Джеймс Патерсън, Маршал Карп
Откуп (50)

48.

Останах да стърча със замлъкналия телефон на замлъкналия завинаги частен детектив.

— Кучия син го е грижа за Блекстоун още по-малко, отколкото за Питър.

— Някои хора се справят по-добре от другите с убийствата на безценните си служители по паркингите — отбеляза Кайли. — Но нека се опитаме да направим нещо по-продуктивно, вместо да обсъждаме Хънтър Олдън.

— Ако си мислиш за късен обяд, няма да се получи. Закусвалнята е затворена.

— Не. Мисля си да намеря телефона на Оги Хофман. Току-що получих съобщение от Мат. Още засича сигнал. Телефонът е включен и е наблизо.

Събрахме дузина униформени и им раздадохме латексови ръкавици.

— Чуйте ме, всички — извика Кайли. — Търсим мобилен телефон. Ако имаме късмет, ще го накараме да звъни. Ако е на вибрация, ще бъде много по-трудно да се забележи, но не и невъзможно. Половината започвайте по периметъра на Хилсайд Авеню, а другата половина да се позиционира в онези плевели.

Ченгетата се разпръснаха, а с Кайли се присъединихме към групата, строена пред участъка с покрита със скреж растителност в дъното на паркинга.

— Добре — извика тя, като вдигна високо мобилния си, — активирам моята високотехнологична търсачка на телефони.

Набра номера на Оги. Минаха пет секунди. После чух музика. I hear the train a comin’. It’s rollin’ round the bend. Джони Кеш. Folsom Prison Blues. Разбрах, че харесвам Оги Хофман.

На пет метра от мен един полицай извика:

— Намерих го!

Наведе се, взе телефона и ми го донесе.

С Кайли се върнахме в колата и тя включи отоплението.

Оги имаше древен телефон с капаче, който не беше защитен с парола. Извадих на екрана „Последни повиквания“.

— Повечето са входящи от Флорида — казах, — но последните четири са изходящи. Първото е до 911 в 14:09 часа, което съвпада с времето, когато от 911 изпращат патрул в училището. След минута момчето избира 411, „Информация“.

— Има логика — размисли Кайли. — Това не е неговият телефон. Няма ги обичайните му контакти. На кого се е обадил след „Информация“?

— Номер с 212, значи е в Манхатън. Говорил е две минути, след което телефонът млъква за около три часа. Последното обаждане е било в 5:17 часа. Разпознавам номера. Звънял е до Патрис.

— Натисни повторно набиране на номера с 212 — предложи Кайли.

— Не. Има петнадесет цифри, което означава, че Трип първо е набрал десетцифрен номер, попаднал е на запис, след което е следвал гласовите указания. Не може да се повтори с автоматично набиране. Трябва да натискаш по същия начин, по който го е направил той. Извади си телефона, постави го на високоговорител и набери този номер.

Продиктувах десетте цифри и тя ги набра на своя айфон. Отговори автомат.

— Благодаря ви, че се обадихте в училище „Барнаби“. Ако знаете вътрешния номер на вашия преподавател, моля, наберете го сега. За достъп до директорията на училището наберете девет.

— Девет е следващата цифра, набрана от Трип — казах. — Направи го.

Тя набра и се чу още една препоръка.

— Моля, въведете първите четири букви от фамилното име на вашия преподавател.

— Шест, две, три, четири — казах аз.

Тя въведе цифрите.

Чу се сигнал и се включи гласовата поща.

— Здравейте, това е кабинетът на Райън Медисън. В момента не съм тук, но ако оставите съобщение, ще се свържа с вас възможно най-скоро. Благодаря.

Кайли затвори.

— Медисън? За човек, който твърди, че не иска да се забърква…

— Ала той не се е обадил на Трип — възразих. — Трип му се е обадил.

— Защо?

Преди да измисля интелигентен отговор, тя удари волана с длан.

— Аз съм идиотка — изруга.

Наведе глава и започна да натиска по клавиатурата на своя айфон.

— Какво правиш? — попитах.

— Ако стоях права, щях да се наритам.

Тя продължи да блъска яростно с показалец, после спря и вдигна пред мен екрана, за да видя.

— Бегом към сервитьорката! — изрече тържествуващо.

Изскочи от колата, хукна към ресторанта и блъсна входната врата. Затичах се след нея.

— Дениз — извика тя.

Четирите сервитьорки седяха на една маса и пиеха кафе, като най-вероятно се чудеха дали ще могат да се върнат на работа довечера.

Дениз вдигна очи.

— Да?

Кайли тикна телефона си в ръката й.

— Познаваш ли този човек?

Дениз хвърли бърз поглед.

— Това е той — каза и върна на Кайли телефона. — Онзи, който си тръгна с момчето.

— Сигурна ли си? — попита Кайли и опита пак да й даде телефона. — Огледай го отново. Не бързай.

— Скъпа, не е нужно да се съмняваш. Помня лица.

— Моля. Важно е.

За Дениз не беше важно. Каквото и добро да беше имало между нас, отдавна беше изчезнало. Тя се изправи и неохотно взе телефона.

Кайли беше влязла в уебсайта на „Барнаби“, беше преровила биографиите на преподавателите и извадила на екрана снимка на Райън Медисън. Дениз се втренчи в нея.

— Добре, още веднъж ти повтарям — рече тя раздразнено. — Това е човекът, за когото ви споменах. Той седна при хлапето. Той не искаше да поръча. След това излезе навън за цигара… О, боже. Не е отишъл да пуши. Той е убил онзи човек на паркинга. Нищо чудно, че вие толкова…

Тя отново погледна Медисън.

— Това определено е той. Това е човекът, когото търсите.

— Сигурна сте — настоя Кайли.

— Скъпа — въздъхна Дениз, без да може да откъсне очи от усмихнатото лице на учителя. — Никога в живота си не съм била толкова сигурна в нещо.