Каролине Бернард
Музата на Виена (49)

Четиридесет и девета глава

Навън валеше проливен летен дъжд, носещ благодатна прохлада. През последните дни жегата се беше натрупала в долината и бе превърнала разходките им с Густав в мъчение, съпроводено с обилно изпотяване. В такива моменти на Алма й липсваше езерото пред вратата, както беше в Майерниг. Тя седеше на бюрото си край широко отворения прозорец, а пред нея беше една от тесните тетрадки, каквито от младини използваше за дневници. През годините с Густав почти се бе отказала от този си навик. Защо всъщност? По-рано пишеше всекидневно, обикновено с лилаво мастило, с разкрачения си нечетлив почерк, от който мъжът й все се оплакваше. През годините се бяха събрали повече от двайсет тетрадки. В тях тя бе описвала най-съкровените си мисли, дума да не става някой да ги прочете! Много от нещата, споделени в тях, биха й причинили неудобство. Съхраняваха се на сигурно място в мазето на Хое Варте. Тази тетрадка беше още девствена, сутринта я бе намерила случайно в едно чекмедже и я бе взела със себе си.

Тя въртеше молива в ръцете си и търсеше думи. Надяваше се, че пишейки, ще подреди мислите си. Навремето това й помагаше. Понечи да напише нещо, ала ръката с молива замръзна. Как да облече вътрешната си раздвоеност в слова? Всичко се свеждаше до един проблем: не можеше да вземе решение и да избере между Густав и Валтер, между съпруга и любовника си. Защото искаше и двамата. Близостта, сигурността, която я свързваше с Густав. След всичките думи, които бяха разменили по време на разходките си и след прекрасния му подарък за рождения й ден тя отново го чувстваше по-близък. Искаше да живее с този гений, до този улегнал мъж, който имаше какво да даде на света. Освен това чувстваше, че има дълг към него. Ако го напуснеше, това щеше да го съсипе и той вероятно нямаше повече да композира. Алма не можеше да поеме тази отговорност.

У Валтер Гропиус тя търсеше нещо друго: утвърждаване, възхищение, младост. И преди всичко — перспективата за едно общо бъдеще, в което тя щеше да е равна с него и да живее с музиката си. Вероятно вече беше късно за това, защото не можеше да навакса десетте години, през които не бе композирала. Обаче Валтер вярваше силно в способностите й. Какво й беше казал в самото начало на връзката им? Не искал да знае какво прави жената на Густав Малер, а какво прави тя, Алма. Щом се сетеше за това, гърдите й се стягаха, а стомахът й се свиваше от копнеж. Валтер я обичаше, обожаваше я, беше луд по нея. Физическата любов с този мъж бе накарала нещо в нея да зазвъни и тя не искаше да се лиши от него. Но Валтер беше още много млад, макар и многообещаващ, това й бе пределно ясно, защото винаги разпознаваше с непогрешим усет дали някой носи в себе си нещо, или не, и никога не би се обвързала с посредствен мъж. Колко време щеше да е нужно обаче, докато започнат да вземат насериозно Гропиус като архитект? Наистина ли щеше да основе онази школа? Ами дотогава?

Защо не мога да имам и двамата? — несъзнателно написа тя с големи букви в дневника си. Сепна се. Да, всъщност, защо не? Нямаше да е първата жена, която има любовник. Собствената й майка й беше дала пример. Ами ако вземеше всички предпазни мерки? Нямаше да нарани никого. Не, това не беше вярно. Валтер беше извън кожата си, понеже тя бе спала с Густав. А Густав я подозираше, че продължава да си кореспондира с Валтер, и наблюдаваше всяка нейна крачка. Направо да се побъркаш! Какво да направи? Изключено беше да се разведе. Като разведена жена не би имала достъп до обществото. А може би Густав щеше да задържи Гуки. Не, за развод не можеше да става дума.

Засега й оставаше само музиката. Густав направо я тормозеше с нейните песни. Свиреше ги по цял ден, като дори пренебрегваше собствената си работа. Проглушаваше й ушите с препоръки какви промени да се направят, за да станат годни за печат. Даже вече предлагаше конкретни певци, които да ги изпълняват. На Алма това й идваше много. Бе започнала да изпитва неувереност по отношение на собствените си композиции, вече нямаше доверие на преценката си. Когато Густав предложеше промяна, тя не знаеше дали е за добро, или не.

Вече нищо не знаеше.

„Коя съм аз? И какво искам?“ — запита се младата жена.

Тя изстена и се втренчи в страницата, на която не пишеше нищо, освен изречението Защо не мога да имам и двамата?.

Гуки нахълта с плач в стаята й, понеже си беше ранила коляното, и Алма се зарадва, че има повод да избяга от мислите си.

Няколко дни по-късно с Густав се прибираха от разходка. И двамата бяха изтощени, не от усиленото ходене, а от изнурителните словесни битки. Мъжът й непрестанно я питаше дали още го обича.

— Ще останеш ли с мен?

Изнервена, Алма се закова на място. Колко пъти щеше да я пита едно и също?

— Нали виждаш, че съм с теб. Не съм виждала Валтер Гропиус след почивката в Тоблах и не желаех да прочетеш онова писмо. Какво още искаш?

— Но той ти пише, нали? Всеки ден ходиш до пощата, за да прибираш писмата от него, така ли е? И той ли ти подари нещо за рождения ден? Би ли предпочела да го прекараш с него? Нали виждам как се отдалечаваш от мен.

— Престани, Густав! Така ме отблъскваш от себе си. Остави ме да помисля на спокойствие. Не мога да търпя твоята ревност!

Последната част от пътя извървяха в мълчание, всеки потънал в мрачните си мисли.

Тъкмо завиваха по пътеката, водеща през поляните към „Тренкерхоф“, когато тя съзря някаква фигура, застанала под един мост. Вече се смрачаваше и на Алма й трябваше време да разпознае мъжа. Спря се и покри с ръце устата си, за да не извика. Но беше късно — Густав също го бе видял. Валтер Гропиус! Първият импулс на Алма беше да изтича при него и да се хвърли в прегръдките му. Наложи й се да впрегне всичките си сили, за да се възпре.

— Густав! — умолително изрече тя. — Заклевам те, че не знаех. — Как смееше Валтер най-напред да й напише онова писмо, а после да се яви лично? Погледът й сновеше панически между двамата мъже.

— Прибирай се. Аз ще го поканя у дома — каза Густав. Гласът му беше абсолютно спокоен и тя се възхити на начина, по който съпругът й владееше ситуацията. — Ще говоря с него.

Когато влезе вкъщи, вече се бе стъмнило. Алма чакаше в стаята си, докато двамата мъже разговаряха. Беше я страх. Надаваше ухо за високи гласове, за крясъци, евентуално за шумове от боричкане. Минутите се точеха. Най-сетне Густав дойде.

— Отиди при него — каза.

— Какво имаш предвид? — неуверено попита тя.

— Просто отиди при него. Той ме помоли най-официално и уважително да се разведа с теб. Иска да се ожените. Сега решението е твое.

За секунда на Алма й причерня пред очите. Колко спокойно звучеше гласът на Густав… Но когато го погледна, видя отчаянието в очите му. Така силно бе стиснал зъби, че линиите около устата му се бяха превърнали в дълбоки бразди. В този момент тя изпита към него безкрайно съчувствие — и да, също и любов. Пристъпи да го прегърне, ала той я спря с поглед. Тя разбра, че е мобилизирал последните си сили, за да запази достойнство. Ако сега тя не проявеше сила, той щеше да рухне и никога нямаше да й го прости.

— Добре — с пресеклив глас изрече младата жена. — Ще говоря с него. — Сърцето й блъскаше в гърдите, когато видя Валтер, застанал насред дневната им. — Какво те е прихванало? — изкрещя му тя. — Какви са тия работи? Бях те помолила да не идваш. Това с писмото беше достатъчно зле! — Не изпитваше желание, както допреди малко, да се хвърли в обятията му. Как би могла да го направи, със спомена за горящия поглед на Густав върху лицето си? Осъзнаваше, че той е в съседната стая и че бе положил съдбата си в нейните ръце. Валтер се приближи и нежно я прегърна, но не посмя да я целуне. За момент останаха да стоят така, докато Алма не бе обзета от внезапен страх. Защо беше толкова тихо? Къде беше Густав? Тя се освободи и хукна към стаята му. Докато правеше малкото крачки дотам, се молеше безмълвно: „Нека всичко да се оправи. Нека той да е добре“. Боеше се от най-лошото, но го завари да седи смачкан до масата и да се взира в тъмнината.

Щом я чу да влиза, той вдигна глава.

— Направи, каквото смяташ за правилно — каза. — Ще приема решението ти.

Алма се върна с отпуснати рамене при Валтер. Пътят й се стори безкрайно дълъг. Как да постъпи? Това решение щеше да промени завинаги живота й, все едно какво щеше да направи. Дали да тръгне с Гропиус — сега, веднага? Мислено вече хвърляше дрехи в куфара. Не! Сърце не й даваше да го направи. Густав беше мъжът на нейния живот и точно сега доказваше какъв великолепен и достоен човек е. Тя нямаше да го напусне.

Обърна се и се върна в стаята на съпруга си.

— Отпрати го. Оставам с теб — отрони тя.

Той я погледна настойчиво, без да продума. Изследваше изпитателно лицето й, по което се стичаха сълзи. После стана от стола и малко след това тя чу захлопването на входната врата. Густав отиваше да изпрати Валтер Гропиус до селото.

Алма вече беше в леглото, когато той се върна. Мъжът й надникна при нея и остави отворена вратата между стаите им.

— Искам да чувам дишането ти — изрече той, отново с този странен, хрипкав глас, който караше кръвта във вените й да замръзне. Той беше един съсипан човек, изразходвал последните си сили. Обзе я силна тревога — съпругът й изглеждаше така, сякаш всеки момент щеше да рухне.

Чуваше го да снове напред-назад, да стене, да си говори сам. Потресението му проникваше през стените и стигаше до нея. Тя дълго не можа да заспи. Когато се събуди посред нощ, го видя да стои край леглото й и да я гледа втренчено. Приличаше на призрак. „Боже, какво направих?“ — ужасено се запита.

И въпреки това… въпреки това Валтер й липсваше. Густав най-после беше заспал, тя чуваше равномерното му дишане в съседното помещение, но не посмя да затвори вратата, опасявайки се, че ще го събуди. Щом отвори очи на сутринта, тя седна на бюрото си, за да пише на Валтер. Редеше припряно думите, защото се боеше, че всеки момент Густав може да се събуди и да влезе. Искам да живея с теб, защото те обичам, пишеше тя. Трябва да знаеш, че те обичам — че ти си единствената ми мисъл и денем, и нощем — и че нямам друга мечта за бъдещето си, освен да бъда твоя и да те обичам. Тя го умоляваше да бъде търпелив и да я чака. Густав бил като болно дете, ако сега го напуснела, все едно го убивала. После се подписа Твоята годеница. Запечата плика и го скри в джоба на роклята си, а след закуска лично го занесе в пощата. Трябваше да бъде по-внимателна от преди, би било катастрофа, ако Густав откриеше, че е писала на Валтер. Нали предишната вечер му бе заявила, че остава с него. „Обаче не съм казала, че ще напусна Валтер“, помисли си тя, за да успокои съвестта си.

След половин час се върна от селото и чу Густав на пианото. Той работеше върху Десетата си симфония. Алма въздъхна с облекчение, задето мъжът й въпреки всичко намираше сили да композира. Ала след обеда, когато той си полегна, тя прегледа партитурата и се уплаши до смърт. Полето беше изпъстрено с бележки и възклицания: Милост, О, Боже! О, Боже! Защо ме изостави? Да бъде Твоята воля! А на друга страница: Дяволът танцува с мен. Безумие, хвани ме, проклетнико! Една записка я разплака: Сбогом, сбогом. Ах, ах. Да живея за теб! Да умра за теб! Алмши!

Тези страници я прободоха право в сърцето, искаше й се да ги скъса. Какво му бе причинила! Той щеше да умре, ако тя го напусне! Не биваше да го допуска! Както не биваше да допуска креативността на Густав да пресъхне заради душевните му терзания. Трябваше да остане с него. Внимателно, почти нежно тя върна страниците от партитурата и излезе от стаята, безпомощна и отчаяна.

През следващите дни страхът на Густав да не я загуби приемаше странни форми. Той се скъсваше да я обсипва с доказателства за любовта си. Върху нощното си шкафче тя намираше стихове и кратки бележчици. Това обаче не бяха невинните стихотворения, които й бе писал след запознанството им. Съдържанието им я потрисаше, подобно на драсканиците върху суровата партитура, в тях всичко се въртеше около болката и смъртта. Вратата към стаята й трябваше все така да остава отворена. Нощем той идваше до леглото й и се взираше в нея. Тя го намираше да лежи плачещ на пода, а веднъж дори беше изпаднал в несвяст. Когато го хвана да целува пантофите й, Алма започна сериозно да се тревожи за душевното състояние на съпруга си.

„Трябва да се направи нещо — каза си тя, — в противен случай и двамата ще полудеем или ще се съсипем взаимно.“

Алма посрещна с облекчение пристигането на майка си — може би тя щеше да знае как да се постъпи. Младата жена беше крайно разтревожена и се упрекваше жестоко, задето не намира изход. Щом видя какво става, Ана алармира стария си приятел Рихард Непалек. На следващия ден Непалек, приятел на семейството и ученик на Фройд, пристигна в „Тренкерхоф“. Чичо Рихард, както го наричаше Алма, им бе направил безценни услуги още след смъртта на Пуци и ги бе подкрепял в най-тежките им мигове. Младата жена му разказа всичко без украшения.

— Струва ми се, че причината е в душата му — бавно изрече той и предложи Густав да се подложи на психоанализа при Зигмунд Фройд.

Алма се стресна, ала после в нея избуя надежда.

— Значи мислиш, че Фройд може да помогне на мъжа ми?

— Психоанализата вече е призната форма на лечение и постига удивителни успехи. Ще попитам Фройд и ще уговоря час.

Разбира се, Алма и Густав вече бяха чували за тази нова наука. Техни познати бяха прибягвали до помощта на доктор Фройд. В някои среди дори се смяташе за шик да се оставиш в ръцете му. В кабинета му на Берггасе в Девети район на Виена човек лягаше на червен диван и погледът му блуждаеше по африканско изкуство и множеството дипломи, докато разказваше свободно за себе си, а докторът седеше невидим зад него.

— О, да, моля те, говори с доктор Фройд! — помоли тя Рихард Непалек. — Наистина се тревожа. Не знам какво да правя. И говори с Густав. Трябва да го убедиш да отиде при този лекар.

За огромно облекчение на Алма мъжът й се съгласи. Само че в момента Фройд се намираше в Нидерландия. Густав изпрати телеграма до хотела му в Лайден. Фройд отговори и предложи ден и час, който Густав отложи. Фройд предложи втора среща, която Густав също отказа в последния момент. С това явно бе събудил професионалното любопитство на Фройд. Освен това психоаналитикът, естествено, знаеше, че Густав Малер не е кой да е, и му постави ултиматум: или да дойде незабавно в Лайден, където той беше на почивка, или отказва да го прегледа, защото след това заминавал за Сицилия и нямал повече време.

— Замини, умолявам те — каза му Алма. — Ако държиш на нас, на мен, замини! — Този аргумент най-накрая го убеди и на 25-и август той се качи на влака. На следващия ден щеше да се яви при Зигмунд Фройд.

Алма остана у дома, но мислено беше с него, изпълнена със страх и тревога.