че те, изглежда, му имат доверие и са готови да го последват, за да освободят заложника. Без да имат представа, че той го прави, за да се реабилитира, разменяйки пленник срещу задраскано име в списък с престъпници за убиване.

Само ако знаеха.

15:27 (Заминаване АТВ)

Хофман провери часа. 15:26. Една минута по-рано от графика. Блъскането в гърдите му затихна малко.

Без пилота на хеликоптера, на платформата на транспортното превозно средство имаше много място за седемте каяка и една гумена моторна лодка заедно със седемте войници и екипировката им. Всички седяха мълчаливо, съсредоточени върху мисията. Един-единствен звук наруши тишината. Идваше от самолета „Хоукай“ на „Краус Форс“, който откакто бяха пристигнали, кръжеше на пет хиляди метра над тях и заглушаваше радиопредавателите в района около Каламар. Никой в града, ако откриеше присъствието им, нямаше да може да предупреди бунтовниците. Всички телефони, радио трафикът и трафикът на данни щяха да бъдат заглушени, докато приключеше мисията.

Пийт Хофман седеше сам в кабината. Правеха му компания само картите, разгърнати на седалката до него. Един час пътуване по нещо, което с много въображение можеше да се нарече магистрала, двайсет минути по много по-трудно преодолим черен път и половин час през джунглата без абсолютно никакъв път.

Докато стигнаха до приток на Рио Ваупес. И следващия етап.

17:21 (Пристигане река)

Хофман отново погледна часовника. 17:25. Четири минути изоставане от графика.

Беше невероятно горещо и влажно.

Около главите им бръмчаха неспокойни, настойчиви облаци пясъчни мухи и искаха кръв. Пред тях и зад тях каучукови дървета, смокини, махагонови и всички други, чиито имена Хофман не знаеше, образуваха плетеница от непроходима растителност, дебела като затворени врати. Той беше избрал голяма лагуна в реката за отправна точка и там разтовариха голямата гумена лодка с течностите — вода в единия двайсет и пет литров бидон и колада от кубинско еспресо в другия. След това медицинското оборудване — комплект за първа помощ, морфин, серум, ваксини против тетанус и лекарства за разреждане на кръвта. Там разпределиха и оръжията, боеприпасите и мачететата и после всеки се качи в бойното си кану.

След няколко секунди се понесоха по бързо течащата вода, борейки се да запазят равновесие, докато потокът ги тласкаше по течението. Белите дробове на Амазонка и кръвоносната й система ги пренасяха все по-навътре към сърцето й. Най-голямата речна система в света, свързана с хиляди притоци, които поддържаха цяла екосистема — и в момента се проявяваше в рояци жилещи мухи, които после се замениха с рояци хапещи комари.

Зеленият килим на хоризонта лека-полека промени цвета си, когато слънцето залезе.

Недокоснат.

Сякаш нещо можеше да се нарече недокоснато.

Пийт Хофман съсредоточи цялата си сила да се бори и да управлява с греблото. Трябваше да внимава голямата гумена лодка, която теглеше, да не се закачи някъде и да го завлече към смъртта му с тежестта си. Към дългите седем метра анаконди. Към крокодилите и пираните. Към рибата кандиру, за която всички говореха, но никой не беше виждал, която влизала в теб, когато пикаеш във водата, впивала мустачките си в пениса или вагината ти и оставала там, хранейки се с кръвта и тъканите ти.

Бяха пътували близо час, когато Хофман чу зад гърба си нещо, което прозвуча като камшичен удар. Той се отдели от течението, намали и потърси източника на звука в тъмнината. Ето там. Единият каяк се беше блъснал в ствол на дърво или може би скала и единият от анонимните членове на „Краус Форс“, когото Хофман наричаше Петият, седеше във въртящата се вода, която извираше като фонтан от дупката в кануто. Каякът се предаде и потъна на дъното. Петият се хвана за спасителното въже, прикрепено за гумената лодка и наду спасителната си жилетка. Замахна с ръце няколко пъти и течението го пренесе по-близо до гумената лодка и после до нея. Вкопчи ръце в ръба, изтласка се нагоре, спря за момент да събере сили и после изскочи от водата. И когато Пийт Хофман направи знак с палеца и показалеца си, за да попита дали всичко е наред, войникът вдигна палец и отговори утвърдително от новото си място в гумената лодка, която теглеше Хофман.

18:31 (Слизане на брега базов лагер)

След около километър прозвуча алармата на джипиеса на Хофман. Зад следващия остър завой на реката се намираше мястото, където бяха слезли на брега той и Ел Местисо. Бойните кану-каяци и гумената лодка се отклониха от бурното течение и се насочиха към брега на реката. Хофман стъпи на твърдата земя и погледна часовника си. 18:39. Още четири минути закъснение. Произшествието с потъналия каяк. Общо осем минути забавяне от графика, а той не можеше да си позволи да загубят още време, напротив, трябваше да наваксат. Следващият етап беше придвижването им от реката, покрай базовия лагер и към пленническия лагер. Налагаше се да вървят по-бързо, отколкото беше предвидено.

Разтовариха екипировката, завързаха гумената лодка за извития, чепат корен на едно от непознатите дървета и бутнаха един по един каяците в бурната вода. След няколко километра бързо движещото се течение щеше да ги разбие и потопи, докато реката ставаше все по-тясна и плитка.

Хофман познаваше добре мястото. Същото малко пространство между две скали, където персоналът на лагера се миеше, същите канута от балсамови дървета, между които скочиха той и Ел Местисо, когато Кристобал ги доведе тук, за да изтезават човека, когото сега Пийт се беше върнал да спаси. Тогава беше светло, а сега беше тъмно, но Хофман помнеше всеки детайл. Как Кристобал вървеше пред тях и разсичаше с мачете растителността в продължение на двеста и двайсет крачки до базовия лагер и как после продължиха без него.

Всички си сложиха бойната екипировка и приборите за нощно виждане, заредиха оръжията си, завинтиха заглушители и си поделиха „свинските опашки“ и медицинските материали.

— Готови ли сте? — прошепна Пийт Хофман, но въпреки това гласът му се разнесе около тях във влагата.

— Готов. Готов. Готов. Готов. Готов. Готов. Готов — отговориха еднакво тихи гласове и също се разнесоха наоколо.

Тръгнаха бавно в индийска нишка близо един до друг. Препъваха се в криви корени и се блъскаха в надвиснали увивни растения. Хофман спря на петдесет крачки от базовия лагер. По време на последното си посещение той беше запаметил разположението, къде точно са колибите и отходните места и склонът в дясната страна на лагера, който образуваше естествената му граница. Помнеше и къде са поставени петнайсетте въоръжени до зъби бунтовници и пазачите по един на всеки ъгъл на приблизително квадратната площ на лагера. Не бяха особено добре обучени — млади и всеотдайни, но без уменията и вещината, които притежаваха той и екипът му. Тук лесно можеха да спечелят битка. Това обаче би означавало краят на операцията — да ги разкрият и да изпратят предупреждение на пленническия лагер, който се намираше на хиляда и двеста крачки от там. Затова Хофман поведе хората си встрани от пътеката и ги накара да го следват право през растителността, заобикаляйки в полукръг подходящата страна на лагера. С мачететата си те прокараха нов път по посока на падината. Това изискваше време и изтощителна работа въпреки шестнайсетте добре обучени ръце, пък и трябваше да бъде свършено безшумно. Когато стигнаха до падината, работата потръгна по-бързо. Не се притесняваха толкова много, че може да ги чуят, защото ги обграждаше и изолираше плътна стена от растителност. За половин час успяха да се придвижат неколкостотин метра. Отново стигнаха до пътеката, но сега от другата страна на лагера. Продължиха по пътеката и спряха по средата — мястото, където Хофман се беше промъкнал късно през нощта по време на предишното си посещение, за да определи точните координати, географската дължина и ширина. Тогава той нямаше прибор за нощно виждане и се спъваше и падаше по шестстотин и дванайсетте крачки, които деляха пленническия лагер от откритата поляна, на която стояха сега.

— Искам всички да изпиете най-малко половината от течностите, които са останали. Да се заредите с енергия. Следващия път, когато спрем, ще бъде за битка.

Войниците пиха вода и колада от кубинско еспресо от стоманени манерки, някои разкършиха тела, други нагласиха оръжията си.

След това продължиха да вървят. Брояха крачките и се приближаваха до целта си. Безшумно, крадешком, като ловци, които внимават да не изплашат плячката.

19:21 (Пристигане пленнически лагер)

Хофман погледна часовника си. 19:32. Заобикалянето на базовия лагер ги беше забавило още повече. Вече изоставаха с единайсет минути. Трябваше да наваксат това време. Всичко щеше да бъде напразно, ако закъснееха дори една секунда за времевия прозорец. Хофман обаче отказваше да изпадне в стрес. Подготовката и осъществяването на спасителна операция изискваха хладнокръвие и спокойствие. Прибързаността и съкращаването на процедурите рядко бяха ключ за успешна мисия.

Спряха на пътеката, когато оставаха само няколко крачки, настроиха предавателите си и сложиха слушалките в ушите си. Докато членовете на „Краус Форс“ внимателно се промъкваха приведени, пълзяха и си проправяха път към определените им позиции, Пийт Хофман отиде до дървото, което беше решил, че ще бъде контролен ориентир номер две по време на предишното си посещение. Трийсетметровият орех сапукая с клони и изобилие от листа, далеч от ствола. Той бързо изкатери две трети от разстоянието до върха, може би двайсетина метра, носейки снайперската си пушка. От горе щеше да има пълна видимост към лагера по време на спасителната операция. Щеше да вижда добре дванайсетте бунтовници, както и клетката на Краус. От там щеше да контролира и комуникациите между останалите от групата. Беше им забранено да говорят, докато операцията не свършеше и заложникът не бъдеше освободен. Седемте войници щяха да отговарят само като натискат бутона на предавателя по предварително уговорен код.

Хофман запълзя по единия клон на дървото. Тук. Беше в добра позиция и имаше добра видимост. Той подпря стабилно пушката, готов да стреля. Последна настройка, за да се справи с жегата и влажността.

Идеално.

Беше готов.

Хофман прошепна първата заповед:

— Първи до Втори, на позиция ли си?

В отговор се чуха две кратки изщраквания. Вторият беше на място, на седем метра в джунглата, с ясна видимост към колибата на коменданта.

— Първи до Трети, на място ли си?

Три кратки изщраквания от малко възвишение на пет метра южно от отходното място.

— Четвърти, потвърди.

Четири изщраквания от най-уязвимата позиция, възможно най-близо до клетката на пленника. Четвърти щеше да започне атаката, като неутрализира пазача на клетката и после да отбранява Краус и да го освободи.

— Пети, Шести, Седми, Осми, потвърдете.

Осем изщраквания в слушалката на Хофман. Пети, Шести, Седми и Осми бяха групирани зад столовата на бунтовниците, по-скоро обикновена колиба, използвана като място за събиране.

— В момента изоставаме с… десет минути и половина. Синхронизирайте часовниците си. Деветнайсет и трийсет и пет и… нула. И не забравяйте — не убивайте коменданта.

Всички бяха по местата си. Време беше за предстартовото броене.

Хофман отмести малък клон на дървото, за да има по-добра видимост. Пушката му остана насочена към колибата на коменданта. И той изтича навън и се разкрещя:

— Нападат ни! Взривете експлозивите до клетката!

Комендантът не отиде далеч. Падна по лице на земята, когато Втори го простреля в дясното бедро и дясното рамо. Вече не можеше да използва оръжието си, но все още не трябваше да умира.

Останаха петима и половина.

Пийт Хофман отново вдигна прибора за нощно виждане. Отсега-нататък всички действия щяха да бъдат съсредоточени близо до клетката на председателя Краус. Натам хукнаха двамата пазачи, които охраняваха северния ъгъл. Побягнаха право към жицата, опъната да задейства граната, която на свой ред щеше да взриви противопехотна мина — комбинация от експлозиви, заложени да убият и заложника, и спасителите му в случай на нападение. ПРК не позволяваха да взимат имущество им — последиците бяха смърт. Двамата пазачи изведнъж спряха, вдигнаха автоматичните си оръжия и ги насочиха към калната площ пред клетката. Приготвиха се да стрелят по мината и да задействат експлозивите. Но рухнаха безжизнени, преди някой от тях да успее да стреля. Видимостта на Пийт Хофман от дървото беше съвсем ясна.

Останаха трима и половина.

Той също така ясно видя, че те се промъкват в леко разпръсната група откъм южната страна на лагера и бавно се приближават към клетката на пленника. Приглушен изстрел — трима зад отходното място — и единият от тях, високият в средата, беше улучен. Останалите двама веднага започнаха да отстъпват. Хофман вече не можеше да ги следи с прибора за нощно виждане и отново превключи на инфрачервена светлина. Насочи оръжието си първо към колибата на коменданта, която беше празна, и после отново към по-обикновените колиби, също празни, и накрая към столовата, и бавно претърси стените.

Ето ги. Там се бяха оттеглили.

Зелено-жълти контури в тъканта на палатката. Реещи се призраци в тъмнолилаво, убедени за момента, че са защитени и неоткриваеми.

Пийт Хофман си пое дъх, прицели се и стреля два пъти.

Остана половин.

И ново, бързо движение в тъмния лагер, докато той преброи седем оцветени тела, които излъчваха топлина, всичките точно там, където трябваше да бъдат. И после неподвижните тела, мъртви, но все още излъчващи топлина — единайсет. И след това още две.

Също жълто-зелени.

Комендантът и председателят Краус.

Нямаше други източници на топлина. Нямаше реещи се призраци. Хофман включи микрофона и гласът му се чу в слушалките им:

— Всички са елиминирани.

Той се спусна по клоните, докъдето стигаха, метър по метър, и когато стволът на дървото стана гладък, се плъзна надолу до земята, и погледна към клетката.

Втори махаше жицата за задействане на експлозивите и обезвреждаше гранатата и противопехотната мина.

Четвърти стреля в обикновения катинар, който държеше веригата около бамбуковите решетки. Не там, още не.

Първо трябваше да се срещне с някой друг. Половин човек.

Някой, който се гордееше, че е осакатил човек до края на живота му, който се смееше, докато отнемаше достойнството му. Сега лежеше в калта насред лагера, кървеше и пълзеше.

Пийт Хофман го сграбчи за ръката, дясната, ранената, и го дръпна да застане на колене на земята.

Комендантът изкрещя от болка.

Хофман го зашлеви през лицето.

— Без да викаш. Никой не може да те чуе, защото ти не съществуваш. Разбра ли?

Отговор не последва, само напрегнато, тихо хленчене, докато Хофман го влачеше през лагера към клетката на председателя. От време на време Пийт спираше и риташе коменданта в гърдите, ако хленченето му се засилеше.

— Какво казах? Без викове.

Стигнаха до клетката. Беше отворена.

Пленникът излизаше, подкрепян от Четвърти и Пети.

— Сега сте в безопасност, сеньор Краус.

Английски, с определено испански акцент. Председателят трябваше да види и чуе член на „Краус Форс“. Въпросите рискуваха да се превърнат в подозрителност, а групата, която ръководеше Хофман и на която разчиташе, трябваше да продължава да мисли, че зад черната маска, закриваща лицето му, не стои информатор, обявен извън закона и обречен на смъртна присъда.

— Ще ви изведем от тук, сеньор Краус. Ще ви върнем у дома при сънародниците ви.

Наоколо бяха разпръснати мъртви хора. Имаше непознати със заредени оръжия. Краус обаче не изглеждаше уплашен. Объркан, уморен, отпаднал. Но не се страхуваше. Човек, който за кратко време беше увреден толкова дълго и лошо, че се беше предал и примирил.

Пийт Хофман разхлаби кожения кобур, окачен на рамото и през гърдите му, извади пистолета си и го подаде на председателя.

— Зареден е и предпазителят е дръпнат. А този тук е комендантът, сеньор Краус.

Председателят го погледна, без да направи опит да вземе пистолета.

— Не разбирам.

— Пощадихме го. За вас.

Тимъти Д. Краус погледна човека, който беше довлечен в краката му, който се беше престорил, че го екзекутира, беше го изтезавал и унижавал.

— Защо?

— Знам какво ви е направил.

Краус се вгледа в коменданта, вслуша се в стенанията му, задържа погледа си върху кръвта, полепнала по плата върху бедрото му и после върху раната на рамото му и плъзна очи по тялото му.

След това леко поклати глава.

— Благодаря, но ще пропусна.

Пийт Хофман прибра пистолета си в кобура, закопча го и се наведе над коменданта. Към черните му, заострени ботуши. Сложи ръце около звънтящите, лъскави шпори с формата на звезди с червени, искрящи камъчета от двете страни. И ги дръпна силно. Комендантът изкрещя от болка или може би от унижение. Хофман пусна двете шпори в джоба на Краус.

— За по-късно, когато се колебаете — за да знаете, че вие победихте…

После Хофман развърза шалчето на врата на коменданта, завърза го на отворената му уста, повлече го към клетката, хвърли го вътре и завърза стегнато ръцете и краката му. Затвори вратата и я заключи с други свински опашки. Комендантът щеше да остане там известно време.

Трети, Пети, Седми и Осми излязоха иззад отходното място с наскоро направена носилка от бамбукови пръчки. Шести би инжекция морфин на Краус в хълбока през тънкия панталон и го сложиха на носилката.

Тръгнаха в същата посока, от която бяха дошли, и се редуваха да носят председателя. Спряха за малко на поляната и Пийт Хофман се увери, че всичко е минало по плана. Докато се приближаваха към базовия лагер, те чуха гласове и пращенето на телевизора, окачен на дърво. Бавно заобиколиха по наскоро разчистената пътека, слязоха долу в падината, за да заглушат всякакви звуци, докато стигнаха до другата страна и продължиха към реката. Развързаха гумената лодка от кривите корени на дървото и се качиха заедно с председателя. Двайсет минути със скорост трийсет възела срещу течението. Нямаха избор. Трябваше да тръгнат от там незабавно. Бръмченето на двигателя щеше да вдигне на крак базовия лагер. Но с разстоянието до реката, преднината им и мощността на лодката, на преследвачите щеше да им бъде трудно да ги догонят.

20:31 (Пристигане хеликоптер)

Хофман беше изчислил общо шейсет и шест минути за нападението, вървенето пеша и придвижването с лодката. Бяха осъществили плана за шейсет и една. Спечелиха пет минути. Оставаше им да наваксат шест.

Той хукна към хеликоптера и пилота, а седмината войници потърсиха укритие в палмова горичка, зад стволове, покрити с остри тръни. Там щяха да чакат, докато хеликоптерът се върнеше, за да ги закара обратно в полка, а Хофман щеше да измине сам остатъка от пътуването.

Първо той се увери, че е получил всичко в списъка, който беше изпратил на новия командир на „Краус Форс“. Отметна подводната шейна и подводния скутер и продължи към съдържанието на единия от чувалите от зебло. Взе и огледа подводната кислородна маска, водолазната маска, двете кислородни бутилки, кутията със смазка, маншета за измерване на кръвното налягане, медния конус с диаметър точно четири сантиметра и дългата петнайсет сантиметра пластмасова тръбичка. След това надникна в другия чувал от зебло — пакет пластичен експлозив С-4, непромокаема торба, два мощни магнита, автоматична пушка с рязана цев, двойна сбруя, дебел три милиметра неопренов костюм, водолазен компютър с големината на ръчен часовник и накрая, на дъното, компенсатор на плаваемостта.

Всичко беше на мястото си, освен Краус.

Хофман го държеше здраво, докато се качваха на борда, подкрепяше Краус, който едва не падна на няколко пъти, сложи го да седне и го уви с одеяла между двата чувала от зебло. Краус все още беше в съзнание, но замаян от морфина.

И след това излетяха. Пилотът настрои позицията на хеликоптера спрямо вятъра и се отправиха към координатите, които беше въвел Хофман. След това се обърна към временния си командир:

— Правилно ли разбрах? Отиваме на малък остров?

— Да.

— По северозападното крайбрежие на Колумбия?

— Да.

— В такъв случай времетраенето на полета ще бъде два часа и четирийсет и пет минути.

— Точно това очаквах.

23:16 (Пристигане остров Тиера Бомба)

Гледката през стъклото на хеликоптера беше красива — спокоен залив от северозападната страна и плаж с бял пясък на голямо разстояние от сградите на северния край на острова. Бавно се спуснаха към кея, който се простираше във водата, образувайки пристанище за три риболовни корабчета. Пилотът приземи хеликоптера умело на малка, открита поляна. Хеликоптерът не можеше да го заведе по-нататък. Хофман трябваше да предаде Краус сам и да го направи, без да го разкрият. Умишленото разкриване означаваше да си изпроси екзекуция. Пилотът и Хофман разтовариха екипировката и я занесоха на малко корабче, което изглеждаше като всички останали, но предварително уговорено от Мастърсън чрез Гренс. Под брезента беше останалото, което бе поискал Пийт — четирите патрона, заредени с въглеродни влакна, водоустойчивият MP3 плейър със записани звуци на руска подводница и контейнер с цезий-137, който беше невъзможно да се набави по местните канали на „Краус Форс“.

— За кого… работиш?

— Скоро, сеньор Краус. Когато сте в безопасност. Тогава ще получите отговорите на въпросите си.

— Питам още веднъж. За кого или за какво работиш?

Това беше хубаво. Хофман се усмихна под черната маска. Нараняванията на председателя го бяха засегнали физически, но не се бяха отразили на проницателността и интелекта му. Гласът му не принадлежеше на сломен човек, а на уважаван политик, който беше свикнал да го слушат.

— Групата войници, която ви освободи, господин председателю, носи вашето име. „Краус Форс“.

Председателят се опита да седне на перилата, но не можа, затова се облегна на тях, и насочи очи към Хофман, непоколебими, настоятелни.

— „Краус Форс“. Аха. Не знам, но… познаваме ли се?

— Вие познавате всички членове на „Краус Форс“.

— Нямах предвид това. Изглеждаш ми… познат. Не гласът ти, не знам дали съм го чувал преди, но начинът, по който се движиш. Имам чувството, че сме се срещали на нещо повече от повърхностна инспекция.

Пийт Хофман нямаше време за приказки. Но се налагаше. Краус не можеше да се съмнява в него и трябваше да бъде убеден, че са го освободили само членове на „Краус Форс“, за да се поддържат гъвкави нещата и да няма спорове и възражения. Едва по-късно Краус щеше да научи, че допълнителният член, който ръководеше операцията, е един от тринайсетте човека, които колегите му бяха определили за техен главен враг.

— Ще разберете, сеньор Краус. Когато му дойде времето. Засега е достатъчно да знаете, че съм на ваша страна. Освободих ви, за да спася живота си. За мен вашият живот е толкова важен, кол кого и моят. Собственият ми живот зависи от това.

Краус протегна ръка и сграбчи черната маска на Хофман.

— Ами това?

Пийт отмести ръката му внимателно, но твърдо.

— Всичко е по правилата на „Краус Форс“, които са написани с вашата помощ.

— Но ако те помоля да я махнеш?

— Когато свърши мисията ми.

Манерката беше окачена на кръста на Хофман. Бяха останали няколко децилитра вода. Той изхлузи кожената ръкавица на лявата си ръка, с липсващите два пръста, и видя, че Краус я гледа. В джоба на бронежилетката му имаше две капсули нембутал^[11]. Той ги пусна в манерката и зачака да се разтворят.

— Искам да изпиете това, господин председателю.

Краус поклати глава. Сплъстената му, мокра коса беше полепнала по челото и слепоочията.

— Не.

— Ще ви приспи. Важно е за успеха на последния етап на спасителната мисия.

Хофман му подаде металната манерка.

— Трябва да ми се доверите, господин председател. Животът и на двама ни зависи от това.

След минута Краус изпи приспивателното. Но без желание. И го показа. Скоро заспа и когато беше абсолютно сигурен в това, Пийт Хофман извади доза за един час пропофол и я инжектира в ръката на Краус. Много силно и опасно упойващо средство, затова дозата беше по-малка, отколкото обикновено се препоръчваше, но Краус нямаше да бъде под постоянното наблюдение на професионалист, затова беше по-добре да не рискува. Затова и Хофман беше намалил тази част на операцията от два часа на един — трудна за осъществяване за определеното време, но необходима, за да даде на председателя най-голям шанс за оцеляване.

Той вдигна единия чувал от зебло, извади кислородната маска и регенератора на издишвания въздух, нахлузи ги през главата на спящия Краус и ги провеси на гърдите му. И включи кислорода. Регенераторът на издишвания въздух модел дванайсет беше най-модерния, с който беше работил, и позволяваше по-дълбоки гмуркания и по-дълга издръжливост от предшествениците си.

Прозрачната подводна шейна приличаше на стъклен ковчег. Хофман внимателно намаза гумените й ремъци със смазка, докато люкът се затвори плътно. Краус не беше особено едър и по време на престоя си в клетката беше свалил няколко килограма, затова беше по-лесно, отколкото Хофман предполагаше да го пренесе в шейната и да го сложи вътре.

Имаше няколко минути да направи бомбата-призма.

Приспивателните и упойката бяха в единия горен джоб на бронежилетката му. В другия държеше детонатора до малкия меден конус, който беше търсил толкова дълго, докато най-после случайно го видя в антикварен магазин в Картаго, специализиран в произведения на изкуството и малки скулптури. Стоеше си там, на претъпкана лавица зад тезгяха и го чакаше. И беше с точната големина. Пийт залепи дебел, равен слой пластичен експлозив С-4 от външната страна и уви около него дългата петнайсет сантиметра тръбичка — три сантиметра, за да покрие самия конус, а останалите дванайсет, разстоянието, необходимо за фокусиране на взрива, преди да стигне до набелязаната мишена — оптималното разстояние за максимален ефект на експлозива. Накрая пъхна контейнера с цезий-137 в медния конус, залепи го с малко уплътнител под върха на конуса и го сложи във водонепроницаемата торба — заедно с автоматичната пушка с рязана цев, направените по поръчка патрони, заредени с въглеродни влакна, и двата магнита.

Председателят беше готов. Бомбата-призма също.

След това Хофман се залови със своята екипировка.

Свали дрехите си и облече синтетичния неопренов костюм, който беше значително по-тънък от водолазните костюми, които обикновено използваше, но тази мисия изискваше максимална мобилност. Освен това за човек, трениран в студените води на Северно море, Карибско море беше достатъчно топло, какъвто и да беше сезонът. Нахлузи през главата си компенсатора на плаваемостта и закопча ремъците около кръста и краката си. Чувстваше се гъвкав, въпреки кислородната бутилка и контейнера, който пречистваше въглеродния двуокис, необходимо изискване, за да може да вдишва отново и отново сместа от газове. Преметна непромокаемата торба на дясното си рамо и сложи водолазния компютър на китката си като часовник с твърде голям циферблат, който съдържаше часовник, компас, джипиес, измервателен уред за дълбочината и автоматичен дневник, който те предупреждаваше кога е време да излезеш на повърхността.

Целта беше на десетина метра под водата. Гмуркането дотам обаче се съсредоточаваше на два-три метра дълбочина. Подводният скутер щеше да издърпа Хофман и шейната с Краус. Малък, кръгъл плавателен съд с дръжки от двете страни и витло като вентилатор. С достатъчно акумулаторни батерии, заредени за два часа и скорост шест възела, Хофман щеше да стигне до целта за четирийсет и пет минути.

Той провери Краус за последен път. Дишането на председателя беше спокойно и равномерно. Маншетът за измерване на кръвното налягане на ръката му следеше жизнените му функции. Той спеше дълбоко, когато Хофман затвори прозрачния капак на шейната.

Сега.

Моментът, който Пийт Хофман се нуждаеше да даде на себе си, колкото и напрегнато да беше положението. Да поседи абсолютно неподвижно. Както направи, след като се прехвърли на борда. Ритуалът му всеки път при подобни обстоятелства.

Вдишвай през носа, издишвай през устата. Представи си мисията.

През носа, през устата.

23:43 (Под вода)

Координатите на целта вече бяха програмирани във водолазния компютър. Когато Хофман започна да ги въвежда, на екрана се появи стрелка, която сочеше в посоката, в която трябваше да се движи. Той се изплю върху водолазната маска, размаза слюнката върху стъклото и я сложи на лицето си. Включи кислорода и постави шнорхела и пречиствателя на местата им.

23:44. Закъсняваше с една минута. Трябваше да навакса.

Хофман хвана здраво подводния скутер, наведе се назад и тихо цамбурна във водата заедно с шейната със спящия председател на Камарата на представителите. Гмурна се на дълбочина два метра и половина, изправи се хоризонтално и включи подводния скутер на постоянна скорост. Стана така, както се надяваше — движеше се толкова тихо, че чуваше самолетоносача и конвоя му. Звукът се предаваше под водата на осем километра.

В 00:13 — на половината на пътуването — той спря, все още на дълбочина два метра и половина, и се увери, че кръвното налягане на Краус все още е сто на осемдесет. След това включи водоустойчивия MP3 плейър и го пусна във водата. Наблюдаваше го как потъва и го слушаше как идеално възпроизвежда звука на руска подводница, която изпуска въздух — илюзия, че се подготвя да отвори люковете за изстрелване на торпеда. Скоро Хофман усети, че точно както корветите от конвоя пазят кораба на повърхността, така и подводниците го пазят отдолу, и сега започнаха да се придвижват към източника на звука. Към записа.

В 00:29, след четирийсет и пет минути под водата, водолазният компютър на ръката му започна да вибрира енергично, предупреждавайки го, че целта е много близо, само на сто метра. Американският боен кораб „Дуайт Айзенхауер“. Това се потвърди и от приглушения тътен на двигатели. Пийт Хофман се гмурна в мрака на седем метра дълбочина и насочи подводния скутер към носа и единия реактор.

00:32 (Пристигане кораб).

00:32:11.

Изоставаше от графика с единайсет секунди. Оставаха четири минути и петдесет секунди до отварянето на сателитния прозорец.

Когато си проправи път до двигателите на кораба, той престана да гледа водолазния компютър. Вече разчиташе на аналоговия компас. Турбините се задвижваха от магнити, затова стрелката на компаса беше най-лесният начин да ги намери. Там, на корпуса, щеше да прикрепи бомбата-призма с радиоактивния цезий-137.

Хофман включи предстартовото броене на предварително настроения таймер на сто и осемдесет секунди. Достатъчно време да заеме позиция. На мястото, където щеше да извади автоматичната пушка с рязана цев, заредена с четири патрона, които съдържаха по десет нишки въглеродно влакно, и после щеше да превърне във въздух водата около него.

00:37:01-00:40:00 (Времеви прозорец)

00:36:46. Двайсет секунди до детонацията. Петнайсет секунди до времевия прозорец, когато сателитите щяха да спрат да се припокриват точно за 3 минути и когато Хофман щеше да бъде невидим за иначе постоянното бдително око.

Беше успял.

Първото, което видя в 00:37:01, когато изскочи на повърхността, беше онова, което онези на борда наричаха мостик, сърцето на кораба, където бяха капитанът и бойният командир и имаше гора от антени. В същия момент Хофман усети детонацията като слабо съскане десет метра под него. И скоро завиха сирените на палубата. Електронен глас започна да повтаря изтичане на радиация, изтичане на радиация по високоговорителите. Членовете на екипажа хукнаха към аварийните станции, за да се справят с изтичане на радиация, което съществуваше само в наскоро сглобена и детонирана бомба-призма.

Изключително добре обучените и способни членове на екипажа се съсредоточиха върху належащите задачи и никой от тях не прояви интерес да погледне антените или да забележи автоматичната пушка с рязана цев. Пийт Хофман се задържа върху водата, зареди пушката и стреля. Четири изстрела. Гърмежи като камшични удари, но бяха заглушени от звука на сирени и аларми. Той видя, че ивиците въглеродно влакно се увиха като червеи около параболичните и предавателните антени.

Комуникациите са прекъснати.

Той пусна пушката във водата и я остави да потъне на дъното на океана. Докато въглеродните влакна останеха там, където бяха, самолетоносачът нямаше да има достъп до радара, джипиеса и ехолота временно откъснат от света.

00:38:03.

Една минута и петдесет секунди до затварянето на времевия прозорец.

Всеки момент екипажът можеше да открие, че няма реално изтичане на радиация. Можеше да намери въглеродните влакна и да възстанови комуникациите и наблюдението на кораба. От този момент нататък нямаше да е възможно да се върне назад. Невъзможно да оцелее.

Пийт Хофман извади двата невероятно мощни магнита от непромокаемата торба, разкъса опаковките и включи батериите им. Придърпа шейната със спящия Краус, надигна плексигласовия капак и видя, че дишането му е равномерно и спокойно и че ще остане такова най-малко още петнайсет-двайсет минути.

Първият магнит щеше да бъде закрепен точно над водата. Там щеше да бъде паркирана шейната. Хофман притисна втория магнит между краката на Краус, спусна капака на шейната и я бутна към магнита на корпуса. Действаше идеално. Силата на взаимодействащите си магнити рязко издигна нагоре шейната с председателя, която изскочи точно там, където трябваше да бъде — в сянката на огромния кораб.

00:39:38.

Оставаха двайсет и две секунди, докато сателитът отново отвореше очи.

Хофман взе шнорхела, окачен на гърдите му, доближи го до устата си и издуха остатъчната вода. Маската беше на врата му и той я намести на лицето си.

Включи мотора на скутера и го насочи надолу, под повърхността, отново на дълбочина два метра.

Беше успял.

3 минути. Цяла вечност в сравнение с онези три секунди.

Без шейната с Краус пътуването до остров Тиера Бомба щеше да бъде много по-бързо. И на половината път, когато се намираше горе-долу на еднакво разстояние от самолетоносача и риболовното корабче, Хофман щеше да излезе на повърхността, за да се обади на Сю Мастърсън, да каже четири думи — обектът на размяната акостира — и да затвори. След това щеше да бъде неин ред да се свърже с началника на Генералния щаб и вицепрезидентката, които трябваше да изпълнят тяхната част от споразумението.