Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The End of Everything, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4 (× 6 гласа)

Информация

Сканиране
art54 (2024 г.)
Разпознаване, корекция и форматиране
cherrycrush (2024 г.)

Издание:

Автор: Меган Абът

Заглавие: Краят на всичко

Преводач: Красимира Абаджиева

Година на превод: 2011

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: Обсидиан

Град на издателя: София

Година на издаване: 2011

Тип: роман

Националност: американска

Печатница: „Мултипринт“ АД — Костинброд

Излязла от печат: 11.11.2011

Редактор: Кристин Василева

Технически редактор: Людмил Томов

Коректор: Симона Христова

ISBN: 978-954-769-279-4

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/20752

История

  1. — Добавяне

19

Няма какво да правя в болницата, господин Вървър е при Иви и аз знам, че трябва да се прибера, но нещо ме човърка и аз не си тръгвам, а обикалям болничните коридори с катинара на колелото в ръка и зяпам тъжно флуоресцентните лампи и болните.

Тръгвам по дълъг коридор с огромно табло, цялото осеяно с поздравителни картички, и изведнъж виждам, че един мъж ме гледа.

Пред сестринската стая е и сякаш ме чака.

Сигурно ще имам проблеми и затова забавям ход, а когато зървам няколко изтъркани стола, сядам, уж имам работа и чакам.

Той тръгва към мен и аз се вцепенявам от страх, но след миг виждам, че е доктор Ейкън.

Сещам се за спокойния му глас снощи и как ме приспа. У него има нещо спокойно или нещо, което успокоява мен. Въпреки прибежките му между храстите и промъкванията му през кухненската врата, той излъчва спокойствие. Предразположение.

— Лизи, предполагах, че си тук — казва той.

— Тук ли работите? — питам аз, защото мислех, че има частна практика.

— Работя и тук — отговаря той.

— О — казвам аз и забелязвам, че е с нови очила с тънички телени рамки, като онези, които мама купуваше на татко. — Дойдох да видя Иви.

— Ще се оправи — загрижено казва той.

— Какво й е? — питам аз с писукащ глас, сякаш всеки миг ще се разплача. — Той какво… тя…

Думите ми напират, но нито една не звучи както трябва, нито една не може да изрази онова, което искам да кажа.

— Ще се оправи. Не се тревожи — успокоява ме доктор Ейкън.

Поглежда часовника на стената.

— Мисля, че ще я пуснат днес — казва той и все така гледа часовника.

Май се притеснява да ме погледне. Защото не знае какво да каже. Но забелязвам, че поради много причини му е и жал.

 

 

Мама ме кара вкъщи, колелото е в багажника. Най-после се е събудила, не е полузаспала като по-рано тази сутрин и само мърмори. И защо ли, къде толкова можех да отида?

— Видях приятеля ти — казвам аз.

— Приятеля ми — повтаря тя и гледа напред.

Чакам да каже още нещо, но не, мама мълчи, сякаш думата е залепила устата й и не може да я отлепи.

Телефонът звъни, когато влизаме вкъщи. Тара Лийри, готова за размяна на информация. Предлага да се видим с Кели и Джоуни у Джоуни. Вече са там и тя знае всичко.

— Не ми се идва — казвам аз, въпреки желанието да разбера какво се е случило. Не искам да го чуя от Тара, не искам нейните мелодраматични разяснения.

— Иди, иди — насърчава ме мама. — Иди се разнообрази с приятелките си.

Настоява да ме закара, макар че къщата на Джоуни е само на шест пресечки. И добавя:

— Обади ми се да дойда да те взема, когато решиш да се прибираш. Приятно прекарване.

Питам се какво ли изобщо знае тя.

 

 

— Чухте ли… — нарежда Тара, преливаща от енергия. Седим плътно една до друга на големия диван в хола и пием със сламки студена оранжада. — Чухте ли, че я зарязал насред пътя.

— Избягала е — възразявам аз. — Скочила е от колата.

— Да, бе! — казва Тара. — Сервитьорката в „Сутрешни понички“ е видяла колата на паркинга. Седели десетина минути в колата и Иви слязла, а той отпрашил като крадец на банка.

— Ами, ами — клатя аз глава, — защо ще я изоставя така след всичко помежду им?

Замислям се за бляскавостта на първите няколко дни, когато Иви изчезна — дните, в които изведнъж прозрях сложността и красотата на любовта им. Такава любов като любовта на господин Шоу към Иви е огромна, обсебваща за него, а по-късно и за двама им.

— Защото е взел каквото е могъл — пояснява Джоуни нетърпеливо. — Взел е всичко от нея. Използвал я е и толкова.

— Не съм съгласна — противореча аз. — Не може току-така да приключат.

Трите ме поглеждат. Гледат ме така, сякаш знаят всичко.

— Да не смяташ, че е искал да се ожени за нея като сектантите, дето се женят за момиченца? — пита Джоуни.

— Ромео и Жулиета — обажда се Кели.

— Искат ли да знаете какво е станало, или не? — рипва Тара.

Предчувствам какво ще каже, защото устните й блестят, а тялото й почти се тресе. Ще чуя онова, което очаквах в трескав ужас.

— Прегледали са я отдолу — заявява Тара и се обляга на възглавницата, като ни наблюдава.

Кели леко потръпва.

— Направили са й всички изследвания — продължава Тара, все едно чете доклад. — За гонорея, сифилис, херпес и бременност. Сигурно и за СПИН.

Като на плаката в кабинета по биология. С големите страшни червени букви: ВСЕКИ МОЖЕ ДА СЕ РАЗБОЛЕЕ ОТ СПИН. ПРЕДПАЗВАЙТЕ СЕ.

Представям си Иви на бял чаршаф, а между краката й някакъв метален удар като щипка. Повдига ми се.

Тара пие дълго оранжада и казва:

— Изследванията са окей.

Джоуни се отпуска на дивана.

— Но, между нас казано, той й е направил всичко. Всичко — добавя Тара.

— Какво е направил? — едва изричам аз със схваната брадичка.

— Направо я е разкъсал — казва Тара и уверено отмята глава, а на мен ми иде да я ударя.

— Разкъсал я… — повтаря Кели с тъничък гласец и зяпнала уста. — Разкъсал я…

— По пет пъти на ден — продължава Тара. — Цялата е разкъсана долу.

Тя се обляга назад, провесва пръсти пред корема си и ги поклаща. Кожата ми се вледенява.

— Но Иви е добре — казвам аз и се чудя как така Тара знае всичко това. Възможно ли е?

Тара върти очи.

— Колко добре може да е? Та той я е разсипал.

Думите й звучат някак старомодно, като от някогашна книга, от ония, дето баба ги чете, с разцъфнали рози и сребърни букви на твърдите корици, или като от черно-бял филм, в който жените говорят префърцунено и пианото отбелязва края на всяка сцена.

Но те звучат и истински. Истински.

 

 

Иви стои в болницата два дни. Повече, отколкото бяха казали.

Мама предполага, че сигурно се налага заради „емоционалните травми“, а на мен ми се струва, че времето тече много бавно.

Не трябва да излизам от къщи, макар все още да не е ясно дали трябва да се страхуваме от господин Шоу. Дали е опасен? На втория ден мама кара Тед да ме вземе със себе си в работата и аз седя до климатика в клуба и го гледам как реже клони навън в горещината.

Обядваме заедно в служебния стол — сандвичи с риба тон, увити в лепкав найлон.

Не ми се яде. Тед изяжда и двата сандвича, два банана и изпива всичкото мляко.

Питам го защо според него все още държат Иви в болницата.

Той свива рамене, после разперва загорелите си ръце. Надраскани са от клоните и приличат на ръцете на светец от картина.

— Сигурно са я шили — казва Тед, докато гледа момичетата в басейна отвъд стъклената стена.

Това лято всички носят бикини с тънки шнурчета отстрани и с мъниста на пискюлчетата — трак-трак-трак на всяка стъпка.

Той гледа момичетата, а пред моите очи е Иви и една голяма игла като онази на сестра Станг. Но там, долу. Долу.

— Шили са я — едва чуто прошепвам аз.

— Да — кимва Тед и ме поглежда. Взема част от мазната найлонова обвивка и я опъва.

— Дръж така — подава ми найлона той.

Стискам го между пръстите си.

— Ето какво става — казва Тед и пробива с пръст страшна дупка в средата. После маха полепналите късчета от ръката си и добавя: — Трябва й време да оздравее. И после ще бъде добре.

 

 

Всички те грешат, нали? Не може да е точно така. Знам аз. Дъсти също го каза, макар да не разбира.

Господин Шоу е чакал, надявал се е, мечтаел е за нея, докато е гледал нощем към стаята й, как може да й стори толкова зло…

Нощ след нощ Иви е стояла на прозореца, притисната до мрежата, и не е отлепяла очи от крушата, светеща в зелено сред мрака. И той е бил там.

Иви е почувствала любовта на господин Шоу и кое момиче в крайна сметка не би се поддало на такава любов и на романтичните й обещания? А той, три пъти по-възрастен от нея, мъж, опознал света, на когото всичко е ясно, е решил, че тя е най-прекрасната от всички момичета. Че тя е всичко за него и че би зачеркнал предишния си живот заради нея. Би го зачеркнал, защото само един неин поглед би го изцелил и спасил. Тя има тази власт. Кое момиче не би искало тази власт?

 

 

Седем вечерта е и семейство Вървър най-после се прибират. Господин Вървър се обажда на мама и казва, че ще се радва, ако отида да видя Иви.

Мама ме кара да почакам, защото пече тава със сладки от пакета с готова смес, който стои на хладилника още от Хелоуин.

Нося ги в тежката тава за печене. Госпожа Вървър отваря вратата и я държи с крак, за да вляза.

— Здрасти, Лизи — глухо казва тя.

Тъй като обикновено стои в стаята си, не знам какво да й кажа.

— Здравейте — изричам аз и й подавам сладките.

Взема ги с кокалестите си пръсти и двете поглеждаме към сладките с напукани като олющена боя връхчета.

— Как е… — подхващам аз и млъквам.

Поглеждам към покритата с пухкав син мокет стълба, която познавам толкова добре. Иви е на две врати от тук.

Обръщам се и виждам, че госпожа Вървър е вече по средата на коридора към кухнята.

Струва ми се, че казва: „Благодарни сме ти“, с глас, който глъхне в тишината на къщата.

На първото стъпало съм. Къщата тъне в тишина. Чувам само изтракването на тавата със сладките, когато госпожа Вървър я оставя на кухненския плот.

Господин Вървър го няма, може би е отново с полицаите.

Поемам си дъх и се изкачвам бавно.

Всички врати са затворени. Заставам пред стаята на Иви.

Стоя, пръстите ми стърчат от джапанките и се ровят в мокета. Стоя, стоя, стоя, а сърцето ми ще се пръсне. Туптенето му клати стените. Ще събори къщата.

Почуквам.

— Влез — чувам глас и, Боже мой, всичко е както преди и не е както преди.

Сега изобщо не знам какво да правя. Ако се забавя, няма да мога да вляза, толкова съм погълната от този миг, най-страшния миг в моя живот.

Отварям вратата.

В главата ми нахлуват какви ли не картини, едва ли не очаквам да видя илюстрациите в книга, описваща истинско престъпление. Може би Иви лежи сред кървави чаршафи, термометри, превръзки и памук, сред зловоние и разложение.

Стаята си е същата подредена стая, футболната топка виси и се полюлява от вятъра, леглото е с идеално опънати завивки, подвижната настолна лампа е надвесена над бюрото.

И Иви.

Не е призрак, не е илюзия.

Иви се е навела над бюрото, пише и розовата гумичка на молива се поклаща.

Все едно нищо не се е случило, като изключим странната й коса с цвят на житен клас, събрана на конска опашка на върха на главата.

— Изостанах в училище — казва тя и ме поглежда. Със старите си джинси е и с една от спортните фланелки на Дъсти, която й стига до коленете. — Ако взема годишните изпити, май ще мога да завърша годината. Кога стигнахме до полиномите?

Питам се дали аз съм се побъркала, или тя…

Изведнъж нещо в мен прещраква и аз потулям всички важни мисли и чувства, които напират. Така иска тя, така вече искам и аз.

— Ами не знам — отговарям и сядам на леглото й, за да бъде като всеки друг път, когато Иви е отсъствала от училище поради грип или стомашни болки.

— Трудно ми е да се съсредоточа — казва Иви и търка с гумичката долната си устна. — Заради хапчетата.

— Боли ли те? — питам аз с поглед върху бледожълтите петна по врата й.

Тя върти молива.

— Нищо не ме боли. — Поглежда ме някак сепнато. Дано продължим да говорим.

— Добре изглеждаш. За болен човек.

Иви се усмихва и аз й се усмихвам. Усещам, че се отпускам, че започвам да се чувствам както преди.

— Сигурно си хапваш каквото поискаш. И гледаш телевизия цяла нощ.

Тя кимва с усмивка.

— Страх ги е да не ме уплашат. Никакви домакински задачи, никакво училище, нищо. Сякаш съм тежко заразноболна.

— Целуни ме тогава — казвам аз и побутвам с пета крака й, — че да се заразя и да се моткам по цял ден като теб.

Иви стиска молива, докато кокалчетата й побеляват, и прошепва:

— Искам да умра. Искам да умра.

 

 

Лежим на леглото й и гледаме тавана.

Щурчетата скрибуцат толкова силно, че все едно са в стаята, до нас, но аз знам, че на нея й е приятно да ги слуша.

— Ще спиш тук, нали? — пита тя и аз казвам „да“.

Хваща ръката ми и силно преплитаме пръсти.

Чакам да ми разкаже.

Чакам, чакам.

Но Иви мълчи, диша на пресекулки, помръдва нервно крака и не продумва.

 

 

Събуждам се рано, а нея я няма.

За части от секундата си мисля, че е изчезнала завинаги.

Лежа, гледам футболната топка, пукнатината в ъгъла на тавана и ми се струва, че съм се превъплътила в Иви и ако погледна в огледалото, ще видя безизразното й лице.

Но чувам течаща вода и женски гласове. Излизам от стаята и тръгвам по коридора.

През парата, която излиза от полуотворената врата на банята, виждам госпожа Вървър с лъскави бежови кухненски ръкавици и отворена кутия боя за коса на пода до нея.

Иви е на колене, наведена над ваната, а светлата й коса виси пред лицето като брезова кора.

Стоя тихо, с ръка на стената, и гледам. Госпожа Вървър коленичи и излива кафявата боя върху косата на Иви, а тя е покрила лицето си с ръце.

Тялото на госпожа Вървър се тресе и аз не виждам лицето й, но знам, че плаче. Навела се е зад гърба на Иви и плаче.

Водата тече, тече, Иви се обръща и ме вижда.

Лицето й е уморено. Лице на човек, който е преживял сто години само за няколко седмици, който е видял всичко и нищо не може да го изненада.

На лицето й са изписани думи и аз ги прочитам: Накарай я да спре. Накарай я да спре. Защо не спира?