Меган Абът
Краят на всичко (6)

6

Господин Шоу. Той е. Така както говорят в училище, така както всички говорят, излиза, че той е някакъв побъркан скитник с уродливи ръце, който живее в пикапа си.

Виждала съм го стотици пъти да плаща на вестникарчето, да пълни колата с бензин, един стар човек, който обаче открадна Иви в буика си. Отведе я някъде и вероятно й прави разни неща и пак, и пак, и пак.

Има стотици мъже като него в петте пресечки от двете страни на улицата, а аз не бях забелязала нито един от тях.

Трета нощ. След спешната родителска среща мама говори с родители до среднощ, телефонът не спира да звъни, брат ми се е окопал в стаята си с надути колони и телевизор, всичко е на макс, и когато слагам ръка на вратата, тя се тресе. Силната музика е като заклинание на прага, та да не мога да вляза.

И така, ходя от стая в стая и като че ли се надявам да намеря Иви, сгушена под перваза на прозореца или скрита зад завесата на душа — и изведнъж ще прихне да се смее, защото сме се тревожили толкова много за нея.

— Харолд Шоу — казва мама, застанала на вратата на стаята ми. — Невероятно. Наистина невероятно.

Не отговарям, загасвам нощната лампа и мама изчезва в коридора.

Помня как на един пикник в Деня на загиналите във войните мама и господин Шоу окачваха гирлянди с лампички и тя го помоли да й помогне да слезе от стълбата. Дали наистина се засмя като младо момиче, когато той я грабна и свали със замах, дали наистина беше така? Замислих се за всички квартални тържества и родителите, които се прегръщат и се крият като тийнейджъри с цигарите, танцуват притиснати един в друг, изпускат бирени бутилки и леко залитат през моравите. Така правят женените хора. Карат съпруга или съпругата си да се държат като строги родители, а самите те хулиганстват. Толкова ли е прекрасно да си млад, че не могат да се отърват от тази магия и да се владеят? Аз не виждам никаква магия.

Тази нощ си спомням. Два пъти дневно, пет пъти седмично, през цялата учебна година с Иви вървим, тичаме, караме колела покрай голямата витрина на фирмата „За всички рискове“ и господин Шоу е винаги там. Винаги. Гледа навън замислено.

„Изглежда много тъжен“, каза Иви веднъж. О, като се сетя сега, цялата потръпвам.

Много тъжен. Прочетохме табелата: „Застраховки живот, срещу пожар, наводнения“. „Сигурно слуша тъжни истории по цял ден. Има вид, като че ли кучето му е умряло.“ Аз се засмях, но Иви не.

След вчерашната родителска среща всичко се промени. Дават инструкции на родителите — и учителите, и директорът, който говори със задгробен глас. Нови правила.

— Военно положение — мърмори Джоуни.

Седим във физкултурния салон, където прозорците са изрисувани с блатисто зелени надписи „Келтите са шампион!“, седим и чакаме.

Краката ми още треперят от упражненията, изпитвам болезнено, но приятно чувство от разтегнатите мускули, сякаш тялото ми е било опъвано в пет посоки, но вече е приело форма и е силно и красиво.

Не продължава дълго.

Понякога с Иви лежим на футболното игрище и дърпаме краката си колкото се може по-силно, докато изпитаме чувството, че ще се разполовим. Моите крака стават с четири сантиметра по-дълги и Иви твърди, че го дължа на нея, защото е по-яка и дърпа краката ми по-силно.

За да избягаме от крясъците на момчетата, които вкарват кошове, ние, момичетата, сме се настанили в ъгъла на една от зрителските пейки и пет пари не даваме за грачещото им фуклявене по голи крака.

Играем на „пламни“, сложна игра със сгънати листчета — събираш гласните в своето име и името на някое момче, получаваш сума, после сравняваш с буквите в „пламни“, зачертаваш, зачертаваш, докато ти остане една буква, която определя бъдещето на връзката ви: „п“ означава приятелство, „л“ — любовници, „а“ — афера, „м“ — мил, „н“ — никога, „и“ — истинско.

Обсъждаме разликата между любов и афера. Тара твърди, че афера означава секс само веднъж. Джоуни казва, че афера означава много пъти секс, но без да ти пука. Аз не съм сигурна. Разтърсвам крака и се чудя къде отиде онова чувство на разтягане. Цялото ми тяло е стегнато, вкочанено.

През повечето време говорим за Иви.

— Сигурно е в някое мазе — изчуруликва едно от момичетата, — вързана за тръба.

— Пит Шоу отсъства днес.

— И по-добре, че лошо му се пише.

Всички знаят, че господин Шоу е „главният заподозрян“ (по думите на Джоуни) и че аз съм видяла колата, което се разчу благодарение на Тара, нали баща й работи за прокурора. Ето защо от няколко дни съм непрекъснат обект на внимание.

— Можеше и на теб да се случи, Лизи — сочи ме Джоуни с химикалка делфинче. — Можеше да си ти.

Не ми беше минавало през ум. Мисълта ме блъска в главата. Можеше ли наистина? Ако аз бях сама на пустата улица пред безлюдното училище? Ако беше отвел мен на някакво страшно място, далеч от всичко? Можеше ли господин Шоу да…

— Няма начин — заявява Тара и клати убедено глава. — Той е имал набелязан обект.

Сещам се за фасовете и знам, че е права. Не, не би могло да се случи на мен.

Когато затворя очи, го виждам под тъмните клони на крушата, сред двора, стои и чака. Какво го е привлякло в Иви и нейните големи като дъждовна локва очи и в пъргавото й крехко телце, Иви, която стиска зъби, замислена над трудната алгебра, или къса едно по едно къдравите крайчета на листовете от тетрадката?

Това момиче, това момиче и той — мъж с бизнес, секретарка, къща с камина и сметки, и син, и покрив с три счупени керемиди, и красиво каменно фонтанче за птици, което госпожа Шоу чисти със специална четка, а косата й е вързана с шал…

Как може този мъж, такъв мъж, като много други такива мъже, да отиде нощем в двора на едно момиче, да гледа нагоре с цигара в уста и изведнъж да се окаже безпомощен пред нейната магия?