Каролине Бернард
Музата на Виена (6)

Шеста глава

Алма се събуди със стон. Главата й се пръскаше. Идеше й да се обърне и да продължи да спи, но един поглед към часовника й каза, че е време за ставане. Беше минало десет часът. В дванайсет имаше уговорена проба при госпожа Торести. По това време на годината, малко преди балния сезон, любимата й шивачка беше претрупана с поръчки и не ценеше клиентелата, която не си спазва часовете. Тази година щеше да има особено ексцентрична новогодишна нощ — нали предстоеше влизането в новия век, а за целта, естествено, трябваше специална рокля. Алма се надигна тежко. Беше се прибрала вкъщи малко преди шест сутринта. Наля си чаша вода от гарафата и я изгълта наведнъж.

„Дали снощи не попрекалихме пак?“ — запита се тя с поглед към огледалото. Тиролската й рокля, с която беше на вчерашния домашен бал у семейство Харди, бе метната небрежно на един стол, а наоколо бяха разпръснати поне двайсет малки букетчета, получени от партньорите й по танц. Букетите бяха един от друг по-красиви: теменужки, мимози, анемонии, сред които бяха вмъкнати снежнобели птичи перца, дори едно щраусово. Те издаваха приятен аромат, макар вече да започваха да увяхват. Мисълта за вчерашната вечер я накара да забрави главоболието си. Тя намери сред вещите балната си книжка и прелисти страничките, за да си спомни кой танц на кого бе подарила. Книжката имаше корици от кован месинг, дело на Йозеф Хофман, и носеше нейния монограм. Моливчето бе прикрепено с фини кожени панделки. Погледът й се плъзна по имената на партньорите й за танц. Все млади, добре изглеждащи мъже от добри семейства, които й правеха най-прекрасни комплименти. А с един от господата дори си бе поговорила доста умно за Ницше. Той беше малко по-възрастен от останалите. Тя все още намираше зрелите мъже за по-интересни, те просто имаха повече неща за казване и бяха надраснали клюкарските истории — кой с кого се бил сгодил, кой на кого написал любовно писмо и така нататък. Затвори балната книжка — в нея нямаше никой, който би я привлякъл истински.

Половин час по-късно беше облечена и си бе наляла кафе в кухнята. За друго нямаше апетит.

— След пробата отивам у Лабор — провикна се тя към майка си, която седеше с бебето в трапезарията.

— Няма ли да се върнеш за обяд? — попита Ана Мол.

— Времето няма да ми стигне. Ще отида на кафене.

— С кого?

Алма не отговори и бързо се измъкна през вратата, преди майка й да е предложила да се срещнат някъде. Радваше се, че ще има този ден само за себе си. Дори сестра й нямаше да дойде да я пази. През тези седмици Гретъл се движеше по свои си пътища. Малко след завръщането им от Гойзерн се бе сгодила официално за Вилхелм Леглер, сватбата беше насрочена за следващото лято. Още отсега бе заета с приготовленията и си придаваше важност. Понякога Алма й се сърдеше — ето че и малката й сестричка я изоставяше на произвола на съдбата.

Нямаше друг избор — дали от скука, дали защото й липсваха окуражително — заядливите реплики на Гретъл, но Алма позволяваше на младите мъже открито да я ухажват. Когато Елзе Ланер я попита дали не й е неприятно, дето по-малката й сестра се омъжва преди нея, тя й показа балната си книжка и върволицата от мъже, които й се умилкваха.

— Ако става въпрос да намеря някой за женене, знай, че на всеки пръст въртя по един. Но не това искам. Искам да постигна нещо в живота, нещо велико, а за целта ми е нужен велик мъж.

— Като Климт, например? — попита Елзе.

— Той щеше да подхожда — мрачно отвърна тя. Горчивият спомен как Климт просто я беше зарязал, още я следваше по петите. Но мисълта за него вече не й причиняваше такава болка.

— С тази рокля госпожицата направо ще блесне — каза й госпожа Торести, леко фъфлейки, защото стискаше карфици между устните си.

— Стегнете още малко в талията — нареди Алма и си глътна корема. Колко добре се получи, че не бе закусила тази сутрин.

— Така, и тук още малко… — Шивачката извади поредната карфица от устата си и я забоде. — Добре. Роклята ще е готова следващата седмица. — Тя отстъпи крачка назад и й даде знак да се завърти. — Този цвят наистина ви подхожда отлично.

Алма също смяташе така. Тъмнолилавият тон подчертаваше сините й очи и караше косата й да блести. Щеше да помоли майка си да й подари и подходящо кадифено жакетче от „Таубенраух“, най-добрия магазин за облекло във Виена, където можеха да се купят готови дрехи. Такова, каквото неотдавна бе носила приятелката й Мелита Ланер, сестрата на Елзе — едвам стигащо до талията и повдигащо гърдите…

Когато излезе от дома на шивачката, се чувстваше много по-добре. Дойде й апетит и тя си купи горещи печени кестени от един старец на ъгъла. Имаха божествен вкус, леко прегорели, както най-много ги обичаше. Алма се разходи бавно до Шварценбергплац и оттам към Операта, но без да бърза. Нямаше значение, че може да закъснее за Лабор. От пет години слепият Йозеф Лабор беше нейният учител по музика и я слушаше като кученце. Щеше да се оправдае със здравословни проблеми, а той щеше да й повярва, да й съчувства и да й предложи чай. Тъкмо бе стигнала до Рингщрасе и извадила последните два кестена от кесията, когато заваля сняг. Алма вдигна лице към небето и блажено се засмя. Още една причина за разходка. Тя обичаше снежна Виена. Първите, още съвсем мънички снежинки кръжаха около нея и полягаха като бял воал върху паветата и по тъмното й палто. Една уцели върха на носа й — беше приятно хладна. Обзе я палавост, изплези език и се опита да хване някоя снежинка. Двете с Гретъл винаги правеха така като деца, когато ходеха с баща си да се возят на шейна и летяха надолу по склоновете около „Белведере“^[1]. Алма се обърна да огледа дали някъде не се виждаха първите любители на шейните, но снегът още не бе натрупал достатъчно. Продължи да върви, унесена в мисли за детството. Когато приближи Операта, снегът се засили. Бели петна покриваха впрегнатите във файтоните коне, преди снежинките да се разтопят върху димящите им тела. Файтонджиите вече бяха наметнали кожените си пелерини, за да се предпазят от влагата. Алма не се тревожеше, че палтото й ще прогизне от снега, беше й безразлично. Обичаше тази особена магия, която притежаваше Виена през първите дни на зимата: наоколо бе така тържествено и тихо, сякаш заспало под ослепително бялата снежна покривка. Силните звуци, виковете на носачите, скърцането на трамвая, всичко беше приглушено и се движеше на забавен каданс. Алма усети по бузите си леденостудените снежинки и ги избърса от миглите си.

Нямаше много минувачи, затова пък се появиха първите деца, теглещи шейни. Вероятно отиваха към парка „Бурггартен“. Насреща й се зададе самотен мъж. Алма го позна веднага. Густав Малер^[2], директорът на Императорската опера! Знаеше го от много постановки. Сърцето й се разтуптяваше силно всеки път, когато той застанеше на диригентския пулт. Този мъж превръщаше операта в празник. А сега вървеше право към нея, с бързи стъпки, потънал в дълбок размисъл. Алма се закова на тротоара. Малер я приближи, докато почти се сблъска с нея, бързо направи крачка встрани и просто продължи нататък. Сякаш тя беше някой стълб на уличното осветление! Дали изобщо я бе забелязал? Тя се загледа смаяно подире му. Походката му бе някак неравномерна, сякаш се спъваше в сянката си. И защо не носеше шапката си на главата, ами в ръка? Тъмната му коса беше побеляла от сняг. Изглеждаше, сякаш разговаря с някакъв въображаем събеседник, крачещ редом с него, жестикулираше оживено. Или в момента измисляше някоя мелодия? Защото Малер беше не само директор на Операта, но и композитор. Алма обаче не харесваше особено симфониите му, предпочиташе гениалния диригент. Явно обаче имаше нужда от човек, който да се грижи за него. Точно в този момент той изпъна ръката с шапката, сякаш искаше да отблъсне някого. И на диригентския пулт понякога се държеше като побъркан. Мяташе конвулсивно ръце, жестикулираше енергично, изричаше текстовете безмълвно, но видимо за всички. На едно представление на Тристан преди известно време насмалко не падна от пулта, така се бе вживял в ръководенето на оркестъра. Алма продължаваше да стои като вкопана и да зяпа след Малер, докато той изчезна зад ъгъла.

Едва тогава продължи по пътя си. Главоболието беше забравено, изведнъж я обзе прекрасно настроение. Нищо чудно, днес беше нейният щастлив ден. За първи път тази година бе завалял сняг и бе видяла Густав Малер.

Четвърт час по-късно Алма, както всеки вторник, позвъни на вратата на Лабор на Розенгасе, преливаща от радост заради ненадейната си среща с Малер. Без да изпитва и капчица угризения, тя засипа своя учител с пресните си впечатления. Йозеф Лабор бе по-скоро бащински настроен приятел, отколкото строг педагог. Начинът му на преподаване беше стихиен, лишен от всякаква систематичност. Девойката отдавна не отбелязваше напредък в заниманията си с него. Той й бе показал всичко, което умееше. Често свиреха каквото предложеше Алма, тя му изпълняваше и собствените си песни. Старецът се отнасяше дистанцирано към новите тенденции в изкуството, по-специално към художниците от Сецесиона, и решително отхвърляше Климт, чиито картини и схващания за изкуството Алма му бе описала с най-големи подробности. Но това бяха единствените неразбирателства помежду им.

— Значи, Густав Малер е причината за вашето закъснение? — попита със снизходителна усмивка Йозеф Лабор, докато тя си събличаше палтото. Погледът му беше насочен право в очите й, въпреки че не виждаше нищо. Алма се бе отказала да се пита как го правеше.

— Ами да, освен това вали сняг. Наложи се да вървя пеша. Ах, заснежена Виена е толкова красива!

— Затова ли сте цялата мокра?

Тя погледна палтото си, по което се топяха последните снежинки. Как беше разбрал?

— Добре, а сега бързо да се хващаме на работа.

— Обаче трябва да си тръгна навреме. Довечера съм на опера.

Имаше още нещо, което правеше зимата във Виена специална: Алма ходеше на опера или на театър три-четири пъти седмично. Гледаше всичко, оперите на Вагнер все така й бяха любими, сред тях на първо място Тристан, а когато Винкелман или Ерик Шмедес изпълняваха ролята на Тристан, тя напълно се забравяше. Девойката обичаше да ходи и в Народния театър^[3] и да гледа пиеси на модерните драматурзи. Макс Буркхард продължаваше да й подарява билети за бившия си театър. Алма не криеше мнението си за пиесите. Обикновено имаше възможност за това, когато през паузите или след представлението се събираха голяма компания, отиваха в някое заведение, пиеха шампанско и се забавляваха. Майка й, естествено, не одобряваше дъщеря й да споделя оценките и мнението си, това не подобавало на момиче от добро семейство, но Алма въпреки това го правеше. Беше прочела почти всички модерни пиеси, някои дори по няколко пъти. По етажерките в стаята й се бе натрупала голяма библиотека. Така беше и с оперите. Тя се снабдяваше с клавирната партия на любимите си опери, за да ги проучи най-задълбочено. Знаеше Вагнер наизуст и го свиреше много добре по ноти. Благодарение на баща си, а после и на Климт, се бе запознала с живописта. Кой, освен надарения художник, можеше така добре да обяснява някоя картина, мотива, перспективата или избора на цветовете? На Алма всички тези неща й се удаваха, в компания говореше умни неща и макар да беше жена, при това млада, хората я слушаха и се доверяваха на преценката й.

Ала най-голямата й амбиция бе насочена към музиката.

— Един ден ще напиша симфония или опера — заяви на Лабор тя.

— За това ви липсва добросъвестност, мила моя — упрекна я той. — Скъпа госпожице Алма, вие пилеете творческите си сили в прекалено много забавления. Обкръжението ви е вредно за вас. Този бурен живот… Би трябвало да сте бедна, та да се налага сама да си изкарвате прехраната. И после — Сецесионът, вредното влияние на тези млади, незрели художници върху вас. Ето, днес пак закъсняхте. Така няма да стане.

Алма сведе виновно поглед. Чувстваше, че учителят й е прав. И сама забелязваше, че не сътворява нищо, когато си ляга прекалено късно, когато е пила твърде много шампанско, когато главата й бучи от комплиментите на твърде много мъже. Или причината беше, че е жена? Всички гении, на които се възхищаваше, бяха мъже. Ницше, Вагнер, Климт. Защо беше така?

Въпреки това тя се стараеше, четеше и музицираше, опитваше се да вниква и в трудните неща. Никога не бе искала друго. Никога нямаше да преписва готварски рецепти и да наднича иззад рамото на готвачката в кухнята, както правеше сестра й в последно време, подготвяйки се за брака си. Това си беше чисто прахосничество. Нали затова имаше готвачки.

— Знам, професоре, знам. Аз съм едно вятърничаво създание. — Тя му хвърли кокетен поглед изпод притворените си клепачи, а очите й заблестяха. Само дето Лабор не можеше да го види.

— Да започваме.