Джеймс Патерсън, Маршал Карп
Откуп (40)

38.

Оги Хофман се подготви за пронизващия студ, който щеше да го връхлети веднага щом излезете на огромното открито пространство на Гранд Стрийт. Още щом заобиколи ъгъла, вятърът изфуча откъм Ийст Ривър и вледени лицето му. Ала не му пукаше. Утре по това време щеше да бъде извън Ню Йорк. След още два дни щеше да се озове във Флорида. Завинаги.

След 32 години днес трябваше да измине за последен път единайсетминутния си маршрут до Държавно училище 114. Казваше си, че само ще разчисти бюрото си, но истината беше, че искаше просто да се сбогува със старото място.

Замисли се за лудостта на последните няколко седмици. Той отлетя за Уест Палм Бийч, за да прекара празниците с брат си Джо. Деби, съпругата на Джо, беше поканила Надин на вечерята и към края на вечерта Оги вече беше влюбен. Два дни по-късно получи имейл, с който му съобщаваха, че ДУ 114 се затваря до следващо известие.

— Нямам работа, на която да се върна — каза той на Надин.

— Тогава не се връщай — предложи тя.

Не се наложи да му го повтаря. Той подаде молба за ранно пенсиониране, отлетя за Ню Йорк и си събра багажа. Тази вечер щеше да долети, сутринта щяха да дойдат превозвачите, а те двамата с Надин щяха да се отправят с кола обратно към Уест Палм, за да прекарат заедно остатъка от живота си.

Благодаря ти, Господи — помисли си той, когато стигна до училището. — Знаех си, има причина да се окаже, че осветителните тела излъчват токсични химикали.

Тъй като училището беше затворено, навсякъде се бе натрупал сняг, но от улицата до вратата на мазето се нижеха следи. Деца, помисли си Оги. Ако се съдеше по стъпките, бяха минали трима.

Извади връзката ключове и посегна към катинара. Кучи синове, изруга. Който и да бе идвал, беше сменил катинара.

Проклети бюрократи — помисли си Оги. — Все ще те прецакат, дори и в последния ти ден.

Огледа по-внимателно новия катинар. Какво е това, по дяволите? Беше от най-скъпите, „Абъс Гранит“, от закалена стомана.

Тази дивотия може би струваше сто и петдесет долара, със сто и четиридесет и пет повече, отколкото обикновено харчеше училището. Беше като да видиш в менюто на училищния стол филе „Миньон“ вместо рибни пръчици. Нямаше логика, а в подредения свят на Оги Хофман нещата, които нямаха логика, го държаха буден през нощта.

Кой би сменил катинара? И защо?

Вероятно би трябвало да провери. Той имаше ключ от предната врата, но това означаваше да заобиколи цялата сграда през дълбокия сняг.

По дяволите, не — каза си той, докато се качваше обратно по стълбите. — Аз вече не работя тук. Това не е мой проблем.

Разбира се, че е — напомни му някакво гласче в главата му.

Оги спря горе на стълбите и огледа ясните следи от стъпки към улицата. Обърна се и тръгна през снега към предната страна на сградата.

Старите навици умират трудно.