Меган Абът
Краят на всичко (18)

18

Девет часът вечерта на най-дългия ден в живота ми. Само дванайсет часа ли са минали, откакто застанах пред вратата на семейство Вървър и изрекох епохалната лъжа…

Дочувам музика, призрачна музика, струва ми се, че сънувам.

Има и ехо, все едно сме в музей или в голямата библиотека в центъра на града, където долавям сливащи се, тънещи и възвисяващи се гласове.

Нещо като онази история, която четохме в училище за сирените, които пеят омайни песни и привличат моряците към скалистия бряг.

Бързо слизам долу и излизам на верандата.

Сърцето ми затуптява, когато го виждам. Господин Вървър нагласява струйника на градинския маркуч и полива изсъхналите цветя и залиняващите кафяви храсти. До краката му има бутилка бира с пяна на гърлото, а две празни се мъдрят на перваза до малка колонка, от която се леят тъжни притчи за изгубена любов и самота.

Той се обръща и ме вижда.

Сякаш съзирам всичките най-прекрасни неща на света.

Оплитам крака в маркуча и за малко да падна върху него. Той ме хваща и се усмихва, ала не съвсем…

Не трябва да правиш това за мен. Не трябва да се усмихваш или да правиш каквото и да е само защото и аз се чувствам така. Ужасът от нещо, което постепенно се изплъзва… Не знам точно какво означава, но го изпитвам.

Казва ми, че полицаите били сигурни, че ще ги намерят, и то скоро. ФБР изпратили още хора и колата със сигурност щяла да бъде забелязана. Щели да сложат нещо, което се казвало „прехващане и проследяване“ на нашия телефон, в случай че Иви пак се обади. И как сега, когато господин Шоу нямал пари, а жена му също може да бъде обвинена…

— Сигурни са, че ще ги намерят. Защо ще го казват, ако не е така — заявява той, а водата се лее върху невенчетата.

— Така е — съгласявам се аз.

Поглеждаме се.

— Какво щях да правя без теб, Лизи — казва господин Вървър, а погледът му обръща всичко вътре в мен.

Сяда и отваря нова бира. Питам го дали мога да пийна глътка, а той категорично ми отказва.

— Ама и аз съм един домакин — добавя той и посочва към хладилната чанта на верандата. — Вземи си нещо безалкохолно.

Обръщам се и усещам как ме полива за секунда с маркуча.

Стряскам се, почти извиквам, а той едва се сдържа да не прихне.

Аз се засмивам, толкова високо, че гърлото ме заболява.

— Дъсти мрази това — опитва се да говори сериозно той. — Развалял съм й прическата.

Усмихвам се щастливо и сядам.

Фланелката ми е мокра, капчиците ме гъделичкат. Придърпвам я, за да ги поотърся, и когато я пускам, тя залепва за гърдите ми. Поглеждам надолу — прозира. Всичко се вижда. Господин Вървър улавя погледа ми и извърта очи.

Поглеждам нагоре към прозореца на Иви и виждам някой зад него. Не се учудвам, още съм малко замаяна, докато не съзирам златния ореол на Дъсти. Стои и ни гледа.

Премигвам и нея я няма, виждам само футболната топка на Иви, която виси от тавана и се поклаща от вечерния бриз.

Започва нова песен, тъжна е, но не ме натъжава. Чувството на изоставеност е по-силно, нещо като последния ден в училище — пълен хаос, безлюдие, разхвърляни стари учебници, празни стаи, гардеробчета със зеещи врати, мирис на фойерверки и стаена заплаха.

Какво да правя с това чувство…

Радвам се, когато песента свършва и започва нова — весели цигулки и припев като пумпал, който те завърта.

Господин Вървър се навежда към колонката и очите му блясват.

— Бях забравил тази песен — казва той, потропвайки по металните дръжки на стола.

Когато започва припевът, скача на крака.

Толкова много се вълнувам.

— О, Лизи, това не го бях чувал от памтивека, ти не си била родена тогава… Слушай, Лизи.

Слушам. Една от многото негови песни, които никога не съм чувала и които са за него отминали светове и златни думи, които той лъска, за да заблещукат пред мен.

За мен песента е само далечни звуци, всичките му песни са такива, тъй като чувствата не ми позволяват да се съсредоточа. Ала той променя всичко. Простира магията си и изведнъж разбирам, че която и песен да е, тя е идеалната за такива нощи и такива чувства.

И без да очаквам — макар че съм жадувала за това цял живот или поне откакто помнех семейство Вървър, още от онзи великденски парад, където четиригодишна протягах ръчичка към него, — той ми подава ръка.

Протяга я към мен.

Лицето му е толкова отчаяно, долавям бирения дъх, тъгата и самотата му. Разбирам, че това означава много за него. А че означава много и за мен, е балсам за душата му.

— Може ли един танц, мила Лизи?

Бих умряла за такава покана.

Дълбоко, подсъзнателно.

Ръцете ми се плъзгат в неговите и краката ми се подкосяват.

Това не е песен за танцуване, не и така, ръка в ръка, а другата на гърба, но какво от това?

Едната му ръка обвива кръста ми, другата държи моята високо, опираме длани, а сърцето ми подскача като лудо.

Дано никога не свърши тази песен, казвам си аз. Дано останем така завинаги.

Босите ми крака стържат по верандата, после потъват в меката трева, не мога да го погледна и отклонявам поглед към телените ромбове на оградата.

Той говори, бронзовото му лице е цялото в усмивка, аз също се засмивам, после ме завърта, бутам бутилката и топлата пенеста бира залива крака ми.

— Тромчо такъв — смее се господин Вървър и ме завърта още по-бързо. Държи ме здраво и аз се крепя със сетни сили, затаила дъх. Още малко и ще припадна, ще загубя свяст и ще се строполя в краката му.

А ако песента свърши?

И тя наистина свършва с барабанен гръм, издишвам всичкия си въздух, господин Вървър потъва отново в стола, сядам и аз.

Колко бързо свърши песента и тъгата отново ни налегна, всичко отмина и аз може би никога вече няма да танцувам с него.

Празнотата дълбоко в мен — ново чувство, неизпитвано досега.

Отивам до тоалетната, вървя замаяна и изведнъж чувам името си. Дъсти. Познавам съскащия глас, с който произнася името ми и още от четиригодишна винаги ме стряска.

Стои и ме гледа, с мокра потна фланелка. Вече не седи вечер на верандата с баща си, а тича наоколо като обезумяла.

Диша тежко, бузите й са червени, от нея лъхат горещи вълни, които пулсират във въздуха между нас. Усещам ги под клепачите си.

— Ти изобщо стоиш ли си вкъщи? — пита тя с вирната брадичка.

— Ами… аз… баща ти… — мънкам смутено и отстъпвам към вратата на банята.

Изведнъж тя ме сграбчва за ръката толкова силно, че ми секва дъхът.

Както съм замаяна, Дъсти ме помъква нагоре към стаята си.

Блъска ме вътре и затръшва вратата.

Прекрасната й стая с пухкави розови къдрички и финтифлюшки.

Пуска ме, залитам към бюрото, краката ми потъват в мекия зелен мокет.

Запазвам равновесие. Разтривам изтръпналата си ръка.

— Значи тя ти се обади — казва Дъсти. — Сестра ми ти се обади.

— Да — отговарям рязко, като гледам да не обръщам внимание на трептенето в гърдите ми. Историята с обаждането мина по-лесно с господин Вървър, та дори и с полицията.

— Как така все ти си в центъра на всичко? — пита тя по-спокойно, сдържайки възбуденото си дишане.

Говори по-бавно. За пръв път я виждам да полага усилие да се владее. За пръв път осъзнавам колко й е трудно да го прави.

Това ме кара да се чувствам по-силна.

— Обади ми се — заявявам аз и също вирвам брадичка.

Тя мълчи, въздиша дълбоко, отегчено, съблича потната фланелка и я хвърля в краката ми. Само с един замах. Жълтият й сутиен е с къдрички, на карета. Зървам заоблените й гърди, тя грабва перленорозовата фланелка, метната върху стола до бюрото, облича я и всичко това става за секунди.

Не мога да повярвам, че има такива големи гърди. Чувствам се като седемгодишна, като момче. Разсейвам се за миг, забравям за обземащия ме страх, но ето че той се връща.

Дъсти сяда на леглото, опряна на лакти. Виждам драскотините й — отново тренира и хокейният стик е оставил следи по ръцете й. Гледа ме така, сякаш е готова отново да ме атакува.

— Значи случайно ти се обади, а? — казва тя, завърта се и обляга лакти на възглавниците. — Както случайно намери цигарите. И случайно си спомни за колата. И за цигарите под дървото.

— Само помагам — обяснявам аз и макар да знам, че е истина, имам чувството, че лъжа.

Лъжата обаче не е в думите ми. Тя е другаде и не искам да я търся. Внезапно проумявам, че всъщност само лъжа.

Тя ме гледа подигравателно. По онзи неин начин, когато пропускаме пас или бавим топката.

— А ти какво правиш? — нападам я аз. Както казва Иви, единственият начин да парираш Дъсти, е да й се опънеш. Да й противоречиш с всички сили. Друг начин няма. — Нищо не правиш. Дори не помагаш на баща си.

Страх ме, че ще скочи срещу мен, но тя не помръдва. Само ме гледа. Това спокойствие ме вбесява. Не знам какво да правя.

— Ако мислиш, че лъжа, защо си мълчиш? — питам аз, като се опитвам да се владея. — Защо не кажеш на родителите си, че лъжа? — Не мога да повярвам, че го изрекох. Мисълта, че може да накара господин Вървър да се съмнява в мен, е непоносима.

— Лизи — подхваща тя бавно и невъзмутимо, — ти нищо не знаеш. Нищо не знаеш за Иви. И за него.

И в този миг онова нещо, което непрестанно ме безпокои и тревожи мислите ми, се избистря.

Преди седмици, когато говорех с Дъсти за господин Шоу, тя каза: „Винаги си била умна. Бях сигурна, че ти знаеш.“

— Какво искаш да кажеш?

— Искам да кажа — отговаря Дъсти с напевен глас като отегчена учителка, — че тя знаеше, че той я гледа. Разбра ли сега? Тя знаеше.

Все едно да намериш в мазето смачкан кашон и в него е онази стара книга със златно гръбче, чорлавата кукла с нарисувани лунички и още много други неща, които си мислела за забравени, но изведнъж си спомняш и тутакси те обзема странна болка, без да знаеш защо…

— Това не е истина. Измисляш си — пелтеча аз.

— Не си измислям — спокойно отговаря тя. — И двете го виждахме. И Иви, и аз. Под дървото, нощем, със запалена цигара. Стоеше и гледаше към прозореца й. Непрекъснато идваше.

Зъбите ми затракват. Ами Иви всъщност ми го беше казала, когато ми посочи фасовете в тревата.

Понякога нощем идва тук.

Дъсти въздъхва и събува едната си обувка с крак, тя изхвърчава и пада на пода до мен.

Причернява ми от това пренебрежение. А и от самоуверения начин, по който се излежава като царица.

— Ами ти защо не каза? — почти изкрещявам аз. — Като си знаела, че идва в двора, защо не каза!

Тя поклаща бавно глава като навита кукла, сякаш иска да ми каже, че съм глупава да питам такива неща и твърде глупава, за да ми отговори.

— А ти защо не каза? Нали ти е споделила? Защо не каза?

— Защото не знаех — прошепвам аз. — Знаех само малко.

Тя ме поглежда с присвити очи.

Напрежението в стаята ме задушава. Мирише на дъвка, на сладникав розов парфюм, на облаци пудра, завива ми се свят и си мисля за кутийките „Д-р Пепър“, които бях изпила с господин Вървър в двора, както и за дебелия мокет под краката ми.

Защо не казах? Понякога нощем идва тук. Това го бях премълчала. Не бях и помислила да го казвам. Пазех го само за себе си.

— Искаш да кажеш, че тя е знаела, че той я гледа? — Как можах да го кажа на глас, не знам. — Но тя не би допуснала, че той ще я отведе със себе си. Че ще я вземе от всички нас.

Дъсти не отлепя очи от мен и зелените й очи ме пробождат, пробождат кожата ми.

О, тя знае повече. Знае много повече. И защо не е проговорила? Защо?

— Не разбираш, така ли? Все още ли не разбираш? — Дъсти говори тихо, шепти.

— Какво да разбера? — питам аз с треперещ глас и с безпомощно увиснали ръце.

Усещам надмощието й. Чувствам близостта на истината, която е толкова мъчителна, че само премигвам и затварям очи.

Тя отмята бавно глава.

— О, Лизи, тя знаеше. Знаеше, че той идва заради нея. Знаеше.

— Само предполагаш — казвам аз. Дъсти няма откъде да знае за това.

Но тя изобщо не ме слуша. Тя е някъде другаде, изражението й е примирено и ми напомня времето, когато все още губеше игри и гледаше по същия начин, когато усетеше, че няма да спечели.

— Отвратително — заявява Дъсти. — Всичко, което става, което чувстваме, нищо вече няма да е същото. И само заради нея. Голяма егоистка е.

Стаята ме притиска, отвсякъде ме душат пудри и тежки аромати, давят ме топчета памук и се питам дали и Дъсти се чувства така.

— Мисли си, че може да прави каквото иска — продължава тя. — Да има каквото иска. От къде на къде ще има всичко, което поиска?

Това не е така. Не, не е. Как може да говори такива неща за Иви? Но в този миг Дъсти не е точно Дъсти и не може да й се вярва.

— Виж какво направи с него — казва тя и решавам, че има предвид господин Шоу. Всъщност говори за баща си. Личи от гласа й, който се извисява и леко писука. Клати глава напред-назад. И не спира. — Нали разбираш защо не мога да кажа. Защо не мога да му кажа. Как постъпи дъщеря му с него. Как постъпи с всички нас. Как разруши всичко. Не мога нищо да му кажа.

Дъхът ми спира. Разбирам какво казва: Иви може да разбие сърцето му, но аз няма да го направя.

— Не искаш ли да я спасиш? — питам аз.

— Лизи — казва Дъсти и вдига очи към мен, — защо мислиш, че тя иска да бъде спасена?

* * *

Седя на задната веранда и не мога да подредя мислите си.

Аз знаех почти всичко за нещата, които Дъсти спомена, и въпреки това в главата ми избухна бомба. Съвсем различно е да знаеш нещо, което се е прокрадвало в трескавите ти мисли, и да го чуеш директно и недвусмислено от устата на Дъсти.

Понякога нощем идва тук. Каза го на мен. Но аз не казах на никого. Защо ли?

И какво ли толкова имаше за казване? Иви смяташе, че сигурно е било сън…

А и някак не вървеше да го казвам на други хора.

Това беше нещо, което Иви ми сподели, а сега, след като знам как господин Шоу я е обичал тайно и силно, разбирам защо Иви се е трогнала. Защо да се страхува? Не ми се вижда странно, че е знаела, но не е разказвала. Пазела е в тайна тези най-лични чувства. Иви, около която не се въртяха рояци момчета. И на която не се случваше кой знае какво.

Но мисълта, че нощ след нощ двете сестри са го виждали… И са говорели за това. Иви е споделяла с Дъсти, а не с мен. Дъсти, която винаги се държеше на разстояние. Споделяла е с нея, а не с мен.

Мисля си за всичко, което Дъсти ми каза, и всъщност не съм учудена. Дали ще има още изненади?

 

 

Преди да заспя, чувам доктор Ейкън да говори тихо в хола. Не чувам думите, но гласът му ми действа успокоително, като приспивателно. Приятно ми е да го слушам. Не искам да спира да говори. И той не спира. Заспивам унесена от звука на гласа му.

* * *

В съня ми телефонът звъни.

— Лизи. — Гласът гъделичка ухото ми.

Иви е, знам, че е тя, макар че, както се случва в сънищата, този писклив треперлив глас на говореща кукла изобщо не е нейният глас.

— Не знам къде съм — казва тя, — тече ми много кръв.

— Иви — шептя аз, сякаш споделяме обща тайна, — къде си? Кажи ми. Кажи ми.

— Не знам — отговаря тя и едва я чувам, както когато я изпитват по алгебра на дъската.

— Къде си? Далече ли си? — Ушите ми бучат.

— Лизи, не мога да спра кръвта. Използвах три хавлиени кърпи…

— Иви, моля те, къде си?

— Не знам — казва тя и диша все по-учестено. — Как да разбера?

— Далече ли си, Иви? Далече ли си?

Най-неочаквано усещам онзи лекичък гъдел по врата, онова свръхестествено докосване, което означава, че тя е тук, тук.

— Близо ли си? Иви, виждаш ли ме?

— Лизи — тихо казва тя, а шепотът й пари ухото ми, — какво направи? Какво направи?

 

 

Четири или пет сутринта е. Не виждам светещия циферблат на часовника, но усещам, че някакъв шнур се е оплел в крака ми. Съборила съм часовника в леглото, откачила съм го от контакта и циферблатът е тъмен и безнадежден.

Не знам какво ме събуди, но чувам скърцането на врата и се взирам през прозореца.

Протягам врат и виждам, че предната врата на семейство Вървър е широко отворена.

Хуквам по стълбите, спирам за миг.

Какво направи, какво направи, гласът на Иви от съня е още в ухото ми.

Мускулът под окото ми затреперва. Точно преди вика. Силен вик, писък, виене, като че ли колела подмятат животно, попаднало между тях. Най-страшният звук, който някога съм чувала.

Изхвърчавам през вратата и виждам госпожа Вървър пред тях — затиска уста с ръце. Гледа към улицата и аз проследявам погледа й.

Зловещо е, мъгла преди зазоряване, улични лампи с мушички и нощни пеперуди, очите ми се лутат и ми убягва онова, което госпожа Вървър вижда и заради което пищи, докато изведнъж съзирам…

Призракът куцука под една от лампите.

Призракът с бледи бели крачета, с провиснали яркозелени футболни шорти.

Тичам, заякналите ми през лятото крака туптят по блещукащия асфалт, сякаш играем на онази игра…

Като че ли чувам броенето: десет часът, единайсет, дванайсет, ПОЛУНОЩ! Кърваво убийство!

Искам да крещя, викът ще разкъса гърдите ми. Тук, Иви! Тук! Ето — вратата, тревата, тротоарът. Не бой се! Тук!

Чувам вика си.

Викам и не мога да спра.

Тичам с всички сили.

Почти стигам до осветения от лампата кръг, когато някой ме бута. Госпожа Вървър ме изблъсква.

Почти падам.

С ръка на гърдите гледам как прегръща призрачното създание.

Виждам и безизразното му лице.

Безизразността ме шокира.

Но това не е Иви, това е сън, това е призрак, фантом. Магия.

Не е сън. Но не може да е Иви.

Гледам светлорусата коса, която виси на кичури като лъскави тестени ивици.

Някаква сива мека фланелка, разнищена на китките.

Госпожа Вървър плаче на колене, прегърнала момичето през кръста, а то гледа стреснато и объркано. Момичето се обръща и ме поглежда, а главата му се поклаща като на кукла.

Тя ме гледа и аз я гледам.

А очите, очите са като дъждовна локва с лъскави капки.

Тези очи, които познавам по-добре от своите. И които винаги ме фиксират и проникват дълбоко.

О, Иви.

Облива ме топлина.

Усмихвам се.

Докосвам лицето и страните си, усмихвам се.

Това е вероятно най-странната усмивка на света, но тя не слиза от лицето ми, клатя глава и не мога да спра да се усмихвам.

Лицето й помръдва в опит за усмивка и аз не мога да се въздържа — протягам ръка и докосвам посъживеното й лице.

— Иви — промълвявам аз. — Иви.

 

 

Госпожа Вървър вдига Иви, макар да не е много по-висока от нея. Носи я, а господин Вървър тича към нас.

Спирам и затварям очи.

Не знам защо, но не мога да гледам.

Когато ги отварям, господин Вървър е на няколко метра пред мен и носи Иви както някога, когато беше на шест и Дъсти я бутна от върха на катерушката.

Той я носи, аз ги следвам отдалеч, а госпожа Вървър подтичва до тях. Хваща го за рамото, докосва странната руса коса.

Спирам на тротоара пред къщата.

Дъсти е на верандата, лицето й е скрито под буйните къдри.

Не изпускам нищо.

Поклащащата се руса глава, бледите провиснали крака, две тъжни вейки. Дъсти отстъпва назад и господин Вървър минава бързо покрай нея, не забелязва нищо, носи Иви като булка през прага на къщата.

Потъват в мрака на коридора.

Дъсти се обръща за миг с червено и съкрушено лице и затръшва вратата.

Стоя безкрайно дълго, чакам сърцето ми да спре да бумти и да си поема дъх. Чакам и друго, но то не се случва.

 

 

— Ще те заведа в болницата след няколко часа — казва мама. — Още е рано.

Краката ми са мокри от росата. Не усещам, че не съм спала, чувствам се по-будна от всякога сред сутрешната мъгла.

— Добре — съгласявам се аз, но нямам намерение да чакам. Щом се качи в банята и пусне душа, ще се метна на колелото и ще мина за нула време трите километра до болницата.

— Лизи — продължава мама и слага ръка на рамото ми. — Аз… не вярвах, че ще си дойде. — Гласът й е мек и развълнуван.

Стържа с крак по цимента и чувствам приятна топлина, която ме съживява.

— Дълбоко в себе си не вярвах, че ще се върне — казва мама и ме прегръща през раменете.

— Знам — кимам аз, но не признавам, че и аз не вярвах.

— Кой знае защо — добавя мама някак в полуунес, сякаш никога не би изрекла подобно нещо, — но винаги съм мислела, че нещо такова ще се случи на семейство Вървър…

— Какво искаш да кажеш? — прекъсвам я аз.

— Не знам. В това семейство има нещо…

Тя почти се изчервява, сякаш са я видели без дрехи. Не ме поглежда.

— Като че ли нещо трябваше да се счупи. Като че ли беше въпрос на време кога ще се счупи.

— Не виждам смисъл в думите ти — заявявам аз и потръпвам дълбоко. — Никакъв смисъл.

 

 

Въртя педалите с всички сили, прелитам до болницата в един бездиханен миг, дробовете ми ще се пръснат от напрежение.

Пред очите ми е сребристорусата Иви със стреснат, разбиращ поглед.

А дали изобщо бе тя?

Дали това беше Иви?

Или съм го сънувала поради силния си копнеж? Тази странна празнина, тези пусти мокри улици и металният дъх на ранното утро ме карат да се чувствам забравена, откъсната от света.

Влизам в болницата и си мисля, че може би никой няма да ме познае. Че ще мина по коридорите и покрай всички като невидима, плъзгаща се сянка.

Но само след няколко секунди господин Вървър — угрижен, с формуляри и телефон в ръце и със суетящата се до него Дъсти, заплела пръсти в косата си, — само след секунди той ме вижда.

Лицето му се озарява, едва ли не ослепително.

Брадата му е набола, панталоните му са със следи от кал, целият пламти, но нищо няма значение, той е вече над всичко това.

Отново е жив.

Ние го съживихме, но какво значи „ние“. Това съм аз, аз, аз.

— Ето я и Лизи — казва той и стиска с брадичка формулярите като щит пред гърдите си, а Дъсти ме поглежда както обикновено — с непроницаемо изражение.

В главата ми нахлуват догадки за всичко, което сигурно чувства, но сега нямам време за тях. Нямам време.

Втурвам се към господин Вървър, който протяга ръце и ме прегръща, а формулярите удрят главата ми.

— О, Лизи, Лизи, тя си дойде. Дойде си и е добре.

Май това каза, не съм сигурна. Минутите се сливат, той не спира да говори, казва ми, че госпожа Вървър не иска да се отдели от Иви, че правят изследвания, но всичко е наред, че Иви е добре.

— Добре е — обажда се Дъсти. — Чувства се много добре и всичко свърши. Край на всичко. Тя се върна. Край.

Изрича го бързо-бързо, както обикновено, когато говори с мен, с майка си, с всички, но не и с господин Вървър.

Сега обаче не й обръщам внимание и мисля само за онова, което ми беше казала, за онова, което знаеше или мислеше, че знае.

О, Лизи, тя знаеше. Знаеше, че той идва заради нея.

Господин Вървър оставя формулярите и телефона. Слага ръце на раменете на Дъсти.

Прокарва пръсти през косата й.

Тя го поглежда в очакване. Сигурно свива пръстите на краката си и очаква този дар от него, какъвто и да е дар, един от многото, които той раздава със замах.

О, как й личи. Тя се надява, че той ще бъде пак същият, че всичко ще бъде както преди.

Гледа го открито, само него гледа така, и аз чувствам, че трябва да си тръгна. Че видях нещо, което никой не трябваше да вижда. Усещам боцкащо чувство във врата, от което успявам да се отърся.

Тя очаква отговора му, цялата на тръни.

— Може би трябва да се прибереш — казва той.

И прекрасното изражение на очакване изчезва от лицето й.

Той ме поглежда за секунда и Дъсти го вижда.

Щафетата премина от нейните ръце в моите, без да го иска, докато все още държеше пръсти в стиснат юмрук.

Гледа ме с ястребовия си поглед и ми се струва, че вижда през дрехите и през кожата ми.

Вижда вътре в мен. Не знам как, но вижда дълбоко в мен, в него, вижда неща, които аз все още не съзирам.

— Ще ида у баба и дядо — промърморва тя и посяга към чантата си.

— Дъс… — казва той и сбръчква чело. Ръката му е на врата й.

— Недей — заявява тя и отстъпва рязко назад, като че ли се бори за надмощие на игрището.

Дъсти вдига падналите формуляри и за секунда си мисля, че ще ги хвърли.

Той прави крачка към нея.

— Недей, недей, недей — повтаря тя и силно клати глава.

Слисан, господин Вървър стои с вдигнати ръце като при обир.

— Не искам да я видя — казва Дъсти. — Не искам да съм тук. Не мога да съм тук.

Тя ми подава формулярите, завърта се и изчезва.

Господин Вървър клати глава. И ме гледа.

Държа формулярите и не знам какво да кажа.

Той поглежда към тавана.

— Преди не искаше да стои там повече от час.

Разбирам, че говори за баба й и дядо й. Колко странно, че мисли за това къде иска Дъсти да отиде, а не за нещата, които току-що направи.

— Не понася парфюма от рози и непрестанно бръмчащата прахосмукачка.

Кимвам.

— Дойде й много — продължава той. — Не е лесно.

И все така ме гледа.

Изглежда поразен. Искам да го спася.

 

 

Инспектор Тернстром и господин Вървър разговарят в ъгъла. Навсякъде обикалят полицаи и като че ли всичко ври и кипи.

Кой ще ми каже какво се беше случило? Как се е върнала? Къде е била? Къде е господин Шоу? Прокрадват се и мисли за това, че сега ще разкрият лъжите ми, всичките ми лъжи.

— Сега не може да разговаря с никого — казва господин Вървър, след като Тернстром си тръгва. — Дали са й успокоителни. Но е добре. Добре е. О, Лизи, трябва да я видиш.

Та аз я видях, видях всичко.

— А полицията… — опитвам се да разбера нещо аз.

— Не знаят къде е той. Нали видя, че е боядисал косата й.

Последните му думи увисват за секунда помежду ни. Засядат в гърдите ми.

— Бил се отправил някъде надалеч — бързо добавя господин Вървър. — Най-вероятно е избягала от него. Сервитьорката в кафенето на Фолс Роуд видяла момиче да излиза от кола и да изчезва в гората. Успяла да избяга и се върнала пеша. Шест километра.

Главата ми гъмжи от въпроси. Всичко е толкова странно и невероятно.

— И не знаят къде е той?

— Не — тутакси отговаря той, сякаш мисълта за господин Шоу е нетърпима. — Все още не. Но тя си дойде, Лизи. Успя да се върне у дома. Колкото и да е било трудно.

Думите му звучат приповдигнато като филмови реплики, зад които искам да изчезна. А не бива. Така не бива. Пък и все още нищо не е свършило.