Каролине Бернард
Музата на Виена (32)

Тридесет и втора глава

Щом се събуди, Алма усети царящата навън необичайна тишина. Скочи от леглото и изтича до прозореца. Точно както бе предположила! През нощта беше навалял сняг, първият за годината. Дебел бял пласт покриваше всичко, улицата, покривите и дърветата в парка „Белведере“. Във въздуха още кръжаха отделни снежинки, небето беше забулено в облаци. Градът изглеждаше като обвит в памук, всичко беше приглушено: и светлината, и звуците. Почти безшумно премина файтон и зави надясно по посока на двореца „Шварценберг“, копитата на конете и колелата оставиха прясна следа върху новия сняг. Инак бялата покривка по улици и тротоари беше недокосната. Градът под нея блестеше на дрезгавата светлина. Алма гледа дълго навън. По-рано винаги посрещаше възторжено първия сняг за годината. Гледката я затрогна и тази година, но отдавна не бе имала повод за дълбока, необременена радост. Тя потрепери и обви тяло с ръцете си. В стаята й беше студено, през нощта печката бе угаснала. Наметна халата от английска вълна и отиде в детската стая. Двете й момичета още спяха. Алма докосна нежно розовите им бузки и оправи по-плътно завивките. Пуци въздъхна насън — преди две седмици бе навършила три години, бебешките черти бяха изчезнали от личицето й. За рождения ден Густав й беше подарил плюшено мече, което тя бе прегърнала здраво.

Алма излезе на пръсти от детската стая и отиде в кухнята да види дали вече има кафе. Тук беше приятно и топло, установи с облекчение тя.

Полди я погледна изненадано.

— Станали сте толкова рано? — попита. — Видяхте ли как е наваляло? В неделя няма да мога да отида при майка ми в планината, защото пътищата са непроходими. Да ви приготвя ли закуска? Господин директорът вече получи своята.

Алма поклати глава. Нямаше време да сяда на масата. Поиска да й налеят чаша кафе и я взе в спалнята си, където се облече. Искаше да се разходи из безлюдните зимни улици. Надяваше се това да я ободри.

Преди две седмици Густав се бе върнал от Берлин, където Фрид беше представил Втората му симфония съгласно предварителните планове. Там Густав, както разбра Алма, се срещнал с Ото Клемперер^[1] и вечерял със семейство Щраус. После продължил за Лайпциг, където просвирил няколко песни и части от Четвъртата и Петата си симфония на едно механично пиано „Велте-Миньон“^[2]. Фирмата „Велте-Миньон“ го била помолила да изсвири на пианото няколко произведения, така да се каже, като рекламоносител, при което изпълнението му се записвало посредством перфолента с цел по-късното му възпроизвеждане. Алма не бе заминала с него. След историята с Пфицнер между нея и съпруга й се беше създало напрежение. Младата жена бе позволила на Пфицнер да я ухажва, защото старанията на този обожател й се отразяваха добре, но от нейна страна всичко беше напълно безобидно. Густав обаче разкри „връзката“ и я обсипа с упреци. Алма бе наранена, една дума повлече след себе си друга, и накрая той замина сам.

След по-малко от половин час тя се озова на улицата и се изпълни с облекчение. Беше се измъкнала незабелязано от дома, така че Густав да не усети, че е станала. В противен случай щеше да я попита къде е тръгнала по това време и да я задържи, за да обсъжда с нея делата на Операта, следващия репертоар, последните клюки. Той се тревожеше, защото нападките срещу него не спираха, напротив. Най-новите обвинения засягаха финансите. Операта имала дефицит от двеста хиляди крони, една нечувана сума, понеже Густав не я управлявал правилно. Виенчани бяха възмутени. „Типично по еврейски“, можеше да се чуе и да се прочете. Пред Операта редовно висяха журналисти, които го бомбардираха с въпроси. Пред Алма Густав се правеше, че всичко е наред, защото не искаше да я тревожи. Той действително нямаше в какво да бъде упрекнат, но отрицателните отзиви в пресата го глождеха. Започна да мрази виенчани за тяхното зложелателство, за консерватизма и антисемитизма им. Радваше се, когато изнасяше концерти навън и можеше поне за няколко дни да избяга от отровния въздух на града. Ала виенчани се гневяха, когато Малер свиреше на други сцени, и го упрекваха, че изоставял задачите си в Операта. Получаваше се омагьосан кръг.

Алма пропъди тези мисли. С бързи крачки слезе по Ауенбругергасе в посока към „Белведере“, там, където току-що бе минал файтонът. В снега не се виждаха други следи. Чуваха се единствено скърцащите звуци, когато тя стъпкваше снега под нозете си. Въздухът беше прозрачен като стъкло и студен. Тя взе две шепи сняг от една ограда, направи снежна топка и установи, че снегът се слепва много добре. Като деца винаги правеха така, за да проверят дали е подходящ за бой със снежни топки. После хвърли топката в канавката и отново пъхна ръце в маншона, за да ги стопли.

Алма прекоси улицата и премина през портата, водеща към парка. Пазачът беше отключил току-що и козирува за поздрав. Тя мина покрай буковата горичка, зад която се намираха двете конски къпални — големи, пълни с вода ями, през които прекарваха конете през лятото. После пред нея се ширна огромната тревна площ, която се изкачваше стръмно към замъка и сега бе покрита с девствен сняг. Гледката я успокои. Тя се наслаждаваше на необичайната тишина. Ако беше тук, Густав щеше да хукне пред нея, говорейки и жестикулирайки, без да удостои с поглед красотите на девствения парк. Ако беше с него, щеше да завие наляво, в посока към Горно „Белведере“, покрай „Каскадите“, които бяха спрели през зимата. После щяха да тръгнат по най-външната периферия на парка, да направят три-четири обиколки, винаги след обяда и винаги с бързи крачки, защото Густав се боеше, че след ядене няма да се чувства добре. Откакто го познаваше, мъжът й имаше проблеми със стомаха.

Алма поспря и вдиша дълбоко. После избра същата посока, в която иначе минаваха с Густав, само че вървеше бавно през безлюдните градини. Никой не бе минал оттук преди нея, снежната покривка беше бяла и гладка. Тя се радваше на самотата си, на тази разходка, в която сама определяше темпото и можеше да се отдаде на мислите си, без постоянно да се съобразява със състоянието на Густав.

Нещо в живота й не беше наред. Чувстваше някаква вътрешна пустота. Но защо? Всъщност нещата й се подреждаха добре. Тя обичаше от сърце дъщерите си, те бяха огромното й щастие. Липсата на обич, която бе усетила след раждането на Мария, беше изчезнала. Освен това тя обичаше Густав. Разбира се, между тях понякога имаше търкания, но къде ги нямаше? Историята с Пфицнер й се виждаше просто смешна, макар и осуетила пътуването до Берлин, тя вече бе приключена, финансовото им положение се подобряваше съществено, дълговете бяха почти изплатени, вече нямаха парични проблеми. Алма поръчваше в Лондон костюмите на Густав, а обувките му се правеха по мярка от доставчика на кралския двор. Самата тя имаше в гардероба си куп красиви рокли. Пътуваха много, опознала бе Париж и Италия. Прекарваха летата край Вьортерзее, истински рай на Земята. И въпреки това нещо липсваше. Все по-често Алма се чувстваше не на мястото си или напълно излишна. Вече не беше в състояние да изпитва истинска радост. В ден като този, когато във Виена валеше първият сняг, по-рано щеше да се опияни от приказната му красота и да му се наслаждава с пълна сила. Щеше да излезе с дъщерите си, да ги тегли в шейната и да им показва снега, за да омагьоса и тях. Къде беше способността й да изпада във възторг? И преди бе имала меланхолични периоди, но те всеки път отминаваха. Сега се страхуваше, че тъгата ще я затисне като тежко покривало и никога вече няма да се махне. Да имаше поне своята музика! Тези скъпоценни часове, през които бягаше в друг един свят, даваше израз на чувствата си и по този начин ги овладяваше… Принудена бе да погребе тази мечта, но раната продължаваше да боли. Така и не заздравя никога напълно.

Какво повтаряше постоянно Густав?

„Аз съм обсебен от музикален демон, който ми дава вдъхновение. Това е дарба. Длъжен съм да създавам музика за благото на хората.“

Приблизително това бяха думите, които бе написал в писмото си от Дрезден преди годежа им. Това проклето писмо! Той не беше променил ни на йота мнението си, а успехът доказваше неговата правота. Никой не можеше да пренебрегне властта му като оперен директор, той даряваше публиката си с истински празници за очите и ушите. Други концертни зали се надпреварваха да го канят за гост — диригент, а славата му на композитор растеше. Вече имаше истински малерианци, които пътуваха подир него заради концертите му. Сред тях бяха такива видни личности като френския математик Пол Пенлеве^[3], комуто предричаха кариера в политиката, и братът на политика Жорж Клемансо. Преди четири седмици последният бе избран за министър-председател на Франция.

Какво представляваха в сравнение с това нейните композиции! Само приятно убиване на времето, както той й бе дал ясно да разбере. Алма беше съпругата на великия Густав Малер. Жена, която живееше, за да може мъжът й да разгърне творческия си гений.

До този мъж тя нямаше право на други занимания. Поне да излизаха по-често или да канеха гости! Но Густав продължаваше да смята компаниите за загуба на време. Нещо го тласкаше напред, сякаш никога нямаше достатъчно време за своята работа. Той не искаше да бъде разсейван от каквото и да било. Следователно тя бе принудена да отказва на повечето покани. Малкото обществени прояви, на които той склоняваше да отиде, бяха вечерите след премиерите — защото нямаше друг начин. А тогава Алма винаги се свиваше от страх, че нещо може да не му се понрави, че някой ще изтърве погрешна дума, че храната няма да е по вкуса му. В подобни случаи той кипваше и бълваше обиди или просто си отиваше вкъщи.

Откакто беше свирила за Пфицнер, тя много рядко си позволяваше да изпълнява песните си — само когато бе сигурна, че в близко време никой няма да бъде у дома, и се надяваше да намери вдъхновение за други композиции. Ала главата й беше празна. А може би бе прекалено пълна, не би могла да каже със сигурност. Пълна с нещата от всекидневието, с потребностите на Густав и на децата. С вайканията на готвачката за цените на пазара, с последната статия за съпруга й, с тревогите по сестра й. А когато й се стореше, че в главата й все пак се върти началото на мелодия, тя чуваше тропота от стъпките на дъщерите си по стълбите, връщащи се от разходка с Фани. Тогава Алма затваряше капака на пианото и захлупваше с длани лицето си.

Насреща й се зададоха няколко деца, спускащи се весело по хълма. Шейните им бяха бързи, малчуганите крещяха от възторг. Алма им направи път да минат и въздъхна. Как й се искаше и тя да се радва с леко сърце на първия сняг…

„Аз съм на двайсет и шест години и се питам какво ли има да става още в моя живот — помисли си тя. — И дали изобщо ще има още нещо. Когато виждам тези радостни деца, ми се струва, че съм старица.“

И наистина се чувстваше така. Не че имаше тежки оплаквания, по-скоро ставаше дума за неразположения: умора, апатия, главоболие… В някои дни трябваше да си наложи да стане от леглото.

Тя въздъхна отново и се отпусна на една пейка, върху която бе натрупал няколко сантиметра рохкав сняг. Беше й безразлично. В главата й се бе мярнала мимолетна мисъл, която в никакъв случай не искаше да загуби.

Уплаши се, когато осъзна за какво става дума. Сестра й Гретъл! И на нея й беше трудно в живота, понякога толкова трудно, че дори бе мислила за самоубийство. Майка й беше намекнала, че нещо в главата й не било наред и че евентуално била наследила някакво заболяване от баща си. Ами ако и тя, Алма, страдаше от същото? Въпреки студа през тялото й премина гореща, пулсираща вълна.

— Не — изрече високо и решително тя. — Аз не съм като сестра си!

Но й стана ясно, че трябва да направи нещо, за да си възвърне вътрешното равновесие.