Каролине Бернард
Музата на Виена (1)

Първа глава

Дали не беше завила в погрешна посока, зачуди се Алма. Досега не бе идвала в този квартал на Виена — прекарваше времето си почти изключително в Първи район, в центъра, обкръжен от Рингщрасе^[1]. Там, в рамките на някогашните фортификационни съоръжения, се намираха големите дворци, Операта^[2], Бургтеатър^[3], изисканите магазини и лъскавите кафенета, където живееше и общуваше артистичната бохема на града, нейните приятелки и приятелите на собствените й родители. Тя поклати раздразнено глава. Само да не мисли за родителите си! Майка й, Ана Софи Мол, в миналото певица, сега просто не можеше да реши дали още да се прави на артистка, или, напротив, да се стреми да изглежда като дребна буржоазка. Пастрокът й Карл Мол^[4] пък беше същински пън, който си въобразяваше, че има правото на решаваща дума във възпитанието й. Когато баща й беше жив, всичко бе много по-хубаво. Обаче Емил Шиндлер^[5] почина, когато Алма беше на тринайсет. Малко след това Ана се омъжи за Карл Мол. Той беше художник като баща й, ала далеч не толкова талантлив, и Алма продължаваше да го смята за натрапник в своя живот.

Тя се отърси от мисълта за родителите и се съсредоточи върху намеренията си. Беше се запътила към Густав Климт^[6]. През последните седмици той я бе умолявал отново и отново да му позира за портрет. Тя дълго се бе колебала, в крайна сметка репутацията му не беше от най-добрите. А после трябваше да измисли оправдание пред майка си, която никога не би й позволила да отиде сама в неговото ателие. Днес обаче всичко се беше уредило. Тя бе посветила в тайната приятелката си Елзе Ланер, която й осигури алиби. Майка й смяташе, че двете ще направят безобидно посещение у лелята на Елзе.

Алма продължи забързано напред. Къщите на Йозефщетерщрасе бяха обикновени многоетажни сгради, построени, с цел да дадат покрив над главата на възможно повече хора. Тук напразно бихте търсили пиластри, поддържани от кариатиди балкони и белетажи. Алма се движеше в сянката на големите дървета, отделящи тротоара от пътното платно. Насреща й се зададе работник в широк панталон с кръпки на коленете, който се вторачи нагло в нея. Девойката стисна още по-здраво маншона си от кожа на къртица и прошумоля покрай него. Трябва да беше някъде тук! Най-после, ето го номер 21. Нали Климт беше казал 21? Или все пак 23? О, я стига! Двайсет и едно беше! Със свит стомах Алма натисна тежката порта, която се захлопна с гръм зад гърба й, така че тя изведнъж се озова в някакъв сумрачен пасаж между сградите. Отляво и отдясно изтъркани стъпала водеха към горните етажи. Наложи й се да примигне няколко пъти, докато свикне с мъждивата светлина. В края на пасажа се натъкна на вътрешен двор и точно пред себе си видя бялата, продълговата постройка, която й беше описал Климт — неговото ателие.

Едноетажната сграда с нисък покрив от шинди^[7] и с капаци на прозорците приличаше на градински павилион. Тя се спря нерешително пред двойната врата, чиято горна част беше остъклена, и се опита да надникне вътре. Дали направо да не почука? Нали, в крайна сметка, имаха уговорка.

„Да“, с гордост си помисли, „аз имам уговорка с гениалния художник Густав Климт.“ Половин Виена се натискаше да бъде портретирана от него. Наистина половин Виена, защото именно жените копнееха да бъдат увековечени в цялата им красота на неговите картини голям формат, покрити със златист лак. Другата половина на Виена, мъжете на тези жени, плащаха цяло състояние за това. Един от последните модели беше Соня Книпс, съпруга на индустриалец, която бе само няколко години по-голяма от Алма. Климт я беше нарисувал в рокля от розов тюл, а очите й сякаш жив те изяждаха. Госпожа Книпс — една от звездите на виенската бохема — бе прочута не само с ексцентричния си начин на живот. Из Виена се носеха слухове, че Климт отдавал дължимото на женската красота не само чрез картините си; твърдеше се, че по време на сеансите се стигало до интимности. На картината Книпс държеше в дясната си ръка червен бележник. Злите езици говореха, че в него криела снимка на Климт. Алма се помъчи да си представи ситуацията: един мъж и една жена, оскъдно облечени, погледът на мъжа се плъзга по тялото на жената, която се излага на показ като съблазнителка… Да, имаше нещо в този Климт, комуто жените се отдаваха една след друга, макар майка й да го наричаше презрително „мъж под чехъл“.

При тази мисъл я споходиха съмнения. Наистина ли беше добра идея да отиде сама в ателието на Климт и да му позира? Майка й щеше да я убие, ако научеше. Единственият мъж, при когото можеше да отиде сама, без придружителка, бе Густав Лабор, учителят й по пиано. Защото Лабор беше стар и сляп.

Обаче Климт искаше да нарисува нея, Алма Шиндлер. И то без някой да му плаща за това!

Вратата се отвори рязко.

— Ето ви и вас най-после!

Алма се стресна. Вече беше късно да се връща.

Както обикновено, Климт носеше една от сивите си смачкани престилки, които висяха върху тялото му. А отдолу, разправят, не носел нищо, никакво бельо! При тази мисъл гостенката отново се притесни.

— Няма ли да влезете? — попита той и пусна на пода мъркащата котка, която се гушеше върху свитата му ръка.

— С удоволствие. — Сега вече Алма нито можеше, нито искаше да се връща.

Той задържа вратата и я пусна пред себе си.

В ателието беше хладно. Въпреки това девойката си съблече палтото и свали шапката с тясна периферия. Прокара длан по тила си и усети влажен кичур коса. Климт наблюдаваше внимателно жестовете й, ала тя се престори, че не го забелязва.

В преддверието имаше тъмен шкаф за книги, отсреща — врата, водеща към същинското работно помещение, а отляво висеше голям портрет на жена в цял ръст, която се прегръща сама. Алма преглътна. Жената беше гола и гледаше предизвикателно. Коя ли беше? Със сигурност — не и дама от виенското общество, реномето й би било съсипано, ако някой я видеше такава. Или може би това платно се намираше точно по тази причина тук, а не в някой салон?

— Харесва ли ви? — попита Климт.

— Много — отвърна Алма, вирна брадичка и мина покрай картината.

В съседното помещение имаше големи прозорци, които гледаха към градината и в момента бяха полузакрити със завеси, предпазващи от слънчевата светлина. В средата на стаята бяха разположени два големи статива, върху тях — незавършени картини. Покрай стените бяха опрени други картини в най-различен стадий на творческия процес. През един процеп между белите завеси Алма зърна градината. Ниски храсти, плодни дръвчета, нуждаещи се от подрязване, първите пъстри минзухари, жълти и лилави. Градината отразяваше същността на Климт — малко неподредена, предизвикваща към противоречия, пленителна.

Мебелите в ателието бяха функционални, от красиви материали, всеки детайл беше грижливо обмислен. Тя разпозна произведения на Йозеф Хофман^[8] и Коломан Мозер^[9]. Особено впечатление й направи един шкаф за инструменти, висок до хълбока, с чекмеджета с различна големина, разположени от четирите му страни, изработен със занаятчийски перфекционизъм. Някои чекмеджета бяха отворени и Алма видя, че съдържаха четки и туби с боя.

— Прекрасна мебел, перфектна, всичко да ти е подръка — отбеляза тя и прокара ръка по повърхността.

— Да, Хофман го проектира специално за мен.

Климт, Йозеф Хофман и Коло Мозер бяха приятели на пастрока й Карл Мол. Алма обаче не проумяваше какво свързва тези изключителни мъже точно с нейния пастрок, когото тя презираше. Докато Климт… Вярно, че беше много по-възрастен от нея и можеше дори да й бъде баща. Но той бе толкова различен от всички мъже, които тя познаваше. Не толкова мазен и благовъзпитан. Климт говореше като каруцар в някоя бирария. Разправяха, че бил съблазнил поне сто жени и в момента имал връзка със снаха си. Освен това твърдяха под сурдинка, че страдал от онази лоша болест… Алма намираше всичко това хем за отблъскващо, хем за привлекателно. И точно сега отново я прониза мисълта, какво ли би било да бъде стотната любовница на Климт.

Сладостни тръпки я побиха, като си помисли, че е тук съвсем сама с един известен в целия град прелъстител. Наясно беше, че прекрачва определена граница и си играе с огъня. Ама нали точно това правеше цялата работа толкова необикновена, такава авантюра! Заразглежда картините на чудно красиви жени в предизвикателни пози, окачени по стените. Скоро и тя щеше да бъде една от тях. А може би и нейният портрет нямаше да може да бъде показван пред публика, а щеше да виси тук, в ателието, където да го съзерцава само той…

Зад нея Климт се прокашля. Алма се стресна — в мислите си се бе отнесла твърде далече.

— Така се радвам, че най-сетне дойдохте, Алма.

Той се приближи и я хвана за ръцете. Косата му вече оредяваше над челото, докато къдриците на слепоочията приличаха на ореол на светец. Макар той да беше всичко друго, само не светец. При тази мисъл Алма неволно се изкикоти.

— Вече знам точно как искам да ви нарисувам. Във всеки случай на фона на градината, за да подчертая вашата естественост…

„Странно, женските портрети на Климт никога нямат фон“, помисли си Алма. Най-много някое цвете, но обикновено — злато. Е, все пак той се държеше професионално и нервността й понамаля.

— … Обаче искам най-напред да направя няколко скици, заради пропорциите. — Той премести единия статив и го разположи до прозореца. После й нареди да застане така, че да я вижда в профил. — Вдигнете ръце, сякаш си оправяте косата.

Алма вдигна ръце, при което зърна за миг отражението си в остъклената вратичка на шкафа. Видя тънката си талия, пристегната с корсет, и пищния бюст над нея. Когато погледна отново към Климт, долови в очите му възхищение. „Той ме харесва“, помисли си девойката и изпита щастие. Вече много мъже й бяха казвали, че е красива, дори след един бал във вестника писаха, че тя била най-красивото момиче в цяла Виена. Освен външния й вид статията възхваляваше чара и общата й култура. Когато майка й прочете на глас тези изречения, Алма долови задоволството в гласа й. Още от деца Ана възпитаваше нея и сестра й Гретъл да бъдат харесвани. Досега Алма бе приемала комплиментите по-скоро с безразличие, но с Климт беше съвсем различно.

Ръкавът на бялата й блуза се плъзна над лактите, пролетното слънце сгря кожата й. Тя притвори очи, за да усети още по-силно топлината върху лицето си. Навън първите за годината дроздове пееха в клоните на старото плодно дърво. Нещо в настроението около нея внезапно се бе променило. Тя отвори объркано очи и погледна Климт, който я зяпаше втренчено.

— Не, не така! По-чувствено! Почакайте! — Гласът му беше променен, прозвуча някак сподавено. Той се приближи и нагласи ръцете й над главата, с леко заоблени лакти. — Така е по-добре, но все още не е, както го искам. Съблечете си блузата.

Алма се поколеба. Огледа се. Можеше ли някой от околните къщи да види какво става вътре? Не, дърветата закриваха гледката. С треперещи пръсти тя разкопча блузата си. В крайна сметка тук ставаше въпрос за изкуство. Вече бе виждала много картини, на които жените бяха изобразени само по комбинезон. Вдигна отново ръце.

Климт присви очи и я фиксира; бе застанал толкова близко, че тя усещаше дъха му върху ключицата си. С изненадващо нежен жест той хвана ръцете й и ги нагласи в друга поза. После изведнъж я грабна в обятията си и я целуна. Ръцете му блуждаеха по тялото й, обхванаха гърдите й, пропълзяха надолу по гърба й. Прекалено изненадана, за да реагира, Алма се остави за миг на тази прегръдка и на непознатото, възбуждащо чувство, което предизвика тя у нея. Когато ръцете му обхванаха дупето й, тя се отърси от вцепенението. Всичко това се случваше твърде бързо! Тя се освободи задъхано, грабна блузата си и хукна към вратата.

— Алма! — извика зад нея Климт. — Моля ви, Алма. Върнете се. Това няма да се повтори.

Тя му хвърли поглед през рамо.

— Трябва да си помисля. Довиждане.

 

 

На улицата си пое дълбоко дъх и забърза към трамвайната спирка. Докато пътуваше, си спомняше отново и отново докосванията на Климт. Лицето й поруменя. Там, където се бяха допирали ръцете му, кожата й гореше. Харесваше това възбуждащо чувство, обаче Климт се бе проявил като твърде настоятелен за нейния вкус. Не това бе искала тя.

Щом пристигна вкъщи, девойката веднага се прибра в стаята си. Не би понесла разговор с майка си точно сега. Може би Ана щеше да забележи колко е объркана.

Прекара останалата част от следобеда в мечти край малкото си бюро, без да е способна да формулира дори една ясна мисъл. Колко дълго бе чакала целувката на Климт и как отначало всичко беше хубаво. Но после се бе случило нещо друго. Нещо, което тя не владееше. С въздишка си призна, че решението й да си тръгне, е било правилно. При все това непрекъснато си представяше сцената в ателието. От главата й не излизаха картините, но преди всичко онова прекрасно чувство, което целувката му бе извикала у нея. Сякаш цялата й енергия се беше вляла в този акт. Дали да не седне на пианото и да изсвири няколко ноти? Музиката винаги й помагаше да намери себе си, ала подозираше, че днес би се оказала напълно безполезна. Ако беше мъж, може би щеше да успее да изрази в ноти или в стихове бушуващото в нея вълнение. Това мъжете го можеха. Те бяха в състояние да докоснат дупето на някоя жена и същевременно да композират песен или да скицират картина. Най-хубавите портрети на Климт бяха на жени, в които е бил нещастно влюбен. Пастрокът й рисуваше най-силните си картини, след като се беше скарал с майка й. Мъжете можеха да бъдат креативни и когато са влюбени. На жените им оставаха единствено чувствата. „Именно те им пречат да бъдат гениални, колкото и да им се иска това“, помисли си Алма.

* * *

Няколко часа по-късно, когато майка й почука на вратата, за да й напомни, че е дошло време да я съпровожда на пианото, Алма изпита нещо като благодарност, макар обикновено да се опитваше да кръшка от това задължение. Но все пак беше по-добре да изсвири за майка си няколко песни на Шуберт, отколкото да се отдава на безплодни разсъждения. Стига е мислила за Климт. Вместо да работи сериозно или да композира, бе пропиляла целия следобед.

— Ей сега идвам — отвърна тя и потърси нужните ноти, които лежаха на пианото при другите.

Дали щеше да се научи да владее по-добре чувствата си, ако бе ходила на обикновено училище? Открай време обучението й се състоеше единствено в седене часове наред в ателието на баща й, за да го наблюдава как рисува. Емил Шиндлер беше известен пейзажист. Ханс Макарт^[10], който бе обзавел почти цялата Рингщрасе в помпозния си стил и беше прочут с легендарните празненства в ателието си, където дамите носеха оригинални ренесансови костюми и на които музицираше самият Франц Лист, бе забелязал таланта му и го беше покровителствал, така той бе постигнал успех.

Докато стоеше пред статива, баща й пееше с прекрасния си глас или разказваше на Алма съдържанието на цели книги. Пред очите й върху платното се раждаха точни до най-малките детайли, елегични пейзажи, съпровождани от тъжни или весели истории и песни. От ранно детство тези изпълнени с хармония и уют часове за нея бяха неразривно свързани с музиката. Песните на баща й, това взаимодействие на багри, думи и звуци, положиха началото на нейната любов към музиката.

Когато Алма беше на шест, баща й купи голяма къща с парк пред портите на Виена, където семейството започна да прекарва летата. Малкият бароков замък „Планкенберг“ се намираше между Нойленгбах и Тулн. Детската й душа получаваше нови импулси благодарение на пищната природа. Тук се бе зародила любовта й към продължителните екскурзии и замечтаните разходки. От Виена Алма, родителите й и Гретъл пътуваха близо час с влака, а последните километри изминаваха с файтон. Когато триетажната къща изникна за първи път пред тях, момичето се ококори от почуда — толкова голяма беше. Емил Шиндлер й бе разказвал, че в нея имало дванайсет стаи, много повече, отколкото във виенското им жилище. Но не сградата беше предизвикала възхищението на момичето, не — очите й бяха вперени единствено в парка, обкръжаващ замъка. Тя сграбчи ръката на Гретъл, за да привлече вниманието й към него. Запуснат терен, обрасъл с бурени; тук нищо не бе подрязвано и прекопавано, както беше обичайно за обществените градини във Виена. Стогодишни липи, орехови дървета и чинари обрамчваха алеите. Навсякъде имаше ниши и беседки, гъсто обрасли с жасмин. Сега, в късната пролет, природата направо експлодираше. Какво ли удоволствие щеше да е да играят тук на криеница с Гретъл!

Още същия ден тя откри великолепен бароков портал към подземие, наполовина скрит зад гъстата зеленина, която шумолеше и ухаеше многообещаващо. Любопитството на Алма тутакси бе събудено. Заедно със сестра си тя проучи тъмното като в рог и миришещо на мухъл помещение, в което бяха покълнали забравени картофи, а по пода с адски шум се търкаляха шишета. В главата й от само себе си се роди историята за принцеса, затворена тук от векове, която те сега щяха да спасят. Градината предлагаше нови и нови възможности за криеница и експедиции, на момичетата често се налагаше да си проправят път през зелени гъсталаци от повет и бръшлян. Алма и Гретъл се губеха с часове из местността.

Вътрешността на къщата също предлагаше хиляди възможности за фантазии и пренасяне в чужди светове. Така например, по средата на огромното стълбище имаше нещо като олтар, разположен в една мрачна ниша. Там се мъдреха барокови свещници и дървена фигура, която ги следеше със страдалческия си поглед.

— Навремето тя е живяла тук — обясни Алма на Гретъл, когато за първи път се спряха пред нея.

Малката посегна да я хване за ръката.

— Как така?

— Била е дъщеря на първия собственик и когато баща й се оженил повторно, мащехата, която я мразела, я превърнала в статуя от дърво.

Гретъл потрепери от ужас и поиска да узнае нещо повече, така че Алма продължи да съчинява историята, докато сама повярва в нея и се изпълни със страх. Оттогава момичетата всеки път затаяваха дъх, докато се изкачваха по стълбите.

— Тук живеят духове — прошепна Гретъл първата вечер, преди да заспи. На Алма й се искаше да бъде голямата сестра, която не се страхува от нищо, обаче и тя вече бе забелязала сенките, които ги следваха в здрача, както и тихото поскърцване на дюшемето, когато ходеха в стаята. В този момент големият часовник, монтиран на фасадата откъм лицевата страна, удари с тенекиен звук, сякаш някой изпусна празна цинкова кофа върху каменния под. Алма изпищя.

— Не биваше да влизаме в онова подземие насред гората. Май сме ги събудили — каза тя, след като се поокопити.

Гретъл кимна.

— Трябваше да послушаме мама. Нали ни беше забранила да ходим там.

Ала Алма нямаше ни най-малкото желание да се съобразява със забраните на майка си.

Открай време отношенията с майка й бяха обтегнати и двете често се караха, затова пък момичето боготвореше баща си. Не само защото я закриляше от често стихийната и несправедлива майка, но и защото споделяше с нея любовта си към музиката и изкуството. Той даваше крила на душата й и подкрепяше нейната фантазия.

— Алма! Къде се рееш? Дай сега Горски цар^[11]. — Гласът на майка й я изтръгна от мислите й.

— Извинявай, мамо — каза Алма.

Тя кимна на майка си за встъплението. Сигурно стотици пъти беше свирила нотите на Горски цар, те вече не бяха предизвикателство за нея, затова предпочиташе да съзерцава картината на баща си, окачена на отсрещната стена. Тя изобразяваше средиземноморски бряг с високи кипариси. Картината бе създадена по време на няколкомесечното му пътуване из Далмация и Гърция, където Емил Шиндлер трябвало да рисува изгледи от крайбрежните градове по поръчение на престолонаследника Рудолф^[12]. По време на пътуването си татко й бе получил като хонорар за една картина малко пиано, което подари на Алма. „За теб, моето голямо момиче, и за твоята музика.“ Тогава тя беше на девет. С това малко пиано бе започнала една страст, която оттогава определяше живота й. Алма вземаше редовно уроци по пиано и изучаваше композиране. Тя погледна отново картината и въздъхна. Баща й й липсваше повече от всеки друг човек на света. Ранната му смърт беше истинска катастрофа. Тогава за първи път бяха заминали на почивка край морето, чак на остров Зюлт^[13]. Алма беше запленена от пейзажа, най-вече от почти белите дюни, искрящи на слънцето. Северът се отличаваше с изчистени, еднообразни цветове: над белотата на пясъка имаше само синьо небе и нищо друго. С Гретъл правеха пясъчни крепости и събираха мидички. Очертаваше се спокойна почивка, докато не ги застигна нещастието. Сестричките седяха в трапезарията на пансиона и ядяха мляко с ориз и череши, когато се появи прислужницата със зачервени от плач очи.

— Елате веднага. Случило се е нещо!

Алма стана и хвана за ръка сестра си. Без сама да знае откъде й хрумна тази мисъл, тя внезапно изпита увереност, че баща й е мъртъв.

Пред стаята им ги пресрещна Карл Мол, който бе дошъл с тях от Виена, с думите:

— Кураж, дечица! Вашият татко си отиде.

Алма понечи да влезе, та да го зърне още веднъж, но Карл Мол й препречи пътя. И изведнъж тя разбра, че защитеното й детство е свършило. Нейният обичан баща, нейният закрилник, мъжът, с когото бе прекарала най-съкровените часове и когото обичаше безгранично, вече го нямаше.

Алма се просълзи, както често се случваше, когато мислеше за баща си, и не си направи труда да скрие сълзите си. Майка й я погледна изненадано. Нека да си мисли, че музиката я разплаква.

По онова време майка им не беше в състояние да утеши Алма и Гретъл. Заминаха веднага, но трупът на Емил Шиндлер бе пренесен до Виена тайно в сандък за пиано, защото в Хамбург върлуваше холерата и в никой случай не биха им позволили да пренесат мъртвец през града. Дни по-късно, когато баща й бе погребан на огромните Централни гробища във Виена, Алма все още беше като вкаменена. По пътя към къщи тя видя как Карл Мол хвана майка й за ръката. Не знаеше какво означава това, но то я обърка. Момичето се затвори в себе си и се държеше опърничаво, особено по отношение на Карл Мол, който вече не криеше връзката си с майка им. В един неделен ден тя отказа да отиде с него на гроба на баща си, защото не понасяше да гледа как Карл, потънал в смирение, стои там, където нямаше какво да търси. Стигна се до скандал. Мол се извърна към нея и й удари звучен шамар. Алма се хвана за бузата, защото я заболя, и впери в него поглед, изпълнен с омраза. Потърси помощ от майка си, която обаче само я изгледа хладно и рече:

— Махни се от очите ми.

Момичето избяга от стаята. Никога в живота си не се бе чувствала толкова самотна и наранена. Как можеше майка й да й причини такова нещо? Как щеше да живее под един покрив с нея и с Мол?

Малко по-късно тя чу да се захлопва входната врата — семейството бе тръгнало без нея. Алма заоглежда наоколо, искаше й се да чупи от гняв и отчаяние. Но после нещо я притегли към пианото и тя изля гнева си върху клавишите. Моментално се почувства по-добре. Разказваше на инструмента за самотата и за скръбта си, а пианото я слушаше и като че ли я разбираше. Беше същинско откровение.

Часове по-късно, когато майка й надникна в стаята, тя продължаваше да седи на пианото. Вместо гняв и отчаяние сега усещаше само тъга, но и нещо като утеха. Изпълнена с удивление и щастие, Алма установи, че в тези самотни часове бе намерила успокоение в музиката. Край пианото се беше унесла в мечти за един по-добър свят. От този момент насетне тя търсеше и намираше утеха в музиката. Вземаше уроци при Аделе Радницки-Мандлик, реномирана преподавателка и професорка в Консерваторията. Тя разучаваше с нея Шуман, Шуберт и най-вече Вагнер, когото Алма скоро започна да смята за бог. Всеки ден се упражняваше с часове и бързо се научи да свири уверено, ръководейки се по нотния лист. Когато свиреше на пианото, мечтите я пренасяха в други, по-добри светове.