Андерс Руслунд, Бьорг Хелстрьом
3 минути (2)

Първа част

Ако зората се превърне в утро. Ако юли се превърне в август.

Ако краят се превърне в начало.

Пийт Хофман смъкна стъклата на камиона си, за да стане течение. Още нямаше осем сутринта, но горещината вече притискаше слепоочията му и блестящата пот, която обливаше бръснатата му глава, бавно се изпаряваше, докато го лъхаше вятърът.

Ако краят се превръща в начало, тогава никога не свършва.

На този ден преди три години той пристигна в страна, която никога не беше посещавал.

Бягаше и се криеше.

Бездна.

Сега животът беше само въпрос на оцеляване.

Хофман увеличи малко скоростта, деветдесет километра в час, както се бяха уговорили, и провери разстоянието до камиона пред него — двеста метра, както се бяха уговорили.

Отдавна бяха излезли от магистрала номер 65. Километър след километър и наляво, от другата страна на гъстия храсталак, където бучеше река Какета, образувайки границата на департамента Путумайо. От един час се движеха покрай реката, на известно разстояние, и упорито следваха пътя. Хофман сдъвка няколко листа кока, за да остане нащрек, и пи бял чай, за да запази спокойствие. От време на време отпиваше от сместа, която Ел Местисо го принуждаваше да взима преди всяка доставка, някакъв вариант на колада — брашно, вода, захар и голямо количество кубинско еспресо. Вкусът беше гаден, но сместа действаше и прогонваше глада и умората.

Няколко пъти, особено през последната година, Хофман мислеше, че краят наистина е край, изход, възможност да се върне у дома. В Европа. В Швеция и Стокхолм, който той, Зофия, Расмус и Хюго смятаха за целия си общ свят. И всеки път прозорецът бързо се затваряше, бездната се разширяваше и изгнаничеството им продължаваше.

Довечера той щеше да ги види отново. Жената, която обичаше, въпреки че някога мислеше, че не е способен да обича, и двете човечета, които обичаше още повече — реални хора, които имаха реални мисли и го гледаха така, сякаш той знаеше всичко. Хофман не възнамеряваше да има деца, но сега, когато си помислеше какво беше, преди те да се появят, имаше само празнота, сякаш спомените се бяха изпарили.

Той намали малко, защото беше твърде близо. Поддържай постоянна дистанция за максимална сигурност. Хофман отговаряше за охраната на двата камиона. Вече бяха платили за преминаването. На това място, ако се присъединиш към полицията или военните, не го правиш, защото искаш да залавяш престъпници или да се бориш с престъпността, а защото искаш да си живееш добре, като взимаш подкупи.

Охрана.

Това прави Хофман вчера, правеше днес и щеше да прави утре. Транспорт. Хора. Стига да го правеше по-добре от всеки друг, никой нямаше да му задава въпроси. Ако Ел Местисо или някой друг от бунтовниците от ПРК дори за момент се усъмнеше, че той не е онзи, за когото твърди и ако го разкриеха, това би означавало мигновена смърт. За него, за Зофия и за децата. Хофман трябваше да играе тази роля всеки ден, всяка секунда.

Пийт Хофман вдигна двете странични стъкла. Горещината намаля за момент и ветрецът прогони вълната от пот, която се беше плъзнала под обичайната му екипировка. Бронежилетката с два джоба, които сам й беше пришил, джипиесът, където бяха запаметени точните координати на всички маршрути и дестинации, и сателитният телефон, който работеше дори в джунглата. Освен това пистолетът в кобура под мишницата му, „Радом“, с четиринайсет патрона в пълнителя, онзи, който беше свикнал да носи през многото години на работа под прикритие с полската мафия, платен от шведската полиция. В кобура под другата мишница носеше ловджийски нож с дървена дръжка, която обичаше да държи. Двустранното му острие беше наточено. Носеше го отдавна, още преди съдиите и присъдите на затвор, преди да започне да работи за шведските специални служби и в охранителния бизнес — максимални щети с едно-единствено наръгване. На седалката до него имаше малък картечен пистолет „Узи“ със скорострелност деветстотин и петдесет патрона в минута и правен по поръчка сгъваем приклад, който беше къс, колкото е необходимо. На платформата зад шофьорската кабина на камиона беше монтирана снайперска пушка, закрепена с две скоби. Хофман имаше разрешителни за всички оръжия, издадени от Ел Каво в Богота срещу съответната цена.

Ей там. Зад небоядисаната барака близо до пътя, точно пред двете отдавна изсъхнали дръвчета с голи клони, които сякаш чакаха някого, който никога нямаше да дойде. Там щяха да намалят скоростта, да завият надясно и да продължат последните няколко километра по кален, черен път, който беше твърде тесен и чиито дълбоки дупки бяха пълни с вода. Шибана картофена нива. Трийсет километра в час, не можеш да караш по-бързо. Затова Пийт Хофман се приближи малко до камиона отпред, на половината от безопасното разстояние, без да нарушава минималната дистанция от сто метра.

Досега не беше транспортирал нищо до тази косина^[1], но всичките изглеждаха еднакви и имаха едно и също предназначение — да обработват с химични вещества листа на кока, за да добиват повече от сто килограма кокаин седмично. След около час пътуване по този затънтен път те щяха да бъдат в контролиран от ПРК район — някога контролиран от ФАРК, „Революционните въоръжени сили на Колумбия“, — където лабораториите бяха собственост или на ПРК, или на оператори, които наемаха земята от ПРК и плащаха за отглеждането на коката и производството на кокаина. Когато за пръв път дойде тук, Хофман беше предположил, че мафията контролира нещата. С това беше израснал. Така възникваха митовете и пускаха корени. Сега знаеше, че не е така. Членовете на мафията може и да управляваха в Колумбия и да държаха парите, но без собственика на джунглата те бяха нищо. Мафията. Държавата. Парламентът. И смесица от други групировки, които воюваха помежду си. Но нямаше власт без бунтовниците от ПРК. Кокаинът се нуждаеше от джунглата, искаше листата на коката, която не се отглеждаше на земята на бунтовниците без тяхното разрешение.

— Ало.

Той смяташе да изчака, за да се обади, но много искаше да я чуе. Ръцете й на лицето му, очите й, вперени в неговите, изпълнени с желание за най-доброто за него, и обич, непоколебима, сияеща от доверие.

— Ало.

Хофман отсъстваше от седем дни. Като последния път. Така беше. Разстояние, чакане, дълги нощи. Търпеше, защото тя търпеше. Нямаха друг избор. Това беше единственият начин да се издържат. Ако се върнеше в Швеция, щяха да го хвърлят в затвора. Ако не продължеше да играе тази роля, щеше да е мъртъв.

— Липсваш ми.

— И ти ми липсваш.

— Довечера. Или може би още днес следобед. Ще се видим тогава.

— Обичам те.

Той се готвеше да отговори: И аз те обичам, когато връзката прекъсна. Това се случваше тук понякога. Щеше да й се обади пак по-късно.

Тесният път се превръщаше в пътека, все по-тясна и с още по-големи дупки. Трудно беше да се поддържа необходимата дистанция. От време на време вторият камион се скриваше зад остри завои и високи хребети. Хофман току-що беше изкарал дясната задна гума от дълбока дупка, когато пред него светнаха два стопа, блестящи като червени очи на яркото слънце. Нещо не беше наред. Другият камион не трябваше да намалява или да спира, не и тук, не и сега. Той беше измислил всички подробности на транспорта, отговорността беше негова и беше дал ясно да се разбере, че никое от превозните средства не трябва да намалява под двайсет и пет километра в час, без да бъде предупреден.

— Внимавай — чу се гласът на Ел Местисо в ухото на Пийт Хофман, който нагласи кръглия сребрист предавател, за да чува по-добре. — Спри.

Хофман също намали и после спря като Ел Местисо, на осемдесет-деветдесет метра разстояние от него. И го видя, въпреки острия завой и храстите, които закриваха гледката. Пред тях на пътя беше спрял тъмнозелен джип. А от двете му страни имаше още. Хофман преброи четири военни джипа, наредени в полукръг, като усмивка, разтеглила се от единия край на джунглата до другия.

— Чакай и…

Предавателят изпращя оглушително. Електронното стържене гневно прониза ухото му и на Хофман му беше трудно да чуе цялото изречение, когато Ел Местисо премести мъничкия колкото главичка на топлийка микрофон на яката на ризата си и го превключи на режим предаване.

Хофман не изключи двигателя, докато гледаше зелените джипове. Истински военни ли бяха? На тях вече им беше платено. Може би паравоенни? Ако случаят беше такъв, имаха проблем. Ел Местисо не плащаше на паравоенните.

И после всички врати се отвориха едновременно. От джиповете изскочиха мъже със зелени униформи и автоматични оръжия, но не ги насочиха към тях.

И сега Хофман разбра.

Те не бяха паравоенни. Униформите им не бяха такива. И той се поуспокои. Ел Местисо, изглежда, също изпита облекчение, защото гласът му вече не звучеше като ръмжене, както когато го завладееха бдителност и подозрителност — характеристиките, които го определяха.

— Познаваме ги. Връщам се веднага.

Ел Местисо също отвори вратата на шофьорската си кабина. Той беше тежък, висок и едър, но стъпи леко върху калната земя. Хофман рядко го беше виждал да се движи толкова координирано.

— Капитан Васкес? Какво става?

Предавателят на яката му вече не пращеше и предаваше ясен и чист звук. Отново работеше след прекалено дългото мълчание.

Васкес разпери широко ръце.

— Става…

— Тези джипове. Прилича на проклета блокада на пътя.

— Ммм. Точно това е.

Гласът на Васкес. Пийт Хофман не го хареса. Липсваше нещо. Резонанс. Глас, който човек несъзнателно преправя, когато не ти мисли доброто. Хофман се надигна предпазливо от шофьорското място, измъкна се през задното стъкло на кабината и запълзя по покритата с брезент платформа на камиона. Снайперската пушка беше закрепена с две обикновени скоби и той ги отключи, извади двуногата, легна, вдигна пушката и провря дулото през една от подготвените дупки в брезента.

— Платено ви е.

— Не е достатъчно.

Той ги видя отблизо през телескопичния мерник. Все едно стоеше сред тях, Ел Местисо от едната страна и капитан Васкес от другата.

— Ти получи каквото искаше, Васкес.

— Но не е достатъчно.

Хофман се взря в лицето на Ел Местисо. Или в лицето на Джони, както все по-често го наричаше. Лъщящо, както винаги когато напуснеха Кали или Богота и се отправеха към джунглата. Гледаше стиснатите устни, постоянно търсещите очи, които някога го плашеха, но които се беше научил да харесва, въпреки че често се променяха от дружелюбни в безмилостни. И лицето на Васкес — рунтавите, гарвановочерни мустаци, с които той много се гордееше, и вежди, рунтави и плъзнали на всички страни като пипала на див звяр. Изглеждаше както обикновено, но всъщност не беше така. Гласът и движенията му бяха различни, не разгорещени и резки, а по-уверени. Да, бяха бавни, почти прозрачни, сякаш Васкес искаше Ел Местисо да проумее всяка негова дума. Не изглеждаше така, когато преговаряха с него и му платиха в някакъв затънтен ресторант зад църква във Флоренсия, компенсирайки го, за да позволи преминаването на три доставки. В такива случаи Васкес носеше цивилни дрехи, изглеждаше нервен, говореше и се движеше отривисто и се успокои едва когато разкъса плика и мърморейки, преброи парите банкнота по банкнота.

— Ти не ми каза колко голям е транспортът. Не ми каза истината.

— Имаме уговорка.

— Не знаех на каква стойност е. Но сега знам.

Пийт Хофман се взираше през телескопичния мерник, фокусирайки се в очите на Ел Местисо. Познаваше ги добре. Те притежаваха способността да променят формата си. Винаги ставаше бързо — зениците се разширяваха, събирайки повече светлина за повече сила, подготвяйки се за атака.

— Шегуваш ли се? Платено ти е.

— Искам още толкова — отново.

Васкес повдигна рамене и посочи спрелите напреки на пътя джипове и четиримата млади мъже, които чакаха до тях. Без да вдигат оръжията си, всички едновременно сложиха показалците си на спусъка.

Това беше явен сигнал.

Пийт Хофман увеличи изображението на телескопичния мерник, премести центъра на мишената върху средата на челото на капитан Васкес и се прицели между очите му.

— Ти получи каквото искаше.

— Така си мислиш ти. Но аз не съм съгласен.

— По дяволите, внимавай, капитане.

Температура на въздуха двайсет и седем градуса. Хофман държеше телескопичния мерник на пушката с лявата си ръка. Няма вятър. Показалецът и палецът му бяха леко допрени до малкия спусък. Разстояние деветдесет метра. Предпазителят щракна освободен.

Обектът на прицел.

Готов за стрелба.

— Внимавай… Много добре знаеш, че тук в джунглата лесно стават злополуки. Затова слушай много внимателно, Васкес. Няма да получиш повече пари.

През телескопичния мерник Пийт Хофман виждаше ясно капитана, който намръщи чело и веждите му се събраха. Васкес току-що беше заплашен. И реагира.

— В такъв случай…

Увереността и самообладанието се превърнаха в агресивност и нападателност.

— Конфискувам транспорта ти.

Хофман почувства, че предстои неизбежното. Онова, което не искаше да прави.

Показалецът на дясната му ръка се притисна до спусъка.

Избегни всякакви въпроси.

Оцелей.

Официалното му задължение беше да охранява. Така мислеше Ел Местисо и трябваше да продължи да го мисли.

Вдишвай през носа, издишвай през устата. Овладей се. Намери спокойствието си. То трябва да е някъде в теб.

Той беше убивал седем пъти досега. Пет пъти, откакто дойде тук. Ситуацията го налагаше. За да не го разкрият.

Ти ти аз.

Пука ми повече за мен, отколкото за теб, затова избирам себе си.

Другите обаче печелеха директно от търговията с наркотици, която лека-полека отнемаше живота на хора. Капитан Васкес беше обикновен офицер от колумбийската армия, човек, който правеше като всички останали, приспособяваше се към системата и приемаше подкупи като част от заплатата си.

— Това означава, че сега камионът ти е мой.

Васкес беше въоръжен. На лявото му рамо беше преметната автоматична пушка, а на десния хълбок носеше кобур. Той извади револвер и го опря в слепоочието на Ел Местисо.

— И ти си арестуван.

Гласът на капитана беше станал много по-тих, сякаш това беше само между двамата и вероятно затова металическото изщракване прозвуча толкова силно, когато ударникът се запъна и барабанът се завъртя, за да зареди патрон.

Вдишай, издишай.

Пийт Хофман беше там, където всичко можеше да се разпадне на съставните си части и да бъде изградено отново. Това беше неговият свят и го караше да се чувства сигурен. Един изстрел, едно попадение. Без излишно кръвопролитие. Убий водача. Това действаше всеки път и принуждаваше останалите да се оглеждат откъде е дошъл изстрелът и да търсят укритие.

— Никой не опира шибан револвер в главата ми.

Ел Местисо говореше тихо, почти шепнешком, докато се обръщаше, въпреки че дулото се заби в нежната кожа на слепоочието му. По-късно там щеше да остане кръгло червено петно.

— Ел Суеко^[2].

Той погледна право към втория камион. Към Хофман.

— Сега.

Един изстрел, едно попадение.

Хофман започна да натиска спусъка.

Пука ми повече за мен, отколкото за теб, затова избирам себе си.

И когато куршумът прониза челото на капитан Васкес, изглеждаше както винаги с тези муниции — малка входна рана, широка един сантиметър, но огромна изходна рана, експлозия, в която изчезна цялата задна част на главата му.

 

 

Той никога не беше виждал някой да умира. Не и внезапно, докато се движи. Дишаш, мислиш, обичаш, копнееш и после — нищо.

Разбира се, беше се изправял пред смъртта и бе преследван от страхлива, грозна, гадна смърт и се беше научил да я мрази, но по друг начин. Знаеше какво е да я държиш в ръцете си, докато казваш „сбогом“ и губиш човек, когото обичаш, най-смразяващият момент от всички.

Тимъти Д. Краус се втренчи в екран, покриващ цяла стена на стаята, на чиято врата беше написано името му. Сателитът, който току-що беше заснел и записал как куршум, изстрелян от снайперска пушка, пронизва в средата челото на мъж, според компютъра на оператора в момента се рееше на височина сто и шейсет километра и обикаляше Земята на всеки осемдесет и осем минути.

Изображение, гледано отгоре.

Мъжът с униформата, който вероятно беше офицер, защото се движеше пред четиримата други мъже с униформи, беше опрял револвер в главата на единия шофьор на камионите. Четири военни джипа бяха блокирали пътя и беше ясно, че командирът и шофьорът се карат. И после животът му угасна пред очите на хората му, които се объркаха, без да знаят откъде е дошъл изстрелът. Скоро и те бяха под обстрел. Изстрели отстрани, пред тях и зад тях. Сякаш стрелецът, който толкова прецизно беше улучил офицера в главата, нарочно пропускаше, доволен само да ги сплаши и да контролира положението. Четиримата войници се хвърлиха на земята. Не паднаха, а се помъчиха да стигнат до земята колкото е възможно по-бързо. Докато се сипеше градушката от куршуми, едрият, почти квадратен шофьор с дебела черна плитка извади оръжието си, хукна към тях и ги застреля един по един. Завърза ръцете им зад гърба и натисна лицата им в калта.

Тимъти Д. Краус беше поразен от гледката на монитора.

След това всичко спря. Едрият мъж в средата на екрана чакаше нещо. Или някого. И после Краус видя какво. Стрелецът изскочи от дясната страна на екрана и побягна по калния, неравен път с оръжие в ръката…

— Еди… добре ли си?

Убийство, предавано на живо. Наблюдавано от двама души — той и операторът на сателита, единият от хората, отговорни за наблюдението на Колумбия.

— Добре съм, шефе.

— Почини си, ако искаш. Гадно е да гледаш такива неща.

— Ще се оправя.

— В такъв случай, Еди, ще те оставя тук за минутка. Нуждая се от свеж въздух.

Краус сложи ръка на рамото на оператора, стана и хвърли бегъл поглед към двата огромни екрана в залата. Единият предаваше картина от Златния триъгълник — Лаос, Бирма и Тайланд, а другият беше фокусиран върху Златния полумесец — Афганистан, Иран и Пакистан.

Обработена кока на път към кухните за кокаин в Колумбия. Макови полета, отправили се към фабриките за опиум на Азия. Всичко това завършваше с трафик, продажба и злоупотреба с наркотици. Смърт. Такава, на каквато току-що беше станал свидетел. Или такава, каквато той беше създал, отгледал и видял да настъпва.

Краус отвори заключената врата с пластмасовата си карта и излезе в безкрайния коридор. Задушен, прашен въздух. Малката кухня беше на половината разстояние до другия край на коридора и безлюдна, както се надяваше. Той сложи чайник с вода на печката и го гледа, докато се загря и започна шумно да изпуска пара. Краус обичаше водата да ври малко по-дълго, да го обгражда пара и да слуша свистенето и свиренето на чайника. След това сипа няколко лъжици нес кафе в порцеланова чаша с надпис АГР. Нуждаеше се от силно кафе. С първата глътка дойде прилив на енергия. Искаше му се да остане обвит във влажната пара и с кафето, което го затопли от гърлото до стомаха. Понякога се чувстваше много добре, когато потънеше в бездната и избегнеше смъртта, изискванията и отговорностите. Председателят и говорител на Камарата на представителите на САЩ. Третият най-властен човек в Съединените щати след президента и вицепрезидента. И стоеше в тясна кухничка в сградата, която все повече търсеше, където за малко можеше да бъде абсолютно никой.

Той продължи да върви по коридора, където не беше чак толкова топло. Мина покрай стаята, където табелката все още стоеше на вратата, въпреки че мисията беше приключила — „Операция Тризъбецът на Нептун“ — информацията, събрана там, беше образувала основата на американското военно нападение на къща в Аботабад, където се криеше човек на име Осама бен Ладен. Мина покрай стая с табелка, на която пишеше „Операция Иракска свобода“ — все още продължаващото издирване на петдесет и двамата най-търсени хора в агресията срещу Ирак. Мина покрай съвсем нова стая за нещо, наречено „Операция Аладин“ и стая с надпис „Операция Морска сирена“, която все още не беше оборудвана и не работеше.

И после безкрайният коридор свърши.

Краус влезе в едно от най-големите помещения в света — преддверие със стъклен покрив, достатъчно голям, за да побере Статуята на свободата. Носейки чашата с едната си ръка, той потърси пейка в отсрещния край близо до стълбището. Не беше особено елегантна, но Краус обичаше да седи там, да пие кафе и да гледа синьото небе, надвиснало над стъкления покрив, което криеше сателитите, от които зависеше голяма част от работата му.

Лиз.

Тя му липсваше всеки ден. Много пъти през деня. Чувството никога не преминаваше и не отслабваше. Напротив, усещаше го все по-силно. И дори когато си мислеше, че вече не издържа, той знаеше, че утре ще бъде още по-силно.

Смъртта винаги носеше смърт.

Краус пиеше кафето бавно, на големи глътки, и оглеждаше комплекса, където работеха осем хиляди служители, които оставаха почти неизвестни и често ги бъркаха с Агенцията за национална сигурност. Агенцията за геокосмическо разузнаване (АГР) имаше задачата да анализира изображения от въздушното пространство, комуникационни сателити и сателити на други държави.

И собствените им американски сателити.

Единият от които току-що го беше отвел в друга част на света. Реалност, в която Краус скоро щеше да се върне и да продължава да бъде.

— Шефе? Не обичам да седиш тук.

— А пък аз не обичам да ми го натякваш. Както обикновено.

Краус се усмихна на високия мъж с атлетично телосложение, който се беше промъкнал зад гърба му. С черен костюм, кобур под мишницата и радиопредавател, той изглеждаше като всички други, но не беше. Краус знаеше името му, човекът, който прекарваше най-много време с председателя на Камарата на представителите на САЩ. Един от няколкото охранители, но онзи, който беше до него най-отдавна, откакто го избраха за водач на малцинството и започна да получава заплахи. Винаги имаше някой ядосан или разочарован, който искаше да излее гнева си върху някого.

— Трябва да ми казваш, когато излизаш от стаята „Краус“.

— Не го направих, Робъртс, защото исках да остана сам.

— Работата ми е да не уважавам уединението на почивките ти за кафе и да те пазя жив.

— Е, жив съм, нали?

Те тръгнаха по обратния път. Робъртс го следва чак до вратата, на която пишеше „Моделът Краус“, и едва тогава спря и застана отвън. Щеше да бъде там, когато Краус излезеше отново.

— След минута ще получим картина на живо, шефе.

Операторът на сателитното наблюдение на Колумбия кимна към огромния екран на стената, който беше тъмен.

— Ще се отвори нов прозорец. Друг сателит.

Тимъти Д. Краус се отпусна на обикновения дървен стол, който използваше толкова често, та имаше чувството, че е негов. Преди няколко години, когато постави началото на „Моделът Краус“ на екрана преобладаваха тъмнина и мълчание, прекъсвани само от време на време от ограничени интервали с изображения с много лоша резолюция и трудни за тълкуване. Сега беше точно обратното. Само няколко пъти на ден се появяваше кратък период от време, когато шпионските сателити, които обикаляха Земята по-близо и по-бързо от другите сателити, не се припокриваха и правеха недостъпно определено място.

— Ето. Прекъсването свърши. Сега отново ще можем да ги следим.

Краус погледна екрана. Сателитната картина се беше променила и сега имаше нов център. Сцената беше различна. Двата от четирите военни джипа, които бяха блокирали пътя, ги нямаше, но четиримата мъже с униформи още лежаха на земята, завързани и пазени от едрия, як мъж.

— Трябва да увеличим изображението.

Операторът взе нещо, което приличаше на електронна писалка, задържа го над диска на работния плот и увеличи образа на едрия мъж.

— Кадърът е достатъчно близък, за да можем да го разпознаем.

Краус наблюдаваше едрия, як мъж на криволичещ път в джунглата на Амазонка, който не съзнаваше, че го гледат, крачеше покрай легналите войници и ги подритваше от време на време, ако някой от тях се размърдаше твърде много. Изображението пак беше отгоре, защото такъв беше ъгълът на сателита, но беше много по-детайлно. В началото това не беше възможно. Първия път, когато Краус седеше тук, използваха шпионски сателити. Те предаваха поредици от сцени, в които всеки пиксел съответстваше на резолюция десет сантиметра и това означаваше, че беше невъзможно да видят нещо в тези необработени изображения и да разпознаят някого. Новото поколение, с резолюция три сантиметра, също се оказа недостатъчно. Сега използваха сателити с резолюция един сантиметър, очаквайки следващото поколение, 0,1, с което щяха да четат дребния шрифт на вестник.

— Може ли да стане по-детайлно?

— За съжаление не, шефе.

Лицето се разпръсна в безцветни квадратчета. Нямаше значение. Краус вече се досещаше кой е мъжът. Беше го виждал няколко пъти преди това по същия начин — от разстояние четири хиляди километра и достатъчно близо, за да може да го докосне.

Телосложението му, движенията му. Това беше той. Ел Местисо, Джони Санчес. Професионален убиец. Човекът, когото ФБР определяше като четвъртия най-опасен член на бунтовниците от ПРК.

Краус обаче беше любопитен кой е придружителят му. Шофьорът на другия камион. Снайперистът. Той отново изскочи в кадър, този път отляво.

— Искам да промениш фокуса. Съсредоточи се върху него.

Операторът отново увеличи изображението. Появиха се още безцветни квадратчета. Мъж с голяма татуировка на обръснатата глава. Малко по-нисък от Санчес и по-слаб. Елек върху ризата, джинси, ботуши, тъмни ръкавици.

— Виждаш ли го добре, шефе?

Те успяха да го следят само дванайсет секунди и после мъжът скочи в единия джип и потегли обратно към джунглата.

— Да, видях го.

Човекът, когото ФБР поставяше на седмото място от общо тринайсетте в същия списък с най-издирваните във финансираната с кокаин йерархия на бунтовниците от ПРК.

Онзи, когото все още не бяха идентифицирали.

— Ел Суеко, нали?

— Ел Суеко.

Съдейки по външния му вид и според малкото им източници, той не беше латиноамериканец. Не беше непременно швед, както предполагаше името му, но вероятно северноевропеец или може би австралиец, дори северноамериканец. Това бяха успели да научат със софтуера за лицево разпознаване.

— Абсолютно всеки път, когато го видим, Санчес е до него. Или по-скоро този човек е до Санчес. Според оскъдната ни информация той е най-близкият му придружител. Дясната му ръка. Той пази кокаиновите полета, кокаиновите кухни и кокаиновите доставки. Пази пратките с оръжия. Пази Санчес.

Убийство, предавано на живо.

И сателитът продължаваше да предава как пазят завързаните войници и преместват джиповете, сякаш не се беше случило нищо. Поредният ден в търговията с наркотици, където човешкият живот струваше по-малко от пари. Краус бавно обиколи голямата зала с онова безпокойство, което никога не го напускаше. Чувстваше го отново. Смъртта носеше смърт. Той мина покрай следващия екран и оператора, който наблюдаваше сградите на анонимна фабрика в Лаос, където правеха опиум, и после екрана, който показваше маковите полета в Афганистан и множеството селяни, които го беряха с прости сечива. По-нататък в залата бяха онези, които отговаряха за развитието на „Краус Форс“^[3]. Краус ги поздрави и им каза как да се подготвят за посещение на обект. След тях седяха водачите на „Групата Краус“ — същината на „Моделът Краус“, анализаторите, които събираха изображенията, получени от шпионските сателити на АГР, засечените разговори и данните, постъпващи от програмата за разузнаване на сигнали на братовчедката им, Агенцията за национална сигурност, и вътрешната информация, която идваше от агенти под прикритие на Агенцията за борба с наркотиците (АБН).

Нищо от това не помагаше.

Проклетото безпокойство продължаваше да го преследва и той продължаваше да бяга.

Един човек дишаше. И после изведнъж престана да диша.

Краус бавно обиколи залата и после се върна до бюрото, където разследваха Колумбия — безспорно най-големия производител на кокаин. Осемдесет и пет процента от всичкия кокаина, който се смъркаше, пушеше или инжектираше, произлизаше от там и се транспортираше от мексиканските картели до шест милиона американци.

Дъщеря му беше една от тях.

Беше.

Краус затвори очи, пое си дъх и го задържа, както се беше научил. Не помогна. Безпокойството се превърна в гняв, а гневът донесе още безпокойство.

Каква шибана годишнина.

През 1915-а година кокаинът беше забранен. През 2015-а през границите се пренасяха контрабандно повече тонове кокаин от всякога.

Сто години провал.

Той погледна екрана и за момент резолюцията беше идеална. Камионът беше преместен и паркиран зад онзи, който караше Санчес. Ел Местисо беше сам в кадър. Мъжът, когото наричаха Ел Суеко, вече не се виждаше от сателитните камери. Санчес като че ли се колебаеше, сякаш чакаше нещо, но явно не бързаше.

Бяха убили някого.

И за разлика от онези, които бяха на няколко хиляди километра и наблюдаваха убийството, не изглеждаха притеснени.

И после изведнъж Санчес се раздвижи и се обърна към калния път, очевидно търсейки нещо.

— Може ли да увеличиш?

Операторът на сателита взе електронната писалка и я задържа над диска на бюрото си. Увеличи образа пет пъти, докато Краус видя какво чакаха. Минибус и два мотоциклета, хора с униформи, които се приближаваха бързо.

 

 

Пийт Хофман разгъна спалния си чувал върху твърдата неравна платформа на камиона. Беше постлал вестник, средните страници на вчерашния „Ел Експектадор“, за да покрие платформата. Върху вестника беше разглобеното му оръжие — дванайсет части, които трябваше да бъдат напръскани, почистени от барутен нагар и смазани.

Беше убил човек. Щяха да го обсъдят довечера, той и Зофия. Не че тя щеше да го съди или заклейми — никога не го правеше, — но Хофман беше научил, че трябва да говори за това. Или по-скоро Зофия го беше научила.

Той погледна ръчния си часовник и пресметна. Чакаха от един час и четирийсет минути. До Пуерто Аранго не беше далеч и Ел Каво скоро щеше да бъде тук.

Револвер. Опрян в слепоочието му.

Джони — в момента го наричаше Джони — стоеше на деветдесет метра. Бавно се обърна към него и прошепна: Ел Суеко, сега.

Джони му имаше доверие. Дори когато животът му беше в опасност.

Единственият човек, на когото не би трябвало да вярва.

Четирима млади войници от редовната армия бяха принудени да легнат по корем и бяха завързани стегнато с лица в калта и ръце зад гърба. Пийт Хофман беше преместил камиона си по-близо до камиона на Ел Местисо и беше спрял зад него. Това стана, след като той разгледа топографската карта и намери склон на километър и половина в частично изсечената джунгла — терен, където все още не бяха започнали да се образуват стени от дървета. Растителността беше рехава и крехка и напомняше на онази, сред която понякога се разхождаха със Зофия в далечните краища на стокхолмския архипелаг. Растителност, по която можеш да преминеш с кола. Той закара първия военен джип през джунглата до пропастта, даде на заден ход и го доближи до създадена от природата пропаст, където двайсет и пет метра по-надолу се виеше синя река. Хофман остави джипа на скорост, натисна съединителя и замени крака си с тежък камък, завързан с връв, за да подпре педала надолу. След това беше достатъчно да освободи ръчната спирачка, да скочи от джипа и с въже в ръка, внимателно да дръпне камъка. Джипът потегли, задави се два пъти, мина през ръба на пропастта и полетя надолу към реката. Хофман беше прогонил умората, която идваше с потискащата жега и влажност, и няколко пъти се върна за следващия военен джип. Сега и четирите бяха на дъното на пропастта, разпръснати тук-там като букети повехнали цветя.

Плащаш, ако заплашиш Ел Местисо.

Пийт Хофман внимателно напръска, избърса и смаза дулото, последната част на оръжието си. Дванайсет метални части върху разгърнат вестник. Поотделно безобидни, но събрани заедно — смъртоносни.

Проклетият образ не искаше да се махне.

Точно между очите.

Малка входна рана и експлозия, когато куршумът излезе през тила.

Той преметна на рамо снайперската пушка и се провря през дупката в брезента, който покриваше платформата на камиона. Избра дърво на сто и петдесет метра, монтира лазерния прибор и свери телескопичния мерник с червената точка, за да се увери, че е идеално калибриран. Зареди нов пълнител с девет патрона и беше готов да стреля.

— Те са тук.

Ел Местисо посочи натам, откъдето бяха дошли. Все още не ги виждаха, но ги чуваха. Две или три превозни средства идваха по калния, тесен, осеян с дупки и локви черен път. Хофман се върна на платформата на камиона, закрепи снайперската пушка на двете й скоби и отново скочи на земята. Два мотоциклета и миниван с шест места. Осем полицая. Но само един от тях имаше значение. Ел Каво.

Ел Местисо им махна с ръка да се приближат и поздрави висок, кльощав мъж, който беше малко патрав — нещо рядко срещано сред полицаите.

— Санчес. Не сме се виждали отдавна.

Ел Местисо рядко отговаряше, когато чуеше фамилното си име, но отношенията им с Ел Каво бяха такива.

— И всеки път при едни и същи…

Ел Каво млъкна изведнъж. Беше забелязал трупа.

— Обстоятелства.

Или по-скоро забеляза униформата на трупа и отскочи назад.

— Капитан? От редовната армия?

— Случват се гадости.

— Това изобщо не влизаше в уговорката ни!

Ел Местисо беше сключил споразумения с повече хора, отколкото Хофман можеше да запомни, а работеше неотлъчно до него близо две години и половина, но все се появяваше някой нов — митничари, които можеха да фалшифицират декларации; прокурори, които не внасяха обвинения; съдия, който подправяше документи; военни, които издаваха разрешителни за носене на оръжия; полицаи, които си затваряха очите. Имаше един куп такива типове, когато ставаше въпрос за документи. Имаше обаче и други. Хофман се беше срещал с тях в най-малко седем от трийсет и двете провинции на Колумбия. Високопоставени полицейски служители, които се грижеха за нещо по-сложно от един документ — трупове. Например този Ел Каво, под чиято юрисдикция беше провинция Какета. Хофман го беше виждал веднъж преди това. Тогава беше стрелял Джони. Някой, който беше взел под наем земя, отглеждаше реколта и твърде често забравяше да плати рентата си.

— Беше това момче тук. — Ел Местисо посочи Пийт Хофман. — Той е от Швеция. Неволното застрелване на някого тук в Колумбия може да усложни нещата с документите му. Затова ще ти бъда много признателен, ако се погрижиш за това.

Хофман не поклати глава, но много му се искаше.

„Момче? Та аз съм на трийсет и осем години. Не много по-млад от теб“ — каза си.

Той обаче разбра какво прави Ел Местисо. Омаловажаваше нещата. Предизвикваше съчувствие.

— Ще ти дам девет милиона песо още сега в добавка към месечното ти плащане.

— Девет милиона?

— Да.

— Хей, човече, ние сме осмина. Искаш да си поделим девет милиона?

Високият кльощав мъж, който често присвиваше очи, когато поглеждаше взривената глава на трупа и четиримата войници, завързани на земята, говореше на странен диалект, който Хофман не беше чувал. Въпреки че испанският му беше станал почти толкова добър, колкото шведския и полския, пак му беше трудно да следи сложните думи и изречения, които сякаш образуваха собствен език.

— Какво си мислиш, Санчес? Няма да остане нищо.

— Мисля си, че ти вече получаваш добра заплата от мен. И обикновено без да ти се налага да правиш нещо.

— Ако аз, ние, ще разчистваме това, ще струва девет милиона по осем.

— По дяволите, по-добре…

— Погледни ме, Санчес. Щом застреляш военен офицер, струва толкова. И искам парите в долари. Три хиляди и петстотин долара на всеки. Това прави двайсет и осем хиляди. Ти как го искаш?

Ел Местисо рядко отстъпваше в спор за пари или изобщо за нещо. Този път обаче го направи. Той отиде до кабината на камиона си, започна да рови в жабката и се върна с кафяв плик. Ел Каво протегна тънката си ръка и го взе. И двамата знаеха какво ще се случи. Фантомен образ на някой, който никога не е бил там. Обаждане по радиопредавателя. Чернокож е бил видян да бяга от местопрестъплението.

Този път обаче нещата не завършиха така.

Ел Местисо даде плика, кимна в знак, че преговорите са приключили, и тръгна към мъртвия офицер. На безжизнения му врат висеше автомат. Той го откачи, пак кимна на Ел Каво, продължи към четиримата завързани и проснати на земята войници, които наистина можеха да се нарекат момчета, и настрои оръжието на автоматична стрелба.

И после ги застреля един по един в гърба, по посока на сърцето.

— Щом ти плащам толкова много, може да се погрижиш и за тях. Заслужи парите.

Ел Местисо кимна за трети път към шефа на полицията, който мълчаливо държеше кафявия плик.

— Двайсет и осем хиляди долара. Разделени на пет трупа. Средно по… пет хиляди и шестстотин. Това е много по-добре, нали, шефе?

 

 

Пийт Хофман протегна ръка през смъкнатото стъкло и нагласи страничното огледало. Ел Каво и хората му се смаляваха, но не толкова бързо, колкото се надяваше. Двата камиона се движеха болезнено бавно, с двайсет километра в час, по път, който беше започнал като невъзможен за каране и бе станал още по-лош, и това означаваше четирийсет и пет минути шофиране.

Той пак намести страничното огледало. Трябваше да го обърне малко повече наляво. Готово. Може би леко наклонено надолу. Идеално. Хофман видя онова, което очакваше да види. Малката армия на Ел Каво вече беше започнала да копае. Не много дълбоко, за да могат горските кучета да надушат миризмата. Той беше видял следите им, докато изхвърляше джиповете. Кучетата бяха наблизо, криеха се и чакаха търпеливо. Обикновено идваха бързо, действаха в глутница като вълци и разравяха до дъното дълбок шейсет сантиметра гроб най-много за петнайсет минути. И бързо разкъсваха труповете. Знаеха, че времето им е ограничено и ядяха бързо. Миризмата се разпространяваше и идваха съперници. Кондори и лешояди започваха да кръжат отгоре и после нападаха кучетата, които се отказваха и избягваха. Големите птици продължаваха с обяда, но по-спокойно. Нищо нямаше да ги обезпокои, докато се спуснеше нощта, когато очилатата мечка ги прогонваше и почистваше, като първо строшаваше костите, за да изяде костния мозък. След това я предизвикваше ягуарът. После и двата хищника си тръгваха с бедрените кости. На дъното на ямата оставаха само черепите, оглозгани до костта. До сутринта труповете щяха да са изчезнали.

Разговорът със Зофия ставаше все по-труден и сложен.

Отначало тя щеше да се опита да разбере защо съпругът й е убил още един човек, защото е мислел, че няма друг избор. След като го проумееше, щеше да се опита да разбере защо четири момчета са били погребани и после разровени. Ел Местисо е преценил, че не е имал избор и е постъпил както всеки път, когато се чувства заплашен или иска да наложи позицията си. И после тя щеше да се постарае да разбере защо някой, когото не познава, човек на име Ел Каво, и хората му са почистили труп след труп за три хиляди и петстотин долара на всеки.

Йерархия. Пари. И всичко това… продължаваше.

Така става, когато системата навън стане системата в теб. Когато си роден, отгледан и приет от нея. Докато накрая и ти я възприемеш. И дъхът ти вече не е твоето оцеляване, а смъртта на други хора.

— Зофия? — обади се Хофман по мобилния телефон.

Тя отговори след няколко позвънявания:

— Здравей. Отново. Прекъсна ли предишния път?

— Аз… в джунглата съм, знаеш.

— Знам.

— Довечера, Зофия.

— Ако ти… Ще те чакам тук.

— Обичам те.

Линията отново прекъсна, този път, защото Хофман натисна бутона. Бяха говорили достатъчно. Зофия разбра какво има предвид той. Щеше да сложи Расмус и Хюго да си легнат рано и после двамата щяха да седнат един срещу друг в кухнята и да разговарят, а след това щяха да седнат един до друг на дивана, хванати за ръце, и да мълчат.

Растителността около него се сгъсти. Ставаше все по-трудно да се движи напред, докато клони, листа и лиани удряха по стъклата. Това беше път, който бяха направили бунтовниците, маршрути до места за срещи и лагери, които никой друг не можеше да намери, отделен свят. И в него — звуците. Странното жужене на стотици хиляди насекоми, кръжащи на черни рояци, чапли, огромни тукани и папагали ара, които кряскаха и се надвикваха, и маймуните, които седяха на почти всяко дърво и издаваха предупредителни викове — тъмнозелена реалност, която образуваше огромен парник със своя първична звукова картина.

Пийт Хофман отново погледна картата. Беше сигурен, че вече не е далеч, може би един километър, не повече. Той избърса с ръкав врата си, лицето и главата си, но пак остана облян в пот. Ето. Там. Хофман съзря поцинкован покрив и стени от бамбук и изсъхнала кал. Косина. Работа и дом за десет души — управителят на лагера, двама химици, трима помощник-химици и четирима пазачи. Той спря до камиона на Ел Местисо, слезе и ги поздрави, първо управителя на лагера, Ел Команданте, който ги покани в своята малко по-голяма стая, където живееше сам. На пода имаше мръсен сламен дюшек и бюро под гола електрическа крушка, а на дърво пред вратата беше окачен голям телевизор, с подвижна антена, свързан с генератор като лампата. След това по-възрастният химик, единственият, който не беше с камуфлажно облекло, се представи като Карлос. Хофман се усмихна, защото всички главни химици, с които се беше запознал досега, се казваха Карлос.

Платформите на двата камиона изглеждаха еднакви, покрити с брезент. Шест редици с четири големи чувала във всяка, наредени два по два, обемисти като торби с цимент, каквито може да видиш на строежи, всичките претъпкани с листа на кока. И най-отзад — четири варела, пълни с химични вещества.

Кранът сновеше насам-натам като крив нокът на ловуваща птица, метална ръка, лесна за маневриране. Един по един чувалите и варелите бяха пренесени върху палети, които ги издигнаха от калта, покрила всичко останало. С всяка стъпка туристическите ботуши на Пийт Хофман се покриваха с меката, кафява каша.

Хофман, както и Ел Местисо бяха доставяли такива товари няколко пъти преди това и знаеха, че платформата на камиона се изпразва за половин час.

— Гладни ли сте?

Ел Команданте закачи мрежи против насекоми на клони и гвоздеи и постла черни найлонови чували върху дъските, които свързваха стаята му с тези на пазачите и химиците, създавайки отворена дневна в дома им насред джунглата.

— Ахиако^[4]? Главното ястие за днес. И за пръв път имаме удоволствието да поднесем студена бира на нашите гости.

Зад кухнята за кокаин на химиците имаше малка барака и управителят на лагера гордо ги покани вътре и им показа горе-долу нов хладилник, свързан с генератор. Той се усмихна широко, когато го отвори, разкривайки няколко редици бутилки „Агила“ и „Клуб Колумбия“, светла и пивка бира. Ел Команданте и химикът Карлос седнаха на покритите с найлон дъски и направиха знак на Ел Местисо и Ел Суеко да се настанят срещу тях. Всички ядоха картофена супа с пилешко месо и сладка царевица и вдигнаха наздравица със студени бири, а пазачите и помощниците стояха встрани и чакаха реда си.

Скриваше ги стена от дървета, висока най-малко трийсет метра, която не позволяваше на слънчевата светлина да проникне и на сателитите да ги открият. Вътре в тази демаркационна зона, кухнята беше недостъпна крепост, която беше невъзможно да бъде наблюдавана. Лабораториите за кокаин, които Хофман беше посетил досега, бяха същите, или се намираха в отдалечени, необитавани райони близо до Венецуела. Това предполагаше друг вид защита. Ако военните нападнеха и ПРК беше в неизгодно положение, бунтовниците винаги можеха да избягат през границата. Колумбийските войници никога не ги следваха там. Разкритата косина не си заслужаваше риска. Въоръжени войници в чужда страна можеше да се изтълкуват като нападение и в резултат да избухне поредната война между две страни, на които им беше писнало да се бият.

— Десерт?

Управителят на лагера изчака единият помощник-химик да разчисти масата и да занесе чиниите и приборите в примитивната, но функционираща кухня — вода в пластмасова туба и огъната метална плоскост за умивалник.

— Аз не…

Ел Местисо кимна към Пийт Хофман.

— Но може би този млад мъж.

— Арос кон лече де коко^[5]. Проявяваш ли интерес?

Ел Команданте се усмихна на другия гост, също толкова горд, както когато отвори хладилника.

— Не всеки ден мога да ви предложа такова нещо тук.

— Благодаря, но това ми стига.

— Знаеш кокосовото мляко, приятелю… дори не можеш да доловиш вкуса на ориза, не се усеща.

Хофман леко потупа корема си.

— И все пак, нахраних се.

Ел Команданте вдигна ръка в знак, че се предава, и пак се усмихна.

— Добре. Тогава ще има повече за мен. Нали така? Но в такъв случай настоявам да си вземете малко тамале^[6]. Приготвили сме ви малко за из път. Ще ви се отрази добре.

Ориз, пилешко месо, зеленчуци. В тенекиена кутия от кока-кола. Пийт Хофман кимна, стана, протегна се и погледна в посоката, в която предполагаше, че тече реката. Не я видя. Зелените стени от растителност пречеха. Но според картата реката беше наблизо.

Трябваше да отиде там, преди да тръгнат.

Само престъпник.

Трябваше да остане сам.

Само един престъпник може да играе престъпник.

Той бавно обиколи чувалите и варелите, прокара ръка по плътно натъпканите листа на кока и почука по заобления метал — приглушен звук, който показваше, че варелите са пълни догоре с химични вещества. Това беше сърцето на косина, главната сграда, която също имаше поцинкован покрив, плотове и стени от поставени на известно разстояние едно от друго бамбукови стебла. Под от пръст, която ставаше рехава близо до сградата, и се превръщаше в кал. Щом другите приключеха с обяда, листата кока щяха да бъдат накиснати в етилов алкохол в отворените варели и сокът им да бъде методично изцеден. След това щяха да ги преместят в следващия варел, където коката щеше да бъде смесена с амоняк и после филтрирана. Много отдавна, преди Зофия и децата, преди лъжите и обещанията, които лека-полека беше започнал да спазва, Хофман пушеше много от лепкавата каша, която се правеше по средата на процеса. Свободна база кокаин. Така я наричаха, когато той я купуваше и продаваше в центъра на Стокхолм. В Колумбия я наричаха базуко, кокаинова паста, и според Джони сместа беше със съвсем друго качество, имаше различен ефект, абсолютно шибана параноя, и всеки, който я пробваше, оставаше под въздействието й няколко дни.

От време на време Хофман копнееше да я пуши отново, но така и не го направи.

Последната стъпка, от базуко до кокаин, белият прах, беше същата — още химични вещества. Онези, които той беше транспортирал днес. Етер, бутанон, солна киселина. Хофман успя да разбере само това от товарителницата. А имаше и още, но той не можа да дешифрира съдържанието на последните варели.

— Нещо не е ли наред?

Ел Местисо сложи ръка на рамото на Пийт. Това не се случваше често. Той явно беше в добро настроение.

— Да.

Пийт Хофман вече беше огледал лабораторията, както винаги правеше, когато отидеше на ново място. Сега го направи за втори път. Работни маси от кашони. Други — от шперплат, поставен върху отрязани стволове на дървета. Пластмасови варели, пластмасови кофи, метални контейнери, подноси за сервиране, материали, микровълнови фурни, палети, крехки поставки с епруветки.

Всичко се вместваше.

— Онези там изглеждат малко… не на място.

В единия ъгъл имаше купчина куфари, натрупани един върху друг. Пътнически куфари с различна големина. Всичките в един и същи цвят и от един и същи материал, някакъв вид кожа.

— Прав си. И в същото време грешиш. Някак не се вместват. И все пак се вместват. Карлос? — извика Ел Местисо през изпълнената с пролуки стена на химика, който стоеше навън с цигара в устата.

— Да?

— Ела тук. Искам да покажеш на нашия европейски приятел вашата малка тайна.

Главният химик пусна цигарата в калта, стъпка я с тока на ботуша си и влезе в лабораторията. Карлос. Пийт Хофман помнеше предшественика му, който понякога беше твърде бъбрив, и затова миналата година Ел Местисо трябваше да се погрижи за него. Този Карлос сега се приближи до купчината куфари, взе среден на големина куфар и го сложи на една от работните маси.

— Абсолютно сигурен ли си, че…

Главният химик гледаше Ел Местисо, докато говореше.

— Искаш той да…

— Карлос?

— Да?

— Покажи му.

Две неочаквано мазолести ръце отвориха куфара, който отвътре изглеждаше съвсем обикновен.

— Това е методът ни да доставяме на клиентите… подбрани мостри.

Карлос посочи празния куфар.

— Малък куфар, не побира много кокаин. Голям куфар — много кокаин. Този пренася около три килограма.

Три килограма. Мостри? Хофман не знаеше много за цените на улицата, но когато той продаваше в Стокхолм, това количество кокаин означаваше голям купон и куп пари.

— Външната част е направена от кожа. Виждаш ли? А отвътре е изкуствена материя тук-там, но предимно кожа. Тук също, общо взето, цялата вътрешна част, отделенията, дъното, двете страни.

Главният химик прокара ръце по кожата, която беше непретенциозно кафява.

— Кожата съдържа кокаин. Премахнал съм миризмата. Кокаин без абсолютно никакъв мирис. Можеш да преминеш която граница искаш и покрай всяко куче.

Ел Местисо направи знак, че иска куфара, и Карлос му го даде.

— Първия път, когато видях това, Петер, исках да го убия. Помниш ли, Карлос? Дойдох тук и видях огромна тенджера с някаква черна лепкава гадост, която вреше в нея. Попитах какво е и Карлос отвърна: „Това е твоят кокаин“. Адски се вбесих. Не бях виждал такова чудо. „Какво правиш, кретен такъв? Унищожаваш го!“ — разкрещях се, но Карлос ме прекъсна. „Нищо не унищожавам. Нека да ти покажа“.

Ел Местисо хвана едно от вътрешните отделения на куфара, откъсна го и вдигна парчето кожа.

— Има две стъпки. Първата е да премахнеш мириса. Не съм виждал как се прави. И не съм притискал никого да ми покаже. Разбирам те, Карлос. Обяснявам, че методът е твой, с това ти и колегите ти си изкарвате хляба и трябва да го пазите в тайна.

Главният химик се усмихна предпазливо, сякаш се боеше, че Ел Местисо може да промени решението по всяко време и да не прояви такова голямо разбиране.

— Малцина умеят да го правят. Само неколцина химици. Познавам един в Кали, един в Боливия, един във Венецуела и още един тук, в провинция Гуавиаре, но много по-навътре в гората. Премахваме миризмата и след това разтопяваме кокаина в кожата. И когато го правя, не пускам никого тук. Но втората стъпка, възстановяването на кокаина, това мога да ти го покажа. По-лесно е и клиентите ни получават указания как да го направят сами.

В ъгъла до куфарите имаше син пластмасов бидон. Миришеше силно на химически вещества. Карлос го вдигна и го сложи на работната маса.

— Дай ми кожата.

Той кимна към Ел Местисо, който му даде парчето кожа, което преди малко беше откъснал от куфара.

— Ето така.

Химикът потопи продълговатото парче в химическата смес.

— Етер. Потапям го, търкам го, все едно го измивам, и… готово. Както виждаш, става бял. Или може би не толкова бял, а по-скоро безцветен. Да го наречем белезникавожълт. Какво ще кажеш?

Тъмнокафявият цвят на кожата беше изчезнал. Карлос взе друг пластмасов контейнер с химични вещества — перманганат и сярна киселина — и пусна вътре вече безцветната кожа. Постепенно се оформиха два пласта. Жълтеникав слой на повърхността, а отдолу — втори слой от чиста вода. Или поне приличаше на вода.

— Сега го възстановяваме. Съживяваме го, така да се каже.

Той протегна ръка към лавица, отрупана с епруветки, и избра онази, която беше най-близо до него.

— Капка от това в бялото. Още една капка. И още една. Виждаш ли? Течността става по-гъста, като… сперма. Колкото повече капки добавяш, толкова по-гъста става лепкавата гадост, както я нарича Санчес. Или може би разбърканото масло? По-добре ли звучи? И след това, ако имахме повече време, щях да затопля сместа до деветдесет и осем градуса, да я изсипя в поднос и да я оставя да изсъхне. След няколко часа получаваш кокаин с най-високо качество, деветдесет и четири процента, понякога дори деветдесет и шест. Наричаме го рибени люспи. Там, откъдето идваш, няма такова нещо, но няма нищо по-хубаво от него, и… блести като люспите на красива риба.

Пийт Хофман беше попаднал на друга форма на дрогата, която някога контролираше живота му. Сега знаеше нещо, което знаеха малцина други. Но не ставаше въпрос за това, а за доверие. Това беше истинското послание. Ел Местисо, който нямаше доверие на никого, за пореден път беше показал доверието си в него и сега изглеждаше донякъде доволен от себе си, докато чакаше най-близкият му човек да осъзнае това. Беше му отнело две години и половина, но сега Хофман беше дълбоко внедрен сред бунтовниците от ПРК, отколкото някога е бил някой друг информатор.

— Реката? Натам ли е?

Ел Местисо се усмихна.

— Ще плуваш ли, Петер?

— Трябва да се изкъпя, преди да тръгнем. Жегата се е вмъкнала в порите ми и не иска да излезе.

— Нали знаеш, че има крокодили?

— Да.

— И в тази провинция не само отхапват онова, което стърчи, а го сдъвкват.

Усмивката му стана още по-широка. Хофман също се усмихна и тръгна сам надолу по изсечения в джунглата тунел, сподирян от крясъци на маймуни и жужене на насекоми. Мравки образуваха дебели черни върволици, които кръстосваха пътеката пред него.

След няколко минути стигна дотам. Беше красиво. Широка река на открито, обширно пространство, може би седемдесет и пет метра до другия бряг, и силно течение в средата. Един от множеството притоци, които разпокъсваха на отделни части джунглата на Амазонка и водеха от никъде до никъде.

Лек ветрец, приятен и разхлаждащ.

Хофман се съблече гол, пристъпи няколко крачки към брега и после видя пън недалеч във водата. Наведе се, взе голям камък, прицели се и го хвърли. Улучи. „Пънът“ се размърда ядосано, цамбурна във водата, скри се под повърхността и отплува, оставяйки малки водовъртежи след себе си.

Хофман продължи по-навътре, потопи цялото си тяло и наведе бръснатата си глава дълбоко под водата. Тишина. Още по-хладно. Беше като охлаждащ балсам за пламналата му кожа. Стоя в реката по-дълго, отколкото възнамеряваше. Нуждаеше се от момент на самота, без жестоката горещина.

Джони му беше засвидетелствал доверие, когато го накара да стреля.

И после още веднъж, когато му показа куфарите.

Единственият човек, на когото не би трябвало да вярва.

Пийт Хофман нагази към брега между назъбени скали, изсуши се, доколкото можа с влажната си риза, облече се и се озърна предпазливо.

Все още беше сам.

Джипиес приемникът беше в пришития джоб на бронежилетката му. Той го извади и натисна бутон с надпис мишена:

57.308326, 15.1241899

След това провери десетичните знаци на екрана.

Точната географска ширина и дължина на това място, но в закодирана програма.

Ако попаднеха в неприятелски ръце, ако някой друг успееше да се сдобие с цифрите, преди Хофман да ги предаде на водещия си офицер в Богота или Картахена, този човек нямаше да има представа какво означават. Координатите щяха да го отведат на друг континент, в една от църквите, които той много харесваше, „Корсберга“, в Южна Швеция. Бяха се уговорили да използват координатите й за отклоняване на вниманието. Истинските координати на контролираната от ПРК кухня за кокаин в джунглата на Амазонка, щяха да се появят едва след като водещият му офицер от Агенцията за борба с наркотиците ги пуснеше през устройство за разкодиране.

Хофман прибра джипиес приемника на мястото му в джоба на бронежилетката, направи няколко крачки обратно към водата, приклекна, отново наплиска лицето си и се втренчи в отражението си във водата. Някъде в зеленината зад него беше кухнята за кокаин. След осем седмици изчакване, за да не хвърли съмнение върху посещението му, новообразуваните „Краус Форс“ щяха да нападнат това място въз основа на координатите, които той току-що беше записал, и да затворят със сила тази лаборатория за производство на кокаин. И само няколко души щяха да знаят какво се е случило и още по-малко — как са успели да стигнат дотук. Това бяха условията, необходими за оцеляването на информатора. Дори всемогъщите американски политици, които бяха инициирали тази мисия и които щяха да пожънат славата за нея, не знаеха, че Пийт Хофман, осъден затворник, избягал от европейски затвор, всъщност работи за тях.

 

 

Тимъти Д. Краус не можеше да плаче. Вече не. Сълзите му сякаш бяха пресъхнали преди четири години и бяха изтекли в земята, за да направят по-меко ложе за онази, която почиваше там завинаги.

И сега не се разплака. Въпреки че за седми път гледаше изображения как заравят гроба на някой друг, на други човешки същества, които вече не съществуваха. Гняв. Това чувстваше. Затова се отмести от оператора на сателита, приближи се до големия екран на стената и се наведе да види отблизо умалената реалност. Не подейства. Санчес, едрият мъж с плитката, когото бунтовниците от ПРК наричаха Ел Местисо, беше взел автоматичното оръжие от рамото на мъртвия човек и бе застрелял младите мъже с униформи.

Една смърт и още четири. И друг униформен мъж, вероятно полицай, беше взел плик, вероятно с пари, и бе гледал, докато Санчес ги застрелваше.

Униформен, който след това започна да копае.

Краус не изкрещя. Никога не го правеше. Това нямаше да реши нищо. Но приключи с посещението си за днес, кимна на Робъртс, който пазеше пред вратата в коридора, където се разделиха, и тръгна по-бързо от обикновено. Токовете му тракаха силно по излъскания под.

— Шефе?

— Отиваме там, Робъртс. Утре.

— Къде, шефе?

— Където копаят гробове за пари, а не от скръб.

Черната кола чакаше на мястото си на паркинга, пред входа на осеметажната сграда. Разстоянието от АГР и военната база във Форт Белвар до мемориалния парк „Плезънт Вали“ не беше повече от девет-десет километра. Краус посещаваше проекта, който носеше неговото име, най-малко три пъти седмично и по пътя към си Капитолия винаги се отбиваше в гробището, за да бъде с нея. С Лиз. Онази, при която бяха всичките му сълзи.

— Утре ли, шефе?

— Да.

— Първо при Лиз, после в Камарата на представителите и накрая у дома. Това е програмата за днес. Утре ще пристигнем в Богота точно на обяд. Ще им се обадя, че отиваме.

— Не… ми даваш много време.

— Робъртс?

Краус рядко повишаваше тон на човека, на когото беше поверил живота си, но именно това се случи сега. Труповете, заравяни в дупки, призоваваха онези, които наблюдаваха сцената.

— Шефе?

— Погрижи се.

Шофьорът спря до параклиса, покрай главния път. Краус винаги искаше да върви пеша до надгробната й плоча и докато се приближава, да я гледа как се уголемява от малка и сива в нещо, от което се състоеше целият му свят.

Лиз успя да стигне само до двайсет и четири години.

Дружелюбна. Весела. Може би прекалено дружелюбна и весела. Въпреки че навремето той не мислеше така. Тъкмо обратното, Краус насърчаваше това, без да разбира как лека-полека се превръща в липса на граници. Тя никога не отказваше нищо. Винаги се съгласяваше на всичко. Лиз беше на петнайсет, когато й се скара за хапчетата, които държеше под леглото си. Тя му каза, че й ги е дал някой, чието име не знае. В следващата разправия Лиз промени „даде ми ги“ на „плати ги един приятел“. Следващия път „приятелят, който ги плати“ стана „мъжът, с когото спах, за да си ги купя“.

Красиви зелени ливади, заобиколени от криволичещи пътеки към гробовете. Нейната надгробна плоча беше там, между две дървета, които приличаха на храсти, и беше подобна на онази в съседния парцел. Майка и дъщеря, заедно в живота и смъртта.

Краус се беше свързал с психолог на наркозависими, за да му помогне да си изясни въпроси, за които Лиз не искаше да чуе. Двамата уредиха да вземат мерки и да се намесят. И той получи отговорите. Онези, които не искаше. Започвайки от дванайсетгодишна възраст, Лиз беше опитала всеки наркотик, за който Краус беше чувал, а за някои не беше и чувал, и вече беше в хватката на смесица от бензинодиазепини, барбитурати, алкохол и марихуана. Той я записа за лечение в частна клиника и пак не разбра. След по-малко от две седмици в резултат от престоя й там тя беше намерила връзки с нови наркодилъри и избяга с пристрастен към крек, девет години по-голям от нея мъж. Тогава Краус не знаеше какво е крек — кокаин, който пушиш и който стига по-бързо до мозъка, и към който можеш да се пристрастиш, след като го употребиш само веднъж.

— Шефе?

Робъртс обикновено никога не го прекъсваше. Особено когато Краус беше с нея. Когато го направеше, ставаше дума за нещо важно.

— Да?

— Извинявам се… но проверих и не мога да събера приемлив охранителен екип навреме за утре.

— Аз пък повече няма да седя пред телевизионния екран, без да участвам. Трябва да го направя. Защото мога. Затова са създадени „Краус Форс“. Ето защо, Робъртс, утре заминаваме за Богота, каквото и да кажеш, и отиваме в казармата.

— И ще стоим там?

— Да, само там.

Краус много харесваше надгробната й плоча. Гранит. Семпъл надпис — Елизабет Краус вляво и датата на раждането и смъртта й вдясно.

— Няма да е като последния път, нали, шефе? Когато също щяхме да стоим само в района на казармата, а ти напусна външния периметър на охраняемата зона, за да видиш къде новобранците изгарят плантации с кока на границата с Венецуела. Или преди това, когато ти, без да ми се обадиш, замина с един капитан от „Краус Форс“ да инспектираш разрушаването на склад, пълен с химични вещества в покрайнините на Кумарибо?

— Една нощ и един ден. Връщаме се на другия ден. Става ли?

Краус се наведе и изправи вазата с цветя, закрепена в тревата зад плочата. Розите в нея бяха започнали да повяхват, но щяха да издържат още няколко дни.

— Външната охранителна зона — петима души. Вътрешната зона — четирима. Централна зона — трима. Шефе, това не е достатъчно според мен.

— Щом стоят така нещата, трябва да ги приемем.

Краус пак заговори рязко, но този път чувстваше, че е прав:

— Робъртс, би ли ме извинил?

Телохранителят се отдалечи до едно дърво на известно разстояние и наблюдава, докато Краус поля пирена, който растеше пред надгробната плоча на майката на Лиз. Когато се роди дъщеря им, те вече бяха разделени, но сега се беше завърнала някаква връзка между тях.

Внезапен порив на вятъра довя няколко сухи, кафяви листа върху гроба на дъщеря му. Краус прокара ръка над тях, както правеше, когато тя беше малка — разперваше пръсти в дългата й коса и сресваше бретона й малко настрана, а после Лиз отново го нагласяваше така, както искаше.

Тя беше на шестнайсет, когато избяга от рехабилитационния център. След това вече не си говореха много. По някое телефонно обаждане, импровизирано посещение, винаги трепереща, нервна, грохнала. Обадиха му се от полицията в Сакраменто в деня преди рождения й ден. Лиз лежеше в студена морга с метална рамка под главата и изглеждаше на същата възраст като баща си. Тежеше трийсет и четири килограма. Той я целуна по челото и стисна вкочанената й, тънка като крило на птиче ръка. Сърдечен удар, причинен от свръхдоза.

Краус беше взел решение отдавна. И в онзи ден пак реши.

Щеше да преследва до дупка търговците на дрога.

Не за да накаже някого, а за да премахне източника. Вече не го мотивираше желание за отмъщение, а скръб.

 

 

Той слезе от колата и потъна в предпазващия ги мрак. Някога се страхуваше, че тъмнината ще го погълне и ще го удави, докато пази други — онези, които се спотайваха, готови да нападнат. Мракът сега беше като светлина, водеше го напред, хванал го за ръката.

Пийт Хофман се позабави в тесния заден двор. Вдъхваше хладния, сух въздух. От мястото, където стоеше в момента, виждаше кухнята, в която до кръгла дъбова маса седеше тя с чаша вино в ръка и разгърнат вестник пред нея, сама, както беше обещала.

Тук беше съвсем различно от адската влага и насекомите в джунглата. Той се беше върнал по черния път към главното шосе, смениха камионите с кола във Флоренсия и се редуваха зад волана както обикновено. Осемстотин километра, без да разговарят много, не защото бяха решили така, а защото никой не искаше да се натрапва на другия, и не се бояха от мълчанието. Хофман харесваше това в Джони. Малцина умееха да се справят с мълчанието и да се чувстват удобно в него. Не си казаха нищо. Когато остави Ел Местисо пред голямата хасиенда в покрайнините на Прадера, само си кимнаха. И без това щяха да се срещнат отново след няколко часа в бордея за нов ден, който щеше да се нуждае от нови думи.

Бялата къща, измазана с хоросан и с малко очукани плочи на покрива изглеждаше като всяка друга в района „Лос Гуаканес“ в Комуна 5 в североизточната част на Кали. Така трябваше да изглежда. Обикновена кола пред обикновена къща с обикновени хора на тясна, виеща се улица без осветление. Хофман я купи преди почти осем години по време на пътуване с Ерик Вилсон като водач. Шведският му вербовчик каза, че трябва да намери изход, и му помогна да уреди нещата. И двамата знаеха, че ако бъде разкрит от групировката, в която се е внедрил от името на шведската полиция, или „изгорен“ и изоставен от работодателя си, Хофман ще трябва да избяга със семейството си — незабавно. Да избяга от смъртната си присъда. Две успешни сделки с крек в Южен Стокхолм, за които шведската полиция си затвори очите, стига той да продължи да им дава полезна информация за организираната престъпност, бяха осигурили парите за къщата, както и за пазач, който се грижеше за нея след това през четирите години, докато беше безлюдна.

Петер Харалдсон. Това беше името, което използва Хофман в нотариалния акт — първия път, когато влезе в новата си самоличност.

Сделка с недвижим имот в друг континент с нова самоличност.

Не беше казал на Зофия дори това.

Беше лъгал толкова дълго, че забрави истината. И когато накрая беше принуден да й разкаже всичко — или да загуби всичко, — Пийт най-после разбра, че беше размил границата между лъжата и истината. Вече не беше съвсем сигурен къде свършва лъжата и къде започва истината.

Зофия наля още малко вино в чашата си. Взе молив и написа нещо.

Лампата в кухнята красиво осветяваше лицето й, толкова нежно и реално.

Хофман си спомни друга къща в Енскеде, Стокхолм, която след внезапно заминаване беше станала безлюдна, каквато беше тази по-рано. Техният дом. Той беше стоял много пъти отвън, преди да влезе, в момента по средата между полунощ и разсъмване. Безлюдна къща в друга реалност — дървета с натежали от плод клони, широки цветни лехи, морава, която трябваше да коси по-често. Рехав жив плет на границата със съседната къща, през който Расмус и Хюго изчезваха винаги когато имаха възможност.

Зофия. Съпругата му. Тя седеше вътре. Понякога Хофман се чувстваше много странно, когато си го помислеше — че мъж, който никога не е възнамерявал да се задоми, има съпруга. Първите няколко пъти, когато я изрече — съпруга, — думата прозвуча някак фалшиво и изкуствено, сякаш беше нещо, измислено от други хора.

Моята съпруга.

Онази, която го чакаше, защото знаеше, че той се нуждае от това.

— Здравей.

Хофман се наведе и я целуна; винаги два пъти. Винаги четен брой. Прегърна я и се почувства напълно отпуснат. Само тук, само в обятията й. Седем дни и неколкостотин километра беше копнял за това.

Пред нея имаше шведски вестник — „Дагенс Нюхетер“. Зофия го купуваше от време на време, когато пътуваше до Богота. Почти решена шведска кръстословица. За това беше използвала молива. Тя издърпа стола до нея и му направи знак да седне.

— Ей сега. Изчакай една минутка.

Стълбите за втория етаж скърцаха все повече. Ако Хофман стъпваше на ръба, стъпалата не бяха толкова шумни.

Предпазливи стъпки към първата стая. В нея беше шестгодишният Расмус. Легнал по корем и пъхнал ръце под възглавницата. Спеше така, откакто се беше родил. Равномерно, бавно дишане. Той беше по-безгрижният от двамата и не се тревожеше като големия си брат. Това беше неговата реалност. През половината му живот го наричаха Себастиан, говореше испански, бягаше и се криеше. Хофман го целуна леко по челото. Детето се размърда и измънка нещо, а после отново започна да диша бавно и равномерно. Следващата стая. Хюго, на осем години. Той сънуваше. Също като баща си. Поти се, нервно размахва ръце и говори нещо, което трудно се разбира, но с глас, който звучи измъчен. Хофман седна на ръба на леглото, сложи ръка на челото на сина си и го погали. Знаеше, че това ще подейства. Хюго се тревожеше прекалено много и мразеше да се местят и да сменят името му. „Не съм Вилям“, казваше той, колкото и търпеливо да му обясняваха, че сега това е името му и че никога не трябва да използват имената Расмус и Хюго, защото някой иска да им стори зло. Мамо, татко, не виждате ли, че не ми подхожда, упорстваше Хюго. Каквото и да му кажеха, нямаше въздействие върху него, защото синът им отказваше да го възприеме. И нощем това му тежеше най-много, когато се чувстваше най-изтерзан, защото наистина беше така.

Хофман стана и тръгна към стълбите, които скърцаха по-малко, когато слизаше. Расмус. Хюго. Поне му беше позволено да мисли така за тях.

Зофия напълни до половината празната си чаша, сложи друга пред него и я напълни догоре. Той седна на издърпания стол и сложи ръка върху нейната.

— Не е насекомо, но може да ви ужили. Със седем букви. Има „Р“ в средата и „А“ накрая. Не мога да се сетя.

— Не е насекомо, но може да ви ужили?

— Да.

Хофман се наведе към нея. И към кръстословицата. Тя обичаше кръстословиците и ги решаваше, без да мисли за други неща. И беше много добра в решаването им. Той беше твърде неспокоен и нямаше търпение.

— Коприва.

Понякога обаче, когато не можеше да се сети, Зофия го питаше, за да погледне думата с различни очи.

— Коприва ли, Пийт?

— Да.

— Разбира се… Как не се сетих? Благодаря.

Тя се усмихна, попълни петте букви в празните квадратчета и затвори вестника. Погали ръката му и го зачака да започне да говори. Обикновено му трябваше малко време.

— Днес, Зофия.

— Да?

Тя го обичаше, разбира се. Все още. Но в нощи като тази беше трудно да се разбере как ще могат да продължат заедно.

— Днес. Тази сутрин. Убих човек. Още един.

Девет години лъжи. Двоен живот, паралелни светове. У дома той беше съпруг и баща, собственик на частна охранителна фирма. В същото време беше човек, внедрен дълбоко в престъпния свят, и рискуваше живота си всеки ден в задача под прикритие. Това беше по-голяма измяна, отколкото ако й беше изневерил. Лъжи в лъжи и както и да подхождаш, как можеш да ги възприемеш всичките? Изневярата би била по-лесна. Другата жена би съществувала реално, видяна, разбрана и мразена и да даде на Зофия ясен повод да го напусне.

Тя беше избрала да не го напуска. И животът в две паралелни реалности продължи.

— С един изстрел.

Зофия настояваше за истината. Винаги да й казва истината.

Въпреки това обаче понякога й се искаше да не я беше чула.

— В челото. Между очите.

Друг път искаше повече нещо друго. Миналото. Делничните й дни — да взима децата от детската градина или тренировка по футбол. Да ги гледа как тичат нанякъде, когато се върнат у дома, и да не се прибират за вечеря, когато ги вика. Сега нищо от това не съществуваше, защото те бяха други.

— И после… Джони отново стана Ел Местисо.

Тя разбираше какво прави Пийт. И че беше заради тях.

— Млади мъже, Зофия. Момчета. Десетина години по-големи от нашите. Застреля ги в гърба, защото имаше тази власт.

Тя знаеше, че съпругът й се среща със смъртта в работата си. И понякога дори допринася за нея. Пряко, когато охранява онези, които убиват. И непряко, когато охранява дрогата, която убива.

— Петима души. Само днес. На едно място. Разбираш ли?

И Зофия се опитваше да си внуши, че не го е направил той, а някой друг.

Това обаче вече не действаше.

— Петима?

— Да.

— И… това промени ли нещо?

— Какво искаш да кажеш?

— Ако застреляш човек… къде каза… между очите или ако Санчес застреля четирима в гърба?

— Правя го, за да оцелея. За да оцелеем всички.

— Но те пак са мъртви.

Може би гласът й прозвуча грубо. Но тя не беше ядосана на него.

— Трябва да заминем, Пийт. Да се върнем у дома. Вече няма смисъл.

— И да отида в затвора? Да живеем разделени?

— Да работиш нещо друго! Нещо, в което няма смърт.

Пийт Хофман се опита да отпие от виното. Бяло, доста сладко.

Но не можа.

Не беше в състояние да преглътне.

— Това ще те промени, Пийт. Вече те е променило. Всеки път, когато седим тук и разговаряме за хора, които вече не дишат, ти си все по-малко човекът, когото обичам. Убийствата те променят. Трябва ли да се промениш, за да издържаш? За да продължиш? Пийт… ти изпитваш съчувствие, пука ти. Наистина. Можеш да плачеш и да се смееш. Способен си да изпитваш истински чувства. Обичам ги! Това си ти. Но още колко време? Още колко изстрела и отнемане на човешки живот, преди да претръпнеш?

— Аз…

— Пийт, чуй ме добре. Мислих много. Щом правиш това, за да… можем да останем заедно, и щом това те променя и те превръща в някой друг, с когото не искам да бъда, тогава какъв е смисълът? Нали така? Предпочитам да те посещавам всеки ден в шведски затвор, отколкото да мисля за тази грозна, студена и тъмна бездна, която е още по-изолирана.

Той остави чашата си и я бутна колкото можа по-надалеч, в другия край на масата. Беше се опитал вече няколко пъти, но не можа да преглътне.

— Обичам те, Зофия. Знаеш го.

Да си отиде у дома. Да се върне. Доживотна присъда, ако шведските власти го намереха там. Смъртна присъда от полската мафия, ако го откриеха. Оставането тук означаваше отлагане на неизбежното. И все пак. Хофман се потеше, въпреки че беше хладно, и сърцето му препускаше бясно, въпреки че седеше неподвижно.

— Обичам Расмус. Обичам Хюго. Знаеш го, Зофия. И това няма нищо общо с… живота на някой друг. Или смъртта.

— Има. Аз реших, ние решихме. Това беше по-добрата възможност. Но щом вече не е така? Пийт? Ами ако е по-лошо? Ами ако всеки път, когато убиеш човек… умира и част от теб? Част от нас?

Тя отново хвана ръката му и двамата дълго седяха така, а после се качиха по скърцащите стълби. Минаха покрай стаята на Расмус, който все още спеше по корем, без да мърда, покрай стаята на Хюго, който измънка нещо, хвърли се и се обърна на другата страна, и продължиха към спалнята. И се прегръщаха силно, докато се любиха, както винаги правеха.

 

 

Чаша кафе. Пийт Хофман взе чашата веднага щом горещите капки минаха през машината, изпи кафето и отново я сложи върху пластмасовата решетка, за да се напълни пак. Той стоеше в средата на голяма подземна стая без прозорци, в която нямаше никого в момента. Въпреки тишината, няколко часа след затварянето вътре все още вонеше на алкохол, пари и жени. На дансинга до празната сцена. Сред празните маси, празните канапета и празните столове. Зад празния барплот, където допиваше втората си чаша кафе.

„Райската къща“ — големият клуб в сутерена под хотела. Осемдесетте момичета по бельо, които работеха тук — сто и двайсет от четвъртък до неделя, — имаха задачата да настанят на маса новодошлите гости и да им сервират по две питиета — минималната цена, за да седнеш. А всеки следобед, вечер и нощ и на разсъмване, след като клиентите изпиеха питиетата си, жените им се усмихваха, хващаха ги за ръката и ги повеждаха нагоре по разнебитените стълби.

Хофман отвори хладилника под барплота и извади леденостудена бутилка. Силно кафе, последвано от пенлива минерална вода и тялото му лека-полека се събуждаше и тази сутрин. Той седна до най-близката маса и се облегна на мекото канапе. Стара трапезария, бална зала, място за срещи. А отгоре, три етажа с малки стаи — легло, тоалетка и баня с душ. Джони печелеше пари по два начина. Първо, алкохолът. След това стаите под наем. Единственият бордей в Кали, чийто собственик гарантираше протекция, без да иска процент от възнагражденията, които плащаха клиентите. Рекламна практика, която предизвикваше гнева на конкурентите, откакто той се настани в района — с еднакви бордеи от двете страни на улицата — и започна да раздава визитните си картички. Вървят ли добре нещата за теб тук? Колко печелиш, честно, малката? Казвам се Джони, но ми викат Ел Местисо, и притежавам онова място ей там. Ела някой път. Не взимам комисиони. Пиячката и наемът идват при мен, а парите от чукането са за теб. Джони говореше гордо, когато разказваше как младите жени се тълпели при него, идвайки от други бордеи, дори от други градове, и молели за разрешение да предлагат телата си тук.

Пийт Хофман леко се сви в тишината на безлюдното помещение.

Имаше много неща, които вече не разбираше.

Например женските тела за продан.

И факта, че беше убил някого отново. Както и факта, че Зофия беше решила, че трябва да се върнат у дома.

Какво ги чакаше там?

Нещо, с което той никога нямаше да може да живее?

— Кафе?

Джони. Тук в бордея той беше Джони. Скоро, когато излезеха от тук, той отново щеше да стане Ел Местисо.

— Има в каната зад барплота.

— Прясно ли е?

— Току-що го направих.

Властен, тежък. Но с плавни движения. Черната му плитка падаше върху червената риза, която на свой ред висеше като кафтан над зеления военен панталон, чиито странични джобове бяха издути от нож, резервен пълнител и кутия с нарязани листа от кока. Джони наля две пълни чаши и ги занесе на масата, която винаги беше свободна и чиста и където сега седеше Хофман — масата на собственика.

— Разсъни ли се вече, Петер?

— След малко.

— Добра работа свърши вчера.

Джони бутна едното кафе към Хофман. Тук долу във влажния сумрак шефът на Хофман — и неподозиращ гарант на трайно внедряване — се чувстваше най-удобно. Безпокойството, което бързо можеше да се превърне в раздразнение или гняв, съпътстваше Ел Местисо и Хофман, и се проявяваше най-малко тук по време на часовете между последния клиент за нощта и първите доставки за деня.

— Чу ли? Оценявам онова, което направи.

Смехът му беше тих кикот, който не съответстваше на огромното му тяло.

— По дяволите, ако вече ти нямам почти пълно доверие!

Бордеят на Джони караше дванайсетата си година. Беше започнал като част от колекция от един от редовните клиенти на бунтовниците, дребен гангстерски бос в Хамунди, който не беше платил навреме за петдесетте килограма, които беше получил и продал. Обичайното предупреждение — Ще убия най-младия член на семейството ти, а после следващия по-млад и така нататък, докато не ни се издължиш, — не оказа въздействие. Едва на третото посещение, когато Ел Местисо загуби търпение и опря дулото на пистолета в главата на шестгодишния син на длъжника, той изплати последната си вноска. Дотогава обаче Джони вече не беше доволен от първоначалната сума — искаше лихва и реши, че трябва да притежава и един от бордеите, които бяха част от местната империя на длъжника. Онзи, в който седяха и пиеха кафе сега. Това беше единствената цел на настояването за лихва. По причини, които Ел Местисо не сподели с Хофман. Той беше постигнал споразумение с бунтовниците. Щеше да управлява бордея сам — и без това никой не желаеше да го свързват с този бизнес — и да им дава двайсет и пет процента от печалбата. И главният бос се беше съгласил. Не заради парите, а защото осъзна какво мотивира Ел Местисо и защо точно този бордей в Кали е толкова важен за него.

— Ами Мария? Как е тя, Петер? Грижиш ли се добре за нея?

Зофия.

Която снощи беше пределно ясна.

Време е да се върнем у дома. Каквито и да са последиците.

Предпочитам да те посещавам всеки ден в шведски затвор, отколкото да мисля за тази грозна, студена и тъмна бездна.

Бяха заспали прегърнати, докато той се събуди от спокойствието, което намери с нея — и схванатата си ръка около тялото й.

— Грижа се за нея. И ще продължавам да го правя.

Джони кимна, доволен от отговора. Пак не разбра какво означава това имам ти доверие и как го засяга.

— Виж нещо.

Джони държеше голям розов плик.

— Получих го вчера. Помислих си, че може би ще искаш да го видиш.

Той го обърна и се приготви да изсипе съдържанието му на масата, когато някой извика от стълбите, които водеха към първия етаж.

— Колата дойде!

Последна глътка кафе. Пликът изчезна в джоба на панталона му.

— После ще говорим за това.

Джони стана и тръгна към стълбите и товарната платформа в задната част на хотела. Веднъж седмично от пристанището в Буенавентура пристигаше кола с контрабанден алкохол. Главният източник на приходи — двете чаши алкохол, които всеки клиент беше задължен да плати на прекалено висока цена, преди да си купи момиче. Стойността на продажбите за един ден, когато всяка чашка с четирийсет милилитра алкохол струваше двайсет и пет американски долара, възлизаше на повече от трийсет хиляди. Двайсет пъти повече, отколкото Джони плащаше за пиячката. Той огледа ръчните колички с пакетирани бутилки, преброи ги и извади пачка от стодоларови банкноти, пристегнати с широк ластик.

— Занесете ги долу. И внимавайте, по дяволите!

След три часа бордеят отново щеше да отвори врати. Миризмата щеше да се засили и да стане по-остра, когато се примесеше с мириса на похот.

— И уискито, искам да го сложите ей там.

Двамата работници свършиха работата си и забутаха празните ръчни колички към изхода и камиона за доставки. Джони направи знак на Хофман да отиде при него. Време беше да започнат да събират дългове.

— Първо обаче мисля да отидем да купим мотопед. Какво ще кажеш, Петер? Червен, с бели ивици и мека, овална седалка.

Днес те взеха единия от джиповете и не пътуваха дълго, когато Ел Местисо спря за пръв път. Индустриален район близо до северния изход от Кали. Мотопедът беше там. Червен, с бели ивици. Качиха го и го завързаха за платформата на джипа. Следващата спирка беше пред малка, спретната къща на половината разстояние до Палмира, в квартал, където живееха много полицаи. Този полицай беше млад, вероятно трийсетинагодишен, и буташе косачка по малка, зеленикавокафява морава.

— Едно пиленце ми каза, че твоят Леандро ще тръгва на училище.

Ел Местисо се ръкува с младия полицай и задържа ръката му достатъчно дълго.

— Боже, сякаш само преди минута му купих велосипед на три колела. Беше в червено и бяло, ако си спомням правилно, нали?

Гордият баща се усмихна.

— Правилно си спомняш. Децата растат бързо.

— В такъв случай… сега ще ти трябва един от тези.

Ел Местисо направи знак на ченгето да го придружи до джипа.

— Защото ще трябва да караш момчето си на училище, нали?

Двамата свалиха мотопеда от джипа. Мотопедът заблестя на слънчевата светлина.

— Училището е далеч от тук, нали?

Докато потегляха, Хофман се обърна и видя, че държавният служител бута новия си мотопед към гаража и ръката му гали меката седалка. Един от многото, които получаваха редовна заплата от другия им работодател, ПРК. И който през месец беше награждаван с някакъв малък подарък, за да му напомнят, че онези, които дават, трябва и да получават. Задачата на този млад полицай беше да ги предупреди, ако има акция срещу хотела. Стига да служиш на нас, и ние ще ти служим.

— Това е все едно да дадеш лакомство на куче, когато ти е донесло дясната обувка.

— Моля?

— Хрумвало ли ти е някога, Петер? Че те са като кучета? И кучето трябва да продължава да получава лакомства, ако искаш да ти носи обувките. Няма лакомства — не ги носи.

Ел Местисо винаги говореше така. Всичките говореха така. Печалбари.

Пийт Хофман бавно изпусна дъха си.

Ние говорим така.

Ние, наркотрафикантите, които сме вътре и извън ПРК. Ние винаги омаловажаваме и се присмиваме на съучастниците и купувачите. Печалбари, които гледат с пренебрежение на онези, от които печелят. Същото беше навсякъде, и в Стокхолм, където работеше Хофман, но тук беше значително по-лошо, сякаш колкото повече печелеха от търговията с наркотици, толкова повече презрение изпитваха към наркоманите — слабите и уязвимите.

— Но трябва да го правиш със стил, Петер. Те никога не трябва да те молят за помощ. Ти я предлагаш. Мотопед? Видях, че си мислиш, че е смешно. Ти вече си тук от доста време, но все още не разбираш. А пък си в добра компания. Има и такива, които са израснали с това и пак не разбират напълно. Те не виждат цялата картина, когато става дума за онзи мотопед в червено и бяло. Това ме подсеща за генерала и летището. Една от групировките там, Петер — ти се запозна с няколко души от онзи екип, но този се грижи за контрабандата от летището много преди ти да дойдеш — плати на един генерал шест хиляди американски долара, за да избягват митницата, когато изпращат кокаина си в Съединените щати. Няколко години нещата вървяха добре. Лека-полека обаче генералът забелязал всичките боклуци, които си купуват членовете на бандата — бижута с огромни шибани диаманти, купища поршета, големи проклети къщи и дори имения с коне и винарни. И един ден им казал: Вие се разкарвате насам-натам и се фукате с бляскавия си начин на живот, а аз получавам само някакви си жалки шест хиляди, затова отсега нататък искам десет.

Мотопедът в червено и бяло и полицаят, който го буташе, се скриха зад завой на пътя и Хофман отново се обърна напред, към планините, които се извисяваха застрашително в далечината, накъдето се бяха отправили.

— Водачът на контрабандистите се изсмял адски нагло и му рекъл: Виж какво, шибан войнико, ще получаваш толкова, колкото си получавал досега. Генералът обаче не се отказал и се обърнал към хората си. Сложете му белезници. Контрабандистът разбрал едва тогава. Добре, добре, ще платим. Сега било ред на генерала да се изсмее. Късно е, задник. Изобщо не ми пука за теб. Ще правя бизнес с някой друг. Мамка му, Петер, арестуваха ги и им предявиха обвинения. Дори конфискуваха къщите, в които живееха семействата им. И получиха двайсет и пет години затвор. Всичките. Разбираш ли? Ако нещата вървят добре за теб, контактите ти трябва да получават по нещичко, за да имат чувството, че твоят успех им помага. Никога не трябва да ти искат повече пари. Щом са доволни от теб, ще те пазят. Няма да допуснат да влезеш в затвора, за да продължаваш да търгуваш с наркотици и да печелиш пари.

— Като вчера ли?

— Вчера?

— Мъртвите.

— Това беше различно.

— Как?

— Затова аз отговарям тук. Защото ти не ги знаеш тези неща.

На пътния знак пишеше, че до Меделин остават двеста и трийсет километра. Пийт Хофман все още не настояваше за отговори. Защото беше безсмислено. И защото те ходеха да събират дългове два пъти седмично из цяла Колумбия и обикновено когато им предстоеше три-четири часа пътуване, Ел Местисо даваше необходимата информация. Никога преди това. В света на Ел Местисо притежаването на информация означаваше власт и контрол, увереността, която идва от значението на онова, което другите не знаят, нещо като мисловна спасителна жилетка. Но не и твърде късно. За да си осигури пълната защита на Хофман, Ел Местисо беше осъзнал, че е необходимо известно време за подготовка. Току-що бяха минали през Картаго, когато той започна да описва Прес Родригес — без деца, неженен, на трийсет и осем години. Дванайсет от тях беше прекарал в „Ел Пикота“ за контрабанда на наркотици, специален затвор в Богота. Родригес беше от картела „Меделин“, заловен и поел вината. Не беше издал другите, но не бе получил абсолютно никаква помощ, докато излежаваше присъдата си, нито пари, нито храна или проститутки. Затова, когато беше излязъл от затвора, той бе предложил услугите си на техния конкурент, ПРК. И сега им дължеше три вноски за седемдесет килограма. Дребен наркопласьор, но трябваше да им плати, защото ставаше дума за репутацията им.

 

 

Бяла, измазана с хоросан къща. Решетки на няколко от прозорците. Стени от червени тухли, наредени неравно. Отпред бяха паркирани няколко обикновени коли. На улицата играеха деца. Само на няколко метра над главите им висяха телефонни кабели като дълги, ненастроени струни на китара. Централен Меделин близо до края на „Кале“ 3 Сур и пресечката на „Карера“ 52. Стълбище, отбелязано с номер седемнайсет. Малък, мръсен асансьор, който Ел Местисо подмина. Той винаги избягваше асансьорите и се качваше по стълбите решително, защото тогава контролираше нещата и никоя машина нямаше да реши дали да заседне някъде. Пийт Хофман го последва и преброи стъпалата — осемнайсет между всеки етаж, седемдесет и две до четвъртия етаж и вратата с името Родригес, гравирана на позлатена плочка.

Звънецът беше малък, кръгъл, черен бутон, който не работеше. Ел Местисо, който стоеше пред Хофман, почука. Няколко пъти. Докато чуха стъпки. Не бяха леки и пъргави, а по-скоро тътрене на крака. Някой уморен или вероятно болен или стар. Последното. Мъж с дълга, оредяла, сребристосива коса колебливо открехна вратата и надникна през тясната пролука. На усукана лента на голите му гърди бяха окачени очила със залепени с тиксо рамки. Пийт Хофман предположи, че човекът е на седемдесет и пет години. Същата възраст, на която щеше да бъде сега баща му, ако беше жив. Мъжът заговори с неочаквано силен глас:

— Какво искате?

Ел Местисо хвана вратата, дръпна я и я отвори широко. Човекът излезе заедно с нея на площадката на стълбището.

— Търсим Прес Родригес.

— Той не живее тук. Аз живея тук. Сам.

— Кой си ти, по дяволите?

— Луис Родригес.

— Щом той не живее тук… тогава защо данъчните власти не са съгласни?

— Защо мислиш, че е моя работа да следя какво казват данъчните власти?

Възрастният мъж се опита да затвори вратата с дългите си, кльощави ръце, но Ел Местисо я държеше здраво и пристъпи крачка по-близо.

— Родригес. Пише го на шибаната ви пощенска кутия. Твоя работа е да следиш, защото проклетият ти син носи твоето име!

— Виж какво, дори да имам син, не е твоя работа как съм го кръстил, по дяволите.

Пийт Хофман не се усмихна. Старецът вършеше работата си. Като родител. Защитаваше сина си. Всеки родител би го направил, на колкото и години да беше детето му.

— Ясно ли ти е, индианско копеле?

— Ето как стоят нещата. Този син, когото си кръстил и за когото мислиш, че аз трябва да забравя, сега е предупреден чрез теб, че има точно три дни да плати дълговете си. И това, папи, е единственото му предупреждение.

Луис Родригес също пристъпи крачка напред и застана съвсем близо до Ел Местисо. Крехък и отдавна пенсиониран, но със същата борбеност, която вероятно беше имал, когато е бил млад и силен.

— Стоиш на прага ми и заплашваш семейството ми?

— Да.

Луис Родригес нямаше къде да пристъпи по-близо и се втренчи в Ел Местисо. Воднистите му очи някога сигурно са били ясни и проницателни.

— Ако нараниш семейството ми, индианско копеле, ще избия твоето.

Хофман се усмихна вътрешно. Мила картинка.

И реална. Някъде в този съскащ, сипещ заплахи, неотстъпчив старец той видя един друг баща, който му липсваше.

— Три дни. Съзнаваш ли, старче, докато стоиш пред мен и ме обиждаш, какви са последиците, ако не платиш дълга си на ПРК? Можеш да си сигурен, че синът ти знае. Затова не е тук. Затова си е плюл на петите и е оставил баща си да се справя с последиците.

Ел Местисо пусна вратата, обърна се и тръгна надолу по стълбите. След това спря на третото стъпало и отново се обърна.

— Луис?

— Да?

— Не трябваше да ме заплашваш.

 

 

Върнаха се в колата и се отправиха по „Карера“ 52 към централната част на Меделин. Ел Местисо седеше зад волана и шофираше, сякаш не се беше случило нищо, въпреки че бяха заплашили живота му. Това беше част от ежедневието му и рядко оставяше следи.

— Дребен пласьор. Следващия път, когато минем оттук, ако синът все още ни е длъжник, може да убием единия от тях. Няма да е трудно. Никой няма да го жали. Но въпросът с бившите му босове от картела усложнява нещата, Петер. Съзнаваш това, нали? В този район има конкурентни групировки. Ако се наложи да осъществим този план, не трябва да ни видят, че сме замесени, защото ще предизвикаме война. Последния път, когато го направихме, победихме, но ни струваше трийсет и шест наемници. Този път ще намеря друг начин.

Пийт Хофман седеше до него на предната седалка и гледаше безличните, еднообразни къщи, във всяка от които можеше да има по един Луис Родригес. Знаеше какво означава друг начин и го ненавиждаше. Единственият път, когато беше говорил открито какво мисли за света на Ел Местисо и спорът се беше доближил до повишаване на тон и вдигнати юмруци, единственият път, когато беше изложил на риск мисията си под прикритие, беше, когато вече не издържаше да преглъща и да изплюва този живот.

„Театро Метрополитано“. Бяха пристигнали. Ел Местисо обикновено спираше тук, пред главния вход, когато имаха работа в Меделин — и където пътищата им се разделяха. Ето защо остатъкът от пътуването на работодателя на Пийт Хофман беше неясен. След две посещения — Хофман настояваше, че отговаря за охраната и не трябва да се отделя от него, — Ел Местисо му каза, че ще бъде на „Карера“ 7 в болница, наречена „Клиника Меделин“. Само това, нищо повече. И винаги се срещаха отново пред театъра точно след два часа. Като телохранител Пийт знаеше къде е Ел Местисо, но не и какво прави, и защо. Никога не получаваше отговори и накрая престана да пита.

Два часа. Всеки път.

И Пийт Хофман беше открил идеален начин да ги оползотворява.

Тогава той обикновено се срещаше с Лусия Мендес. Срещите бяха единствената му истинска мисия.

 

 

Местата им за срещи винаги имаха най-малко два входа и два изхода на две различни улици. Двамата идваха по различно време. Срещите се състояха в безлюдни апартаменти, които се ремонтираха, и всички мебели бяха покрити с найлони. Сядаха до масата в нечия кухня и пиеха нечие кафе. Нямаше значение дали се срещат в Меделин, Кали или Богота. Същите принципи бяха в сила и за срещите му с Ерик Вилсон, вербовчика му в Стокхолм.

Скеле на стълбището. Боя, четки, сандъчета с инструменти и мъже с еднакви шапки и работни комбинезони. Пийт Хофман кимна и тръгна покрай тях по стълби, оградени с найлони. Той погледна през прозореца на терасата на първия етаж и разбра, че тя е дошла от онази посока, прекосила е вътрешния двор, влязла е през задното стълбище, качила се е до тавана, който свързваше тази сграда със съседната, и отново е слязла по стълбите.

Третият етаж. На вратата имаше табелка с името ОРТЕГА. Хофман натисна звънеца и се заслуша в бръмченето на бормашина, която работеше някъде в сградата. Позвъни още веднъж. И съзря сянката на човек, който надникна през шпионката.

Тя отвори вратата. Имаше черна, къдрава коса и очи, които притежаваха онази сериозност, която той търсеше в хората, преди да им се довери.

— Влизай. Вътре е същата бъркотия, както обикновено.

Лусия Мендес, специален агент, който отговаряше за двете бюра на Агенцията за борба с наркотиците в Колумбия. Късно снощи Ел Местисо беше уведомил Хофман, че ще ходят в Меделин да събират дългове и на посещение в болница, и Хофман на свой ред се беше свързал с нея, както се бяха уговорили, и Лусия тръгна от Картахена. Не можеше да й каже точно кога ще се срещнат, защото Ел Местисо винаги премълчаваше кога и как, докато не потеглеха на път, затова тя сигурно беше тук от няколко часа. Същото беше на всяка от двайсет и осемте им срещи през последните две години и половина.

Те тръгнаха по прашния коридор и отидоха в кухнята. Лусия махна найлоните от масата и столовете, а Хофман разопакова шкафчетата, намери бурканче нес кафе и свали найлона от печката. Наля вода в тенджерка и запали котлона. Пламъкът проблесна в синьо и червено. Също като в Стокхолм. Тогава Ерик беше смъкнал найлона и бе направил кафето.

— Лусия.

— Паула.

Ерик Вилсон им беше дал кодовото име на Пийт в Швеция и Агенцията за борба с наркотиците беше решила да продължи да го използва. Ето защо Хофман беше Паула в тази стая и Ел Суеко за Ел Местисо и бунтовниците. Петер Харалдсон за съседите си в Кали. Пийт Хофман — вътре в себе си. Лъжи, истина. Беше трудно да определи къде е границата, дори да каже дали изобщо има граница.

Лусия сложи две порцеланови чаши пред тях на масата и се усмихна.

— Как вървят нещата?

— Днес е поредният обикновен ден.

Той я харесваше. Две години и половина служба и никакъв контакт с Швеция и Ерик Вилсон, нито със Съединените щати и Сю Мастърсън, която го завербува, затова по принцип Лусия Мендес беше единственият му колега. Довереник. Сигурност. Тя не беше като Ерик, който бе имал на разположение девет години, докато работеха заедно, но беше на път да стане като него.

— Ами Зофия?

— Добре е, както обикновено.

Лусия беше обучена също като Ерик, в база, наречена ФЛЕТС^[7], която се намираше в Глинко, Джорджия, тренировъчен център за федералните правоприлагащи агенции. И това си личеше. Също като Ерик, тя се стараеше да създаде емоционална връзка с Пийт, да се сближи с него и да го убеди да рискува живота си за нея всеки ден само за късче информация. Хофман не съзнаваше това, когато работеше с Ерик. Тогава беше млад, наивен и благодарен, че го приемат с отворени обятия, след като е лежал в затвора. Сега го разбираше. Манипулацията следваше същата схема. Това обаче не го притесняваше. Този път той се нуждаеше от нещо — работа, за да оцелее.

— А как са Расмус и Хюго?

— Добре.

Лусия беше помогнала на Зофия да си намери работа като учителка по английски език в Кали. Тя беше уредила охрана на момчетата, когато Хофман се страхуваше от отмъщение. Уреди охрана за цялото семейство, когато той ги изложи на опасност. Веднъж едва не ги застреляха в колата му. Всичките седяха вътре в един момент, а скоро след това автомобилът приличаше на решето. Мисълта беше детинска, но точно това му хрумна, когато от дясното му рамо потече кръв и стъклата, вратите и покривът бяха осеяни с черни дупки. И когато човек на име Ел Суеко беше издирван от полицията за опит за убийство и изнудване, и подкупите не бяха достатъчни, Лусия направи така, че обвиненията бяха оттеглени.

Водата завря и той напълни чашите догоре.

— Не знам какъв е вкусът му, но сигурно е по-хубаво от кафето на нашите общи приятели, което е примесено с друг, много по-силен прах.

Двамата изпиха кафето си до половината. И моментът настъпи.

— Ето.

Хофман извади от вътрешния си джоб джипиес приемника и го сложи на масата пред нея. Лусия прочете цифрите на екрана.

57.308326, 15.1241899

След това записа координатите на мястото, където беше ходил Хофман — закодирани координати на географска ширина и дължина — на бял лист в тефтерчето си. Те щяха да й дадат местоположението на контролирана от ПРК кухня за кокаин в джунглата на Амазонка, когато тя въведеше цифрите в конвертора в офиса си в Богота.

— Лусия, не по-рано от осем седмици, нали?

— Споразумяхме се за четири седмици. Тогава ще нанесем удара.

— Последния път изчакахте точно четири седмици. Този път трябва да изчакате най-малко осем.

— След осем седмици кухнята, фабриката за наркотици няма да съществува.

— Тази косина е централна за операцията в онзи регион. Много е отдалечена и пълна с дрога и препарати, затова бъди сигурна, че ще остане.

— Сигурен ли си?

— Не, но това е риск, който трябва да поемем, за да избегнем всяко подобие на… схема, свързана с посещенията ми.

Инкубационен период. Който трябваше да варира. За да намали до минимум риска информацията на Пийт Хофман, която осигуряваше цялата основа за удара на американските власти, да бъде свързана с някой си Петер Харалдсон, на когото ПРК плащаше да охранява същата онази кухня за кокаин.

— Знаеш мястото и времето, но трябва и да те предупредя.

Тя го погледна, очаквайки го да обясни.

— Тази косина, Лусия… не е като другите. По-голяма е, най-голямата, в която съм бил. Има съвсем друго ниво на защита — по-тежки оръжия, опитни войници, онези, които аз им помогнах да обучат. Трябва да бъдете подготвени, повече хора, повече оръжия. Иначе вашите трупове ще останат да лежат в джунглата.

След това двамата отново покриха с найлоните шкафчетата, масата и столовете, измиха двете порцеланови чаши и смениха табелката на вратата от ОРТЕГА на СИЛВА, сякаш никога не са били тук.

Хофман трябваше да излезе пръв и да мине през северния изход, през който беше дошла Лусия. Той я прегърна за довиждане. Винаги се разделяха така. Имаха чувството, че е някак нередно и странно изведнъж да си подадат ръка. Хофман стигна до вратата и прекоси площадката до половината, когато Лусия го настигна и хвана ръката му.

— Телефонът?

— Да?

Другият вътрешен джоб. Той го извади, а тя измъкна друг от вътрешния джоб на сакото си. Същата система, както когато работеше в Швеция. Този телефон получаваше обаждания само от един номер и изпращаше обаждания само до един номер. Два телефона с предплатени в брой карти, без абонамент, които се обаждаха само един на друг, двама анонимни потребители, които никога не можеха да бъдат проследени.

— Измина един месец. Време е да го сменим.

Лусия беше оставила хартиен плик върху покритата с найлон лавица за шапки в коридора и сега го взе и извади нов телефон.

— Ако може да ми дадеш стария.

Той го направи и взе новия телефон. С един-единствен предварително програмиран номер.

— Отсега-нататък използвай този. И ще се видим на четвърти, ако се срещнем в Богота, или на втори, ако е в Меделин, или на първи, ако е в Картахена.

Пийт Хофман мина покрай повече строителни работници, отколкото на идване. Те сглобяваха метално скеле, което блокираше големи части от пространството, и когато излезе през външната врата, дрехите му бяха покрити с прах и частици боя.

 

 

Председателят и говорител на Камарата на представителите Тимъти Д. Краус стоеше в ъгъла на двора на казармата, отпуснал тежестта си на десния крак. Левият хълбок винаги го заболяваше, когато стоеше прав твърде дълго време, и той се опасяваше, че някой може да забележи. Не знаеше защо. В края на краищата, той беше човек на средна възраст и животът лека-полека го омаломощаваше. Може би от суета. Или пък се страхуваше да не разкрие слабост — политик, който не излъчва сила, не получава гласоподаватели, гласове и мисии. Ето защо непрекъснато беше в движение, ставаше и сядаше на стола си до масата за конференции по време на дълги съвещания и предпочиташе да се разхожда по време на интервюта, а ако нямаше избор, като например на катедрата, Краус беше намерил решение — запаметяваше онова, което щеше да каже и после се подпираше на лакът там, където другите държаха книжата си, и болката отминаваше и никой не забелязваше.

Заръмя лек дъжд — част от вечния цикъл, пренасящ вода, така както той се движеше — нагоре, надолу и наоколо. Капките бяха толкова крехки, че сухият чакъл продължи да вдига пара като дим, докато взводът от двайсет войници маршируваше пред него.

— Леви, десни, леви — повтаряше монотонно капитанът по мегафона. — Леви, десни…

Черни ботуши и ръце в униформи, чиито жестове и движения бяха преувеличен театър. Защото беше именно това. Спектакъл, представление, защото само на няколко крачки ги гледаше духовният им баща, „Краус Форс“. Строева подготовка, която се повтаряше. Краус се обърна и погледна елегантния офицерски клуб на последния етаж на сградата, откъдето преди малко беше дошъл. Обикновено настояваха да го поканят там горе, от другата страна на красивия панорамен прозорец. Той трябваше да се смае от неподкупните, убеден, че парите, за които работи толкова усилено, имат значение, оказват въздействие, изграждат нещо ново. Но червеният килим и сребърните прибори в офицерския клуб не му харесваха. Предпочиташе да стои сам без полковника, когото беше назначил, да поглежда над рамото му, всъщност без никой от другите офицери и без Робъртс да оглежда района, загрижен за безопасността му.

Краус си пое дълбоко дъх и се почувства почти спокоен. Тук. Не къде да е, а точно тук. В ъгъла на вътрешния двор, заобиколен от осем подобни на бункери сгради, където живееха сто и петдесетте войници, които съставляваха „Кемп Джъстис“^[8]. Направо смешно име. Но колумбийските политици, които бяха направили възможно това, бяха толкова горди, когато го кръстиха с това име, че Краус не повдигна въпрос, и днес, няколко години по-късно, беше почти свикнал с него.

Тишина и спокойствие.

Въпреки факта, че войниците от Боен взвод 1 — полицейска дейност и разузнаване, — сега маршируваха един до друг и крещяха командите: На-дяс-но и Стой, които той мразеше. Краус се втренчи в праха, който се въртеше на талази около тях като димна завеса, и се замисли за други неща — убийство, предавано на живо чрез сателит, последвано от масов разстрел; трупове, заровени от екип чистачи за няколко песо повече. Той обикновено спореше, че зло не съществува и че е измислено, за да обяснява поведение, което не можем да разберем. Но когато животът е сведен до пари и на хора се плаща да заравят други хора, Краус осъзна, че може би греши и злото наистина съществува. Тези образи на злото го измъчваха цяла вечер, през нощта и сутринта и можеха да бъдат заменени само с добри. На хора, които не можеха да бъдат купени. Това беше четвъртото му пътуване дотук и едва сега той разбра, че чувствата няма да допуснат разума и ясната мисъл, докато силните не бъдат неутрализирани. И там, в ъгъла на двора на казармата, образите отново се промениха, изместени от контрастни образи — сцената пред него и съпротивата, която загатваше това, да се захване със света на дрогата и да го унищожи. Онези копелета никога нямаше да победят и дори да го направеха, щяха да загубят толкова много, че победата щеше да бъде безсмислена.

Неподкупни.

Такива бяха онези, които маршируваха. Наети след дълъг процес на подбор от различни професии — полицаи, войници, паравоенни, митничари, надзиратели в затвори и по някой психолог, учител или политолог. Най-важното им качество, освен уменията в битка беше, че не се продават.

Беше започнало преди няколко часа, веднага щом кацнаха на международното летище в Елдорадо. Образите на новоизкопаните гробове започнаха да избледняват, когато самолетът кацна на пистата. Имаше полза Краус да идва тук и да посещава полка, който беше настанен на една от няколкото останали зелени площи в центъра на Богота — триъгълник, ограден от „Карера“ 60 на югоизток, „Кале“ 53 на североизток и „Кале“ 25 на запад. Той знаеше, че скоро ще види изгорени плантации с кока или взривени складове с химични вещества, или превзети, внимателно наблюдавани бази за съхранение, пълни с няколко тона кокаин, опакован и готов да бъде пренесен тайно на другия ден. Образи, които изместиха мръсната, отвратителна грозотия и му дадоха онова спокойствие, което изпитваше само когато се замислеше за Лиз като малка, в онези отдавна отминали дни, когато той все още мислеше, че тя ще умре след родителите си, така както би трябвало да бъде.

— Леви, десни, леви, десни!

Двор, пълен с неподкупни хора. Краус измина дълго и криволичещо пътуване дотук от деня, в който реши да намери начин да оцелее, докато Лиз бавно гаснеше. Когато се нуждаеше от нещо солидно, за което да се вкопчи, за да не се разпадне. Контраст. Патерица. И потребността му се засили, когато осъзна, че колкото и силно да крещи, никога няма да я убеди да престане да се самоубива. Осъзна, че има достъп до средство, какъвто нямат другите родители, които се борят с пристрастяването на децата си. Власт. Имаше възможността да се среща с експерти, много умни хора, и да се обгражда с тях. Имаше властта да промени нещата. Въпреки че отначало политическите му съперници се опитаха да използват Лиз срещу него. Политика. Хвърляй лайна и се опитвай да избегнеш да те ударят. Но после всичко се обърна. Той направи точно обратното на онова, което очакваха те — излезе с публично изявление, не отрече, не скри и не пренебрегна нищо. Разкри всичко за една дъщеря, която не иска да живее. За „Проекта Краус“, който беше в началните си етапи. И по ирония на съдбата личният му ад се превърна в професионална придобивка — достоверността и страстта му изобщо не бяха поставени под съмнение — и войната на Америка срещу дрогата се превърна във война срещу дрогата на председателя и говорител на Камарата на представителите.

— На-дяс-но… Кръгом!

Стаята „Краус“ в Агенцията за геокосмическо разузнаване. Там започна всичко. Шпионски сателити, разпръснати из целия свят, за да следят производството, доставките и поведението на хората, които печелят от наркотици. Но парадоксално, чувството само да наблюдава, без да може да участва или да се намеси, се засили. Колкото по-ясни и по-детайлни ставаха сателитните изображения, толкова по-очевидно ставаше, че не бяха нищо повече от зрители. Тъй като почти цялото производство на дрога се извършваше в изключително корумпирани страни, участниците в проекта можеха да вдигат врява, колкото искат, и пак не се случваше нищо. Разузнавателните данни, събрани в стаята „Краус“, нямаха никакво въздействие извън вратите й. И после, след няколко години неефективно сателитно разузнаване, се родиха „Краус Форс“ — честни полицейски въоръжени сили, които щяха да бъдат обучавани и разполагани близо до пазари, където културата на подкупи защитаваше наркобароните. И щяха да започнат с най-големия, Колумбия.

— Рота… стой!

Бяха сключили споразумение с колумбийското правителство и сто петдесет и пет кандидати бяха закарани в Съединените щати за обучение в авангардни полицейски методи за борба с наркотиците, всичко на разноски на американското правителство. Задачата им беше да унищожават средствата за производство и да предотвратяват доставките. На бъдещите членове на „Краус Форс“ дадоха много високи заплати, за да не се поддадат на корупция — десет пъти по-големи от заплатата на колумбийски полицай. И тъй като нещата вървяха добре тук, упражниха натиск и върху други страни, където се произвеждаха наркотици, да създадат подобни формирования.

— Свободно!

Войниците изтупаха праха от униформите си, оправиха снаряжението си и се върнаха там, където бяха преди това.

Контрастиращи образи.

Краус се помъчи да ги прогони, но те упорстваха.

Всичко това не беше достатъчно.

Той беше гледал тези учения няколко пъти — едни и същи движения срещу въображаеми врагове — тук и в Съединените щати, илюзия, предназначена да убеждава. Но не беше достатъчно. Нощем онези адски образи се завръщаха, нападаха го в леглото и… Краус погледна нагоре към панорамния прозорец. Те все още стояха там — полковник Виктор Наваро и подчинените му офицери. Краус забърза към малко по-тясната и по-висока сграда в центъра на базата, където се намираше офицерският щаб. Стъпките му отекваха, докато той се качваше по малко по-широкото стълбище, подпирайки се по дървените перила, които гъделичкаха дланта му. Хукна по червения килим към офицерския клуб, заобиколи количка за сервиране с красиви, ръчно изрисувани стъклени чаши и тежки бутилки, мина покрай редица офицери и спря едва когато стигна до прозореца и до гърба на командира на полка, който беше приковал поглед във вътрешния двор, току-що напуснат от Краус.

— Наваро?

Полковникът се обърна изненадано към задъхания председател на Камарата на представителите.

— Сър?

— Онова там долу на двора е чудесно, ако харесвате такива неща. Аз обаче искам резултати. И не желая да гледам повече строева подготовка.

Боеви взвод 1 беше изпълнил театралната си постановка, беше останал съвсем тънък облак прах и от тук всичко се виждаше ясно.

— Резултатите от всичките тези учения, тренировки и подготовка. Последният удар — това искам да видя! Последиците от маршируването!

— Не е препоръчително, сър.

— Аз решавам кое е препоръчително.

— Това е вражеска територия, сър. Абсолютно невъзможно е да се гарантира вашата сигурност, ако ви заведем там. Говорим за джунглата. Светът на терористите бунтовници. И те я познават много по-добре от нас. Не мога да препоръчам председателят и говорител на Камарата на представителите да отиде там.

След представлението дойде обядът. Войниците обикаляха из двора, насочваха се към столовата, смееха се и пушеха. Въображаемият им враг със сигурност щеше да кротува, докато всички се нахранеха.

— Последният удар.

— Да, сър…

Краус не повиши тон — това рядко имаше същото въздействие, — а пристъпи по-близо и погледна в очите на полковника.

— Какъв беше?

— Косина. Кухня за кокаин.

— Къде?

— В края на Националния парк „Серания де ла Макарена“, близо до мястото, където река Гуавиаре става река Гуаяберо. Не точно джунглата на Амазонка, но все пак е доста отдалечено, район, където джунглата се среща със саваната.

— Разстояние?

— Двеста и осемдесет километра южно от Богота.

— За колко време се отива дотам?

— Четири-пет часа. С кола.

— Добре. Закарай ме там.

Дотогава Робъртс стоеше както обикновено до Краус, но без да го прекъсва. Сега обаче го прекъсна. Пристъпи две крачки към него, закри с ръка устата си и прошепна в ухото му:

— Шефе, ела с мен за момент. Искам да говоря с теб.

— Знам какво ще кажеш. Същото, което каза вчера, след като гледах как закопават хора в масов гроб. И на другия гроб. Научих едно нещо за гробовете — онези, които са положени там, никога няма да се завърнат при семействата си. Онези, които видяхме вчера, Робъртс, на компютърните екрани… заровени заради наркотици… Всеки от тях има някого, на когото ще липсва. И аз не мога вече само да гледам това на екран.

— Шефе, и все пак настоявам. Може ли да дойдеш с мен? — Робъртс кимна към ъгъла на грандиозната зала, зад бюрото на Наваро, пред стена, на която бяха окачени два кръстосани щика. — Шефе… вчера. Да, говорихме за това. И аз ти обясних, че нямам време да събера охранителния екип, от който се нуждая. И ти ми обеща, че при тези условия ще стоиш в района на казармата. За толкова малко време няма да можем дори да осигурим самолетите за необходимото радиозаглушаване. Джунглата има уши, шефе, и онези, които слушат, докладват каквото чуят.

— Освен това си спомням, че щом стоят така нещата, трябва да ги приемем. Един час, Робъртс. И след това заминаваме. Писна ми от учения и униформени, които маршируват в унисон. Искам да видя с очите си тази битка срещу смъртта.

Робъртс стоеше срещу един много властен човек, който му беше и шеф, и обикновено приключваше дотук с доводите си. Той беше разбрал тежестта на скръбта и вината на Краус. Но не и сега. Имаше лошо предчувствие. Трябваше да го вразуми.

— Тим, по дяволите!

Робъртс никога не се обръщаше към председателя на Камарата на представителите с малкото му име. И определено никога не го ругаеше. Сега обаче отново зашепна, обърнат с гръб към Наваро.

— Чуй ме. Това е същият район, където наскоро откриха масов гроб с две хиляди неидентифицирани трупа. А миналата седмица в Мета, името на този район, имаше двайсет и осем жертви във войната срещу дрогата. И това е само онова, което знаем — петнайсет обезглавени на улица в Ла Макарена, осем надупчени с куршуми в такси и петима пребити в кола.

Робъртс сграбчи работодателя си и го дръпна за бронежилетката, която го беше накарал да облече въпреки протестите му.

— Дадох ти това, преди да слезем от самолета. Беше достатъчна за летището, за пътуването дотук и между стените на казармата. Но може да облечеш още десет и няма да има никакво значение. Там е…

Робъртс отново дръпна бронежилетката, малко по-силно, както и ризата на Краус.

— Този боклук е измишльотина, която ти дава фалшиво чувство за сигурност. Боже мой, Тим, по-добре я свали веднага, ако не разбираш това! Онова, което си решил… правиш го за себе си! Ако отидем там, ти ще рискуваш не само твоя живот, но и живота на други хора!

Краус го погледна. Много добре съзнаваше, че този човек, който беше готов да пожертва живота си за него, му мисли доброто. И все пак телохранителят му говореше полуистини. Не споменаваше факта, че същата онази седмица „Краус Форс“ бяха заловили Андрес Хулио Рамос, върховния водач на наркокартела „Сетас“ в друга част на Колумбия. Затова беше създаден „Моделът Краус“ — да залавя и да премахва най-големите паразити. И сега Рамос беше обвинен в убийства, изтезания и пране на пари. Хващаха ги. Един по един. Но всеки път, когато арестуваха някого, се появяваха други групировки, готови да се бият, за да запълнят образувалия се вакуум. Затова трябваше да го правят отново и отново. Докато не останеше кой да се бие.

— Робъртс?

— Да?

— Да, шефе.

— Да… шефе?

— Не се знае на какво ще попаднем там. И работата ти е да ме пазиш от него. Затова ти се плаща. Предполагам, че смяташ да си вършиш работата.

— Аз…

— И повече не ме наричай Тим.

Отвън пред панорамния прозорец се разнесе грохот, който заглуши разговора. В двора бяха пристигнали четири танка за следващото представление. Кристалните чаши и порцелановите чинии изтракаха.

Краус изчака да утихне шумът и после извика:

— Виктор?

Виктор Наваро се обърна.

— Сър?

— Един час.

Полковникът, командир на този полк, имаше самоуверена и властна походка, която вероятно се дължеше на вървенето по чакъла в двора на казармата.

— Един час… до какво, сър?

— Заминаваме. От тук.

 

 

Франк Робъртс стискаше здраво дървената дръжка на мачетето, докато го използваше да разсича лианите и гъстите, преплетени клони пред него като растителна завеса. Искаше да има ясна видимост, докато работеше. И без това го ограничаваше досадната влага, която проникваше по гърба му и се събираше в локвичка под кобура под мишницата му. Той беше оставил сакото си на предната седалка, но това нямаше значение. Потискащата горещина, жужащите насекоми и пълната глупост, че стои тук, изложен на всевъзможни опасности, пропълзяха във всеки квадратен сантиметър на мозъка му и го затрудняваха да разсъждава ясно.

Изоставен бунтовнически лагер, разположен някъде в района на Националния парк „Серания де ла Макарена“, заобиколен от джунгла.

Вървяха сред боклуци, сякаш се намираха в покрайнините на катун — разрязани автомобилни гуми, ръждясали туби за бензин, празни опаковки от храна, кутии от бира, парчета от дрехи, висящи на клоните на големи дървета, и онази проклета кал, която се спотайваше в тревата и в която обувките се хлъзгаха и затъваха.

Място, където вече не живееше никой, изоставено от човечеството.

Робъртс се огледа наоколо.

Военните бяха образували кръг с радиус шейсет метра около кухнята за кокаин — като предпазната кожа на човешко тяло — с четири камиона, една бронирана кола и петнайсет колумбийски войници. Това беше всичко, което Робъртс успя да събере за толкова малко време. Вътре имаше по-малък кръг с радиус двайсет и пет метра, като ребра на гръден кош — четиринайсет колумбийски полицаи от специалните части. И третият и най-вътрешен кръг, извит около центъра — Краус и полковник Наваро в самата кухня, и дванайсет американски агенти от Службата за охрана на дипломати, подготвени за ръкопашен бой.

Намираха се на един час път от Ла Макарена, най-близкия сравнително голям град.

На повече от два часа от най-близкия голям град. И много далеч от други войници или полицаи и от допълнителна защита или подкрепления.

Високите треви бяха стъпкани в калта. Лек ветрец повя за момент по челото и бузите му. Робъртс премина през трите кръга на защита, стигна до кухнята в средата и зае позиция между пейките, пластмасовите варели, стъклените контейнери и поцинкованите ламарини, точно зад Краус, който стоеше и слушаше Наваро.

— Това е последният удар, сър, както поискахте. Преди три седмици. Използвахме компетентността и уменията на всичките три взвода. Боен взвод 1 — колумбийски полицаи, специално обучени да извършват такива удари в границите на закона, включително арести, принудително задържане и разследвания. Те започнаха да разузнават мишената въз основа на данни от информатор на Агенцията за борба с наркотиците. Една седмица преди удара. Шестата кухня за кокаин, която сме превзели въз основа на данните от същия информатор! Според докладите той е внедрен дълбоко в ПРК, във вътрешния кръг.

Папагали с ярка окраска излетяха уплашено в далечината, издавайки крясъци, рояк в червено, жълто и зелено на фона на ясното синьо небе. Единият капитан пристъпи напред и прошепна в ухото на Краус: „Голяма котка“.

— Боен взвод 2 — бойци като всички останали, но специално обучени в комуникациите. Те са настанени в базовата станция за обработване на информация и свръзка със сателитни изображения. А Боен взвод 7, въздушните сили, обучени за разполагане с хеликоптер и малък самолет, извършиха полети и документираха обекта с обикновени и инфрачервени камери.

Краус обиколи постройката, почука с ръка по металния таван и подритна прахоляка на пода. Не беше кой знае какво. Но това беше източникът. Коренът. От тук започваше дългата верига. Каква шибана стогодишнина — производство, транспорт и продажба, направени възможни от корумпирани полицаи, военни, митничари и съдии, които защитаваха погрешната страна. Един билион долара годишно беше търговската цена на кокаина, когато заловяха някакви жалки пет процента от продукта, докато деветдесет и пет процента стигаха до потребителите. Цифри, които илюстрираха проблема и решението — образовай и давай повече пари от другата страна. Можеше да не унищожат всичко днес. Но утре. След едно поколение, може би две-три.

— Сър, насам.

Виктор Наваро сочеше криволичеща пътека. Те тръгнаха по нея. Краус се навеждаше под лиани и разцепени клони. Джунглата се отдръпваше около всяка кухина и образуваше зелени стени и покрив за вечния мрак. В края на пътеката те стигнаха до реката, красива и много широка. Краус предположи, че е най-малко стотина метра, но лесно можеше да е два пъти по-широка. На отсрещния бряг имаше високо плато, абсолютно сухо на палещото слънце, небе и още по-зелен покрив.

— Боен взвод 4, морски пехотинци, обучени да действат с малки и големи лодки, в гмуркане и водене на подводни нападения, спиране и принуждаване на подводници да излязат на повърхността. Те се спуснаха във водата двайсет километра на север от тук с моторна гумена лодка с петима войници на борда и се отправиха надолу по течението.

Полковник Наваро пристъпи една крачка и подритна няколко кръгли камъчета към водата. Чу се приглушено цамбурване и блестящата повърхност се надипли и помътня.

— Слязоха на брега пет километра от тук, скриха лодката и изминаха остатъка от пътя по реката, напълно екипирани за битка. Преплуваха под вода последните петстотин метра и продължиха по речното корито дотук, където стоим сега. Стъпиха на брега и отрязаха най-очевидния път за бягство.

Върнаха се по друга пътека и се бориха с големи движещи се квадрати от мравки и облаци от мухи и комари, които се виеха около главите им и им пречеха да виждат. Краус се спъна два пъти, докато прескачаше дебелите стволове на дървета, които бавно избеляваха на слънцето. Приближиха се към кухнята за кокаин откъм задната страна, криволичейки между дърветата. Заобиколиха бразилски орехи, високи петдесет метра. Краус не се сдържа, отиде до тях и прокара ръка по грамадните им стволове, а след това продължи, влезе в изоставената косина и отново се заслуша в тихия глас на полковника:

— Целият район, навсякъде около нас, беше миниран. Знаехме това от информатора на Агенцията за борба с наркотиците. Затова започнахме акцията с Боен взвод 6. Те са обучени не само да взривяват мишени във въздуха. Те разработиха експлозиви, които излъчват толкова много топлина, че големи количества кокаин изгарят. Понякога става въпрос по-скоро за унищожаване, отколкото за събиране на веществени доказателства. Взводът откри и неутрализира всички мини. Все още се виждат кратерите. Вдигна се адски шум. И после, когато обезвредиха мините, атакуваха. Нападнахме ги. Всичките наемници от персонала бяха заловени или убити.

Полковник Наваро посочи навън. Краус погледна към местата, където някога са били мините, и когато се обърна, му хрумна нещо. Двайсет куфара. Всичките направени от еднаква кафява кожа. Натрупани в ъгъла.

— Мислиш ли, че…

Наваро видя какво е привлякло вниманието му.

— Че са пътували много ли?

— Нещо такова.

— В две от другите кухни за кокаин, които унищожихме, имаше подобни купчини. Куфари насред джунглата? Все още не знаем защо са тук. Не може да са за пренасяне на наркотици. Твърде малки са. Говорим за доставки, които тежат няколко тона. — Полковникът вдигна единия куфар и го отвори. Беше празен. — Пуснахме кучетата да ги подушат. Нищо. Никаква следа от кокаин.

Няколко котлона, каквито могат да се намерят във всяка лагерна кухня, стояха до две големи тенджери, пълни с някакво лепкаво вещество, което преди три седмици е било на път да стане кокаин, когато вражеска атака беше прекъснала процеса. Сега беше покрито с мъртви насекоми, прах, пясък и мухъл. В чугунена тенджера вдясно клокочеше нещо като разбито масло. Краус изчака да се пукне поредното мехурче. Течността беше ферментирала. Така миришеше прекалено ферментирала бира или смес, която беше забравил в стаята си в общежитието, когато навремето тайно вареше алкохол в стара кофа от сух хляб, ябълки и вода.

— Сър? Може ли да продължа?

— Давай.

— Изглеждахте…

— Продължавай.

Наваро посочи към изхода, накъдето се отправиха. Краус вървеше една крачка след полковника, а Робъртс го следваше по петите.

— Всички в лагера бяха заловени или убити. Два взвода все още работят. Взвод 3, с кучетата, които са обучени да предупреждават и да намират трупове и експлозиви и могат да откриват кокаин и други вещества, използвани в производството. И взвод 5, химиците, които анализират всички съставки, използвани в производството на дрога. Благодарение на техните усилия успяваме да проследим кокаина из целия свят.

Наваро нагази в калта към високите яркозелени треви и спря, когато стигна до тъмен правоъгълник сред тучната растителност. Изглеждаше горд, може би дори малко изпъчен.

— Ето, тук изгорихме всичките гадости. Кокаин на всеки етап на обработване. Доста базуко и малко готов продукт. Всичко отиде в огъня. Близо един тон. Запазихме само няколко найлонови пликчета, мостри за нашите химици. А тук, ако ме последвате…

И после Наваро изведнъж спря.

Ослушваше се.

Скоро ги чу и Краус.

Мотор. Няколко. Коли? Може би камиони? Още не се виждаха, но явно се движеха по калната пътека, по която те бяха дошли. Краус беше сигурен в това. И после друг рев на мотор. От реката. Лодки.

Напрежението беше осезаемо.

— Сър… това не е хубаво.

Полицаите от специалните части и войниците започнаха да крещят заповеди на испански. Краус разбра думите зареди и ракетохвъргачка. Видя, че полковник Наваро извади пистолета си от кобура на десния хълбок и изтича до единия камион. Усети, че Робъртс го хвана за раменете.

— Някой ни е видял, шефе, издал ни е! Немислимото се случва. Бунтовниците нападат. И ти си тяхната мишена! — Дъхът на Робъртс беше горещ. — Пътят ни по вода е блокиран. Чуваш моторите на лодките. Пътят ни по суша е блокиран. Колите вече се чуват ясно. Трябва да се върнем в кухнята, шефе.

Робъртс задърпа работодателя си назад към кухнята за кокаин и го блъсна на земята зад едната работна маса, мястото, което се виждаше най-малко отвън, и после седна пред него като жив щит.

И тогава се разнесоха първите изстрели.

След това още изстрели.

По-силни.

Стрелбата на автомати се смеси с експлозиите.

Немислимото се случва.

Краус се изви настрана зад едрото тяло на Робъртс и се опита да погледне навън.

И видя, че всичко е побеляло. Като двора на казармата преди това. Обграждаше ги гъст, плътен дим, който се стелеше навсякъде.

— Тръгни към изхода!

Това обаче не беше учение, а реалност.

— Веднага!

Белият дим погълна всичко наоколо.

Експлозиите и изстрелите заглъхнаха. Гласът на Робъртс беше слаб, въпреки че той крещеше.

— Пълзи по земята! Може да е отровен газ!

Телохранителят запълзя по земята, отправяйки се към вратата. Краус се помъчи да го последва, приковал очи в калните подметки на обувките му. Председателят на Камарата на представителите притисна светлия си костюм в калта и се наведе. Всяко поемане на дъх вкарваше все повече дим в гърлото му и белите му дробове. Той се закашля и накрая повърна. Не можеше да продължи. Кашлицата проникна по-дълбоко, повръщането изсмука духа му и димът беше толкова гъст, че не виждаше нищо. Съзря само ярък червен лазерен лъч, който нетърпеливо търсеше пред него. Намери очертанията на главата на Робъртс, която се пръсна.

 

 

Тишина.

Настъпи абсолютна тишина.

В бялата димна завеса го заобиколиха тъмни сенки, които се движеха и търсеха.

Него.

 

 

Непознати, нервни ръце с ръкавици безшумно сграбчиха раменете му и го издърпаха напред. Стената от дим се превърна в танцуваща мъгла, реещо се було, което лека-полека се разсея. Млади хора с противогази и камуфлажни униформи влачеха мъртвите през високите треви, сякаш ловуваха и събираха плячката на една купчина. Те го бутнаха и го задържаха, за да види кой лежи пред него на земята. Полковник Наваро. По корем. В средата на черния триъгълник, където бяха изгорили наркотиците. Наваро така и не беше успял да стигне до безопасния камион. След малко Краус видя и останалото. Земята под Наваро, която се виждаше ясно през голямата дупка между раменете на полковника.

И абсолютната тишина, когато някой изви ръцете му и му сложи „свински опашки“, които се врязаха дълбоко в кожата на китките му, а някой друг завърза с черна превръзка очите му и я стегна.

 

 

Камион с платформа. Краус разбра поне това. Почувства го. Седеше с гръб, опрян в издигнатия край на платформата и на всеки неочакван завой, дупка и удряне на спирачки се блъскаше и изпитваше нова болка.

Все още не виждаше и не чуваше.

Беше тъмно и тихо.

Превръзката на очите беше последвана от тапи за уши, които заглушиха звуците.

И все пак разбираше, можеше да тълкува. Той беше чакал, завързан в тревата, и долови натрапчивата воня на бензин, когато те запалиха превозните средства, и почувства вибрацията на силните експлозии на четирите камиона и единия танк, които стояха във външния пръстен на охраната му, и двата големи автомобила и шестте мотоциклета, с които пътуваха агентите от Службата за охрана на дипломати, и колата, с която бяха дошли той и Наваро, която беше модифицирана и бронирана и приличаше по-скоро на малък танк.

Нападателите, по всяка вероятност бунтовници, знаеха точно кога едно превозно средство, подсилено да издържи на бомби и мини, ще стане безполезно, защото човекът, когото е трябвало да защитава, е слязъл от него и се е изложил на опасност.

Не се знае на какво ще попаднем там.

Винаги си мислеше това. Така беше решил да гледа на живота. Така отговаряше всеки път, когато някой от охраната му обясняваше, че ежедневният му живот трябва да бъде ограничен още повече.

Сега разбра.

Ръбът на платформата се разтресе и се удари в гърба му. Неравният път беше пълен с дупки и хлъзгав. Краус нямаше представа къде се намира, освен че е в джунглата, в ужасяващата горещина и влага. Освен това беше сигурен, че седи така от няколко часа, въпреки болката в опашната кост и лявото рамо, която го затрудняваше да мисли и да следи времето.

Нападателите, убийци и похитители, бяха оставили четирийсет трупа на купчина. Бяха запалили превозните средства и после… бяха заснели всичко. Камара, пеликула, телевизион. Камера, филм, телевизия. Това беше последното, което му позволиха да чуе, преди да го изолират от външния свят. Снимаха? Защо? Бяха ли заснели всичко? Атаката? Взривеното лице?

Рязък завой. Главата му се удари в кабината. Следващия път — лакътят. В тялото му се разпространи противен, смразяващ кръвта шок, какъвто не беше изпитвал отдавна.

Не беше сам. Съвсем не. Усещаше ги как дишат. Около него имаше няколко човека. И бяха въоръжени. Оръжието на човека най-близо до него удряше хълбока и бедрото му и Краус се запита дали не е нарочно, за да го предупреди да не опитва нищо.

Те бяха отнели живота на другите. Но не и неговия. Бяха го оставили жив.

Защо бяха пощадили него, но не и Робъртс?

Без глава. Това видя Краус. Черепът на телохранителя му се взриви и тялото му се свлече на земята.

Ти беше прав. Аз съм виновен.

— Сеньор?

Женски глас, троснат и носов. Тя го ритна в гърдите с носа на ботуша си и издърпа едната тапа от ухото му.

— Мучас орас.

Гръмогласен, пронизителен смях. Няколко от тях, едновременно. Краус трябваше да го чуе. След това жената отново запуши ухото му и настъпи тишина.

Много часове. Но до какво?