Меган Абът
Краят на всичко (14)

14

Прибирам се вкъщи през вратата на верандата и в главата ми се щурат какви ли не мисли за случилото се с Боби Торнхил. В кухнята цари пълен мрак, влача крака по линолеума, спъвам се, залитам и се подпирам в нещо меко като купчина пране. Съзирам блясък от очила. Доктор Ейкън. Ризата му виси над панталона.

За малко да изпищя, но запушвам уста с длан.

— Лизи — високо прошепва той и продължава да ме държи да не падна.

— Не ви познавам — казвам аз, а очилата му блестят и не виждам очите му.

— Приятел съм на майка ти. Тъкмо си тръгвах…

Лампата в коридора светва и мама се появява зад ъгъла, загръщайки халата си.

— Лизи — възкликва тя и погледът й шари между отворената врата на верандата и позеленелите ми крака. — Какво си правила навън? — Тя впива пръсти в китката ми. — Защо си излизала? Сама, навън, след всичко, което се случи?

Стиска ме здраво, вбесена е, но аз вдигам брадичка и заявявам:

— Мога да правя каквото си искам — като теб.

В този миг тя вдига ръка, зашлевява ме и плесницата отеква в ушите ми.

— Даян — намесва се доктор Ейкън, — тя не е излизала. Аз отворих вратата. Сигурно е чула шум и е слязла в кухнята. Аз я стреснах и тя ме стресна.

Поглеждам го с горяща буза. Измъква ме от ситуацията, но единственото, което виждам, са бляскавите му очила. Не казвам нито дума.

 

 

На закуска мама се чуди как да ме заговори. Тед започна да работи както всяко лято на голф игрището и сме само двете. Мълчим. През нощта не сънувах и се събудих, когато чух мама да шепне жаловито — само веднъж извиси глас — по телефона. Повтаряше: „Не знам какво да кажа. Не знам какво да кажа.“

Стържа ядовито изгорялото на печената филийка. Тя се опитва да подхване разговор. Говори насила, смутено, без да казва нищо съществено.

Колебае се, ръцете й треперят, няма и следа от огъня и възбудата, които я владеят след неговите посещения. Никаква следа. Потропва с кокалчетата на пръстите по вестника, въздиша, премята кърпата за бърсане на чинии и снове шумно из кухнята.

Най-сетне и тя отива на работа.

Обикалям къщата и се спирам пред вратата на нейната стая. Не влизам, не мога, но гледам неоправеното легло и едва ли не усещам топлината на вдлъбнатината в средата.

Дали си мисли, че след снощи докторът няма да се върне?

Той идва късно нощем, домът му е наблизо, а ноктите на жена му са забити в него. Тук намира убежище, спокойствие, смях и разтуха, толкова е прекрасно, толкова е уютно и забавно — кой не би желал такава радост?

И изведнъж — прорез. Шевовете се разпорват и той съзира цялата мъка, която е мислел, че е оставил вкъщи, о, да, тя цари и тук.

Тази взривена мъка, която може да те задуши.

 

 

След около час шляене из къщи усещам как понякога времето наистина спира.

Не мога да си представя безкрайните летни дни без Иви.

Не мога да си представя лятото без Иви. Всяко лято сме заедно.

Отгоре на всичкото вали като из ведро. По обед виждам господин Вървър и инспектор Тернстром. Господин Вървър е бял като платно. По-блед човек не съм виждала.

Залепвам ухо до мрежата на прозореца, но не чувам нищо.

С ръка на кръста господин Вървър кима и клати глава, загледан в тротоара. Вир-вода е, инспекторът протяга чадъра си над него, но той не забелязва и стои настрани.

Стомахът ми се свива и не забелязвам как изхвърчавам навън и тръгвам към тях.

Обръщат се и ме поглеждат. Нищо не мога да подразбера от лицето на господин Вървър, което блести от дъжда. То е като безизразен колаж от чертите му.

Изведнъж проумявам, просто разбирам всичко.

Благодарение на лицето му — лице без цвят, без живот и без чувства.

Дъждът все така го удря, удря силно като по старинна статуя, която скоро ще отнесе.

Пръстите на Иви се изплъзват от моите и тя пропада вдън земя.

Как не го усетих, та само аз я познавам така, и река ли да докосна лицето, тялото, шията и сърцето си, знам, че това е тя, как така можах да не го усетя? Изплъзна се от мен, докато аз…

— Лизи — казва господин Вървър, инспектор Тернстром ме гледа, а дъждът се стича от черния му чадър.

— Какво е станало? — питам аз, мокрите дрехи ми натежават и кецовете ми се пълнят с вода.

Полицаят се приближава.

— Решихме, че сме я намерили. Но не беше тя.

— Намерили сте я…

— Намерили са тяло, Лизи — казва господин Вървър и ме прегръща през раменете, ръцете му са мокри и тежки и ми се струва, че потъвам. — Обадиха се преди няколко часа да ми кажат, че са намерили тяло на момиче в Престън Холоу. Помислихме, че е тя.

Той отпуска ръце върху раменете ми с длани, обърнати нагоре, и добавя:

— Не е тя. Не е тя.

Инспекторът навежда чадъра, за да ме пази от дъжда. Капките трополят по черния плат.

— Засега всичко е постарому. Същото положение — пояснява той.

Само че не е така. Защото през тази една минута, която е била часове за господин Вървър, всичко се е променило завинаги.

През тази една минута аз усетих Иви мъртва и сега знам, че тя може да е мъртва.

 

 

Господин Вървър пие бира от зелена бутилка. В сутерена сме. Три следобед е и все така вали. Тук сме вече няколко часа.

Знам, че трябва да съм вкъщи, че мама е звъняла да ме провери, но в никакъв случай няма да се прибера. И през ум не ми минава. Тук сме часове наред и слушаме дъжда — тик, тик, тик… Ядохме чипс, играхме на стрелички и на табла.

С фланелка и панталонки на Иви съм. Господин Вървър не каза, че са на Иви, когато ми ги даде, но аз знам, че са нейни. Десетки пъти съм носила нейни дрехи, дори тази синя фланелка, мека, със сплъстени топченца и с мирис на Иви, мирис на охлювчета от току-що подострен молив, на футболни обувки и шампоан. Панталонките са ми малко тесни на бедрата. Моите дрехи се въртят в боботещата сушилня, аз съм се вкопчила в Ивините и това е толкова странно, че се натъжавам и спирам да мисля за него.

Дъсти е при баба си и дядо си с госпожа Вървър. От вчера са там. Когато се обадили от полицията в шест сутринта, господин Вървър бил сам. Сам-самичък стоял и чакал с часове. Той не би им се обадил.

— Никога няма да им кажа — казва той. — Надявам се никога да не чуят за това.

Поел е целия свят на плещите си заради тях. А те дали изобщо знаят?

Току-що го бяха изоставили. Дори Дъсти, неговото слънчице, неговата съучастничка. „Преданата“ дъщеря го беше зарязала.

Аз обаче съм тук.

Двамата знаем тази тайна и тя ни свързва.

Иви умря за двама ни — за секунда, за минута, за часове. За двама ни тя беше мъртва и това бреме в ръцете ни промени всичко.

И още нещо — за мен поне, — аз я пуснах. Пуснах я. Бях я сграбчила здраво за ръката, но пръстите ми се разхлабиха и аз я пуснах.

Мразя се затова.

Дали и той го е почувствал?

На пода са разпръснати стари винилови плочи. Господин Вървър си спомня за времето, когато е бил на моята възраст. Всеки албум има история. Грамофон отдавна няма, той ми показва обложките.

Изведнъж се сеща за нещо и преравя стаята с пералнята. Намира стар грамофон в кутия с надпис „Неща на татко“. Помагам му двайсетина минути, режа тиксо, подавам това-онова, за да съедини и свърже жиците към колоните.

Плочата замърква, врънка и скърца незнайни за мен мелодии и е чудесно. Усмихваме се един на друг и тържествуваме.

Плочите са спомени за него, много стари спомени, по-стари от мен, по-стари от Иви. Спомени за баща му и за някогашните му приятелки, за приятелите, с които е пътувал, за онези големи концерти по цял ден на открито и емоциите, които остават в душата ти за цял живот.

Седи и прокарва ръка по обложката на албума в скута си.

Гледам износените му мокасини, големи и меки, и ми се иска да ги докосна, да ги стисна, толкова меки ми изглеждат. Мисля си, че ако го направя, той не би казал нищо. Нито дума.

Слушаме албум на баща му с кънтри музика, тъжна и бавна. Обложката е омачкана и окъсана, с разръфан лепкав етикет с цената. Аз я докосвам и се чувствам безпомощна и съкрушена. Песните ме трогват.

Иви не е мъртвото момиче, което са намерили на пътя в Престън Холоу. Мъртвото момиче е също на тринайсет години, бутнала го е кола и колелото го е прерязало на две.

Иви не е мъртвото момиче, а можеше да е.

Как не знаех всичко това?

Господин Вървър прокарва ръка по наболата си брада.

Седя до него на кръглото килимче и стискам обложката до гърдите си.

Мълчим, а след малко той пита:

— Лизи, ти говориш ли често с баща си?

Поглеждам го и имам чувството, че е забил пръст в душата ми.

— Разбира се — отговарям аз и подпирам брадичка на острия картонен ръб на обложката.

Никой не пита вече за него. Никой не питаше за него и преди развода. Обядвахме всички заедно в неделя, караше ме до училище в най-студените дни. Нищо за разказване. А сега още по-малко.

Той не ме гледа. Гледа някъде другаде, в нещо невидимо, блещукащо в тъмната стая с пералнята.

— Лизи, искам да ти кажа какво означава да си баща…

Поглеждам го и чакам.

— Това е най-страхотното нещо на света — довършва той и ме поглежда. Мига и чака реакцията ми.

Не знам какво да кажа и само кимам. Кимам, кимам, кимам.

Той се усмихва с непроницаем тъжен поглед.

Музиката се лее и за малко да се разплача истерично заедно с песента. Не защото съм тъжна, а защото много ми се струпа, без дори да разбирам защо.

Господин Вървър си изпива бирата с една голяма последна пенеста глътка.

Чета лицето му. Той казва: Ти ми даде всичко, което знам. Не можеш ли да ми дадеш още? Не го казва, ала аз го чувам, и то отеква в мен. Дай ми още, Лизи.

 

 

Телефонът звъни и господин Вървър тича по стълбите. Отново се обаждат от полицията. Знам, че разговарят с познати на Шоу, с които не са разговаряли преди, и господин Вървър прекарва дълго време на телефона и си записва това, което му съобщават.

Махам му за довиждане, но той не ме вижда.

— Дъсти! — стряскам се аз на кухненската врата.

Тя носи торба на рамо, в другата е училищната й чанта, а буйното руно на косата й е прибрано на върха на главата.

— Здрасти. Уплаши ме — заявява тя.

Ала не изглежда уплашена. Тя стои и чака да я пусна да влезе.

— Върна се — казвам аз, тъй като нищо друго не ми идва наум.

Гледам я и в главата ми е хаос, виждам я как се качва в колата на Боби Торнхил и се опитва да го накара да й покаже какво означава да…

Тя минава покрай мен и влиза в кухнята.

— Да, върнах се — отговаря тя и вижда баща си с телефона, чува как казва: „Аха, да, аха, мислите ли, че това би… мислите ли, че ние бихме могли… ами ако той… добре, добре… Ами съмненията за Айрън Ривър?“

Тя го гледа една секунда.

После се навежда, за да вдигне чантата с книгите от пода.

— Искаш ли да ти помогна?

— Че ти все това правиш — казва тя. — Нали така?

Чантата ме удря по протегнатите ръце. Вземам я и се чудя какво да правя с нея.

— А майка ти? — питам аз.

— Тя ще остане още малко. С баба и дядо. — Дъсти дърпа ластика от косата си и тя се разстила на вълни. — Не може да стои тук сега.

— Ужасно е… Да не знаеш… — продумвам аз.

Тя си вее с ръка и повдига влажната коса на врата си.

— Ти си все тук напоследък — подхвърля Дъсти и увива дълъг кичур около пръста си.

— Ами не знам — прошепвам аз, крепейки тежката чанта под брадичката си.

Тази Дъсти, все тя, все тя. С Иви си шепнехме за нея, обменяхме идеи, представяхме си разни неща. Подслушвахме я през стените, от горния етаж, от долния етаж. Но сега вече не е така. Кой я подслушва сега?

— Какво би правил той без теб? Какво бихме правили всички ние?

Гласът й звучи с онази рязкост, която винаги ме разтреперва. Дали няма да ме попита за цигарите в отвора за мляко? А има толкова други места, където можеш да криеш неща…

Дъсти се е вторачила в мен и имам чувството, че вижда всяка една моя лъжа, дори и онова, което не е лъжа.

— Вече не излизаш на двора — бързо казвам аз, преди да избухна. — Свикнала съм да те виждам там, с баща ти.

Тя знае какво искам да й кажа. Знае, че й казвам: Ти го изостави, но аз няма да го изоставя.

Поглежда ме с оня поглед с присвитите очи. Настръхвам и се вцепенявам. Ако бяхме на игрището, щях да тръгна срещу нея, без да се замисля.

Най-накрая заявява:

— Защо не се прибереш? — Опъва ластика на косата си и той изплющява. — Мисля, че майка ти те вика.

 

 

През нощта нещо се надига в мен, сякаш кръв нахлува в лицето ми, в гърдите ми, сякаш във вените и сърцето ми се влива метал.

Заради този ден с господин Вървър и нещата, които искаше от мен, макар и без думи и без дори да съзнава какво точно иска от мен. Дъсти. Дъсти ме наблюдава изкъсо, тя знае някои неща, а времето тече.

Всичко това бушува в главата ми.

Лежа в леглото с дрехите.

Чакам къщата да утихне.

Доктор Ейкън не идва тази вечер, не съм и мислила, че ще дойде. Мама си прави маргарита от стара концентрирана смес в кухненския шкаф.

По-късно я чувам да говори по телефона, мисля, че се е обадила на татко и не искам да знам какво си приказват.

Пускам радиото на най-силно. Искам да имам грамофон и онази плоча на господин Вървър за луната, в която се казва как картите не могат да ти вещаят зло.

Искам нещо да се случи, нещо да се счупи, да спре напрежението, това тегнещо напрежение, което ме кара да се чувствам напълно загубена, с олово в гърдите.

Иви е почти изличена от мен. Усетих го два пъти през деня. Когато ги видях в уличката с наведения чадър и после с Дъсти, думите, които каза, и как почти им повярвах.

Тя е почти изличена от мен.