Меган Абът
Краят на всичко (23)

23

Четвърти юли е и за пръв път не празнуваме със семейство Вървър.

Няма бамбукови факли в двора им, няма американско знаме на уличния стълб пред нас. Няма от лимоновия кейк на госпожа Вървър, нито динен пунш.

Дъсти не танцува с лятна рокля под гирляндите с лампички.

Господин Вървър не отива в съседния щат да купи фойерверки от „Емпориъм“ — „римски свещи“ със сребристи опашки в небето, виещи се ракети в бутилки, страшни бомбички, които гърмят по три пъти, нито пък огромни конуси, които избухват като рояк пчели.

Не и тази година.

Привечер бащите в квартала се събират и пускат няколко ракети и димки, но не е същото, няма ги възбудата и вълнението в очакване на чудеса в небето, което почти се възпламеняваше и разтваряше. Господин Вървър можеше да го направи и да озари всички ни със светлина.

Иви я няма, няма с кого да тичам с бенгалски пръчици и да паля вълшебните змии с осаждени пръсти. А може би бяхме пораснали и така или иначе тази година нямаше да го правим, както повечето момичета на нашата възраст, които бяха престанали с тези забавления.

Горещо е, децата се смеят, на улицата има много хора, въргалят се бирени бутилки, асфалтът лепне от разтопени бонбони, но сякаш всичкото това не се случва.

Семейство Вървър натовариха багажа си в колата и заминаха на север преди две седмици, няколко дни след смъртта на господин Шоу и всичко останало.

Времето преди тези деветнайсет дни, когато животът беше прост и ясен, изпълнен със свобода и бъдеще, това време е изличено. Потулен камбанен звън, далечен тътен.

Гледах от прозореца, когато заминаваха. Госпожа Вървър беше прегърнала Иви, докато я настаняваше в колата. Господин Вървър натовари куфарите и голяма чанта, от която се подаваше край на риза. Гледах Иви, тъжно облегнала глава на прозореца, и се питах дали цял живот ще бъде все така умислена? Нейното любопитно, нейното учудено лице — дали някога ще ги видя пак?

Мислех за въпросите, на които никой не отговори, и не знаех дали бих ги задала. Защото осъзнавах, че ключът се беше превъртял, ключалката беше щракнала и край, това беше всичко.

Повече нищо нямаше да разбера.

Преди да се качи в колата, с хладилна чанта на бели и червени райета в ръце, господин Вървър погледна за миг нагоре, сякаш знаеше, че съм там. Не мога да опиша изражението му. Не мога. Беше и съкрушено, и спокойно.

Дъсти излезе последна. Дори не знаех, че се е върнала от баба си. Застана до вратата на колата. Иви гледаше право пред себе си, сякаш вече бяха тръгнали. Дори не се обърна.

Дъсти не отвори вратата до последния момент. Оглеждаше се във всички посоки, като че ли се чудеше как да не влезе. Изглеждаше някак самотна, но имаше и нещо друго…

Така и не я видях да се качва. Мама каза нещо, обърнах се към нея и когато отново погледнах през прозореца, от Дъсти нямаше и следа. Нямаше я и колата.

Мама ми каза, че заминали в планината, на няколко часа от тук. Инспектор Тернстром им препоръчал вила, в която бил отсядал. С алпийски покрив на брега на езеро.

Представям си ги в лодки, с въдици, играят на „метни подкова“ и разни други семейни игри.

Мисля за тях непрестанно.

Особено тази вечер, Четвърти юли, докато съм се скрила от всички на задната веранда.

Само си мисля, че съм се скрила, защото някой придърпва стол до мен. Сепвам се и когато се обръщам, виждам доктор Ейкън.

Беше дошъл преди няколко часа с къси панталони на карета и нови очила. За пръв път се появяваше през деня, още преди четири следобед. Застана на вратата и ми подаде бяла кутия с червена панделка, като едва се усмихваше, сякаш не му се случваше често и не знаеше как да се държи.

Мама се появи и като го видя, цялата поруменя. Хукна нагоре, за да свали фланелката и джинсите и да облече рокля на малки сини точки, която виждах за пръв път и в която се движеше бавно и грациозно.

В кутията имаше великденски кифлички, от ония с кръстчето отгоре — съвсем неподходящи за Четвърти юли. Докторът сигурно забеляза учудването ми, защото каза, че искал да донесе оризови сладки, но в сладкарницата не ги правели.

— В нищо не участваш — казва доктор Ейкън и сяда на стола. — Дори не танцуваш лимбо. — Подава ми хартиена чиния с кифличка с разтопена глазура. — Успях да спася една за теб.

Почти се усмихвам, но се чувствам толкова далече, толкова далече от случващото се. Като че ли гледам през стъкло.

— Всъщност май всичките са за теб — добавя той.

— Сетих за една песен — казвам аз и се стряскам от собствения си глас.

— Как беше? „Сладички сладки, по две за парица…“ — подхваща докторът.

— „За вашите скъпи и мили дечица!“

— То пък една песен — поклаща той глава.

— Имате ли деца? — питам аз, а пръстите ми лепнат по чинията.

— Не.

Очилата се смъкват и виждам очите му.

— Жена ми… бившата ми жена… искахме деца, но нямахме.

Мълча. Той ме гледа внимателно. Пита се дали разбирам. Бивша съпруга. И мама, издокарана в синята рокля.

— Лизи, семейство Вървър обаждат ли се?

— Не. Скоро се връщат.

— Аз съм преглеждал много момичета — казва той и сяда до мен на стъпалото. — Счупени ръце, притиснати пръсти. Но се държат юнашки.

— Така е — съгласявам се аз.

— Преглеждах Дъсти в края на… май.

Усещам напрежение във въздуха, но не знам защо. Той говори внимателно.

— Родителите й я доведоха заради стомашни болки. Стрес. Сестра й беше изчезнала преди няколко дни.

Изведнъж нещо ми проблясва. Сред стотиците мисли, които се щурат в главата ми през последните седмици, но аз все ги отблъсквах и пренебрегвах.

Гневът на Дъсти, която сякаш нарежда: Как може Иви да направи това, да го направи на всички нас?

— Помогнахте ли й? — питам аз.

— Да. — Той сваля очилата си. Какво ли вижда, като вече е съвсем тъмно?

— Не трябва да разказвате за това. Докторите трябва да пазят тайна, нали?

— Да. Ала имаше нещо странно… — Той слага очилата си и се обръща към мен.

— Какво? — едва промълвявам аз.

— По тялото й имаше много драскотини.

— От хокея на трева. От хокея.

— И тя каза така. Големи драскотини на ръцете и на врата й.

Погледът му ме задушава. Гърдите ми туптят силно.

— От тренировките, от стиковете, от бутоните на обувките… — нареждам аз неуверено. Какво ли иска да ми каже? Какво ли означава това?

— Виждал съм стотици наранявания от игра на хокей, знам как изглеждат. Нейните не изглеждаха така.

Не отмества очи от мен.

Мълчим дълго, напрежението е вече в главата ми и тупти ли, тупти.

— Животът не е лесен, нали? — подмята той. — За вас, момичетата. Но вие сте смели бойци. С лъвски сърца.

— Да, такива сме.

 

 

Вечерта лягам и си мисля, че всичко, което беше толкова объркано и тревожно, което изглеждаше хаотично и страшно, всичко това вероятно означава нещо. Нещо много повече от един мъж, който се е борел с голямо страдание, докато накрая не се е предал. Нещо много повече от това…

Толкова ми е трудно да мисля.

Дъсти… Как стоеше на дистанция, далеч от нас, как поставяше бариера, така че да не можем да я докоснем — каквото и да кажеше и каквото и да направеше. Можеше да те удари със стика и все успяваше, честно или не, да постъпи, както тя реши. В нея гореше огън. И… и…

Упоритостта и гневът на Дъсти, и увереността на Иви: „Никога не сме го виждали заедно. Никога.“

Те не си споделяха. И в този смисъл не бяха като две сестри.

Големи драскотини, бойни белези.

Дъсти на стража. Дали не е стояла на пост? За да се опита да го спре. Не отивай с него, Иви, не смей да тръгнеш.

Нямам обяснение. Въртя се в омагьосан кръг и не виждам просветление.

През последните седмици си припомних многократно всичко, което Дъсти и Иви бяха споделяли с мен, всичките им признания. Но все така не мога да стигна до върха — или до дъното — на нещата.

 

 

— Върнаха се — казва мама. Гъделичка с пръсти лицето ми, а дългата й коса го докосва, докато шепти.

Последната седмица на юли е, колата на семейство Вървър е паркирана отпред, а мама прави гофрети за пръв път от сто години.

Лицето й сияе сякаш в мека позлата. Докосва всичко бързо и ефирно — столовете, голямата лъжица, русата щръкнала коса на Тед.

Не мога да отлепя очи от прозореца. Къщата им е все така замряла, но се усеща някакъв повей и отново някакъв живец.

— Мамо, пак ли откри някоя стара готова смес за гофрети? — шегува се Тед и измъква глава изпод ръката й.

Той се смее и се надява и тя да се засмее, но сияйната позлата изчезва от лицето й. Без да иска, Тед разваля всичко.

— Не е точно така — усмихва се тя и докато залива гофретите ни със сироп и ни подава изпотеното съдче с масло, позлатата отново засилва на страните й.

Възможно ли е доктор Ейкън да притежава такава магия, да омагьосва мама и тя да заблестява като полиран бронз? Та в него няма нищичко чародейно. Нищичко вълшебно. Но е факт, мама свети.

 

 

Всичко става бързо. Колата е на улицата, а с Иви още преди обед се мятаме на колелата и отиваме на басейна.

Казва ми, че прекарали много хубаво, че нещата са наред. Пратили й дипломата по пощата и започваме училище заедно през септември.

Разказва ми много други неща и така, полека-лека, като че ли всичко започва да бъде, както беше преди. Като че ли и двете си казваме: Май вече е същото, можем да си говорим безкрай, можем да бъдем завинаги заедно.

Ето такава е картината. С Иви размахваме ръце, говорим си както някога и може би, ако имитираме всичко добре, то ще се превърне в истина.

Аз и сянката ми.

Ала всяка нейна дума кънти кухо. И аз чукам на кухо на кухото й сърце.

Свършено е.

Но в тази свършеност има страхотна свобода. Изчаквам Дъсти, наблюдавам я и знам, че ще има момент на прояснение. Нещата, които знае. Нещата, които може да се е опитвала да предотврати. Драскотините по ръцете й. Изведнъж се сещам за шията на Иви, за онези жълтеникави следи, които бях забелязала първия път, когато дойде у дома. Все едно беше драскала с маркер по шията си.

А и как изведнъж се бяха разделили след завръщането на Иви и никога не стояха заедно в една и съща стая, та дори и в къщата. Като озлобени боксьори, всеки в своя ъгъл.

Не отивай с него, Иви, не смей да тръгнеш.

Трябва да науча още неща. Ако Иви не ми ги каже, ще се наложи да ги изкопча от Дъсти.